Обединени в разнообразието
(мото на Европейския Съюз от първата Европейска конституция)

Задачата на този текст е, най-напред, да се види доколко през втората половина на ІV в. пр. Хр. гърците са били единни като общност и какво единство е било това. Същевременно, нещата, които ще кажа, се отнасят и до ситуацията, в която се намира Европа днес. От две седмици вече е видно, че европейците не са сигурни, че искат да живеят в една държава; или в съюз, който да наподобява държава. Това е повод за безпокойство за онези от тях, които през последните 50 години вярваха, че е добре да има такава държава и вложиха усилия в създаването й; или се надяваха тя да се появи; а не по-малко неспокойни са тези, които и досега живеят извън политическите границите на това, което ще става такава държава, но пък желаят да участват в нея. Сега става ясно, че има множество граждани на европейски държави, които са съдействали, съгласявали са се, или поне са търпели създаването на тази държава, но вече казват, че няма да съдействат, няма да се съгласяват и дори няма да търпят. Не е лесно да се каже какво ще стане. Да приемем, че въпросът сега е: колко единна може да бъде Европа? И още – колко голяма може да бъде Европа и пак да остане единна? И последно: може ли Европа да не е единна в степента, в която предполага конституцията, а също и в степента, в която е единна в момента – и пак да остане мирна и свободна? В съгласие с професията си, пък и по необходимост – защото това е материалът от човешката история върху който съм се трудил повече – ще се опитам да разсъждавам върху тези неща с помощта на случилото се в Гърция от края на епохата на независимите полиси. Защото Гърция през ІV в. пр. Хр., пък и по-рано, е имала затруднения със своето единство. Понякога е желаела да бъде единна, но никога – освен в редки случаи, за кратко и отчасти – не е успявала. Така че ще погледна към тези трудности, които са, мисля си, не напълно различни от нашите днес, с помощта на казаното в Демостеновите речи.

І. Каузата на Демостен

Демостен е познат най-много с речите си срещу Филип Македонски, или, още по-точно, с речите си за нуждата от активна и обединена гръцка съпротива срещу Филип, който тогава вече е изглеждал твърде амбициозен, за да се задоволи с овладяването на южна Тракия и северна Гърция до Тесалия. Но от по-ранните му политически речи се вижда, че той би се ангажирал с такава кауза и по друг повод. Защото в “За симмориите” става дума за нуждата от усилена военна подготовка срещу персийската заплаха; а в “За свободата на родосците” се пледира за незабавна военна намеса в Родос, където трябва да се възстанови демокрацията и да се отстранят местните олигарси, зависими от карийската царица Артемисия (вдовица на известния Мавзол). От тези речи се вижда, че Демостен като политик е избрал ето такава позиция.
Гръцките градове – поотделно и всички заедно – са застрашени от варварска инвазия. Опасното на варварската инвазия като че ли не е чак толкова в щетите, съпътстващи всяка война (защото и самите гърци си нанасят достатъчно такива щети помежду си), колкото в това, че тя непременно, и може би трайно, разрушава свободата. Защото варварите не познават демокрацията, те се управляват винаги монархически, което значи тиранично. (Демостен не си служи с разграничението тиранин – цар, което са използвали почти всички по-влиятелни политически мислители, включително Аристотел). Но, от друга страна, дори някои гърци да не смятат, че монархията или олигархията са нежелателни (а такива има), те би трябвало да се тревожат от заплахата на варварина като не-грък, значи като такъв, от когото могат да се очакват всякакви престъпления, всичко. Гърците не могат да се справят поотделно с натиска на силните варварски държави и поради това се нуждаят от обединение: и това обединение би трябвало да има инициатор, който същевременно да е с качества на лидер. Ето, Атина е достатъчно силен град, за да бъде лидер; а и при това тя вече е била. И още нещо. Атина, като демократичен град, е гарант за свободата на всички гърци дори в случай, че бъде приета за единствен лидер – защото тя не подкрепя тирани и олигарси, а предлага на съюзниците си самоуправление, сиреч демокрация.
Така че Демостен е говорител на тези атиняни, които виждат бъдещето на града си като водач на всички гърци пред една сериозна и постоянна заплаха. Единството, което той предлага, е наложително, ако гърците изобщо искат да избегнат робството.

ІІ. Балансът на силите

Когато говори за Атина като за водач и инициатор на гръцкото обединение, Демостен се позовава на нещо като традиция в гръцката история от последните 140-150 години. Това е традицията на съюзите, излъчващи градове – “покровители на гърците”. Преди персийското настъпление срещу европейските гърци полисите са разединени, не създават големи съюзи и водят чести, но малки войни помежду си; при това са заети твърде много с вътрешнодържавните си междуособици, които пречат да се води последователна дипломатическа дейност и правят ненадеждни всякакви съюзи и договори. Може да се приеме, че гърците за пръв път се замислят за обединение по време на йонийския бунт срещу Персия, която е владеела гърците от малоазийското крайбрежие чрез контролирани от царя полисни монарси (тирани). Този съюз би могъл и да успее, и да удържи независимостта на азиатските гърци, ако беше достатъчно издръжлив. Но в решителната морска битка близо до Милет гърците се провалят, за което, както твърди Херодот, били отговорни преди всичко силните в морското дело самосци, които изведнъж се разколебали, напуснали обединения флот и така запазили своя остров и населението незасегнати. Този съюз нямал изявен лидер, но имал инициатор – Милет, начело с двама негови граждани, които известно време тиранствали с подкрепата на Персия, но после преценили, че са контролирани твърде строго от царя (сиреч, че могат да станат жертва на неговия произвол във всеки момент) и затова организирали въстанието.
Следващият съюз, възникнал след победите на европейските гърци през 490 и 480 г. бил по-траен, но пък имал един и при това много силен лидер – Атина, която успяла да спечели почти сама важните битки при Маратон и Саламин. След втората победа атиняните усилили демокрацията в града си, инициирали антиперсийски съюз между множество острови и континентални градове извън Пелопонес, определили сравнително голям бюджет на съюза и после си присвоили правото да управляват почти безконтролно този бюджет. Така Атина забогатяла извънредно, а никой от градовете-вносители, които виждали как се харчат средствата им, не можел да напусне съюза против волята на атиняните. Най-решителен опит за отцепване направили самосците, но Атина вече била твърде силна, атакувала острова и го задържала в съюза.
Така атиняните предизвикали недоверието на повечето гърци и враждебността на Спарта, и тази враждебност станала причина за Пелопонеската война, както мисли и Тукидид; и както личи от “речта на Перикъл” (кн. ІІ), а и от действия като неочакваната и зрелищна експедиция на Запад срещу Сиракуза, претенциите на Атина за тези 60-70 години след Персийските войни нараснали много, и те мислели не просто за удържане на съюза, но и за разширяване на влиянието си далеч отвъд Егейско море: и даже за нещо като империя, която да включи всички гърци, а и не само гърци. Те обаче загубили войната и така първият по-сериозен проект за обединението на Гърция пропаднал в края на V век. Този проект бил, както изглежда, имперски; и атиняните никога не могли, а и не посмели да повторят този опит, и дори не мислели за това, както може да се предположи от речите на Демостен – защото той говори изрично за опасността от това, един от полисите (който и да е той) да стане твърде силен. Атина от средата на V в., както се вижда от Тукидидовата история, хвали своя политически модел и успехите си и посочва предимствата си пред Спарта; Атина от средата на ІV в., 100 години по-късно, продължава да настоява на достойнствата на демокрацията, но вижда своето място просто като лидер, който ще предложи защита на гърците както срещу чужда инвазия, така и срещу засилването на който и да било от самите гръцки полиси. Значи тя няма да бъде покровител с цената на безусловно лидерство, а само център на съпротивата срещу варварите и гарант за независимостта на, доколкото е възможно, всеки отделен град. Накратко, Атина не иска империя, а общност на независими държави, която да прераства във военен съюз – но само при необходимост, а държавите да остават независими.
Когато говори за тези неща, Демостен има предвид развитието на събитията след края на Пелопонеската война. Лакедемонците не разрешили унищожението на Атина, защото сигурно разбирали, че това би довело само до смяна на противника, тъй като тогава центърът на влиянието на север би преминал в Тива, Коринт, или дори в стария им съперник Аргос. За тях една олигархична и контролирана Атина би била по-удобна. А може би просто са се боели от прекалено рязката промяна в целия гръцки свят, която би последвала от изчезването на една толкова могъща държава.
Но само десетина години след това лакедемонците трябвало да се борят срещу коалиция от няколко града, единият от които била отново демократизираната и възстановяваща се Атина; и е било нужно да прибягват до подкрепата и на персийския цар. След още двадесет години те претърпели голямо и скандално поражение срещу Тива, и тогава Тива станала толкова силна, че спартанците на свой ред били заплашени от унищожение; тогава Атина им се притекла на помощ. Така балансът на силите пак бил удържан и започнало да става ясно, че полисите не само не желаят, но и няма да допуснат прекалено засилване на никой от тях; и че този начин на обединение вече изглеждал невъзможен, а запазването на досегашното положение нямало да доведе до нищо друго, освен до нови и все по-тежки войни. И това не би изглеждало толкова страшно, ако Филип Македонски се беше ограничил да постигне контрол върху териториите между Адриатическо море, Тесалия и проливите към Черно море. Но вече се виждало, че той иска много повече.

III. Провалът на Атина

Самият Демостен изглежда на мнение, че Атина вече е минала разцвета си като политическа и военна сила, и че следователно няма добри възможности в борбата срещу Македония. Впрочем настроението в речите се различава: преди влизането на Филип във Фокида и още повече преди падането на Олинт, Филип изглежда опасен, но все още удържим; но след преминаването му на юг от Термопилите става ясно, че възможностите на атиняните да му се противопоставят са съмнителни, и, което е още по-лошо, че дори вероятността за мир вече изглежда незначителна.
Става ясно, че Филип не желае постоянен мир с никого, докато гръцките държави, включително и атиняните, са се заблуждавали, че той им е предлагал мир. Затова тонът от Първа Филипика нататък става по-песимистичен, макар Демостен да говори както и преди за нуждата от съпротива и да посочва какви конкретни действия трябва да се предприемат. Но вниманието му като че ли се раздвоява: той от една страна говори за взаимодействие на градовете и за съпротива, но от друга много по-често размишлява по въпроса “Защо стана така?”
Едно отклонение. Днес Европа не е застрашена нито от някой свръхамбициозен завоевател като Филип, нито дори от ислямисткия тероризъм, а по-скоро от страха, че “нещата вече не са както преди”. И наистина, едва ли е възможно хората да стават просто по-богати и това да продължава безкрайно. Винаги идва момент, когато богатството – пък и културата им – започват да предизвикват интерес у съседите. И тогава трябва да се действа. И Европа наистина действа чрез сегашните си политици, но тъй като действията й водят и до нежелани промени (хората не стават просто по-богати, случва се и друго), се появява недоволство. Ето това недоволство, причинено от страха, е същинският враг на Европа днес. И понеже днес той изглежда особено силен, политиците и обезпокоените граждани, също като Демостен, си задават еднакво и двата въпроса: не само “Какво да се прави?”, но и “Защо стана така?” И ако задаването на втория въпрос зачести, това ще е знак, че положението се влошава.
Демостен вижда следните причини за слабостта на Атина. Най-напред, парадоксално, самата демокрация със своите процедури затруднява реакцията на държавата в критични положения. Филип Македонски, за разлика от атинските политици, решава всичко сам: той се разпорежда с армията, той води преговорите (или ако не той лично, вместо него ги водят такива пратеници, които не биха работили в полза на друг македонец, опонент на Филип), той разпределя средствата и не се отчита на никого. Никой не може да заведе дело срещу него, никой не му отнема думата, след като е говорил определено време в народното събрание и никой не гласува предложенията му, защото той не предлага, а заповядва. Всичко това още не значи, че Демостен се оплаква от демокрацията. Но той казва, че има моменти, в които градът трябва да действа като един; а и не само той, а всички гърци, защото, ако това не стане, самата демокрация в Атина и самата независимост на градовете, заради които всички толкова се бавят, ще бъдат унищожени.
Вторият проблем е корупцията. Съществуват, казва Демостен, атински политици, които работят за Филип, те са платени от него, или нещо им е обещано; или просто се надяват да владеят града, след като той загуби независимостта си. Но никой не може да докаже вината им така, че да ги осъди. А народът не се безпокои от поведението им, защото те, за разлика от Демостен, го уверяват, че всичко е наред, че градът е достатъчно силен, а Филип – безопасен, или дори, че вече е спечелен за съюзник.
И най-сетне, проблем е леността на атиняните, причинена от безотговорното разпределяне на държавни пари. Атиняните са привикнали на множество празници, които при това се посещават от много чужденци. Самото присъствие на тези празници се плаща от държавната хазна, и никой няма право дори да предложи тези пари да бъдат употребени за друго – примерно, за строеж на кораби. Накратко, атиняните са убедени, че живеят по-добре от другите гърци и не желаят да се лишат от този вид социална придобивка; и затова смятат, че положението не може да е толкова сериозно, колкото го представя Демостен. Такъв град изглежда осъден да загуби политическото си значение и точно това е станало. В следващите векове полисите са направили няколко опита да постигнат независимост – било от Македония, било от Рим – но Атина вече не е участвала в тези движения, а центърът на съпротивата се изместил на юг, към Коринт и пелопонеските градове.

ІV. Единството на гърците

Ще кажа отново няколко думи за разните възможности за обединяване, които са стоели пред гърците от времето на колонизацията нататък и които са били използвани – или пък им са се случили – в различна степен.
Най-напред, обединението със сила. Нека кажем, че то би могло да идва – поне от гледна точка на онези автори, които мислят, че знаят кои са границите на Гърция – или “отвътре”, или “отвън”. “Отвътре” означава, че един от полисите съумява да подчини множество или всички гръцки градове, и така да създаде и удържи – с война или дипломация, но в крайна сметка против волята им – всички останали. Това не е се е случвало никога, ако не смятаме противостоенето на оглавяваните от Атина и Спарта коалиции, и краткотрайните надмощия през ІV в. на Спарта и Тива. Европа също не помни такова обединение, макар и в отделни периоди силата на Франция, Германия, Русия (а и на Турция) да е била наистина голяма. Или пък в случаите с Русия и Турция не става въпрос за вътрешна, а за външна опасност?
После, обединението отвън. В края на класическата епоха това обединение се случва, а самият Филип, макар да е бил представян от Демостен като варварин и завоевател (но по-лош и презрян от много други варвари) смятал себе си за грък – също като неговия предтеча на македонския трон Аминтас, който, 150 години преди това, е настоявал пред организаторите на олимпийските игри, че е грък – и наистина е бил признат за такъв. Значи понякога не е лесно да се разбере, дали завоевателят е външен или вътрешен. Също като сега, когато въпросът “Турците европейци ли са?” трудно се различава от въпроса “Изгодно ли е за нас Турция да влезе в Съюза?” Така е, защото, поне днес и на официално равнище, никой не смее да каже, че “турците са азиатци”, така да се каже, “по природа”. Наред с това никой не мисли, че Европа е заплашена от “заробване” от страна на някоя нация – била тя европейска или не-европейска.
На второ място, гърците биха могли да бъдат единни не политически и чрез общността на законите и договора, а просто ad hoc, заради война. Тукидид казва, че това се е случило за последен път по времето на Агамемнон, когато наистина всички гърци потеглили срещу Троя. Но в исторически времена това не е било постигнато, макар да е имало широки военни коалиции. Те обаче винаги били срещу някого, смятан от всички други за “вътрешен”. Такова нещо в Европа през ХХ в. беше коалицията срещу Германия – особено когато се разбра, че тя губи войната.
Всичко това са възможности за обединение, които днес не стоят пред Европа, а и самите гърци никога не са ги осъществили, освен когато е трябвало да се предадат на Филип Македонски, а след това и на Рим. Но има една друга възможност за единство, която е била постигната, и то преди времето на съюзите, за които стана дума. Това е колонизацията.
Колонизацията е разширяване. Да обърнем внимание на това, че по онова време из Средиземноморието е имало достатъчно свободни земи – не става дума за места където никой не е живеел, а за места, където не е имало държава, следователно и собственост върху земята. По тези земи гърците създавали градове, но не прогонвали местното население “изобщо”, нито се стремяли го изтребят, нито дори воювали с него, освен ако не били принудени. И същевременно те разчитали на други гърци от по-старите полиси – не само от полиса-майка, но и от други – първо, може би, от едноплеменниците им, а после и от останалите. И точно тази връзка с останалите държави, споделящи подобни закони и обичаи, с които се води усилена търговия и се участва в общи празници, е единството, което гърците все пак успели да постигнат.

V. Гръцкият модел и днешна Европа

Казаното дотук не се основава на предположението, че някои ситуации в историята се повтарят точно и поради това знаещият историята може да предвижда бъдещето, и да реагира по-добре от незнаещия. Най-напред, аз не вярвам, че в обществения живот има ситуации, които да засягат толкова много хора, нации и организации, и да се повтарят буквално; но дори да беше така и някой наистина да знаеше бъдещето на една възможност, той не би могъл да претендира, че ще направи по-добър избор, ако предпочете друга или трета – тъй като неслучилото се в миналото ни е също толкова неизвестно и непредвидимо, колкото и неслучилото се в бъдещето. Но липсата на точно знание не е нещо, което би трябвало да ни принуждава да се отказваме от действие. Една от причините е, че и бездействието, доколкото има последствия, е действие, и следователно отказът от действие е немислим. Така че по-добре да имаме идея за добро и да действаме според нея, при това като се опираме на някакви примери от миналото. Тъй като тези примери са опит – и като такива предлагат готови форми на действие, с които можем да се съобразим.
И тъй, гърците разпространили своята политическа култура и натрупали богатството си (без при това да влизат в тежки конфликти помежду си) през така наречената архайка, времето на умножаването на полисите. През класиката полисите не се умножават, а към края й вече губят свободата си. Ние сега не би трябвало да прибързваме да кажем, че Европа е в упадъка си и че няма какво да се направи. Но е несъмнено, че през вековете Европа се е променяла бързо и че последният от тях е донесъл смърт, разрушения и робство за най-много хора. И тъй като промяната не може да бъде спряна, най-добре да се помисли каква да е посоката й. Удържането на Европа в сегашните й граници и опазването на т.нар. “национална идентичност” обаче е проява на един лишен от въображение инат, опит да се спре времето. Тази национална идентичност, усилвана и опростявана от националистическото хуманитарно образование, заложено в началния и средния курс на почти всички европейски училища, няма да доведе до нищо по-добро от войни или обща загуба на свобода, независимо от това, че засега не се вижда непосредствената причина за това. Значи, ако трябва да си изберем проблем, нека това да бъде проблемът на гръцката колонизация, както тя е възможна днес – а тя е опит за мирно умножаване на съществуващия политически модел. Това в началото ще води до учестяване на срещите, което ще изморява възрастните и ще дразни лошо възпитаните от тях млади; може да доведе и до обедняване на някои, но то ще е временно. Съюзът може и да не е една държава, но трябва да намери начин да продължи разширяването си и да включи не само целите Балкани и Турция, но и Украйна, Беларус, Молдова, кавказките републики, Ливан, Палестина и Израел, и северна Африка. Това вече е правено и след гръцката колонизация, макар и по друг и нежелан за нас начин; но срещу трудностите, които ще имаме по този път, ще получим поне половин век мир, свобода, а също и живот с една добра и сериозна мисия.

***

Текстът е четен като доклад на международния симпозиум “Европейската интеграция във философска перспектива”, 10-11 юни 2005, организиран от Философския Факултет на СУ “Св. Климент Охридски” и Италианския културен институт – София. Публикуван е в Литературен вестник”, 22. 06. 2005 г., под заглавие: Атина и единството на гръцката общност в края на класическата епоха. Опит върху политическите речи на Демостен.

***

за Европа

У нас пока можно спокойно сравнивать европейских судей с большевиками – „спокойно“ в смысле „за это ничего не будет“. В рамках той идеологии, которая все больше утверждается в Европе, это было бы опасно. Священник, который – как он и обязан был сделать – возмутился решением европейского суда, подвергся преследованию уже у со стороны своей родной, польской юстиции. Поляки, к их чести, во многом сохраняют приверженность христианской вере – и решение суда вызвало широкое общественное негодование. Но решения польских судов, похоже, уже во многом ориентируются на „объединенную Европу“, а ее идеология не предполагает свободы слова. Обратим на это внимание – традиционный либерализм полагал первыми из свобод свободу слова и свободу вероисповедания, он восставал против притязаний мирских владык диктовать людям во что верить и что говорить. Запад противостоял советской идеологической диктатуре именно во имя этих фундаментальных свобод – свободы слова и вероисповедания. Всякий имеет право верить так, как велит ему совесть и открыто исповедовать эту веру. Теперь сама Западная Европа утрачивает эти свободы под давлением воинствующего секуляризма. Открытое выражение позиции, несогласной с господствующей идеологией, становится, как в СССР, преступлением, подлежащим суду. Еще рано говорить о появлении в объединенной Европе идеологической диктатуры советского типа – но события определенно развиваются именно в этом направлении. Богоборчество в свое время уже породило бесчеловечную диктатуру в нашей стране и многих других странах – будет странно, если на этот раз оно породит что-то другое.
Британские газеты сообщают о „Международном дне богохульства“, во время которого участники торжеств борются за свободу хулить религиозные святыни во имя свободы слова, и выступают против кое-где сохраняющихся еще ограничений. Что же, свободу богохульства (при одновременном подавлении религиозного свидетельства) мы тоже помним – самой свободной страной в этой отношении был ранний СССР, где комсомольцы были совершенно свободны устраивать безбожные шествия с издевательствами над религией и демонстративным осквернением церковных одеяний и сосудов. Нет, „Новая Европа“ это еще не СССР. Но когда священника преследуют за христианское свидетельство, а богохульство восхваляется, как проявление „свободы слова“, невозможно не заметить некоторой аналогии.
Нравственные плоды нарастающего безбожия уже вполне заметны. Как сообщают из той же Британии, бригада скорой помощи не стала спасать жизнь молодой женщины, которая приняла яд. Двадцатишестилетняя Керри Вултортон совершила самоубийство после того, как узнала, что никогда не сможет иметь детей. Прибывшие на место сотрудники „скорой“ вполне могли вернуть ее к жизни, но не стали этого делать, потому что она оставила записку, в которой просила дать ей умереть. Как правило, люди, пытавшиеся убить себя в приступе глубочайшего уныния, и затем возвращенные к жизни, благодарили врачей и продолжали жить – и понятно, что врачи до сих пор исходили из того, что попытка самоубийства есть акт помрачения, и самоубийцу следует спасать. Что же, в данном случае врачи оказались черствыми, недобросовестными людьми? Если бы дело было в этом, то такое могло бы случиться где угодно. Но дело вовсе не в личных качествах врачей – дело в том, что, как пишет британский журналист Джордж Питчер, за спасение человеческой жизни врачи могли подвергнуться преследованию по закону. Основания к тому дает принятый в 2005 году „Акт о психической правоспособности“, который полагает право пациента умереть (если он этого хочет) выше, чем обязанность врачей спасать его жизнь.
В нынешней Европе цивилизация смерти еще не победила окончательно – и в Польше, и в Британии, и в других европейских странах еще есть сопротивление, еще есть люди, которые решаются возражать, есть еще сохраняющая определенное влияние Церковь и вообще силы реакции. Пока, слава Богу, нельзя сказать, что поле боя осталось за силами прогресса. Но когда нам говорят о „Единой Европе“, к который мы должны желать присоединиться, на которую нам надлежит равняться – имеют в виду именно цивилизацию смерти, где дать ребенку увидеть свет, или вытащить самоубийцу из петли – преступление, где есть все больше свободы богохульствовать, и все меньше свободы проповедовать.

http://homoviator-bg.net/wp-admin/post.php?action=edit&post=34

Сергей Худиев. „Ледяное дыхание прогресса“