Имах един братовчед, няколко години по-възрастен от мен, който се занимаваше с рехабилитация и йога, и непрестанно ми говореше за Изтока, за ашрами и някои си Шри или Свами, чиито имена аз забравях незабавно. Но независимо от това си говорех с него, пък и споделях, че се обучавам в китайско бойно изкуство, чета книги по история на всички религии и възнамерявам да установя с най-голяма точност общото между тях. След един такъв разговор той поклати възхитено глава и каза:
– Мисля, че ти вече си напълно готов за един разговор с Хинков.

От това разбрах, че някъде в София живее човек, на когото бих могъл да бъда представен, ако съм достоен, и че за да проведа какъв да е смислен разговор с него, се нуждая от продължителна и целенасочена подготовка, каквато за щастие донякъде съм придобил. Замълчах си, но след няколко месеца, когато отново се върнах в България, той ми се обади и ме заведе на улица “Самуил“, недалеч от „Патриарха“.

Изкачихме се по едно тясно, извито и скърцащо дървено стълбище и позвънихме. Отвори ни едър, белокос човек, погледна ни за секунда и без да каже дума, посочи с ръка накъде да вървим. Това беше той.

Влизаме в апартамента, който беше напълно затрупан с книги, по всички стени от пода до тавана; след един малък преходен хол се влизаше в стая с бюро, зад което той седна. Около него шаваха напред-назад двама-трима мъже на различна възраст и непрекъснато му говореха нещо, без да се слушат помежду си, нито да са сигурни, че той самият ги слуша или има желание за това. Прекарахме известно време в тази обстановка, може би към час, след което братовчед ми реши, че е достатъчно и можем да си ходим. Не си спомням дали ме представи, май не. Сигурно нищо не съм казал, може би защото беше невъзможно да бъде прекъснат някой от говорещите. Но на излизане Хинков ни изпрати до вратата и каза: „Заповядайте отново.“

Това беше по времето, когато още бях студент, но след като се върнах окончателно, някъде към края на 1991-ва, започнах да го посещавам. Посещаването ставаше така – отиваш и звъниш, отварят ти и влизаш. Рядко се случваше да е сам. Междувременно беше преместил бюрото в преходния хол, вероятно за да освободи още място за книги във вътрешната стая. След време сложи и метални стелажи по средата й, и сигурно влизането в нея щеше да стане невъзможно, ако не се налагаше да се простират дрехи на балкона. Така че все пак една тясна пътека дотам беше оставена. Той живееше с жена си Севда (тя беше към 30 години по-млада от него, трета съпруга), една-две котки и едно куче. С годините кучетата и котките се сменяха.

Хинков не беше много приказлив, но и да искаше да говори повече, не можеше, защото гостите му не млъкваха почти никога. Севда винаги носеше кафе, чай, кока-кола и някакви бисквитки и соленки, които гостите донасяха от време на време. Понякога играеше шах и това беше продължително занимание, често по цял ден, така че когато го заварех да играе, стоях малко и си тръгвах. Друг път обаче оставах повече, защото попадах на събеседници.
Още в началото започнах да му нося книги – от тези, които бях накупил в Гърция. Той ги преглеждаше една по една и му ги оставях за няколко дни, после идвах с други и отнасях първите. Така го запознах с цялата си библиотека, някои и досега са там, затова пък някои негови останаха при мен. Все пак в един момент той взе решение да не дава книги на никого (почти на никого). Когато му искаха, казваше: „Не давам. Ако ти се чете, стой тук и чети, колкото искаш.“

Когато се запознахме, беше към 63-годишен и аз го посещавах непрекъснато в продължение на две-три години, след което домашните задължения и работата ме принудиха да ходя по-рядко. Всеки път, като отидех, казваше: „Какво ново? Пишеш ли нещо? Издал ли си нещо? Хм. Много интересно…“ Можех да му разказвам, каквото желая. Освен това го запознах с всичките си приятели – с всички, които имаше смисъл да бъдат заведени.

Той предвиждаше старостта, но като че ли тя не го притесняваше много. Мисля, че до 80 изглеждаше почти по същия начин, както когато се запознахме. После започна да старее видимо, но постепенно.

За някои неща имахме различни възгледи, но никога не спорехме. Той все беше зает с разни планове – списания, организации, вечно доработваната му книга за И-Дзин, която кой знае дали някой някога ще подготви за издаване.

Беше 37 години по-възрастен от мен и винаги сме си говорили като равни. Сега някои от хората, с които говоря, са точно толкова по-млади от мен, и това е повод да си спомням за неговия начин да разговаря. И все пак сме различни.

…

Той почина на 6 януари 2014, на Богоявление. Опелото му беше в църквата „Свети Георги Победоносец“ – точно срещу дома, в който живееше.

*

209