1. Добрият ретор търси истината. Кому да угаждаме?
Към края на диалога “Федър”, след като събеседниците са обсъдили въпроса за реториката – какво се говори за нея и каква трябва да бъде тя – Сократ казва следното (273 d-e):
Много време преди да се обърнем към тебе, Тизий, ние сме казвали, че вероятното, за което става дума, се поражда в главите на човешкото множество поради подобието си с истината.
А в току-що стореното разглеждане изяснихме, че най-хубаво знае да установява подобията онзи, който познава истината… и ще приемем това, което изяснихме преди малко – това, че ако човек не установи броя на различните природи слушатели и ако не може да разчленява видово съществуващото, както и да свежда всяко отделно нещо към общо положение, той никога няма да стане специалист в словото в степента, постижима за човека.
Това умение е изключено да се придобие без много занимания. Но разумният човек трябва да заляга в тях не заради говоренето и общуването с хората, а за да може да говори угодното на боговете и да върши всяко нещо според силите си в тяхна угода. Защото, Тизий, по-умните от нас твърдят, че този, който е разумен, трябва да се стреми да угажда в това, което е основно, не на другарите си по робство, а на своите добри господари, на които всичко е добро.
Така че висшата цел на реториката е подобна на тази на философията и на всяко разумно занимание – да се узнае истината, да се угоди на боговете, да се постигне свобода.
2. Реторическото изкуство
Но всяко занимание има своя специфика, техника – има неща, които са свойствени само за него. Това са неговите средства, чрез които то постига собствената си цел.
В случая с реториката собствената цел е убеждаването – тя е, както се казва в “Горгий” (455 а), създател на убеждение, което внедрява вяра, а не знание за справедливо и несправедливо (peithous demiourgos), а във “Федър” (261 а) – един вид ръководене на душите чрез слово (techne psychagogia tis).
Що се отнася до средствата, те се изброяват набързо във “Федър” – това са термини, с които си служат преподавателите по реторика, и чрез които те напътстват учениците си как да съставят речи (266 d – 267d):
Мисля, “въведение” (prooimion) беше първото, което трябва да се каже в началото на едно слово… На второ място стоеше някакво “изложение” и свързаните с него “свидетелски показания”, на трето – “доказателствата”, на четвърто – “вероятните заключения” (diegesis, martyriai, tekmeria, eikota). Мисля също, че и за “потвърждение на показанията”, както и за “потвърждение след показанията” (pistosis, epipistosis) говореше отличният словостроител от Византион [Теодор]. Ами “опровержението” и “допълнителното опровержение” (elenchos, epexelenhos), за които се казва, че е нужно да се правят при обвинение и защита? А няма ли да изправим пред нас и отличния паросец Евен, който пръв въведе “допълнителното изясняване” и “косвената похвала”… (hypodelosis, parepainoi)
Ще оставим да спят спокойно Тизий и Горгий, които осъзнаха, че наместо истинното повече трябва да се цени вероятното, които можеха освен това да правят със силата на словото малкото да изглежда голямо и голямото малко, можеха да говорят за новото по старому и за старото по новому и които откриха средства за всичко да може да се говори и сбито и безкрайно пространно… Ами какво да кажем пък за “Музиния храм на словото”, чийто автор е Пол, за разделите “повторение на думите”, “говорене със сентенции” и “образно говорене” (diplasiologia, gnomologia, eikonologia) в тая книга?..
А измежду оплаквачите, които изпитват влечение към старостта и беднотията, за мене е очевидно, че най-високо стои в изкуството на словото халкедонецът [Тразимах]. Бил е едновременно способен да доведе до гняв множеството и, баейки на разгневените, да ги омагьоса, и наново да ги успокои, както е казал сам. Имал е изключителна сила да пуска клевети и кой знае как да ги обезсилва.. А за края на речите, изглежда, всички общо са взели решение – едни го наричат рекапитулация (epanodos), а други му поставят друго име.
Но, казва по-нататък Сократ, правейки сравнение с техниките на музиканта и трагическия поет, всичко това са неща, които трябва да се владеят преди изкуството. Те му съдействат и са някаква част от него, но само с тях не може да се постигне нищо.
Същинският метод, опиращ се на истината и водещ към действителен, а не привиден успех, е друг – той е, както се каза по-горе, да се познават видовете слушатели, видовете слова и какво слово на какъв слушател съответства.
3. Лошата реторика не помага на слушателя, а го ласкае
И тъй, ако човек смята, че целта на реториката е просто да убеди кого да е в какво да е, той лесно ще се насочи към грешния път – не да говори истина, а да говори онова, което е приятно на публиката. За това става дума в “Горгий” (462 с- 465 а):
П: Как го наричаш [реторическото изкуство]?
С: Някаква опитност (сръчност) според мен…
Но това, което аз наричам реторика, е част от нещо не в областта на красивото…
И така, Горгий, струва ми се, че има някаква дейност, чужда на изкуството, но изискваща душа, на която са присъщи съобразителност, мъжество и която е способна по природа да общува с хората. Същността на тази дейност аз наричам ласкателство. Според мен тази дейност има много и различни части и една част е готварството. То минава за изкуство, но според моето схващане то не е изкуство, а опитност и практика. Части от тази дейност аз смятам реториката, украсяването на тялото и софистиката – тези четири части с четири различни предмета…
Според моето схващане реториката е призрак на една част от държавническото изкуство.
П: А какво – за нещо хубаво или грозно я смяташ?
С: Според мен грозно. Понеже лошите неща наричам грозни…
Смятам, че и в тялото, и в душата има нещо такова, което е причина тялото и душата да изглеждат здрави, без повече да са.
Г: Така е.
С: Хайде сега, ако мога , да ти поясня до-добре какво смятам. Понеже съществуват две неща, на тях отговарят две изкуства. Изкуството, което се отнася до душата, аз наричам държавническо, а което се отнася до тялото – не мога по същия начин да нарека с едно име, тъй като смятам, че грижата за тялото представлява едно цяло с две части – гимнастика и медицина. В държавническото изкуство на гимнастиката съответствува законодателството, а на медицината – правосъдието. Във всяка от тези две групи двете изкуства имат общо помежду си – медицината с гинастиката и правосъдието със законодателството – но все пак те се различават в известно отношение.
Съществуват тези четири изкуства и се грижат едните за висшето благо на тялото, а другите- за душата. А ласкателството, като разбрало това – не казвам узнало, а досетило се, – се разделило на четири и всяка от тези части се промъкнала под едно от четирите изкуства, като се преструвала на това изкуство, под кето се е промъкнала, и съвсем не се грижи за висшето благо, но чрез най-приятните неща се старае да впримчи глупостта и така я заблуждава, че да получи най-голямото й уважение. Под медицината се промъкнало готвачеството и се преструва, че знае най-добрите ястия за тялото, така че ако трябва готвач и лекар да спорят пред деца или пред мъже толкова глупави като деца, той от двамата разбира от полезни и вредни ястия – лекарят или готвачът, – лекарят би умрял от глад.
И така това аз наричам ласкателсво и твърдя, че едно такова нещо е грозно, Поле – това го казвам на теб, понеже то цели приятното без висшето благо. Аз казвам, че това не е изкуство, а опитност, понеже не може да даде никакво логическо обяснение на този, който предлага неща, какви са тези неща по природа, така че не може да обясни причината на всяко едно свое действие. Аз не наричам изкуство това, което не би било логично.
4. Добрата реторика е подобна на лекарското изкуство
Ако човек проумее, че от предлагането на приятни слова, постигащи какви да е практически цели, никой няма полза, и никой не достига до здраве – нито гражданинът, нито държавата – тогава той би могъл да се поинтересува дали няма реторика, различна от тази, която вижда в действителността.
И наистина, такава има: и във “Федър” е спомената най-общо нейната цел -да се угоди на боговете. Там става дума по-подробно за метода на реториката, който е по същество диалектически. В “Горгий” действителната й цел се определя по аналогия с медицината – тя трябва да помага на болните души и държави отново, доколкото е възможно, да придобият здраве (479 е – 480 d):
…било Архелай, било който и да е друг човек, който извършва неправди и не е наказван за това, е изключително нещастен човек и вършещият неправди е винаги по-нещастен от търпещия неправди и ненаказваният от наказвания. Нали аз твърдях така?
П: Да.
С: Добре. Ако следователно това е истина, Поле, коя е голямата полза от реториката? Според това, което сега установихме, човек трябва най-много да внимава да не върши неправди, понеже ще получи достатъчно зло…Но ако все пак би извършил неправда, било сам той, било някой друг, за когото той се грижи, трябва доброволно да отиде там, където най-бързо ще бъде наказан – – при съдията, — все едно, че при лекар, бързайки болестта „несправедливост“ да не се вкорени и обхване цялата душа и я направи неизлечима…
Следователно за оправдаване на несправедливост, извършена от нас самите, от родители, другари, деца, отечество, реториката съвсем не ни е полезна, Поле, освен ако не я използуваме за обратното — трябва да обвиним най-вече себе си, а след това от близките и приятелите, който се случи да е извършил неправда — човек не трябва да се крие, но да изкарва наяве простъпката си, за да получи наказание и оздравее, да принуждава и себе си, и останалите да не проявяват страхливост, но да затвори очи и храбро се предаде на съдията, както оставя на лекаря да го оперира с нож и огън, стремейки се към добро и хубаво, да не мисли за болката – ако простъпката му заслужава удари, да се остави да го бият; ако заслужава окови, да го оковат; ако заслужава глоба, да го глобят; ако заслужава изгнание, да иде в изгнание; ако заслужава смъртно наказание, да го понесе; и той да бъде пръв обвинител и за себе си, и за другите си близки и за тази цел да си служи с реториката — да станат ясни неправдите и човек да се освободи от най-голямото зло, несправедливостта.
*
Цитатите от диалога са в превод на Г. Михайлов: Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров.“Наука и изкуство”, 1982.
Внесъл съм някои мои, незначителни промени.
*
Текстът е четвърта лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (3 април, 2013)