През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“. Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религиозна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите обикновено ги наричаха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“.
Освен това беше възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се наричат и така?

Има една разлика между тях и Църквата, която ми се струва съществена. Тя е в следното. Църквата е, по светски казано, „народоообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете й и биват духовно обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, когато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщението му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено.

Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнствата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово желание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „доказва“, че не е християнин. Иначе той е.

При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приемането трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, един мъчителен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разколническите старостилни „църкви“.
Сектата се отнася към човека ревниво – тя го „изнудва“ да заявява принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това прогонване. Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.

Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин.
Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

…

А затова, кои са границите на Църквата и кой принадлежи към нея – не трябва да се пренебрегва личното свидетелство на всеки. Казвам „свидетелство“, а не аргументация (доказателство).

Защото Църквата не е някакво пространство (като видимия храм), в което хората влизат и излизат в определени часове; нито е някакъв регламент, който може да съществува на хартия и мислено, без значение дали някой се съобразява с него или не. Тя е реално съществуващо одушевено (и мислещо) тяло, част от което са самите тези хора. Затова има голямо значение какво твърдят те по отношение на нея и как се чувстват (в духовно отношение).

Така че ако човек казва: „Аз принадлежа към Църквата, част съм от нея“ той най-вероятно знае какво говори и няма защо да бъде питан кои са нейните народи, храмове, архиереи и т.н. Може да не е специалист, но главните неща ще ги знае (след като и външните на Църквата ги знаят, те не са тайна). Следователно Църквата е там – тя говори чрез него. Този човек може да има разни провинения и изобщо животът му да не е за пример – но това това не значи, че той е извън нея.
(Трябва да се отбележи, че външните обикновено са плуралисти и свидетелстват за това. Те няма да кажат: „Ние сме в Църквата“, а по-скоро: „Ние сме в еди-коя си църква“).

Но как се разбира, че свидетелстващият за себе си не лъже (не се самозалъгва)? Ето как.

Първо, той може да има всякакви затруднения в живота си и да споменава за тях; но спрямо Църквата той няма да злослови „въобще“, няма да я упреква като цяло; и ще усеща, че Църквата – това не са просто храмовете и записаните правила, но също и реалните хора, народът заедно с клириците, а също и държавата, която не може да е съвсем отделена от нея, освен ако не й е абсолютно враждебна. Значи няма да злослови и срещу тях, няма да ги клевети и осъжда (нито ще „роптае“, което е начало на злословието).
Тази положителна настроеност към Църквата и нейните неща (които са част от тялото й) ще го води към „съобразяване“ с тях – онова съобразяване, което често се нарича „цивилизованост“ и за чиито външни прояви толкова се пледира по медиите. Но се смята, че то се състои просто в „изпълнение на правила“, които от своя страна са спуснати незнайно откъде. Но човекът на Църквата се придържа не към какви да е правила, а само към наистина необходимото, и то не защото така е разпоредено и за да „не пречи“ на околните, които иначе са му безразлични; а защото се грижи за нейното тяло, тъй като той самият е част от него.

Но тази положителна настроеност не може да се облече като дреха, за нея не може да се вземе решение отведнъж, така че човек да си каже: „Ще мисля позитивно!“ Тя е следствие от една духовна заситеност, която, както ми се струва, не се открива извън Църквата и е сигурен знак за нейното присъствие. Такъв човек, при всичките си „материални“ затруднения и дори при всичките си грехове все пак се чувства щастлив – той не страда от духовен глад. Ето поради това той никога не роптае, а, както казва апостолът, „за всичко благодари“.
Това значи, че той не свидетелства за себе си сам – тъй като не може сам да си “наложи“ такова състояние. Значи и Духът свидетелства за него.

Наистина, това състояние е желано и рядко се среща в „чист вид“. Но никой човек не стои на едно място. Ако върви към него, значи е в Църквата, и със своя живот чертае вътрешната й граница.