1. Срещата
Диалогът започва с една случайна среща между Федър и Сократ – Федър отива на разходка, след като е бил на занимание при известния ретор Лизий. От репликите им става ясно, че Федър обича разходките и може би дори пътуванията извън Атина, а Сократ – не.
Федър казва (227 а):
Отивам да се разходя вън от стените – доста време прекарах в града, седнал от сутринта. Слушам нашия общ другар Акумен и си правя разходки по големите пътища…
И после, като вижда как Сократ обсъжда мястото, където ще седнат, добавя (230 с):
По това, дето казваш, човек направо би рекъл, че си някой чужденец, когото водят, а не тукашен. Така упорито стоиш в града и нито отвъд границите ходиш, нито пък изобщо излизаш извън стените – тъй ми се струва.
Сократ:
Извини ме, чудесни мой. Ученолюбив съм. Разните места и дървета нищо не могат да ме научат, а хората в града могат.
А малко преди това, докато обсъждат една легенда за това място и възможните й тълкувания, казва (229 d):
Аз за такива занимания изобщо нямам време. Ето коя е причината за това – съобразявам се с надписа в Делфи и все не мога да позная себе си. И ми се вижда смешно да се интересувам от неща, които са ми чужди, преди да съм познал себе си… Интересува ме дали не съм някакво животно, по-многообразно и по-надуто от Тифон, или пък може би кротко и просто същество, естествено причастно на някакъв по-божествен и по-скромен дял.
Така че Сократ е слабо подвижен. Наистина, той не стои у дома си, но пък не излиза и от Атина. Най-често се разхожда из града, и то по по-оживените места, среща се с хора и разговаря. Той се интересува от тях дотолкова, доколкото и те са хора като него; значи, иска да узнае нещо за “човека изобщо”, и не намира по-добър начин за това от воденето на разговори.
2. Интересно предложение
В този случай разговорът тръгва от една реч на Лизий, която Федър току-що е изслушал и толкова му е харесала, че е готов да я научи наизуст. Той е излязъл да се поразходи, несъмнено, обзет от силно вълнение от това, което е чул; и срещата със Сократ му е добре дошла, защото Сократ е човек, който непременно би изслушал и обсъдил такава реч. Тъй като тя е за любовта – а на Федър е известно, че Сократ се интересува от общи въпроси на човешкия живот, и сигурно ще се заеме поговори и по този.
Лизий е написал една реч-шега, в която един говорител – “невлюбен” – си е харесал някакво момче и го убеждава да станат любовници. Но той не е влюбен; и се е заел да изтъква това като предимство.
Твърдението на говорителя е: ако човек, комуто се правят такива предложения, може да избира, той има причина да избере кандидат, който не е влюбен в него. И причината е – невлюбеният е разумен. Той не е обладан от позната на всички страст, не изпитва силно желание, и поради това няма да бъде досаден и непредсказуем, както обикновено са влюбените.
Накратко, на младежа се предлага връзка, която съдържа предимствата на любовта (да кажем, младежът получава един добър, сериозен приятел), но е лишена от недостатъците й. Защо това да не е по-добре?
3. “Ион”
Тук за малко ще се върна към въпроса, който се обсъждаше в диалога “Ион”, за който говорихме миналия път. Въпросът беше дали поезията е нещо, което може да се произвежда и разбира от хора, които са просто разумни – да речем, просто интелигентни и начетени. Не би ли трябвало да се очаква, че разумът и знанията им ще са достатъчни, за да разбират поезията, да отличават добрата от лошата поезия, и дори да произвеждат добра (или по-скоро отлична, изключителна) поезия?
Отговорът на Сократ, до който той достига по време на разговора си с рапсода Ион (а той е един от известните, популярни рапсоди на времето) е, че няма да е така. Поезията не може да се създава, нито дори да се оценява добре само чрез разум и знания. Иначе трябва да се очаква, че ако някой е автор на една или две отлични поеми, тогава и всичко друго, което е написал, ще е с най-високо качество. Както при един занаятчия – който, ако умее да изработи добре един предмет, би трябвало да е способен да прави по същия начин и останалите.
Но при поетите не е така – някои от тях изработват чудесни произведения, но само веднъж в живота си. Освен това те трудно могат и да ги коментират – значи не са ги произвели чрез знание.
Някои рапсоди пък – като Ион – добре тълкуват един поет, а друг – не могат. Ако те разбираха поезията чрез разум и знания, тогава биха могли да коментират всякакви поети. Но Ион казва, че не е така. И все пак как той успява да говори добре за “своя” поет?
Вероятно, казва Сократ, той, подобно на другите добри тълкуватели, а също и на големите поети, понякога бива обхващан от ентусиазъм, сякаш е “влюбен” в поета си. Значи той бива временно завладяван от божество, което му внушава какво да съчинява или говори. Той разбира поета, но не с разума си; и освен това не може да обясни защо точно този поет го привлича, а други – не.
4. Любовта само за тялото ли е?
Както в “Ион” става дума за това, възможен ли е разумен подход към поезията, произвежда ли се поезия чрез разум, така е и тук, във “Федър” – дали към любовта може да се подходи “разумно” и какво ще излезе от това? Може ли човек да обича без страст? Това любов ли ще бъде? Така ли трябва да се нарича?
Чисто разумният подход би бил възможен, но само ако любовта се отнася единствено до тялото и съществува само заради телесното удоволствие (облекчение). Така тя би била като желанията, възникващи от другите телесни потребности – глад, жажда или нужда от затопляне или охлаждане. Би било несъмнено вредно и дори странно човек да подхожда “страстно” към удовлетворяване на всякакви телесни нужди. Много по-добре е телесните нужди да се удовлетворяват с разум, да се налагат съзнателни ограничения. Ако и с любовта беше така, тогава наистина щеше да е най-добре човек да употребява когато желае тялото на любимия си, но без страст – без да е “влюбен”. Така би било по-безопасно и по-удобно и за двамата.
Но, мисли Сократ, сравнението с другите телесни потребности може би е подвеждащо. Причината е, че в любовта има нещо, което го няма, примерно, в глада, жаждата или усещането за студ. И то е, че влюбеният “мечтае” за другия човек. Той не просто се нуждае, не просто изпитва телесна потребност, както когато е гладен или мръзне, но именно “мечтае”, няма душевен покой; и това е така дори в случай, че с тялото му всичко е наред, и може би даже най-много тогава. Ако човек се чувства телесно добре, но пак е твърде неспокоен във връзка с любовта, тогава се оказва, че това не е телесна потребност, а друга. Тя трябва да се нарече “душевна”.
Някой ще каже, че има различни души, и че това душевно желание може да е различно – при някои да е по-възвишено, а при други – по-грубо. Да така, и все пак при всички тях то не е телесно.
И освен това – защо за Ерос се говори като за бог? Самата дума подсказва, че в любовта има нещо божествено, значи – някак отвъдно, чудесно и не просто телесно.
5. Отвъдните неща. Реалното
И така, говорим за любов, за която човек е разбуден (или към която бива подтикнат) чрез виждане на конкретен, привлекателен за него жив човек – лице-и-тяло. На пръв поглед влюбеният се стреми към тялото, но се оказва, че не се задоволява с него; сякаш има още нещо, от което се нуждае, и то не се намира в тялото, а отвъд него.
Предположението на Сократ е, че влюбеният нещо “провижда” през лицето-и-тялото на любимия. Това е донякъде като с поезията: онзи, който е привлечен силно от нечии стихове (може би заедно с музиката им) – и това не е какъв да е читател или слушател, а точно онзи, който е способен да почувства добрата поезия и музика. Той е привлечен, защото през думите и съчетанията на звуците и ритмите провижда нещо, което друг не може да провиди.
Така е и с влюбването. Затова, мисли Сократ, не е чудно, че някои влюбени изпитват дори не телесно желание, а нещо като религиозно благоговение пред образа на влюбения – сякаш се досещат, че този образ съдържа нещо от света на боговете.
Сигурно затова той предлага образа на душата–колесница, която, докато е свободна от тяло, се движи по небето и в един момент – защото това е нейната цел – надниква отвъд небето, над свода. И там тя вижда онези неща, самата реалност, вечната красота и добро, които тук може най-много да се припомни, при това слабо, и то с помощта на земни образи – каквото е, примерно, лицето на любимия.
Тук има една преработка на Омировата представа за боговете, които според него се хранят с амброзия и нектар. В образа с колесниците се казва, че боговете в действителност се хранят със съзерцанието на вечните неща, чрез виждането им – а конете им, когато се завърнат след небесната обиколка – те се хранят с амброзия и нектар.
Някой би попитал защо се казва, че душата лети. Защото самодвижещото се – онова, което има началото на движението в себе си и не е обременено от нищо – то би трябвало да лети, няма причина да стои на едно място или да се придвижва бавно по повърхността на земята: както правят съществата, състоящи се от душа и тяло. А за да се обясни защо душите изобщо се оказват в тяло, се казва, че в душата има два главни елемента, две начала – и понякога едното, по-лошото, обърнатото към грозните и ниски неща надделява. Тогава тя, движейски се по небосвода, не достига до целта си; и после, тъй като не е получила естествената си храна, пада и заживява като телесен човек; или ако никога не се е повдигала над небесната граница, направо като животно.
Чрез образа на тези две начала се обяснява и защо някои хора са по-груби, защо обичат по по-примитивен начин. Причината е, че при тях тъмното начало е по-силно, и затова завлича светлото заедно с колесничаря им към телесната страна на любовта. Но все пак любовта е нещо добро дори и при тези хора, защото и те са привлечени именно от отвъдния образ, преминаващ през тялото на любимия, макар да не са способни да разберат това, и да си мислят, че се интересуват само от тялото му.
Цялата алегория с душата-колесница служи и като обяснение защо човек изобщо разбира (знае) някои неща, които не са достъпни на животните.
Причината е, че той някак помни неща, които душите, обитаващи в животински тела от самото начало, не могат да помнят, тъй като никога не са ги виждали. Ако душата на човека не е виждала идеите, как да обясним, че човекът все пак разбира, когато му се говори за такива неща – безтелесни, невидими?
6. Възпитанието
В първите две речи в диалога се обсъжда ползата, която би имал любимият от това, да бъде обичан без страст. Вероятно поради това в третата, за която сега говорим, се споменава нещо за ползата от истинската, философска любов.
Тя е в това, че в този случай влюбеният не се стреми да пороби любимеца си – както става, когато той мисли за него само като за тяло. Защото когато влюбеният мисли, че любимият е само тяло и отвъд него няма нищо, тогава той просто се стреми да удържа това тяло близо до себе си, така че то да му е покорно, “под ръка”.
Но ако човек разбере, че другият е душа, и че отвъд материята на лицето и тялото му има нещо, и че то е същественото, истинското – тогава той мисли преди всичко за това нещо, и естествено помага на душата на любимия също да се обърне към него. Защото ако това не стане, те няма да са “заедно” като души – няма да се разбират.
7. Темите във “Федър”
Тези неща, за които стана дума досега, се намират все още само в първата половина на диалога – от 227 а до 257 b, това са 30 страници по традиционната пагинация. Но текстът продължава още много – до 279 с, и нататък темата вече е друга, там става дума за реториката.
Така че диалогът има поне две различни теми – “любовта” и “реториката”, а може да се каже дори, че са три – защото накрая се обсъжда нещо още по-различно, а именно, предимството на устното, живо слово, на разговора, над писания текст, предназначен за четене.
Освен това в частта, която днес видяхме, може да се отличи като отделна темата за отвъдното въздаяние, като справедливо и естествено следствие от живота на земята. Защото видяхме, че се обсъжда въпросът за това, какво се случва след смъртта с душите, които са живели философски и поради това са обичали истински, и какво – с другите.
*
Цитатите от диалога са в превод на Б.Богданов: Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров.“Наука и изкуство”, 1982; Федър. „Планета 3″, 2007
Внесъл съм някои мои, незначителни промени.
*
Текстът е втора лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (20 март, 2013)