1. Защо Сократ стои неподвижно

а. При Агатон и в Тракия

На две места в “Пирът” – в началото и в края – се разказва за една странност в поведението на Сократ: случва му се да застане някъде неподвижно и да стои много дълго без да помръдва. Ето какво прави той преди да влезе у Агатон (174 е – 175 с):

Аз се обърнах и видях, че Сократ съвсем не върви след мен, така че трябваше да обясня, че сам аз съм дошъл със Сократ, поканен тук на вечеря от него.
– И добре си направил – казал Агатон. – Но той къде е?
– Той току–що вървеше след мен и аз самият се чудя къде би могъл да се дене.
– Момче – казал Агатон на един роб – иди да погледнеш и да доведеш Сократ! А ти, Аристодеме, възлегни при Ериксимах.
Докато един роб му миел краката, за да си заеме мястото на леглото, друг един дошъл и съобщил:
– Тоя Сократ се е върнал и стои при входа на съседит;, аз го викам, но той не ще да влезе.
– Небивалици говориш – казал Агатон, – иди го повикай и да не си го изпуснал!
Аристодем казал:
– В никакъв случай – оставете го. Той си има този навик – понякога се отстрани и стои, където се случи. Тук ще е съвсем скоро, както мисля. Така че не го закачайте, ами го оставете.
– Така ще постъпим, щом мислиш – рекъл Агатон…
След това започнали да вечерят, а Сократ все не идвал. Агатон често искал да прати да го викат, но Аристодем не давал. Най-после дошъл, като се забавил не толкова дълго, колкото обикновено, но все пак по средата на вечерята.

А ето какво разказва по-късно Алкивиад (220 c-d):

Разсъждавайки върху нещо, той беше застанал още от зори на едно и също място, обхванат от мислите си. И понеже не му се удаваше да намери разрешение, не се отказваше, а продължаваше да стои и търси. Вече беше обяд, хората забелязаха тази работа, започнаха да се чудят и да си казват един на друг, че Сократ е застанал от зори и мисли върху нещо.
Накрая, понеже вечерта настъпи, някои от присъстващите, след като вечеряха, изнесоха постелките си навън – тогава беше лято – хем да спят на хлад, хем да гледат дали ще остане да стои и през нощта. Той остана, докато дойде зората и слънцето изгря.
След това тръгна и си отиде, но преди това се помоли на Слънцето.

б. внезапното припомняне

В предните два диалога – “Ион” и “Федър” стана дума за това, какво в действителност се случва на влюбения. Според Сократовото разбиране един истински влюбен е обладан от страст, която или би трябвало да се нарече философия, или поне да е близка по дух на философията, която самият Сократ практикува.

Рапсодът в “Ион”, подобно на поета, когото той рецитира и тълкува, и към когото се приобщава, е обладаван и воден от божеството (Музата) : той съчинява и произнася истинни и забележителни думи защото така е настроен от бога, вдъхновен е от него, приел го е в себе си. Това отдаване на поезията, водещо до пораждане на красиви словесни изображения и на действително мъдри слова, е подобно на любовта: човек възприема ритъма и словата, пожелава ги силно, вижда нещо чрез тях и въз основа на това продължава да съчинява и тълкува. Той е някак влюбен в образите и мислите, които вижда и възпроизвежда.
Във “Федър” пък любовта към човешкия образ се обяснява чрез смътното припомняне на видяното от душата в безтелесния й живот, в наднебесната област. Чрез лицето и тялото на любимия той си спомня красивото, макар и да не разбира това.

Но може би е възможно някой човек да не се нуждае нито от ритмите и поетическата образност, нито пък от присъствието на красиви хора: понякога споменът за прекрасното го връхлита като че ли неочаквано, без явен повод и без очевидна опора – каквато опора са поезията и човешките образи. Може би той бива обладан от бог, обръща се към спомена, и провижда красивото също така спонтанно и неволно, както се случва с другите, за които говорим; но те не могат без своята опора. Обикновеният влюбен, да кажем, не може. Ето какво се казва за него във “Федър” (252 а):

Затова всъщност [душата] не желае да остави красавеца и никого не цени повече от него; и майка, и братя, и всичките си другари забравя, и ако от немарливост й се разпилее имуществото, не обръща внимание, всички благопристойни обичайни положения, с които е кокетирала по-рано, пренебрегва, готова да робува и да спи там, където й позволяват да е най-близко до предмета на своята страст. Защото освен че огражда притежателя на красотата с благоговение, душата открива в него единствения лечител на своите огромни мъки.

Обаче в “Пирът” това състояние вече се смята за робско (210 c-d):

След заниманията неговият наставник ще го доведе до знанията, за да види и в тях също така красота. И обърнал поглед към вече обширната област на красотата, а не към красотата на едно само нещо, вместо да бъде не като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце или на един човек, или на едно занимание, вместо да бъде жалък и дребнав роб, да се обърне към обширното море на красотата; и, съзерцавайки го, да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато достигне до такава степен на сила и възвишеност, че да види, че съществува едно-единствено знание, което е знание на красотата и има следния характер.

Така че човек като Сократ, който може да е наставник, или поне е имал истински наставник, не се нуждае да бъде близо до някое красиво лице-тяло; а вместо това би могъл сам да се обръща към онова, към което други се отправят, съзерцавайки човешки същества или пък определени имена, образи и музика. В действителност всички тези неща са бледи сенки или изображения (eidola) на красотата.

И това е, което занимава Сократ и му позволява и даже го задържа да стои сам, без да общува с никого и без да се нуждае от нищо. Ето какво се казва към края на Сократовата реч (211 е – 212 а) :

Какво действително можем да мислим – каза тя, – че ще изпита някой, ако му се случи да види красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, не съдържащо човешка плът и телесни цветове и всички други тленни дреболии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата едносъщност?
Мислиш ли, че е нищожен животът на човек, който гледа нататък и съзерцава онова, както подобава, и общува с него? Не си ли даваш сметка, че единствено тук, като гледа красивото по начин, по който то трябва да се гледа, ще му бъде възможно да ражда не призраци на добродетелта, понеже самият той не е докоснал призрак, но действителна добродетел, понеже е докоснал действителността?

2. “Ерос” – две значения на думата. Какъв бог е Ерос

“Пирът” може да послужи като повод да се обърне внимание на едно неудобство, с което се сблъсква неантичният читател на Платон, пък и изобщо на класическите автори, като се започне от Омир. Става дума за това, че някои думи, които за нас са само понятия, за тях са също и имена на същества. Ето примерно “Ерос”: това не е само дума за “любов”, зад която стои обсъжданото в тези диалози понятие, но и името на един античен бог.
Трябва да имаме предвид, че гърците, дори по времето на Платон, вярват в своите божества, макар и да не са винаги уверени, че те изглеждат така, както разказва за тях Омир. Но друг, по-авторитетен източник за своята религия от Омировите и Хезиодовите поеми, те нямат.

Така че за тях е нормално да вярват, че Ерос е божество. Ето защо някои събеседници в “Пирът” се отклоняват в тази посока, и вместо да говорят просто за любовта, произнасят похвала на Ерос като за бог – представят го, както е прието в Омировата традиция, като прекрасно и блажено разумно същество, комуто нищо не липсва.
Сократ и Платон, както и други преди тях, забелязват следствията от тази представа. Богът е същество-образец; и хората, които вярват в такива божества, ще се стремят, според възможностите на земния си живот, да се уподобят на тях, като при това се стремят и към щастието (блаженството) на боговете. Ето защо те ще смятат, че блажен е онзи, който е външно красив, привлекателен, почитан, властващ, източник на телесни и културни блага, и при това способен да се наслаждава на културни (музика, поезия, танци) и дори телесни блага, както правят Омировите богове. Ако такива богове са покровители са смъртния, те естествено ще му помагат да добива такива блага, на каквито се наслаждават и те.

Платоновият Сократ, както видяхме и във “Федър”, вярва, че боговете са блажени, но не мисли, че са блажени по този начин.
Според него те се наслаждават, гледайки вечно наднебесната истина, като това съзерцание им е неотнимаемо – няма съмнение, че те са вечно в контакт с нея, макар и в речта си той да ги изобразява в движение.
Ерос пък, ако ще е водач на смъртните в любовта, би трябвало да е донякъде подобен на тях. Той е като тях, доколкото е лишен от съвършената мъдрост; но пък е подобен на боговете, доколкото е винаги в движение, и то в движение заради нея. Такъв е Ерос, който философстващите би трябвало да следват и да му принасят жертви.

3. Отделните предмети на любовта

А ето примерно Павзаний, който разсъждава образно, и подобно на Омир поставя блаженството и добродетелта “някъде в пространството”, твърди, че атиняните са най-щастливи от всички хора: защото те са намерили най-възвишения начин да се обичат. Това значи, че те предпочитат да се сприятеляват с мъже, и не просто желаят взаимно телата си, а мъжествената душевна красота – arete, политическата (или гражданска) “добродетел” и се стараят да я култивират. Онзи, който е по-предразположен към такова усъвършенстване, е и по-достоен да бъде пожелан като любимец; и, от друга страна, който е по-способен да предложи на любимеца си такова усъвършенстване, той би трябвало да бъде предпочетен.
Сократ обаче не мисли така, както личи и от това, че представя една жена-неатинянка (Диотима) като притежателка на съвършена човешка мъдрост. Несъмнено той намира, че посочването на някои отделно взети държави като средоточие на мъдростта и, от друга страна, липсата на интерес към всички останали, е също такова робуване на “призраци” (ейдола), както и предпочитането на само един красавец, или един поет, или едно изкуство и игнорирането на всичко останало.

И така, Сократ отрича задържането върху само един видим или представим, или назовим обект и объркването му със самия източник на красивото.
Същевременно той вярва, че има процес на образование, за което се досещат и други, като Павзаний. Затова говори за пътя към откриването, провиждането на този източник, както впрочем прави и във “Федър”, макар и по различен начин. Там се казва, че единното се дели на родове и видове, и мъдрият трябва да узнава за това (265 d – 266 c):

В някои от тия наслука казани неща се проявиха два типа говорене… При първия човек обхваща с поглед разпръснатото в много посоки и го подвежда към общо положение. Целта е, определяйки дадено нещо, да бъде ясно кое е това, по което в даден случай човек желае да изложи знанията си.. [А вторият] се състои в това, да можеш да разчленяваш дадено нещо видово на естествените му членове и да внимаваш да не начупиш като лош готвач някоя част…
Що се отнася до мен, Федре, аз в същност съм влюбен в тия различавания и сближавания, за да мога да говоря и мисля. И ако сметна, че и някой друг е в състояние да гледа в естестевото на едното и множеството, тичам подире му “като по следата на бог”. Тия, които могат да го виждат – бог знае правилно ли или неправилно, но аз впрочем ги наричам до тоя момент “диалектици”.

В “Пирът” пък се говори за “изкачването” към истината (211 b-c ):

Когато някой, започвайки от тези преходни неща, преминавайки през правилната любов към младежите, започне да вижда онова красиво, той почти би се доближил до крайната цел.
Това е именно правилният път към областта на любовта, по който човек върви сам или под ръководството на някого, започвайки от отделните красиви неща с оглед към онова красиво, да се издига постоянно като по стъпала от едно красиво тяло към две и от две към всички красиви тела, а от красивите тела към красивите занимания, от заниманията към красивите знания, докато от знанията достигне накрая до онова знание, което не е знание за друго, а за самото онова красиво и научи най-после какво е красиво само по себе си.

4. Как ражда душата

След това, мисли Сократ, такъв човек може и да ражда – така, както всяко тяло и всяка душа естествено се стреми да ражда, за да стане причастна към безсмъртието.
Но не всички думи и дела, родени от различни души, заслужават или създават безсмъртие. Защото обикновено човек просто подражава на онова, което е чул да се говори или да се прави, без да може да разбере добро ли е то или не; но подражава и произвежда думи и дела, заради славата си сред човеците. Но това е, за което се казва – да робуваш на отделното, вече случилото се; това е призракът или лошото изображение. Тогава и произведеното ще бъде като призрак и лошо изображение.
Ако обаче човек стигне до допир с истината, която е самата красота, тогава вече душата му (сякаш е женска) ще може да ражда, оплодена от реалното; и тогава думите и делата му ще бъдат не подражания, а нови неща, достойни за безсмъртие.

*

Цитатите от диалога са в превод на Г. Михайлов: Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров.“Наука и изкуство”, 1982.
Внесъл съм някои мои, незначителни промени.

*

Текстът е трета лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (27 март, 2013)