„Ад“ на Данте
Въведение
Данте казва, че е в средата на живота си и е в смут, безпътица. Бил в някаква гора и го доближават животни – пантера, лъв и вълчица. Това са видения, за които често се коментира, че са образи на грехове или страсти. Но аз не харесвам алегоричните тълкувания, защото те често са произволни, а и досадни. По-добре просто да се разказва.
Вергилий
Данте се стряска от тях, и тогава към него се приближава мъж – и той ще е неговият водач. Героят често се нуждае от водач, защото е несигурен или неопитен. Или защото поради слабостта си не може без покровителство, както Одисей не може без Атина. На него и други му помагат: Калипсо го наглежда, Кирка го упътва.
Оказва се обаче, че Вергилий не го е потърсил по свое хрумване, а е бил подсетен. Богородица, която бди над всички и помага на грешниците да намират верния път, е изпратила Лучия при Беатриче, която пък седяла в рая до Рахил. И Беатриче се съгласила да слезе в ада, в първия кръг и там намерила Вергилий. И му поръчала да съпровожда Данте в пътешествието, за да узнае каква е съдбата на починалите и какво очаква всекиго.
Та те се спускат в пещерата през онзи вход, над който пише: “Lasciate ogni speranza, voi ch`entrate” и най-напред виждат „безразличните“ – онези, които не са се присъединявали нито към доброто, нито към злото, а са бездействали в нерешителност.
Тях ги хапят насекоми; може би защото са ценели най-много спокойствието си и не са се захващали с нищо голямо. А сега не им дават покой едни малки твари, подобни на дребните всекидневни грижи, които преследват всеки страхлив и дребнав човек.
Ахерон. Некръстени и езичници
Попадат на Харон, преплават на лодката му заедно с куп други души и стигат в първия кръг, където са некръстените.
Некръстените не страдат силно, но не са и щастливи. Данте и Вергилий виждат някъде наблизо да гори огън и оттам идват четирима поети да ги посрещнат – първи е Омир, а покрай него Хораций, Овидий и Лукан. Шестимата вървят и разговарят; и Данте отбелязва, че разговорът е бил дълъг и твърде приятен, и че не би рискувал да го преразкаже.
После достигат до силно укрепен замък, със седем стени. Около него, след последната стена, има поляна и там са настанени героите от миналото. Виждат ги, както Одисей ги е видял при посещението си при мъртвите и Лукиан на „Острова на блажените“.
Все пак има някои по-нови, примерно някои образовани мюсюлмани като Авицена и Авероес. Персонажи от римската история: Цезар, Цицерон, Брут – не убиеца, а онзи добрия, който прогонва Тарквиниите. Също някои героини на Вергилий от „Енеида“ – Лавиния, Камила. И множество философи и учени – Хипократ, Евклид, Диоскорид. И Орфей е там, като поет и лечител.
Въобще, ако се занимаваш с философия и наука, имаш голям шанс да си в първия кръг. Но Данте не е прекалено систематичен. Хектор и Електра са тук, обаче Ахил и Елена са по-надолу, а Одисей и Диомед са пратени чак в осми кръг, при измамниците.
Сладострастни
Та той продължава нататък, несъмнено с известно съжаление, и стига във втори кръг, при сладострастните. Там пак има множество антични – Семирамида, Дидона, Парис. Също и Тристан, макар че той според легендата не е толкова виновен, просто е пил магическо питие. Те са жертви на страстта, но не точно развратници. Развратна е Таис, която е в осми кръг. И Язон е там, може би по-скоро поради невярност.
Впрочем и тези в един кръг му изглеждат различно грешни. За Семирамида се изказва строго, а за Паоло и Франческа – не, на тях само им съчувства. За Дидона вероятно се е колебал, защото можеше да я изпрати при самоубийците в седми кръг, или да я съжали и да я остави при пострадалите жени, като Лукреция. Всички те се въртят из простора като птици; повечето като жерави, а Паоло и Франческа са като два бели гълъба.
Лакоми
После се спускат в трети кръг, където виждат Цербер. Изобщо навсякъде се мяркат чудовища от митологията, или герои в чудовищен вид, като Минос, който е превърнат в дракон. Там душите са наказани с това, да ги вали непрекъснат дъжд и да лежат в калта. Те са лакомите, и сега за първи път Данте среща свой познат, от Флоренция – някакъв Чако. Той му предсказва за разни събития през близките години, както Тирезий предсказва на Одисей. Някои мъртви имат знание и за бъдещето, други обаче не знаят нищо за положението на земята и искат информация от Данте.
Скъперници и прахосници
После продължават към четвърти кръг, където попадат на Плутон, който вика нещо на неразбираем език. Там са скъперниците и прахосниците, затънали във водовъртеж, подобен на Харибда. Едните са живели така, все едно, че ще умрат утре, а другите – сякаш ще живеят вечно.
Стикс. Гневливи
След това се спускат по скалиста пътека още надолу и стигат до Стикс и някакво блато, в което се намират душите на гневливите. И те вечно се хулят и се бият помежду си. Това е пети кръг.
Идва шести кръг, зад стените на адския град.
Те изминаха петте кръга и сега предстои нов преход на лодка. Първият път беше, когато се придвижваха от външната страна на ада – мястото между входа и Ахерон, където се скитаха безличните. Те са като непогребани. И това е страдание, както казват Патрокъл и Елпенор. Това е „да си неопределен“.
Та първите пет кръга са между Ахерон и Стикс. И сега идва следващият лодкар, Флегиас, и ги пренася към града на по-тежко наказаните. Дяволите обаче не ги пускат да влязат, а освен това на една кула се виждат Фуриите (Еринии). И Горгона трябва да е някъде там, Вергилий предупреждава Данте да не гледа. Пак се мярка някакъв познат, Филипо Ардженти. Виждат го да гази в реката – трябва да е бил гневлив.
Това за италианците, които той разполага по пътя, е малко мъчно, защото иска непрекъснати справки. Те по това време са били известни хора, но мнозина от тях сега се знаят само защото той ги споменава. Но все пак има и доста крале, разни висши аристократи и папи, които са познати и отдругаде.
Та градът на Сатаната не иска да ги приема, сигурно защото забелязват, че Данте е жив. Те обикалят с лодката, сякаш го обсаждат. И по едно време забелязват една малка врата, която никой не пази, и влизат оттам. Някой им помага да я отворят, като че ли ангел.
Градът е нажежен до червено; стените му са червени. Те вървят из него и виждат гробове, в които лежат еретиците.
(Не е необходимо да гадаем кой се намира там. Впрочем не е изключено скоро да извадят Данте от учебните програми. Или поне така да го изрежат, че да няма нищо общо със себе си. Може да решат, че няма да се чете, а само ще се преразказва, като се пропускат подробностите. И най-добре да се преразказва по резюмета, а не по самия текст. Защото иначе поне учителите ще научат какво пише там).
Та те вървят покрай стената, вече са отвътре и виждат някои наказани. Там e Епикур, от когото изглежда идват всички ереси. После разни лица като Фарината, Фридрих Втори и дори Кавалканте Кавалканти, бащата на известния поет Гуидо. И един кардинал, Убалдини. Някои от нях вероятно са били атеисти.
Сега се отправяме към седми кръг, през който те все още могат да се спускат пеш. Като го прекосят обаче, идва огромна пропаст, която може да се преодолее само с летене. Тогава ще се появи Герион, който е летящ змей, независимо, че в митологията е представен като нещо по-обикновено. Но Данте понякога придава допълнителна чудовищност на античните персонажи – както на Минос, който също е змей, макар да не лети. После ще минат над десетте ями на осми кръг, по разни мостове, някои разбити от земетресението през 33 сл. Хр. И след това пак някой ще ги пренася, този път Антей, който ги взима в ръка, прехвърля ги през стената на девети кръг, навежда се и ги оставя на дъното, върху леда на Коцит.
Това кратко резюме помага да се обърне внимание на границите на кръговете; и че всеки е различно недостъпен. До преддверието се слиза лесно, после трябва да се плава през Ахерон, но и при добродетелните езичници не може да се влезе просто така, трябва да ти отворят вратите на седемте стени около замъка им. После походът върви що-годе гладко, и скоро пак има прехвърляне през река, това е Стикс. Но там е по-мъчно, защото реката опира в крепост, а тя се пази от еринии и дяволи, и трябва да помага ангел, за да минат през вратичката до реката. А след това вече идват бездни, през които трябва да ги прехвърлят по въздух.
И така, седми кръг. Досега бяха просто невъздържаните и избухливите, а тук вече са злобните. Това е по-дълбоко вкоренено зло. Защото онези просто се поддаваха на желания – за секс, пари, развлечения, отмъщение. А тези извършват греховете си умишлено, тук е включен и разумът.
Впрочем още в шести кръг са донякъде такива, защото са еретици, главно атеисти. Това беше границата между избухливостта и злото, извършено с умисъл – защото атеистът е малко наивен, той някак несъзнателно се бунтува срещу Бога и иска да избегне Съда, като го отрича.
Та те най-напред попадат на тираните, които са във Флегетон, и са обстрелвани от кентаври. Самите кентаври ги посрещат със съмнение, но Вергилий се споразумява с Хирон, който им дава Нес за водач.
Той ги пренася без произшествия, може би защото е останал хетеросексуален; или просто не иска нови неприятности, след онези с Деянира. И така, реката е от кръв, а в нея са потопени насилниците, на чиято съвест тежат не просто отделни убийства, извършени под натиска на внезапно чувство, а масови. Значи са били овластени.
Данте обаче не е имал впечатления за сериозни масови убийства, защото когато държавите са малки, това е трудно. Геноцидите са такова нещо, но те се случват в големите държави и градове; трябва сериозна организация и по-развита технология, както през XX в. Та те забелязват Александър от Фере, Дионисий Сиракузки и някои други. И след това се прехвърлят в следващия дял, където се намират самоубийците. Те пак са насилници, но срещу самите себе си.
Сякаш за да се самоубиеш е нужна по-малко емоция, а повече размисъл. Самоубиецът не е просто гневлив или избухлив; във всеки случай не това е причината да посегне на себе си. Той е по-скоро депресивен и у него се е натрупала омраза. Тя е и към света като цяло, и към себе си – че не е могъл да се справи, или е допуснал фатална грешка. Или защото се бои от позора, което също не е избухливост.
Но все пак причините за самоубийството могат да са различни. При античните може да е от честолюбие, както при Аякс, вероятно и при Дидона. Или при провал на някакъв голям проект, и ако е сигурно, че ще загубиш високото си положение, както е с Катон Млади, Брут и Клеопатра. Или при пълно житейско объркване, както е с Йокаста.
А по-късно, от съзнанието за крайно тежко престъпление, както е Юда и подобни на него – примерно, Смердяков. Впрочем античността е пренаселена със самоубийци, но Данте не споменава никого, занимава се с един Пиер дела Виня. Те са като дървета и ги кълват харпии.
После се прехвърлят нататък, при насилниците срещу Бога и природата. Това е пустиня и там вали дъжд от пламъци. Има богохулници като известния Капаней, който предизвиквал Зевс.
Тук по някакъв повод Вергилий разказва за произхода на подземните реки. Те се образували от сълзите на грешниците, които някак минавали през статуята на един стар гигант, намираща се на Крит. Тя била от злато, сребро и прочее, до глината на краката си, и явно става дума за препратка към съня на Навуходоносор от книгата на Даниил. Но същевременно се преплита и с легендата за бронзовия гигант Талос, който охранявал Крит и за когото споменава Аполоний в „Аргонавтиката“.
Та тази статуя трябва да е алегория на времето, казват, защото била обърната с гръб към Египет (там се казва „Дамиета“); и гледала на запад, към Рим.
Но както и да е, в този дял се мяркат содомитите – явно става дума за хомосексуалисти на първо място, но и за всякакви сексуални извращенци.
И накрая – лихварите. Те са поставени сред насилниците срещу природата; вероятно защото обогатяването чрез лихви е противоестествено. Особено ако са големи. Защото ти искаш от длъжника срещу заема да ти върне пари, които той не е естествено да има – не би могъл да ги спечели с честен труд. Пък и Бог е забранил лихварството. Като се заемем с Петокнижието, ще видим къде точно…
*
„Одисея“ на Омир
Роман за завръщането
Това е поема от цикъла „Завръщания“. И впрочем се разказва не само за одисеевото, макар че то е носителят на цялата история. Но става дума и за Нестор, за Агамемнон, Менелай, Елена, Аякс Ойлеев. Завръщането може да е гладко като несторовото, или да пропадне като това на Аякс, да се забави като менелаевото или да е с перипетии, като одисеевото.
Така че това е роман с няколко вплетени истории. А главните нишки, които се заплитат, са историите на Одисей и Телемах, защото те са отделни.
Разделеното семейство
Но като цяло проблемът, който се решава, е семеен. Съпругата е богата, красива и самотна, и поради това мнозина я ухажват, под предлог, че е време Итака да получи цар. Тъй като Пенелопа не е пълноправна владетелка, а просто пази трона на Одисей. И не е случайно, че женихите я атакуват точно около пълнолетието на Телемах, тъй като тя би могла да обяви смъртта на Одисей и да прехвърли правомощията му на сина им. А Итака е цял остров и има желаещи да го придобият. Преди около три години са започнали предложенията, тя тогава измислила хитростта с покривалото на Лаерт; а Телемах е бил към 16-годишен.
Атина помага на Телемах
Та Атина се заема да помага, преобразява се на Ментес и Ментор, и го подтиква да говори пред народа, значи да се държи като законен наследник. Някои го подкрепят, други – не. Един гадател предупреждава, че женихите може да пострадат, защото Одисей сигурно ще се върне. И тогава се казва, че Одисей трябва се върне 20 години след заминаването си.
Семейно щастие и скитничество
Някой би се замислил разликата между „Одисея“ и „Божествена комедия“. Там щастието е да се изкачиш на небето, а тук – да се събереш с близките, да управляваш дома и царството, да го оставиш на сина си. Сякаш става дума за хора, които просто си устройват земния живот и мечтите им стигат дотам, да умрат спокойно и да оставят някому добро наследство. Но в „Илиада“ е различно, там някои говорят за ранна смърт, но вечна слава. И Хектор предпочита да загине във войната, не само Ахил.
Съществува страхът от предателството и нещастието. Агамемнон е пострадал зле, макар че това донякъде се преодолява с оцеляването и отмъщението на Орест. Но все пак родът им е нещастен. Страшно и това, че някой може да загине нелепо, да се удави или просто да падне отнякъде, като Елпенор. Но се мисли и за наказанието за грехове. Там за пръв път се показват онези, които се мъчат след смъртта: Тиций го кълват ястреби, защото бил нападнал Латона. Тантал е гладен и жаден, Сизиф бута камък.
Така че „Одисея“ не е просто за семейното благополучие. Тя тогава би била доста по-скучна. Но и за приказното, за чудовищата и богините, с които някой може да се люби. Одисей не е само добър баща и цар, той е любопитен човек и авантюрист.
В Пилос и Спарта
Та Телемах решава да замине, защото Атина го е посъветвала. Нестор ги посреща добре, разговарят и той им разказва как са се завръщали с Менелай; и че корабите му (на Менелай) били отвяни от буря след Сунион – най-напред до Крит, а после и до Египет. Споменава колко е широко морето там, и ако те отвеят ветровете, няма голяма надежда да се върнеш. „Птиците него за цяла година не могат прехвърка“ (преводът на Вранчев).
Тогава Атина дава знак, че това е тя, защото хвръква като морски орел. Съвсем изненадващо, веднага след като е казала най-прозаически (под формата на Ментор), че ще отиде да навести някакви кавкони, защото й дължали пари. Нестор веднага обещава да й принесе в жертва крава. И се обръща към нея, нищо, че вече е изчезнала.
Телемах потегля заедно с Пизистрат, пристигат при Менелай и го намират да празнува две сватби. Говори се за красивия му дворец. Появява се и Елена; Менелай разказва за пътешествието си и за разговора с Протей на Фарос.
Египет често се мярка из „Одисея“.Това е книга за далечното пътуване, а Египет е далеч. После и Одисей ще разкаже една измислена история, затова как бил критянин и разбойничествал насам-натам, включително и в Египет. Там обаче го пленили и трябвало да остане няколко години.
Разговорът в Спарта е доста продължителен, и изглежда като подготовка за дългия разказ на Одисей; пък и съдържанието му е подобно. Може да се нарече „Скитането на Менелай“ и да се развие в отделно произведение, не е трудно да се разшири. Но не продължават до късно – казано е, че са говорили преди вечеря.
После действието се прехвърля в Итака, където Пенелопа внезапно научава, че синът й го няма, а Медон й казва, че женихите замислят убийството му. Тя се изплашва, а Атина й изпраща един успокоителен сън. А за това, как Телемах потегля обратно към Пилос, е разказано чак след средата на книгата.
Одисей напуска Калипсо
Сега вече стигаме до Одисей. Той е при Калипсо; но в началото на песента пак се провежда съвет на боговете – също като в първа песен и с почти същото съдържание. Това сигурно са следи от първоначалното състояние на поемата, когато частите й са били разхвърляни и във всяка са се казвали подобни неща. После е трябвало да се махнат, за да не се трупат повторения.
Съветът на боговете малко напомня на подготовката за пътешествието на Данте. И там нещата са решени „горе“. Лучия и Беатриче са като едни Ириди на Богородица. Нареждат на Вергилий да се грижи за Данте, да внимава за него, както Хермес внимава за Приам, така че да стигне невредим до палатката на Ахил.
А после Беатриче се заема с него в рая, вече съвсем като Атина. И любовта им е платонична, каквато би трябвало да е любовта на Одисей към Атина. Още повече, че Беатриче е мъдра, тя си философства из рая като една християнска перипатетичка.
Зевс наистина изпраща Хермес при Калипсо, който й съобщава, че трябва да пусне Одисей. На Атина пък е поръчано да пази Телемах. И така Одисей приготвя сал, с помощта на Калипсо, която се е примирила с раздялата. Плава цели 17 дни, и изведнъж Посейдон, който бил при етиопците, го забелязва от някаква планина (на „солимите“) и се нахвърля върху него. Потапя сала му и си заминава с колесницата, някъде към своите покои. Той има разни подводни дворци, в „Илиада“ го пише.
И Одисей сигурно е щял да се удави, ако не му е помогнала една Левкотея, морска богиня, която преди това била смъртна. Тя му дава забрадката си да я използва като спасителна жилетка. И така той се добира до острова на феаките, там успява да изплува с мъка през устието на една река, заравя се в шумата под едно дърво и заспива.
При феаките
Сега предстои пак да бъде посрещнат от някаква жена, която да му съдейства. Това е девойката Навсикая; но там е и Атина, която й вдъхва смелост, или по-скоро не й позволява да избяга.
Човек би си помислил за описанията на местата, през които героят си проправя път. Трябва да се внимава, за да се разбере каква е обстановката. При Данте това понякога е доста трудно, читателят трябва да се рови из коментари и преводи.
Впрочем ако са само разговорите, написаното ще се окаже драма. И ако е само за мисли, ще е философски диалог, някакво изследване, както се случва при Платон – в част от диалозите. Но в романа трябва да има от всичко. Обаче е мъчно да се намери мярката, тоест съотношението.
И Навсикая го упътва. После той попада на някакво храмче на Атина, моли й се, тя не се явява лично, обаче после го среща като някакво градско момиче и му казва как да намери двореца. А не се явява, за да не я забележел Посейдон. И в „Илиада“ е така: младшите богове се крият, ако искат да направят нещо, което не е приятно на старшите. Има надхитряне в това семейство.
Така че Одисей се доближава до двореца, който е необикновено разкошен, целият от злато, сребро и мед. Със скулптури в главната зала – на момчета, които държат факлите за осветление. До стената са наредени тронове за гостите, покрити с най-скъпи платове, ръчно изтъкани от прислужничките; а те били научени да тъкат направо от Атина. При двореца има два извора – единият за пиене, другият за напояване. И много дървета, по които плодовете никога не липсват. Обстановка като в „златния век“, или земния рай, както е представен в края на „Чистилище“. Но и като обиталището на мъдрите езичници в първия кръг.
Това е идеалът на античния свят – всичко осигурено, покъщината от прекрасни материали и в съвършена изработка: на Олимп примерно всичко е направено от Хефест. На обитателите им остава само да слушат музика и да гледат танци. В най-добрия случай изпълнение на Аполон и Музите плюс Грациите; но земните царе могат да се задоволят и с по-малко. И философстване. Това последното обаче е само при хората – защото им липсва мъдрост.
А иначе в „Дафнис и Хлоя“ има нещо подобно – увеселителната вечеря след спасяването на Хлоя от метимнските агресори. И там има песни, приказки и пантомима. Филетас размишлява от време на време за Ероса, като един платоник – поетически. Така че не е нужно да си бог или феак, за да живееш добре…
Одисей влиза в двореца и тогава Атина разпръсква облака, с който го е покрила. Дотогава бил невидим.
Отива при Арета, моли я за милост и гостоприемство, и сяда в пепелта на огнището. Феаките са изненадани, но понеже са гостоприемни, го настаняват да седне наравно с тях и обещават да се погрижат за него – защото такъв им е обичаят. Пък и не било изключено той да е някой бог, дошъл да ги изпита. Алкиной е поканил на гости първенците на острова, или поне на главния град (той изглежда често прави така). Гостите пият още известно време и си тръгват.
Тогава Арета започва да разпитва Одисей откъде има дрехите, с които е облечен – защото това явно са техни дрехи, на семейството. Той им разказва за срещата си с Навсикая, и казва, че й е благодарен за помощта. Алкиной изказва недоволство, че не го е довела лично в двореца, а Одисей го уверява, че всъщност тя е постъпила точно както трябва и с една зрелост, която надминава възрастта й.
Въобще, разговорът е много любезен. Стига се дотам, Алкиной да му предложи Навсикая за жена, макар че още не му знае името и преди два часа го е видял за пръв път.
Впрочем в това предложение няма никакъв риск. На Одисей му се предлага да се присъедини към рода, но той не може да бъде опасен с нищо. Това е остров, а те са изключителни моряци, той не би могъл да избяга оттам. Освен това не познава никого. Така че ако приеме, просто ще трябва да служи, да се подчинява за всичко. Не само цар, но и никой разумен човек няма да се съгласи на такива условия, колкото и хубава да е Навсикая. Пък освен това Одисей е женен.
Алкиной решава да организира угощение и игри в негова чест и да го изпрати на третия ден. Слугините му постилат удобно легло и го настаняват да спи някъде при входа, не в самия дворец, но не и извън него, явно под някакъв навес на двора.
На сутринта се отправят към пристанището, където ще видят кораба, който е приготвен специално за него. А Атина се разтичва из целия град да вика хората да го видят, като същевременно го прави по-хубав, отколкото е дошъл, подмладява го.
Алкиной разпорежда всеки от главните му сътрапезници да подари на Одисей дрехи и един златен талант. Те са дванадесет, явно това е върховният съвет на държавата. Алкиной е тринадесетият и председателства. После отиват в центъра на града, където има нещо като площад или стадион за състезания и танци.
Това е търговско-транспортна държава. Понеже са богати, могат да си позволят да се занимават със спорт и изкуства; и умеят да избягват войната. Като в „Утопията“ на Мор. Макар че там се препоръчва всеки да има и земеделско образование, да е живял поне две години на село. А тук – не.
Това е държава, която Хезиод и Платон не биха одобрили. Поминъкът им идва от морското дело и има много излишества. С философия не се занимават, но пък са напреднали технологично (с уникалните си кораби). Такава цивилизация, ако не е агресивна, може да си живее блажено и със съзнанието, че е над всички останали.
След това пак се събират при Алкиной. Прави впечатление, че той им нарежда да отидат, даже казва, че не би желал никой от поканените да отсъства. Звучи малко като заповед.
Провеждат се спортни състезания, доста подобни на онези, които са в „Илиада“, на погребението на Патрокъл. После някои предлагат на Одисей да вземе участие, дори го провокират. Накрая той се съгласява и хвърля диска по-далеч от всички; но това трябва да се обяви, така че Атина изтичва като някакъв спортен съдия и съобщава резултата. После Демодок запява, и съдържанието на песента му е доста скандално – как Афродита изневерила на Хефест с Арес, и как той ги хванал. Това е още нещо, което Платон не би допуснал.
После се отправят обратно, към Алкиноеви. Споменава се, че Одисей получил подаръците, а Арета ги прибрала в сандък и му предложила лично да го завърже – изглежда с някакъв възел, който не може да бъде развързан от друг. Затоплили му вода на триножник и той се изкъпал, за пръв път откакто бил напуснал Калипсо. И станал толкова хубав, че Навсикая го загледала съвсем внимателно и му казала да не я забравя никога, защото тя му е спасила живота.
Сядат на вечеря, Одисей отрязва парче свинско и го праща на Демодок, и иска да му изпее нещо за Троянския кон. Докато той пее, Одисей отново се просълзява, и тогава Алкиной, който още от предната вечер е забелязал, че песните за войната силно го разчувстват, му предлага вече да си каже името и произхода, изобщо да се представи.
*
„История“ на Херодот
За какво става дума
„Историята“ се занимава с противостоенето между Азия и Европа, и особено с една част от него – походите на Дариевите и Ксерксови войски срещу континенталните гърци между 491 и 479 г. пр. Хр.
Отвличания
Конфликтът между континентите, казва Херодот, започнал в древни времена с отвличания на жени – Ио, Европа, Медея и Елена.
Това звучи наивно, но може и да не е. Данте примерно е на мнение, че гражданските войни във Флоренция, които траяли поне сто години, започнали с това, че някой си Буонделмонти изоставил годеницата си от рода Амидеи и се оженил за друга – от рода Донати. По този повод някои организирали убийството му (през 1215 г.), а неговите близки вероятно отмъстили. И така Флоренция се разделила на две партии.
Троя
Първият голям военен удар, който европейците нанесли, бил превземането на Троя. В онази епоха Азия вероятно се владеела от асирийците. Към края на VII в. пр. Хр. те били победени от мидийците и вавилонците (разрушението на Ниневия).
Лидия на Крез
По същото време най-силното царство в западна Мала Азия била Лидия, чиято последна династия дошла на власт с цената на тежко престъпление (превратът на Гигес).
Неговият потомък Крез бил първият, който „поробил малоазийските гърци“. По онова време се случило атинянинът Солон да го посети, и двамата провели прочутия си разговор на тема „какво значи да си щастлив“. Крез трябва да е имал предвид, че той, господар на половината Мала Азия и покорител на малоазийските гърци, би трябвало да е много щастлив човек.
Солон обаче го уверил, че за щастието е мъчно да се съди приживе, тъй като бъдещето е неизвестно, а божеството – „ревниво“; трябва да се изчака човекът да си отиде от този свят, и тогава.
Кир, основател на персийската империя
Крайморските владения на Крез били наследени от Кир, който унищожил мидийската и лидийската държава и създал персийската империя. При него малоазийските гърци били „поробени за втори път“.
Йонийското въстание и атиняните
При Дарий, в края на VI в. пр. Хр., избухнало милетското (йонийско) въстание, което започнало по един нелеп повод. Тиранинът на Милет Аристагор пожелал да се намеси в гражданската война на остров Наксос и повикал на помощ персийския сатрап. В течение на военните действия обаче двамата се скарали и Аристагор решил да обяви независимостта на Милет и йонийците от царя. Тогава атиняните взели решение да помогнат на милетците (нали и двата града били йонийски); изпратили тридесет кораба в Мала Азия и взели участие в опожаряването на Сарди (административен център на провинцията).
Дарий потушил въстанието, но освен това решил да накаже атиняните, задето нахлули на негова територия. Първият поход пропаднал поради буря край Атон, където персите загубили към 300 кораба. На другата година те минали през цикладските острови, превзели Евбея и се прехвърлили на континента, но там загубили битката с атиняните (при Маратон).
Ксеркс
Задачата да се накаже Атина била наследена от Ксеркс. Той провел известния поход, в който участвал лично, водейки със себе си, както пише Херодот, 5 милиона души; превзел и опожарил града, но не се задоволил с това, а решил да продължи към Пелопонес, за да пороби всички европейски гърци. Но направил грешката да влезе в морско сражение (а още Крез бил предупреден от приенеца Биант да не се сражава с гърците по море). Загубил го и решил да се оттегли, като все пак оставил немалка войскова част в Тесалия.
На следващата година тези перси, начело с Мардоний, влезли в битка с обединените гръцки сили при Платея и я загубили.
Така наказателната акция на Персия срещу Атина се провалила за трети път и Европа, в лицето на гърците, запазила свободата си.
Епичността на „История“
Ако Херодот просто беше разказал тези събития, без да се отклонява много, книгата му най-вероятно нямаше да оцелее. Но те са само „носител на разказа“. Опирайки се на тях, той разказва историята на целия свят, който познава.
Така „Историята“ става прозаичен епос, равен на Омировия, и това е причината тя да се пази и чете и досега.
*
„Метафизика“ на Аристотел
В началото става въпрос за това, какво значи „да знаеш“. Не само човекът, но и другите живи същества по някакъв начин „знаят“ – защото имат сетива и могат да помнят. Но да имаш по-добро знание изглежда започва с това, да видиш приликата между нещата, които възприемаш и помниш.
Общо и отделно
Ако се увериш, че са подобни, стигаш до извода, че освен отделните хора съществува и нещо общо между тях, което е „човекът“ сам по себе си. Разбира се, Аристотел е сигурен, че той не съществува като нещо отделно, а само като общо – той е вид на рода „живо същество“ Така че той не е „същност“. Та от представата си за това общо заключаваш, че отделните хора са „човеци“ и вече знаеш за всеки отделен човек – какво е той.
Опит (empeiria) и изкуство (techne)
Опитът е такова нещо: да откриеш общото, след като си видял няколко отделни случая. Но той е не само за неща, а и за отношения и въздействия, тоест за причини. Примерно, забелязваш че ако някой яде чесън и пие чай при простуда, положението му се подобрява и той не се разболява. Това е опит.
А след опита идва изкуството. Лекарят има изкуство, защото знае какво е това здраве; и каква поредица от действия да се предприемат, за да се премине от болест към здраве. Александър Афродизийски казва, че както опитът се отнася към паметта, така и изкуството към опита. Защото опитният вижда няколко случаи на оздравяване от една и съща болест под въздействието на едно и също лекарство – и го прилага, защото е опитен. Докато владеещият изкуство е узнал, че „такива болести“ се лекуват с „такива лекарства“ – значи той вече не лекува така сковано, като просто опитния, който знае само едно отделно средство за един отделен случай; а е видял общото между болестите и лекарствата, които им съответстват. Значи пак имаме „възход към общото“.
Практически и творчески (praktikai kai poietikai) изкуства
Във всеки случай медицината е само практическо изкуство. Тя не се интересува от здравето само по себе си и от болестите сами по себе си – „що са те“. Задачата й е просто да лекува. Освен това тя не изработва нещо ново – с това се занимава фармацевтиката, която й е помощна.
А самата медицина просто променя състоянието на живото същество – от болест към здраве. Това не е производство, а въздействие с цел промяна и постигане на по-добро състояние на нещото.
Но освен практически има творчески или произвеждащи изкуства.
Теоретични изкуства (науки, epistemai)
А най-доброто е това, което е заради самото знание, а не заради нещо друго. Ето тези изкуства са теоретични и се наричат „науки“. Целта на науката (епистеме) е просто знанието.
И още повече, целта е teleiotes psyches, съвършенството на душата. Поне така започва коментарът на Александър. Според него знанието също не е само за себе си, то е заради душата, заради ентелехията й.
Опитният и теоретикът
Ако ти знаеш общи неща, може и да не се справяш добре в практически ситуации, защото не ти достига опит. Но това не значи, че опитът е по-висше знание, а само, че е необходим при занимание с отделното взетото. Примерно, ако лекарят познава добре един пациент и го е лекувал и друг път, е възможно да взима по-добри решения от друг лекар – просто защото има опит точно с този човек.
Способностите на душата
Тук може да си спомним онова, което се говори в „Никомахова етика“, в шеста книга.
Че има пет неща, чрез които ние узнаваме истината – изкуство, наука, разумност, мъдрост (или вещина, „софия“) и ум. Повечето от тях си служат с мисълта или разсъждението, логос.
Изкуството служи за произвеждане на неща, казва той; а разумността е за взимане на решения с оглед на доброто и лошото. Науката пък е за нещата, което не могат да бъдат иначе. Мъдростта е знание за причини и начала. И накрая, умът. Той е за първите предпоставки, а това са нещата, които не се узнават нито чрез опит, нито от умозаключение, но стоят в началото и служат за основа на всяко знание.
Възникването на изкуствата
Хората започват от необходимото знание, а после минават към това, което е за развлечение и целта му е приятното; и накрая стигат до онова знание, което е заради самото себе си, и то е най-доброто. Такова знание се нарича теоретично.
Знание и удоволствие
Знанието изобщо е нещо приятно, тъй като то е по природа. Затова в “Ламбда“ ще каже, че неподвижното движещо, което мисли себе си, е блажено и блаженството му е вечно. Но впрочем удоволствието не е цел на теорията, а само я съпътства – и това го пише Александър.
Общото знание, преподаването и мъдростта
А общото знание е по-висше, защото е управляващо. Нали архитектът управлява целият строителен екип, макар че някои умеят отделните неща по-добре от него. Но тяхното умение е от опит и по навик; и такъв човек не може нито да управлява, нито да преподава, тъй като не вижда цялото и общото.
А най-общото знание е за причини и начала, които се отнасят до всичко. Значи мъдростта е за най-общите причини и начала.
Висшата цел
Впрочем неговата цел, или по-скоро целта на казаното в сборника, не е просто да установи кое е висшето знание, но и онова, за което то е знание. А това не са просто причините и началата.
То е за истинно съществуващото, съществуващото във висша степен…
*
„Фауст“ на Гьоте
Въвеждащи
– Посвещение („видения мъгляви – и първа обич, и приятел драг“)
– Пролог в театъра (директор, поет, комедиен актьор)
– Пролог в небето (архангелите, Бог, Мефистофел)
Част първа
Преди заминаването
– Фауст в готическа стая на писалището си; събота срещу Великден; разлиства „Нострадамусова книга“; призовава земният дух, който идва за кратко и си отива; разговор с Вагнер („декламирахте чудесно – из гръцките трагедии, нали“); отровата; камбаните
– народ пред вратата на града (чираци, слугинче, студенти, градска девойка, граждани, войници); Ф. и Вагнер на разходка, селяни изказват почитта си към учения човек; забелязват черен пудел
– Фауст в кабинета си; започва превод на Евангелие от Иоан; Мефистофел, дотогава куче, се явява като странстващ студент – представя се; хор на духовете, Ф. заспива, М. излиза
– М. се връща; предлага на Ф. да му стане помощник в този свят, ако той му стане слуга в отвъдното; Ф. казва, че ще се откаже от живота тогава, когато постигне задоволство и покой; обсъждат договора, Ф. се подписва с кръв; разговор на М. със студента; отлитат, стъпили на плаща на М.
Начало на пътешествието
– в кръчмата (Ауербаховата изба) в Лайпциг (Фрош, Брандер, Алтмайер, Зибел); влизат Ф. и М. М. обещава вино – пробива дупки в масата и то потича оттам, но когато пада на земята се превръща в огън; опитват се до ги нападнат, но изведнъж кръчмата обраства в асми с гроздове; двамата изчезват
– в кухнята на вещицата; семейство маймуни; М. е казал на Ф., че тук ще го подмладят с 30 години; Ф. вижда в едно огледало прекрасен женски образ; появява се вещицата, разговаря с М.; начертава кръг, поканва Ф. да влезе в него и му дава да пие от вълшебно питие; [подмладява го както Медея – овена, или Атина – Одисей]
Срещи с Маргарита
– Ф. заговаря Маргарита на улицата, казва на М. да му я доведе;
– в стаята на Маргарита, тя си мисли за Ф.; оставят в скрина ковчеже с накити; Маргарита го намира и се украсява, разглежда се пред огледалото
– М. казва на Ф. че от майката се усъмнила и отнела ковчежето на свещеника, а Маргарита съжалила; Ф. настоява да й отнесат друго и да се свържат със съседката
– домът на Марта; Маргарита й казва за новото ковчеже; разглеждат накитите и решават да ги пазят тук; идва Мефистофел и съобщава на Марта за „смъртта на мъжа й“; тя се възмущава, че не е оставил пари и иска свидетелство, че е починал; М. обещава да доведе свой приятел, който да потвърди
– разговори в дома на Марта, Маргарита разказва на Ф. за живота си; следва друга среща – двамата се влюбват
– Ф. се двоуми и споделя любовта си с М.; Маргарита тъгува за Ф.
Нещастията
– Маргарита разпитва Ф. за вярата му („не си по вяра християнин“) и споделя впечатлението си от М. („като че ли на тоя свят е чужд“); той й дава приспивателно за майка й; М. отбелязва, че тя почти го е разпознала
– Разговор на Маргарита с Лизхен: някое момиче от селото забременяло; Маргарита се замисля как строго е осъждала други, а ето сега сгрешила и тя; моли се на Божията майка
– монолог на Валентин: преди той се хвалел навред със сестра си, а сега в негово присъствие се подмятат клюки и обиди; вижда М. да пее серенада на улицата близо до тяхната къща; дуел между тримата, Валентин е смъртно ранен; Маргарита излиза на улицата; той й предсказва, че ще бъде презряна блудница, и проклина Марта
– в храма; злият дух говори на Маргарита, напомня за гибелта на близките й, и за бременността
Валпургиева нощ
– двамата се отправят към планината; блуждаещо пламъче, вещици; генерал, министър, парвеню, писател; Ф. и М. танцуват с вещиците; на Фауст му се привижда Маргарита
– златна сватба на Оберон и Титания; театрален директор и херолд; присъстват всякакви персонажи и същества: Пък и Ариел, образуващ се дух, ортодокс, северен художник, музагет, цигулар и капелмайстор, ветропоказател, пурист, млада вещица и матрона, любопитен пътешественик, светски човек, танцьор и учител по танци, жерав, догматик, идеалист, реалист, скептик и супернатуралист, чевръсти, непохватни и масивни, блуждаещи пламъчета и падаща звезда.
Смъртта на Маргарита
– Ф. разбира, че Маргарита и в затгвора; гневи се на М., моли се на Духа и настоява да я спасят; М. му напомня за духовете-отмъстители около гроба на убития, но обещава да приспи тъмничаря
– предстои екзекуция; Маргарита е полудяла – пее за нещастията си; говори за предстоящата смърт [подобно на Антигона]; Ф. я убеждава да тръгне с него, тя говори за престъпленията си; Ф. се кае („нещастен аз, защо ли се родих“); накрая избягва с М., а Маргарита го вика
Част втора
(първо действие)
Фауст при императора
– Фауст се събужда на пролетна поляна; Ариел и хор на елфите; водопадът и дъгата
– дворецът на императора; присъства държавният съвет, влиза императорът; канцлер, астролог, ковчежник, рицари, военачалници, тълпа. М. влиза като шут (предишният сякаш умрял); разговор за финансите на страната, М. говори за заровени съкровища
– зала за маскарад; херолдът казва, че императорът получил короната си в Рим; градинарки-флорентинки с говорещи букети и венци; майка с дъщеря; рибари и птицелови, дървосекачи, паразити и пиян; поети, говори сатирик; грации (Аглая, Хегемона, Ефросина), мойри (Атропос, Клото, Лахесис), фурии (Алекто, Мегера, Тисифона), олицетворения (боязън, надежда, разум, победа), Зоил-Терсит [Мом]; Плутос на колесница с млад колесничар (Прахосничеството – Евфорион?), мършав (бивш скъперник), стиснатост; тълпа; фавни, гномове, великани, сатир, нимфи, Пан (маскираният император)
– парк на зазоряване; М. говори на императора за възможни пътешествия във водните дълбини и на Олимп; маршал, военачалник, ковчежник и канцлер съобщават за книжните пари и изобилието, до което те довели; барон, пажове, камерхер и „възкръсналият“ шут са доволни
– Ф. казва на М., че императорът иска да види представление с Парис и Елена; той му дава златен ключ и го изпраща при „Майките“ да вземе вълшебен триножник, от чийто пушек се образуват древни духове
– в двореца очакват представлението; жени (блондинка, брюнетка, дама) молят М. за помощ срещу козметични недостатъци, лекарства против болести и средства за разпалване на любов
– в рицарската зала – херолд, астролог, архитект; М. е суфльор, Ф. в ролята на жрец; от мъглата, издигаща се над триножника, се явява Парис, после Елена; жените харесват него; а мъжете – нея; коментари на рицар, камерхер, астролог, дами, дуеня, дипломат, придворен, паж, учен; Ф. пожелава Елена и опитва да я отвлече; духовете изчезват, М. изнася Ф.
(второ действие)
Фаустовият дом
– стаята на Ф. („паяжини, пера, хартия и мастило, в перото е кръвта дори“); М. облича кожено палто („Фаустова дреха“), пълно с насекоми; разговаря с фамулус (разпитва го за д-р Вагнер, който е „ден и нощ крй лумналите пещи“) и бакалавър („щом някой мине 30 години, приключил е със земния живот“)
– лаборатория; Вагнер създава хомункул в колба („в най-вътрешната епруветка жарава жива сякаш светка“); през вратата се вижда спящият Ф.; хомункул говори, предлага да вървят в „югоизточна посока“; говори за „романтични“ и „класически призраци“; тримата с М. и Ф. ще идат при „тесалийските вещици“
Класическа Валпургиева нощ
в Тесалия
– тесалийските полета; говори Ерихто, споменава за Цезар и Помпей; Ф., М. и хомункул се приземяват
– горен Пеней; гриф, сфинкс, големи мравки, оспорващи си златото с аримаспи; М. разговаря със сфинкс, Ф. – със сфинксове и сирени (спомня си за Едип и Одисей)
– долен Пеней; реката Пеней, Ф. и нимфи; Ф. среща Хирон, възсяда го и разпитва за героите; той му говори за Диоскурите, Бореадите, Язон, Орфей, Линкей, и повече за Херакъл; бил пренасял през Елевзинските блата „десетгодишната“ Елена, след като Диоскурите я спасили от Тезей; Ф. „не може да живее без нея“, говори за срещата й с Ахил във Фере; посещават „сибилата“ Манто, дъщеря на Асклепий
– горен Пеней; сирени, сейсмос (променял земята, споменава Пелион, Оса и Парнас), сфинксове, грифи, мравки, пигмеи, дактили (металолеяри), жерави на Ивик, ламии и Емпуза, ореада
– Анаксагор, Талес и хомункул разговарят (дали скалата се ражда от огьня или от водата); М., дриада и форкиади
– скалисти заливи на Егейско море; сирени (споменават кабирите на Самотраки), нереиди и тритони; Талес, Нерей (предупреждавал Парис и Одисей за съдбата им) и хомункул; Протей (превръща се в делфин), родоски телхини, псили и марси (живеят в Кипър), дориди и младежи, Галатея (пристига на колесница-раковина), Ехо, сирени; прослава на Океан, Ерос и елементите
(трето действие)
Фауст и Елена
– Спарта, през двореца на Менелай; Елена и хор от пленени троянки (и корифейката Панталида); на връщане Менелай се отнасял хладно с нея, изпратил я преди него в Спарта и поръчал да приготви нужното за жертвоприношение; влиза в двореца, където попада на стара жена с огромен ръст – форкиада
– форкиадата разговаря с хора и с Елена; напомня за събитията в живота й от Тезей до раждането на Хермиона и срещата с Парис; вярно ли, че била едновременно в Троя и в Египет; че се срещнала с Ахил, излязъл от царрството на сенките; Елена припада, после се свестява
– Форкиадата подозира, че предстои Елена да бъде пожертвана и заплашва хористките, че ще ги избеси; съобщава, че между Тайгет и Спарта се е настанило племе, дошло от север и изградило замък (със сложна архитектура, навсякъде украсен с гербове); и предлага да я отведе там; предупреждава я, че може да пострада и напомня за гибелта на Деифоб; Елена се съгласява и заедно с хора се отправят към замъка
– вътрешен двор на замъка; Елена е посрещната тържествено, предложен й е трон; Ф., облечен като средновековен рицар, довежда окования Линкей, който не е съобщил за нейното пристигане; предлага й да го осъди на смърт заради това; Линкей обяснява, че бил изпаднал във вцепенение от красотата й, тя го помилва; Ф. коленичи и я обявява за господарка на всички в замъка, а Линкей донася сандък със съкровища
– Ф.разговаря с Елена; тя го разпитва за немския език и римуваната реч; Форкиадата съобщава за приближаването на Менелаевата войска, Ф. говори пред военачалниците как германците (готи, франки, саксонци, нормани) били завладели Гърция; обещава на Елена да заживеят в Аркадия; войската му ще ги пази; споменава Пан и нимфите
– двамата се разхождат из паркове и пещери; форкиадата разказва за раждането на Евфорион, хорът – за раждането на Хермес и какво е откраднал като малък; тя отвръща, че „няма вече богове“
– Евфорион свири на лира; заиграва се с хора, отвлича отнякъде девойка; говори за война, полита, пада и изчезва по земята; Елена се сбогува с Ф. и изчезва – отивала при Персефона; дрехите й, превърнати в облаци, повдигат Ф., изчезва и той
– хорът говори за гроздето и Дионис („в беседки дреме, бъбри с фавни в пещерата“); приготвяне на новото вино, поява на Дионис със свитата от сатири
– форкиадата сваля котурните и маската си, и се оказва М.
(четвърто действие)
Войната на императора
– високопланинска местност; Ф. слиза от облак, а М. идва с бързоходни ботуши; разговарят за образуването на земната кора – дали е била от вулканична дейност с участието на дяволите, захвърлени под земята
– М. пита Х. Какво не го е задоволило след „обиколката на света“ и се опитва да познае какво друго желае: да построят столичен град където Ф. да е княз; или замък с прекрасен парк, из който са разпръснати къщурки, обитаване от пленителни жени; или да идат на луната. Ф. пожелава да издигне прегради срещу морските вълни
– отдалеч се чува звук на барабани и военна музика; М. разказва, че срещу императора е избухнал бунт; поява на „тримата силни“ – Удряйяко, Имайскоро и Дръжздраво
– в шатрата на императора; главнокомандващият и императорът говорят за предстоящата битка; идват съгледвачи, императорът се замисля за двубой с лъжеимператора
– влиза Ф., споменава за „нурсийския некромант“, когото императорът спасил от изгаряне в Рим („като на тази личност белобрада спестя смъртта на огнената клада“); „силите природни са познати, единствен попът глупав смята още, че всичко дело на вълшебна мощ е“; херолдите се връщат, прогонени„тримата силни“ съобщават, че ще се бият за императора; появява се и „Бързаплячка“
– птицегадания (орел срещу гриф, два гарвана); битка; главнокомандващият връща жезъла си, замества го М. елементите връхлитат вражеската войска
След победата
– в шатрата на лъжеимператора; Бързаплячка и Имайскоро намират килими, плащове злато; влизат телохранителите на императора и ги прогонват
– императорът влиза заедно с четирима князе; „с магии, ще твърдят, постигнахте победа“; удостоява князете с почетни длъжности (маршал, камерхер, интендант, виночерпец); в присъствието на архиепископа-канцлер им обещава големи привилегии; земята им ще бъде неделима и ще наследява от най-възрастния син;
– императорът и архиепископът остават насаме; архиепископът напомня за защита на магьосника и възможния гняв на папата; императорът се съгласява да даде земи, средства за построяване на храм и източници на доходи за поддържането му; архиепископът казва, че „оня скверен мъж“, получил земи до морето, също ще трябва да им плаща данък
(пето действие)
Старост.
Убийството на Филемон и Бавкида
– открита местност край морето; пътник, комуто Филемон и Бавкида някога са оказали гостоприемство, ги посещава; Филемон му говори за благоустройството на местността; Бавкида има съмнения: „Той безбожник е – влече го даже скромният ни дом“; влизат в параклиса за вечерна молитва
– градина на дворец край брега на канал; стражът Линкей съобщава за идването на нов кораб, а Ф. говори, че имотът отсреща го дразни; пристигат М. и „тримата силни“; М. пита Ф. защо е намръщен: „Нима от този бял палат не управляваш този свят?“; Ф.: „Богат си, но ти липсва нещо“, „Боя се, че не ще изтрая да бъда справедлив докрая“; нарежда на М. да премахне къщичката на Фил. и Бав., а тях да прати в „друг дом“
– Линкей вижда пламък, който обхваща къщичката; Ф. вижда пожара и казва, че там скоро ще бъде построена кула; М. съобщава на Ф. какво се е случило. Съпрузите отказвали да напуснат дома си и той, заедно с „тримата силни“ решили „да ги отстранят“; убили госта им, който опитал да ги защити, а труповете изгорели в пожара; Ф. ги проклина
Смърт и спасение
– Ф. е посетен от Грижата, дошла заедно с Липсата, Вината и Нуждата. Недалеч от тях е „сестра им“ Смъртта. „Достатъчно познат ми е светът, но няма път към гледката отвъд“; Ф. казва, че не признава мощта на Грижата, а тя го ослепява
– лемури копаят гроба на Ф. под ръководството на М.; „до днес – в палат, от днес – преселен в яма“
– Ф. чува шума от лопатите и мисли, че това е работа по нови канали и диги; Фауст говори за „стада и хора в мир“ и „райски земи“; мечтае за „свободен народ на свободна земя“ – тогава би казал/ „О, миг, поспри!“; изпитва „върховен миг“ при това предчувствие; умира. Заключението на М.: „Върти се само в кръг привидността – аз предпочитам вечна пустота“
– М. бди над трупа на Ф., за да грабне душата му; „Днес мнозина са решили души от сатаната да крадат“; повиква дяволите (дебели и слаби, с къси и дълги рога), устата на ада е видима; появявят се ангели; разпръскват рози; „бих обгърнал шията на тия, с които бях довчера смъртен враг“; ангелите отнасят душата на Ф.; М. комически преживява провала си („избягаха ми с плячката голяма“)
– планннски пропасти и отшелници по канарите; отци (pater ecstaticus, profundus, seraphicus), блажени младенци („време е Божа да лицезрем“), ангели („ако човек е устремен, избавяме го ние“); хор на грешниците, блудницата, самаритянката и Мария Египетска се молят на Богородица за душата на Гретхен („от греха не се опази, ала прошка заслужава“)
– Гретхен говори за любимия си („той е спасен и вече при мене връща се пак“; „новакът в сферите блажени“; „нека да му дам съвети“), Богородица обещава идването му („като усети, че ти си тук, ще долети“)
– doctor Marianus прославя Богородица, а мистичният хор – „вечната женственост“.
юли, 2022
(според превода на Л. Илиев, 1999)
268
