Умиротворяване не се постига отвън (с въвеждане на дисциплина и мерки за сигурност), а само отвътре. И то започва с всеки човек, който забележи, че е нещо различно от това, за което го смятат.

Защото човекът не се свежда до обстоятелствата на живота си (които включват и тялото му), нито до делата/думите му, нито дори до мислите му. Той е различен и от тях. Тъй като мислите не се сътворяват и рядко се „раждат“ с усилие; те по-скоро биват „навявани“ и някои хора са по-чувствителни към тях и затова мислят повече, а други – по-малко.

Но самият човек е друго: той е онова, което бихме нарекли „лична свобода“. То е, което различава добрите от лошите мисли и им съдейства да се превърнат в дела или ги възпира. Така че когато Сократ говори за свой „демон“, той сигурно мисли за същото – за дълбокото си „аз“, което отсъжда какво може да се прави и какво – не.

Там, в това дълбоко „аз“, се взима най-важното решение – дали човекът ще обича Създателя си, или ще бъде безразличен (хладен) към Него. Ако отговорът е „да“, тогава любовта надделява, злите мисли остават чужди и не разкъсват личността; и човекът се „спасява“.

Мирът се установява чрез „смиряване“; а смиряването е в това – да знаеш, че си различен от всичко, освен от свободата да обичаш или не.