Архив на категория: за литературата

Истсоф 5

„Историософия“ (2020)

Дължа названието на историка Георги Ковачев, с когото се знаем покрай Магистърската програма „Антична култура и литература“. Видяхме се преди две-три години на „Шипка“ и споделихме кой какво прави.

– Аз чета от време на време Вашите публикации – каза той.
– Да… Те са, общо взето, с историческа насоченост – казах.
– Историософска, бих казал… – отвърна кратко той.

***

Съдържание:

I. История на света

А. Участници в историята
1. Цивилизациите – сухопътни и морски
2. Племена, нации, народи
3. Граждани, селяни, аристокрация

Б. Древност и античност
1. Египет – начало на историята
2. Калигула и Рим
3. Класическото наследство в България

В. Нашият век
1. Сталин – последствията
2. Европа 2018
3. Във войната влезе и Америка

Г. Историография
1. Как ще се учи история
2. Забранените учебници

II. България и нейните празници
1. Социализмът
2. Девети септември
3. Двадесет и четвърти май
4. Трети март
5. Време за идеология
6. Двуезичие

III. Духове на злото
1. За съдбата
2. Гноза и отстъпничество
3. Гръкомания

IV. История на литературата
1. Одисей и „Одисеята“
2. Трагедията
3. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор
4. Херметическият корпус
5. „Фауст“

V. Православието
1. Критският събор
2. Автокефалията – македонска и украинска
3. Цариградският патриарх
4. Римският папа
5. „Сия“ или „сие“
6. „Вселенска“ или „съборна“

*

277

на конф 27 май 2022

Италийци и италианци

Гуарески и Италия

Джованино Гуарески е италиански писател. Това е така не защото пише на италиански, а защото пише за Италия. Но какво ще рече да пишеш за Италия и какво е тя?
Един съвременен историк на страната казва, че някои от участниците в похода на Гарибалди към Неапол (1860 г.) изобщо не познавали понятието „Италия“, а мислели, че „Талия“ (La Talia) се казва съпругата на пиемонтския крал Виктор Емануил II.
Така че те се сражавали за кралицата. В действителност по това време кралят бил вдовец, а бъдещата му съпруга не била с благороден произход и никога не е обявена за кралица.

„Италия“ е древно име, но през повечето време от известната ни история така се е наричал полуостровът; а държавите – една или повече – са били само „италийски“.

Историята, както най-често става, започва с недоказуем разказ. Понякога той се нарича „мит“, друг път – „легенда“. Може и „свещена история“.
Първият голям „италийски разказ“, за който знаем, е дело на римляните и може да се прочете при един от най-прославените от тях – Вергилий. Нищо чудно, че италиецът-флорентинец Данте избира точно него за водач на пътешествието си из ада и чистилището.

1. Италийци и италианци

Еней в Италия

Героят на Вергилий – Еней – бяга от горящата Троя, без да знае къде ще се установи. Боговете имат план за него; а той самият в началото е угрижен само за сина си Юл, стария си баща Анхиз и спътниците троянци. Няма какво друго да прави, освен да създаде град някъде из бреговете на Средиземноморието. По различни причини не успява да се задържи нито в Тракия, нито на Крит, нито на африканския бряг. Боговете му сочат пътя чрез предсказания на прорицатели (Хелен в Епир), думи на чудовища (харпията на Строфадите) и сънища.
Най-сетне достига Куме в Кампания, за която са му споменавали, и там намира полубезсмъртната Сибила, която го въвежда в подземния свят и го среща с починалия по пътя Анхиз. От него Еней узнава за бъдещето на рода си и света. Задачата му е да достигне Лациум, да се сроди с местните благородници и заедно да основат град.
След векове неговите потомци ще поставят основите на Рим. Римляните най-напред ще бъдат управлявани от царе, а след това ще създадат република; ще завладеят Италия, ще разпрострат властта си над сушата и морето и ще умиротворят „света“.

Заслугата на Вергилий е, че въвежда историята на Рим в основополагащия разказ на античността – този за Троянската война. Самата троянска легенда е включена в по-общия теогоничен разказ, който също е бил познат още от времето на Омир; и е стигнал до нас чрез поемата на Хезиод.
И така, с „Енеида“, в която съзнателно следва Омировото епическо разказвачество (епопея), Вергилий „легитимира“ участието на Рим в историята на Средиземноморието. Според поемата римляните от I в. пр. Хр. са потомци на бегълци от Троя; а родът на принцепса възхожда към техния водач, който е син на богиня. Така властта на Юлиевата фамилия – към която принадлежи и Август – получава своето теогонично основание.
При това древните троянци не са автохтонни азиатци. Те самите, както става ясно в течение на разказа, водят произхода си от Италия; а италиецът, поставил началото на троянската държава, се нарича Дардан.

С вековете и успехите си Рим добива автономност от предполагаемия си троянски произход. Той не се отказва от него, но става способен да добави разкази, които представят собствената му история като поне равна на разказаното в Омир.

Такива опити вече са правени. Есхил и Херодот пишат за победите на съвременните им гърци над Ксерксовата армия така, сякаш искат да доближат техните подвизи и имена до извършеното от ахейците на Агамемнон; и да го представят не просто като угодно на някои богове, но и като удовлетворяващо понятието за свобода и справедливост.
Един век по-късно Александър Македонски също извършва подвиг, достоен за епическо пресъздаване. Затова се говори, че едно от нещата, за които съжалявал, е че не е бил съпътстван от някой Омир. Тези възможни мисли на Александър и съвременниците му се потвърждават и от сведенията, че той жертвал на героите от „онази война“ на мястото, където тя би трябвало да се е случила; и че през целия поход носел със себе си една „Илиада“, прилежно положена в скъпоценно ковчеже, придобито при разграбването на походното жилище на Дарий III.

2. „Спартак“ на Джованьоли

Римляните помнят гръцката съпротива срещу Дарий и Ксеркс, и удивителното завладяване на Изтока от македонците; и се стремят да поставят начало на своя история, без да забравят миналото на Средиземноморието.
И така, те завладяват Италия и Сицилия; побеждават Картаген, Македония и Гърция; унищожават държавите на Александровите приемници и се справят с царете на Северна Африка и Черноморието.

Всичко това е направено още във времето на републиката, когато свободата на гражданите се осигурява чрез онова разделение на властите, за което говори Полибий: противопоставяне и сътрудничество на консулите, сената и народа. През първата четвърт на I в. обаче, когато държавата вече няма силен външен противник, започват гражданските войни. Това е времето, за което пише Рафаело Джованьоли в романа си „Спартак“.
Славата на Спартак е голяма, макар сведенията за него да не са много. Основният източник е Плутарх. В романа той е тракийски благородник. Сражавал се против римляните, попаднал в плен и бил взет на служба в армията. След това бил изпратен да воюва срещу сънародниците си; напуснал римляните и минал на тяхна страна. После пак бил пленен и продаден в школа за гладиатори. Там станал прочут с бойното си майсторство и след едно успешно сражение на арената получил свобода от Сула, по настояване на последната му съпруга. Това е знатната римлянка Валерия, която впоследствие става любовница на Спартак.
Заедно със свои приятели от гладиаторската школа, където работи като инструктор, Спартак създава тайно общество, чиято цел е да организира спасението на робите, принудени да се сражават като гладиатори. Към заговорниците проявява интерес известният бунтар Катилина, който участва в техните срещи. Малко остава съзаклятието да бъде разкрито, но Спартак и приятелите му са спасени, защото Юлий Цезар, тогава млад мъж, но вече с високо положение (pontifex maximus), се среща с него и го предупреждава за опасността.
Заговорниците се справят с изпратените срещу тях римски кохорти, а след това, благодарение на пълководческата дарба на Спартак, побеждават няколко пъти редовната римска армия, като в течение на две години числеността им нараства и достига 75 000 бойци, организирани в 15 легиона.
Романът съдържа перипетии и лични истории. Един от консулите се среща със Спартак и му предлага да разпусне армията срещу обещание за лична и семейна сигурност (става дума за връзката му с Валерия и за общата им дъщеря). След разногласия с предводителя на германските гладиатори (който става жертва на коварството на гръцка куртизанка, дарила голямото си богатство на въстаниците поради любовта си към Спартак, но отблъсната от него) армията губи два легиона и едва успява да задържи други, чиито командири също били разколебани.
Накрая цялата римска военна мощ се насочва към Италия, за да спре въстанието. В една последна битка войската на Крас побеждава гладиаторите, а Спартак загива героично.

За италианеца, и особено за този, който изследва историята и душевността на своята нация, е невъзможно да избегне мисълта за древния Рим. Самият Гуарески, чийто превод вече е на разположение на българския читател, е живял и воювал във време, когато идеологията, въведена от партията на Мусолини, препоръчвала на италианците да следват примера на прочутите си предци, които някога били господари на южна и западна Европа, и на близкия Изток.
Но отношението на италианеца-патриот към древния Рим трудно може да е само положително. Едно, защото този Рим е бил езически; и второ, поради въпроса за свободата.
През първите седем века след основаването и особено от началото на IV в. пр. Хр., когато завоевателната политика на града започнала да дава резултати, станало ясно, че римляните малко ги е грижа за правата на италийското население. За тях Италия била завоювана територия, подобна на която и да било друга. Затова в съзнанието на италийците езическият Рим винаги е бил град на господарите; и не само той, но и този на папите, заради многовековното им институционално, политическо, а не рядко и военно влияние.

Така че когато Джованьоли, придавайки романтично-живописен вид на прочутите римляни от I в. пр. Хр. (хора с необикновени качества, рядко добродетелни, но могъщи и подобни на трагически герои), все пак застава на страната на бунтовниците и Спартак, той го прави като италианец, който има двойнствено отношение към Рим. Неговата първа грижа е свободата и то – свобода за всички. Не е чудно, че всички издания на книгата започват с едно кратко писмо до автора, подписано от Джузепе Гарибалди, където се казва:

„Драги ми Джованьоли,
Аз погълнах вашия „Спартак“, макар че имам малко време за четене, и той ме изпълни с въодушевление и възторг към Вас. Надявам се, че вашите съграждани ще оценят голямата стойност на произведението Ви, ще го четат и ще се научат от него на несломима упоритост в борбата за светото дело на свободата.
Вие, римлянино, сте обрисували не най-добрия, но най-блестящия исторически период на великата република, периода в който гордите господари на света започнаха да затъват в тинята на порока и развалата.
Аз, който съм освободен роб, Ви благодаря за това и Ви благодаря за моментите на вълнение, които преживях при четенето на книгата…
Нека Вашите съграждани укрепнат при спомена за толкова герои, които до един спят в родната земя, земята, която няма да има вече гладиатори, няма да има и господари“.

Много е вероятно под влияние на впечатленията от обединението на Италия, авторът да е придал на войната на Спартак черти, напомнящи походите на Гарибалди: и то не само онези от 1860, но и други, които не са имали такъв успех.
Най-напред, Спартак е неримлянин и неиталиец, а също и не-грък. Той е тракиец, значи човек с произход, който цялата античност, като се започне поне от Тукидид, е смятала за варварски – в утвърдилия се през вековете негативен смисъл. Като военачалник обаче той се доближава до Пир и Ханибал; а целта му е по-справедлива от тяхната. Защото те са се стремели само към завоевание или отмъщение; а той – към освобождение на обезправените.
Така и Гарибалди. Когато се „договаря“ с Виктор Емануил II за обединението на страната, той, като човек от незнатен произход, представлява неаристократите, тоест „народа“, и така легитимира нововъзникващата Италия като страна на равни и свободни.

3. „Божествена комедия“

В поемата си Данте не споменава често името „Италия“. Подобно на Вергилий той гледа на полуострова преди всичко като на „място“, където се случват световноисторически събития, а и където самият той е роден и живял. Неговата Италия не е „една“, както е един Рим като древен имперски център, или Флоренция като независима република.

„Божествена комедия“ е едновременно теологична и исторична. Също като „Одисея“ и Хезиодовите поеми, тя се занимава „с всичко“. Избирането на Вергилий за водач показва, че Данте поставя себе си в традицията на великите древни епици; но не забравя, че е италиец. Старата история заедно с митологията присъства навсякъде из „Ад“ и по-малко в „Чистилище“. Към нея се прибавя онзи исторически отрязък, който по-късно ще бъде наречен „средновековие“; и пак не чрез общи изказвания за времената (както у Хезиод с неговото разделение на златен, героически и други векове), а чрез присъствие на образи от миналото.
При това тези хора още съществуват. Някои са мъртви дотолкова, доколкото са в ада и ще останат там; но това не значи, че ги „няма“. Така и тези в чистилището, с тази разлика, че макар да страдат, те все пак „имат надежда“. А онези, които са в рая, са дори по-живи от живеещите на земята; и в тях има толкова повече живот, колкото са по-близо до Бога, Който, както четем в Евангелието, е не само „Пътят, Истината и Животът“, но и Любовта.

Влиянието на Данте върху съзнанието на новите италианци е огромно и причината не е само в славата му.
Първо, италийците в неговата поема са вече християни.
Освен това неговата Италия не е далеч от онази, която познават съвременниците на обединението. Тя е разделена на множество автономни и полуавтономни области: кралства, владяни от чужденци, папска област с колебливи граници, по-малки и по-обширни графства и херцогства, сред които особено влиятелни са тези на Милано и Пиемонт. И накрая, републиките – Венеция, Генуа и Флоренция. Това е свят, който италианците до средата на XIX в. познават и не смятат за чужд.
Друга причина за влиянието на Данте е определеното му отношение към политически и обществени въпроси, по които италийците не престават да размишляват и до днес.
Той е, както се вижда на много места в поемата, монархист (затова е и „гибелин“). Надява се един ден италийските държави да бъдат умиротворени от императора на Свещената римска империя. Възхищава се от Юлий Цезар, както е видно от това, че убийците му Брут и Касий са поставени в последния кръг на ада, в самата паст на Луцифер, заедно с Юда Искариотски.
В неговия „Рай“ откриваме душата на император Юстиниан I. Това значи, че той мисли земния владетел на Италия не непременно като „италианец“, а като световен християнски монарх – какъвто Юстиниан се е стремял да бъде.

Макар да е италийски християнин, а може би точно поради това, Данте не е поклонник на папството. Неговите партийни и лични врагове във Флоренция и другаде са били точно „паписти“ (гвелфи).
Но и в цяла Италия, включително след обединението, отношението към папството е двусмислено. Няма съмнение, че мнозина италианци са избрали агностицизма, масонството и дори атеизма точно поради натрупаните недоволства от делата на Ватикана в Италия, а и в света.

4. Преди 1494 г.

Макиавели (1469-1527) също е писал художествена литература, но не толкова сериозна. С богословие не се е занимавал, а е проучвал политическите събития в родния си град и Италия. Нещата, за които Данте споменава по поетико-драматически начин, той разказва в проза и исторически.
Не много след разделението на империята, Рим е подложен на тежки варварски (не-гръцки и не-италийски) нашествия. Само 15 години след възцаряването на Хонорий (395 г.) градът е превзет и разграбен от вестготите. Не много по-късно същото е сторено и от вандалите.
В 476 пр. Хр. вождът на херулите и турингите Одоакър на свой ред нахлува с войските си в Рим и взема решение да детронира последния император; и след това, признавайки Римска империя със столица Константинопол, се провъзгласява за крал (rex) на Италия.
Не повече от две десетилетия по-късно друг северен военачалник – остготът Теодорих – навлиза в Италия, убива Одоакър и поема управлението на по-голямата част от полуострова; и избира за столица на владенията си крайморския град Равена.

Макиавели разказва събитията в следващите векове стегнато и достъпно, сякаш пише учебник. След Теодорих идва времето на Юстиниановата „реконкиста“. За три десетилетия неговите пълководци Велизарий и Нарзес завоюват почти цяла Италия. Южната част на полуострова остава, с временни отстъпления, константинополска до средата на XI в., когато е завладяна от норманите на Робер Гискар.
През втората половина на VI в. на полуострова нахлуват лангобардите, изтласкват византийците от Севера и го владеят необезпокоявано около два века.

Във втората половина на VIII в. папите влизат в съюз с франките, което става причина за няколко техни похода на юг от Алпите и довежда до коронясването на Карл I Велики за император на Запада. Така, на основание на т.нар. donatio Constantini се възстановява западната Римска империя, чиято столица ще бъде северно от Алпите; а нейни „принцепси“ няма да са италийци и други средиземноморци, а германци.
Императорската титла няма да се придобива по наследство или настояване на армията, както става в древността, а чрез избори от упълномощени за това лица.

В 30-те години на IX в. Сицилия е завладяна от арабите-мюсюлмани, които през миналия век са нахлули на Иберийския полуостров и са застрашили земите на франките; но настъплението им било спряно от армията на Карл Мартел (732 г.).
През следващите два века италийските земи се разпределят между франките на север, лангобардите и папството в средата, и византийците на юг и в Сицилия.
Към средата на XI в. папата предлага на норманите, които и преди това се подвизавали из полуострова като наемници, да атакуват южна Италия и Сицилия. Нападението им се оказва успешно. Те основават там свое кралство, което им служи и като база за нападения срещу византийските и до неотдавна български територии на Хемуския полуостров; и улеснява кръстоносните походи, първият от които започва през 1096 г.
По същото време се разгаря противостоенето между свещения римски император и папата.

Всичко това е разказано в кн. I на „Флорентински истории“. След това Макиавели преминава към историята на Флоренция. От края на XI в. нататък италийските градове забогатяват и се разрастват. Най-голям е напредъкът на Венеция, Милано, Генуа, Пиза и Флоренция. Градското население се стреми да постигне независимост както от императора, който формално е владетел на италийския Север, така и от папата, който освен че владее територии в централна Италия, упражнява власт и другаде, чрез местните епископи. Така се появяват различни форми на градско и държавно управление – комуни, синьории, републики; и наред с тях узаконената тирания на благородническите родове в графствата и херцогствата.
Изложението е по-подробно от 1434 г. нататък. Става ясно, че държавите из Италия страдат от вътрешни политически интриги, които лесно преминават в граждански войни. Същевременно противоречията между самите държави никога не стихват – както поради естественото властолюбие на светските властващи, така и поради интригите, идващи от папството.

Решение на тези проблеми Макиавели вижда в една просветена монархия, която в идеалния случай да се разпростре върху целия полуостров. Пример за такава власт той открива само в дейността на някои от Медичите.

Десет въпроса за Италия

Ако искаме да разберем някой италийски епик или историк след Данте и Макиавели, можем да си послужим с един инструмент за наблюдение, който бих нарекъл „мрежа“. Това е съчетание от исторически представи (и същевременно въпроси за решаване), които не могат да бъдат избегнати, дори на пръв поглед авторът да не говори за тях.
Вече видяхме някои:
– възникването на Рим и легендите около него;
– могъществото на римската държава, постигнала в рамките на своето време и представи „власт над света“;
– езичеството и робовладението в древна Италия;
– папата като светски монарх и „началник на християните“;
– що е „истинско християнство“;
– отношението на италианците към следантична Европа;
– присъствието на „неиталиански“ владетели на италийска земя;
– отношението между аристокрацията и „другите“;
– политическата раздробеност на полуострова;
– добрият вид държавно устройство (Данте и Макиавели имат пред очите си и републики, и монархии).

5. „Годениците“ – национален роман

„Годениците“ се появява за пръв път през 20-те години на XIX в. Книгата е имала успех и тогава, но Манцони продължил да работи върху нея повече от десетилетие.
В началото, както в Сервантесовия „Дон Кихот“, се казва, че писателят е попаднал на ръкопис, съдържащ любопитна и не неприятна за четене, но не много добре написана история. Затова внесъл някои поправки, засягащи архаичния и на места излишно приповдигнат стил; и сега я предлага на читателите с надеждата, че ще бъде посрещната благосклонно и положеният труд няма да се окаже напразен.

Действието се развива в края на 1620-те в селце, разположено на брега на езерото Комо. По това време Милано заедно с околните земи е провинция на испанския крал; а из градчетата и селата на областта се разпореждат испански благородници, охранявани от местни хора. Това са най-често неосъдени разбойници, обикновено наричани bravi (смелчаци, храбреци). Тези „bravi“ тормозят населението и без да са на служба при испанците. Проблемът е известен на кралската администрация, която неведнъж издава укази за забрана на „дейността“ им, заплашвайки ги с най-сурови наказания; но нито разпорежданията, нито многобройните смъртни присъди довеждат до видима промяна.
Някои престъпници разполагат с голямо богатство и са фактически независими от окупационната власт. Населението не може да разчита на никаква правна защита; адвокати не липсват, но те обслужват било испанците, било престъпните „принцове“. Единствената обществена фигура, на която хората могат да се надяват, е местният архиепископ, кардинал Федериго Боромео.

Същинския разказ се отнася до премеждията на двама младежи от селото, Ренцо и Лучия, които наскоро се били сгодили. От Лучия обаче се интересува и местният силен човек, испанецът дон Родриго. Той изпраща двама свои „служители“, които предупреждават свещеника (отец Абондио) да не бракосъчетава годениците, ако не иска да има неприятности. Свещеникът се изплашва и отлага брака.
Младежите все пак намират покровител и това е един монах от ордена на капуцините, на име Кристофоро. Той си издейства аудиенция при дон Родриго и го съветва да спре да тормози сгодените; и след като е поканен да напусне дома, предупреждава, че такива като него няма да избегнат Божието възмездие. После помага на Лучия да се скрие в един манастир близо до Монца.

Тя обаче е предадена от игуменката Джертруда, за да бъде отвлечена от двама bravi и доставена на дон Родриго. Тъй като организацията по отвличането не била по неговите сили, той се обърнал за съдействие към един особено опасен и могъщ местен престъпник, чието име разказвачът не може да каже и затова го нарича само „Безименeн“. Лучия е доведена в неговия замък.
Кротостта, отчаянието и добродетелите на девойката са такива, че закоравелият злодей се трогва и не я предава на похотливия испанец. Вместо това заповядва да се грижат за нея. После отива да поговори лично с архиепископа. А той, макар да знае що за човек е „Безименният“, го приема доброжелателно, припомняйки евангелското „ако някой загуби една овца, няма ли да остави деветдесет и деветте в кошарата и да тръгне да търси загубената?“ И така този опасен човек се разкайва, променя се и се превръща в защитник на бедните и онеправданите.

В същото време Ренцо е в Милано, където бушуват вълнения поради недостига на храни. Там е набеден, че призовава хората към бунт; и избягва извън границите на областта – в Бергамо, където служителите на миланския ваместник не могат да го заловят.
Не след дълго се завръща да търси годеницата си. По това време в областта избухва тежка чумна епидемия, в която загиват мнозина, а сред тях и преследвачът на младежите дон Родриго. Те двамата също се заразяват, но преболедуват и оздравяват.
Ренцо узнава, че докато била затворничка в замъка на „Безименния“, Лучия дала обет на Света Богородица: ако се спаси от похитителите си, да не се омъжва, а да стане монахиня. И когато ѝ напомня, че вече могат да се оженят, тя му отвръща, че не смее да наруши обета.
Тогава се намесва отец Кристофоро. Преди време, по настояване на един влиятелен роднина на дон Родриго, той бил изпратен „на послушание“ чак в Римини. Заради чумата обаче се завърнал отново в Милано. Използвайки авторитета си пред Лучия, той успява да я убеди, че не е редно да се обвързва с обет, който ще засегне и друг човек. А в случая това не е и кой да е, а собственият ѝ годеник. Затова предлага да я освободи от обета. Лучия, без да се колебае много, приема предложението.
След всичко това двамата годеници се оженват, заживяват щастливо и им се раждат деца – момчета и момичета.

Историята на Ренцо и Лучия, освен че е увлекателна и трогателна, е интересна и с това, че е вече един „новоиталийски“, тоест същински италиански текст.
Защо ни е нужно да настояваме на тази разлика в названията? Защото когато говорим за „Италия“ на Гуарески, на де Амичис (за който ще стане дума след малко), на Джованьоли и Манцони, а и на техните предци, живели дори 300 години преди написването на „Годениците“, ние не разбираме същото, както когато говорим за Италия на Вергилий, или за тази на Данте и Макиавели.
Причината е, че единна Италия на XIX-XX век, чиято поява сякаш се е готвела от векове, е страна, където властта няма да принадлежи на някой общоевропейски император или на съзвездие от воюващи крале и местна аристокрация, съвместно с управляваното от папата духовенство; а на едно мнозинство, което се нарича „народ“ (popolo) или „нация“ (nazione). Това, което ще го направи единно, е наддиалектният литературен език (създаден на основата на тосканското наречие); общата територия (Апенинския полуостров); и освен това римо-католическата религия и нейната институция, от която италианците ще очакват не просто да се „намира“ там, но и да поеме грижата за тях в по-голяма степен и по-иначе, отколкото за другите римо-католици по света. Ако не направи така, те ще започнат да се колебаят дали да припознаят това духовенство за „тяхно“, или да го смятат за някое, което само случайно се е оказало между тях.

6. Едмондо де Амичис – „Сърце“

Повествованието в „Сърце“ се води от първо лице. Героят се казва Енрико и е седмокласник от Торино. Семейството е петчленно, от средната класа и живее небогато, но без лишения.
Книгата ¬е представена като дневник на една учебна година, към който впоследствие са направени добавки:
„Той записвал всеки ден в тетрадката си, както можел, онова, което виждал, чувал и премислял в училище и вън от него; а баща му в края на годината написал тези страници по неговите бележки, като гледал да не променя мисълта и да запази, доколкото било възможно, думите на сина си. След четири години, когато вече бил в гимназията, синът прочел ръкописа и добавил в него нещо от себе си, като се възползвал от още пресните си спомени за лицата и нещата.“
Разказите на учителя и писмата от родителите имат строго възпитателна цел. Записките на самия Енрико, отнасящи се до училищното всекидневие, също са в такъв дух.
Съучениците му (те са само момчета, училищата са разделени на мъжки и девически ) се различават по характер, семейно и материално положение, и идват от различни области на Италия. Някои са даровити и великодушни, други – състрадателни, трети – бедни, четвърти – със забавено развитие, пети – високомерни и саможиви, шести – непоправимо зли.
Задачата на училището е да сближи тези момчета така, че да се почувстват едно общество. Главното основание е, че всички те са „италианци“. Затова в деня, когато става ясно, че в класа има нов ученик и той е от Калабрия, учителят повиква отличника на класа и му нарежда да поздрави и прегърне новодошлия. Учениците знаят, че Пиемонт е сравнително богата област и оттам е съвременната кралска династия; а Торино до неотдавна е била столица на цяла Италия. Калабрия пък се намира точно на противоположната страна на полуострова; тя е бедна и селска, като почти цялото население на Юга. Но всичко това е минало и неважно, и сега трябва да бъде забравено. Същественото е, че това са области на една държава и са равни като части на единна Италия.

Разказите, които учителят ежемесечно им дава да четат, се отнасят до историята и героите на страната.
Има разказ за дванайсетгодишно момче, което помага на войници, сражаващи се срещу австрийците, като се качва на дърво и съобщава разположението на противниковата войска; и е убито от вражески куршум.
Или: бедно дете пътува на френски кораб от Барселона за Генуа и приема подаяния от чужденци. Когато ги чува да се изказват презрително за Италия, с възмущение им хвърля обратно дребните пари, които е получило.
Или: едно от момчетата в класа е загубило майка си. За да го утеши, учителят решава да му продиктува писмо на Мацини, в което той съветва свой приятел как да понесе тази загуба.
Или: в Торино се празнува рождения ден на Виктор Емануил II – първия крал на обединена Италия.
Или: по повод смъртта на Гарибалди бащата на Енрико му пише писмо, в което размишлява за величието на неговия подвиг и безсмъртната му слава.
Или: омъжена италианка с деца заминава за южна Америка, където да поработи като домашна прислужница. Установява се в Буенос Айрес и изпраща на близките си писма, както и част от спечелените пари. След като писмата престават да идват, нейният тринадесетгодишен син решава да замине сам за Америка, за да потърси майка си. Пътува 20 дни с кораб. Когато пристига, узнава, че майка му се е преместила в друг град. След като отива там, го отпращат към друг; и така прекосява почти цяла Аржентина. Накрая открива майка си, и то тъкмо в момента, когато трябва да ѝ се направи спешна операция. Тя отказвала и твърдяла, че предпочита да умре. Но след като видяла сина си, желанието ѝ за живот се върнало и лекарите я спасили.
Или: момче и момиче пътуват с кораб от Ливърпул за Малта. Момчето е кръгъл сирак, а момичето било дадено на една роднина от Лондон да се грижи за него и вероятно да му завещае част от наследството. Тя обаче загинала в катастрофа, не оставила нищо и то трябвало да се прибере при родителите си в Италия.
Корабът попада в буря и започва да потъва. Спасителните лодки се напълват и накрая остава едно място – за дете. Морякът казва, че ще вземат по-малкото (което е момчето). То обаче отвръща, че момичето е по-леко от него и ѝ отстъпва мястото си – и така, с цената на живота си, я спасява.

Още десет въпроса

След Манцони и де Амичис „мрежата“ от въпроси за Италия може да бъде разширена и „сгъстена“ с още някои:
– дали италианците не са жертва на чужденци;
– съществува ли италиански „народ“;
– може ли Италия да бъде „обичана“;
– защо страната е пълна с криминални престъпници и как да им се противодейства;
– кои са „италианските герои“;
– справедливо ли е да има такива големи разлики в материалното и обществено положение на италианците;
– как да се възпитават младежите;
– кой е италианският език (силно различаващи се диалекти; клириците и юристите си служат с латински);
– трябва ли Италия да бъде монархия;
– имат ли нужда италианците от християнството.

7. Разказите на Джованино Гуарески

Дон Камило

„Дон“ Камило е селски свещеник, някъде из долината на р. По. „Камило“, като всяко име на литературен герой, не е избрано случайно. Това е личното име на първия министър-председател на обединена Италия – граф Кавур.
Отец Камило също работи за единството на страната си. Решава градоустройствени въпроси, води партийни борби, понякога воюва, включително с оръжие. Той е противоположност на Абондио от „Годениците“: не е боязлив и не се стряска от заплахи. В пристъп на гняв вдига предмети, които човек с обикновена сила не могъл дори да премести. Така напомня древните епически герои, способни да хвърлят камъни, които „и двама от днешните хора не биха могли да помръднат“.
Дон Камило е лидер на опозицията в селото, тъй като кметът е комунист. Той води съвестно богослужението и извършва всички необходими треби. Комунистите му напомнят за своя атеизъм и му натякват за отживялостта на „религиозните предразсъдъци“, но не могат да се лишат от услугите му. Когато им се роди дете, отиват за кръщение. Това не винаги да минава гладко, както когато кметът иска да нарече сина си Ленин. Камило му отказва.
Подобно на разказите от дневника на Енрике, историите на Камило завършват щастливо. Освен това в тях има и морал.
Понякога се случват малки чудеса. Някои жители настояват да бъдат погребани без опело и близките изпълняват волята им; но тъй като на път за гробището катафалката минава по главната улица, а там е храмът, се случва конете да спрат пред него и да откажат да вървят нататък. Затова един от по-заможните хора завещал част от парите си за покупка на автомобил-катафалка. Но когато дошло време за погребението, автомобилът също спрял на входа; и тръгнал чак когато се разнесло биенето на камбаните.
Или: партийците от селото решават да създадат колхоз (първия в Италия). За тази цел поръчват трактор от Съветския съюз, и наистина го получават. Представянето на трактора обаче се проваля, тъй като и той, също като катафалката, отказва да се движи. Макар и добър механик, кметът Пепоне дни наред не може да открие повредата. Накрая се обръща към свещеника и му предлага да се помоли за успеха на ремонта.
Отец Камило произнася молитва, освещава трактора и той тръгва.

Корица Г 2

Папата и кралят

Също като класика Манцони, Гуарески вярва, че съществуват достойни клирици и че някои от тях може да са на високи постове. И все пак не споменава папата, освен веднъж, в „Писмо до дон Камило“. Там се изказва иронично за приема, даден от папата на Андрей Громико, и за странните нововъведения, които неговият герой, разбира се, предпочита да не изпълнява.
Всичко това, също като представянето на комунистите, е изпълнено в пародиен и комедиографски дух. Като патриот и консервативен римо-католик, Гуарески се отнася отрицателно към „глобалистичното“ поведение на ватиканските първосвещеници. Той вижда на дело това, което би могло и да се прогнозира: че за да останат сред силните на този свят, папите са съгласни на всякакви отстъпки от традицията.

Едно от многобройните и очевидни подобия между Гуарески и де Амичис е препоръката „да ценим учителите си“. Веднъж бащата на Енрике го завежда при своя учител от прогимназията, който е много стар. Разказвачът обръща внимание на бедната обстановка, малката пенсия и „това ли е, което учителят заслужава след толкова десетилетия труд за децата“.
Така и при Гуарески. Една от най-уважаваните жителки в селото е старата учителка, която била изучила „всички“. Независимо от годините и бедността тя продължава да се държи строго и заповеднически, включително с кмета и свещеника. Когато дошло времето да си отиде от този свят, разпоредила да повикат дон Камило, за да му каже някои неща: „но да не се бави, защото няма намерение да отлага умирането си заради него.“ Въздържала се от изповед, но заръчала при погребението ковчегът ѝ непременно да бъде увит в „кралското знаме“.
Разказаното не е без отношение към биографията и убежденията на автора. Известно е, че майката на Гуарески е била учителка. Той самият пък, като противник на комунизма, хладен към папството, критичен към следвоенния „контролиран плурализъм“ и разочарован от фашизма на Мусолини, би трябвало да е останал в известна степен монархист.

Антикомунизъм в средата на века

Политическите симпатии никога не са лишени от лично основание. Но то мъчно може да бъде установено, дори да сме срещали човека, а не само да сме го чели. Гуарески сигурно е имал свои причини да не харесва комунистите; но наред с това е имал и някои, общи за него и сънародниците му.
След Втората световна война ИКП (Италианска комунистическа партия) е втора политическа сила в страната с мощна външна подкрепа – СССР на Сталин, победител във войната, контролиращ цяла източна Европа, включително половината от Германия.
Самата партия е в морално силна позиция. Тя е била преследвана при Мусолини, участвала е в Съпротивата, така че излиза „чиста“ от онези трагични събития. Това не може да се каже нито за папата, нито за краля, нито дори за по-голямата част от „народа“; няма спор, че Мусолини е бил подкрепян, изрично или мълчаливо, от повечето италианци. След ВСВ комунистите са обсъждали възможността за „революция“, но действия не са били предприети може би поради изричното предупреждение от Москва да не се надяват на подкрепа. Във всеки случай напрежение е имало, особено след атентата срещу Толиати през 1948 г.

Общите (нелични) причини за антипатията на Гуарески към комунизма идват от това, че е вярващ римо-католик и патриот на Италия (в духа на де Амичис-овия патриотизъм). Комунистическото движение още в предсъветската си епоха е глобалистично: то се стреми към „пълна и окончателна победа на пролетариата по целия свят“. Както пророкува Достоевски, тук става дума за проект, идейно подобен, ако не и генетически свързан с политиката на папския католицизъм. Това обяснява и дълбокото недоверие на мнозина италиански и италийски патриоти – от Гуарески чак до Данте – към папския институт.
Ватикана, също като древноримския принцепс и сенат, не го е грижа точно за Италия, макар в течение на векове той непрестанно да си „служи“ с нея. Същото се отнася и за ИКП, пък и за коя да е комунистическа партия. Защото и комунизмът, подобно на папството, не създава народи – той само ги употребява.
Наред с това италианските комунисти в прозата на Гуарески не са само революционери и глобалисти; те са приятели, а следователно и „агенти“ на СССР. Но лесно ли е да харесваш държава, с която твоята страна доскоро е била във война и където са загинали и изчезнали хиляди твои сънародници? Така че Камило, който в някои разкази е член на делегация на италиански комунисти в Съветския съюз, не отива там от празно любопитство, а по-скоро на нещо като поклонение на мястото, където са оставили костите си много италианци.
И още: при всичката си революционност и атеизъм, СССР продължава да бъде възприеман просто като една по-нова „опаковка“ на Русия. Но нима Русия не е исторически враг на Европа – еднакво на протестантско-англиканска и римо-католическа Европа? Тя е точно това, като православна империя. Тогава какви симпатии от страна на един италиански патриот и римски католик?

Италианското съгласие

„Малкият свят“ е разделен между Пепоне и дон Камило, както цяла Италия е разделена между прозападни християндемократи и гледащи към СССР комунисти. И както през годините из страната са проблясвали искри, от които е можела да пламне гражданска война (като в отсрещна Гърция), така и тук.
На едни избори някой бил дочул по радиото, че комунистите печелят с голяма разлика. Веднага се появява списък на жителите на селото, от които то трябва да бъде „освободено“. На едно от първите места е името на дон Камило. Тогава кметът Пепоне влиза в дебат с инициатора на разправата за това, дали терорът е полезен за партията; и докато спорът тече, всички по-изявени комунисти дотичват при свещеника, за да му кажат да избяга, докато е време. После се оказва, че вестта е фалшива, резултатите са други и ИКП пак остава втора. Изтреблението на враговете на пролетариата се отлага.
Камило се грижи за съселяните си, без значение дали са комунисти или не. Взима участие във временното експроприиране на няколко частни мотоциклета, за да бъде откарано детето на кмета до градската клиника; тъй като нужните лекарства липсват, а няма и транспорт.
Или: завежда едно 14-годишно момче, чиито родители се тревожат, че се учи зле, в работилницата на Пепоне; и се оказва, че на момчето точно там му е мястото, защото има дарба за механик.
Друга история: по внушение на група музейни работници дон Камило се съгласява да свалят статуята на ангела от храмовата камбанария, тъй като бил ценен паметник от XII в.; да го поставят във витрина, а на негово място да качат дубликат . Свещеникът се съгласява, но после съжалява – защо този ангел, който е стоял там толкова векове, да не продължи да пази селото и хората? Извиква Пепоне и през нощта двамата връщат статуята на камбанарията, а във витрината поставят копието. И никой не узнава за това.

В „Дневника“ на де Амичис някои деца са добри и кротки, а други – заядливи и зли, и си остават такива; учителите и съучениците им не успяват да ги приобщят.
А тук не е така. Свещеникът не отстъпва от вярата и традицията, но сметне ли нещо за добро, успява да се договори с всекиго и да го постигнат заедно. Комунистите на Гуарески са индоктринирани, заблудени, смешни; но не са „смъртни врагове“. А освен това е казано: „обичайте враговете си“.

Диалог със съвестта

В края на предговора си към цитирания сборник от „Камилови“ истории, Гуарески пише:
„Но ако има някой, който е оскърбен от разговорите с Христос, нищо не мога да направя; защото този, който говори там, не е Христос, а е моят Христос – тоест, гласът на моята съвест.“
Това пояснение съобщава нещо, което не е трудно да се забележи при прочита на разказите – че „свещеникът Камило“ е автопортрет на писателя.

И все пак са възможни и други начини да се олицетвори съвестта. Не мисля, че е лесно да се открие православен писател, чийто герой да разговаря с Богочовека по такъв доверен и приятелски начин, както това става в разказите на Гуарески.

Да погледнем към първия измежду тях – Достоевски. Неговият Зосима също разговаря с хората за всекидневните им дела и тревоги; а в записките си размишлява по нравствени и богословски въпроси. Но той никога не „си говори“ с Христос.
В същия роман обаче има един персонаж, който се обръща към Него, заговаря Го и Му представя възгледите си. И е забележително, че той е високопоставен римо-католик. Христос обаче не му отвръща нито дума.
Не е без значение, че тази история е представена не направо от разказвача, а от един негов герой – даровит, високоинтелигентен човек. След известно време той бива удостоен с кратък и небрежно-дружески разговор от страна на някакъв кой знае откъде дошъл, на пръв поглед безличен, неинтересно изглеждащ и все пак странен посетител.
Не е нужно да споменаваме неговото име.

Христос воскресе,

15 май 2022

Николай Гочев

…

„Джовани (sic) Гуарески е живял в Парма, близо до река По, където бил роден през 1908 г. Както той сам разказва, родителите му се надявали да стане корабен инженер. Впоследствие учил право, рисувал и покрай другото давал уроци по мандолина. Не е бил плешив; написал е осем книги и е бил 5 фута и 10 инча на ръст. „Имам и брат“ – казва – „но предпочитам да не го обсъждам. Имам също така четирицилиндров мотоциклет и шестцилиндров автомобил; и освен това жена и две деца“. Като млад рисувал карикатури за хумористичното списание „Бартолдо“. Когато започнала войната, бил арестуван от политическата полиция, защото цяла една нощ крещял по улиците [по това време брат му бил изчезнал в Русия, и той нямал никакви сведения за него]. През 1943 г. бил пленен от немците в Алесандрия и тогава възприел девиза: „Няма да умра, дори ако ме убият“. Изпратили го в Полша, където прекарал времето си в различни концлагери до април 1945. След войната се завърнал в Италия и станал главен редактор на „Кандидо“ в Милано. Умрял през 1968.“
(„The Little World of Don Camillo“. Transl. by U.V. Troubridge. Penguin Books, 1962/69; със съкращения и добавки от собствения му предговор на стр. 7-11)

…

Текстът е писан като предговор към „Малък свят. Избрани разкази от Джованино Гуарески“. Студио Беров, 2022.
Публикувам го без бележките под линия.

https://слово.бг/кънигꙑ/малък-свят.bg.html

*

273

Библиотечният Ноев ковчег

Каква скука!

Няма да има културни и спортни мероприятия. От „хляба и зрелищата“ остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието?
Би могло да се помисли за един образователен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще бъде подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.

И така, книга № 1. Софокъл. „Едип цар“ (трагедия)

1.

В град Тива (II хил. пр. Хр., централна Гърция) избухва тежка болест, придружена от безводие (не вали дъжд, реките са пресъхнали, язовири няма) и безплодие при животните и при хората.
Градският съвет се обръща към цар Едип с молба да вземе мерки за защита на населението. Едип обещава (той вече е изпратил делегация в Делфи, за да получи пророчество от Аполон).
Скоро след това оттам пристига Креон и съобщава: Тива трябва да се очисти от тежко престъпление. Бившият цар Лай бил убит и неговият убиец ходи ненаказан някъде наоколо.
Едип се заема с издирване на убиеца. Изпраща да повикат Тирезий, който пристига с неохота. Първо отклонява въпросите и моли да го оставят на мира, но накрая, раздразнен от нападките на Едип, му казва, че убиецът е самият той, като при това е в „срамни връзки“ с най-близките си хора. Едип е разгневен. Прогонва гадателя, повиква Креон, обвинява го в опит за преврат и го заплашва с най-тежко наказание. Креон се защитава.
Намесва се съпругата на Едип, Йокаста (сестра на Креон). Тя узнава, че спорят относно пророчествата на Пития и Тирезий, и ги уверява, че оракулите и гадателите рядко казват истината. Имала свидетелство за това: на нея й предсказали, че синът й ще убие баща си и ще се ожени за майка си, но това не станало – те подхвърлили детето малко след раждането му и то починало.
Едип се обезпокоява, защото думите на Йокаста му напомнят за нещо, отнасящо се до самия него. Той я разпитва как е загинал Лай и узнава, че е бил убит при същите обстоятелства, при които той самият погубил някакъв възрастен мъж заедно с охраната му, докато отивал към Тива. Описанието на Лай съвпада с външния вид на неговата жертва. Това го плаши; единствената надежда е, че нападателите, както се говори, били „неколцина“. От хората на Лай е останал жив само един, който е пратен някъде да пасе стадата на семейството (той сам помолил за това, като видял Едип и разбрал, че ще става цар).
Идва официален пратеник от Коринт с радостна вест: коринтяните канят Едип да им стане цар, като законен наследник на баща си Полиб. Последният бил починал наскоро, от естествена смърт. Йокаста се радва – предсказанието за Едип излязло невярно. Едип идва, говори с човека и казва, че все пак ще се въздържи да се завърне, защото майка му Меропа е жива; а едно злокобно предсказание му пречи да се срещне с нея. Обяснява за какво става дума.
Пратеникът казва, че в такъв случай проблем няма, защото Полиб и Меропа не са му били „нищо в род“. Едип бил подхвърлено дете, което той лично получил преди много години от един тивански пастир и го занесъл на бездетното царско семейство.
Едип веднага разпорежда да доведат „оня пастир“ – а той бил същият, който оцелял от избитата охрана на Лай. Йокаста напуска сцената, като пожелава на мъжа си никога да не узнае кой е.
Овчарят пристига и под заплаха от изтезания признава какво е направил преди време. Едип се втурва в двореца, заварва Йокаста мъртва (сама се обесила) и си избожда очите с игла, взета от пеплоса й. Връща се на площада, където го очаква Креон, който му казва, че „не е дошъл за да злорадства“.

(2630 зн., 1,5 стр.)

***

Би било неправилно и дори несправедливо големи книги да се разказват в същия размер като по-малки от тях. „Едип цар“ примерно е 1530 стиха, а „Одисея“ – над 12 000. Затова ще е по-добре, ако „Едип“ е мярка, „Одисея“ да се разкаже на части – най-малко на четири.

И така, книга № 2. Омир. „Одисея“ I-VI (поема)

2.

Боговете са се събрали на Олимп и си говорят за едно-друго. Само Посейдон отсъства – бил отишъл на гости при етиопците. Зевс разсъждава, че за всички човешки беди са си виновни самите хора. Някога боговете предупредили Егист да не прелъстява Клитемнестра, защото нищо добро нямало да излезе от това. Но той не ги послушал и ето – те убили Агамемнон, а Орест се върнал и убил тях двамата.
Атина казва, че това може и да е така, но не е справедливо да държат Одисей толкова дълго далеч от дома му. Нимфата Калипсо го задържа на острова си осма година, а той страда и иска да се връща. Трябва да му се помогне.
Зевс отговаря, че така и ще стане, особено щом за него се застъпва Атина, любимата му дъщеря. Посейдон сигурно ще е против, защото преди време Одисей ослепил сина му; но няма да се бори срещу всички богове. Затова нека Хермес да иде при Калипсо и да й каже, че Одисей трябва да си върви; а Атина да се погрижи за Телемах, който също има нужда от подкрепа.
Атина се понася към Итака, преобразена като Ментес (приятел на Одисеевото семейство, цар на „веслолюбивите тафосци“). Там заварва къщата пълна с хора – стотина мъже, всеки от които се надява на брак с Пенелопа. Това продължавало вече няколко години, а Пенелопа всякак отлагала женитбата. Атина съветва Телемах да свика гражданите на площада и да им обясни положението – че имотът му се разграбва от чужди хора, а той има право да го управлява, независимо дали баща му е мъртъв или жив, но в неизвестност. А след това да иде в Пилос и Спарта, и да поговори с Нестор и Менелай – може би те ще знаят нещо за баща му.
През това време Хермес слиза при Калипсо и й съобщава волята на Зевс. Тя не е доволна, но се подчинява. Помага на Одисей да насече дървета и да построи сал, и го изпраща. Той плава няколко дни в благоприятно време, но изведнъж е забелязан от Посейдон. Богът вдига вълни, които връхлитат плавателния съд; разбиват го и Одисей плува цели два дни в открито море, докато се добере до суша. Това се оказва островът на феаките, където царува Алкиной с жена си Арета.
Одисей заспива под едно дърво, след като си е направил легло от опадали листа. На сутринта девойката Навсикая (дъщеря на царя) идва с няколко приятелки, за да пере на реката. Изпират, нахранват се и заиграват на топка. Одисей се появява откъм горичката съвсем гол и се обръща към Навсикая с молба за помощ. Приятелките й се разбягват (а на нея Атина й е вкаменила краката). Все пак момичето запазва присъствие на духа и им нарежда да му дадат дрехи, за да се облече.
Казва му да върви след колата и като стигне града, да влезе в двореца, да падне в краката на царицата и да я помоли за закрила.

(2200 зн., 1,2 стр.)

***

Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга. Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не е взел предпазни мерки.
Но аз съм разказал вече три книги и вероятността при мен е едва 12,375 %.

И така, книга № 3. Есхил. „Агамемнон“ (трагедия).

3.

На покрива на двореца в Аргос (Пелопонес, към 1183 пр. Хр.) стои войник и си говори, че „от година вече е на пост“ и за това време е успял да изучи движението на всички небесни светила. Изведнъж забелязва в далечината огън, който отдавна е очаквал. Това е знак, че Троя е превзета. Иска му се да празнува, но завършва монолога с думите: „За другото – мълча. Вол ми е стъпил на езика“.
Клитемнестра, царица на Аргос, принася благодарствена жертва на боговете. Хорът от аргоски старци я пита дали е сигурна за победата и не благодари ли прибързано. Тя ги уверява, че знае какво означава огънят.
Появява се пратеник на Агамемнон, воювал в Троя. Разказва накратко за несгодите на военния живот. Все пак троянците са си получили заслуженото; и колко е хубаво да се завърнеш у дома.
Влиза Клитемнестра и отбелязва, че някои напразно са я смятали за лековерна. Сега ще иде да посрещне бляскаво достойния си мъж – като „вярна кучка на палата му“. Хорът пита за Менелай, а вестителят отвръща, че не знае какво е станало с него; те самите едва са оцелели след силна буря.
Пристига Агамемнон, командващ обединените войски на европейските ахейци. „Беда е в Троя!“- изрича той. Бил узнал какво е това, да ти завиждат. Мнозина се бунтували и го предали; единствен Одисей му е останал верен.
Клитемнестра му разказва какви тревожни слухове достигали до нея през годините. Синът им не е у дома; изпратила го при приятеля им Строфий във Фокида, където да е в безопасност. Заповядва да постелят червен килим пред Агамемнон. Той казва, че това е варварски разкош и че „за бог са тези почести“. Все пак слугите му събуват обувките и той минава по килима.
Поръчва на жена си да се погрижи за пленената Касандра, пророчица и дъщеря на загиналия троянски цар Приам. Изпращайки го към двореца, Клитемнестра казва тихо: “О Зевсе, извършителю! Мисли това, което ще извършиш днес.“
Нарежда на Касандра да влезе. Тя заговаря в унес – ту на себе си, ту на Аполон, с когото някога е имала любовна връзка. Нападат я видения, в които тя прозира гибелта си, убийството на Агамемнон и някои жестоки престъпления, извършени в този дом.
Зад сцената се чува викът на умиращия Агамемнон. Всички хористи заговарят едновременно. В държавата се извършва преврат и то по най-престъпен начин.
На сцената се появява Клитемнестра и съобщава как е извършила убийството, което отдавна е замислила. То било отмъщение за няколко неща: за смъртта на Ифигения, за изневерите на Агамемнон и за престъплението на Атрей.
Появява се Егист, любовник на Клитемнестра и син на Тиест (братът на Атрей, който някога съблазнил жена му, а Атрей за отмъщение убил синовете на Тиест и му дал да яде от плътта им). Хорът го нарича „подлец“ и споменава за Орест, който някога ще се върне и ще отмъсти.
Клитемнестра се държи надменно с хора; поканва Егист да се приберат в двореца и добавя, че оттук нататък в този дом и в държавата ще бъде въведен „хубав ред“ .

(2 380 зн., 1,3 стр.)

***

Задачата на тези извлечения (резюмета) е да направят големите и ценни книги „обозрими“ – така, както един остров или планински връх са обозрими от самолет. Те ще са полезни дори на онези, които са чели книгите; защото и това не винаги значи, че имат общ поглед върху тях. По същия начин човек може да преброди остров и да изкачи връх, и пак да не си представя как изглеждат те „като цяло“.
Така че извлеченията не могат да заменят книгата, но могат да създадат интерес към нея, а също и да помогнат за разбирането й.
По-дългите книги ще се делят на части, но и те не бива да са много, защото пак ще се загуби видът на цялото. Пак заради обозримостта извлеченията не трябва да са дълги – не повече от 2 стр., 3 600 зн.). Но и да не са съвсем кратки (не по-малки от 1 стр., 1 800 зн.), защото тогава представянето би станало схематично (крайно опростено).
Целта е да се запази смисълът и книгата да „се види“ добре.

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 17-35 (първа част)

4.

Сократ е изправен пред съда с обвинението, че „извършва несправедливост“ с това, че „развращава младежта и не почита боговете, които почита градът, а някакви други нови божества (демони)“.
В началото на защитната си реч той обяснява, че напразно обвинителите предупреждават, че бил „отличен“ оратор. Всъщност той не умее да говори добре, или поне не така, както говорят опитните оратори – защото няма никакъв опит. Вече е на 70 години и за пръв път му се случва да участва в съдебен процес. Затова моли да го извинят, че ще говори както обикновено; защото по друг начин не може (17-18).
Обвинението, което са му отправили на процеса, изглежда лесно за опровержение. Но има едно друго, което е по-опасно; и това са слуховете за него, разпространявани от толкова отдавна, че повечето съдии са ги чували още като деца. Ето това обвинение е трудно за оборване; първо, защото е отдавнашно, и второ, защото не се изрича лично от никой, а просто се носи като мълва. Ако изобщо може да се изрази, то ще звучи така: има един Сократ, умен човек, който изследва всякакви неща под земята и на небето; прави по-слабия довод по-силен и учи другите на същото.
Но откъде е тръгнала тази мълва? И как изобщо Сократ се е заел да философства? Преди време един атинянин, Хайрефонт, отишъл в Делфи и задал следния въпрос: Дали някъде из Гърция има някой по-мъдър от Сократ? Отговорът бил, че няма. Тогава Сократ не разбрал думите на оракула, защото изобщо не се имал за мъдър; обаче пък бил сигурен, бог не може да говори неистина.
Затова решил да поговори с някои съграждани, смятани за мъдри, за да се увери, че те наистина са такива; и следователно оракулът не бива да се разбира буквално, а може би значи нещо друго. Но в течение на многото си разговори с различни хора – държавници, поети, занаятчии – той не открил нито един, чиято мъдрост би предпочел пред своята.
А Сократовата мъдрост е проста: че човешкото знание, каквото и да е то, не струва нищо пред знанието на бога. Затова казвал: „Знам, че нищо не знам“ (в сравнение с бога). И все пак мнозина го намразили; още повече, че около него имало младежи, свободни и от богати семейства, които обичали да гледат как някой самоуверен човек бива изобличаван в незнание.
След това въведение той се обръща към един от обвинителите, Мелет, и го пита дали, след като знае кой развращава младежите, знае и кой ги прави по-добри? И второ: защо казва, че Сократ не почита никакви богове, а в същото време го обвинява, че въвежда нови?
Някой би могъл да го попита: „И все пак не те ли е срам, Сократе, че си стигнал дотам, да те застрашава смъртна присъда?“
Отговорът му е, че кой да е поне малко достоен мъж би трябвало първо да мисли дали живее и постъпва справедливо; а грижата за живота да остави на второ място. Нима Ахил не е знаел, че ще умре, след като отмъсти за приятеля си? И все пак е предпочел да го направи и да умре млад, вместо да живее мирно и до дълбока старост в двореца на баща си.
Та ако сега атиняните предложат на Сократ да го освободят, но при условие да не философства повече, той не би приел, а би предпочел да умре. Тъй като неговият живот е служение на бога – защото бог, чрез своето прорицание, му е възложил да изследва що е мъдрост и що е добро. А че не се бои от смъртта, вече го е показал: защото и при олигарсите, и при демократите, е отказвал да се подчинява на несправедливи разпореждания; и само по стечение на обстоятелствата е останал жив.
Обвинителите му твърдят, че разваля младежите. Но мнозина от неговите приятели присъстват на процеса. Нека някой да каже, дали обвинява Сократ за нещо – че му е давал лоши съвети, че го е направил лош човек, или му е взимал пари за преподаване? Но никой не казва това. Или пък да го обвинят техните близки. Но и от близките им никой не го обвинява.
Разбира се, той се досеща какво искат съдиите; те искат той да се унижи, да ги замоли, да се закълне, че е виновен, но обещава да живее по друг начин. Но така той би постъпил зле: най-напред, защото би поискал да го съдят според чувства, а не според закона и справедливостта. Но все пак нека каже истината, а именно, че той също е човек, а не дърво или камък; и не е сам, а има жена и три деца, които са още непълнолетни (35).

(3460 зн., 1,9 стр.)

***

От друга страна, не всичко може да се резюмира. Пословиците, сентенциите, вицовете (анекдоти), басните – всички те не подлежат на преразказване, а могат само да се цитират, тъй като ако нещо от текста се премахне, целият ефект ще пропадне. Смисълът на романа е предаваем в преразказ, обаче смисълът на вица – не. Същото се отнася и за лириката.
Причината е, че малките словесни видове обикновено не са „повествования“; там не става дума за действие, а се изразява отделно взета мисъл или впечатление, които после трябва да се предадат съвсем точно, и нито по-надълго, нито по-кратко.
Така че в „БНК“ ще трябва да има не само резюмета, но и цитати.

И така, фрагмент № 1. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 47-51. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени).

5.

„Не били изминали много дни, откакто пелопонесците се намирали в Атика, когато епидемията започнала да върлува сред атиняните.
Казват, че тя още много по-рано се била появила на няколко места в района на Лемнос и другаде, обаче никой не помни да е имало някъде чумна епидемия в толкова силна форма и причиняваща толкова голяма смъртност. И самите лекари не били в състояние да ограничат болестта, понеже я лекували, без да я познават. Те мрели и най-много, защото влизали най-често в контакт с болните. И никакво друго човешко изкуство не било в състояние да окаже помощ…
Както се разказва, болестта се появила най-напред в Етиопия, и то в областта, разположена над Египет. След това тя се спуснала в Египет и Либия и се разпростряла в голяма част от земите на персийския цар. В Атина болестта пламнала отведнъж, но най-напред засегнала жителите на Пирей…
Тази година, както се признаваше от всички, се беше случила най-незасегната от всички други болести. Предишните страдания обаче завършваха, като се превръщаха във въпросната болест. Изобщо нищо не отбелязваше настъпването на болестта: тя обземаше хората тъкмо тогава, когато те бяха напълно здрави.
Най-напред идваше висока температура в главата; очите се зачервяха и възпаляваха; след това вътрешността, а именно гърлото и езикът започваха да кървят; дишането ставаше нередовно и зловонно. След тези първи признаци се появяваха кихавица и хрипове; не много след това болестта попълзяваше в гърдите, където тя се съпровождаше от силна кашлица… В своята вътрешност болните горяха така от температура, че не можеха да търпят допира и на най-леките завивки и тъкани, а лежаха голи. И най-приятно им беше да се хвърлят в студена вода…
И една подробност показа ясно, че тази болест нямаше нищо общо с обикновените страдания; тя беше, че макар множество тела да лежаха непогребани, птиците и четириногите животни, които обикновено са склонни да ядат човешко месо, или не се приближаваха, или пък, ако бяха вкусвали от тях, умираха. Този вид птици именно изчезна и не се показваше нито около труповете, нито някъде другаде…
Едни от хората умираха поради липса на грижи, а други – въпреки че бяха заобиколени от всевъзможни грижи. Нямаше нито едно определено лекарство, което да помогне на тези, които го употребяваха:на едни то помагаше, а на други, напротив, вредеше…
Най-лошо от всичко обаче беше падането духом, което обземаше всеки, който усещаше, че се е заразил. Заболелите изпадаха в отчаяние, като се отпускаха напълно и не се съпротивляваха на болестта. Също така и заразата, която се предаваше по време на взаимните грижи и сееше смърт сякаш в стадо добитък: това именно причиняваше най-голяма смъртност. Ако ли пък от страх хората не желаеха да се доближават помежду си, те загиваха изоставени…“

(2330 зн., 1,3 стр.)

***

1780 години след епидемията в Атина чумата във Флоренция става повод за написване на сборник с развлекателни истории.

Фрагмент № 2. Бокачо. „Декамерон“. Ден първи. Превод Н. Иванов. „НК“, 1970 (с някои промени)

6.

„Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасните си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, изглежда, други като нас, които са заможни и има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие…
Пазейки се като от смъртта от непристойните примери, да отидем в някое от нашите имения (каквито всяка от нас притежава) и там, без да прекрачваме границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по-просторно и макар да продължава да се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град…
Малко след като ударил деветият час, кралицата станала и накарала да събудят дамите и младежите, твърдейки, че е вредно да се спи много денем. Всички се запътили към една поляна с буйна зелена трева, където не прониквал ни един слънчев лъч. Духал лек ветрец.
Всички насядали на тревата в кръг, а тя им рекла:
– Както виждате, слънцето е все още високо, пък и много е горещо; чува се само песента на щурците по маслиновите дръвчета. Безсмислено е да отиваме някъде другаде. Тук е прохладно и приятно, имаме и шах, и дама, всеки може да се забавлява както му е приятно. Но ако искате да знаете моето мнение, ние бихме могли да прекарваме най-душните часове на деня не в такива игри, а в разказване; разказаното от един човек може да достави развлечение на цялата дружина. Докато всеки от вас разкаже по някоя новела, слънцето, току-виж, почнало да клони към заник, горещината ще намалее и ние ще можем да отидем където искаме и да прекараме приятно. Ако сте съгласни с моето предложение, а аз съм готова да следвам вашите желания – добре, ако ли не, всеки е свободен до часа за вечерня да прави каквото иска.
И дамите, и мъжете одобрили нейното предложение. Тогава кралицата казала:
– Щом е така, нека през първия ден всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които той смята за най-уместни.
После се обърнала към Панфило, който седял от дясната й страна, и го подканила любезно да сложи началото с една своя новела. Щом чул заръката, Панфило почнал да разказва сред всеобщо внимание…“

(2490 зн., 1,4 стр.)

***

Херодот се е заел с „Историята“ с намерение да разкаже за опита на персийските царе да завладеят континентална Гърция и за съпротивата на гърците, завършила с успех към 480 пр. Хр. По времето на тези събития самият той е бил още малко дете (към петгодишен), така че сведенията му идват главно от разговори с очевидци.
Покрай това книгата се разпростира (по размер тя е колкото „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно) и се превръща в история на целия свят, за който гърците знаят.
Конфликтът между персийската империя и полисите се представя като част от противостоенето между Европа и Азия. „На Азия и варварските народи, които я населяват, персите гледат като на нещо свое, а на Европа и елините – като на нещо отделно“ (превод П. Димитров, 1986 и 2010).
Разказва биографиите на царе, държавници и обикновени хора; смята, че причина за нещастията са несправедливостите на хората, и че те (нещастията) са естествено възмездие за тях.
За щастието на кой да е човек може да се съди не приживе, а само след смъртта му.

Книга № 5. Херодот. „История“, I („Клио“)

7.

Първата война между Европа и Азия е Троянската, повод която е било отвличането на Елена. Преди това обаче финикийците били отвлекли Ио от Аргос, а елините – Европа от Тир във Финикия и Медея от Колхида. Някои образовани перси, с които Херодот разговарял, казвали, че не си струва да се прави война за такова нещо; тъй като то не би станало без желанието на самите жени. Така че според тях за Троянската война били виновни по-скоро европейците.
Лидийският цар Крез бил първият, който успял да покори малоазийските гърци. Той бил от династията на Мермнадите, които дошли на власт с престъпление. Първият от тях, Гигес, служил като телохранител на тогавашния цар (потомък на Херакъл); убил госъс съдействието на царицата и се оженил за нея.
Крез бил успешен владетел: по негово време царството на лидийците се разпростряло до средата на Мала Азия. Земята нататък била във властта на мидийците, а за граница на двете държави служела река Халис.
Крез имал добри отношения с по-влиятелните гърци, а също и с някои прорицалища като Делфийското, на което се доверявал и изпращал богати дарения. Но, тълкувайки погрешно някои отговори на оракула, започнал война с персите; загубил я и държавата му била унищожена.
Сам той бил пощаден от персийския цар Кир и станал негов съветник, а след време – и на наследника му Камбиз.
Преди тази война Крез бил влязъл в съюз с някои силни източни царства и с двата водещи гръцки полиса. Сред съюзниците му били вавилонският цар Лабинет и египетският – Амасис; а от гърците – Атина, където управлявал тиранът Пизистрат, и Спарта, която не била монархия, а се придържала към Ликурговото държавно устройство. Но никоя от тези сили не могла да му помогне във войната с персите, защото Кир действал бързо: след първата битка, завършила без победител, той последвал Крез до столицата му Сарди, обсадил я и след 14 дни я превзел.
Кир бил внук по майка на мидийския цар Астиаг. Мидийското царство било основано от някой си Дейок, който установил столицата в Екбатана (днешен Исфахан). Тази държава съществувала около 130 години, като по времето на цар Киаксар и в съюз с вавилонците разгромила асирийската империя и разрушила столицата й Ниневия, разположена на река Тигър (към 612 пр. Хр.).
Кир, който по баща бил перс, станал цар, след като по внушение на мидийския военачалник Харпаг организирал въстание срещу мидийците; победил ги в две последователни битки и пленил дядо си Астиаг. Постъпил с него, както и с Крез – не го екзекутирал, а го оставил да доживее дните си като пленник в двореца.
Той присъдинил към империята си малоазийските гръцки полиси, макар че повечето от тях желаели независимост. Някои напуснали Азия и отплавали на запад. Така теосците се прехвърлили на тракийското крайбрежие и основали Абдера, а фокейците стигнали до Сардиния и след няколко битки с местното население и скитане от град на град, се заселили в Южна Италия, близо до Регион (днес – Реджо ди Калабрия).
Кир продължил да воюва и успял да превземе най-големия и богат азиатски град – Вавилон. Впоследствие решил да нападне масагетите, които обитавали равнината източно от Каспийско море и отвъд река Аракс. Крез го посъветвал с каква тактика да си послужи срещу тях, но освен това забелязал, че Кир, независимо от големите си успехи, трябва да помни, че е човек (а не бог) и че царува над човеци като него.
По същото време Кир имал сън, който показвал, че скоро Азия ще има друг император – Дарий, син на Хистасп.
Преминал в земите на масагетите и успял, следвайки съвета на Крез, да погуби мнозина и да плени сина на царицата им. След това влязъл в открито сражение, което Херодот нарича „най-голямата битка, водена някога между варвари“; и загинал.

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Но, да си дойдем на думата.

Фрагмент № 3. Тукидид. „История на Пелопонеската война“. II, 52-53. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979 (с някои промени)

8.

„Онези обаче, които се бяха отървали от болестта, проявяваха по-голямо съчувствие към умиращите и болните, защото познаваха отпреди симптомите на болестта и показваха повече смелост спрямо нея. И наистина тя не поразяваше смъртно човека, когато го хващаше за втори път. Такива хора се облажаваха от другите, пък и те самите поради голямата си радост бяха обзети от суетната надежда, че в бъдеще няма да загинат вече от никоя друга болест…
По улиците и край всички чешми се търкаляха полумъртви, терзани от жажда. Храмовете, в които бежанците се бяха настанили да живеят, бяха пълни с трупове. Смазани от непосилното бедствие и като не знаеха какво ще стане с тях, хората престанаха да зачитат и божествените, и човешките закони. Нарушавани бяха всички свещени правила, които преди това се спазваха при погребения.
Погребваха кой както можеше. И мнозина прибягваха към такива начини на погребение, които бяха непристойни, а те бяха последица от липсата на необходимите съоръжения: толкова много мъртъвци вече имаше около тях. Тогава те се възползваха от това, че други бяха издигнали клада за своите близки, и или поставяха тялото на своя мъртвец на кладата преди тях и я подпалваха, или пък, докато едно тяло изгаряше на кладата, хвърляха върху него тялото на мъртвеца, което носеха, и изчезваха.
Заедно с епидемията се проявиха и другите форми на растящия морален безпорядък. Сега всеки се осмеляваше с по-голяма леснина да върши такива неща, на които преди това се отдаваше скришно. Хората виждаха бързия обрат в положението на състоятелните, които умираха неочаквано, и как онези, които преди това не бяха притежавали нищо, наследяваха техните богатства. Затова смятаха, че трябва да се отдават на бързи наслади, защото както собствените им личности, така и богатствата им се струваха ефимерни.
Никой вече нямаше желание да се измъчва заради нещо, което му се струваше красиво и възвишено, защото смяташе, че не е сигурно дали няма да загине, преди да го постигне. Боязънта от боговете или човешките закони – нищо не беше в състояние да ги възпре. Хората смятаха, че е все едно дали ще са благочестиви или не, защото виждаха, че всички загиваха еднакво; а в случай на престъпни дейния никой не очакваше, че ще живее достатъчно дълго, за да може съдебният процес да се състои и извършителят да получи своето наказание…“

(1960 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 4. Платон. „Апология на Сократ“ 36-42 (втора част)

9.

Гласуването е минало и съдиите са признали Сократ за виновен. Разликата в гласовете не е голяма, и той е сигурен, че ако е имал само още малко време, е щял да ги убеди; и тогава обвинителят му е щял да плати хилядата драгми, които дължи за загубеното дело.
Но времето не му е стигнало и сега предстои да се определи каква ще е присъдата. Обвинителят предлага смъртно наказание. Сократ пък смята, че целият му живот е бил посветен на доброто на атиняните и на града. Той не е правил нищо за своя изгода и затова, както всички знаят, е останал беден. Отказал се е от всичко, само за да напомня на съгражданите си да живеят добре: да не се стремят към пари, власт и успехи, а да се грижат първо за душата си – тя да е добра и съвършена. За такава дейност, ако се мисли справедливо, той би трябвало да получи право да се храни в Пританеума; което право се награждават олимпийските шампиони.
Но съдиите няма да приемат това предложение. Какво да предложи? Да избере затвор или изгнание, или да плати голяма сума? Но за какво му е да стане роб на тъмничарите, или да се скита – на тази възраст – сред чужденци? А да плати не може, тъй като няма пари. Или най-много една мина. Ето, някои от приятелите му се обаждат и казват, че те ще платят. Нека да е така тогава – да плати глоба от 30 мини.

…

Минава второто гласуване и Сократ е осъден на смърт. За съжаление градът скоро ще стане известен и с това – че атиняните са осъдили Сократ, мъдър човек, който не е направил нищо, което да заслужава смърт. Но ако мислят, че така ще се освободят от укори и изобличения, грешат; след неговата смърт ще се появят мнозина като него, които ще ги упрекват още повече за злите им дела.
Що се отнася до онези, които са избрали да го оправдаят – и те са истинските съдии – с тях би могло да се поговори за друго. Какво е смъртта? Дали тя е нещо лошо? Тя или да е като нощ, когато човек спи без да сънува и без да усеща нищо, или е като отиване някъде, където ще се срещнем с другите мъртви.
Нищо от това не му изглежда страшно. Ако е като сън: нима онези нощи, в които сме спали непробудно, не са били за предпочитане пред повечето дни от живота ни, пък и от кой да е човешки живот, дори това да е животът на великия цар? Ако пък е отиване сред другите мъртви, то какво по-голямо щастие би имало за Сократ от това, да се срещне с мъдреците и героите от древността, и да разговаря с тях? Ако това е смъртта, то той би желал много пъти да умре.
„Но вече е време всеки от нас да върви – вие към живота, аз към смъртта. И кой от нас отива към по-доброто не знае никой, освен може би богът.“

(2070 зн., 1,1 стр.)

***

Книга № 6. Данте. „Ад“ I-XI (според превода на Кирил Христов, 1935)

10.

„В лес тъмен аз се озовах“. Оказва се „в полите на хълм скалист“. „Нагоре аз погледнах – там върхът огрян бе от планетата, която пилей за нас лъчи по всеки път“. Среща три животни – пантера, лъв и вълчица.
Вижда човек (Вергилий). Бил поет, роден в Мантуа, по времето на Цезар и Август. Данте се радва, че го среща. „Ще минеш ти през вечните места“.
С него е говорила Беатриче: „Приятеля ми зла съдба терзае“. Тя била при Рахил. Дошла Лучия, изпратена от Богородица: „На теб го поверявам – против Злия“.
Пристигат при черния вход на ада с надписа „Надежда всяка тука оставете“. Срещат безучастните (vili). Тях не ги иска нито небето, нито адът – били заедно с ангелите, които не били нито предани, нито неверни на Бога. Преследват ги мухи и оси.
Доближават Ахерон – там е Харон. „А ти пък, жива душо, отдели се, от тия тук, че те са мъртви все“. Към Харон отиват души, които „кълнят човешкий род и Бога сам, часа и мястото, където са родени“. Земята се разтърсва и пада светкавица, Данте губи съзнание.

1-ви кръг: bambini morti avanti di ricevere il battesimo. „Пръв кръг, скали изокол, крепост яка“. „Живели пред Христа, не са те зли, но истинския Бог не са прозрели“.
Някога Христос е извел оттук патриарсите и жените им (Адам, Авел, Ной, Мойсей, Авраам, Исаак, Иаков, Давид, Рахил).
„Като насъне реч се мъдра чува“. Древните поети, мъдреци и герои (Омир, Хораций, Овидий, Лукан („за шести тоз съюз от мъдри взе ме“). „Вървим край огъня ний в разговор, кой толкоз хубав бе, че подобава на бледен разказ да не дам простор“.
Пристигат при замък, заобиколен със седем стени. Около него има река, „но всеки като по земя мина“. „Зад седма порта ширнаха се двори“.
„Ний спряхме на издигната поляна, отгдето всичко бе като на длан. Там по зеленината кадифяна душите най-възвишени видях“. Вижда Електра, Камила, Пентезилея; Еней, Хектор, Цезар; Лавиния, Брут, Лукреция, Марция; Аристотел, Сократ, Платон. Хераклит, Емпедокъл, Демокрит, Диоген, Анаксагор, Зенон; Диоскорид; Орфей, Сенека, Цицерон, Евклид, Хипократ; Авицена, Авероес.
Слизат във втори кръг, където са сладострастните (lussuriosi). Срещат Минос (с дълга опашка, с която определя за кой кръг е осъденият). Измъчени духове се въртят „като жерави“. Виждат Семирамида, Дидона, Клеопатра, Елена, Ахил, Парис, Тристан; и две души като бели гълъби. Това са Паоло и Франческа. Данте пада като мъртво тяло.
„При вечний дъжд съм аз, във кръга трети“. Цербер, който хапе душите. Призраци, паднали в калта (golosi). Един го заговаря – той е Чако („наречен тъй за лакомия знайна“). Данте го пита за положението във Флоренция; той му казва какво ще се случи през следващите три години. „На Страшний съд ще се събуди пак“. Попадат на „Плутона, враг велик“ – на входа на четвърти кръг.
„Като че пред Харибда аз да бях“ – душите са като във водовъртеж. „Слепешки харчиха едните в треска, пестиха другите“ (avari e prodighi). Има свещеници, кардинали и папи. Вергилий говори за Премъдростта, която дава благата: „Спир в своитe промени тя не знае“. Виждат мътен поток и се спускат по скалист път край него.
Стигат до блато и Стикс. Там в тинята някои се бият и се хапят – душите на гневливите (iracondi, пети кръг). Минават край скалите и стигат до една кула.
Среща ги Флегиас, пазител на шести кръг. Качват се на лодка, срещат Филип Ардженти. „Ний скоро сме в града на Сатаната“. Виждат джамии.
Лодкарят им посочва врата в стената, а паднали ангели крещят: „Преди да е умрял, кой иде тука?“
Виждат на една висока кула трите Фурии (Еринии – Мегера, Тизифона, Алекто). „Не гледай към Горгона!“. Идва някой (ангел?), и удря с жезъла си вратата.
Влизат зад червените стени. Гробища, като при Арл на Рона, а от всеки гроб се чуват стенания. Там лежат „еретик до еретик“. „Потръгнахме надясно, през мъки, край червената стена“.
Посочва му Епикур. Чуват глас от един гроб – това е Фарината. Попадат на Кавалканте Кавалканти. Фридрих II и кардинал Убалдини. Продължават към града.
Стигат скали, „натрупани край пропаст непозната“. Усещат силна воня и се скриват зад гробницата на Анастасий. „Под тез скали три други кръгове по-малки има“.
Първият (седми) „се от насилници заема. Три вида те са – насилие към Бога (хулители), ближния (убийци и др.) и себе си (самоубийци)“. После са измамниците и накрая – предателите („в срединята на тоз подземен свят“).

Часът е към три след полунощ и зората приближава.

(3590 зн., 2 стр.)

***

Книга № 7. Платон. „Държавата“, I.

11.

Сократ разказва, че бил в Пирей с Главкон, сина на Аристон, за празника на „богинята“ (Бендида). Тръгвали си обратно, когато Полемарх, син на Кефал, ги забелязал и изпратил един роб да ги повика. Скоро след това ги настигнал и самият той заедно с Адимант (брат на Главкон и Платон) и още неколцина. Сократ се съгласява да им иде на гости.

Заварват там Кефал заедно със синовете му Лизий и Евтидем, софиста Тразимах от Халкедон и неколцина други. Сократ разпитва Кефал за старостта. Вероятно на тези години е добре да си богат, като Кефал. Но пък парите са полезни само на разумния човек. Разговарят за предимствата и тревогите на старостта. Тогава желанията са успокоени, но започваш да мислиш дали не е вярно, че след смъртта има друг живот и възмездие за извършеното; и да се тревожиш дали си живял справедливо. Но що е справедливост?
Кефал се извинява, че няма да може да продължи разговора, защото трябва да принесе жертва на боговете; и оставя сина си Полемарх да го замества.
Дали справедливото е в това, да отдаваш всекиму дължимото? Примерно, ако си получил нещо за съхранение, после да го върнеш. Но понякога това не е уместно, защото може да навредиш (примерно, ако някой ти е дал оръжие и си го иска обратно в момент на умопомрачение).
Или да отдаваш подобаващото комуто и както трябва? Известно е какво дават на клиентите си лекарят, готвачът или други – всеки според занаята си. А какво дава справедливият?
Дали справедливостта е знание за нещо определено? Но онзи, който знае полезното при някоя дейност, знае и вредното. Значи ли това, че справедливият е умел и във вредното?
Или справедливо е това, човек да облагодетелства приятелите си и да вреди на враговете си? Но как е възможно справедливият да прави нещо лошо или някого – лош? Музикантът примерно не може да направи някого немузикален, както затоплящото не може да изстудява.

…

В разговора се намесва Тразимах и настоява Сократ сам да даде опредeление за „справедливо“. Сократ отвръща, че би предпочел да научи нещо от някой, който знае; той самият няма знание за тези неща.
Тразимах казва, че според него справедливото – това е полезното за по-силния. На въпроса дали силните не правят понякога и грешки, той отвръща, че има предвид това, което наистина е полезно, а не това, което някому се е сторило такова.
Сократ забелязва, че все пак изкуствата (като медицината) се занимават с полезното за обгрижвания, а не за обгрижващия го; полезното за него самия ще е предмет на някое друго умение.
Тразимах възразява, че овчарите и говедарите се грижат не за това, което е полезно за животните, а за своята полза – тъй като се възползват от тях.
Сократ отвръща, че овчарят, доколкото е такъв, не е нито чревоугодник, нито търговец, а само овчар и поради това няма друга цел, освен най-доброто в онова, с което се занимава овчарството.
Добрият управляващ знае, че управлението не е заради него, а заради други; ето защо той избягва да се занимава с управление, освен от страх, че ще бъде управляван от някой по-лош.
Справедливият не се опитва да надделее над друг справедлив, докато несправедливият постъпва точно така. Така е и в изкуствата и науките: знаещият не се стреми да надделее над други знаещи, а само да бъде като тях, докато незнаещият, който се преструва на знаещ, се стреми да надделее над всички – и над знаещи, и над незнаещи. Това ще рече, че справедливият е като знаещите, а несправедливият – като невежите.
Освен това несправедливостта поражда разцепление и раздор – както в душата, така и в обществото. Така че тя е неизгодна дори за несправедливия – ако той иска да постигне нещо. Справедливостта е характерно качество за душата и е като нейно здраве, а несправедливостта е обратното. Поради това справедливият ще е и щастлив. Така че дори с оглед на изгодата справедливостта е за предпочитане.

Но всичко това значи само, че справедливостта е нещо по-добро. Но ние все още не сме отговорили на въпроса „Що е тя?“

(3250 зн., 1,8)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Битие-Изход

12.

В началото Бог създаде небето и земята.
Човекът ще е господар на живите същества и ще се грижи за Едемската градина.
Ева и Адам ядат от дървото на познанието.
Каин и Авел. Родословие преди потопа. Греховете на хората. Ной и ковчегът. Потопът. Вавилонската кула и разделението на езиците.
Авраам и Лот. Содом и Гомор. Авраам в Египет и при Авимелех. Мелхиседек, жрец на Всевишния. Раждането на Исаак и жертвоприношението. Авраам погребва жена си.
Исаак се жени за Ревека. Близнаците Иаков и Исав. Благословията на Исаак.
Иаков работи при Лаван за Рахил. Четирите жени на Иаков и дванадесетте му сина. Дъщеря му Дина и амореецът Сихем.
Братята на Йосиф го продават, а на баща му казват, че го е разкъсал лъв. Йосиф в Египет. Жената на Потифар и сънят на фараона. Йосиф става управител на целия Египет.
Синовете на Израил пристигат в Египет за жито. Йосиф ги посреща, пита ги за Вениамин. Разпознаването. Израил и синовете му се заселват в Египет. Благословията – пророчество на Израил за синовете му. Йосиф умира.

…

На власт идва фараон, който не познава Йосиф и поробва Израилевите синове. Възлага им тежка работа и нарежда на акушерките да убиват всяко мъжко дете, което се роди.
Мойсей е роден от потомци на Леви. Скриват го, отглеждат го до третия му месец и го пускат в кошница по реката. Открива го фараоновата дъщеря и го взима да го отгледа. Сестра му вижда това и казва на майка им; майка му отива при фараоновата дъщеря и предлага да кърми детето. Той израства, запознат с цялата наука на египтяните.
Веднъж напада един египтянин, който измъчва евреин, и го убива. Това се узнава и той бяга в Мадиамската земя. Там се оженва за Сепфора, дъщеря на Йотор; и му се раждат двама сина.
Бог му заговаря от горящата къпина. Казва му да иде в Египет и да изведе Израилевите синове. Научава го какви знаци да им даде за това, че му е възложил да ги изведе. Мойсей се връща в Египет заедно със семейството си.
Мойсей и Аарон отиват при фараона и искат да пусне народа извън Египет, за да принесат жертва на Бог. Фараонът отказва. Чудесата и личбите, които Бог показва на фараона чрез Мойсей. Най-сетне всяко първородно момче в Египет бива поразено. Бедата отминава евреите, защото Бог им е казал да оставят знак пред домовете си (кръв от агне); и да ядат безквасен хляб.
Фараонът позволява на Мойсей да изведе народа. Те тръгват към Червено море (а не по прекия път, през филистимската земя). Фараонът изпраща армия подир тях. Преминаване на Червено море и гибел на египетската войска.
Битки с амаликитците. Народът страда от глад и жажда и обвинява Мойсей. Изворът, манната и птиците.
Мойсей се изкачва на Синайската планина, където Бог му дава 10-те заповеди. По време на отсъствието му народът се бунтува и със съгласието на Аарон изливат златен телец и му принасят жертви. Мойсей слиза, разгневява се и счупва плочите със Заповедите. 3000 души биват избити.
Бог казва на Мойсей, че ще изпише 10-те заповеди отново, на други две плочи. Казва му как да изработи скинията на Завета с жертвеника и каквото е необходимо за богослужението. Мойсей нарежда на Веселиил да изработи скинията и останалото според както Бог е заповядал.
Изработват скинията и славата Божия слиза върху нея. И всеки ден върху нея се спуска облак; когато облакът се вдигне, тогава те потеглят на път.

(2710 зн., 1,5 стр.)

***

Първата книга на европейската литература започва с разказ за епидемия. Думата „лоша болест“ (nousos kake) се споменава на 10-тия стих.
Причини (според Омир, за когото не знаем дали е бил лекар): честолюбие, надменност, унижаване на беззащитен, самозабравяне на властващ, пренебрежение към бог.

Фрагмент № 4. Омир. „Илиада“. I, 8-11. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. „НК“, 1969

13.

„Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?
Богът, потомък на Лета и Зевс. Разсърден на царя,
болест коварна изпрати сред стана и мряха войските,
тъй като цар Агамемнон обидил бе жреца му Хриза.“

Τίς τάρ σφωε θεῶν ἔριδι ξυνέηκε μάχεσθαι;
Λητοῦς καὶ Διὸς υἱός· ὃ γὰρ βασιλῆϊ χολωθεὶς
νοῦσον ἀνὰ στρατὸν ὄρσε κακήν, ὀλέκοντο δὲ λαοί,
οὕνεκα τὸν Χρύσην ἠτίμασεν ἀρητῆρα
᾿Ατρεΐδης·

*

Болестта е започнала от животни. След девет дни, през които са дадени немалко жертви, генералите се събират за да помислят за етиологията на болестта и какво да се предприеме.
„Първо убиваше богът катъри и кучета бързи,
сетне обсипа войските със свойте стрели смъртоносни;
и непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха.
Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога,
а на десетия свика Ахил на събрание всички.
Бе му внушила това белоръката властница Хера,
жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.
След като вече дойдоха и заедно всички се сбраха,
стана Ахил богоравен сред тях и така заговори:
„Сине Атреев, аз мисля, след дългото скитане трябва
ний да се върнем дома, ако можем смъртта да избегнем,
че от войната и чумата много ахейци погиват.
Но прорицател умел или жрец да попитаме първом,
или пък съногадател — понеже сънят е от Зевса,
той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен,
за хекатомба или за оброк неизпълнен се сърди,
или дим жертвен от о̀тбор овце и кози той желае,
за да отбие далече от нас съдбоносната чума“ (50-67)

…

Установява се, че е виновен главнокомандващият. Той се съгласява с набелязаните мерки, но атакува критиците и успява да запази позицията и правомощията си. Поради това в армията настъпва раздор, тя отслабва и в следващите дни под ударите на противника загиват още много хора…

Спор; отстъпка и искане за компенсация; обвинение в алчност:
„Все пак приемам сега да я върна за общото благо.
Искам войската да бъде спасена, а не да загине.
Друга прилична награда за мен пригответе веднага,
за да не бъда без дар сред данайци — това е нередно.
Виждате всички, че мойта награда ще бъде отнета.“
А пък Ахил, бързоног и божествен, така отговори:
„Сине Атреев преславен, от всички си най-ненаситен!
Как ще получиш награда от силните духом ахейци?
Знаеш, че нямаме ние запазени общи богатства:
плячката от градове разорени нали поделихме?
Не подобава войските отново делитба да правят“ (116-126)

Хекатомбата:
„Цар Агамемнон накара да спуснат в морето бръз кораб,
с двадесет яки гребци, хекатомба за Феб натовари.
Руменолика мома Хризеида сам в него въведе.
Цар Одисей хитроумен за корабен вожд се покачи.
Влязоха в кораба те и поеха по пътища водни.
Заповед даде Атрид на войниците да се очистят.
Те се измиха, изляха в морето водата нечиста.
После принесоха в жертва на Феб хекатомба отбрана —
бикове, тлъсти кози край брега на морето безродно.
Жертвен дим с мирис примесен се вдигна, извит до небето“ (308-317)

Край на болестта:
„Вдигнал ръце, жрецът Хриз се помолил за тях най-усърдно:
„Чуй ми гласа, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,
браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!
Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,
та ме почете и тежко наказа тогава ахейци,
също и днес ти се моля, ти пак изпълни ми молбата:
хайде сега прекрати за данайците грозната гибел!“
Тази молитва изрече и Феб Аполон го послуша“ (450-457)

(3050 зн., 1,7 стр.)

***

Книга № 12. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Иов 1-3

14.

Живял някога в земята Уц човек на име Иов.
„Тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото.“

Той бил богат и щастлив:
„И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток.“

Но дяволът пожелал да погуби душата му.
„Един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа; между тях дойде и Сатаната. И рече Господ на Сатаната: отде дойде! А Сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих.
И Господ рече на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото.
Отговори Сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив? Не огради ли Ти отвред него и къщата му и всичко, що той има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята; но я простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само върху него ръка не простирай.“

Дяволът убил децата на Иов и унищожил цялото му имущество.
„Тогава Иов стана, раздра горната си дреха, острига главата си и падна на земята, та се поклони и рече: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!
Във всичко това Иов не съгреши и нищо неразумно не изрече за Бога.“

…

И рече Господ на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото, и досега твърд в своята непорочност; а ти Ме подбуждаше против него да го погубя без вина.
Отговори Сатаната Господу и рече: кожа за кожа, а за живота си човек ще даде всичко, що има; но я простри ръка и се допри до костите му и плътта му, – ще ли Те благослови?
И рече Господ на Сатаната: ето, той е в твоя ръка; само душата му запази.

Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Иова с люта проказа – от ходилата на нозете му до самото му теме.
И взе си Иов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на гноището (вън от града).
И рече му неговата жена: ти все си още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!
Но той й рече: говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?
Във всичко това Иов не съгреши с устата си.“

…

„Чуха трима приятели на Иова за всички тия злочестини, които го бяха постигнали, и тръгнаха всеки от своето място: Елифаз Теманец, Вилдад Савхеец и Софар Наамец; събраха се, за да идат да скърбят с него заедно и да го утешават.
И когато дигнаха очи отдалеч, те го не познаха; викнаха с глас, та заплакаха; раздра всякой горната си дреха, и хвърляха пръст над главите си към небето. И седяха с него на земята седем дена и седем нощи; и никой му дума не проговори, понеже виждаха, че страданието му е твърде голямо.“

Тогава Иов заговорил:
„Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!
О, оная нощ! безлюдна да бъде; да не влезе в нея веселие! Защо са ме колене приели? Защо ми с трябвало да суча гърди? Сега щях да лежа и почивам; щях да спя; и щеше да ми бъде спокойно
Малък и голям там са равни, и робът е свободен от господаря си. Защо е дадено на злочестника светлина, и живот – на огорчените душевно, които очакват смъртта, а я няма, които биха я изкопали по-охотно, отколкото имане, биха се зарадвали до възторг, биха се възхитили, че са намерили гроб?
Въздишките ми изпреварят хляба ми, и стенанията ми текат като вода, защото страшното, от което се ужасявах, то ме и постигна; и от което се боях, то ме и връхлетя. Няма за мене мира, няма покой, няма утеха: нещастие настъпи.“

(3070 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 5. Игнатий Брянчанинов. „За носенето на кръста“. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2006. Света Гора, Атон стр. 118-125.

15.

„Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека.
Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк. 8:35).
Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36).
Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Неумолимата и неизбежна смърт ни отнема всичко, а често и преди смъртта ни го отнемат непредвидени обстоятелства и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния праг на вечността. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.

…

Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст? Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания.
Цялото човечество се труди и страда на земята; но колко разнообразни са тези страдания, колко разнообразни са страстите, които ни нападат, колко разнообразни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето излекуване, за очистване на нашите съгрешения, какво различие има между хората в телесните сили и здравето!
Възлюбени братя! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: „Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!“
Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. „Какво съм направил?“ – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40).
Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт, та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт.“

(3040 зн., 1,7 стр.)

***

Фрагмент № 6. Йосиф Флавий. „Юдейската война“ VI, 3, 4. Превод Райка Николова. „Изток-Запад“, 2020 (с някои промени)

16.

„Една жена от живеещите отвъд Йордан, на име Мария, дъщеря на Елеазар от селото Ветезува, което значи „Домът на исопа“, прославена с произхода и богатството си, избягала в Иерусалим и попаднала заедно с другите в обсадата.
Тираните разграбили цялото й имущество, което донесла в Иерусалим, като избягала от Перея; а останалите й скъпоценности, както и храна, ако можела да се намери, разграбили войниците, които всеки ден нахлували в дома й.
Жената била обзета от ужасно негодувание и настройвала грабителите срещу себе си като често ги хулела и проклинала. След като никой не я убил нито от гняв, нито от милост и се изморила да търси храна, а и отникъде вече не можела да намери и гладът прониквал през вътрешностите й до мозъка на костите, а повече от гнева я разпалвала яростта й; и като взела за съветник глада заедно с нуждата, тя се обърнала против природата.
Грабнала детето си, което било още кърмаче, и казала: „Нещастно дете, за какво да те пазя през време на война, глад и размирици? При римляните ни очаква робство, ако ни оставят да живеем; по-страшно от робството е гладът, а бунтовниците са по-лоши и от двете. Хайде, стани ми храна, дух на отмъщение за метежниците, а за живота – единствената липсваща легенда, за да станат пълни нещастията на юдеите.“
И казвайки това, убила сина си, опекла половината и го изяла, а останалото покрила и запазила. Веднага дошли бунтовниците и привлечени от светотатствената миризма, я заплашили, че ще я убият веднага, ако не им покаже приготвеното. А тя казала, че им е запазила добра част и открила остатъците от детето. Страх и ужас ги обзели и замръзнали пред гледката.
А тя казала: „Това е родното ми дете и мое дело. Яжте, защото и аз ядох, и не ставайте по-мекушави от жена и по-състрадателни от майка. Ако вие сте благочестиви и се отвръщате от моята жертва, аз изядох вашия дял, нека и останалото бъде за мене.“
След това те, треперещи, излезли; единствено от това се уплашили и само тази храна оставили за майката. А вестта за ужасното деяние изпълнила целия град и случката била пред очите на всекиго, и всеки тръпнел, като че ли сам бил дръзнал да направи това. Гладуващите желаели смъртта и облажавали онези, които си били отишли, преди да видят и чуят толкова големи злини.“

(1860 зн., 1 стр.)

***

Фрагмент № 7. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет.

Йона 1-3

17.

„И биде слово Господне към Йона, син Аматиев: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигнаха до Мене“.
И стана Йона да побегне в Тарсис от лицето Господне; дойде в Иопия и намери кораб, който отиваше за Тарсис, плати за превоз и влезе в него, за да отплува с тях в Тарсис от лицето Господне.
Но Господ подигна в морето силен вятър, и стана в морето голяма буря, и корабът насмалко оставаше да се разбие.
Уплашиха се корабниците; те викаха всеки към своя бог и почнаха да хвърлят в морето товара от кораба, за да му олекне от него; а Йона бе слязъл в дъното на кораба, бе легнал и дълбоко заспал.
Дойде при него началникът на кораба и му рече: „Защо спиш? Стани, извикай към твоя Бог; може би. Бог ще си спомни за нас, и ние не ще загинем“.
И рекоха един другиму: „Нека хвърлим жребие, за да узнаем, за кого ни постига тая беда“. Хвърлиха жребие, и жребието се падна на Йона.
Тогава му рекоха: „Кажи ни, за кого ни постигна тая беда? Какво е твоето занятие, и отде идеш ти? Де е твоята земя, и от кой народ си?“
Той им рече: „Аз съм евреин, почитам Господа, Бога на небесата, Който направи морето и сушата“.
Тогава човеците се уплашиха твърде много и му рекоха: „Защо направи това?“ – защото те узнаха, че той бяга от лицето Господне, както той сам им бе обадил.
И рекоха му: „Какво да направим с тебе, за да утихне морето за нас?“ Защото морето все се вълнуваше.
Тогава той им рече: „Вземете ме и ме хвърлете в морето – и морето ще утихне за вас, защото знам, че заради мене ви постигна тая голяма буря“.
Ала тия човеци почнаха да гребат усилно, за да стигнат на суша, но не можаха, защото морето все повече вилнееше против тях.
Тогава извикаха към Господа и рекоха: „Молим Те, Господи, да не загинем поради душата на тоя човек, и да ни не зачетеш невинна кръв; защото Ти, Господи си направил, което е Тебе угодно!“
И взеха Йона, та го хвърлиха в морето; и утихна морето от своята ярост.
И тия човеци се уплашиха от Господа твърде много, принесоха жертви Господу и дадоха оброци.

…

И биде слово Господне към Йона втори път: „Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в нея, което Аз ти заповядах“.
Стана Йона и отиде в Ниневия според словото Господне; а Ниневия беше град голям у Бога, на три дни ход.
И почна Йона да ходи по града, колкото можеше да се изходи в един ден, и проповядваше, думайки: „Още четирийсет дена – и Ниневия ще бъде разрушена!“
И повярваха ниневийци в Бога: обявиха пост и облякоха се във вретища, мало и голямо.
Тая дума дойде до царя на Ниневия – и той стана от престола си, съблече царското си облекло, облече се във вретище и седна в пепел, като заповяда да прогласят и кажат в Ниневия от името на царя и на велможите му, „Щото ни човеци, ни добитък, ни волове, ни овци да не ядат нищо, нито да ходят на паша, и вода да не пият; човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога; всеки да се отвърне от лошия си път и от насилието на ръцете си. Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв, и не ще загинем“.
И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати…“

(2580 зн., 1,4 стр.)

***

Фрагмент № 8. Дж. Оруел. „1984“. Превод Лидия Божилова. „Профиздат“, 1989. стр. 68-71

18.

„- Не цениш ти истински новговора, Уинстън – каза той едва ли не с тъга. – Дори когато пишеш на него, ти пак мислиш на старговор. Чел съм някои от нещата, които пишеш от време на време за „Таймс“. Не са лоши, но са преводи. На сърцето ти лежи старговорът с цялата му неяснота и ненужни оттенъци в значението на думите. Не схващаш красотата от унищожаването на думите. Знаеш ли, че новговор е единственият език в света, чийто речник обеднява всяка година?
Естествено, Уинстън го знаеше. Той се усмихна, както се надяваше, с разбиране, без да смее да проговори. Сайм отхапа нов залък от черния хляб, подъвка го и продължи:
– Не разбираш ли, че главната цел на новговор е да ограничи мисълта? Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. Всяко понятие, което изобщо ще е необходимо, ще се изразява само с една дума със строго определено значение, а всички допълнителни значения ще бъдат заличени и забравени. В единайсетото издание вече се доближаваме до тази цел. Но процесът ще продължи още дълго, след като нас с теб няма да ни има. С всяка година думите ще стават все по-малко и обхватът на съзнанието постоянно ще се стеснява. Дори сега, разбира се, няма никакво основание или извинение за престъпмисъл. Всичко е въпрос на самодисциплина, на контрол над действителността, но накрая няма да има нужда дори от това. Революцията ще е пълна, когато езикът стане съвършен. Новговор е ангсоц и ангсоц е новговор – добави той сякаш с мистично задоволство. – Идвало ли ти е някога наум, Уинстън, че най-късно до 2050 година няма да има нито едно човешко същество, което да разбере разговор като нашия?
– Освен… – започна Уинстън неуверено и млъкна.
На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.
– Пролите не са човешки същества – заяви той пренебрежително. – До 2050 година, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон – ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени. Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.
Някой от тези дни, помисли си Уинстън с внезапна дълбока убеденост, Сайм ще бъде изпарен. Прекалено е интелигентен. Вижда прекалено ясно и говори прекалено разбираемо. Партията не обича такива хора. Някой ден той ще изчезне. Изписано е на лицето му.

…

Сайм мълчеше и с дръжката на лъжицата си чертаеше из разлятата яхния. Гласът от другата маса продължаваше бързо да кряка, ясно доловим въпреки глъчката наоколо.
– В новговор има дума – каза Сайм, – не зная дали си я чувал: паткореч, да крякаш като патица. Тя е от онези интересни думи, които имат две противоположни значения. Употребена спрямо противник, е обида; употребена спрямо човек, с когото си съгласен, е похвала…
Без съмнение, Сайм ще бъде изпарен, пак си помисли Уинстън. Помисли си го с известна тъга, макар много добре да съзнаваше, че Сайм го презира, не го намира особено приятен и е напълно способен да го предаде като престъпник на мисълта, ако сметне за необходимо. У Сайм имаше някакво неуловимо несъответствие. Нещо му липсваше: потайност, сдържаност, известна доза изкупителна глупост. Не можеше да се каже, че е неправоверен. Той вярваше в принципите на ангсоц, благоговееше пред Големия брат, ликуваше при победите, мразеше еретиците не само от душа, но с нестихващ плам, радваше се на свръхосведоменост, която за редовния член на партията беше недостъпна. И все пак около него витаеше лошата слава. Той казваше неща, които бе по-добре да се премълчат, беше чел прекалено много книги, често посещаваше кафене „Под кестена“, свърталище на художници и музиканти. Нямаше закон, бил той неписан, срещу честото посещаване на кафене „Под кестена“, но въпреки това над него висеше някакво проклятие.“

(3590 зн., 2 стр.)

***

Изглежда Оруел е смятал, че революциите са безполезни, тъй като хората си остават винаги едни и същи. Поради това в края на всяка революция обществото стига до същото положение, в което е било преди избухването й.
В това отношение той е близък до Платон, според когото държавните уредби неизбежно се редуват в кръг: тимокрация, олигархия, демокрация, тирания.

Фрагмент № 9. Дж. Оруел. „Фермата на животните“. Превод Албена Димитрова. „Фама“, 2004. стр. 15-17

19.

„Работата по просвещаването и организирането на останалите, естествено, легна върху прасетата, които всички признаваха за най-умни сред животните.
Измежду тях се отличаваха два млади нереза — Объл и Наполеон, които мистър Джоунс отглеждаше за продан. Наполеон беше едър, доста свиреп наглед баркширски нерез, единственият от тази порода във фермата, не особено приказлив, но известен с това, че постига своето. Объл бе по-жив от Наполеон, по-сладкодумен и изобретателен, но се смяташе, че не притежава толкова задълбочен характер.
Всички останали прасета във фермата бяха млади и ги угояваха за месо. Сред тях се открояваше едно дребно тлъсто прасе на име Квик, с много кръгли бузи, игриви очи, чевръсти движения и писклив глас. То беше блестящ оратор и когато обсъждаше някой труден въпрос, имаше навик да подскача напред-назад и да маха с опашка, което бе някак много убедително. За Квик казваха, че може да направи от черното бяло.
Тези тримата бяха доразвили учението на стария Майор в цялостна философска система, която нарекоха анимализъм. Няколко вечери в седмицата, след като мистър Джоунс заспеше, те организираха тайни събрания в обора и разясняваха принципите на анимализма пред останалите.
В началото се сблъскаха с тъпота и безразличие. Някои животни говореха за дълг и вярност към мистър Джоунс, когото наричаха Господаря, или правеха глупави изявления от рода на: „Мистър Джоунс ни храни. Ако го няма, ще умрем от глад.“
Други задаваха въпроси като: „Защо трябва да ни е грижа какво ще стане след смъртта ни?“, или: „Ако този Бунт, тъй или иначе, ще избухне, има ли значение дали работим за него, или не?“, и прасетата срещаха много трудности да ги накарат да проумеят, че това противоречи на духа на анимализма.
Най-глупави въпроси от всички задаваше Моли, бялата кобила. Първият й въпрос към Объл беше: „Ще има ли захар след Бунта?“
– Не – отговори твърдо Объл. – В тази ферма няма да произвеждаме захар. Освен това не ни трябва захар. Ще имаш колкото искаш овес и сено.
– А ще ми позволяват ли да нося панделки в гривата си? — попита Моли.
– Другарко – рече Объл, – тия панделки, на които толкова държиш, са символ на робството. Нима не разбираш, че свободата струва повече от една панделка?
Моли се съгласи, но гласът й не звучеше много убедено.
Най-верните им последователи бяха двата впрегатни коня Оувес и Люсерна. Те трудно можеха да измислят нещо сами, но щом веднъж бяха приели прасетата за учители, поглъщаха всичко, което им се казваше, и го предаваха с прости думи на останалите животни. Неизменно присъстваха на тайните събрания в обора и даваха тон за песента „Добитък английски“, с която винаги ги закриваха.“

(2210 зн., 1,2 стр.)

***

Фрагмент № 10. Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет. Иеремия, 9:3-25:38

20.

„Като лък опъват езика си за лъжи, с неправда се усилят на земята; защото минуват от едно зло на друго и Мене не познават, казва Господ. Всеки лъже приятеля си и правда не говорят: приучиха езика си да говори лъжа, лукавничат до умора. Езикът им – стрела смъртоносна, говори коварно; с уста говорят към ближния си дружелюбно, а в сърце си му примки кроят.
За планините ще дигна плач и писък, и за степните пасбища – ридание, защото те са изгорени, тъй че през тях никой не минува, нито се чува блеене на стада: и птици небесни, и добитък – всичко се е пръснало и разбягало.
Има ли такъв мъдрец, който да разбере това? И оня, към когото говорят уста Господни – да обясни, защо загина страната и изгоря като пустиня, тъй че никой не минува през нея?
Тъй казва Господ Саваот: потърсете и повикайте да дойдат оплаквачки; пратете да дойдат вещи жени е тая работа. Нека побързат и дигнат плач заради нас, та из очите ни да се леят сълзи, и от клепките ни вода да тече. И тъй, слушайте, жени, словото на Господа, и да внимава ухото ви на словото от устата Му; и учете дъщерите си на плач, и една друга – на плачевни песни.
Защото смъртта влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите. Речи: тъй казва Господ: и ще бъдат хвърлени труповете на людете като тор на полето и като снопи зад жетваря, и не ще има кой да ги събере.
Тъй казва Господ: да се не хвали мъдър с мъдростта си, да се не хвали силен със силата си, да се не хвали богат с богатството си. Но който се хвали, нека се хвали с туй, че Ме разбира и знае, че Аз съм Господ, Който върша милост, съд и правда на земята; защото само това Ми е благоугодно, казва Господ.
Може ли етиопец да промени кожата си, и леопард – петната си? Тъй и вие можете ли да вършите добро, като сте навикнали да вършите зло? Затова ще ги развея като прах, разнасян от пустинен вятър. Ето твоя жребий, частта, що съм ти отмерил, казва Господ, защото ти Ме забрави и се надяваше на лъжа.
Понякога Аз кажа за някой народ и царство, че ще го изкореня, съкруша и погубя; но ако тоя народ, върху който съм изрекъл това, се обърне от лошите си дела, Аз отлагам злото, що съм намислил да му сторя. А понякога кажа за някой народ и царство, че ще го устроя и утвърдя; но ако той върши зло пред Моите очи и не слуша гласа Ми, ще отменя доброто, с което съм искал да го облагодетелствувам.
Ето, иде буря Господня с ярост, буря страшна, и ще се свие върху главата на нечестивците. Гневът на Господа не ще се отвърне, докле Той не извърши и докле не изпълни намеренията на сърцето Си; в последните дни ясно ще разберете това. Нима Аз съм Бог само отблизо, казва Господ, а не Бог и отдалеч? Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? – казва Господ. Не изпълням ли Аз небе и земя? – казва Господ.
Защото, ето на тоя град, над който се призова Моето име, Аз почвам да нанасям нещастие; та вие ли ще останете ненаказани? Не, не ще останете ненаказани; защото Аз призовавам меч против всички, що живеят на земята, казва Господ Саваот. Шумът ще достигне земните краища, защото Господ се бори с народите: Той ще се съди с всяка плът, нечестивите ще предаде на меч, казва Господ.
Тъй казва Господ Саваот: ето, нещастието ще минава от народ към народ, и голям вихър ще се подигне от краищата земни. И в оня ден поразени от Господа ще има от единия край на земята до другия; те не ще бъдат оплакани, нито прибрани и погребани, ще бъдат тор по земното лице.
Ридайте, пастири, и стенете, и посипете се с пепел, вождове на стадото: защото се изпълниха дните ви, за да бъдете заклани и разпилени, и ще паднете като скъпа съдина. И не ще има убежище за пастирите и спасение – за вождовете на стадото.
Чува се писък от пастирите и ридание – от вождовете на стадото, понеже Господ опустоши пасбищата им. Яростта на Господния гняв изтребя мирните селища. Той остави жилището Си като лъв; и земята им стана пустиня от яростта на опустошителя и от пламенния Му гняв.“

(3210 зн., 1,8 стр.)

***

Място № 1. Платон. „Държавата“ 346-347

21.

В нормални обстоятелства нито един разумен и честен човек не би се заел с управление на държава. Защото тази работа е тежка и ако се върши както трябва, тя е полезна единствено за управляваните, а за него самия е опасна.
Такъв човек би имал само едно основание да се заеме с управление – че ако не го направи, ще му се наложи да бъде управляван от много по-лоши от него.

(300 зн., 0,17 стр.)

*

272

Great books

„Ад“ на Данте

Въведение

Данте казва, че е в средата на живота си и е в смут, безпътица. Бил в някаква гора и го доближават животни – пантера, лъв и вълчица. Това са видения, за които често се коментира, че са образи на грехове или страсти. Но аз не харесвам алегоричните тълкувания, защото те често са произволни, а и досадни. По-добре просто да се разказва.

Вергилий

Данте се стряска от тях, и тогава към него се приближава мъж – и той ще е неговият водач. Героят често се нуждае от водач, защото е несигурен или неопитен. Или защото поради слабостта си не може без покровителство, както Одисей не може без Атина. На него и други му помагат: Калипсо го наглежда, Кирка го упътва.

Оказва се обаче, че Вергилий не го е потърсил по свое хрумване, а е бил подсетен. Богородица, която бди над всички и помага на грешниците да намират верния път, е изпратила Лучия при Беатриче, която пък седяла в рая до Рахил. И Беатриче се съгласила да слезе в ада, в първия кръг и там намерила Вергилий. И му поръчала да съпровожда Данте в пътешествието, за да узнае каква е съдбата на починалите и какво очаква всекиго.

Та те се спускат в пещерата през онзи вход, над който пише: “Lasciate ogni speranza, voi ch`entrate” и най-напред виждат „безразличните“ – онези, които не са се присъединявали нито към доброто, нито към злото, а са бездействали в нерешителност.
Тях ги хапят насекоми; може би защото са ценели най-много спокойствието си и не са се захващали с нищо голямо. А сега не им дават покой едни малки твари, подобни на дребните всекидневни грижи, които преследват всеки страхлив и дребнав човек.

Ахерон. Некръстени и езичници

Попадат на Харон, преплават на лодката му заедно с куп други души и стигат в първия кръг, където са некръстените.

Некръстените не страдат силно, но не са и щастливи. Данте и Вергилий виждат някъде наблизо да гори огън и оттам идват четирима поети да ги посрещнат – първи е Омир, а покрай него Хораций, Овидий и Лукан. Шестимата вървят и разговарят; и Данте отбелязва, че разговорът е бил дълъг и твърде приятен, и че не би рискувал да го преразкаже.

После достигат до силно укрепен замък, със седем стени. Около него, след последната стена, има поляна и там са настанени героите от миналото. Виждат ги, както Одисей ги е видял при посещението си при мъртвите и Лукиан на „Острова на блажените“.
Все пак има някои по-нови, примерно някои образовани мюсюлмани като Авицена и Авероес. Персонажи от римската история: Цезар, Цицерон, Брут – не убиеца, а онзи добрия, който прогонва Тарквиниите. Също някои героини на Вергилий от „Енеида“ – Лавиния, Камила. И множество философи и учени – Хипократ, Евклид, Диоскорид. И Орфей е там, като поет и лечител.
Въобще, ако се занимаваш с философия и наука, имаш голям шанс да си в първия кръг. Но Данте не е прекалено систематичен. Хектор и Електра са тук, обаче Ахил и Елена са по-надолу, а Одисей и Диомед са пратени чак в осми кръг, при измамниците.

Сладострастни

Та той продължава нататък, несъмнено с известно съжаление, и стига във втори кръг, при сладострастните. Там пак има множество антични – Семирамида, Дидона, Парис. Също и Тристан, макар че той според легендата не е толкова виновен, просто е пил магическо питие. Те са жертви на страстта, но не точно развратници. Развратна е Таис, която е в осми кръг. И Язон е там, може би по-скоро поради невярност.

Впрочем и тези в един кръг му изглеждат различно грешни. За Семирамида се изказва строго, а за Паоло и Франческа – не, на тях само им съчувства. За Дидона вероятно се е колебал, защото можеше да я изпрати при самоубийците в седми кръг, или да я съжали и да я остави при пострадалите жени, като Лукреция. Всички те се въртят из простора като птици; повечето като жерави, а Паоло и Франческа са като два бели гълъба.

Лакоми

После се спускат в трети кръг, където виждат Цербер. Изобщо навсякъде се мяркат чудовища от митологията, или герои в чудовищен вид, като Минос, който е превърнат в дракон. Там душите са наказани с това, да ги вали непрекъснат дъжд и да лежат в калта. Те са лакомите, и сега за първи път Данте среща свой познат, от Флоренция – някакъв Чако. Той му предсказва за разни събития през близките години, както Тирезий предсказва на Одисей. Някои мъртви имат знание и за бъдещето, други обаче не знаят нищо за положението на земята и искат информация от Данте.

Скъперници и прахосници

После продължават към четвърти кръг, където попадат на Плутон, който вика нещо на неразбираем език. Там са скъперниците и прахосниците, затънали във водовъртеж, подобен на Харибда. Едните са живели така, все едно, че ще умрат утре, а другите – сякаш ще живеят вечно.

Стикс. Гневливи

След това се спускат по скалиста пътека още надолу и стигат до Стикс и някакво блато, в което се намират душите на гневливите. И те вечно се хулят и се бият помежду си. Това е пети кръг.

Идва шести кръг, зад стените на адския град.
Те изминаха петте кръга и сега предстои нов преход на лодка. Първият път беше, когато се придвижваха от външната страна на ада – мястото между входа и Ахерон, където се скитаха безличните. Те са като непогребани. И това е страдание, както казват Патрокъл и Елпенор. Това е „да си неопределен“.

Та първите пет кръга са между Ахерон и Стикс. И сега идва следващият лодкар, Флегиас, и ги пренася към града на по-тежко наказаните. Дяволите обаче не ги пускат да влязат, а освен това на една кула се виждат Фуриите (Еринии). И Горгона трябва да е някъде там, Вергилий предупреждава Данте да не гледа. Пак се мярка някакъв познат, Филипо Ардженти. Виждат го да гази в реката – трябва да е бил гневлив.

Това за италианците, които той разполага по пътя, е малко мъчно, защото иска непрекъснати справки. Те по това време са били известни хора, но мнозина от тях сега се знаят само защото той ги споменава. Но все пак има и доста крале, разни висши аристократи и папи, които са познати и отдругаде.

Та градът на Сатаната не иска да ги приема, сигурно защото забелязват, че Данте е жив. Те обикалят с лодката, сякаш го обсаждат. И по едно време забелязват една малка врата, която никой не пази, и влизат оттам. Някой им помага да я отворят, като че ли ангел.

Градът е нажежен до червено; стените му са червени. Те вървят из него и виждат гробове, в които лежат еретиците.

(Не е необходимо да гадаем кой се намира там. Впрочем не е изключено скоро да извадят Данте от учебните програми. Или поне така да го изрежат, че да няма нищо общо със себе си. Може да решат, че няма да се чете, а само ще се преразказва, като се пропускат подробностите. И най-добре да се преразказва по резюмета, а не по самия текст. Защото иначе поне учителите ще научат какво пише там).

Та те вървят покрай стената, вече са отвътре и виждат някои наказани. Там e Епикур, от когото изглежда идват всички ереси. После разни лица като Фарината, Фридрих Втори и дори Кавалканте Кавалканти, бащата на известния поет Гуидо. И един кардинал, Убалдини. Някои от нях вероятно са били атеисти.

Сега се отправяме към седми кръг, през който те все още могат да се спускат пеш. Като го прекосят обаче, идва огромна пропаст, която може да се преодолее само с летене. Тогава ще се появи Герион, който е летящ змей, независимо, че в митологията е представен като нещо по-обикновено. Но Данте понякога придава допълнителна чудовищност на античните персонажи – както на Минос, който също е змей, макар да не лети. После ще минат над десетте ями на осми кръг, по разни мостове, някои разбити от земетресението през 33 сл. Хр. И след това пак някой ще ги пренася, този път Антей, който ги взима в ръка, прехвърля ги през стената на девети кръг, навежда се и ги оставя на дъното, върху леда на Коцит.

Това кратко резюме помага да се обърне внимание на границите на кръговете; и че всеки е различно недостъпен. До преддверието се слиза лесно, после трябва да се плава през Ахерон, но и при добродетелните езичници не може да се влезе просто така, трябва да ти отворят вратите на седемте стени около замъка им. После походът върви що-годе гладко, и скоро пак има прехвърляне през река, това е Стикс. Но там е по-мъчно, защото реката опира в крепост, а тя се пази от еринии и дяволи, и трябва да помага ангел, за да минат през вратичката до реката. А след това вече идват бездни, през които трябва да ги прехвърлят по въздух.

И така, седми кръг. Досега бяха просто невъздържаните и избухливите, а тук вече са злобните. Това е по-дълбоко вкоренено зло. Защото онези просто се поддаваха на желания – за секс, пари, развлечения, отмъщение. А тези извършват греховете си умишлено, тук е включен и разумът.

Впрочем още в шести кръг са донякъде такива, защото са еретици, главно атеисти. Това беше границата между избухливостта и злото, извършено с умисъл – защото атеистът е малко наивен, той някак несъзнателно се бунтува срещу Бога и иска да избегне Съда, като го отрича.

Та те най-напред попадат на тираните, които са във Флегетон, и са обстрелвани от кентаври. Самите кентаври ги посрещат със съмнение, но Вергилий се споразумява с Хирон, който им дава Нес за водач.
Той ги пренася без произшествия, може би защото е останал хетеросексуален; или просто не иска нови неприятности, след онези с Деянира. И така, реката е от кръв, а в нея са потопени насилниците, на чиято съвест тежат не просто отделни убийства, извършени под натиска на внезапно чувство, а масови. Значи са били овластени.

Данте обаче не е имал впечатления за сериозни масови убийства, защото когато държавите са малки, това е трудно. Геноцидите са такова нещо, но те се случват в големите държави и градове; трябва сериозна организация и по-развита технология, както през XX в. Та те забелязват Александър от Фере, Дионисий Сиракузки и някои други. И след това се прехвърлят в следващия дял, където се намират самоубийците. Те пак са насилници, но срещу самите себе си.

Сякаш за да се самоубиеш е нужна по-малко емоция, а повече размисъл. Самоубиецът не е просто гневлив или избухлив; във всеки случай не това е причината да посегне на себе си. Той е по-скоро депресивен и у него се е натрупала омраза. Тя е и към света като цяло, и към себе си – че не е могъл да се справи, или е допуснал фатална грешка. Или защото се бои от позора, което също не е избухливост.

Но все пак причините за самоубийството могат да са различни. При античните може да е от честолюбие, както при Аякс, вероятно и при Дидона. Или при провал на някакъв голям проект, и ако е сигурно, че ще загубиш високото си положение, както е с Катон Млади, Брут и Клеопатра. Или при пълно житейско объркване, както е с Йокаста.
А по-късно, от съзнанието за крайно тежко престъпление, както е Юда и подобни на него – примерно, Смердяков. Впрочем античността е пренаселена със самоубийци, но Данте не споменава никого, занимава се с един Пиер дела Виня. Те са като дървета и ги кълват харпии.

После се прехвърлят нататък, при насилниците срещу Бога и природата. Това е пустиня и там вали дъжд от пламъци. Има богохулници като известния Капаней, който предизвиквал Зевс.

Тук по някакъв повод Вергилий разказва за произхода на подземните реки. Те се образували от сълзите на грешниците, които някак минавали през статуята на един стар гигант, намираща се на Крит. Тя била от злато, сребро и прочее, до глината на краката си, и явно става дума за препратка към съня на Навуходоносор от книгата на Даниил. Но същевременно се преплита и с легендата за бронзовия гигант Талос, който охранявал Крит и за когото споменава Аполоний в „Аргонавтиката“.
Та тази статуя трябва да е алегория на времето, казват, защото била обърната с гръб към Египет (там се казва „Дамиета“); и гледала на запад, към Рим.

Но както и да е, в този дял се мяркат содомитите – явно става дума за хомосексуалисти на първо място, но и за всякакви сексуални извращенци.

И накрая – лихварите. Те са поставени сред насилниците срещу природата; вероятно защото обогатяването чрез лихви е противоестествено. Особено ако са големи. Защото ти искаш от длъжника срещу заема да ти върне пари, които той не е естествено да има – не би могъл да ги спечели с честен труд. Пък и Бог е забранил лихварството. Като се заемем с Петокнижието, ще видим къде точно…

*

„Одисея“ на Омир

Роман за завръщането

Това е поема от цикъла „Завръщания“. И впрочем се разказва не само за одисеевото, макар че то е носителят на цялата история. Но става дума и за Нестор, за Агамемнон, Менелай, Елена, Аякс Ойлеев. Завръщането може да е гладко като несторовото, или да пропадне като това на Аякс, да се забави като менелаевото или да е с перипетии, като одисеевото.
Така че това е роман с няколко вплетени истории. А главните нишки, които се заплитат, са историите на Одисей и Телемах, защото те са отделни.

Разделеното семейство

Но като цяло проблемът, който се решава, е семеен. Съпругата е богата, красива и самотна, и поради това мнозина я ухажват, под предлог, че е време Итака да получи цар. Тъй като Пенелопа не е пълноправна владетелка, а просто пази трона на Одисей. И не е случайно, че женихите я атакуват точно около пълнолетието на Телемах, тъй като тя би могла да обяви смъртта на Одисей и да прехвърли правомощията му на сина им. А Итака е цял остров и има желаещи да го придобият. Преди около три години са започнали предложенията, тя тогава измислила хитростта с покривалото на Лаерт; а Телемах е бил към 16-годишен.

Атина помага на Телемах

Та Атина се заема да помага, преобразява се на Ментес и Ментор, и го подтиква да говори пред народа, значи да се държи като законен наследник. Някои го подкрепят, други – не. Един гадател предупреждава, че женихите може да пострадат, защото Одисей сигурно ще се върне. И тогава се казва, че Одисей трябва се върне 20 години след заминаването си.

Семейно щастие и скитничество

Някой би се замислил разликата между „Одисея“ и „Божествена комедия“. Там щастието е да се изкачиш на небето, а тук – да се събереш с близките, да управляваш дома и царството, да го оставиш на сина си. Сякаш става дума за хора, които просто си устройват земния живот и мечтите им стигат дотам, да умрат спокойно и да оставят някому добро наследство. Но в „Илиада“ е различно, там някои говорят за ранна смърт, но вечна слава. И Хектор предпочита да загине във войната, не само Ахил.

Съществува страхът от предателството и нещастието. Агамемнон е пострадал зле, макар че това донякъде се преодолява с оцеляването и отмъщението на Орест. Но все пак родът им е нещастен. Страшно и това, че някой може да загине нелепо, да се удави или просто да падне отнякъде, като Елпенор. Но се мисли и за наказанието за грехове. Там за пръв път се показват онези, които се мъчат след смъртта: Тиций го кълват ястреби, защото бил нападнал Латона. Тантал е гладен и жаден, Сизиф бута камък.

Така че „Одисея“ не е просто за семейното благополучие. Тя тогава би била доста по-скучна. Но и за приказното, за чудовищата и богините, с които някой може да се люби. Одисей не е само добър баща и цар, той е любопитен човек и авантюрист.

В Пилос и Спарта

Та Телемах решава да замине, защото Атина го е посъветвала. Нестор ги посреща добре, разговарят и той им разказва как са се завръщали с Менелай; и че корабите му (на Менелай) били отвяни от буря след Сунион – най-напред до Крит, а после и до Египет. Споменава колко е широко морето там, и ако те отвеят ветровете, няма голяма надежда да се върнеш. „Птиците него за цяла година не могат прехвърка“ (преводът на Вранчев).
Тогава Атина дава знак, че това е тя, защото хвръква като морски орел. Съвсем изненадващо, веднага след като е казала най-прозаически (под формата на Ментор), че ще отиде да навести някакви кавкони, защото й дължали пари. Нестор веднага обещава да й принесе в жертва крава. И се обръща към нея, нищо, че вече е изчезнала.

Телемах потегля заедно с Пизистрат, пристигат при Менелай и го намират да празнува две сватби. Говори се за красивия му дворец. Появява се и Елена; Менелай разказва за пътешествието си и за разговора с Протей на Фарос.
Египет често се мярка из „Одисея“.Това е книга за далечното пътуване, а Египет е далеч. После и Одисей ще разкаже една измислена история, затова как бил критянин и разбойничествал насам-натам, включително и в Египет. Там обаче го пленили и трябвало да остане няколко години.

Разговорът в Спарта е доста продължителен, и изглежда като подготовка за дългия разказ на Одисей; пък и съдържанието му е подобно. Може да се нарече „Скитането на Менелай“ и да се развие в отделно произведение, не е трудно да се разшири. Но не продължават до късно – казано е, че са говорили преди вечеря.

После действието се прехвърля в Итака, където Пенелопа внезапно научава, че синът й го няма, а Медон й казва, че женихите замислят убийството му. Тя се изплашва, а Атина й изпраща един успокоителен сън. А за това, как Телемах потегля обратно към Пилос, е разказано чак след средата на книгата.

Одисей напуска Калипсо

Сега вече стигаме до Одисей. Той е при Калипсо; но в началото на песента пак се провежда съвет на боговете – също като в първа песен и с почти същото съдържание. Това сигурно са следи от първоначалното състояние на поемата, когато частите й са били разхвърляни и във всяка са се казвали подобни неща. После е трябвало да се махнат, за да не се трупат повторения.

Съветът на боговете малко напомня на подготовката за пътешествието на Данте. И там нещата са решени „горе“. Лучия и Беатриче са като едни Ириди на Богородица. Нареждат на Вергилий да се грижи за Данте, да внимава за него, както Хермес внимава за Приам, така че да стигне невредим до палатката на Ахил.
А после Беатриче се заема с него в рая, вече съвсем като Атина. И любовта им е платонична, каквато би трябвало да е любовта на Одисей към Атина. Още повече, че Беатриче е мъдра, тя си философства из рая като една християнска перипатетичка.

Зевс наистина изпраща Хермес при Калипсо, който й съобщава, че трябва да пусне Одисей. На Атина пък е поръчано да пази Телемах. И така Одисей приготвя сал, с помощта на Калипсо, която се е примирила с раздялата. Плава цели 17 дни, и изведнъж Посейдон, който бил при етиопците, го забелязва от някаква планина (на „солимите“) и се нахвърля върху него. Потапя сала му и си заминава с колесницата, някъде към своите покои. Той има разни подводни дворци, в „Илиада“ го пише.
И Одисей сигурно е щял да се удави, ако не му е помогнала една Левкотея, морска богиня, която преди това била смъртна. Тя му дава забрадката си да я използва като спасителна жилетка. И така той се добира до острова на феаките, там успява да изплува с мъка през устието на една река, заравя се в шумата под едно дърво и заспива.

При феаките

Сега предстои пак да бъде посрещнат от някаква жена, която да му съдейства. Това е девойката Навсикая; но там е и Атина, която й вдъхва смелост, или по-скоро не й позволява да избяга.

Човек би си помислил за описанията на местата, през които героят си проправя път. Трябва да се внимава, за да се разбере каква е обстановката. При Данте това понякога е доста трудно, читателят трябва да се рови из коментари и преводи.
Впрочем ако са само разговорите, написаното ще се окаже драма. И ако е само за мисли, ще е философски диалог, някакво изследване, както се случва при Платон – в част от диалозите. Но в романа трябва да има от всичко. Обаче е мъчно да се намери мярката, тоест съотношението.

И Навсикая го упътва. После той попада на някакво храмче на Атина, моли й се, тя не се явява лично, обаче после го среща като някакво градско момиче и му казва как да намери двореца. А не се явява, за да не я забележел Посейдон. И в „Илиада“ е така: младшите богове се крият, ако искат да направят нещо, което не е приятно на старшите. Има надхитряне в това семейство.

Така че Одисей се доближава до двореца, който е необикновено разкошен, целият от злато, сребро и мед. Със скулптури в главната зала – на момчета, които държат факлите за осветление. До стената са наредени тронове за гостите, покрити с най-скъпи платове, ръчно изтъкани от прислужничките; а те били научени да тъкат направо от Атина. При двореца има два извора – единият за пиене, другият за напояване. И много дървета, по които плодовете никога не липсват. Обстановка като в „златния век“, или земния рай, както е представен в края на „Чистилище“. Но и като обиталището на мъдрите езичници в първия кръг.

Това е идеалът на античния свят – всичко осигурено, покъщината от прекрасни материали и в съвършена изработка: на Олимп примерно всичко е направено от Хефест. На обитателите им остава само да слушат музика и да гледат танци. В най-добрия случай изпълнение на Аполон и Музите плюс Грациите; но земните царе могат да се задоволят и с по-малко. И философстване. Това последното обаче е само при хората – защото им липсва мъдрост.

А иначе в „Дафнис и Хлоя“ има нещо подобно – увеселителната вечеря след спасяването на Хлоя от метимнските агресори. И там има песни, приказки и пантомима. Филетас размишлява от време на време за Ероса, като един платоник – поетически. Така че не е нужно да си бог или феак, за да живееш добре…

Одисей влиза в двореца и тогава Атина разпръсква облака, с който го е покрила. Дотогава бил невидим.

Отива при Арета, моли я за милост и гостоприемство, и сяда в пепелта на огнището. Феаките са изненадани, но понеже са гостоприемни, го настаняват да седне наравно с тях и обещават да се погрижат за него – защото такъв им е обичаят. Пък и не било изключено той да е някой бог, дошъл да ги изпита. Алкиной е поканил на гости първенците на острова, или поне на главния град (той изглежда често прави така). Гостите пият още известно време и си тръгват.

Тогава Арета започва да разпитва Одисей откъде има дрехите, с които е облечен – защото това явно са техни дрехи, на семейството. Той им разказва за срещата си с Навсикая, и казва, че й е благодарен за помощта. Алкиной изказва недоволство, че не го е довела лично в двореца, а Одисей го уверява, че всъщност тя е постъпила точно както трябва и с една зрелост, която надминава възрастта й.

Въобще, разговорът е много любезен. Стига се дотам, Алкиной да му предложи Навсикая за жена, макар че още не му знае името и преди два часа го е видял за пръв път.

Впрочем в това предложение няма никакъв риск. На Одисей му се предлага да се присъедини към рода, но той не може да бъде опасен с нищо. Това е остров, а те са изключителни моряци, той не би могъл да избяга оттам. Освен това не познава никого. Така че ако приеме, просто ще трябва да служи, да се подчинява за всичко. Не само цар, но и никой разумен човек няма да се съгласи на такива условия, колкото и хубава да е Навсикая. Пък освен това Одисей е женен.

Алкиной решава да организира угощение и игри в негова чест и да го изпрати на третия ден. Слугините му постилат удобно легло и го настаняват да спи някъде при входа, не в самия дворец, но не и извън него, явно под някакъв навес на двора.

На сутринта се отправят към пристанището, където ще видят кораба, който е приготвен специално за него. А Атина се разтичва из целия град да вика хората да го видят, като същевременно го прави по-хубав, отколкото е дошъл, подмладява го.

Алкиной разпорежда всеки от главните му сътрапезници да подари на Одисей дрехи и един златен талант. Те са дванадесет, явно това е върховният съвет на държавата. Алкиной е тринадесетият и председателства. После отиват в центъра на града, където има нещо като площад или стадион за състезания и танци.

Това е търговско-транспортна държава. Понеже са богати, могат да си позволят да се занимават със спорт и изкуства; и умеят да избягват войната. Като в „Утопията“ на Мор. Макар че там се препоръчва всеки да има и земеделско образование, да е живял поне две години на село. А тук – не.
Това е държава, която Хезиод и Платон не биха одобрили. Поминъкът им идва от морското дело и има много излишества. С философия не се занимават, но пък са напреднали технологично (с уникалните си кораби). Такава цивилизация, ако не е агресивна, може да си живее блажено и със съзнанието, че е над всички останали.

След това пак се събират при Алкиной. Прави впечатление, че той им нарежда да отидат, даже казва, че не би желал никой от поканените да отсъства. Звучи малко като заповед.

Провеждат се спортни състезания, доста подобни на онези, които са в „Илиада“, на погребението на Патрокъл. После някои предлагат на Одисей да вземе участие, дори го провокират. Накрая той се съгласява и хвърля диска по-далеч от всички; но това трябва да се обяви, така че Атина изтичва като някакъв спортен съдия и съобщава резултата. После Демодок запява, и съдържанието на песента му е доста скандално – как Афродита изневерила на Хефест с Арес, и как той ги хванал. Това е още нещо, което Платон не би допуснал.

После се отправят обратно, към Алкиноеви. Споменава се, че Одисей получил подаръците, а Арета ги прибрала в сандък и му предложила лично да го завърже – изглежда с някакъв възел, който не може да бъде развързан от друг. Затоплили му вода на триножник и той се изкъпал, за пръв път откакто бил напуснал Калипсо. И станал толкова хубав, че Навсикая го загледала съвсем внимателно и му казала да не я забравя никога, защото тя му е спасила живота.

Сядат на вечеря, Одисей отрязва парче свинско и го праща на Демодок, и иска да му изпее нещо за Троянския кон. Докато той пее, Одисей отново се просълзява, и тогава Алкиной, който още от предната вечер е забелязал, че песните за войната силно го разчувстват, му предлага вече да си каже името и произхода, изобщо да се представи.

*

„История“ на Херодот

За какво става дума

„Историята“ се занимава с противостоенето между Азия и Европа, и особено с една част от него – походите на Дариевите и Ксерксови войски срещу континенталните гърци между 491 и 479 г. пр. Хр.

Отвличания

Конфликтът между континентите, казва Херодот, започнал в древни времена с отвличания на жени – Ио, Европа, Медея и Елена.
Това звучи наивно, но може и да не е. Данте примерно е на мнение, че гражданските войни във Флоренция, които траяли поне сто години, започнали с това, че някой си Буонделмонти изоставил годеницата си от рода Амидеи и се оженил за друга – от рода Донати. По този повод някои организирали убийството му (през 1215 г.), а неговите близки вероятно отмъстили. И така Флоренция се разделила на две партии.

Троя

Първият голям военен удар, който европейците нанесли, бил превземането на Троя. В онази епоха Азия вероятно се владеела от асирийците. Към края на VII в. пр. Хр. те били победени от мидийците и вавилонците (разрушението на Ниневия).

Лидия на Крез

По същото време най-силното царство в западна Мала Азия била Лидия, чиято последна династия дошла на власт с цената на тежко престъпление (превратът на Гигес).
Неговият потомък Крез бил първият, който „поробил малоазийските гърци“. По онова време се случило атинянинът Солон да го посети, и двамата провели прочутия си разговор на тема „какво значи да си щастлив“. Крез трябва да е имал предвид, че той, господар на половината Мала Азия и покорител на малоазийските гърци, би трябвало да е много щастлив човек.
Солон обаче го уверил, че за щастието е мъчно да се съди приживе, тъй като бъдещето е неизвестно, а божеството – „ревниво“; трябва да се изчака човекът да си отиде от този свят, и тогава.

Кир, основател на персийската империя

Крайморските владения на Крез били наследени от Кир, който унищожил мидийската и лидийската държава и създал персийската империя. При него малоазийските гърци били „поробени за втори път“.

Йонийското въстание и атиняните

При Дарий, в края на VI в. пр. Хр., избухнало милетското (йонийско) въстание, което започнало по един нелеп повод. Тиранинът на Милет Аристагор пожелал да се намеси в гражданската война на остров Наксос и повикал на помощ персийския сатрап. В течение на военните действия обаче двамата се скарали и Аристагор решил да обяви независимостта на Милет и йонийците от царя. Тогава атиняните взели решение да помогнат на милетците (нали и двата града били йонийски); изпратили тридесет кораба в Мала Азия и взели участие в опожаряването на Сарди (административен център на провинцията).
Дарий потушил въстанието, но освен това решил да накаже атиняните, задето нахлули на негова територия. Първият поход пропаднал поради буря край Атон, където персите загубили към 300 кораба. На другата година те минали през цикладските острови, превзели Евбея и се прехвърлили на континента, но там загубили битката с атиняните (при Маратон).

Ксеркс

Задачата да се накаже Атина била наследена от Ксеркс. Той провел известния поход, в който участвал лично, водейки със себе си, както пише Херодот, 5 милиона души; превзел и опожарил града, но не се задоволил с това, а решил да продължи към Пелопонес, за да пороби всички европейски гърци. Но направил грешката да влезе в морско сражение (а още Крез бил предупреден от приенеца Биант да не се сражава с гърците по море). Загубил го и решил да се оттегли, като все пак оставил немалка войскова част в Тесалия.
На следващата година тези перси, начело с Мардоний, влезли в битка с обединените гръцки сили при Платея и я загубили.

Така наказателната акция на Персия срещу Атина се провалила за трети път и Европа, в лицето на гърците, запазила свободата си.

Епичността на „История“

Ако Херодот просто беше разказал тези събития, без да се отклонява много, книгата му най-вероятно нямаше да оцелее. Но те са само „носител на разказа“. Опирайки се на тях, той разказва историята на целия свят, който познава.

Така „Историята“ става прозаичен епос, равен на Омировия, и това е причината тя да се пази и чете и досега.

*

„Метафизика“ на Аристотел

В началото става въпрос за това, какво значи „да знаеш“. Не само човекът, но и другите живи същества по някакъв начин „знаят“ – защото имат сетива и могат да помнят. Но да имаш по-добро знание изглежда започва с това, да видиш приликата между нещата, които възприемаш и помниш.

Общо и отделно

Ако се увериш, че са подобни, стигаш до извода, че освен отделните хора съществува и нещо общо между тях, което е „човекът“ сам по себе си. Разбира се, Аристотел е сигурен, че той не съществува като нещо отделно, а само като общо – той е вид на рода „живо същество“ Така че той не е „същност“. Та от представата си за това общо заключаваш, че отделните хора са „човеци“ и вече знаеш за всеки отделен човек – какво е той.

Опит (empeiria) и изкуство (techne)

Опитът е такова нещо: да откриеш общото, след като си видял няколко отделни случая. Но той е не само за неща, а и за отношения и въздействия, тоест за причини. Примерно, забелязваш че ако някой яде чесън и пие чай при простуда, положението му се подобрява и той не се разболява. Това е опит.

А след опита идва изкуството. Лекарят има изкуство, защото знае какво е това здраве; и каква поредица от действия да се предприемат, за да се премине от болест към здраве. Александър Афродизийски казва, че както опитът се отнася към паметта, така и изкуството към опита. Защото опитният вижда няколко случаи на оздравяване от една и съща болест под въздействието на едно и също лекарство – и го прилага, защото е опитен. Докато владеещият изкуство е узнал, че „такива болести“ се лекуват с „такива лекарства“ – значи той вече не лекува така сковано, като просто опитния, който знае само едно отделно средство за един отделен случай; а е видял общото между болестите и лекарствата, които им съответстват. Значи пак имаме „възход към общото“.

Практически и творчески (praktikai kai poietikai) изкуства

Във всеки случай медицината е само практическо изкуство. Тя не се интересува от здравето само по себе си и от болестите сами по себе си – „що са те“. Задачата й е просто да лекува. Освен това тя не изработва нещо ново – с това се занимава фармацевтиката, която й е помощна.
А самата медицина просто променя състоянието на живото същество – от болест към здраве. Това не е производство, а въздействие с цел промяна и постигане на по-добро състояние на нещото.
Но освен практически има творчески или произвеждащи изкуства.

Теоретични изкуства (науки, epistemai)

А най-доброто е това, което е заради самото знание, а не заради нещо друго. Ето тези изкуства са теоретични и се наричат „науки“. Целта на науката (епистеме) е просто знанието.
И още повече, целта е teleiotes psyches, съвършенството на душата. Поне така започва коментарът на Александър. Според него знанието също не е само за себе си, то е заради душата, заради ентелехията й.

Опитният и теоретикът

Ако ти знаеш общи неща, може и да не се справяш добре в практически ситуации, защото не ти достига опит. Но това не значи, че опитът е по-висше знание, а само, че е необходим при занимание с отделното взетото. Примерно, ако лекарят познава добре един пациент и го е лекувал и друг път, е възможно да взима по-добри решения от друг лекар – просто защото има опит точно с този човек.

Способностите на душата

Тук може да си спомним онова, което се говори в „Никомахова етика“, в шеста книга.
Че има пет неща, чрез които ние узнаваме истината – изкуство, наука, разумност, мъдрост (или вещина, „софия“) и ум. Повечето от тях си служат с мисълта или разсъждението, логос.
Изкуството служи за произвеждане на неща, казва той; а разумността е за взимане на решения с оглед на доброто и лошото. Науката пък е за нещата, което не могат да бъдат иначе. Мъдростта е знание за причини и начала. И накрая, умът. Той е за първите предпоставки, а това са нещата, които не се узнават нито чрез опит, нито от умозаключение, но стоят в началото и служат за основа на всяко знание.

Възникването на изкуствата

Хората започват от необходимото знание, а после минават към това, което е за развлечение и целта му е приятното; и накрая стигат до онова знание, което е заради самото себе си, и то е най-доброто. Такова знание се нарича теоретично.

Знание и удоволствие

Знанието изобщо е нещо приятно, тъй като то е по природа. Затова в “Ламбда“ ще каже, че неподвижното движещо, което мисли себе си, е блажено и блаженството му е вечно. Но впрочем удоволствието не е цел на теорията, а само я съпътства – и това го пише Александър.

Общото знание, преподаването и мъдростта

А общото знание е по-висше, защото е управляващо. Нали архитектът управлява целият строителен екип, макар че някои умеят отделните неща по-добре от него. Но тяхното умение е от опит и по навик; и такъв човек не може нито да управлява, нито да преподава, тъй като не вижда цялото и общото.
А най-общото знание е за причини и начала, които се отнасят до всичко. Значи мъдростта е за най-общите причини и начала.

Висшата цел

Впрочем неговата цел, или по-скоро целта на казаното в сборника, не е просто да установи кое е висшето знание, но и онова, за което то е знание. А това не са просто причините и началата.
То е за истинно съществуващото, съществуващото във висша степен…

*

„Фауст“ на Гьоте

Въвеждащи

– Посвещение („видения мъгляви – и първа обич, и приятел драг“)
– Пролог в театъра (директор, поет, комедиен актьор)
– Пролог в небето (архангелите, Бог, Мефистофел)

Част първа

Преди заминаването

– Фауст в готическа стая на писалището си; събота срещу Великден; разлиства „Нострадамусова книга“; призовава земният дух, който идва за кратко и си отива; разговор с Вагнер („декламирахте чудесно – из гръцките трагедии, нали“); отровата; камбаните
– народ пред вратата на града (чираци, слугинче, студенти, градска девойка, граждани, войници); Ф. и Вагнер на разходка, селяни изказват почитта си към учения човек; забелязват черен пудел
– Фауст в кабинета си; започва превод на Евангелие от Иоан; Мефистофел, дотогава куче, се явява като странстващ студент – представя се; хор на духовете, Ф. заспива, М. излиза
– М. се връща; предлага на Ф. да му стане помощник в този свят, ако той му стане слуга в отвъдното; Ф. казва, че ще се откаже от живота тогава, когато постигне задоволство и покой; обсъждат договора, Ф. се подписва с кръв; разговор на М. със студента; отлитат, стъпили на плаща на М.

Начало на пътешествието

– в кръчмата (Ауербаховата изба) в Лайпциг (Фрош, Брандер, Алтмайер, Зибел); влизат Ф. и М. М. обещава вино – пробива дупки в масата и то потича оттам, но когато пада на земята се превръща в огън; опитват се до ги нападнат, но изведнъж кръчмата обраства в асми с гроздове; двамата изчезват
– в кухнята на вещицата; семейство маймуни; М. е казал на Ф., че тук ще го подмладят с 30 години; Ф. вижда в едно огледало прекрасен женски образ; появява се вещицата, разговаря с М.; начертава кръг, поканва Ф. да влезе в него и му дава да пие от вълшебно питие; [подмладява го както Медея – овена, или Атина – Одисей]

Срещи с Маргарита

– Ф. заговаря Маргарита на улицата, казва на М. да му я доведе;
– в стаята на Маргарита, тя си мисли за Ф.; оставят в скрина ковчеже с накити; Маргарита го намира и се украсява, разглежда се пред огледалото
– М. казва на Ф. че от майката се усъмнила и отнела ковчежето на свещеника, а Маргарита съжалила; Ф. настоява да й отнесат друго и да се свържат със съседката
– домът на Марта; Маргарита й казва за новото ковчеже; разглеждат накитите и решават да ги пазят тук; идва Мефистофел и съобщава на Марта за „смъртта на мъжа й“; тя се възмущава, че не е оставил пари и иска свидетелство, че е починал; М. обещава да доведе свой приятел, който да потвърди
– разговори в дома на Марта, Маргарита разказва на Ф. за живота си; следва друга среща – двамата се влюбват
– Ф. се двоуми и споделя любовта си с М.; Маргарита тъгува за Ф.

Нещастията

– Маргарита разпитва Ф. за вярата му („не си по вяра християнин“) и споделя впечатлението си от М. („като че ли на тоя свят е чужд“); той й дава приспивателно за майка й; М. отбелязва, че тя почти го е разпознала
– Разговор на Маргарита с Лизхен: някое момиче от селото забременяло; Маргарита се замисля как строго е осъждала други, а ето сега сгрешила и тя; моли се на Божията майка
– монолог на Валентин: преди той се хвалел навред със сестра си, а сега в негово присъствие се подмятат клюки и обиди; вижда М. да пее серенада на улицата близо до тяхната къща; дуел между тримата, Валентин е смъртно ранен; Маргарита излиза на улицата; той й предсказва, че ще бъде презряна блудница, и проклина Марта
– в храма; злият дух говори на Маргарита, напомня за гибелта на близките й, и за бременността

Валпургиева нощ

– двамата се отправят към планината; блуждаещо пламъче, вещици; генерал, министър, парвеню, писател; Ф. и М. танцуват с вещиците; на Фауст му се привижда Маргарита
– златна сватба на Оберон и Титания; театрален директор и херолд; присъстват всякакви персонажи и същества: Пък и Ариел, образуващ се дух, ортодокс, северен художник, музагет, цигулар и капелмайстор, ветропоказател, пурист, млада вещица и матрона, любопитен пътешественик, светски човек, танцьор и учител по танци, жерав, догматик, идеалист, реалист, скептик и супернатуралист, чевръсти, непохватни и масивни, блуждаещи пламъчета и падаща звезда.

Смъртта на Маргарита

– Ф. разбира, че Маргарита и в затгвора; гневи се на М., моли се на Духа и настоява да я спасят; М. му напомня за духовете-отмъстители около гроба на убития, но обещава да приспи тъмничаря
– предстои екзекуция; Маргарита е полудяла – пее за нещастията си; говори за предстоящата смърт [подобно на Антигона]; Ф. я убеждава да тръгне с него, тя говори за престъпленията си; Ф. се кае („нещастен аз, защо ли се родих“); накрая избягва с М., а Маргарита го вика

Част втора

(първо действие)

Фауст при императора

– Фауст се събужда на пролетна поляна; Ариел и хор на елфите; водопадът и дъгата
– дворецът на императора; присъства държавният съвет, влиза императорът; канцлер, астролог, ковчежник, рицари, военачалници, тълпа. М. влиза като шут (предишният сякаш умрял); разговор за финансите на страната, М. говори за заровени съкровища
– зала за маскарад; херолдът казва, че императорът получил короната си в Рим; градинарки-флорентинки с говорещи букети и венци; майка с дъщеря; рибари и птицелови, дървосекачи, паразити и пиян; поети, говори сатирик; грации (Аглая, Хегемона, Ефросина), мойри (Атропос, Клото, Лахесис), фурии (Алекто, Мегера, Тисифона), олицетворения (боязън, надежда, разум, победа), Зоил-Терсит [Мом]; Плутос на колесница с млад колесничар (Прахосничеството – Евфорион?), мършав (бивш скъперник), стиснатост; тълпа; фавни, гномове, великани, сатир, нимфи, Пан (маскираният император)
– парк на зазоряване; М. говори на императора за възможни пътешествия във водните дълбини и на Олимп; маршал, военачалник, ковчежник и канцлер съобщават за книжните пари и изобилието, до което те довели; барон, пажове, камерхер и „възкръсналият“ шут са доволни
– Ф. казва на М., че императорът иска да види представление с Парис и Елена; той му дава златен ключ и го изпраща при „Майките“ да вземе вълшебен триножник, от чийто пушек се образуват древни духове
– в двореца очакват представлението; жени (блондинка, брюнетка, дама) молят М. за помощ срещу козметични недостатъци, лекарства против болести и средства за разпалване на любов
– в рицарската зала – херолд, астролог, архитект; М. е суфльор, Ф. в ролята на жрец; от мъглата, издигаща се над триножника, се явява Парис, после Елена; жените харесват него; а мъжете – нея; коментари на рицар, камерхер, астролог, дами, дуеня, дипломат, придворен, паж, учен; Ф. пожелава Елена и опитва да я отвлече; духовете изчезват, М. изнася Ф.

(второ действие)

Фаустовият дом

– стаята на Ф. („паяжини, пера, хартия и мастило, в перото е кръвта дори“); М. облича кожено палто („Фаустова дреха“), пълно с насекоми; разговаря с фамулус (разпитва го за д-р Вагнер, който е „ден и нощ крй лумналите пещи“) и бакалавър („щом някой мине 30 години, приключил е със земния живот“)
– лаборатория; Вагнер създава хомункул в колба („в най-вътрешната епруветка жарава жива сякаш светка“); през вратата се вижда спящият Ф.; хомункул говори, предлага да вървят в „югоизточна посока“; говори за „романтични“ и „класически призраци“; тримата с М. и Ф. ще идат при „тесалийските вещици“

Класическа Валпургиева нощ
в Тесалия

– тесалийските полета; говори Ерихто, споменава за Цезар и Помпей; Ф., М. и хомункул се приземяват
– горен Пеней; гриф, сфинкс, големи мравки, оспорващи си златото с аримаспи; М. разговаря със сфинкс, Ф. – със сфинксове и сирени (спомня си за Едип и Одисей)
– долен Пеней; реката Пеней, Ф. и нимфи; Ф. среща Хирон, възсяда го и разпитва за героите; той му говори за Диоскурите, Бореадите, Язон, Орфей, Линкей, и повече за Херакъл; бил пренасял през Елевзинските блата „десетгодишната“ Елена, след като Диоскурите я спасили от Тезей; Ф. „не може да живее без нея“, говори за срещата й с Ахил във Фере; посещават „сибилата“ Манто, дъщеря на Асклепий
– горен Пеней; сирени, сейсмос (променял земята, споменава Пелион, Оса и Парнас), сфинксове, грифи, мравки, пигмеи, дактили (металолеяри), жерави на Ивик, ламии и Емпуза, ореада
– Анаксагор, Талес и хомункул разговарят (дали скалата се ражда от огьня или от водата); М., дриада и форкиади
– скалисти заливи на Егейско море; сирени (споменават кабирите на Самотраки), нереиди и тритони; Талес, Нерей (предупреждавал Парис и Одисей за съдбата им) и хомункул; Протей (превръща се в делфин), родоски телхини, псили и марси (живеят в Кипър), дориди и младежи, Галатея (пристига на колесница-раковина), Ехо, сирени; прослава на Океан, Ерос и елементите

(трето действие)

Фауст и Елена

– Спарта, през двореца на Менелай; Елена и хор от пленени троянки (и корифейката Панталида); на връщане Менелай се отнасял хладно с нея, изпратил я преди него в Спарта и поръчал да приготви нужното за жертвоприношение; влиза в двореца, където попада на стара жена с огромен ръст – форкиада
– форкиадата разговаря с хора и с Елена; напомня за събитията в живота й от Тезей до раждането на Хермиона и срещата с Парис; вярно ли, че била едновременно в Троя и в Египет; че се срещнала с Ахил, излязъл от царрството на сенките; Елена припада, после се свестява
– Форкиадата подозира, че предстои Елена да бъде пожертвана и заплашва хористките, че ще ги избеси; съобщава, че между Тайгет и Спарта се е настанило племе, дошло от север и изградило замък (със сложна архитектура, навсякъде украсен с гербове); и предлага да я отведе там; предупреждава я, че може да пострада и напомня за гибелта на Деифоб; Елена се съгласява и заедно с хора се отправят към замъка
– вътрешен двор на замъка; Елена е посрещната тържествено, предложен й е трон; Ф., облечен като средновековен рицар, довежда окования Линкей, който не е съобщил за нейното пристигане; предлага й да го осъди на смърт заради това; Линкей обяснява, че бил изпаднал във вцепенение от красотата й, тя го помилва; Ф. коленичи и я обявява за господарка на всички в замъка, а Линкей донася сандък със съкровища
– Ф.разговаря с Елена; тя го разпитва за немския език и римуваната реч; Форкиадата съобщава за приближаването на Менелаевата войска, Ф. говори пред военачалниците как германците (готи, франки, саксонци, нормани) били завладели Гърция; обещава на Елена да заживеят в Аркадия; войската му ще ги пази; споменава Пан и нимфите
– двамата се разхождат из паркове и пещери; форкиадата разказва за раждането на Евфорион, хорът – за раждането на Хермес и какво е откраднал като малък; тя отвръща, че „няма вече богове“
– Евфорион свири на лира; заиграва се с хора, отвлича отнякъде девойка; говори за война, полита, пада и изчезва по земята; Елена се сбогува с Ф. и изчезва – отивала при Персефона; дрехите й, превърнати в облаци, повдигат Ф., изчезва и той
– хорът говори за гроздето и Дионис („в беседки дреме, бъбри с фавни в пещерата“); приготвяне на новото вино, поява на Дионис със свитата от сатири
– форкиадата сваля котурните и маската си, и се оказва М.

(четвърто действие)

Войната на императора

– високопланинска местност; Ф. слиза от облак, а М. идва с бързоходни ботуши; разговарят за образуването на земната кора – дали е била от вулканична дейност с участието на дяволите, захвърлени под земята
– М. пита Х. Какво не го е задоволило след „обиколката на света“ и се опитва да познае какво друго желае: да построят столичен град където Ф. да е княз; или замък с прекрасен парк, из който са разпръснати къщурки, обитаване от пленителни жени; или да идат на луната. Ф. пожелава да издигне прегради срещу морските вълни
– отдалеч се чува звук на барабани и военна музика; М. разказва, че срещу императора е избухнал бунт; поява на „тримата силни“ – Удряйяко, Имайскоро и Дръжздраво
– в шатрата на императора; главнокомандващият и императорът говорят за предстоящата битка; идват съгледвачи, императорът се замисля за двубой с лъжеимператора
– влиза Ф., споменава за „нурсийския некромант“, когото императорът спасил от изгаряне в Рим („като на тази личност белобрада спестя смъртта на огнената клада“); „силите природни са познати, единствен попът глупав смята още, че всичко дело на вълшебна мощ е“; херолдите се връщат, прогонени„тримата силни“ съобщават, че ще се бият за императора; появява се и „Бързаплячка“
– птицегадания (орел срещу гриф, два гарвана); битка; главнокомандващият връща жезъла си, замества го М. елементите връхлитат вражеската войска

След победата

– в шатрата на лъжеимператора; Бързаплячка и Имайскоро намират килими, плащове злато; влизат телохранителите на императора и ги прогонват
– императорът влиза заедно с четирима князе; „с магии, ще твърдят, постигнахте победа“; удостоява князете с почетни длъжности (маршал, камерхер, интендант, виночерпец); в присъствието на архиепископа-канцлер им обещава големи привилегии; земята им ще бъде неделима и ще наследява от най-възрастния син;
– императорът и архиепископът остават насаме; архиепископът напомня за защита на магьосника и възможния гняв на папата; императорът се съгласява да даде земи, средства за построяване на храм и източници на доходи за поддържането му; архиепископът казва, че „оня скверен мъж“, получил земи до морето, също ще трябва да им плаща данък

(пето действие)

Старост.
Убийството на Филемон и Бавкида

– открита местност край морето; пътник, комуто Филемон и Бавкида някога са оказали гостоприемство, ги посещава; Филемон му говори за благоустройството на местността; Бавкида има съмнения: „Той безбожник е – влече го даже скромният ни дом“; влизат в параклиса за вечерна молитва
– градина на дворец край брега на канал; стражът Линкей съобщава за идването на нов кораб, а Ф. говори, че имотът отсреща го дразни; пристигат М. и „тримата силни“; М. пита Ф. защо е намръщен: „Нима от този бял палат не управляваш този свят?“; Ф.: „Богат си, но ти липсва нещо“, „Боя се, че не ще изтрая да бъда справедлив докрая“; нарежда на М. да премахне къщичката на Фил. и Бав., а тях да прати в „друг дом“
– Линкей вижда пламък, който обхваща къщичката; Ф. вижда пожара и казва, че там скоро ще бъде построена кула; М. съобщава на Ф. какво се е случило. Съпрузите отказвали да напуснат дома си и той, заедно с „тримата силни“ решили „да ги отстранят“; убили госта им, който опитал да ги защити, а труповете изгорели в пожара; Ф. ги проклина

Смърт и спасение

– Ф. е посетен от Грижата, дошла заедно с Липсата, Вината и Нуждата. Недалеч от тях е „сестра им“ Смъртта. „Достатъчно познат ми е светът, но няма път към гледката отвъд“; Ф. казва, че не признава мощта на Грижата, а тя го ослепява
– лемури копаят гроба на Ф. под ръководството на М.; „до днес – в палат, от днес – преселен в яма“
– Ф. чува шума от лопатите и мисли, че това е работа по нови канали и диги; Фауст говори за „стада и хора в мир“ и „райски земи“; мечтае за „свободен народ на свободна земя“ – тогава би казал/ „О, миг, поспри!“; изпитва „върховен миг“ при това предчувствие; умира. Заключението на М.: „Върти се само в кръг привидността – аз предпочитам вечна пустота“
– М. бди над трупа на Ф., за да грабне душата му; „Днес мнозина са решили души от сатаната да крадат“; повиква дяволите (дебели и слаби, с къси и дълги рога), устата на ада е видима; появявят се ангели; разпръскват рози; „бих обгърнал шията на тия, с които бях довчера смъртен враг“; ангелите отнасят душата на Ф.; М. комически преживява провала си („избягаха ми с плячката голяма“)
– планннски пропасти и отшелници по канарите; отци (pater ecstaticus, profundus, seraphicus), блажени младенци („време е Божа да лицезрем“), ангели („ако човек е устремен, избавяме го ние“); хор на грешниците, блудницата, самаритянката и Мария Египетска се молят на Богородица за душата на Гретхен („от греха не се опази, ала прошка заслужава“)
– Гретхен говори за любимия си („той е спасен и вече при мене връща се пак“; „новакът в сферите блажени“; „нека да му дам съвети“), Богородица обещава идването му („като усети, че ти си тук, ще долети“)
– doctor Marianus прославя Богородица, а мистичният хор – „вечната женственост“.

юли, 2022

(според превода на Л. Илиев, 1999)

268

7 СтЛ 29

„Старогръцката литература“ (3 интервюта)

„Старогръцката литература“ 1

Гриша Атанасов:
– „Книги завинаги“ продължава. Знаете, че ноември и декември са наситени с университетски премиери. „Старогръцката литература“ от Н. Гочев – нашият известен преподавател и специалист по старогръцка литература и философия: този път с оригинален, изчерпателен, фундаментален научен труд за тази литература, съчетаващ добре познатата му прецизност при позоваването на изворите с художествена четивност, която ще допадне не само на студентите и специалистите филолози. Тя е дело на Университетското издателство Св. Климент Охридски“.
И на какво се дължи интересът към книгата, има ли друг такъв учебник в университетите по света, предстоят ли преводи на чужди езици? Това ще разберем от премиерата; и сега, от автора доц. Н. Гочев, с когото преди представянето в библиотека „Филологии“ в Софийския университет, се свърза и разговаря Румен Спасов.

Румен Спасов:
– Разговарям с Николай Гочев, който е написал една „старогръцка литература“: казва се „Старогръцката литература“, и е под формата на диалог. Това като че за пръв път се случва в нашата книжнина. Така ли е?

Н.Г.:
– Така е. Наистина, доколкото знам, досега не е била писана книга, която да представя тази литература чрез формата на диалога. Тук не става дума толкова за художествен текст, колкото за изложение, чрез което човек – бил той по-близо до тези неща, или по-далеч – би могъл да се ориентира в този материал. Да научи какво се говори най-общо за Омир, за Софокъл, за Платон – тези неща. И Вие сте напълно прав, като казвате, че това е ново. Аз бих добавил, че то е ново не само у нас. Досега не съм срещал в световната литература подобен вид представяне на старогръцката словесност. Така че това е, струва ми се, първата такава книга. Ако пък се окаже, че не е било така, ще бъде още по-хубаво.

1 СтЛ 28 а

Р.С.
– Може би още по-хубаво ще е да не е и последната. Защото наистина е много четивна; в същото време участниците в диалога се сговарят за някакви неща, както, да кажем, събеседниците в „Декамерон“. Всичко това прави учебника много четивен. Той е не само учебник, вероятно не само това е целта.

Н.Г.
– Да. Някой би могъл веднага да се запита как да наречем тази книга, към кой вид научна или художествена литература тя принадлежи. Аз бих казал, че този жанр е нов. Но не защото е диалог, тъй като диалози се пишат още от древността; дори Платон не е бил първият, който е писал диалози. Но тук имаме нещо друго. Книгата – тя по обем не е малка, над 600 стр. – се дели на две равни части. 300 страници е диалогът и 300 страници са добавките – това, което ние обикновено наричаме бележки под линия. Те съдържат точна информация за произведенията, авторите, обстановката, в която авторите са живели и произведенията са били създавани. Цялата тази информация е изцяло въз основа на източниците. Там имаме и едни големи – бих казал, най-големите, правени на български език – представяния на основните произведения на старогръцката литература. Това са резюмета на „Илиада“, „Одисея“, „Историята“ на Херодот, на няколко диалога на Платон, един късноантичен роман – и не само. Те не просто маркират съдържанието на тези книги, а направо ги разказват. Тоест, ако човек няма време да прочете „Илиада“, той може да се запознае с това резюме, което е 30-40 страници – и няма да е далеч от това, да я е прегледал… Това едно. И второ, Вие много точно споменахте „Декамерон“. Наистина е така. Тази книга има една определена структура, тя е премислена, и първото, което може да се каже е, че е разделена на „дни“. Там действащите лица се срещат всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят – с цел впрочем точно да създадат книга за старогръцката литература. Те това го осъзнават.

дн дата 2

Р.С.
– Изключително познавателно значение има тази книга. Тези диалози като че биха могли някакси и да се театрализират, и участниците да бъдат действащи лица.

Н.Г.
– Могат да се театрализират, това може да се представи и като пиеса. Някой може да запита дали целта на диалога в първата част на книгата не е по-скоро художествена. Аз бих казал, че в нея има художествен елемент. Там има 12 действащи лица, като характерите им се различават, за да могат, разбира се, да влязат в съдържателно общуване помежду си. Читателят ще види, че тези хора не просто се изказват за нещо, което са чели, ами действително си говорят като едни много добри познати. Има една любезност, бих казал, една известна галантност в общуването помежду им. Те са пет мъже и седем жени, които си говорят не само за литература, но и за други неща. В този смисъл да, тя напомня на тези произведения, за които пример е и „Декамерон“.

х 2 СтЛ 1

Р.С.
– Тези 16 дни и една нощ преди 17-тия ден са като един символ на много непознати неща, които не са достигнали до наши дни, включително и от римската литература, вероятно…

Н.Г.
– Да, нещата ще тръгнат нататък. Всеки автор си знае какво е възнамерявал да прави и какво не е успял. И ето в случая замисълът – понеже още в началото ми беше ясно, че книгата ще се дели на дни – беше да направя 24 дни. Несъмнено, по примера на „Илиада“ и „Одисея“, които се делят на 24 песни. И се старах много, но тази работа е тежка; и видях, че стигам до 16-тия ден. Сега по съдържание книгата стига до началото на римската империя. Имам предвид момента, в който и Египет, последната независима средиземноморска страна, вече е включен в рамките на римската държава. Така идва една нова епоха, гръкоримската, в която гръцката литература продължава да съществува, но цялостната политическа и културна обстановка се променя; и изложението свършва там. Значи по първоначалния замисъл остават осем „дни“. Тези дни, да сме живи и здрави, аз смятам да ги напиша; и те изглежда трябва да включат гръцката литература до края на античността. Но и римската, доколкото тя е повлияна от нея; а тя е повлияна в огромна степен. Не веднъж действащите лица казват, че римската литература – това е просто една гръцка литература, написана на латински език.

Р.С.
– Друг принцип, по който могат да се подредят тези дни, са и някакви теми. И например би могло да има ден, посветен на фантастиката в античността – една Ваша предишна книга.

Н.Г.
– Вие ме подсещате за нещо, което е любопитно, доколкото става въпрос за книга, която доста строго се придържа към реалния учебен процес. Тя се държи за основния курс по старогръцка литература, който е установен, традиционен; от 200 години в Европа той си е един и същ. Обаче има едни части, наречени с термин, зает от трагедията, а именно, „стазими“, в които се включват разговори по теми от курсове, реално съществуващи в университета, но не съвпадащи с основния. Примерно, в един момент участниците спират да говорят за лирика и казват: „Хайде сега да говорим за интелектуалците през античността“. Който е бил по-близо до нашата работа, знае, че такъв курс съществува – „Интелектуалците през античността“. И тук той е драматизиран също. Има още три такива „стазима“, в които се говори по теми на античната литература и култура: има примерно един доста дълъг разговор, посветен на пътешествията по егейските острови.

Боил Ев

Р.С.
– Да. „Одисеята“ е вероятно тук и богът на моретата, който люшка кораба на Одисей в разни посоки.

Н.Г.
– Или го потапя…

Р.С.
– В заключение да поканим слушателите на премиерата.

Н.Г.
– Да. На нея са добре дошли всички колеги, студенти, всеки който се интересува. Това ще бъде в Ректората, на шестия етаж, в библиотека „Филологии“ – на 5 декември, четвъртък, от 17 ч.

Р.С.
– Благодаря за този разговор и успех на четивната и познавателна книга.

7 СтЛ 36 а

*

(за Радио „Алма Матер“, 3 декември 2019)

https://knigizavinagi.com/author/bookcorner/

***

„Старогръцката литература“ 2

Любомира Константинова:
– В деня на премиерата на „Старогръцката литература. От легендарните начала на поезията до края на елинизма“, ви срещаме с автора – преподавателя в Катедрата по класическа филология на Софийския университет, доц. Н. Гочев. Добър ден.

Н.Г.
– Здравейте.

Л.К.
– Изключително удоволствие е това отваряне на книга, макар и невидимо за очите на слушателите ни – много красиво издание, с уместна снимка на корицата; с твърди корици, което предлага три части, които преминават през всичко онова, което обещава заглавието.

Н.Г.
– Първо, аз много се радвам, че Вие обърнахте внимание на вида на книгата. Тя наистина е красива; и аз самият, който работя с книги, рядко съм срещал толкова хубава книга. И ми е малко изненадващо, че аз съм я написал. Не мога да не използвам този случай, за да благодаря на целия екип от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, който беше ангажиран в работата по нея.

Л.К.
– Нека да кажем на слушателите ни колко време измина от написването на книгата до излизането ѝ, за да си представим целия този труд на много хора.

Н.Г.
– Да, това заслужава да се каже. Действително, създаването на една книга е процес, който е различен от нейното съдържание и е добре да му се обърне внимание. Книгата се състои от две части; и аз това винаги го подчертавам, защото те са много различни.
Едната част (самата книга е голяма, тя е 600 и повече страници) е диалог между участници, които си говорят за старогръцката литература. А втората – това са добавки или бележки под линия. Тези бележки под линия са огромни, те заемат към 300 страници, което прави впечатление. Защото хората са виждали бележки под линия, но половината от всичко… Но ето, тази книга е така.

Л.К.
– Това е по-трудната или по-лесната част?

Н.Г.
– Бележките ли? Те просто са различни. Това щях да кажа: че когато се пише книга и става въпрос за художествен текст, тя може да се напише бързо, защото художествените текстове се пишат с вдъхновение. Това при мен отне 5-6 месеца. Обаче втората част – ерудитската, която включва резюмета на произведения, нови преводи на източници, препратки – тя е писана преди това, в продължение на 5-6 години.
И след като предложих целия този текст към края на 2018-та в Университетско издателство, на него му отне около шест месеца, за да направи сигналните бройки. Нали най-напред се печатат едни десетина сигнални бройки, просто за да се види как изглежда книгата, и че я има. Но след това работата продължава. И работата по „Старогръцката литература“ продължи още към 4 месеца, и ето сега имаме този резултат. Така че да се напише книгата в основния си вид – това може да отнеме 6 месеца; но след това е нужна още около година, за да се дообработи от автора, после да протече сътрудничеството с издателя и всичко това да се направи добре. Много хора са ангажирани: като се започне от директора на издателството и се стигне до хората, които печатат и разпространяват.

Л.К.
– Иска ми се да връщаме слушателите ни към създаването на книгите, за да могат да бъдат и те част от този процес, който остава неподозиран понякога. Преминавайки през първата и втората част на книгата; през всичко онова, което ни разказва първата – всъщност коя е нишката, която следва историята?

Н.Г.
– Да, какво всъщност става там? Веднага казвам – защото това не е никакъв секрет – че книгата беше замисляна като учебник.
Всъщност тя е продължение на една друга книга, която излезе преди петнадесетина години и се занимаваше с подходите към старогръцката литература – как се теоретизира, как се мисли за нея; като се започне от Аристотел и се стигне до наши съвременници, от които аз лично съм учил.
И в един момент някои ме попитаха: „А няма ли да има втора част на тази книга, която ти издаде преди 15 години – и даже я нарече „Пойесис I“?“ Защото така я нарекох. „Ποίησις“ означава „поезия, литература“. И „едно“: това „I“ си го пишеше на корицата. И казах: „Прави сте, след като съм написал веднъж „едно“, трябва да има и „две“; но след като заради първия том огледах цялата история на изследванията, сега какво?“ И тогава една колега каза: „Просто си напиши твоите лекции. Това ще бъде № 2.“
Така че книгата е написана като представяне на моето преподаване. Но тук има една особеност, а именно – че аз почти не работя лекционно. Може би това не е често срещано. Лекции не чета, а предлагам на студентите да прочетат нещо и след това да си говорим за което са прочели. И ги съветвам как да обсъждат въпросите. Та това се случи в тази книга.

Л.К.
– Значи това е книга за всички, не просто за студенти или ученици. И предлага текстове, които заслужават своето обсъждане.

Н.Г.
– Книгата според мен е новина, тъй като учебниците – било за гимназията, било университетските – са обикновено от лекционен тип. Те са монологични – както се чете лекция, така излиза и учебникът. А тук имаме нещо различно, което не е далеч от ума, обаче се случва рядко, ако изобщо. Предлага се учебник от семинарен тип. Защото в университета съществуват и лекции, и упражнения. Упражненията за какво са? За да могат хората да разговарят.
И ето сега имаме учебник – радвам се, че на мен се случи да го направя – който показва как вървят упражненията, как хората си говорят, след като са чели. Затова имаме 12 участници, от които един е водещ, и те си говорят за литературата. Впрочем, по стандартния университетски курс. Значи онзи, който се интересува да види едно систематично изложение…

Л.К.
– Формата може да е различна, но съдържанието е това…

Н.Г.
– Да. Защото стандартният курс е такъв, непроменяем – от 200 години в Европа и от около 120 у нас. Ние имаме учебници по старогръцка литература още от края на XIX век. Първият автор на такъв учебник е Константин Величков – известният наш книжовник, политик, преводач на Данте. Той пръв – като учител в Солун – е написал такъв учебник. Така че имаме едни 120 години традиция.
Но ето сега за пръв път се появява учебник от диалогичен тип. Той върви, както е прието: имаме епос, лирика, драма – което е поезията; и след това историография, реторика, философия, което е прозата. И накрая – следкласическата епоха. Това е.

…

Л.К.
– Една част от пролога сякаш задава именно това, което можете да очаквате нататък:
„И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето.“
Нека това да си кажем – колко различно е това, нашето време?

Н.Г.
– Първо да кажа за началото на книгата. Тя започва някак направо, без каквито и да е обяснения. Просто водещият на този разговор заговаря от първо лице.

Л.К.
– Преди това пише „Ден първи“. В скоби: „Аполоний“.

Н.Г.
– Да. И сега да кажем какво е устройството на книгата. Това са десетина души, които се събират всеки ден, в късния следобяд, и започват да си говорят, осъзнавайки, че създават учебник по литература. Водещият ги е поканил; той ги цени като хора, които разбират от тези неща, макар повечето от тях да са млади: някои са студенти, други – докторанти, трети – асистенти, като в университет.
И той казва: „Хайде сега да направим заедно един учебник, защото аз сам не мога да го напиша, много е трудна тази работа.“ Единственият начин да го създадат е да седнат заедно и да го изговорят.

Л.К.
– Много е трудно, защото?

Н.Г.
– Защото дисциплината „старогръцка литература“ е много стара и материалът, който е натрупан, е извънредно голям. Това е една от най-разработените теми в науките за човека. Тази литература е първата, тя е началната за Европа. Гърците са тези, които са създали европейската литература; и те са единствените, в началото на чиято литература не стоят преводи. Такава друга литература в Европа няма. Защото и римската започва с преводи от гръцки. Българската литература започва с какво? С преводите на Светото Писание. Това е, което са направили св. св. Кирил и Методий. И всички останали са така – френската, английската, немската – всички те започват с някакви преводи. Гръцката литература с това е особена и затова е основополагаща, защото е започнала без преводи, сякаш на празно място.
И оттук нататък, всички европейски интелектуалци, които се занимават с хуманитаристика, са започвали с тези книги – с Омир, Херодот, Платон, Аристотел, трагедията. Това е европейското образование – за хуманитарното говорим. Като изключим Библията, то се състои просто в познаване на тези книги, които са било художествени, било исторически, било философски. Защото, когато казваме „старогръцка литература“, не говорим само за чисто художествена литература, а имаме предвид нещо по-широко, което заслужава да се нарече „словесност“.

Л.К.
– И в цялото изобилие на тази широта, един нов подход определено носи полза.

Н.Г.
– Човек не може да каже нищо оригинално по стария начин. И ако някой реши просто да разкаже своите лекции, той нищо няма да допринесе. Дори няма да е ясно защо го прави. Би могло просто да се преведе някоя книга, или пък да останат старите учебници. Значи трябва да се направи нещо ново – като начин на представяне. И това ново е този разговор, който, струва ми се, задържа вниманието на читателя – защото там има хора, които общуват помежду си.
Та казвам, че има художествена част. Участниците са различни характери, те имат отношения помежду си, говорят си като близки хора – а не само изговарят онова, което са научили за старогръцката литература. От време на време се заемат с някои по-специфични теми. Например, съществува темата „Интелектуалците през античността“, която обсъждат. Или темата „Античността в художествената литература“.

Л.К.
– А от време на време са критични и към собственото си обсъждане, като в такъв момент: „Е, много възрожденска стана обстановката – казах. – Какво друго? Трябва да споменем за Софроний.“

Н.Г.
– Да. Това е моментът, в който те разговарят за „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Това е много важна и интересна тема. Наистина има такъв специализиран курс в университета, който започва със средновековието и стига до наши дни. Те се питат: „Как е прониквала античността в България?“ И разказват как. Ние и през средновековието сме имали преразкази на антични произведения, а и по-късно тези неща са се поддържали по различни начини.

Л.К.
– Нека преди да поканим слушателите на самото представяне, да им кажем и как бележките, в своето подчинение на основния текст, притежават една хомогенност.

Н.Г.
– Първата част е разговорът; а втората е ерудитската, където се предлагат сухи факти и изложения на произведения. И в тази втора част човек би могъл да намери едни от най-големите резюмета на важни антични книги, които някога са правени на български. Тук намираме най-голямото резюме на „Илиада“, 30-40 страници. На „Одисея“, на Херодот – също най-голямото, което е правено на неговата „История“; на някои диалози на Платон. И Аристотел – неговата „Метафизика“ в по-голямата ѝ част е конспектирана тук. Съдържанието на един известен античен роман – „Етиопска повест“ – също е тук.
Но освен това в бележките има и точни сведения за авторите, за контекста на произведенията, като всички те са взети от източниците. Това са нови преводи на важни свидетелства за античната литература.

Л.К.
– И ако Вашите думи не са стигнали на слушателите на „Нашия ден“, не са им били достатъчни, къде в този ден – деня на представянето на „Старогръцката литература“ те могат да чуят не само Н. Гочев, но и проф. Валери Стефанов?

Н.Г.
– Ще бъде в Ректората – централната сграда на СУ, в библиотека „Филологии“, от 17 ч.

*

5 декември 2019, БНР. „Нашият ден“

https://bnr.bg/hristobotev/post/101200192

***

„Старогръцката литература“ 3

1 а СтЛ 1

Надежда Московска:
– Книгата, която държа в ръцете си, е озаглавена „Старогръцката литература“. Неин автор е Н. Гочев. Здравейте!

Н.Г.:
– Добър ден!

Н.М.:
Подзаглавието е „От легендарните начала на поезията до края на елинизма“. Важно е да кажем, че тази книга обхваща именно онова, което един курс по старогръцка литература… преподава.

1 СтЛ 2

Н.Г.
– Да. Бих казал, че това е стандартният курс по старогръцка литература. Той е такъв поне от 200 години. Като казвам „200″ това са 200 години в Европа. Най-напред във Франция и Германия в началото на XIX век, а после и другаде, са се появявали книги, които са обхващали историята на старогръцката литература започвайки точно от легендарните начала на поезията. А не както впоследствие – да се започва от Омир.
И е интересно, че когато филолозите от XIX в. са се заемали с началата на литературата, те са започвали не с друг, а с Орфей. Макар че от Орфей не е запазено нищо; но те казвали, че е установено и сигурно, че траките и фригийците са онези, които първи са създавали поезия и музика в нашия регион; а след това гърците. Така че това е началото, а краят на изложението е в епохата на елинизма. Има и още, но един основен курс наистина достига до I в. пр. Хр., до нулевата година, времето на Август.

Н.М.
– Всъщност повествованието, доколкото тук има такова, се води от един персонаж, който се нарича „Орфей“.

Н.Г.
– Точно така.

8 СтЛ 35

Н.М.
– Защо казвам „доколкото има такова“? Защото всъщност формата на текста е диалог. Една антична форма. Защо избрахте тази форма и лесно ли се удържа тя?

Н.Г.
– Наистина, диалогът като литературен жанр е изобретен през античността. Може би не от Платон, може би от някой от неговите познати около Сократ; и впоследствие се употребява извънредно много. Да кажем, един философ като Джордж Бъркли, който е сравнително нов автор, пише диалози. Джордано Бруно също пише диалози, при това високо художествени…

Н.М.
– Но прави впечатление, че споменавате философски диалози, а това са диалози за литература.

Н.Г.
– Да. Но не е изключено да се водят диалози на всякаква тема. Във всеки случай жанрът е много стабилен. И сега, в какво се състои изненадата. Тази книга е заявена – пише го още в началото, пък и аз така говоря за нея – като учебник. Човек го отваря, вижда някакви хора да разговарят и си казва: „Но как това ще е учебник?“
Ще кажа в какъв смисъл. В университета от отдавнашни времена, и за щастие все още при нас, има две форми на работа със студентите. Едната е лекционната, която всеки познава, а другата е семинарната – или, както ние го наричаме, упражненията. И сякаш всеки смята за нещо подразбиращо се, че един учебник трябва да бъде изпълнен в лекционна форма. Тоест, да имаме монолог: нещата са така, така…

Н.М.
– Категорични.

Н.Г.
– Да. Текстът звучи авторитетно, няма спор, това е последната дума на науката. И не се прави връзка с лекционната форма, а всъщност това е една лекция, която е отпечатана.
Та когато се размислях, че е крайно време да се напише един университетски учебник по старогръцка литература, тъй като такъв не е бил писан от български учен никога…. макар че ние имаме много хубава традиция в античнознанието, и също в знанието за античната литература, която е повече от 100-годишна. Ако вземем предвид първия учебник на Константин Величков – почти 130-годишна. Тъй като Величков е писал свой учебник за българската гимназия в Солун, където е преподавал. Това е един добър учебник, той е сканиран, може да се прочете. Аз ги огледах тези учебници, и изобщо цялостните изложения на старогръцката литература на български език, и установих, че ние още нямаме университетски учебник. Тъй като учебникът на Балабанов, който е издаден през 1914 г., все пак е гимназиален. Той няма библиография, няма препратки към източниците, няма оглед на научната традиция… той си е един прекрасен учебник, но за училище.
И си казах: „Ще напиша, но как?“ Крайно трудно е да се напише учебник по старогръцка литература, защото тя е най-обсъжданата в света.

СтЛ 43

Н.М.
– Позволете ми да отбележа, че и Величков, и Балабанов също присъстват, макар и само като споменавани от диалогизиращите. Казвате, че е най-обсъжданата. Всъщност да не пропуснем това – че има втора част, в която са изведени всички онези неща. Ако диалогът е това, което се случва в учебния час, то бележките са това, което студентите и преподавателят трябва да правят после.

Н.Г.
– Това е фонът. Бележките представят твърдото знание за старогръцката литература: доколкото може да има точно знание в науките за човека. Защото науките за човека не са като природните и като математиката, там знанието е приблизително. Добре да знаем това и да не съжаляваме, то е такова. Човекът е нещо подвижно и свободно, затова и знанието за него е приблизително, а не сигурно, както е в геометрията…

Н.М.
– И диалогично, в този античен и хубав смисъл.

х 10 СтЛ 39

Н.Г.
– Та като се замислих, си казах: „Защо да не дам една картина на образованието, каквото наистина е, тоест на разговорите със студенти?“
И някак естествено се появи ето този разговор. Както може да се види, в него има десетина-дванадесет действащи лица; и те имат антични имена. Може да се каже, че тези имена са им дадени в чест на това, че се занимават с античност. И не са само гръцки.

Н.М.
– Много е любопитно това за персонажите. Не зная дали зад тях стоят реални личности, подозирам че да, защото са много последователни някак. Хората са си хора – участниците в този диалог.

Н.Г.
– Това е голям литературен въпрос. Много историци на литературата се занимават с това – има ли прототипи зад действащите лица на дадено произведение и кои са те.
Хубаво е да се каже, че прототипът е само една опора. Но художественият образ не може да съвпада с прототипа, защото литературата не е като фотографията. Ти не се занимаваш с това, да представиш „точно този“ човек, а се стремиш да създадеш литературен образ. И в случая има литературни герои. Те може и да имат някаква опора в реални лица, обаче е мъчно да се установи доколко реалният човек или представата за него се доближава до създадения литературния образ.

Н.М.
– Ето че току-що казахме на зрителите ни, че това е литература. За съжаление учебните часове не могат да се случват винаги така, и затова е толкова хубаво да се чете литература за тях.

Н.Г.
– Да, така е. Това е един идеален разговор, който в действителността е мъчно да се проведе. Но затова има идеали.

Н.М.
– Симпатично е наистина, че още в началото един от персонажите казва: „Ами ако не можем да допринесем за разговора…“ и се казва, че тя всъщност участва в разговора, дори да мълчи. И така е и читателят – може да си мълчи, докато чете, но участва.

Н.Г.
– Точно така. Трябва да се помага на всеки, който се интересува от тези неща; да му се подсказва, че той винаги може да допринесе, и че за това не е необходимо да има съвършено знание.
В тази книга има едно внушение, на което искам да обърна внимание. То е, че съвършено знание няма, и ние можем да пристъпим към науката с несъвършено знание и да не се срамуваме от това. Това е добрият подход. Ти знаеш, че знанието ти е несъвършено, но това не те притеснява, все пак влизаш в разговора. И когато се съберат десет души които разговарят приятелски и доброжелателно помежду си, ето така се прави наука. Разбира се, нужно е и твърдо знание, което го виждаме във втората част на книгата.

Н.М.
– И все пак си признавам – тъй като съм от тези с много несъвършено знание в класическата област – че на моменти имах нужда да чета диалога без да чета бележките, а после да се връщам към тях. Тъй като, колкото е достъпна първата част, толкова втората ме респектираше с това, че наистина се сблъсквам с учебник по старогръцка литература.

Н.Г.
– Това са като две различни книги. Но ако отворите преразказа на „Илиада“, който е наличен там, или на „Одисея“, или на романа „Етиопска повест“… Ви обещавам, че четенето ще бъде приятно и увлекателно.

Н.М.
– След като се преборих и с бележките, потвърждавам. Потвърждавам, че и те не са непреборими. Казвам просто за това усещане за достъпността: за онзи, който тепърва пристъпва, и за онзи, който може да е по-информиран, и пак да използва втората част като справочник.

Н.Г.
– Аз мисля, че книгата е успешна. Не го казвам като автор, а като някой, който вече донякъде е отстранен от нея. Защото като я отвориш – примерно към средата на диалога – и се зачетеш, тя не те пуска лесно. Четеш и си казваш: „Я да видя какво ще кажат и по-нататък…“
Е, разбира се, освен стандартния курс, има и друго. Има нещо, което се нарича „стазим“, това е термин от античната драма, където се включват едни допълнителни курсове. Например „Интелектуалците през античността“. Хората говорят и на тази тема. Значи книгата не е като обикновен учебник, да тръгнеш и да завършиш – автор, жанр, автор, жанр; а има едни отделяния по теми, които са въведени в структурата ѝ. Така тя се дели на части.

Н.М.
– За мен беше много приятно нещо, което чух на представянето на книгата в края на миналата година – като определение за нея. Защото тогава всички говореха за мултижанровост и неща, които вече казахме. Някой каза, че в тази книга преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета се срещат. Това несъмнено е ласкателно за Вас като автор, но склонен ли сте да се съгласите с него?

СтЛ 53

Н.Г.
– Във всеки случай има опасност преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета като се срещнат, да не видят никаква разлика помежду си. Защото някои преподаватели се държат като кабинетни учени. Това е, което смятам, че трябва да се избягва.
Преподавателят в аудиторията трябва да бъде в голяма степен човек, който слуша студентите. Но за да ги слушаш, ти първо трябва да им дадеш думата. И ето тук се проявява диалогичната настройка: доколко човек е в състояние да дава думата на други. Това изисква една деликатна душевност: да можеш да уважаваш хората около тебе, да не искаш от тях прекалено много, а това, което търсиш в тях, да е самата любов към знанието. И ако има такова нещо и ако го поощряваш, тогава ще се получи истински разговор.
И тогава преподавателят ще бъде добър и различен от кабинетния учен, който просто си гледа книгите.

16 б СтЛ

Н.М.
– Искам да Ви благодаря за този разговор. Действително препоръчвам тази книга, доколкото по нея наистина може да се учи, с онова въведено от формата на диалога колебание, което, както стана ясно от нашия разговор, касае науката по същество.

…

БНТ, „Библиотеката“. 12/19 януари, 2020

https://bnt.bg/bg/a/starogrtskata-literatura-ot-legendarnite-nachala-na-poeziyata-do-kraya-na-elinizma

*

267

х 5 Хеопсовата 6

Египетски фрагменти

Кайро е голям град, но има две неща, по които човек винаги може да се ориентира – Нил и пирамидите. Булевардите са сравнително нови, движението е изобилно, а блоковете – безброй: набързо строени, с много пране по балконите и по прозорците, с билбордове, по съдържание подобни на тези из Европа, но с арабски надписи.

Аз не обичам твърде големите градове, поради неуютността и разстоянията, които не могат да се изминат, освен на кола или с метро. София не е малка, но я обитавам така, все едно че е още онази от преди Втората световна война.

…

Египет е мюсюлмански от около 640 г. Преди това е бил към Византия, която го наследява от римляните. И 18 години след хиджра тук идва армия на халифа, начело с Амр и превзема Александрия доста лесно, защото тогава византийците са били слаби.

Известно време коптският, който е египетски, се употребява наравно с арабския, но след стотина години арабският става задължителен и коптският започва да се забравя, освен от християните (монофизити), които и досега си го поддържат в литургията.
По онова време столица е Фустат, той е основан от Амр, като лагер за войниците му. Към средата на девети век Египет се управлява от Ахмад ибн Тулун. Баща му е бил роб в Багдад, но той е свободнороден. Има своя династия, но тя не продължава дълго, последният Тулунид е убит в началото на X в. После няколко десетилетия управляват едни родове, наричат ги Икшидиди и Кафуриди. Тогава идват Фатимидите, към 960-та, и основават Кайро, за да имат за столица техен град, а не онзи на сунитите.

…

Фатимидите са управлявали до времето на Саладин, който им отнема властта и се установява в Кайро към 1170-та. Той е успешен военачалник, на Запад много го ценят, не ми е ясно точно защо. Имало и други като него, обаче той е бил запомнен. Той е Аюб, и неговата династия продължава до 1250, когато идват мамелюците. Има един Байбарс, който е бил голям пълководец, побеждавал е не само кръстоносците, но дори и монголите, което е било по-трудно.

Те са султани на Египет, но запазват Абасидските халифи, заради престижа на династията и на титлата. Могли са да обединят целия мюсюлмански свят, но са загубили войната с турците в началото на XVI в. Оттогава Египет е подчинен на Константинопол, и така чак до Наполеоново време, макар че мамелюците са удържали някаква автономия.

…

Да се владее Египет отдалеч е трудно, защото той е някак самодостатъчен и винаги встрани от всички други. Така е още от фараоново време. Той затова и не е могъл да стане център на империя, като Рим или Багдад, макар че се говори за „Империя на Новото царство“. Но това е съмнително.
Освен това той никога не е бил морска сила. За египтяните морето е безинтересно, реката им стига. Но за да бъдеш империя, ти се нуждаеш от море или от голямо континентално пространство. А Египет няма нито едното от двете. Защото в пустинята не може да се живее, там няма над кого да властваш.

От друга страна обаче Нил ги прави независими. Поради това дори някоя външна сила да наложи свой управник, а това се е случвало често, той сам се отцепва от нея, защото може да се справя и сам. При това тук традицията е толкова стара и славна, че няма нужда да заемаш престиж отвън, имаш си го на самото място.

***

в ауд 187

[хрониката на Манетон]

На Манетон сигурно му е била поставена задача да изработи една достоверна египетска история, по-добра от Херодотовата.

Впрочем Херодот не е виновен за неточностите си, той не е знаел египетски пък и целта му не е била да пише история на Египет. Манетон без съмнение е имал достъп до документи, можел е да чете надписи и поради това историята му, колкото и лошо да е запазена, все пак е създала основата на древноегипетската хронология. Разделението по династии е негово, а и днес египтолозите, винаги когато могат, датират събитията по династии и избягват други летоброения.

Та историята не е останала в първоначалния си вид, а е оцеляла у Синкел, който е чел Юлий Африкан и Евсевий, и си е направил извадки от тях. Има един арменски превод на Евсевий, който почти напълно съвпада с текста на Синкел; и освен това някои сведения у Йосиф Флавий, които са много любопитни, защото се отнасят до еврейското присъствие в Египет.

Казва, че в началото страната е била управлявана от богове, което е известно още от Херодот. Споменават се Хефест-Пта и другите, и се стига до семейството на Озирис. Казва се, че след боговете царували полубогове и духове: Анубис примерно бил полубог. И след това се минава към хората; на първо място е Мен, за който пише, че бил отвлечен от хипопотам. Има и един друг, от по-късно време, който пък бил убит от крокодил.

Има факти, които са приети от сегашната наука. Примерно, строителите на пирамидите са в четвърта династия – и сега ги поставяме там. За Хеопс е добавено, че бил надменен владетел, но и автор на някаква важна книга – „Свещената книга“, която впоследствие била на почит.
В трета династия се говори за Имутес, когото гърците наричали Асклепий – това трябва да е бил известния архитект Имхотеп, за когото днес се смята, че е първия обикновен човек, който е бил обожествен – наред с фараоните.
В шеста е спомената една царица, Нитокрида – за нея пише и при Херодот. Споменат е Сезострис, който бил в 12-та династия, и се повтаря сведението, че бил голям завоевател и стигнал до Тракия. Наистина днес се приема, че при тази династия Египет бил по-силен, и тогава се появяват първите по-ценни литературни паметници и се оформя „класическият египетски“.

Династиите от 15 до 17 били хиксоски – самата дума „хиксос“ се споменава у Йосиф Флавий, и значела „пастир“. И след това става ясно, че между 18 и 20-та държавата пак е била силна, е там се споменават поне двама царе на име „Рамзес“, които управлявали по 60 години и повече; и наистина, великият Рамзес трябва да е царувал толкова, към 65 години. После се стига до етиопците и Сабакон, и веднага след това идва саиската династия на Псаметиховците, Нехаовците и Амасис.

Накрая доста точно се изреждат персийските царе, завръщането на египтяните между 28 и 30 династия, и пак персите до последния Дарий, за когото изрично се казва, че бил убит от Александър.

***

[евреите в Египет]

При Йосиф Флавий има три места, където се цитира Манетон, като третото съдържа и критиката му срещу казаното.

Накратко, става дума за следното. По времето на фараона Тутмос в Египет нахлули нашественици от изток, опустошили много градове и земи, и се установили в източната част на Делтата, където основали град на име Аварис. Оттам управлявали Египет, който им бил подчинен – поне до Тива (Диосполис). Тези нашественици се наричали „хиксоси“, което на техния език значело „пастири“. Те властвали в Египет повече от 500 години и накрая били прогонени от друг фараон, пак на име Тутмос; и се оттеглили на изток, в Палестина, където основали град, който се казвал Иерусалим.

Йосиф мисли, че това е достоверно съобщение на Манетон за престоя на евреите в Египет. И въз основа на следващия откъс, където е разказана историята на братята Сет и Хармаис, които се били преименували на Египт и Данай, заключава, че Изходът се е случил цели хиляда години преди Троянската война.

Това обаче не съответства добре на разказаното в Библията. Там пише за наследниците на Мойсей, така наречените съдии, последният от които е Самуил. Но ако първият им цар Саул е живял в края на XI в. пр. Хр., както се датира обикновено, излиза, че от Мойсей до него има почти 1200 години. Ако това е вярно, тогава списъкът на съдиите ще е непълен. И въобще много неща от библейската хронология ще трябва да се разместят.

Като че ли никой от модерните учени не е съгласен с Йосиф за чак такава древност на Мойсей. Обикновено го поставят в XIII в. пр. Хр.

А в третия цитат пише, че след време един фараон решил да прогони от страната част от населението – хора които били прокажени и страдали от разни други заразни болести. Най-напред ги изолирал на едно място в Делтата, където преди време се били установили хиксосите. Тогава техен вожд станал един хелиополски жрец на име Осарсеф (Хелиопол е в тази област, близо до Аварис). Той влязъл във връзка с хиксосите от Иерусалим и им предложил да се притекат на помощ на неговите хора; и те дошли, опустошавали известно време страната, но не след дълго били отблъснати от войската на фараона и се върнали в Палестина заедно с прокажените. А жрецът, за който става дума, се преименувал на Мойсей (всичко, написано в този откъс, Йосиф смята за измислица и го отхвърля).

Поради мнението на Манетон (повторено по-късно и от Страбон), а и въз основа на разказаното в Библията, някой може да заподозре, че Мойсей е бил египтянин. Примерно Фройд е на това мнение. Защото там пише, че Мойсей е бил отгледан в дома на фараона, още от малък. И все пак е казано, че е евреин, от рода на Леви.

Но дори Мойсей да не е Осарсеф, той трябва да е живял по-скоро през XIII в., отколкото 900 години преди това, както пише Йосиф. А историята за хиксосите се смята за вярна, като изключим продължителността на престоя им, защото сега те се поставят в XV-XVI династии, които траят към 110 години. И дори да са нахлули по-рано, все пак в Египет им се събират не повече от 200 години.

***

[езотеризмът]

Едно време, когато бях студент, си купувах разни книги на окултни теми, и хората понякога ме питаха за какво става дума там. И аз казвах, че това са книги по езотерична философия. И един път ме попитаха направо: какво все пак е това „езотерична философия“. Опитах да отговоря, защото мислех, че знам – но се оказа, че нищо не мога да обясня.

…

А разказът за езотеризма може да започне от много места. Примерно с Фройд. Малко преди началото на Втората световна война той пише две есета за Мойсей и казва, че това е неговият „роман“ за този човек; но не е роман, а е просто размисъл за това, каква е била религията, която Мойсей е дал на евреите. Според него Мойсей трябва да е бил египетски жрец – както пише Манетон, пък и после Страбон. Но освен това той трябва да е имал нещо общо с Ехнатон, който премахва многобожието и установява монотеизъм – култ към Атон, слънчевия диск.

Според Фройд Мойсей е решил да стане продължител на този култ, макар и с някои изменения. Дали е познавал Ехнатон или е възприел неговото учение чрез други, това е второстепенен въпрос. То е като дали Изходът се е случил през XIV в., след смъртта на Ехнатон и унищожението на Амарна, или стотина години по-късно, по времето на Рамзес II и сина му Мернептах. Но не това е главното, а друго: че Мойсей увлякъл група свои последователи, извел ги от Египет и им предал монотеизма – това, което изповядвал Ехнатон. Разбира се, той не казва, че единственият бог е Слънцето, а го представя като невидим и дори неназовим. Бог е „който е“, както пише в Петокнижието. И това удържане на Ехнатоновата религия е станало причина за възникването на евреите като народ.

Самият Мойсей пък, когото Фройд нарича „велик човек“ – а едно от характерните дела на „великите хора“ е, че те предвождат и дори създават народи – е бил убит от евреите, които не са могли да понесат прекалената строгост на законите му. А може би и прекалената чистота на божеството му – че то е невидимо, че не може да бъде изобразявано, че е отвъд всичко.

Тук Фройд е направил връзка с нещо, което е писал по-рано, и което е неговото обяснение за произхода на религията. То пак няма нищо общо с никаква наука, нито дори с психология, а е просто измислица, авторски мит. Някога си, в най-дълбока древност, водачът на някакво първобитно и патриархално племе е бил убит от своите синове. От това те започнали да изпитват силно чувство за вина, и за да го преодолеят, решили да обожествят мъртвия баща и започнали да му принасят дарове и да го молят за прошка. Това е Фройдовата представа за първородния грях; и изглежда, че според него така е възникнала религията.

После това престъпление е било забравено, което значи, че споменът за него е бил изтрит, или както казват психоаналитиците – „изтласкан в несъзнатото“. Но обичаят да се почита божество, което е било убито, остава. Освен това този грях е оставил следа в несъзнатото, наречена „травма“, и тя се е възпроизвеждала неведнъж в историята. Така че впоследствие е имало много исторически лица, които са били обожествени по същата причина.

Разбира се, около тези писания на Фройд се вдига огромен шум, първо защото те явно са насочени против християнството; но и никой човек, който смята себе си за религиозен, няма да бъде възхитен от тях. Скоро след публикуването на размислите си за Мойсей, Фройд умира.

…

Около 50 години по-късно един професионален египтолог, немец, се захваща да пише отново на тема „Мойсей“. Но той не се интересува дали Мойсей е бил египтянин или евреин, а насочва вниманието си към друго: че той е профанизирал, тоест изнесъл пред непосветени, един важен аспект на египетската религия – а именно, нейния монотеизъм.

Но египетският монотеизъм не е бил известен на мнозинството египтяни, а само на жреците, и то може би не на всички. И сигурно на фараоните. Първият, който е извършил профанизирането, е бил самият Ехнатон. Защото той, като фараон, знаел тайната доктрина – че Бог е един. Но вместо да я запази са себе си и останалите избрани, решил да я изнесе пред всички, и при това да забрани многобожието. Значи той се отказал от двойнствеността на религията си, и решил, че хората не бива да се делят на посветени и непосветени, а всички трябва да знаят истината.

Струва ми се обаче, че този египтолог не мисли така, или по-скоро, че не е склонен да хвали Ехнатон, нито Мойсей или някой друг като тях. Според него това, което те са създали, трябва да се нарича „контра-религия“. Значи религия, която е насочена срещу всички останали, включително „добрата религия“, която са имали египтяните. Мисълта му е, че е естествено и полезно религията да е двойнствена: едно да се предлага на мнозинството, а друго – на посветените. Както казва – да има „големи“ и „малки“ мистерии.

Защото висшата религия, за каквато той все пак смята монотеизма, не е постижима за всекиго. „Низшата“ пък, която съдържа всякакви ритуали, суеверия, почитане на разни същества като божества – тя е за простолюдието, чийто ум не може да се издигне над видимите неща. Ако на такива хора бъде предложена истината за невидимия и единствен Бог, те ще я отхвърлят, както евреите в Синай протестират срещу Мойсей, искат да се върнат в Египет и си правят златен телец. Ако пък я приемат, няма да могат да я удържат чрез разума си, а ще разчитат единствено на сляпата вяра и ще станат фанатици.

Затова за тях е полезно да им бъдат предлагани видими божества: такива с форма на крави, кучета, маймуни или хора – защото фараонът е човек, а той е бил смятан от поданиците си за бог. Но посветените сигурно не са го смятали за такъв, а и той е бил един от тях. Значи тази заблуда е била предлагана на египтяните умишлено.

…

Ето това е езотеризмът, който е характерен за огромен брой общности, или по-скоро секти през цялата история; масони и всякакви други, независимо от названието, което са си давали. То е така нареченото „тайно знание“.

Някой би казал, че езотеризмът може и да не е учение, а просто някаква склонност да се отделяш от хората, нещо като надменност. Да си казваш, че си „елитен“. Такова нещо, разбира се, има, и то е психологическата основа на езотеризма. А философската е, че истински съществуващото непременно трябва да е едно, както е било известно още на досократиците, като Парменид. Но това, че е едно, не значи, че то не влиза в отношение с нищо, нито пък, че всичко освен него е небитие. Защото нещата могат да се движат към съвършеното, както казва Аристотел, пък и Платон преди него.

Във всеки случай, според този автор посветените египтяни и всички след тях, които са се придържали към тази полезна двойнствена религия, са обожествявали „едното“ като „всичко“, тоест като космоса, вселената.

Така че техен бог е най-напред природата, която те обожават заради нейната вечност и заради благата й. А наред с нея и разумът, който я държи в порядък и някак я обладава.
Затова винаги е имало хора, които са били склонни да прехвалват разума и да твърдят, че човекът трябва да се стреми към съвършено знание, с цел да постигне пълно владеене на силите на природата.

***

[ароматерапия]

В Египет посетихме магазин за парфюми и лечебни масла. Възстанових речта на собственичката – по памет, но и с помощта на печатните материали, които ни раздадоха.

*

„Това са екстракти, смеси и масла с растителен и животински произход и с лечебен или друг ефект.
Ще започна с екстрактите от едно растение. Произвеждаме ги от лотос, роза, жасмин, ванилия, алое, жожоба, лавандула, лимон, теменуга, ягода, гардения, канела, ябълка, портокал.
Освен това предлагаме смеси, чиито имена са популярни и съставът им е известен: Тутанкамон, Царица Хатшепсут, Царица Клеопатра, Папирус, Арабска нощ, Тайната на пустинята, Царицата на Египет, Аида, Ароматите на харема, Нефертити, Кайро, Хиляда и една нощ, Рамзес.

Тези, които ви изредих досега, са по-скоро парфюми, макар че имат и лечебен ефект. Освен тях предлагаме и чисто лекарствени екстракти. Има от сандалово дърво, мускус, царска амбра, амбра Кашмир, мента евкалипт.

От маслата имаме за външна и съответно за вътрешна употреба. За външна са масло от жожоба, от рукола, кокос, семки на зелен чай, репичка, бадем. За вътрешна: от черен ким, китов дроб, майоран, пшенични кълнове, тиквени семена, хелба, лук и чесън, джинджифил, гроздови семки, сусам, маруля, морковени семена, кайсия, лупина, кактус, женшен, кардамон, ябълка, карамфил, синап, индийско орехче.

Да вземем най-напред лекарствените екстракти. Сандалът помага при заболявания на опорно-двигателия апарат – артрит, радикулит, остеохондроза и т.н. Натрива се в кожата, докато се усети затопляне. Мускусът е срещу смущения в нервната система: умора, раздразнителност. Царската амбра е за ниско кръвно, а амбра Кашмир е за високо. Евкалиптовата мента е при простудни заболявания.

Джинджифилът също помага при простуди, а и за ревматизъм; както и карамфилът. Кардамонът и канелата са срещу инфекции в устата и гърлото. Марулята действа успокоително, а бедуинският чай е изобщо против нервни заболявания. Майоранът помага при безсъние и освен това намалява кръвната захар.

*

Човек може да бъде здрав и на стари години. Вярно е, че много зависи от природната сила на организма, от самия му състав. Но срещу всяка болест може да се противодейства, дори да е наследствена или вродена. Целта на медицината е да помогне на човек да бъде щастлив. Защото болестите не само скъсяват живота, но и пречат да му се наслаждаваме.

Разбира се, ние тук се занимаваме не само с медицина, а и с козметика. А козметиката е друг път към щастието. Защото за да е щастлив, човек се нуждае от други хора. Ако си просто здрав, това е добре, но има опасност да бъдеш самотен. А козметиката ни прави привлекателни и така помага да бъдем сред хора.

Хората биват харесвани най-напред чрез сетивата. Първо чрез зрението, а после идват обонянието и осезанието. Затова козметиката се грижи за гладкостта на кожата, добрия вид на косата, изразителността на лицето, хармонията на тялото – това са все неща, които се възприемат с очи. После идва ароматът, който излъчваме – той влияе силно, дори и хората да не знаят това.

Обонянието е вид осезание, то е усещане от разстояние. Както чувстваме чрез докосване, така и чрез подушване: това пак е контакт с някакви материални частици, които принадлежат на онзи, когото възприемаме.

…

Някой ще каже, че козметиката търси само приятното. Но защо не? Защо да сме против него? Приятното е като парите и властта – те не са лоши сами по себе си, просто могат да се употребяват с лошо намерение. Но може ли човек да е щастлив, ако всичко приятно е изгонено от живота му? И кой не обича да изглежда добре, да бъде красив външно?

Някои от стоките ни не са просто за приятен вид и аромат, а направо предизвикват желание. Ето примерно мускусът, който се нарича „боброва струя“. Той причинява сексуално желание и се препоръчва главно за мъже. Също женшеновото масло. И много от смесите, за които ви казах в началото, имат такъв ефект. За амбрата това е всеизвестно.

Ние сме жертви на своята природа. Не е възможно да я променим, можем само да смекчаваме пристъпите на вродените ни болести и склонности. Медицината е изкуство на уравновесяването…“

***

[антични описания на Египет]

Има три разказа: първо е този на Херодот (V в. пр. Хр.), а после на Диодор и Страбон, които са идвали приблизително по едно и също време, през I в. пр. Хр.

Те са подобни, може би защото Диодор и Страбон са имали предвид Херодот и той им повлиял, поне в подреждането на сведенията. И те като него започват с географията и Нил – колко са устията, откъде извира, защо е пълноводен през лятото. После се минава към обичаите на египтяните, включително и темата за боговете, и след това се дават сведения за царете.

Боговете и първите царе. Нил

И тримата са съгласни, че според египтяните страната се е управлявала най-напред от богове, като Озирис и Изида, и синът им Хор са били последните.
След това вече започват човешките династии, като първият цар се е казвал Мин, Менес или Мена – по различен начин са го записали. И във връзка с всеки цар се споменава за някое важно събитие или строеж. Мен е известен с това, че е построил Мемфис, като за тази цел е отклонил течението на Нил – изглежда мястото, през което тогава реката е минавала, му се е видяло особено подходящо за построяване на град. После споменават за Мойрис, който бил изкопал голямото езеро. То било служило като воден източник, в случай, че настъпи засушаване и Нил не се издигне на необходимото ниво.

И тримата коментират въпроса за разливанията на реката и за нилометрите. Херодот казва, че в древността, тоест поне хиляда години преди него, Нил се е разливал из Делтата след като се издигнел с осем лакътя, а по негово време са били нужни вече 14. Това трябвало да значи, че Делтата става все по-висока заради наносите, и че накрая Нил няма да може да я напоява и там ще настъпи засушаване, което ще е гибелно – защото в Египет никога не вали.

Нилометри е имало на няколко места в Египет, Страбон споменава за този на Елефантина, където е бил. По тях можело да се изчисли каква ще е реколтата и да се направят планове относно изхранването на хората и възможните печалби. А че при добра реколта жито се е продавало, свидетелства Библията: нали братята на Йосиф дошли да купуват жито по време на глада в Палестина.

Завоевателят Сезострис

Та като обсъдят нещата около реката, боговете и природата, минават към царете. След Мойрис се споменава за Сезострис, за големия му поход към Етиопия, Азия и Европа.

Впрочем него Диодор го приписва и на Озирис. Озирис бил тръгнал на изток, плавал през Червено море и стигнал до Индия, и после обратно, като побеждавал всички народи и оставал колонисти – в Колхида, Юдея, пък и другаде, дори в Македония и Атина. После се завърнал и имал неприятности с брат си, а жена му била на негова страна.
А по-нататък, когато минава към царете, които били човеци, разказва почти същото за Сезострис, когото нарича Сесоосис. Изглежда, че митът за Озирис, който според гърците е Дионис, се е преплел със спомена за някой силен фараон, Тутмос III или Рамзес II.
Относно Сезострис Страбон е по-пестелив, казва само, че е завоювал Етиопия и че и до негово време се показват паметниците, които е оставял по време на похода.

След това говорят за Протей, във връзка с посещението на Менелай, който на връщане от Троя си бил прибрал Елена; и някакъв Нилей, сигурно специално измислен, за да обяснят името на Нил. После Рампсинит – вариант на името „Рамзес“, и така в един момент се стига до строителите на пирамидите.

Пирамидите

Относно времето им Херодот не казва нищо определено, а Диодор е получил различни сведения, като едното е, че били строени 3 400 години преди него. Това е нелоша датировка, с около 700 години по-ранна от нашата. Иначе говорят за размерите им – че двете по-големи са от чудесата на света. Това го казва Страбон; как са били строени, за колко време и дали всички са за фараони мъже, или и за царици.
.
Херодот казва, че тази на Микерин била всъщност на дъщеря му или на известната хетера Родопис, но после обяснява, че Родопис е живяла много по-късно, по времето на Сафо и Алкей, и е била богата, но не чак толкова, че да си построи цяла пирамида. И се задържа върху темата за красотата на гърците хетери в Египет – тези, които живеели в Навкратис.

Относно начина на построяване: според него те били строени отгоре надолу и с машини, поставени на всеки ред, които прехвърляли блоковете. Диодор също мисли, че са започнали отгоре, но било с помощта на специален насип, който впоследствие бил премахнат.
По тяхно време изглежда облицовката е била запазена, и не са се виждали отделните камъни, както сега; защото Херодот казва, че всеки камък бил поне 30 стъпки дълъг, а това не е вярно, камъните са по два-три метра средно, както виждаме. Изглежда, че е съдел по плочите на облицовката, които сигурно са били по-дълги.
За броя на хората, участвали в строежа: Диодор е зависим от Херодот, защото казва, че били към 360 000, а числото у Херодот е 400 000. Той изобщо доста неща е заел от него, макар че е идвал тук лично – по времето на един Птолемей, който се е нарекъл Нов Дионис, малко преди 50-та пр. Хр.

За размера им. Диодор и Страбон са сравнително точни – казват, че Хеопсовата е висока шест плетъра или един стадий, значи около 180 метра, а тя трябва да е била към 150 в действителност; и че дължината на страната им е седем плетъра, значи към 210 метра. Херодот обаче преувеличава, защото казва, че била висока осем плетъра, а това е 240 метра. За пирамидата на Микерин Херодот и Диодор казват, че е със страна три плетъра или по-малко, значи под 90 метра.

Късният период

После разказите продължават със следващите фараони. Казва се, че имало кратко етиопско управление, после някакви 12 царе и един от тях бил Псаметих – и после сведения за късните фараони, по чието време бил създаден Навкратис, като база на гръцките търговци. И за елинофилията на някои от тях, особено на Амасис.

От Херодот е това, а Страбон се занимава и с по-късната история и споменава за гроба на Александър покрай описанието си на Александрия. Според него след първите Птолемеи управлението станало много лошо, така че за Египет било от полза това, че е станал римска провинция. Той бил там по времето на Август, и по-точно при префекта Елий Гал – някъде към 25 пр. Хр.

Разлики между Диодор и Страбон

Диодор показва осведоменост за различните мнения относно пълноводието на Нил през лятото, справката му е доста пълна. И дава списък на известните гърци, които са ходили в Египет. Така че все пак изложението му е по-скоро книжно.
А Страбон разказва повече за онова което е видял.
Харесвам описанието му на Тива, защото като го четеш, имаш чувството, че сте били там заедно. За звука от колоса на Мемнон и за царските гробници на отсрещния хълм. И за големите храмове в Тива, за обелиските, някои от които са паднали – същото, което може да се види и сега.

…

„Египетска история“ (диалог, без имената), „Истина и смисъл“

*

266

2 СтЛ 20

„Старогръцката литература“ (представяне)

За тази книга

Струва ми се, че при коментарите около тази книга надделява обсъждането на това, че тя е диалог: тоест, на първо място стои въпросът за жанра й.
От една страна е явно, че тя е замислена и представена като учебник – както впрочем и самите действащи лица си го казват още в началото, от първа страница. Оттук нататък обаче може се размишлява доколко този диалог е и научен труд; а ако пък е просто учебник, дали може да се учи по него.

На въпроса дали може да се учи от тази книга аз обикновено отговарям, че нещата, които се казват в нея са верни, и че в съдържанието й наистина се включва онова, което обикновено се преподава по този предмет – и у нас, и другаде, и в миналото.
Но все пак тя не е написана за да даде сухи факти; значи не е за да „информира“ за неща, които се представят като напълно сигурни. Защото учебникът, подобно на енциклопедичната статия обикновено се пише по този начин: казваме ти, че тези неща са така и недей да се съмняваш в това.

9 5 дек настроения

Впрочем в книгата го има и това – втората й част е по-скоро за факти от литературната история. Но задачата на диалога е различна. В него се показва как реално се случват нещата в образованието, или по-точно – кой би бил най-добрият начин да се пристъпи към кой да е научен предмет.
Най-добре е, когато хората разговарят за науката просто поради безкористен интерес към нея; и не за да кажат, че нещата стоят именно така, а за да зададат главните въпроси, да видят кои са основите, на които тя стои.

Затова и в книгата не се съобщава просто какво се разказва за Омир или какво е написал Платон, а по-скоро се размишлява за началата – що е епос, лирика или трагедия, що е изобщо литературата, как тези неща са преминали през историята, така че да стигнат до нас. Защо те са важни или ценни; къде впрочем са се случвали, и как изглеждат тези места, ако човек иде да ги посети.
Но и също: що за човек е ученият, какво той трябва да прави, за да придобие истинско знание и да го предаде на други.
Така че това е книга не само за тази наука – историята на старогръцката или антична словесност – но и за науката изобщо.

Все пак, за да не останем с впечатлението, че става дума за произведение, в които няколко действащи лица просто си философстват по определен повод, може да кажем, че книгата доста отблизо се придържа към основния курс по предмета. Там наистина са казани необходимите неща: така че ако човек иска да знае какво е старогръцката литература с оглед на някои установени факти – той ще го узнае.

Пътят на учения

И сега за по-важното – по какъв път да върви човекът, който е пожелал да се занимава с тези неща, и ги смята за своя главна дейност.

Бих казал че главното е: да не се задоволяваме с малко. Да се върви по този път има смисъл и той дава удовлетворение и дори щастие само ако е постигнато най-доброто. А то е – да узнаеш какво е това, което си учил като цяло и да го изречеш; или с други думи, да направиш пълно изложение на своята наука. Точно това е целта, която си поставих в тази книга.

5 5 дек Ант Анг

Наред с това обаче трябва да се помни, че едно е погледът към общото и цялото, а друго е заниманието с конкретни, отделно взети въпроси: примерно, как да разбираме ето това място в ето този текст. Работата по конкретните трудности също е път, който трябва да се измине. Иначе размисълът за общото няма да има истинско съдържание, защото човекът няма да има опита, който идва от преодоляване или по-скоро от борба с отделно взетите трудности на материята.
Затова е нужно – за нашата област говоря – човек да се занимае с някой текст, който е изследван, превеждан и коментиран от мнозина учени и мислители; и така да измине същият този път, който са изминали те, и заедно с тях – чрез книгите им – да обсъди същите трудности, които те са обсъждали. И това трябва да е работа, която да продължава дълго – тя би трябвало да съпътства човек през целия му изследователски живот.
Така че всеки един учен от тези, които се занимават със слово и словесно наследство, трябва да има своя книга, за която е узнал възможно най-много. Това вече е пътят на учения не нагоре, към общото, а надолу, към материята; той е път не към височината, а към дълбочината.

2 5 дек Евг Заш

И мисля, че когато измине и единия, и другия път, този човек би бил щастлив, защото той би постигнал онова, към което са вървели най-добрите от онези, които са се стремили към познание.
Той, както са казвали някои философи, би осъществил своята природа; или би умножил таланта си, би дал изобилен плод, както се казва в Светото Писание.

…

(5 декември 2019, СУ)

*

265