[лириката]

– Ако някой изведнъж попита какво разбираме под лирика днес, какво да му кажем?
– Нещо в стихове.
– И епосът е в стихове, и трагедията. Но те не са лирика. Така че мерената реч не прави един текст лирически, това не е достатъчно. Освен това не е и необходимо. Забелязали сте, че често се публикуват стихове, които изобщо не са в мерена реч; но се представят като лирика. Колкото до римата, тя съвсем няма никакво отношение към лириката, а е просто за съзвучие. Лирическото не е във формата, в този смисъл.
– В лириката става дума за чувства. За интимни чувства.
– А в другите родове това няма ли го?
– Има го тук-там, но не е същественото. В лирическото произведение героят се стреми да изкаже какво му е на душата. Но не е разказ или разсъждение, а споделяне на усещания, впечатления. Запечатва ти се един образ и ти го изричаш с думи. Или: притиска те някакво чувство и настроение, и ти го изказваш по някакъв начин. Но и това става най-често чрез образи. Ако не, се опитваш да ги назовеш направо, тогава лириката звучи като изповед.
– Наистина, лириката не е за действия, а за образи и впечатления, тоест тя е някак статична. Освен това е монолог, това я отличава от драмата. И поетът, ако говори за неща от външния свят, те имат смисъл доколкото изобразяват онова, което се случва в душата му; или показват начина, по който говорителят ги вижда. Затова често се казва, че тя е „субективна“. Впрочем това я прави трудна за разбиране и още повече, за обсъждане. Защото споделя човешки опит, който не може да бъде разбран, ако читателят няма собствен подобен на него. Поради това е трудно да се чете лирика на ранна възраст, тъй като хората са твърде млади, за да разберат казаното. Докато сюжетни произведения, тоест разкази за действие, се разбират лесно и от деца. Затова им четем приказки, а не лирика.
– Но коя възраст е ранна за лирика? Аз си спомням, че четях стихове, когато бях малка, може би на седем години.
– Не е изключено. Момичетата се развиват по-бързо. Освен това зависи и как са написани.
Но освен това е трудно и да се коментира лириката, защото тя, принципно, няма определени правила. Ако става дума за роман, можем да обсъдим композиция, начин на разказване, герои, препратки към други съчинения. Самото действие може да се разказва. Докато в лириката няма действие, обикновено няма повече от един герой – самият говорител, трудно се различават отделните части на цялото, може да няма явни връзки с други текстове. Предполага се, че тя възниква спонтанно, по чисто вдъхновение и задачата й е да направи моментен портрет на душевното състояние. Така че тя наподобява музикално произведение или абстрактна картина. Не е ясно как може да се коментира убедително. Затова изследователите на лириката най-често се насочват към външната форма, метриката да кажем. Или към изразните средства, но по този начин я свеждат до реторика.
Накратко, за лириката може смело да се каже, че няма определена форма, а е всичко, което не е разказно или драматическо произведение; и чрез което се изразява човешкия поглед към съществуващото – но все пак в художествен вид.

[Архилох]

– За Архилох имаше някаква история с годеницата му.
– Да, тя е всеизвестна. Архилох се сгодил за едно момиче на име Необула – това може би е един от първите случаи в литературата, когато се споменава име на исторически достоверно лице, тоест такова, с което авторът лично се е познавал. Може би първата реална европейска жена, за която знаем нещо. Но после годежът бил развален по вина на баща й и братята й. Архилох ги обсипал с подигравателни стихове, историята се разчула и те се самоубили от срам – за роднините става дума, а какво е станало с момичето, е неизвестно.
– Браво на него.
– Та той е ямбограф и може би заради него се смята, че ямбът е размер на сатиричната и подигравателна поезия, или по-точно стихоплетство. Защото подигравките спрямо някое определено лице не могат да се смятат за поезия, те са си вид публицистика, фейлетон. В „Суда“ пък за Архилох пише, че често си служел с неприлични думи в произведенията си, но иначе бил много добър поет и когато убиецът му отишъл в Делфи да се допита за нещо, жрицата не го приела. Излиза, че ямбографите са предшественици на комическите поети, точно както казва Аристотел в „Поетиката“: че онези, които били склонни да изобразяват по-недостойни характери, в началото пишели „оскърбления“ в ямби, а след като се появил драматическият вид и театърът, станали комедиографи. Архилох и към себе си се отнася иронично, не се представя за голям герой. Известен е онзи стих, в който казва, че по време на една битка с траките захвърлил щита си и избягал.
– Тук има и одисеевски елемент, обаче. Защото Одисей е храбър не винаги, а само когато е необходимо, но в трудна ситуация не се срамува да се престори на друг, да се скрие или избяга. За разлика от Ахил.
– Вярно. Наистина във фигурата на Одисей има и нещо негероическо, понякога комическо. Той е „многообразен“. Така че и автор като Архилох би могъл да каже, че не прави нищо ново, а просто следва Омир.

[Сафо]

– Хайде да кажем нещо за Сафо. Ако нищо не пречи.
– Е, ще кажем. Ясно е, че не можем просто да я отминем, все едно, че е като всички други. За нея има сякаш повече легенди, отколкото сигурни сведения. И все пак за нея се знае повече, отколкото за Омир и Хезиод. Била е от Ерес, това е един град в западната половина на острова. В „Суда“ пише, че била омъжена за някакъв богаташ от Андрос и имала от него една дъщеря. За други събития от биографията й не знаем, освен легендата, че се била хвърлила от Левкадската скала – защото била влюбена в някой си Фаон.
– И защо точно оттам? Ако човек иска да се самоубие, може да го направи навсякъде, защо да пътува на другия край на света… тоест, на техния си свят.
– Защото се е смятало, че ако скочиш оттам, ще те обикнат. Или ако не, поне ще ти мине, няма да страдаш повече. Ние веднъж ходихме там – тоест, минахме покрай нея с корабче, същата година, когато бяхме и на Итака. Много е висока, всъщност това е един дълъг стръмен бряг, почти отвесен. Разказвало се е, че там стоял Зевс, когато му била мъчно за Хера, и Афродита, когато тъгувала за Адонис – той бил умрял вече, но тя отишла там, защото скалата лекувала любовта.
– Овидий пише за тези неща в „Метаморфози“, също и в писмото на Сафо до Фаон. Но исках да кажа, че от живота й се знаят съвсем малко събития. Иначе е известно, че е имала приятелки, на които е посвещавала стихове, това се вижда и от фрагментите. Трябва да са били едно женско общество, посветило се на приятелството и изкуствата, или нещо като училище за млади момичета, които искат да придобият светска култура.
– И затова ли я наричат лесбийка? Извинявам се, но в първоначалното значение на думата няма нищо лошо.
– Наричат я, защото това, което е правила, е било твърде ново – във всеки случай ново за гръцкия свят. Не е известно в Атина да е имало такова нещо, нито другаде, макар че са известни имена и на други жени поетеси – има две тиванки например, от времето на Пиндар. Но Сафо е станала популярна с това, че е първата, която е създала женско общество, и то за свободни изкуства, което е същото, като философското общество при мъжете. Затова често правят аналогия между нея и Сократ – каквото е бил Сократ за своите приятели, това е била и тя за приятелките си. И не е странно, че и той е бил подозиран в хомосексуализъм, макар че Платон отрича това, а Аристофан не го споменава, макар че като комик непременно би го казал, ако беше истина. Работата е в това, че по този начин жената се оказва равна на мъжа – щом може да пише поезия и да философства, което по онова време се е смятало за мъжко занимание. Освен това способността да събереш хора около себе си и да ги задържиш е рядкост, и говори за държавнически талант, най-общо казано – а това винаги тревожи околните, защото те усещат, че такъв човек придобива власт. Затова и срещу Питагор е имало съпротива, знае се, че неговото общество е било насилствено разбито. Може би има истина и в преданието за Орфей – че и той е бил убит, може би не точно от вакханки, но не е починал от естествена смърт.

[Пиндар]

– Е, какво да кажем за него?
– Ами той е съвременник на Есхил. Преживял е подобни неща, примерно персийската инвазия в Гърция, но явно не е участвал по същия начин. Той е беотиец, а беотийците, особено тиванците, винаги са били съперници на Атина и в този случай са предпочели ако не да се присъединят към царя, поне да запазят неутралитет. За него е интересно това, че той е, така да се каже, общогръцки автор. Това не е често явление, защото повечето от атиняните в произведенията си следват атинската политика или гледна точка. Така правят трагиците, като изключим донякъде Еврипид, който е по-ироничен. Дори и Херодот, който на пръв поглед се занимава с всички и иска да бъде обективен, все пак не успява да скрие докрай симпатията си към Атина. Докато Пиндар се издига над отделните градове с техните пристрастия към своята история и държавна уредба, и говори за всичко по начин, много близък до Омировия.
– И все пак да кажем нещо за него като поет. Неговият жанр какъв е?
– Епиникий. Доколкото имам впечатления, те са от Питийските оди, техния превод съм чела… донякъде. Ама е много е тежко за разбиране. Като цяло, той хвали победителя в някакви състезания. Говори за рода му, за предците и за наследниците, както в Първа ода, където става дума за Хиерон от Сиракуза и сина му Диномен. И казва за постиженията му: примерно, основал град, спечелил някоя битка. И го съветва да бъде смирен, да не се възгордява и да е справедлив с поданиците си – разбира се, ако става дума за цар, какъвто е Хиерон. Това е донякъде в духа на Хезиод.
– Но и на трагедията. И Херодот по своя си начин размишлява колко опасно е възгордяването на царя. Такъв е духът на времето, това е основна тема.
– Заради Ксеркс. Това е темата за „източната опасност“. Освен това политиката на Атина е такава: да се пази от смяна на режима, най-напред в града – нали остракизмът е тяхно изобретение. Те са град, който страда от „травмата на тиранията“, заради Пизистрат и синовете му. И в Рим е така, там заради Тарквиниевците.
– Да, Пиндар не може да избегне тази тема. Но той не е трагически автор, нито дори дидактичен, като Хезиод. Духът му е по-скоро епичен и героически като на Омир. Защото той се разпростира върху колонизацията, тоест основаването на градове и трудностите покрай това; освен това, като говори за рода на победителя или родното му място, се насочва към митологията и призовава покровителството на боговете. Така че той е аристократичен – интересуват го прочутите родове и подвизите на знаменитите хора. И казва, че е редно човек да се стреми към слава, което е много нетрагическо. Така че той има свой характер, който го отличава от съвременните му автори. Усеща се, че не е атинянин, точно заради безразличието му към демократизма и неговите институции. Ето, Есхил има цяла трагедия, посветена на атинското правораздаване – „Евмениди“. А при Пиндар няма и следа от такива неща.
– Може да се отбележи, че той има уважение към поезията, тоест подчертава колко достойно е заниманието на поета. Че е способен да повлияе на всички, дори на природата и боговете със стиховете и музиката си.
– Да, това е орфеевско. Усещат се такива неща, някъде впрочем той говори и за превъплъщението на душите. И казва, че усеща превъзходството си над останалите поети на времето – това също е проява на аристократическо умонастроение. Той изобщо намеква за избраност, възвишеност на духа и че поезията му е дар от боговете. Това е в традицията на Омир, разбира се, както и на предомировите певци.
– Значи Пиндар може да е общувал с питагорейците?
– Без съмнение е бил запознат с тяхното учение. Но въпреки това не игнорира Омировата митология, придържа се и към нея. Така че той наистина се стреми към всеобхватност, значи общо представяне на гръцкия свят, и същевременно на отношенията хора – богове. И е вторият автор след Омир, който я постига. Третият е Платон.

(„Старогръцката литература“, стр. 55-63, 70-72)

*

211