„Алкивиад“ на Плутарх

Старогръцката литература в Римската епоха

2021/2022

Магистърска програма
„Класически езици и антична литература“

Лекция V

(22 ноември, 2021)

Плутарх от Херонея

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

– „Успоредни животописи“. Заглавия и първи преводи

„Тезей“ (с посвещение на Созий) и „Ромул“ (Lapus Florentinus, Ксиландер, Fr. Philelphus; френски – Дацерий, 1695)
„Ликург“ и „Нума Помпилий“ (Lapus; френски – Дацерий)
„Солон“ и „Попликола“ (Lapus; Дацерий)
„Темистокъл“ и „Камил“ (Lapus), липсва сравнението (σύγκρισις)
„Перикъл“ и „Фабий Максим“ (Lapus, Гуарино от Верона) (10)
„Алкивиад“ и „Кориолан“ (D. Acciajolus, Гуарино)
„Тимолеон“ и „Емилий Павел“ (A. Tudertinus, Л. Аретино)
„Пелопид“ и „Марцел“ (А. Бекария, Гуарино)
„Аристид“ и „Катон Стари“ (Fr. Barbatus)
„Филопоймен“ и „Тит Фламинин“ (Гуарино) (20)
„Пир“и „Марий“ (Аретино, Гуарино), липсва сравнението
„Лизандър“ и „Сула“ (Гуарино)
„Кимон“ и „Лукул“ (Л. Джустиниани)
„Никий“ и „Крас“ (Гуарино)
„Евмен“ и „Серторий“ (Гуарино, Аретино) (30)
„Агезилай“ и „Помпей“ (Grynaeus, Tudertinus)
„Александър“ и „Цезар“ (Гуарино, А. De Scarparia), липсва сравнението
„Фокион“ и „Катон Млади“ (Lapus), липсва сравнението
„Агис и Клеомен“ и „Тиберий и Гай Гракхи“ (Tudertinus, Аретино) (40)
„Демостен“ (към Созий) и „Цицерон“ (Аретино, Ph. Bochus)
„Деметрий“ и „Антоний“ (Acciajolus, Аретино)
„Дион“ (към Созий) и „Брут“ (Гуарино)

отделни
„Артаксеркс Мнемон“ (Lapus); „Арат“ (Lapus); „Галба“; „Отон“ (Philelphus).
„Омир“ (несигурна, обикновено липсва в изданията)

Може би са били разделени на книги (слова/λόγοι) от Плутарх, според реда на написването им.
Гръцките му персонажи са от три периода:
1) митологичен/предперсийски; 2) класически; 3) следкласически/предримски.

– Moralia („Етически съчинения“). Заглавия и първи преводи

„За образованието на децата“/De liberis educandis (Plantius, 1574)
„Как младежът да слуша поетически произведения“/De audiendis poetis (Гроций, 1623)
„За слушането“ (към Никандър)/De audiendo
„Как да различим ласкателя от приятеля“ (към Антиох Филопап)/quomodo adulator ab amico internosci possit (Еразъм, 1518)
„Как да разберем, че напредваме в добродетелта“ (към Созий)/De profectibus in virtute
„Как да се възползваме от враговете си“ (към Корнелий Пулхер)/De capienda ex inimicis utilitate (Еразъм, 1518)
„За многото приятели“/De amicorum multitudine (Luscinius, Ксиландер)
„За съдбата“/De fortuna
„За добродетелта и порока“/De virtute et vitio
„Утешение към Аполоний“, който загубил сина си/Consolatio ad Apollonium (Leunclavius, 1593) (10)
„Здравни препоръки“ (диалог след смъртта на Тит; разговарят Мосхион и Зевксип)/De tuenda sanitate praecepta (Еразъм, 1520)
„Препоръки за брака“ (към Полиан и Евридика)/Coniugalia praecepta
„Пирът на седемте мъдреци“/Septem sapientium convivium (Plantius, 1574)
„За суеверието“/De superstitione
„Изказвания на царе и военачалници“ (към император Траян)/Regum et imperatorum apophthegmata
„Лаконски изказвания“/Apophthegmata Laconica
„Добродетели на жените“ (към Клеа)/Mulierum virtutes (D. Sylvester – френски, 1564)
„Римски въпроси“/Quaestiones Romanae и „Гръцки въпроси“/Quaestiones Graecae
„Гръцки и римски паралели“/Parallela historiarum Graecarum et Romanarum
„За съдбата на римляните“/De fortuna Romanorum (20)
„За съдбата или доблестта (ἀρετή) на Александър“, речи I-II/De Alexandri Magni fortuna aut virtute, or. I-II
„Дали атиняните са по-славни с бойните си подвизи или с мъдростта си“/De gloria Atheniensium
„За Изида и Озирис“ (към Клеа)/De Iside et Osiride (Suffridus Petrus, 1564)
„За „Е“-то в Делфи“ (към Серапион)/De E apud Delphos (A. Ferronus, 1557)
„За това, че Пития вече не прорицава в стихове“ (диалог)/De Pythiae oraculis
„За изчезналите оракули“ (диалог)/De defectu oraculorum (Турнеб, 1556)
„Дали добродетелта може да се преподава“/an virtus doceri possit (А. Етиен)
„За нравствената добродетел“/De virtute morali (Plantius, 1574)
„За негневливостта“ (диалог между Сула и Фундан)/De cohibenda ira (Еразъм)
„За доброто настроение“ (към Пакций)/De tranquillitate animi (Budaeus) (30)
„За братолюбието“ (към братята Нигрин и Квинт)/De fraterno amore (Plantius, 1574)
„За обичта към потомството“/De amore prolis (G. Longolius)
„Дали лошотата е достатъчна за злата съдба“/an vitiositas ad infelicitatem sufficiat (O. Luscinius)
„Кои страдания са по-тежки – на душата или на тялото“/animine an corporis affectiones sint peiores (Еразъм, 1520)
„За бъбривостта“ (ἀδολεσχία)/De garrulitate (Ruffardus, 1554 и Caselius, 1589)
„За суетенето (любопитството)“/De curiositate (Еразъм, 1520 и Caselius, 1588)
„За алчността/користолюбието“ (φιλοπλουτία)/De cupiditate divitiarum (Еразъм, 1520)
„За боязливостта“/De immoderata verecundia (vitioso pudore)
„За завистта и омразата“/De invidia et odio (А. Етиен)
„Как да се похвалиш, без да предизвикаш завист“ (към Херкулан)/De laude ipsius (Th. Naogeorgus) (40)
„За късното наказание от страна на божеството“ (диалог)/De sera numinis vindicta (B. Pirckeimerus)
„За съдбата“ (към Пизон)/De fato (Гроций)
„За демона на Сократ“, диалог/De genio Socratis (Naogeorgus, Ксиландер)
„За изгнанието“/De Exilio (Barbatus)
„Утешение към жена си“/Consolatio ad uxorem (Boetius, 1572)
„Разговор на пируващи“ (диалог в 9 кн., към Созий)/Quaestiones convivales
„Любовен“ (диалог на Флавиан и Автобул)/Amatorius (Ferronus, 1557)
„Разкази за любовта“/Amatoriae narrationes (А. Полициано)
„Философът трябва да разговаря най-вече с управляващите“/Maxime cum principibus philosopho esse disserendum (Еразъм, 1518)
„Към необразования управляващ“/Ad principem ineruditum (Еразъм, 1518) (50)
„Дали старият трябва да управлява (участва в обществения живот) (към Евфан)/An seni sit gerenda tes publica“
„Държавнически препоръки“ (към Менемах)/Praecepta gerendae rei publicae (N. Saguntinus, Ксиландер)
„За монархията, демокрацията и олигархията“/De tribus rei publicae generibus (Longolius)
„За това, че не бива да се взимат заеми“/De vitando aere alieno (A. Du Moulin, 1546)
„Биографии на десетте оратори“/Vitae decem oratorum (R. Britannus)
„Учения за природата, допадащи на философите“, в 5 кн./Placita philosophorum (Budaeus, 1531)
„Извлечение от сравнението между Аристофан и Менандър“/Aristophanis et Menandri comparationis epitoma
„За злонравието на Херодот“ (към Александър)/De Herodoti malignitate
„Естествени причини“/Quaestiones naturales (Longolius)
„За лицето в лунния кръг“ (диалог)/De facie in orbe lunae (60)
„За началното студено“ (към Фаворин)/De primo frigido (prima frigoris causa) (Турнеб)
„Дали водата е по-полезна или огънят“/Aqua an ignis utilior
„Дали сухоземните животни са по-разумни, или водните“ (диалог между Автобул, Соклар и др.)/De sollertia animalium (Grynaeus, 1534)
„За това, че безсловесните си служат със слово (λόγος)“ (диалог между Одисей, Кирка и Грил)/Bruta ratione uti (A. De la Planche – на френски, 1558)
„За месоядството“, речи I-II/De esu cranium (Suffridus, 1564) (65-66)
„Платонически въпроси“/Platonicae quaestiones (L. Nogarola, 1552)
„За пораждането на душата в „Тимей““ (към синовете си Автобул и Плутарх)/De animae procreatione in Timaeo (Турнеб, 1552)
Епитоме на същото
„За стоическите противоречия“/De stoicorum repugnantiis (70)
„За това, че стоиците казват по-странни неща и от поетите“/Stoicos absurdiora poetis dicere
„За общите понятия, срещу стоиците“ (диалог)/De communibus noticiis
„За това, че ако следваме Епикур няма да живеем приятно“ (диалог)/Non posse suaviter vivi secundum Epicurum
„Към [епикурееца] Колот“ (диалог посветен на Сатурнин)/Adversus Colotem
„Дали е казано добре „Живей незабелязано““/De latenter vivendo (Еразъм, 1520)
„За музиката“ (диалог)/De musica
„Дали желанието и болката принадлежат на душата или на тялото“/De libidine et aegritudine
„Дали понасящото (τὸ παθητικόν) е част на човешката душа или е нейна способност“/parsne an facultas animi sit vita passiva (78)

2. Източници за Плутарх и произведенията му

Собствените му произведения
„Суда“
Списъкът на Ламприй
„Библиотека“ на патр. Фотий

3. Животът на Плутарх

От Херонея в Беотия. Детството и юношеството му минали във времето на Нерон. Учил в Атина при Амоний. Занимавал се с природни науки при лекаря Онесикрат. Бил в Рим като пратеник на града си ; за кратко и в Александрия.
Прадядо Никарх, дядо Ламприй, Името на баща му е неизвестно. Съпруга Тимоксена, от която има четири сина: Ламприй, Автобул, Плутарх и Харон; и една дъщеря. Племенници (или внуци) Секст и Фронтон (приближени на Марк Аврелий).
Приятел със Созий Сенецион, близък до Траян и четири пъти консул. Посвещава му „Животописите“.
Изпълнявал обществени длъжности в Херонея. На стари години бил жрец на Аполон Питийски. Удостоен от Траян с консулско звание, така че „никой от управляващите Илирия да не прави нещо без неговото мнение“.
Доживял поне до третата от управлението на Адриан (ок. 120 сл. Хр.).

4. Плутарх като историк и писател. Влиянието му

Говори за подхода си към животоописанията в „Александър“.
Не е знаел добре латински.
Повлиян от диалозите на Хераклид Понтийски.

Някои са писали „Успоредни животописи“ по негов пример – и от древните, и от новите.
Макробий използва места от „Пируващи“ за своите „Сатурналии“
Шекспир ползва животоописанията на Кориолан, Цезар и Антоний за своите драми.

5. Разни изказвания

Йоан, митрополит на Евхайта (в Мала Азия), казва, че ако би могъл да измоли спасение за някои езичници, това биха били Платон и Плутарх.
„Няма нищо по-полезно и приятно от четенето на „Животописите“ (Фабр.).
„Класик на императорската епоха“ (Christ).

6. Загубени и приписвани произведения

В списъка на Ламприй има над 200 заглавия на негови произведения.

– „Животописи“
„Херакъл“, „Епаминонд“, „Сципион“, „Август“, „Тиберий“, „Клавдий“, „Гай Цезар [Калигула]“, „Хезиод“, „Пиндар“, „Кратет (циника)“, „Аристомен“, „Арат (поетът?)“

– други загубени
„Проучвания за Омир“ (сх. към „Илиада“, към „Алкестида“)
„За Омир“ в 2 кн. (Гелий II, 8)
„Стромати“ (Евсевий. „Подготовка“ I, 4-5)
„За гадателството“ (Ламприй, 69)
„За красотата“ (Стобей)
Коментари към Хезиод, Арат и Никандър

– приписва му се
„Писмо до император Траян“

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

„Животописи“: Palatinus 283 (X в.), Parisinus 1671 (XI в.)
Moralia: Vindobonensis 73, Ambrosianus 195

– издания до 1700

Гръцки:
„Успоредни животописи“: Флоренция (1517, Ф. Джунта); Венеция (1509-1519, Мануций и 1560-1570, Ксиландер); Базел (1523, 1560)
Moralia: Базел (1542)
Целия Плутарх: Париж (1572, Етиен – 6 тома); Франкфурт (1605)

Латински:
„Животописи“: Венеция (1478, Lapus); Базел (1564) и Лион (1566) – H. Cruserius, 3 тома
Хайделберг (1561), Базел (1579), Франкфурт (1592) – Ксиландер, 6 тома

Гръко-латински:
Целия Плутарх: Франкфурт (1599 Cruserius и Ксиландер, 2 тома); Франкфурт (1620), Париж (1620)

Френски:
Целия Плутарх: Париж (1567 и 1564, Amiotus – 7 тома)
„Животописи“: Париж (1665, Tallemantius – 8 тома); Париж (1695, Dacerius „cum conjuge doctissima“ – 1 том, първите 6 биографии)

Английски:
„Животописи“: Лондон (1703 – 5 тома)
Moralia: Лондон (1704 – 5 тома)

Италиански:
Някои биографии (? – 1482), Венеция (1518)

Немски:
Страсбург (H. Bonerus, 1534, 1555)

Испански:
Кьолн (1562, Salinas); Compluti (1542) и Саламанка (1571) от de Aldrete; Страсбург (1551, de Euzinas)

– до края на ХХ в.

Лондон (Bryan, 1729 – 5 тома)
Лайпциг (Reske, 1774-1782)
Лайпциг (Sintenis, 1839-1846)
Париж (Dohner и Dubner, 1846-1855)
Париж (Кораис, 1809-1814 – Животописи“, 6 тома)

8.
Други „Плутарховци“:
Плутарх от Александрия, граматик
Плутарх от Атина, философ
Плутарх, син на Плутарх от Херонея
Плутарх, мъченик; обърнат към християнството от Ориген

Библиография

Източници

Апулей. „Златното магаре“. Превод Г. Батаклиев, П. Радев. „НК“, 1961

Плутарх. „Антоний“. Превод Б. Богданов. В: Плутарх. „Избрани животописи“. „НК“, 1969.

Плутарх. „Тезей“. Превод Н. Панова. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Колекция Архетип“, 2008.

Плутарх. „Нравствени съчинения. Забележителни дела и думи“. Превод П. Янева, В. Герджикова. „Ерго“, 2017

Plutarchi Vitae parallelae. vol. I,1. Recogn. Lindskog et Ziegler. Leipzig, 1969

Plutarchi Vitae parallelae. vol. I,2. Recogn. Lindskog et Ziegler. Leipzig, 1927/1964

Plutarchi Vitae parallelae. vol. II,1. Recogn. Lindskog et Ziegler. Leipzig, 1964

Plutarchi Vitae parallelae. vol. II,2. Recogn. Lindskog et Ziegler. Leipzig, 1968

Plutarchi Vitae parallelae. vol. III,1. Recogn. K. Ziegler. Leipzig, 1971

Plutarchi Vitae parallelae. III,2. Recogn. Lindskog et Ziegler. Leipzig, 1973

Plutarchi Moralia. vol. I. Rec. et emend. Paton et Wegehaupt. Leipzig, 1925/1974

Plutarchi Moralia. vol. II. Rec. et emend. Nächstadt, Sieveking, Titchener. Leipzig, 1935/1971

Plutarchi Moralia vol. III. Rec. et emend. Paton, Pohlenz, Sieveking. Leipzig, 1929/1972.

Plutarchi Moralia. vol. IV. Rec. et emend. C. Hubert. Leipzig, 1938/1971

Plutarchi Moralia. vol. V,1. Rec. et emend. C. Hubert. Leipzig, 1960

Plutarchi Moralia. vol. V,2/1. Ed. J. Mau. Leipzig, 1971

Plutarchi Moralia V,2,2. Ed. B. Häsler. Leipzig, 1978

Plutarchi Moralia. vol. V,3. Rec. et emend. Hubert, Pohlenz. Leipzig, 1960

Plutarchi Moralia. vol. VI,1. Rec. et emend. C. Hubert. Leipzig, 1959

Plutarchi Moralia. vol. VI,2. Rec. et emend. M. Pohlenz, R. Westman. Leipzig, 1959

Plutarchi Moralia. vol. VI,3. Rec. et emend. Ziegler, Pohlenz. Leipzig, 1966

Plutarchi Moralia. vol. VI,3. Rec. et emend. F. Sandbach. Leipzig, 1967

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853

Изследвания

А.В. Болдырев. „Плутарх“. В: Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. III. АН СССР. Москва, 1960

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

***

І. Историята и въпросът за началото й

1. Значение на думата “история”.

На български думата “история” се използва в поне три значения. Казваме, че че разказваме някаква “история”, когато си мислим за случка с определен сюжет, която може и да не е “действителна”. Повечето филми, които гледаме, представят такава история. Освен това “история” е разказ за развитието на някакво действие, където субектът е общество. Училищният предмет “история”, е поредица от разкази за някакви общества-народи, които имат или нямат държава. Те са подредени така, че да изглеждат като единен разказ за човечеството, където пък най-важният герой е “нашето” общество – значи на нашата държава и “народът” й. И накрая, “история” е не самият разказ, а предметът на този разказ – “ставащото”. Думата би трябвало да има и други значения, но тях засега няма да изследваме.

2.Историография и история

Нека погледнем връзката между разказа за изменението на обществото и самия предмет – значи това общество, което се изменя. Откъде започва разказът? Най-напред ни хрумва, че той трябва да е пълен, а това значи, че е нужно да се започне от “самото начало” – оттам, откъдето обществото “възниква”. А как да разберем, че обществото е възникнало точно там и тогава? Може би началото на обществото е там, където “то” вече съществува и му предстои да претърпи измененията си: това, което вече съществува, е “самото то” без никакви добавки. Не може да се избегне аналогията с човека – ако той “започва някъде”, то “това, което започва”, е личността му.
Въпросът кога и къде се явява обществото – самото “то” в чист, начален вид, “личността” му – все пак може да се изостави и историята да започне, като се избере някое време, когато няма съмнение, че то “е”, но пък преодолява някакво препятствие, или търпи упадък, или изобщо му се случва “нещо”. Най-често си представяме изменението му метафорично – както индивидът пораства или се бори, или постига влияние, или се размножава и умира, така и обществото. Подвизите и болестите на обществото са метафори – ние си представяме състоянията му преди всичко въз основата на индивидуалния опит. Интересно е да се види как се говори за войната: обществото е в опасност или се стреми към нещо, събира сили, нанася или получава удари, съюзява се, сиреч намира приятели, но попада и на предатели и т.н. Обществото е в движение, то показва своите способности и така научаваме най-много за него. Каквото казва Аристотел за литературата – че представя човешки действия и характери – това се случва и в историята, особено когато става дума за война. Историята показва действието на обществото и така представя характера му.
В едно отношение разказването за обществото има предимство спрямо разказването за индивида – обществото има герои, които лесно могат да бъдат представени (онагледени), защото са индивиди. И битките могат да бъдат онагледени, и животът в мир. Тук историкът може да се изразява и без метафори. Но когато става дума за “вътрешния свят”, онагледяването е трудно. Поради това епосът е по-увлекателен от лириката. Доказателство за това е, че децата започват да следят епическото изложение (приказка, филм) по-рано от лирическото. Но пък обществото “изобщо и изцяло”, от една страна, и неговите части и опоненти, от друга, са някак неясни – защото са абстракции (конструкти). Колкото и да се опитваме да представим колектива като субект, няма как да го онагледим по-добре, отколкото ако използваме представител–индивид.
Накрая ще си позволим да кажем, че историята е нещо като коментар на епическия разказ. Сюжетът като цяло се приема за факт (имало е война или възникване и развитие на обществото “изобщо”), но се правят справки за героите и се размишлява за отношенията им и причините те да участват в това събитие, и да се случи, каквото се е случило. Освен това се допускат различни гледни точки – и това става не драматически, а теоретически, което значи, че тези гледни точки не се обвързват с характерите и техните роли в действието. В историята се мисли за онова, което задвижва фабулата, каква е важността на характерите за нейното движение и какви са техните ресурси (значи благодарение на какво един характер има или няма важна роля).

ІІ. Що е исторически паметник. Какви са причините за него

Сега казваме, че историята – като историческо изложение – може да започне не оттам, където за пръв път се е явило обществото в “началния си вид” и не от момента на някое важно събитие, а от един исторически паметник. Историческият паметник е нещо, произведено за да отбележи събитие за обществото – било раждането му, било края му или нещо друго – но той е и резултат от живота на обществото; и след като е произведен от него, би могъл да послужи, за да разкажем за това общество. Щом носи неговите белези, той помага да кажем какво е обществото: и колкото по-характерни са белезите, сиреч колкото по-ясно е въздействието от страна на обществото, толкова по-добре. Това ще помогне да го отличим по-лесно и с повече подробности, отколкото ако белезите бяха прости – значи ако биха могли да бъдат ефект от въздействието на какво да е общество.
Паметниците могат да бъдат различни – произведения на изкуството или на техниката (сиреч за битова употреба или за естетическа употреба) – или комбинация от такива предмети, както е градът. И текстът е паметник. И така, започвайки от един текст с цел да разкажем история, трябва да видим какви влияния са се събрали на едно място или каква образованост е трябвало да притежава авторът, за да се стигне до този текст.
Нека предположим, че паметникът е фрагмент от един исторически разказ – какъвто именно е “Алкивиад”, 17. Ще се съгласим, че той е свидетелство за две “културности” – тази на автора, но също и тази на обществото, в която е могъл да възникне такъв текст. В “Алкивиад”, 17 ще се занимаем не толкова с това, как самият Плутарх (доколкото ни е познат като автор на множество книги) вижда един момент от гръцкото минало, а по-скоро как през един дълъг период в античността – значи поне от началото на ІV в. пр. Хр. нататък – четящите елитната литература хора са виждали един прочут момент от гръцката история.
Това, което правим, е коментар на исторически паметник – текст, свидетелство за някаква образованост. Въз основа на текста изговаряме това, което е знаел Плутарх, и, което е по-важно, което би могъл да знае всеки друг като него. Така че бихме казали, че историк е онзи, който може да изговори по повод и въз основа на определен паметник онова, което би могъл да изговори и неговият създател или някой друг, който споделя същата образованост. Значи историкът трябва да е носител, ако е възможно, на две образованости – съвременната му (за да го разбират онези, на които говори) и онази, която споделя неговият автор и е вложена в паметника. Затова бихме казали, че историкът е преводач – той разбира и текста, който чува, и текста, който сам предлага на слушателя си – и при това знае какъв ефект би предизвикал този текст.

ІІІ. Относно претенцията за достоверност

И така, ясно е какво значи 1) “история на война” или 2) “история на държава” – това е от една страна, 1) събитието и 2) онзи политико-юридически факт, при който си представяме субстрат, годен за измененение; и, от друга страна, разказът за тях. Историческият разказ има претенция за достоверност. С други думи – авторът твърди, че предлага най-пълния, най-смисления, най-съответстващия на самото събитие или изменение на обществото разказ. Той не би трябвало да се отрече от тази претенция изцяло, защото това ще значи да се откаже от истината. От друга страна обаче, човешката способност за разбиране не може да е съвършена. Приемаме това като принцип на всяко хуманитарно (пък и друго) изследване, което ни посочва истината като цел. Но ограничеността на способността за постигане на истина не е същото, като липсата на интерес към нея. Значи, занимавайки се с история, трябва да сме съгласни, че действителното е непостижимо заради ограничеността на човешкото способност за разбиране; но същевременно да вярваме, че нашият предмет съществува и че има истина; и да заявяваме, че се отказваме от други мотиви в изследването, освен от приближаването към истината.

ІV. Превод на “Алкивиад”, 17

Атиняните желаеха Сицилия още по времето, когато Перикъл беше жив; а след смъртта му наистина се заеха с това – и всеки път, когато имаше повод, изпращаха така наречените “помощи” и “съюзничества” за градовете, понасящи агресиите на сиракузанците. Така си създаваха основа и за по-голям поход. Но човекът, който разпали у тях истинска страст към това, и ги убеди да действат не с отделни отряди и постепенно, а направо да потеглят с голям флот и да нанесат унищожителен удар върху острова, беше Алкивиад. Той накара народа да очаква големи неща – а сам се стремеше към още по-големи. Защото, противно на останалите, смяташе Сицилия не за край, а за начало на похода към онова, което мечтаеше.
Та Никий уговаряше народа да се откаже от атаката срещу Сиракуза, доказвайки, че това е трудна работа; а Алкивиад сънуваше Картаген и Либия, и вече си представяше как, благодарение на тези победи, ще завладее Италия и Пелопонес. Така че за него Сицилия беше едва ли не просто източник на средства за войната. Младежите, въодушевени от тези надежди, вече бяха на негова страна, а и освен това слушаха как по-възрастните разказват много чудни неща за предстоящия поход. И тъй, мнозина седяха из палестрите и по беседките, и чертаеха формата на острова и положението на Либия и Картаген.
Казват, че философът Сократ и астрономът Метон не се надявали, че от този поход ще излезе нещо хубаво за града. Сигурно на Сократ му се явил обичайният демон и му дал знак; Метон пък се побоял от предстоящото, било защото разсъдил, било защото си послужил с някакво гадание: и като се престорил на луд, взел горящ факел и опитал да подпали дома си. Според някои обаче той не се представял за луд, а просто запалил къщата си през нощта: а на сутринта отишъл и замолил да освободят сина му от похода поради случилото се нещастие. И така, измамвайки съгражданите си, получил каквото искал.

V. “Успял да разпали страст”

Атиняните желаели Сицилия докато Перикъл бил още жив.

Как става така, че гражданите “пожелават” войната, или дори се острастяват и някак се “влюбват” в онова, което им предстои да завоюват? Нека най-напред да помислим за атиняните не като за някакви “какви да е” граждани, а именно като за гърци. Казва се, че Омир е възпитал Гърция. Сигурно мисълта им за война, която изисква флот и поход през морето, се подкрепя от примера на ахейците в “Илиада”. Ако гърците имат пример за военно могъщество, което е резултат от съюзяване на независими градове, то това е походът на аргоско-спартанската експедиция срещу град Троя. Затова още във втората песен на “Илиада” се изброяват пристигналите при Троя кораби с техните водачи и с градовете, от които идват. Това е списък, документ за единство – и то единство на относително независими държави. Доказателство, че гърците гледат със страхопочитание на този прецедент, е и опитът на Тукидид да покаже, че армиите от Троянската война отстъпват – поне по брой – на тези от Пелопонеската, в която сам той е участвал. Ако Троянската война бе изглеждала маловажна на атиняните от V в., Тукидид не би направил това сравнение.
Така че атиняните се разпалват от надеждата да уподобят града си на древните Аргос и Спарта, а лидерите им сигурно мечтаят за славата на Ахил и Агамемнон. Поне Алкивиад е представен като свръхамбициозен човек от почти всички източници. Значи “любовта” се проявява като подражание на древния пример, към това, да се повтори единството и победата.
Но след като Омир не е автор само на “Илиада”, ние можем да се запитаме дали атиняните, мислейки за Сицилия, не са преживявали влиянието и на втората поема, където се говори не за сражения, а за приключения. В текста има нещо, което ни позволява да споменем “Одисея”. Казва се, че младежите не просто били увлечени от призоваващия ги към подвизи Алкивиад, но слушали и по-възрастните, които пък разказвали “чудни неща”за “онова място”. Да си спомним също, че още в античността се е казвало, че Омир е създал “Одисея” много по-късно от “Илиада” – когато бил вече стар.
Струва си да се обърне внимание на противопоставянето epithymia – eros. Като платоник Плутарх несъмнено е усещал важността на съпоставянето им. Човек “желае” телесното удовлетворение, но пък е “влюбен” в красивото и иска да му придаде вечност. Сицилия е, от една страна, източник на богатство и възможности, които могат да обслужат и тялото; но същевременно тя е подвиг и приключение. Подвигът заслужава статуя, а приключението – разказ, който се повтаря и “разнася”. И двете напомнят за красивото и сочат към вечността.

VІ. Гадаенето

И Сократ, и Метон се боели от похода.

Интересното е, че и двамата се нуждаели от някакъв знак от “отвъд”, а не разчитали просто на размисъл и изследване на възможността за успех. Впрочем “отвъд” не е много добра дума, когато се говори за връзката между гърците и техните божества. Гръцкият бог е “в” космоса; но все пак от него зависи дали ще обърне внимание на човека.
И така, когато трябва да се вземе важно (съдбоносно) решение, а бъдещето е неясно, гъркът гадае или очаква помощта на божествата. В гадаенето може да има специалисти, какъвто е Калхас от “Илиада”. Той има специален “дар” за това: което сигурно значи, че гадаенето му не зависи от божеството във всеки отделен момент, а че той може по-скоро сам да пристъпи към “узнаване” на предстоящото. Тази относителна автономност от волята на Аполон (от когото е получил дара си) е свързана и с начина на гадаене – той не изпада в екстаз като Пития, а по-скоро тълкува нещо дадено – сънища, вътрешности на жертвеното животно или полет на птици. Това е техническото гадаене, за разлика от екстазното, а също и от “ясновидството” – сиреч способността просто “да се вижда” онова, което е скрито за повечето хора. За “ясновидец” трябва да смятаме Тирезий, който ни е познат от “Едип цар” и “Антигона” и който пророкува на Одисей в ХІ песен.
Ако Метон е гадател, той би трябвало да е от онези като Калхас, които владеят някакво изкуство за гадаене – значи могат да тълкуват знаците на божеството въз основа на правила. Плутарх го нарича astrologos. В класическия гръцки терминът не включва умението да се гадае, но към края на І в., по времето на Плутарх, значението му сигурно се е променило и astrologos значи най-малкото и двете – и астроном, и астролог. Така че, като е мислел за изхода от този поход, Метон би трябвало да е използвал знанието си за влиянието на небесните тела върху земните работи.
Сократ пък имал собствено божество (daimonion или daimon). То било безименно и му забранявало да действа, когато действието водело към беда. Това непосредствено общуване с daimon е, от една страна, по Омировски героично (в трагедията, примерно, божеството рядко низхожда дотам, че да ръководи героя лично). Така че тук не става дума за гадаене, а за много повече – за непосредствено, макар и много общо, знание за ефекта и стойността на действието, което знание се дава на едно избрано лице – при това без то да е пожелавало да го има. От друга страна, Сократовият daimon не го ръководи в конкретни дела – например, как да се промъкне незабелязано в лагера на враговете, както прави Хермес, когато помага на Приам да се срещне с Ахил. Той само му казва, че нещо “не бива”. Във връзка с това Сократ е твърдял, че знанието за благото – онова, което е добро за човека и града – надминава човешката мъдрост и е притежание само на бог. Ето защо най-разумно би било да действаме така, че просто да избягваме злото. Но и за това трябва да разчитаме на бог. Тъй че знанието, което Сократ смята за достъпно, е негативно – бихме могли да знаем какво конкретно не бива да правим, но е трудно или невъзможно да кажем какво следва да правим – било изобщо, било във всеки отделен случай. И гадаенето трябва да ни осигурява именно такова знание.
Относно безименността на този daimon. Човек не би могъл да претендира, че знае кой е богът, който му помага: тъй като това би значело, че познава божеството, а това знание също надминава човешката мъдрост. Но все пак той би могъл да разпознава знаците, които идват от бога и да разбира, че те не идват от самия него – от човека. Защото, ако Сократ беше онзи, който решава да постъпи по този или по онзи начин, той би трябвало и да обясни причините за това въздържане. Но (мисли Сократ) аз не мога да разбера защо не следва да се постъпва така. Значи гласът, който чувам, не е мой, а принадлежи на същество, на което усещам, че трябва да се подчиня – а това ще е някакъв бог.

VІІ. Лудостта на Метон

Метон пък се престорил на луд.

Сега ние често се питаме дали гърците са познавали лудостта. Съмнението сигурно идва от това, че смятаме лудостта за градско явление, нещо като проблем на напредналата цивилизация, на отделянето от природата. Гърците обаче, както си представяме, били много близо до природата: значи на тях им е липсвала причината за психическите разстройства. И още: гъркът, казват някои новоевропейски мислители, е успял да постигне хармония между душата и тялото; по-късно европейците започнали да се съсредоточават върху проблемите на душата, занемарили са тялото и така са създали условия за лудост. Занемаряването на тялото е, както изглежда, пренебрегване на природата. И също (при християнина и повлияния от християнството) – тежестта на съзнанието за греховност, невъзможността грехът да бъде изкупен с наши сили и страх от Страшния съд, тревога, дали ще ни бъде простено, изобщо неизвестност на очакващото ни – ето това са причини за полудяване.
И все пак, гърците се интересуват от лудостта и я изобразяват често, и тя се среща в някои важни литературни паметници. Херакъл убива децата си в момент на умопомрачение (Еврипид); Аякс полудява от понесена несправедливост и накърнено честолюбие, и избива животни вместо враговете си, а после се самоубива (Софокъл). Това са само най-известните примери, познати от трагедията. В исторически времена Солон се преструвал на луд, за да призове атиняните да воюват за Саламин. В Атина имало закон, според който наследниците могат да оспорят завещанието под предлог, че наследодателят не бил с ума си, когато го съставил. Разбира се, думата mania можела да означава и състояния, които сега не смятаме за (трайно) психическо разстройство, а за нещо друго – например старческа деменция, екстаз, обзетост и т.н. Платон се интересува много от понятието за лудост и се занимава с проясняването му във “Федър”.

VІІІ. Да спасим сина и рода. Осъдително ли е това?

Може би Метон не бил луд, а просто хитрувал, за да запази живота на сина си.

Плутарх не го хвали за поведението му и обръща внимание, че това е измамване на съгражданите. Метон преценил, че спасението на рода може да бъде постигнато с цената на лъжа: в негова полза може да се каже, че експедицията била неразумна, резултат от прекалената амбиция на един човек и мнението на атиняните, че превъзхождат останалите гърци и затова заслужават да ги владеят.
Така се досещаме да направим сравнение между Алкивиад и Перикъл. И двамата мислят, че Атина заслужава да е лидер на гърците, но Перикъл разчита на богатството й, и прави така, че тя да стане център за празници и срещи, както са Делфи, Олимпия и Коринт. Атина имала достатъчна военна сила и политическо влияние, и единственото, което оставало да се прибави, за да постигне най-голямо могъщество, бил авторитетът на култов център. Затова се организират Дионисии и Панатенеи, на които градът кани гърци отвсякъде. Алкивиад обаче желаел да подчинява с оръжие, а такава политика е опасна за гражданите, които трябва да рискуват живота си; и освен това създава непримирими врагове. И също: как атиняните биха могли да задържат властта си над Сиракуза, дори да спечелят войната срещу нея, щом те едва се справят със Самос, който е по-близо, намира се в познато море и при това е по-малък, с по-малобройно население и по-беден?
Около случая с Метон се появява въпросът за дезертьорството (или отбягването на военната служба). Кога е поставен този проблем? В “Илиада”, да кажем, родителите често са угрижени за децата си и ги предупреждават – като Тетида, която говори на Ахил за опасността да загине след двубоя с Хектор, или Приам и Хекуба, които молят сина си да избегне единоборството с Ахил. Родителят неизбежно жали за детето си и проклина онзи, който е станал повод за войната. Някъде се споменава, че Одисей е отказвал да участва в похода срещу Троя, преструвайки се на луд (!) а Ахил е живял сред момичета, за да не го открият. Заслужава си да се сравнят две реплики на Ахил, и двете от Омир: в разговор с Тетида той казва, че предпочита честта и славата пред дългия живот, а в “Одисея”, където среща Одисей в подземното царство, твърди обратното – че е по-добре да си неизвестен бедняк или роб, но жив, отколкото знатен мъртвец.
Самият мотив за предпазването на сина-наследник от участие във война и изобщо от всякакви опасности може да се използва и трагически. В Херодот, например, такава е историята за Крез и любимия му син. Крез е получил предсказание, че синът му ще бъде убит с копие и не му позволява да се докосва до оръжие, но накрая все пак го пуска на лов, където синът загива точно от копие, и то хвърлено от близък на семейството, който при това се е ангажирал да го пази. Така че Крез се е борил срещу съдбата и е загубил, както е нормално да се случи в трагически построен разказ. Историята на Метон пък изглежда като начало на такъв разказ. Ако човек е обречен да изтърпи, каквото ще изтърпи, той не бива да се съпротивлява, а още по-малко с измама – това го прави и виновен пред бога, какъвто преди това не е бил.

ІХ. Плутарховата биография

Плутарховите биографии са изчерпателни – винаги се завършва със смъртта на героя. Тази постройка изглежда естествена, но ефектът от нея е трагически: никакви държавнически, военни, нравствени и интелектуални постижения не издигат човека над природата му – че е смъртен. Смъртта не се подслажда с разсъждения за красотата и полезността на разказания живот; освен това тя обикновено е насилствена (Дион, Алкивиад), несправедлива (Фокион), жестока (Цицерон), или от самоубийство (Брут, Катон). Съгражданите, които сме облагоделствали, или доскорошните ни приятели се оказват по-опасни от чужденците и отдавнашните врагове. Плутарх пише така, като че ли иска да каже, че историята е претоварена с кървави престъпления и че вече е време за мир.

***

Текстът илюстрира задачата на семинара “Плутарх. Алкивиад, 17” проведен през пролетта на 2007 в СУ в рамките на задължителния предмет “Старогръцка култура” за студентите от Новогръцка филология:

Специалност Новогръцка филология
бакалавърска степен
задължителен курс в рамките на “Старогръцка култура”
1 семестър – пролетен
упражнения

Тема:
Алкивиад и сицилийската експедиция. Коментар към Плутарх, “Алкивиад”, 17

І. Прочит на “Алкивиад”, 17

ІІ. Прочит и коментар на източници, свързани с текста

1. Плутарх – “Алкивиад”, “Никий”

2. Тукидид – VІ, 1-105; VІІ, 1-57

3. Диодор Сицилийски – кн. ХІІІ

4. Платон – “Апология на Сократ”

ІІІ. Примерни въпроси

1. За персонажите
а. Никий
– кой е?
– С какви аргументи и в каква обстановка е разубеждавал атиняните да предприемат похода
б. Алкивиад
– от какъв род е?
– Какво знаем за амбициите му?
в. Перикъл
– какви сведения имаме за него?
– Какво е допринесъл за могъществото на Атина?
г. Сократ
– сократовият демон
– влиянието на Сократ – на какво се дължи?

2. За полисите
а. Атина
– какво знаем за атинския флот?
– какво се знае за атинското могъщество?
б. Сиракуза, Сицилия и отношенията им с Атина
– значението на Сицилия в гръцкия свят
– сиракузкото влияние в Сицилия; кои градове са били застрашени от Сиракуза
– какво знаят атиняните за Сицилия и Сиракуза?
– какви помощи са изпращали?

3. За реалиите и по-общите историко-културни въпроси
– какво е палестра?
– сведения за градоустройството (гасене на пожар, изхвърляне на смет и др.)
– избор на стратези (и други държавни и военни служители)
– отказът от военна служба и противоречието между обществен дълг и лично благополучие
– психическите заболявания (как се мисли за лудостта)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>