На 27 октомври на голямата сцена на НТ „Иван Вазов“ се състоя премиерата на пиесата „Калигула“ на Албер Камю.
Режисьор – Диана Добрева
В главната роля – Деян Донков
…
Благодаря на режисьора Диана Добрева и драматурга Александър Секулов, които ме поканиха на първата репетиция (в началото на май), за да предложа на екипа едно въведение в епохата и мнението си за тази историческа фигура. Ето какво беше казано тогава:
- Рим – „новата Троя“. Завоеванията
За да се разкаже разбираемо за Калигула, би трябвало да се кажат няколко думи за историята на Рим преди неговото управление.
Рим е основан, според традицията, около 750 г. пр. Хр. от наследници на Енеевата династия: а Еней е троянски принц, герой от Омировата „Илиада“; и, както е прието още оттогава, е син на Афродита и троянеца Анхиз.
Така че римляните извеждат родословието на своите царе и държавността си от Троя. Това ги противопоставя на ахейците от континентална Гърция и островите, които в следомирово време се наричат просто „гърци“ (макар и Омир никога да не ги е наричал така).
Вярата на римляните, че са преселници от Мала Азия, които после се смесват с италийски племена и на първо място с латините (тъй като италийската съпруга на Еней Лавиния е дъщеря на легендарния цар Латин), е много устойчива. Вероятно тя е една от причините през IV в. сл. Хр. Константин I да премести столицата на Империята във Византион на Босфора, който се намира недалеч от разположената при устието на Хелеспонта Троя.
Победата им през II в. пр. Хр. над техните континентални противници – Македония и Съюза на южните гръцки полиси, наречен „Ахейски“ – се възприема и като реванш на троянците над ахейците, случил се повече от 12 столетия след разрушението на Троя – тъй като древните са датирали края на тази война в 1183 пр. Хр. Само няколко години след това римляните получават буквално като подарък малоазийското царство Пергам, на чиято територия се намират развалините на Троя. Това вече им дава възможност, но и идеологическо основание да претендират за власт върху Азия, което значи върху близкия Изток поне до Ефрат: защото разказът на Омир представя Троя като най-могъщия град отвъд Егейско море, което за гърците е значело – най-силният град на Азия.
Така че възприетото от римляните още в най-ранни времена убеждение за троянския им произход естествено ги тласка към завоевания на Изток. Но все пак в продължение на около 500 години – значи до средата на III в. пр. Хр. – те са били само една регионална сила: с вековете стават най-мощния град в Италия, но все още са непознати извън полуострова.
Тяхното въздигане като световна (за античните мащаби) сила започва във връзка с войните с Картаген, а те са следствие от спора им за Сицилия. Тъй като картагенците поне от два века преди това водели постоянни войни със сицилийските гърци – така че римляните, като най-голямата италийска сила през III в. не могли да избегнат намесата в този конфликт и всъщност наследили противостоенето с Картаген от гърците.
В продължение на 120 години Рим води три войни с Картаген, като последната – в средата на II в. – завършва с пълно унищожение на града, буквално с изравняването му със земята. След това вече Рим няма съперник в средиземноморския Запад и тъй като е привикнал да води войни, се насочва към завоевания на Изток. Още преди Картаген е победена Македония, а малко след това и Ахейският съюз. Това е моментът (146 пр. Хр.), в който Рим става първа военна сила в Средиземноморието. Оттук нататък завоюването на цялото североафриканско крайбрежие, на близкия Изток до Ефрат заедно с Египет, а след това и на атлантическия Запад (Испания и Галия) става много по-лесно.
2. Гражданските войни и краят на републиката
Това е, съвсем накратко, историята на римските завоевания. На мястото на унищожените държави се създават т. нар. провинции, които се управляват от легати и прокуратори. Това са длъжностни лица – чиновници и военни – които следят за събирането на данъците и командват разположената там римска военна част. Както трябва да се очаква, към града потичат огромни богатства, които, съгласно традиционното законодателство, се управляват от сената.
Така към края на I в. пр. Хр. Рим вече няма конкуренти, а само „съседи“, които, съгласно наследената от гърците традиция, биват наричат „варвари“. От тях за най-опасни се смятат германците на север и иранците (парти или перси) на изток, с които впрочем Рим така и никога не успява да се справи.
Защото точно германците са тези, който в крайна сметка унищожават града през V в. сл. Хр. и създават свое кралство в Италия; а на Изток константинополските императори водят войни с персите чак до началото на VII в., когато самото персийско царство е унищожено от арабите-мюсюлмани.
Докато Империята се разраства, вътре в града-държава протича един процес на отслабване на институциите, което значи на стария законов ред, чийто принцип е разделението на властта между консулите, сената и народа. В началото на I век пр. Хр. избухва първата тежка гражданска война между две политически фракции, предвождани от Гай Марий и Корнелий Сула. Сула побеждава и привържениците на Марий са подложени на тежки гонения. С това започва периодът на разделението на държавата на такива неформални партии със свои лидери, чиито имена стават всеизвестни – Гней Помпей, Марк Крас, Гай Юлий Цезар.
Така се стига до гражданската война между Помпей от една страна, който се представя за защитник на сената и на стария законов ред и Цезар от друга, който се опира на армията, тоест „народа“, и се стреми към еднолична власт. Той я и постига за няколко години – до убийството му през 44 г. пр. Хр.
В завещанието си той е посочил за свой наследник осиновения си племенник Октавиан, тогава още само 19-годишен. Следва войната между цезарианците Октавиан и Антоний от една страна и републиканците Брут и Касий, от друга. След победата на първите империята се разделя на две части – Западът със столица Рим се управлява от Октавиан, а Изтокът остава за Антоний, който смесва политиката с любовта и се жени за тогавашната царица на Египет Клеопатра (VII-ма).
Но през 31 г. Антоний и Клеопатра губят морската битка при Акциум в Йонийско море, недалеч от Левкада и скоро след това и двамата се самоубиват.
Египет бива присъединен към Империята и Октавиан става единствен лидер на държавата с престижа на умиротворител и с основна титла „принцепс“ – което значи просто „пръв сенатор“. Това е титлата, която носят всички лидери на държавата след него до края на IIΙ в. сл. Хр., включително и Калигула.
3. Властта на принцепса
Фигурата на Калигула, както ни е представена от старите историци, е интересна поради това, че тя не само позволява, но и подтиква читателя да размишлява по две теми. Първо, как е възможно един човек да придобие толкова голяма лична власт в една поне на пръв поглед правова държава, каквато е била римската? И второ, въпросът за крайната злоупотреба с властта, тоест за произвола. Коя е причината за него?
Първият въпрос се отнася по същество до правомощията на принцепса след епохата на гражданските войни. След като Цезар побеждава Помпей, той си присвоява – разбира се, в съгласие с процедурите и чрез решения на сената – някои правомощия, които и дотогава са съществували, но никога не са били давани за толкова кратко време на един и същ човек: примерно, той всяка година бива избиран за диктатор (което значи изключителни военни правомощия за няколко месеца), а също и за консул.
Впоследствие Август нарича себе си „принцепс“ и не приема длъжността на диктатор, но продължава да натрупва правомощия въз основа на старото законодателство и някои нови разпоредби. Но той не прави това еднолично и дори не по своя инициатива. Формално тези действия се извършват от сената: сенатът „натоварва“ Август с определени задължения, като едно от тях е върховното командване на цялата римска армия.
Наред с това се създава „преторианската гвардия“ – това е полуполицейско, полувоенно формирование, нещо като жандармерия. Преторианците са единствената военизирана част, която има право да носи оръжие в границите на града. Тяхната задача е да охраняват сената, но по същество те охраняват само принцепса.
Така че властта на принцепса се основава на армията, разпръсната из Империята, и на преторианците в града; това, заедно с множеството на пръв поглед неголеми привилегии му осигурява решаващо влияние върху дейността на сената. Същевременно ролята на „римския народ“ като избирател и на неговите представители е силно принизена още от времето на Цезар. Така че държавата се управлява формално от сената, но в действителност – от принцепса.
Това положение остава непроменено при наследника на Август – Тиберий. По негово време сред сенаторите и конниците, тоест двете висши съсловия в държавата, вече се усеща недоволство от твърде голямата власт на принцепса, която му позволява да прави всичко, което е приятно на него и на приближените му – тоест, да управлява произволно. Затова след смъртта на Тиберий през март 37 г. сл. Хр. новият принцепс, когото той е посочил в завещанието си, е посрещнат с ентусиазъм и големи надежди.
Това е Калигула, синът на Германик и Агрипина, а пълното му име е Гай Цезар Август Германик.
4. Причини за произвола
Калигула е принцепс за по-малко от 4 години – от март 37 до края на януари 41 г. сл. Хр. Неговият живот с всички известни и скандални епизоди е познат преди всичко от биографията на Светоний (70-160 сл. Хр.) в „12-те цезари“ и от 59-та книга на „Римска история“ на Дион Касий (155-235). За съжаление на историците е загубена онази част на Тацитовите „Анали“ в които се говори за неговото време.
Сведенията на Светоний и Дион се допълват от Йосиф Флавий (37-100 сл. Хр.) в „Юдейски древности“ и Филон Александрийски (30 пр. Хр. – 45 сл. Хр.) в „Пратеничество при Гай“, които се интересуват от него главно заради неосъщественото му намерение да постави своя статуя в Иерусалимския храм.
Как е възможен произволът, за който се разказва в източниците за неговия живот?
На първо място, това е самата система на римското общество, която отхвърля равнопоставеността на хората като „човеци“. Там произволът на някои хора спрямо други се смята за естествен и е узаконен; или по-скоро нищо не пречи да бъде юридически оправдан.
Свободният може да се отнася всякак спрямо роба си, имайки предвид само личния си интерес; обществото на римските граждани може да се отнася всякак с неримските граждани, независимо дали са родени извън територията на Империята или вътре в нея; и поради това се оказва естествено, макар и изненадващо, че и принцепсът може да се отнася всякак с народа, с конниците и дори със сенаторите.
На второ място и наред с това, съществува претенцията за божественост на принцепса. Тоест, той – и то не сам, а със съгласието на сената, пък и на обществото изобщо – започва да претендира, че не е просто човек, макар и с огромна власт; той е повече от човек, а именно божество.
До смъртта на Юлий Цезар не е известно човек в Рим да е бивал официално обожествяван, ако изключим самия основател на града, Ромул. Една предпоставка за обожествяването на Цезар е това, че той принадлежи към фамилията на Юлиите, които извеждат своето родословие от сина на Еней, което значи от Афродита – тъй като Еней е син на Афродита.
Другото е, че самият град Рим е божествен – в града винаги е имало храм на „dea Roma“ (богинята Рим). Затова не е нелогично онзи, който има висшата власт и при това се представя за спасител на града, също да бъде обожествен.
Все пак Цезар става бог след смъртта си и по негово време няма храмове, в които да му се принасят жертви. Но при Август вече има, макар и не в Рим, а в провинциите.
Ето затова няма нищо толкова необикновено или ново в намерението на Калигула да бъде бог приживе. А ако ти си бог, то на теб ще ти е позволено всичко, което се разказва за боговете още от Омир.
Към всичко това трябва да се напомни, че той е станал господар на държавата като много млад човек. Когато заел мястото на Тиберий е бил 25-годишен и е бил убит от своите охранители преди да навърши 30.
…
(четено на 2 май 2017 в НТ „Иван Вазов“)
*
201