І. Какво знае хуманитарят

1. Причините да се занимава с хуманитаристика

Едно от нещата, които пречат на професионалния хуманитар да говори убедително за своите занимания, или да преживява труда си като смислен и полезен, е постепенният му отказ да мисли за причините, поради които е заел и продължава да заема точно такова място в обществото. Обикновено той заживява с усещането, че е бил някак предопределен за своята професия и следователно не би могъл да прави друго, освен да я упражнява и да убеждава другите в ценността й. А щом е приел участието си в тези занимания за нещо естествено, тогава и самите те започват да му се струват някак природни, саморазвили се, и въпросът за тяхната полезност не би могъл да му изглежда по-уместен, отколкото въпросът за ползата от мидените черупки на морския бряг. Литературознанието, мисли той (също като лингвистиката, философията, сравнителното религиознание) съществува, и е по-добре да си служим с него, отколкото да се главоболим с обосновка на полезността му.
Истината е, че тези дейности биха могли съвсем спокойно и да не съществуват, също както и образователните институции, които осигуряват тяхното поддържане. Следователно и самият преподавател (учен, изследовател или както желае да бъде наричан) би могъл да не съществува като такъв, а да се занимава с нещо съвсем различно. Значи въпросът “защо се занимаваме именно с това” не би трябвало да му изглежда толкова безинтересен.
Няма съмнение, че една от причините човек да бъде литературовед (или философ) е сводима до наличието на подходящи външни условия за упражняването на такава професия. Накратко, обществото е повярвало, че има полза от такава дейност и е приело да я финансира.
На второ място обаче идват и индивидуалните условия, благодарение на които човек се е почувствал склонен да се заеме с такива неща. Може би е добре да се помисли най-напред за негативните фактори. Човекът е изпитвал отвращение от физическия труд; не е дал признак да притежава талант за някаква дейност, различна от тази; не е намирал друго развлечение, освен четенето; претърпял е неуспех в опита да получи друго образование или друга професия; не е можел да си позволи да остане незает. После обаче идва ред и на позитивните. Той е изпитвал удоволствие от употребата на словото; привличало го е отдалеченото и древното; израсъл е в среда, където тези занимания са били ценени; притежавал е характерен словесен талант; случило му се е да придобие необходимото образование; изпитвал е уважение към доброто владеене на каквито и да било знания и техники; способностите и контактите му са го въвлекли в тези среди; най-сетне, получил е навременно предложение за работа, без което сега вероятно би се занимавал с друго.
Накрая, съществуват и някои общи и като че ли особено важни мотиви за занимание с хуманитаристика. Да кажем, че упражнявайки се в науките за човека, ние научаваме да го разбираме по-добре; че мисленето за тези неща ни позволява да развием системна визия за действителността, и да взимаме обосновани решения; че можем да предоставим тази визия на други хора и така да ги направим причастни към същото благо; че, служейки си със словото, създаваме удоволствие не само за себе си, но и за други, и така ги подчиняваме, или поне ги принуждаваме да ни ценят; че намираме възможност за създаване на малко общество, в което хората се наслаждават на приятелството; че се обезсмъртяваме в платонически смисъл, оставяйки нещо, което ще бъде възпроизвеждано – и още повече, че узнаваме сигурни и общовалидни истини, значи постигаме контакт с непреходното (ако сме склонни да вярваме, че непреходно съществува).
Ползата от обмислянето на тези условия за развитието ни като “такива специалисти” е узнаването, че ние сме такива по-скоро случайно, и че занимавайки се с това, сме мотивирани от ценности, които се споделят от практически всички хора. Това ще ни позволи да почувстваме онзи, който иска да учи при нас, или просто да общува с нас, като някой, който не е радикално различен – и следователно ще вярваме, че той има какво да ни каже и да чуе от нас. Същевременно ще знаем, че той е достатъчно различен, а нашата способност да говорим за дейността си – достатъчно ограничена, за да нямаме сигурност дали ще успее да ни разбере и да се приближи към нас въз основа на това знание.

2. Непосредственото влияние върху хуманитаря от страна на специалисти, интелектуалци и други хора

След като е научил какви са мотивите му да се занимава с хуманитаристика, нашият изследовател би трябвало да обърне внимание на въпроса, защо подходът към собственото му занимание е такъв, а не друг. Защо той (ако се занимава с антична философия), завършва преподаването си с Аристотел, макар и добре да знае, че повечето автори й приписват много по-дълъг живот? Защо, когато чете текстове от гръцки историци, ги избира с оглед особеностите на езика, а не, примерно, на темата или на времето им? Защо преподава само класически автори, а избягва елинистическите и късноантичните? Защо предпочита да води част от заниманията си извън аудиторията (да кажем, в някоя градинка или кафене)? Защо чете лекцията си, вместо да я произнася (или обратното)? Тези неща са свързани най-често с непосредствените влияния, които е изпитал по време на обучението си, или, по-общо, с характера на школата, към която принадлежи. Под влияние на един от учителите (или колегите си) той се е потрудил върху латинския синтаксис; друг го е накарал да учи наизуст големи откъси поезия; трети го е посъветвал да прочете изцяло произведенията на някой важен автор; четвърти му е подсказал, че е нужно да се интересува от други жанрове и от културни явления, които изглеждат отдалечени от литературата; пети му е разказвал анекдоти за своите професори; шести изобщо не е разговарял с него, както и с никого от студентите по време на цялото обучение; седми е бил преднамерено груб. Всички тези хора са станали причина – пряко или косвено – за това, той да се занимава с “ето такъв” материал в границите на своята дисциплина и да мисли за него по “ето такъв” начин. Всичко, което той предлага като теория и практика във връзка със своята наука, може да бъде видяно като резултат от съчетание на такива влияния.
От друга страна, да се мисли, че хуманитарят държи своето научно и преподавателско поведение само на специалистите, с които професията му го е срещнала, е предразсъдък. В действителност той, като всеки човек, носи върху себе си отпечатъците от всякакви контакти. Ако е имал чувство за хумор, то е могло да бъде развито благодарение на общуването му с даровити хора още през детството му; различните начини, по които успява да влияе психологически върху студентите и колегите, вероятно са били овладяни преди години в семейството; склонността да се аргументира твърде пространно и подробно може да е резултат от самотност и от мнителност, която е развил много преди избора на тази професия; умението да се води разговор на професионални теми може да бъде овладяно в резултат на общуване в съвсем други условия и да се дължи на примера на хора, които се занимават с нещо съвсем различно. Добре е да помним, че човек е склонен да имитира, и че твърде голяма част от неговите жестове и изобщо похвати в общуването са преки заемки от поведението на различни хора, които е познавал.
Хуманитарят може да изпитва уважение и интерес към математически и природни науки, само защото е ценял някого, който се занимава с тях. И обратното, той може да избягва определени дисциплини, теми или автори, само защото са били интересни за хора, мисълта за които му създава неудоволствие. От личен опит зная, че дори подборът на думи, термини и интонации може да се определя от чувствата, свързани с някакви контакти и ситуации. Бих казал, че монологът на един хуманитар е като проправяне на път, в който се избягват едни участъци и се предпочитат други, заради приятните или неприятни гледки и усещания, на които той би се натъкнал по всеки от възможните маршрути.

3. “Общоизвестните положения” и специализираната литература

Отвъд и преди интелектуалните и тясно професионални влияния, които хуманитарят-специалист е понесъл от страна на непосредствените си преподаватели и колеги, се намират някои, така да се каже, основни истини за неговия предмет, приемани за сигурни. Обикновено те са познати и на неспециалистите. Незнанието и липсата на интерес към техния произход биха били твърде голям недостатък в общата подготовка на нашия учен. Като стара дисциплина, историята на гръцката литература изобилства с такива “начални положения”. Защо се казва, че Омир е най-великият поет, и че той е “учителят на Гърция”? Да не би прочитът на неговите поеми да ни убеждава непосредствено в това? Запознавайки се с “Илиада” и “Одисея”, ние можем да научим, че те са едни от най-обемните свързани текстове, завещани от античността: но качеството на поезията не е нещо така очевидно, както количеството. Защо делим гръцката литература на родове? Нима това деление е независимо от петдесетината страници разсъждения за литературата, известни с името “Поетика”? А защо се затрудняваме, когато трябва да определим жанровете на гръко-римската литература от времето след Христа? Защо сме убедени, че реториката е едно, а художествената литература – друго? Откъде разбираме, че гръцката литература след Софокъл върви към упадък? Защо е разпространено мнението, че софистиката е съмнително експериментиране с езика, или най-много “подготовка за философстване”? Защо се казва, че гръцката литература е “образцова”, “основа на новоевропейската” и естествена част от развитието на някаква обща и единна световна литература?
Тези мнения, или “предварителни представи” за предмета на нашето изследване изглеждат толкова тривиални, че специалистът, който има добро мнение за своята подготовка, не ги дискутира и предпочита да се занимава с по-конкретни неща. Това обаче не означава, че той е помогнал на студентите си да придобият по-конкретна идея за гръцката литература. Преподаването, което ги заобикаля, най-често разчита на тях и мълчаливо приема, че те са “просто верни”, макар и твърде общи. Накрая се оказва, че студентите, завършили обучението си, са забравили “конкретното”, което им е предложено и могат да възпроизведат само тези предварителни мнения, които и без друго са познавали. Те не са ги поставили под съмнение и не виждат защо е нужно да ги дискутират – нито пък знаят как би станало това.
Ако специалистът по антична литература обърне внимание, че тези мнения са възникнали – без дори да се стреми да изкаже точно причините за възникването – той изведнъж ще постави пред очите им един нов и интересен факт: че онова, което е “известно на всички” може да е невярно, или във всеки случай е резултат от стечение на обстоятелства. Това може би не е ново знание, но пък е нарушаване на определен предразсъдък и затова освежава погледа към предмета. По този начин говорителят би създал на събеседниците си усещането, че те започват с тези неща “начисто” и е напълно възможно да узнаят или изкажат нещо, което е ново и им принадлежи.
По подобен начин стои въпросът и с влиянието на специалната литература: тя също създава мнения и фокусира погледа към тези неща по определен начин – но това вече засяга повече самия специалист, отколкото неговите студенти или събеседници. Всъщност тя не е нищо друго, освен сбор от по-нови и по-малко известни разсъждения върху същия предмет, които не могат да бъдат известни на друг, освен на специалиста, защото не обсъждат основните проблеми отначало, а приемат “предварителните представи” за даденост. Тази “професионална” литература просто се задушава от конкуренцията на по-старите и влиятелни книги, а и на самите антични текстове. Но това не й пречи да стане на свой ред богат извор на предразсъдъци. Защо у нас теорията на античната драма се свързва главно с катарзиса? Защо преподаването на гръцка литература обикновено стига до Менандър? Защо се случва така, че в наскоро (след 1990) издадени книги Платон се обявява с такава лекота за “обективен идеалист”, а един съвсем нов сборник със студии върху гръцката литература се оказва претоварен с марксистки интерпретации? Защо още в увода на един учебник по литература за средните училища е написано съвсем непринудено, че културите се делят на “отворени” и “затворени”? Това очевидно ли е? Не е, но впоследствие тези ученици, когато чуят да се говори за античната литература, ще са наясно, че тя е продукт на затвореното общество и ще подлагат тази истина на също толкова малко съмнения, на колкото е била подлагана и тази, че античното общество е основано на робовладелските социални и производствени отношения, и противоречията между роби и робовладелци са нараствали с всеки изминал век.

4. Старогръцките текстове и смисълът от заниманието с тях

Дотук представихме схващанията на един хуманитар, който е угрижен за справянето с предразсъдъците, натрупани около неговия предмет и със собствения си опит, който влияе върху работата му. Това, което той е обмислял дотук, са все неща, които предхождат заниманията с текстовете, а освен това могат да ги следват, или да се промъкват между тях: но като че ли то все още не е наблюдение върху “основата” на неговата работа, или по-точно върху материала й. За щастие, литературоведът-класически филолог е убеден, че има свой материал и може да го посочи – това са текстовете на античните автори, а в нашия случай – на гръцките.
Тук аз няма да затъвам в разсъждения за това, дали той следва да се занимава с всички антични текстове на старогръцки език, или само с някои. Вместо това ще кажа няколко думи за пристъпването към материала и донякъде за смисъла на заниманията с него – смисъл, който би могъл да бъде разбран и от онзи събеседник, който не е гледал на изследването на античността, литературното наследство изобщо, или пък и на самата хуманитаристика като на някаква неоспорима ценност.
Най-напред е необходимо да се проблематизира представата, че текстовете, които ще се обсъждат, са даденост, появила се в нашата среда приблизително в същия вид, в който е била произведена. Струва ми се, че едно от най-вредните предубеждения в заниманията с продуктите на човешката дейност е вярата в тяхната естественост, или независимост от времето и развитието. Нужно е да се отбележи, че това, което ние четем, е твърде различно от онова, което е създал и изпълнявал, примерно, Омир. Първо, това е превод: и трябва да се каже, че той е само един от възможните преводи, че съществуват и други, че е вероятно да се появят и следващи, които да са по-добри или по-лоши, или поне различни. После, Омировият текст има история – в първите си новоевропейски издания през ХVІ в. той е изглеждал почти по същия начин, както и днес, но през средновековието е съществувал в отличаващи се помежду си преписи; видът му, в сравнение с тях, е бил различен през ІІ в. пр. Хр. в Александрия и още по-различен през VІ в. пр. Хр. в Атина. Трябва да се напомни, че през ранната античност Омир рядко е бил четен (става дума не за четене в самота и наум, което е било много голяма рядкост, а за гласно рецитиране, при което погледът следи текста), а дори и да е бил четен, вероятно се е произнасял по-различно, отколкото го произнасят днешните филолози. Най-сетне, трябва да се каже, че самите гърци от класическата епоха не са знаели много за него; че това, което той е съчинил, може да се разглежда като резюме на по-стари легенди; и че неговите поеми са имали немалка конкуренция във времето на създаването си. Така събеседникът ни би разбрал, че българският текст, който има пред себе си, не е точно това, което е създал поетът, а е само следствие (при това донякъде случайно) на едно дълго пътуване на поемите през времето.
Но независимо от това, “Илиада” и “Одисея”, както и всички български преводи на античните писатели, все пак са част от нашата съвременна литература на български език. Това значи, че е напълно възможно те да бъдат четени наред с текстове, произведени сега и на български: и че вероятно нищо не пречи едните и другите да бъдат ползвани едновременно и без оглед на историята им (която обикновеният читател съвсем не е длъжен да знае). Следователно можем да питаме: как ни изглеждат художествените (или философските, или реторическите) качества на античната литература, ако я четем така, все едно, че е произведена сега.
При сравнението на тези две гледни точки към текста – като силно променен паметник на стара литература и като действащо произведение в рамките на собствената ни съвременна – може да се забележи, че в него са налице както неща, които са неразбираеми или неприемливи за литературните изисквания на читателя, така и такива, които му изглеждат достатъчно ясни и дори въздействащи. Изглежда, че не е възможно целият текст да бъде еднакво ценен, когато се чете в една различна култура, но части от него могат да са ценни, и затова е естествено да бъдат приети в нея.
Тук е възможно да се направи едно сравнение между текста, който идва отдалеч, и предмета, човека, или цивилизацията, които идват отдалеч, или към които ние се приближаваме. Ако те наистина са ни далечни, може да се очаква, че ние ще разберем малко неща при първата среща, а дори и това, което разбираме, ще е резултат от повърхностно оприличаване с познатото. Но ние бихме били доволни да познаваме някого, който, разбирайки нас самите, би могъл да ни обясни поведението на този човек или функционирането на този предмет или цивилизация. Ние бихме се съгласили, че този “интерпретатор на чуждото” в някакъв смисъл ни превъзхожда, и е много вероятно да пожелаем да бъдем като него – а това значи да пожелаем да учим. Защото по-голямото знание е образ на по-богатия живот – животът, който ни надминава и обхваща, и поради това ни се струва, че сме изолирани от него: а тази изолация ни причинява страдание.

ІІ. За нуждата от критичен поглед към чуждите твърдения

1. За отсъствието на критика

Безкритичността към чуждите твърдения, отнасящи се до някакъв абстрактен предмет – независимо дали те се явяват като квалификации, дефиниции, посочване на причините, класификации или по-сложни построения – може да се дължи поне на две причини.
Едната е свързана с желанието да се узнаят колкото се може повече различни мнения за нещо, или – което е същото – да съзерцаваме струпването на мнения, дори ако те се представят от един човек и претендират да съставят единен възглед. Това желание е подкрепено от вярата, че във всички мнения има нещо истинно, че всички възгледи някак се припокриват и допълват, и че не е беда за едно и също нещо да се говори по различни начини. При това положение никой възглед няма нужда от критика, защото е достатъчно и това, че ни съобщава нещо за предмета – дори нещото да е само личното усещане на говорителя за този предмет.
Втората причина е склонността на човека да се увлича по един възглед, метод или начин на изразяване, и това увлечение да води до загуба на интерес към всички други: тя е свързана с предразположението му да се присъединява към група, да се подчинява на авторитет и да го имитира. Но ако се откажем от коментар на схващанията, които не ни интересуват, тогава няма как да се случи да ги критикуваме. И в двата случая безкритичността води до един сериозен дефект на образованието и на общуването изобщо – това е липсата на диалог, в който дадено убеждение се поставя под съмнение и се търси или потвърждаването му с по-добри аргументи, или отказване от него и замяна с нещо по-добро. Безкритичността не би била толкова сериозен проблем, ако нямаше способност за възпроизводство. Защото децата и студентите, които не умеят да задават въпроси и да водят продължителен и свързан разговор, се превръщат във възрастни, често притежаващи някаква власт, която в техни ръце трудно би могла да бъде подобрена с рационални средства; и, съответно, в преподаватели и учени, които не могат да задават въпроси и да водят такъв разговор и затова се затрудняват да предадат знанията си на своите слушатели. Това, което те предлагат, е същото, което са видели преди време, а може би и по-лошо. Преподаването (или изследването) на определена тема много често изглежда или като несвързано изброяване на имена и твърдения на предшественици на преподавателя (дали редът им ще е хронологичен или азбучен, е почти все едно); или като представяне на определен възглед за материала, който се представя като теория, но не се интересува от възможността да бъде опроверган; или дори като представяне на поредица от “факти” – значи материал, върху който би могло да се разсъждава, но преподавателят се отказва да прави това, защото то би внесло субективност в изложението и би намалило неговата научност.
Разбира се, безкритичността не е недостатък по всяко време. Тя е желателна дотогава, докато споменатите начини на изложение не дотежат дотам, че да се превърнат в проблем. Защото няма нищо вредно в това, да се запознаем с различни възгледи за едно и също нещо, или с една разгърната и подробна теория, или пък да чуем добросъвестно изложение на факти, за които се очаква да влязат в употреба. Различните слушатели имат право на различни изисквания.

Подобно тривиално твърдение неочаквано се освежава, ако открием, че е изказано в почти същия вид от някой отдалечен, но влиятелен автор.
Успехът на преподаването зависи от навиците на слушателя. Всеки иска да му се говори така, както е свикнал, и всичко, което е извън това, се усеща като различно… Ето защо едни слушатели не приемат казаното, ако то не бъде подкрепено с доказателства, строги като математическите; други искат да се говори с примери, а трети – да се дават цитати от поетите. Едни държат всичко да се изследва в подробности, а на други високата точност не допада: това е или защото просто не могат да следват поредицата от разсъждения, или защото не ценят такъв начин на изложение. (Аристотел, Метафизика 994b 32 – 995a 9:)

Но в един момент говоренето, на което сме свидетели, започва да се изчерпва, и сякаш само иска критика. В действителност всеки от споменатите методи, макар и ограничен, предлага добра възможност за развитие.
Разхвърляният реферат на мнения може да бъде овладян по три начина: или 1) типологически – мненията се делят на класове, отличаващи се по определени признаци, и на слушателя е позволено да предпочете типа, който смята за най-добър; или 2) исторически, където а) мненията се причиняват едно друго и някои остават неизменни, а други се явяват и изчезват, или б) в основата на разбирането за предмета стоят един или няколко съвсем общи възгледа, които търпят развитие, усложнявайки се; или 3) херменевтичен – всяко мнение е оправдано с оглед на контекста, в който функционира.
После, монолитната теория може да бъде развита – ако се приложи към други факти, или ако се потърсят следствия от приложените принципи; може да бъде и оспорена – ако се окаже, че не отговаря добре на въпросите, които следва да бъдат зададени относно материала й.
Най-сетне, простото изложение на факти събужда интерес към изворите, и води до въпроси, изискващи голям брой справки и допълнителни изследвания: освен това то винаги търпи прибавяне на нови факти, и предизвиква въпроса за непосредствените им обяснения и общите причини.

2. Критиката

Начините, по които може да бъде критикуван всеки един от трите подхода (изложение на възгледи, монолитна теория, посочване на факти), са разнообразни. Ще спомена накратко и без претенция за подреденост само няколко възможни (и необходими) реакции срещу два от тях.
Ако това, което ни се предлага, е серия от различни схващания за нашия предмет (нека това да е старогръцката литература), които при това са развити чрез различна терминология, първият проблем би трябвало да бъде свързан с единството на тези схващания. Това, че изглеждат насочени към един предмет, значи само, че си служат с приблизително един и същ материал. Това обаче още не е достатъчно, за да се обоснове тяхната сравнимост. Ако Аристотел, Хегел и Лосев говорят за Омировия епос, това още не означава, че ние можем да представим техните схващания като сходни или противоречащи си. Ние дори не бихме могли да установим разлики между тях, преди да сме открили някакво единство. Най-напред е необходимо да се разбере, дали те поставят едни и същи, или пък сходни въпроси. Какво обсъждат те у Омир? Дали въпроса за определението (що е епос?). Или произхода на епоса? Или разликата между епоса и другите жанрове? Или неговата структура? Или светогледа на автора? Или наличието на достоверни исторически сведения в текста (Тукидид мисли точно за това, когато споменава Омир)? Или ефекта върху слушателя (този въпрос се обсъжда при Платон)? Ако в различните представяния на Омир някои от тези въпроси се покриват, трябва да се види защо това се случва и защо отговорите са различни (или пък подобни). Защо Аристотел обръща внимание на единството на поемите и на правилната идея за трагично и комично, въведена от Омир, докато Хегел мисли за тях преди всичко като за изражения на народностния дух, за общото световно състояние, на чийто фон се развиват събитията (епохата е хероична) и за липсата на подчертан интерес към вътрешния живот на героите, за сметка на описанието на външната обстановка? Защо, най-сетне, теоретиците си служат с толкова различен език – Хегел говори за обективността на Омировия и изобщо на античния поглед към света, докато Аристотел никъде не споменава подобно нещо. От друга страна, ако темите са подобни (и Аристотел, и Хегел говорят за единството на епическото действие), дали това се дължи на влияние на единия върху другия, и дали то е непосредствено? Или пък става дума просто за аналогия, и ако е така, има ли обяснение за нея?
Явно, когато говорителят (пишещият) ни предлага съпоставяне на различни схващания за авторство, жанр, периодизация и т.н., критиката ще се интересува от системата, в която влизат тези схващания, и така ще се стреми към разбиране на изложението, което ги включва. По-малко вероятно е тя да е интересува от стойността на твърденията, които отделните теории дават – защото това, което се предлага, не е тълкуване на материала, а серия от тълкувания, които сами се превръщат в материал за изследване. Така че тук критиката ще се насочи към подбора, подреждането и съотнесеността между теориите, отколкото към онова, за което те говорят.
Ако обаче изложението ни занимава просто с факти, значи със самия материал “такъв, какъвто е”, тогава ще трябва да се насочим към автентичността на тези факти, а след това към подбора и съотнасянето им. Коя е причината да твърдим, че гръцката литература започва с Омир? Защо основните литературни родове са ни повече, ни по-малко от три? Как се датират поемите? Доколко е автентичен текстът, с който разполагаме? Защо за Тукидид се говори повече, отколкото за Полибий; и повече за епос, отколкото за реторика? Защо се мисли за отношението между сюжет и композиция? Защо при обсъждането на трагедията се дават примери главно от “Едип цар” и “Антигона”? Каква е причината да оцелеят точно тези и толкова автори и произведения? Значи тук става въпрос преди всичко за незаявената гледна точка на говорителя (пишещия) и за източниците, с които той си служи.

3. За въздържането от теоретизиране

Когато казвам “теоретизиране” имам предвид монолитното и подредено изложение на предполагаемата (конструирана от нас) история и система на материала на науката – в нашия случай този материал е старогръцката литература. Става дума за конструкция, подобна на архитектурно произведение, в която авторът се разполага уютно (а уютът се осигурява от доброто познаване на всяка нейна част). Всеки, който се е занимавал по-дълго време с разработване на определен материал и с преподаването му, познава удоволствието да знаеш добре онова, което предстои разкажеш. Слушателят изглежда като гост, посетител, който бива развеждан, канен да поседне, изненадван и притискан от неизвестност и любопитство (а понякога и от досада). После той напуска този дом и вероятно никога не се връща в него, а говорителят-домакин остава там и очаква нови гости. Както се вижда, не е чудно, че повечето преподаватели (и изследователи) с годините започват да се чувстват не просто като екскурзоводи, а като собственици на материала, и затова са готови за битка срещу всеки, който си позволи да претендира за знание на същите неща. Изразът “научна територия”, който има различни варианти, ни въвежда в една рискована игра на метафори – тя не би била толкова рискована, ако не беше подкрепена от наличието на определен брой щатни (пък и хонорувани) места в образователните и научни институции, а също и от ограничеността на аудиторията, на книжния пазар и субсидиите за издаване на подобна литература. Но въпреки тези действителни ограничения, лошото съперничество в научните среди би било много по-поносимо, ако не се поддържаше от склонността на учения да се разполага в своята дисциплина като в жилище, чиято неприкосновеност се гарантира със закон.
Това е една от опасностите на теоретизирането. Всички останали са, струва ми се, сродни или дори произтичащи от нея. Примерно: вярата, че вече няма какво да научиш; натурализацията на собствените постановки (нещата са “обективно такива”, онова, за което мислим, съществува само по себе си); пренебрегването и дори негодуванието срещу критика (сякаш гостът ни предлага да съборим няколко стени в дома си, или казва, че сме го оставили мръсен и запуснат); страхът от непозволено заемане или развитие на идеите ни (все едно някой е влязъл да бере круши в двора). Разбира се, не всеки ползва теорията по този начин. Но има и други изкушения – сред тях е вярата, че всичко може да бъде обяснено с помощта на вече изработения метод. Това е стремеж не към опазване, а към разширяване на територията, без непременно да се мисли за истинско разбиране.
При това положение отказът от теоретизиране изглежда като нещо похвално: той може да бъде сравнен с решението да живеем под наем и да сменяме местожителството си, или често да променяме обстановката във вътрешността на дома си. Това е същевременно и отказ да го харесваме прекалено или да бъдем твърде недоволни от него, а също и опазване на интереса към устройването на дома изобщо, а не точно на този дом – защото всяко ново устройване на дома е като възстановяване на цивилизацията, в която живеем.
И така, натрупването на много алтернативни възгледи за предмета, всеки от които изглежда самостоятелен и завършен, както и осъзнаването на възможността за полезна критика, води до идеята говоренето за този материал да се превърне в говорене за начините, по които той е бил осмислян. Такъв подход ще изглежда удовлетворителен за онзи, комуто са омръзнали изброените в предната глава: но той има нужда от допълнение. На първо място, това е непосредственото запознаване с материала, чиито осмисляния са подложени на критика – в случая с литературата това значи просто нужда от познаване на текстовете и способност за основен културно-исторически коментар. После, необходим е активен диалог със слушателите, при което им се предлага да мислят за основните понятия, чрез които се теоретизира и които неизбежно се срещат и употребяват от която и да е теория (в нашия случай – що е литература, драма, проза, трагично, комично и т.н.). Тук, разбира се, става дума за преподаване, но също и за усъвършенстване на самия професионалист. Защото размисълът върху значенията на тези думи, който започва сякаш “на пусто място”, служи за осъзнаване на незнанието ни и на бедността на нашите начални понятия, а след това – за овладяване на собствения ни език и развиване на способността за дефиниране, доказване и опровержение, без която не може да се върши никаква интелектуална работа в областите, където инструмент за познание са самите думи.

***

Това е първата част от текст, публикуван под заглавие “Монологични размишления за преподаването” в сборника “Cultura animi”. Юбилеен сборник в чест на Анна Николова. “Изток-Запад”, 2004.