Съдържание на курса:

I. Епос. Героически епос. Омир
1. Легенди за предомировата поезия
2. Предположения относно историческия Омир и възникването на поемите
3. Троянският цикъл
4. „Илиада“
5. „Одисея“

ІІ. Епос. Дидактически епос. Хезиод
6. Сведения за Хезиод . „Теогония“
7. “Дела и дни”. Нехудожествената литература. Хезиод и Изтокът

ІІІ. Лириката
8. Понятие за лирика. Разделение на видове. Оцеляване на лирическите текстове
9. Лирически поети. Сведения за живота им и произведения

IV. Драма. Трагедия и комедия
10. Произход на драмата и театъра. Есхил и Софокъл
11. Трагедията на Еврипид и комедията на Аристофан
12. Новата комедия и романът
I.
Епос. Героически епос.
Омир
1.
Легенди за предомировата поезия
Орфей
Свидетелства:1
Ибик (фр…), Пиндар (П. IV), Херодот (II, 53), Еврипид („Алкестида“, „Иполит“, „Циклоп“), Аристофан („Птиците“ 602-702), Платон (Закони 669d, 782с, „Държавата“ 364с, „Протагор“ 316d, „Кратил“ 492b, „Пирът“ 179d), Изократ („Бусирис“), Теофраст (Суеверният), Аполоний Родоски (I, 53)
Берлински папирус, папирус от Дервени
Овидий, „Метаморфози“ Х:2
Киконски предели; родопският певец; слиза до Стикс за Евридика; по обратния път се обръща – тя си отива. Лодкраят отказва да го преведе обратно; скрива се в Родопите и Хемус; потъва в мълчание
XI:
Вакхически вопъл; разкъсват омагьосани животни; хвърлят тирсове; разкъсват Орфей, хвърлят главата му в Хебър; стига до Метимна на Лесбос
Други легендарни предомирови поети. Свидетелства
– Евмолп
Павзаний (II, 14, 3), Аполодор (II, 5, 12)
– Лин
Павзаний (IX, 29), „Илиада“ (XVIII, 570)
– Тамирис
Платон (Закони 829)
– Амфион
Аполодор (III, 5, 5)
– Музей
Павзаний (X, 7, 2), Платон („Държавата“ 364с, „Ион“ 536)
1 За свидетелствата: Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991; Михаела Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелства. ЛИК, 2004
2 Овидий. Метаморфози. Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1981
2.
Предположения относно историческия Омир
и възникването на поемите3
Датировката
Според Павзаний (IX, 9, 5) Калин от Ефес (разцветът му е към 700 пр. Хр.) бил споменал Омир като автор на „Тебаида“. Самият Павзаний намира, че тя е третата най-добра епическа поема – след „Илиада“ и „Одисея“.
Херодот (II, 53): „Хезиод и Омир са не повече от 400 години преди нашето време“
Според Псевдо-Херодот Омир е роден между 168 сл. Троянската война (1183 пр. Хр.) и 622 преди похода на Ксеркс. Значи – между 1015 и 1102. Първите Олимпийски игри (776) са 407 г. след Троянската война.
„Суда“: 57 преди Ол. игри (833 пр. Хр.) или 132 преди тях (908, „според Порфирий“) или 160 след Троянската война (1023).
За Омир
Тукидид (III, 108) споменава „Омировия химн“ към Аполон, където момичетата, които пеят на празника на Делос, са посъветвани от поета да казват, че той им е най-приятен от всички: „слепият мъж, който живее в песъчливия Хиос“.
А. и М. Круазе (1904, Лондон) представят накратко установените предположения за епоса и Омир:
През XI в. гръцки племена, изтласкани от дорийците, се прехвърлят в Мала Азия. Еолийците се установяват на Лесбос и в Троада. Те помнят някогашната война и героите от нея – тесалиеца Ахил и някои еолийски царе. Езикът на епоса им приема йонийски особености.
За Омир. Традицията сочи към Смирна и Хиос като места на живота му. Бил е певец, подобен на представените в „Одисея“. Съчинявал е въз основата на вече съществуващи епически традиции.
Относно аедите и обстановката за изпълнение. В онези времена е съществувала аристокрация, занимаваща се със земеделие и война. Извеждала е родословието си от боговете и е уреждала приеми в своя „мегарон“ (дворец с отворен покрив, с огнище в средата). Певческото изкуство на аедите е било родов занаят, предавано през поколенията. Те импровизират върху легенди за общоизвестни събития, като имат свобода в детайлите. Имали са школи на Хиос и Самос. Съществували са множество поеми, но „Илиада“ и „Одисея“ надминали другите по слава. Тя е за съдбата на един град на Хелеспонта, намиращ се във война с градовете от континентална Гърция.
3 Общо за Омир и поемите му: Б. Богданов. Омировият епос. „Народна просвета“, 1976.
Други произведения
На Омир се приписват 33 химна – сборникът е вероятно от елинистическо време. По-късни са от „Илиада“ и „Одисея“. Четири са по-дълги (Аполон, Хермес, Афродита, Деметра) и сравнително стари, между VIII и VI в.4
Също – „Маргит“ (само 6 запазени стиха) и „Батрахомиомахия“ (цялата, към 300 стиха). Приписват ги на някой си Пигрес.
3.
Троянският цикъл
Епически поеми, подобни на Омировите, са били създавани най-много през VIII-VII в. но и до края на V-ти. Може би са подредени за пръв път от Зенодот от Ефес. Цикълът на Прокъл съдържа резюмета на загубени поеми – т.нар „циклически поеми“.
Темите
Космогонични, за древната история на родове и племена, за известни герои. Най-популярни са тези за Тиванската и Троянската война.
За троянския цикъл най-добри резюмета се намират в „Христоматията“ на Прокъл. Също – в Аполодоровата „Библиотека“, но без споменаване на поемите.
Прокъл (накратко, по изложението на патр. Фотий):
Епосът (слово в хекзаметър) бил създаден от прорицателката на Аполон Фемоноя, която прорицавала в хекзаметри. Поради голямото си влияние като стих хекзаметърът си присвоил общото название „слово“ (епос).
От епическите поети най-забележителни са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах.
Поемите:
Епическият цикъл започва със съчетанието на Уран и Гея и завършва с второто завръщане на Одисей в Итака, където бил убит от Телегон (синът му от Кирка), който не го разпознал.
След поемите за най-древните времена [Прокъл] споменава „Киприи“в 11 кн. на Арктин от Милет. Зевс и Темида обсъждат предстоящото избухване на войната; и Темида внася раздора между трите богини. Стига до смъртта на Паламед и решението на Зевс да помогне на троянците, като отстрани Ахил.
Следва „Илиада“.
4 Омирови химни. Превод Р. Константинова. „НК“,
„Етиопида“ в 5 кн. на Стасин от Кипър. На помощ на троянците пристига амазонката Пентезилея, която след много подвизи е убита от Ахил. Самият той е убит от Парис с помощта на Аполон и после е спорът за доспехите му между Одисей и Аякс.
„Малка Илиада“ в 4 кн. на Лесх от Митилена. Аякс полудява. Довеждат Филоктет, после Неоптолем. Изработват коня. Троянците внасят коня в града и започват да пируват.
„Разрушението на Троя“ в 2 кн. на Арктин от Милет. Лаокоон предупреждава за коня, но от морето излизат два змея и поглъщат него и синовете му. Войската, която е била на Тенедос се връща и с помощта на онези в коня унищожават града. После отплават.
„Завръщания“ в 5 кн. на Егий от Трезен.
Агамемнон и Менелай спорят за отплаването и се разделят. Стига до убийството на Агамемнон, отмъщението на Орест и завръщането на Менелай.
„Одисея“.
Последна е „Телегония“ в 2 кн. на Евгамон от Кирена. Одисей е отишъл при теспротите и се оженва за царицата им Калидика. Има син Полипет, който става там цар след смъртта на майка му. Одисей е убит на Итака от Телегон, който го разпознава след това и отива при майка си Кирка, заедно с Телемах и Пенелопа. Там Телемах се оженва за нея, а Телегон – за Пенелопа. Кирка ги прави безсмъртни.
Според Прокъл поемите се изучавали от мнозина, но не заради качеството им, а защото представяли събитията пълно и подред.
***
Аполодор, „Митологическа библиотека“ III, 12:5
Дардан, син на Зевс и Електра, отива от Самотраки в Троада при Тевкър, син на Скамандър. Жени се за дъщеря му, става цар и нарича страната Дардания. Има син Ерихтоний, а той – Трос, от когото страната се нарича Троада. От него и Калироя се ражда Ил, а от дъщеря му – Анхиз, бащата на Еней. Ил основава Илион, а Зевс му изпраща Паладиона (дървената статуя на Атина). От Ил и Евридика се ражда Лаомедонт, а Херакъл завладява Троя и убива Лаомедонт и синовете му без Подарк.
Хекуба е втора съпруга на Приам – от нея се ражда Хектор. Парис е подхвърлен. Майка му сънувала лош сън за него и го подхвърлила на Ида, където най-напред го отгледала мечка. Наричали го Александър, защото бранел пастирите от нападения. Намерил родителите си. Имал първи брак с Енона. Тя му предсказала за нещата около Елена. Можела да го излекува от раната, причинена от стрелата на Филоктет, но отказала. След като Парис умрял, тя се обесила.
5 Старогръцки митографи. Съст. М. Славова. Пловдив, 2015
III, 13
Тетида се опитвала да направи детето си безсмъртно чрез амброзия и огън. Пелей я видял и се изплашил, а тя го напуснала. Той го дал на Хирон да го възпита. Калхас предсказал, че Ахил е нужен за войната, и тогава Тетида го скрила при Ликомед, където бил представян за момиче. Но там се събрали с Деидамия и тя родила от него Пир. Отишъл на войната заедно с Феникс и Патрокъл (и двамата били приети от Пелей като молители, след като били извършили убийство).
Епитоме:
На Тиест било открито, че ще отмъсти на Атрей, ако има дете от дъщеря си. Тя му родила Егист. Той убил Атрей и направил Тиест цар на Микена. Агамемнон и Менелай били спасени от Тиндарей и след време прогонили Тиест. Женят се за дъщерите на Тиндарей. Агамемнон убива Тантал и детето му, родено от Клитемнестра, и се жени за нея. Той се възцарява в Микена, а Менелай, като съпруг на Елена – в Спарта.
Александър я отвлича – може би по волята на Зевс. Случката с Ерида и ябълката. Хермес отвежда богините на Ида при Парис. После той отива за няколко дни на гости при Менелай, който заминава за Крит. Елена оставя 9-годишната Хермиона и тръгва, заедно с част от семейните съкровища. След буря попадат в Сидон и прекарват немалко време във Финикия и Кипър. Или: Хермес я отвежда при Протей в Египет, а Александър отива в Троя с нейно подобие, направено от облак.
Свикват похода срещу Троя. Одисей се преструва на луд, но Паламед го разкрива, като заплашва да убие Телемах. После Одисей организира интригата срещу Паламед – изработват фалшиво писмо до него от Приам, подхвърлят му злато в палатката, обвиняват го в предателство и и го убиват.
Пристигат в Мизия в Мала Азия и попадат на Телеф. Водят битка, после се разбягват и едва след 8 години се събират отново в Аргос. Ахил излекувал Телеф, а той му посочил пътя за Троя. Жертват Ифигения в Авлида, но тя е спасена от Артемида, която я прави своя жрица в Таврида.
Пристигат в Тенедос. Царят им Тен влиза в битка с тях, Ахил го убива (макар майка му да го е предупреждавала да не го убива). Там змията ухапва Филоктет. Пристигат при Троя и изпращат Одисей и Менелай да поискат Елена. Троянците замисляли да убият пратениците. Тетида предупреждава Ахил да не слиза от кораба пръв. Слиза Протезилай и е убит – от Хектор. Лигдам му направил статуя и я подарил на жена му, която много скърбяла за него. Хермес го извел за кратко от Хадес, за да се видят. След като го върнал пак при мъртвите, жена му се самоубила.
Ахил опустошавал областите около Троя. Превзел Лесбос, Фокея, Колофон, Смирна, Клазомене, Куме. След всичко това започват събитията, разказани в „Илиада“.
4.
„Илиада“
Съдържание
I-XII6
Свадата между Ахил и Агамемнон, гневът на Ахил. Изброяване на корабите и войските. Приам разпитва Елена за ахейските герои. Единоборство между Менелай и Парис – Парис е победен, но Афродита го спасява. Ахейците искат да се изпълни договора, но боговете решават войната да продължи. Затова Атина подтиква Пандар да стреля срещу Менелай. Той го ранява и споразумението се проваля. Започва битка. Как се сражава Диомед. Побеждава Еней в единоборство, а Афродита спасява и него, подобно на Парис. Диомед се бие и срещу богове – ранява Афродита и Арес. В Троя Хелен разговаря с Хектор и Еней. Решават да принесат жертва на Атина и да я помолят за помощ във войната. Диалогът между Диомед и Главк – размяна на подаръци. Разговор между Хектор, Парис и Елена. Хектор се разделя с Андромаха и Астианакс. Помиряват се с Парис и се готвят за бой.
Хектор предизвиква някой от ахейците на двубой. Те хвърлят жребий, и излиза името на Аякс. Двубоят им завършва наравно. Троянците се колебаят дали да върнат Елена, но решават да я задържат, а да върнат само отнесените с нея съкровища. Зевс забранява на боговете да се намесват. Хектор призовава войската си да запали корабите на ахейците. Агамемнон моли Зевс да пощади войската му. Троянците се разполагат на лагер на полето през нощта. Ахейските водачи решават да помолят Ахил да отстъпи. При него отива делегация и поднася извиненията на Агамемнон, но той отказва да се върне в боя. Диомед и Одисей отиват през нощта на разузнаване и убиват Долон и цар Рез, и отвеждат конете му. Битка пред ахейския лагер. Аякс и мнозина други са ранени. Разговор между Нестор и Патрокъл за събитията. Хектор успява да разбие една от вратите и нахлува в лагера.
XIII-XXIV
Битката се води недалеч от корабите. Посейдон подкрепя ахейците. Разказва се за храбростта на Еней, а от ахейска страна – на Идоменей и Менелай. Хера решава да отклони вниманието на Зевс от битката, като го съблазни и приспи. Обръща се за помощ към Афродита и Съня. През това време Посейдон воюва на страната на ахейците и те се отбраняват все по-успешно. Зевс се събужда, узнава, че е измамен и известява на боговете какво ще се случи оттук нататък – включително със смъртта на Хектор. Битката около корабите продължава. Троянците опитват да ги подпалят, но Аякс ги отблъсква. Патрокъл узнава за опасността и моли Ахил да му позволи да влезе в битката с неговите доспехи. Бие се със Сарпедон и го убива. Зевс съжалява, тъй като Сарпедон е негов син. Благодарение на Патрокъл троянците са изтласкани извън лагера. Въпреки предупреждението на Ахил обаче, той продължава и нататък и доближава града. Тогава Евфорб го ранява, а Хектор го доубива. Преди смъртта си Патрокъл предсказва на Хектор, че и той скоро ще бъде убит – от Ахил. Менелай се сражава за трупа на Патрокъл. Антилох съобщава на Ахил за смъртта на приятеля му.
6Омир. „Илиада“. Пловдив, 1899. Превод (в проза) Д. Душанов; Омир. „Илиада“. „Ралица“, 1938. Превод Н. Вранчев; Омир. „Илиада“. „НК”, 1969. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова
Ахил страда и моли Тетида да поиска от Хефест нови доспехи. Хефест ги изработва. Описание на щита. Върху него са изобразени вселената и в нея два града – единият в мир, другият – във война.
Ахил решава да се присъедини към войската. Агамемнон моли за извинение и двамата се помиряват. Връща му Бризеида. Ахил разговаря с конете си. Единият от тях – Ксант – предрича смъртта му. Зевс разрешава на боговете да влязат в битката. Ахил убива много троянци, но едва не се удавя в Скамандър – помага му Хефест с огъня си. Боговете се сражават и си разменят обидни думи. Приам и Хекуба молят Хектор да се върне в крепостта. Хектор остава пред стените, за да се бие с Ахил. Измамен е от Атина, която се е престорила на брат му Деифоб. След като тя изчезва, Хектор разбира, че боговете са го изоставили, което трябва да значи, че смъртта му е решена. Бяга около крепостта, после спира, за да се бие – и губи двубоя. Преди да умре, предсказва на Ахил за смъртта му. Ахил отвлича трупа му, като го закача за колесницата си. Сънува Патрокъл, който го моли да го погребе по-бързо. Принася жертви на кладата му и организира игри – надбягване с колесници, бокс, борба, бягане, бой в пълно въоръжение, хвърляне на диск, стрелба с лък, хвърляне на копие. Патрокъл е изгорен, а пепелта му е прибрана в урна.
Боговете решават, че тялото на Хектор също трябва да бъде погребано. Приам потегля към ахейския лагер, за да помоли лично Ахил за тялото. Хермес му помага по пътя и го довежда до палатката на Ахил. Двамата разговарят и вечерят заедно. През нощта, пак с помощта на Хермес, Приам отнася тялото. Оплакване и погребване на Хектор.
Фабулата в „Илиада“
В началото имаме противопоставяне на две армии (общности). Едната от тях се разделя и поради това отслабва и се оказва в опасност. В текста се проясняват причините за това. В армията се е случило нещастие (болест). Оказва се, че има простъпка срещу висшите сили (закони). Прави се опит за преодоляване на това нещастие. Този опит (да се узнае причината за болестта и да се успокои гнева на божеството) води до битка за чест между двама герои, което е и битка за позиция (кой ще управлява). Все пак първото нещастие е преодоляно – молбата на жреца е уважена и е принесена жертва. Но цената на (резултатът от) това е разцепление на армията, тъй като важността на Ахиловото участие е голяма.
Така едната от двете армии започва да надделява (това е „перипетия“, тъй като точно тя накрая губи). Ахейците правят опит да избегнат второто нещастие след епидемията (поражението в боя). То е избегнато, но с цената на друга загуба – смъртта на любим човек (Патрокъл, любим на Ахил). Тази загуба обаче води до преодоляване на разцеплението.
Действието се обръща – втората армия се съвзема и започва да надделява на свой ред. Стига се до главния двубой в поемата и смъртта на Хектор, която е представена като жертва. Това е втората голяма жертва. Отмъщавайки повече от нужното (заради силната болка и гневливия си характер) Ахил извършва простъпка срещу боговете (като проявява неуважение към мъртвия). Това може да бъде повод за ново действие, което да доведе до смъртта на Ахил. Но това не е необходимо, тъй като действието може да спре тук.
„Илиада“ завършва с помирение, заради което представители на двете армии отстъпват нещо. Ахил се подчинява на боговете, а Приам, заради сина си, се унижава да отиде при него лично като молител.
Така, общо погледнато, действието се задвижва от една простъпка срещу боговете (оскърблението на жреца), довежда до две жертви и завършва с помирение заради тях. Всеки е понесъл загуба и поради това войната се прекратява.
Епически техники
– Повторения
На епитети („белоръка“ и т.н.). Те са за стабилност на образа.
На стихове („изгрява розовопръстата Еос“). Създават усещане за стабилност и ритъм на действието.
На разкази (как Одисей ще отиде, отива, отишъл е до царството на сенките). То е за помнене и сигурност, че точно така е станало.
– Подобни сцени и мотиви
Примерно – жертвоприношения, приемане на гости, бури и корабокрушение, двубой. Подобността им, подкрепена от почти едни и същи стихове, убеждава, че „нещата в живота са такива“, стават така а не иначе, макар и с разлика в подробностите. Създава се усещане за сигурност на света.
Мотивът е нещо по-общо от сцената. Примерно – съвет на хора или богове. Той може да стане по различни начини. Съветът на гражданите, организиран от Телемах в Итака, не е твърде подобен на съветите на боговете на Олимп или на военните съвети в „Илиада“. Също – пирът на женихите, където присъства и Телемах, не е подобен на пира при феаките, в който участва Одисей.
– Изброявания
Примерно – участници във войната, убити на бойното поле. Така се представя размера на случващото се, усилва се важността му. Показва се силата на героя и ожесточеността (убийствеността) на битката.
– Сравнения
Сравняват се сцени от човешкия и природния живот, или хора с други живи същества (воинът, който се бие с мнозина, се сравнява с глиган или лъв срещу кучета). Така се създава усещане за подобност и единство на човешкия свят вътре в него, а също и на човешкия и природния свят заедно.
5.
„Одисея“
Съдържание
I-XII7
Разговор на боговете. Зевс казва, че хората сами си причиняват бедите и споменава за смъртта на Агамемнон. Атина го моли да позволи завръщането на Одисей. Зевс обещава. Атина слиза в Итака, преобразена като тафосеца Ментес и разговаря с Телемах, докато женихите пируват. Фемий пее за войната. Телемах свиква събрание на гражданите на Итака. Атина му помага, преобразена като Ментор. Намира му кораб и събира моряци. Телемах взима провизии от дома си с помощта на Евриклея и заминава през нощта, тайно от Пенелопа. Пристига в Пилос, където разговаря с Нестор. Атина, която присъства като Ментор, внезапно отлита от срещата и всички разбират, че това е била тя. Телемах, придружен от сина на Нестор Пизистрат, заминава за Спарта. Пътува два дни като по пътя преспива при някой си Диокъл. В Спарта двамата са приети от Менелай и Елена, които празнуват две сватби – на дъщеря си Хермиона и на сина на Менелай. Менелай разказва за пътуванията си. В Египет бил разпитал морския старец Протей за по-нататъшния път и съдбата на героите; и узнал, че Одисей е жив и е при Калипсо.
По същото време Зевс изпраща Хермес при Калипсо, за да й съобщи, че Одисей трябва да замине. Одисей изработва сам плавателния си съд и потегля, но попада на буря и плува в морето две денононощия. Спасява го една морска богиня, която му дава забрадката си, за да я завърже около гърдите си. Достига острова на феаките и заспива в шумата недалеч от брега.
На другия ден дъщерята на царя на феаките Алкиной – Навсикая – е събудена от Атина, която й се явява насън като нейна приятелка и я съветва да отиде на реката да пере. Навсикая отива, изпира дрехите и играе с приятелките си на топка. Одисей се появява и я моли за помощ. Атина й вдъхва смелост и я спира, за да не избяга. Навсикая казва на приятелките си да оставят дрехи на Одисей и му казва да върви след колата й до града – и как да помоли родителите й за помощ. Одисей пристига в града, покрит с облак от Атина; там я среща като местно момиче, което го упътва към двореца. Пристига в двореца и моли царица Арета за закрила. Алкиной го поканва на пира, наравно с другите. Там присъства слепият певец Демодок, който пее за войната и приключенията на боговете. Одисей е поканен на спортните състезания и танци в града. Там, след като е бил предизвикан, показва умението си да хвърля диск и казва, че владее добре и останалите спортове. Вечерта, забелязвайки, че се просълзява след една от песните на Демодок, Алкиной го поканва да разкаже за себе си. Одисей се представя и разказва за пътя си от Троя.
Първо е водил кратка война с киконите (1), и е загубил част от хората си – по шестима от всеки кораб. Там, от един жрец на Аполон, е получил исмарското вино, което трябва да се разрежда с вода 20:1, за да може да се пие. Попада при лотофагите (2), където двама от войниците му ядат от растението лотос и пожелават да останат там завинаги, но са прибрани насила. Пристига в земята на циклопите (3) и пожелава да научи повече за тях. Така влиза в пещерата на Полифем, който изяжда някои от другарите му. Ослепяват циклопа и успяват да избягат, а той призовава против тях
7 Омир. „Одисея“. „Ралица“, 1942. Превод Н. Вранчев; Омир. „Одисея“. „НК“, 1981. Превод Г. Батаклиев
баща си Посейдон. Оттогава нататък Одисей е преследван от Посейдон. После попадат при Еол (4), който е оженил шестимата си сина за шестте си дъщери. Той има власт над ветровете и ги предава на Одисей вързани в един чувал, а оставя само Зефира, за да им помага в плаването. Така корабите приближават Итака, но Одисей заспива, а другарите му отварят чувала, за да разберат какво е получил от Еол. Ветровете излизат и отнасят корабите в открито море. Скоро се оказват отново при Еол, но той ги прогонва, защото решава, че са омразни на боговете. Пристигат в страната на лестригоните (5). До пристанището се стига през един тесен проток. Одисей оставя 11 кораба да влязат, но закотвя своя в началото на протока. Някои от хората му отиват, за да узнаят кой владее страната. Срещат дъщерята на царя, която ги упътва към двореца. Но царят се оказва гигант човекоядец, който убива двама от тях. Останалите също не се спасяват, защото лестригоните потопяват целия флот, хвърляйки скали по корабите. Само Одисей успява да отплува с кораба си. Оттам пристигат на острова на Кирка (6) и по издигащия се навътре в сушата дим разбират, че е населен. Но се боят да не попаднат отново на опасни същества. Одисей убива един голям елен, с който се нахранват. Неколцина моряци отиват да узнаят кой живее там и попадат на Кирка, която ги превръща в свине. Тогава и Одисей отива, като по пътя е срещнат от Хермес, който му дава вълшебна билка против магиите на Кирка и съвет как да се справи с нея. Кирка опитва да омагьоса Одисей, и като узнава, че е той е закрилян от боговете, му предлага да остане при нея. Той иска клетва, че няма да му стори нищо лошо и настоява да превърне другарите му отново в хора. Остават там една година. След това продължават пътя си. Кирка го съветва да слезе в света на мъртвите, за да поиска прорицание от Тирезий. Той тръгва – преди да потеглят, един от другарите му загива нелепо, като пада от покрива на къщата. Достигат входа към Хадес (7), който е на земя някъде в Океана и принасят жертва на мъртвите. Одисей среща загиналия си моряк, който моли за погребение, а после говори с Тирезий. Вижда майка си, говори и с Ахил. Забелязва и други от загиналите герои, а Аякс се отвръща от него. Също и такива, които търпят наказание за простъпките си спрямо боговете. Завръща се при Кирка, която го предупреждава за предстоящите опасности и го изпраща. Минава покрай острова на сирените (8), но вързан за мачтата, а моряците му гребат със запушени уши – иначе не биха могли да устоят на песента и биха останали там. Одисей ги е предупредил да не го отвързват, независимо какви знаци им дава. Достигат до протока между Сцила и Харибда (9), където той жертва шестима от моряците за Сцила, за да не бъде погълнат корабът от водовъртежа на Харибда. След това стигат на земя, където пасат свещените крави на Хелиос (10). Там остават цял месец поради безветрие и моряците решават да изядат някои от кравите, макар Одисей да ги е предупредил да не правят това. Тогава се появява вятър и те потеглят. Но Хелиос иска от Зевс да ги накаже и Зевс изпраща буря, която потопява кораба и всички се издавят. Одисей плава върху една мачта много дни и достига острова на Калипсо (11). Оттам е дошъл при феаките (12).
XIII-XXIV
Получава много подаръци от Алкиной. Потеглят – корабът на феаките се движи без управление, защото сам знае къде да отиде. Одисей спи по пътя, а феаките го оставят на брега заедно с даровете от царя. Зевс и Посейдон разговарят, Посейдон се оплаква от феаките, които са помогнали на Одисей. Вкаменява кораба им малко преди да стигне престанището. Атина посреща събудилия се Одисей, престорена на овчарче. Запитва го кой е, а Одисей и разказва измислена история. Атина се смее, а той я разпознава. Пренасят даровете в една близка пещера. Тя го съветва да иде при свинаря Евмей. Там е нападнат от кучетата, но Евмей ги прогонва и го кани. Одисей му разказва измислена история – „бил от Крит, сражавал се в Троя, после бил в Египет и Финикия,
стигнал до Теспротия, на път оттам моряците го пленили, но той успял да избяга. Чул, че Одисей бил в Теспротия.“ Ядат свинско заедно с останалите свинари. Одисей разказва една случка от войната. В Спарта Телемах се готви да замине – получава подаръци от Менелай. В Пилос, преди да отплава, се запознава с прорицателя Теоклимен от Аргос и го взима със себе си. През това време някои от жениките са се установили до един остров близо до Итака и причакват Телемах – но той минава, без да го забележат. Във фермата Евмей разказва на Одисей своя живот. Телемах пристига във фермата и разговаря с Евмей, а той му представя „чужденеца“. После тръгва към града. Телемах се държи любезно с баща си, без да го разпознае. Одисей излиза и пред вратата среща Атина, която го съветва да се открие на Телемах – и го прави да изглежда по-млад и красив. Телемах, като го вижда, се учудва на промяната и го пита дали не е някой бог. Одисей го уверява, че е баща му. Разговарят за положението в Итака и какво да направят, като идат в двореца. През това време Евмей съобщава на Пенелопа, че Телемах се е върнал. Женихите се ядосват и открито говорят, че ще го убият. Пенелопа чува за това.
Скоро след това Телемах и Одисей пристигат в двореца. Пенелопа се радва на сина си, а той и Теоклимен, който също е там, я уверяват, че Одисей е жив. Старото куче Аргос разпознава Одисей, а той, когото всички смятат за скитник, казва, че е срещал Одисей и ще разкаже за това на Пенелопа. Там се оказва просякът Ирос, който се нахвърля върху Одисей с обиди. Женихите настояват те двамата да се бият – така и става и Одисей побеждава. Те за награда му подхвърлят храна от трапезата. Атина решава да разхубави Пенелопа, а женихите, като я виждат, са очаровани от хубостта й я молят най-сетне да си избере съпруг. Поднасят й дарове. Одисей отива при нея – разказва й лъжлива история, като се представя за критянин, брат на Идоменей. Описва й точно как е бил облечен преди години – тя е изненадана. Евриклея разпознава Одисей по белега, но той й забранява да го разкрива. После с Телемах, Евмей и Теоклимен прибират оръжието от залата за пирове и го заключват в складовете. Пенелопа съобщава, че ще се омъжи за онзи, който успее да опъне лъка на Одисей и да прекара стрела през пръстените на дванадесет брадви. Никой не успява дори да го опъне. Тогава Одисей го иска и стреля точно. После го насочва срещу женихите и избива всички – с помощта на Атина. След битката изчистват залата и наказват онези роби и робини, които са изменили на семейството в полза на жениихите. Няколко робини са обесени. Смъртта на козаря Мелантий. Одисей разговаря с Пенелопа и за последен път я убеждава, че това е той, като казва от какво е направено леглото им. Разказва й цялата си история след Троя (съдържанието на поемата накратко).
Душите на женихите са отведени в Хадес, където ги забелязват Ахил и Агамемнон. Одисей посещава баща си Лаерт – разказва му една кратка лъжлива история, но после му се открива. Започва война с роднините на женихите, която трае кратко благодарение на намесата на Зевс и Атина.
Фабулата в „Одисея“
И тук има разделение, но то не е между две царства (съюзнически обединения, армии), а между бащата (който е и цар), от една страна, и семейството му и поданиците му – от друга. Застрашен е мирът в царството, законното предаване на властта и предаването на семейното наследство. Към съединението на разделените се върви чрез предоляване на ред препятствия (приключения), а не чрез жертви, както в „Илиада“. Накрая се стига до кратка война (битката в дома на Одисей).
Загиналите не са представени като скъпи жертви (като Хектор), а само като убити врагове. И все пак царството е застрашено от голяма война. Тя се спира с намеса на боговете, подобно на умиротворяването в края на „Илиада“.
Най-общо, действието в Омировите поеми започва заради някакво разделение (между армии/обединения, или вътре в някоя армия или царство или в семейство).
То се преодолява чрез даване на скъпи жертви и помирение заради тях; или чрез преодоляване на ред препятствия и спечелване на война; или по решение на боговете.
Конструиране на разказа (композиция)
Разказът в поемата може да върви според естествения ред на събитията във времето (както в „Илиада“).
Възможно е да има вмъкнат разказ, който да съобщава за събития, случили се по-рано, или които предстои да се случат (разказът на Одисей при феаките, напътствията на Кирка, съобщението на Зевс в „Илиада“ за това, какво предстои във войната).
Възможни са паралелни разкази за случващото се по едно и също време. В този случай героите обикновено са еднакво важни (първостепенни). Така е в „Одисея“ – в четири песни се говори за Телемах и заминаването му от Итака, после започва разказът за Одисей – какво се е случило по същото време, след заминаването му от острова на Калипсо.
Също – как текат събитията на земята и, същевременно, на Олимп. И все пак на Олимп времето не тече по същия начин, защото боговете са безсмъртни. Там има ден и нощ, но няма сезони, нито години.
Какъв е поетическият резултат от вмъкнатия разказ, където думата има героят?
Той бива характеризиран (тъй като характерът се представя чрез думите на персонажа).
Внася се разнообразие в повествованието (не говори само поетът, събитията не се представят според очакваното, а има изненада поради връщането към миналото или избързването към бъдещето).
Създава се усещане за несигурност относно казаното – тъй като говори не поетът, комуто не може да не се вярва, е героят. При това този герой (Одисей) неведнъж е разказвал очевидно лъжливи неща. Това – несигурността в истинността на чудесното – е принципът на фантастичното.8
8 Н. Гочев. „Фантастичното през античността“. „Проектория“, 2012
ІІ.
Епос. Дидактически епос.
Хезиод.
6.
Сведения за Хезиод. „Теогония“
За живота му
Името на Хезиод много често се споменава заедно с това на Омир. Най-малко от V в. пр. Хр. нататък, както се разбира от споменатото място при Херодот,9 се е мислело, че Хезиод е бил или от същото поколение, или по-млад, но все пак по-ранен от всички останали гръцки поети.
За живота на Хезиод се знаят повече и много по-сигурни факти отколкото за Омир, защото той сам говори за себе си в „Теогония” и „Дела и дни”. Първо, на едно място в “Теогония” се казва така (22-23):
Нявга научиха те Хезиод на божествена песен,
както пасеше овце на свещен Хеликон във полите.10
Несъмнено „Хезиод” не може да е друго, освен името на автора на „песента”. Самото създаване на „Дела и дни” пък изглежда предизвикано от една житейска неприятност, сполетяла Хезиод – неговият брат, на име Перс, го ощетил при подялбата на наследството, оставено от баща им. (37-38):
Бе разделено наследството вече, но повече грабна ти и отнесе, защото ласкаеш царете…
Казани са и други неща – че Хезиод е жител на град Аскра в Беотия, че е бил пастир в подножието на планината Хеликон, и че баща му се преселил тук от малоазийския град Куме (633-639).
Както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе, плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана; той и пристигна един ден и тука след плаване дълго, след като с кораба чер Еолийската Кима напусна, бягайки не от охолство и не от имот и богатство, ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека. Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра…
Хезиод е първият известен ни поет в тази литература, у когото виждаме индивидуални черти. Той е бил еолиец, по стечение на обстоятелствата попаднал в Беотия. Като син на дребен земевладелец, той е бил запознат със селския живот. Но е
9 Вж. лекцията за Омир, ч. ІІ
10 Местата от Хезиод се цитират според превода на Станка Недялкова-Козарова от Хезиод. Теогония. Дела и Дни. Превод Станка Недялкова. “Народна култура”, 1988.
възможно да е учил поезия още като момче в Йония. Процесът за наследството. Може би “Дела и дни” е сбор от две поеми, като в първата само се разказва за несправедливата подялба, а във втората се съобщава, че Перс успял да пръсне получената допълнителна част от наследството.
Трудно е да се каже, дали другите поеми, които му се приписват, са наистина негови. Сведенията за състезанието в Халкида и за смъртта му са несигурни и дори съмнителни, а това, че се е състезавал точно с Омир, е фантазия. “Авторът на “Теогония” споменава за Хезиод, значи е по-късен от него”.11
Има легенда, че е участвал в поетическо състезание с Омир и го победил. Ето какво се казва в “Дела и дни” (649-659)12
Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал, само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна. Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа, там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца.
Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо там ме научиха те сладкогласните песни да пея…
Триножникът бил показван при Хеликон, както свидетелства Павзаний:13 На Хеликон има посветени триножници, за най-стария от които казват, че е получения от Хезиод, когато спечелил наградата за пеене в Халкида на Еврип (ІХ, 31, 3).
Смята се, че е загинал в Локрида, макар че показвали гроба му и в Орхомен в Беотия:
Демостен пренощувал с войската си в светилището на Зевс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея (Тукидид ІІІ, 96)14 Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му ( Павзаний ІХ, 31, 6).
11 Croiset 1904, p. 62-64.
12 Предполага се (Киркхоф, 1892), че “Състезанието на Омир и Хезиод” е основано на това свидетелство. Според ИГрЛ (1946, с. 170) самият текст би трябвало да се е появил към ІІІ в. пр. Хр., а редакцията, с която разполагаме, да е от ІІ в. сл. Хр.
13 Местата от Павзаний се цитират според превода на В. Русинов от Павзаний. Описание на Елада. Превод В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005. 14 Превод М. Мирчев. В: Тукидид. История на пелопонеската война. “Наука и изкуство”, 1979
За произведенията му
На Хезиод се приписват още “Щитът на Херакъл” (оцелели са 480 ст.)15, “Астрономия”, “Велики дела” и др. Още в древността се е спорело дали всичко, което му се приписва, е автентично. Ето мястото у Павзаний:
Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”. Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и Други поеми, освен „Дела и дни”. Същите тези беотийци казват, че Хезиод научил прорицателското изкуство от акарнанците, и съществува една поема, наречена „Мантика” (…), която лично съм чел, както и тълкувания на поличби (ІХ, 32, 4-5).
Хезиодовият епос
Поемите на Хезиод се наричат епически, защото също като Омировите са написани в хекзаметър. И все пак тези текстове са толкова различни от Омировите, че ако приемем „Илиада” и „Одисея” за художествена литература, тогава трябва да кажем, че „Теогония” и „Дела и дни” са нещо друго. При тях словото, макар и в стихове, не служи за да изобразява; или, както би казал Аристотел, Хезиод не е поет.16
Просто, като свързват името на размера с понятието “творя”, хората именуват едни поети творци на елегии, а други – творци на епос, назовавайки ги поети, т.е. творци [poietai] , не според характера на подражанието, а според размера. И наистина, дори автори, които излагат в стихове някакъв медицински или естественонаучен въпрос, се наричат обикновено така, докато всъщност между Омир и Емпедокъл няма нищо общо освен размера. Затова е правилно първия да наричаме поет, а втория – по скоро естественик, отколкото поет (гл. 1, 1447 b).17
“Теогония”
„Теогония” е нещо като справочник за боговете, за които се споменава у Омир. Първо има едно дълго въведение, в което се разказва кои са Музите и се изказва почитта на поета към тях (1-115). После започва разказът за историята на вселената, като изложението върви подред, „от самото начало”.
Най-напред е имало четири „неща” – Хаосът, Земята, Тартар, Ерос. Хезиод не обяснява „защо” те трябва да са първи. Той само предава каквото знае, като в началото на поемата си, също като Омир, е казал, че песента му се вдъхновява от Музите – значи знанието му идва от тях.
От четирите първи се раждат и други същества, като родител най-често е Земята – или сама, или в съчетание с родения от нея Уран (Небето) или – но само в един
15 Според ИГрЛ, с. 173 би трябвало да е възникнал към VІ в. пр. Хр., но не по-късно; пак там (с. 176) авторът се съмнява, че Теогония принадлежи на същия поет, който е създал “Дела и дни”.
16 В лекциите си от 1917 г. Балабанов казва така: “С никакъв поетическо-естетически мащаб не бива да се мерят съчиненията на Хезиода. Те са проза в стихове” (Класическа литература, с. 37). 17 Прев Ал. Ничев. В: Аристотел. За поетическото изкуство. „Наука и изкуство“, 1975
случай – с Тартар (когато ражда Тифон, 820). Родените същества са или предолимпийски божества (Титаните), или разни части на земната обвивка (морета, реки и планини), или състояния, усещания и промени (старост, болка, раздор, смърт). За читателя – не само за модерния, но и за този от други епохи – не е лесно да разбере, как Тартарът е от една страна нещо като кухина „вътре в Земята”, а от друга – същество, което я оплодява и става родител на други същества.
…толкоз надолу в земята ги пратиха, колкото тя е ниско под звездния свод и високо над мрачния Тартар…
Зевс, натъжен във сърцето, в широкия Тартар го хвърли… (866-868)
Трудно е да се разбере как смъртта или старостта не са просто названия за някакви изменения, а могат да се раждат, сякаш са живи. Не може да се каже, че тези неясноти са характерни за ранния гръцки епос, тъй като при Омир те се срещат много рядко, макар че ги има – примерно, разговорът на слънцето (Хелиос) със Зевс в „Одисея”. Освен това при Омир олицетворенията се възприемат по-лесно, защото в света на художествената измислица са допустими „повече неща”. Но „Теогония” е съчинена така, сякаш авторът предлага сигурни и необходими за всеки сведения, а не художествена измислица.
По-нататък се разказва за раждането на първите олимпийски богове, чиито родители са титаните Кронос и Рея (от 453). Следва успешна война на Зевс срещу титаните, после друга война срещу чудовището Тифон. Накрая (от 886) има кратко родословие на най-известните божества и герои – главно тези, за които става дума в „Илиада” и „Одисея”.
7.
“Дела и дни”.
Нехудожествената литература. Хезиод и Изтокът
Омир и Хезиод са съгласни, че светът на боговете се отличава от света на хората, и че за двата свята може да се говори поотделно. Наистина, между тези светове има контакт, но той не е симетричен – боговете могат да се намесват в човешките дела когато пожелаят, а обратното става само в крайно редки случаи.
При Омир за боговете и хората се говори почти наравно във всяка от поемите, особено в „Илиада”. Ако не се разказва за някоя божеска намеса „долу”, тогава просто погледът на автора се мести: какво се случва на земята, и какво – на Олимп. При Хезиод обаче на всеки от световете е посветено отделно произведение: „Теогония” е за боговете, и изобщо за първоначалните, дълговечните, „надчовешки” същества, а „Дела и дни” е за хората, и по-точно – за всекидневието им.
Несъмнено, Хезиод е бил наясно, че съставя енциклопедия на онова, което всеки човек по негово време би трябвало да знае. „Дела и дни” е адресирана първо до дребния земевладелец, и все пак много от казаното там засяга всеки човек. И тъй, след като в „Теогония” е завършена генеалогията на божествата и героите, стигайки до поколението на Троянската война, в „Дела и дни” той започва с историята на човешкия род.
Съдържание на поемата
Някога хората са живели близо до боговете и са били безгрижни като тях и почти безсмъртни, но в един момент е настъпил упадък. Причина за това може да бъде или конфликтът между богове и хора, в който на страната на хората действа Прометей, или стъпаловидната деградация на човечеството, представена в мита за поколенията. Хезиод не казва кой от двата мита (за Прометей или за петте поколения) предпочита, а просто ги разказва един след друг (41-174).
Резултатът е, че по времето на Хезиод човечеството живее зле – първо, защото материалните блага се добиват трудно, с изтощителен труд, както и поради изобилието от болести и нещастия; и второ – поради несправедливостите помежду им. Главната причина за несправедливостта изглежда алчността (175-224).
Така че Хезиод предлага начин да се живее дотолкова добре, доколкото съвременните обстоятелства позволяват. Човек би трябвало да осигурява поминъка си със земеделски труд, тъй като по този начин той няма да лишава никого от нищо; да избягва рисковете на мореплаването; да бъде предпазлив и умерен отношенията си с хората, да не причинява вреди; да не създава много деца, тъй като те биха живели по-оскъдно от него.
Това са съвети към обикновения човек, а на „царете” (това са потомците на аристокрацията, за която разказва Омир) се препоръчва накратко да бъдат справедливи, да взимат безпристрастни решения в съда, да не бъдат корумпирани (дароядни); да не забравят, че Зевс защитава справедливостта и изпраща наказания на провинилите се; всеки успех е временен; царете могат да пострадат не само лично, но и заедно с владенията и поданиците си (225-273).
Почти половината от поемата е заета от съвсем конкретни указания за воденето на домашното стопанство. Земеделецът трябва да знае как да засее нивата си, от колко и какви помощници се нуждае, как да прекара зимата, кога да събере реколтата и как да я съхранява. Накрая (от 724) са добавени няколко съвета относно това, какви конкретни действия трябва да се избягват, и кои дни в месеца са благоприятни или не за едно или друго начинание.
Нехудожествената литература
Вижда се, че произведенията на Хезиод не принадлежат към това, което наричаме „художествена литература” (на гръцки – poiesis) или белетристика. Макар и в стихове, те са по-скоро съобщения и разсъждения (logoi). Ако преподаването на античната литература се ограничаваше само с белетристиката, Хезиод несъмнено би трябвало да бъде оставен настрана, също както историците, ораторите и почти цялата философия. Но по традиция в курсовете по антична литература се включват и произведения, които не са белетристика. Причина за това е твърде голямото им значение в историята на словесността изобщо и ползата от тях за разбирането на старогръцкия свят.
Нехудожествената литература се отличава от художествената с това, че съществува не за „изобразяване”, а с практическа цел – нещата се казват, за да се постигне нещо извън представата за казаното. Тя се познава най-напред по това, че е по-близо до естествената реч. Защото, стихотворението, примерно, е обработка на словото, при която общуването се забавя – говорещият не казва непосредствено каквото би желал, а се бави, докато му придаде форма.
Сред най-елементарните форми на практически ориентираното слово са молбите (заповедите) и съобщенията – защото, за да се постигне нещо, първо трябва да бъде изречена волята на желаещия, а след това да се даде информацията, от която изпълнителят се нуждае. Но ако става дума за по-дълги текстове, това са най-напред разпоредбите, договорите и списъците (описанията) на някакви имущества.
Тъй като не всичко може да се постигне с разпоредби или молби, се появяват увещанията (примерно, при правораздаване), където търсещият справедливост може да направи подробно изложение на обстоятелствата около обсъждания случай и да приведе разни аргументи. Това е нехудожествена литература – говорещият не имитира и не изобразява с думи нищо, той само „съобщава” и „доказва”.
После, когато държавата или други организирани общности се стремят да решат определени имуществени (териториални), обществено-политически и търговски въпроси, се появява нуждата от географско проучване и описание. Също, при решаването на династични или международно-правни въпроси е нужна осведоменост за миналото – така се появява историческото проучване в тесен смисъл.
После, общата обосновка на какви да е действия, извършвани от общността или индивида, изисква размисъл и обсъждане, който се нарича често „философия”. Решаването на въпроси от областта на медицината довежда до натрупване на сведения, ръководства и проучвания, които създават научната (професионална) литература.
Но всичко това се прави по същество с практическа цел – да се решат конкретни въпроси от вссекидневието на обществения и личния живот. Затова е нужно волеизявление, инструкция (ръководство), натрупване на сведения, аргументация. Литературата, образувана заради тези неща, наричаме съвсем общо „нехудожествена”.
Хезиод и Изтокът
На нас, а и на древните, Омир изглежда напълно оригинален, тъй като не са се запазили по-ранни гръкоезични епически (пък и каквито и да е) произведения, от които той може би е бил повлиян. Но и в близкоизточната литература е трудно да се открие нещо подобно. Сравненията с библейските текстове, които са писани по същото време, а и по-рано, показват общност на материалната култура и на места се виждат аналогични държавни и религиозни организации; но предшественик на Омир в епическата поезия на Изток не е известен.
При Хезиод обаче е друго, там външните влияния са очевидни, макар и пътят, по който те са стигнали до него, да е неизвестен. Има няколко неща, които не просто напомнят за написаното в началото на Библията, но изглеждат като почти сигурни свидетелства за влиянието на източни религиозни, космо- и антропогонични представи върху Хезиод.
Най-напред, самата идея да се разкаже за “образуването на видимия свят”; после, положението на върховния бог (тук – Зевс) като справедлив, възмездител на добрите и лошите дела на хората; отпадането на човешкия род от едно първоначално щастливо състояние, близко до безсмъртието, където благата са били дадени и не е имало страдание; съпротива на най-древните хора срещу волята на Зевс, в която е замесено някое могъщо същество, надминаващо човека и съпротивляващо се на Зевс; жената е създадена след мъжа и причинява беди; случаи на унищожение на човешкия род от разгневения Зевс; предупреждение за възможни още по-големи беди; списък от разпореждания, чието изпълнение би позволило на хората да водят справедлив и сравнително щастлив живот.
ІІІ.
Лириката.
8.
Понятие за лирика. Разделение на видове.
Оцеляване на лирическите текстове
Оцеляване на лирическата поезия
Разцветът на повечето от известните пределинистически гръцки лирици се намира във времето между 700 и 500 г. пр. Хр. (VІІ-VІ в.), наричано традиционно архайка.
Сред тях няма нито един, чиито произведения да са запазени изцяло или поне чрез някакъв представителен сборник. За сравнение ще кажем, че приписваното на Омир е запазено почти изцяло (ако не се смята „Маргит”), а от Хезиод са загубени няколко произведения, но двете, които по общо признание са най-важни, са оцелели.
Лириците от VІІ-VІ в. обаче са стигнали до епохата на книгопечатането само чрез цитати в произведенията на други автори и благодарение на т.нар. Палатинска антология – сборник, съставен най-напред през елинизма и допълван векове след това, включително и след изчезването на Западната империя. В модерната епоха се откриват и още фрагменти, записани на папирус – това продължава и до днес.
Александрийските филолози съставят “канон на лириците” по подобие на “каноните” на трагиците и ораторите. В него влизат девет поети, от които петима (Алкей, Сафо, Алкман, Стезихор, Ибик) живеят през този период, а разцветът на други двама (Симонид и Анакреон) също е преди 500 г. Така че от деветте само Пиндар и Бакхилид принадлежат към времето на класиката.18
Понятие за лириката в древността
През античността разделението на поетическите жанрове се е правело обикновено с оглед на метриката и музикалния съпровод на произведенията, а след това се е обръщало внимание на темите и „художествеността”. Това, което от началото на елинизма насам се обединява под названието „лирика”, преди това не се е мислело като едно цяло. Дори Аристотел, който разграничава онова, което изглежда едно (произведенията в хекзаметър, наричани независимо от съдържанието си “епос”) или съединява онова, което се смята за несвързано (различни художествени произведения в проза),19 не говори общо за „лирика”, а само изрежда названията на различни видове.
Названията са били според размера и съпровода:
И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката –
18 Вж. примерно статията на Новосадски в ИГрЛ, с. 202.
19 Така ние не бихме могли да назовем с общо име мимовете на Софрон и Ксенарх и сократическите беседи… (“Поетика”, гл. 1, 1447 b. Всички места от “Поетиката” се цитират според превода на Ал. Ничев).
всички те, казано общо, са подражание… Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с подобно въздействие, каквото е свирнята на сиринкс… Така ние не бихме могли да назовем с общо име… подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове… Но има известни изкуства, които използват всички поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията (“Поетика”, гл. 1, 1447 а -1447 b).
Това, че по-късно “лириката” е била видяна като един жанр, съпоставим с и отличаващ се от епоса и драмата, е постигнато благодарение на продължаващите и след Аристотел усилия да се класифицира литературата в малко на брой видове. С времето задачата се опростява, тъй като произведения оцеляват само като текстове (без музиката и телодвиженията на изпълнителите), а ситуацията, в която са били изпълнявани, е изчезнала.
Разделение на видове
– Повод за написването
Съществуването на жанрове според повода (или предназначението) е засвидетелствано още в Омирово време. От една страна, във връзка с култа, има химни, а от друга – във връзка със събитията в човешкия живот – има тренодии, хименеи, пеани (благодарствени химни). 20
Един от главните начини за различаване е бил поводът за съчиняването, самата ситуация в която се поместват произведенията. Това са могли да бъдат, най-напред, религиозни празници – за тях се съчинявали песните, наричани химн, дитирамб и пеан. И макар че някои са били в хекзаметър (като Омировите) и съдържали разкази за богове и герои, те не били отнасяни към епоса, а се наричали “химни”. При празнуване на победи в състезания – спортни или музикални – се изпълнявали епиникии; при погребения – епитафии; войските са имали военни маршове (ембатерии). Други видове лирика се изпълнявали на частни празници – хименеи и епиталамии за сватби, сколии при угощения. Някои, на които просто се е танцувало, се наричали хипорхеми (от orcheo – танцувам).
– Размер
От друга страна, съществувало е различаване по размер. От най-древно време се правела разлика между елегия (редуване на хекзаметри и пентаметри, наречено “дистихон”) и ямб (поредица от двойки срички, където първата е кратка, а втората – дълга).
– ямб
Стихотворните произведения, наричани “ямби” почти винаги са имали и някакво шеговито или подигравателно съдържание. Аристотел казва, че ямбографите са поети, склонни към изобразяване на лоши (низки, смешни) характери:
20 Croiset 1904, p. 82.
По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люде, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави… От тях [хулните песни, psogoi] съобразно предмета се проявил и ямбичният размер. Той и сега се нарича ямбичен, т.е. присмехулен, затова, защото в този размер се осмивали взаимно (гл. 4, 1448 b).
От друга страна, че ямбът бил най-близо до разговорната (прозаичната) реч. Точно затова, мисли Аристотел, той бил възприет от трагиците: но не защото трагедията е несериозен жанр, а защото е драма, и като такава съдържа размяна на реплики (разговор).
…по-късно тя [трагедията] изоставила кратките фабули и смешната реч, която дължи на сатирния си произход, и добила внушителност, а размерът й от тетраметър станал ямб. Отначало бил използван тетраметърът, понеже поетическата творба имала сатирен и танцов характер, а когато възникнал диалогът, самата негова природа открила присъщия ней размер, защото най-пригоден за разговор измежду размерите е ямбът. Доказателстнво за това е, че в разговор помежду си, ние изричаме най-често ямби, а хекзаметри рядко, и то като нопущаме разговорния тон на речта (гл. 4, 1449 а).
– елегия
Елегията пък, която поради хекзаметрите си напомня епоса – както героическия, така и дидактическия – може да служи за разкази (митологични, но и автобиографични), и за разсъждения по житейски въпроси. Затова Солон е избрал дистихона, за да разкаже за държавническата си дейност в елегически дистихон; също и Теогнид, който пишел до своя млад приятел по въпроси на нравствеността и обществения живот.
– мелос
Мелосът (думата значи “песен”) е общо название за поетическо произведение с размер, различен от ямба и елегията. Освен това той се пеел в съпровод на някакъв инструмент, докато ямбът и елегията можели просто да се рецитират.
– Брой изпълнители
Най-сетне, съществували специални названия за някои видове поезия, изпълнявана от хорове – примерно партенионът, който е хорова песен, изпълнявана от момичета. Най-известният автор на партениони е спартанецът Алкман. Дитирамбът (в чест на Дионис) също е песен, която се изпълнява от хор. Понякога се пее не на един глас, а в хор; а хорът понякога стои неподвижно, а понякога е в движение.21
21 Croiset 1904, p. 85.
9.
Лирически поети.
Сведения за живота им и произведения
В по-древния период (по времето на Омир и преди това) епическите песни се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е показано в “Одисея”.22 По-късно те започнали да се изпълняват и на всякакви празници, а след това навлезли и в образованието. Може би в началото Хезиод е бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.
Лириката много често се изпълнява в частна обстановка; но когато е хорова (химни, дитирамби и др.), тя би трябвало да се изпълнява пред мнозина.
Първи поети
Лирическият род започва да се изравнява по значимост с епическия едва във времето на първите олимпиади. Преди това всички способни поети са се насочвали към епоса. 23
Най-ранният вид е “номосът”. Това е тържествена песен в чест на божество, изпълнявана от един поет с инструмент. Вероятно е съдържал обръшение към божеството, изложение на мит за него и молитва. Китародичния ном бил усъвършенстван, според традицията от Терпандър от Лесбос. Увеличил частите му от три на седем; също и струните на китарата. Оцелелели са няколко стиха, които му се приписват.
Откритието на ном, акомпаниран от флейта, се приписва на фригиеца Олимп. Това е страната на сатира Марсий. Твърди се, че тези номи били в елегически стих. Оказва се, че този вид трябва да е изобретен от гръко-фригийци, събрани под името на Олимп.24
По-известни лирици – произход и място на пребиваване
Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се явявали почти навсякъде из гръцкия свят.
– от континента:
Алкман от Спарта.
Известен е с песните си за девичи хорове (партениони).
Древните (според хронологиите на Евсевий и Аполодор) отнасяли разцвета му към 670-660 пр. Хр.25 Според Елиан той не е бил спартанец, но бил поканен в града заедно с други известни поети:
22 Вж. лекцията за Омир – 2 б, “Свидетелства”
23 Croiset 1904, p. 82.
24 Croiset 1904, p. 87-89.
25 27-28 олимпиада. Вж. ИГрЛ, с. 228.
Ако [лакедемонците] имали нужда от помощта на Музите – при болести, безумие или някакво общо бедствие, пращали да повикат за изцеление чужденци. Така изпратили да повикат Терпандър, Талет, Тиртей, Нимфей от Кидония и Алкман (ХІІ, 50).26
Павзаний е видял гроба му, но казва, че авторитетът му бил спорен:
Вдясно от Себриона е гробът на Алкман, чиито песни не им доставят наслада и са оскърбили езика на лаконците, предлагайки твърде малко благозвучие. Има и светилища на Елена и на Херакъл, нейното е близо до гробницата на Алкман… (ІІІ, 15, 2-3)
В Суда пише:
…Обръщаше голямо внимание на любовните теми; той откри любовната поезия. Но [произхождал] от домашни роби…
Тиртей от Спарта.
Автор на песни с патриотично и военно съдържание. От него не е запазено много, но името му е прочуто. Има предание, че бил атинянин: На свой ред лакедемонците получили прорицание от Делфи да си вземат за съветник атинянин. Прочие, те изпращат посланици при атиняните, за да им съобщят за прорицанието и да потърсят човек, който да им казва какво им е нужно. Атиняните не искали нито лакедемонците да спечелят отново най-добрата част от Пелопонес без големи битки, нито пък да престъпят волята на бога, затова измислили следното. Имало един учител, на име Тиртей, за когото се смятало, че е с бавен ум, и който куцал с единия си крак, него пратили в Спарта. Като пристигнал, същият започнал да посещава отделни граждани, влиятелните хора и да събира случайни минувачи, като им пеел елегии, епоси и анапести (Павзаний ІV, 15, 6)27
Според Суда обаче е милетчанин или лакедемонец. Ето какво още се казва там:
Елегик и флейтист. Твърди се, че с песните си насърчил лакедемонците във войната им с месенците и така им помогнал да надделеят. Много е древен, съвременник на така наречените 7 мъдреци, или по-древен. Разцветът му е към 35 олимпиада [640-637]….
Някои негови произведения имали и историческа стойност:
Това [едни да са твърде бедни, а други – твърде богати] се случва най-често във военно време, така станало и в Спарта през време на Месенската война. Това става ясно и от поемата на Тиртей, наречена „Доброзаконие” – някои, притиснати от войната, изисквали преразпределение на земята (Аристотел. Политика V, 7, 1306 b)28
По-големи откъси са запазени у Ликург:
О, хубаво е за храбреца да умре
Във първите редици на борбата…29
и Стобей (ІV, 10).
За популярността му в Рим свидетелства Хораций:
Тъй придобили певците свещени и техните песни
своята слава и почит. Сред тях и прочутият Омир,
още Тиртей, заразпалвал сърцата за кървави битки
чрез песента (Поетическо изкуство, 401).30
26 Клавдий Елиан. Всякакви истории. Превод Райка Николова. „Кибеа”, 2011
27 Всички места от Павзаний се цитират според превода на В. Русинов
28 Превод А. Герджиков. „Отворено общество”, 1995.
29 Против Леократ, 107. Преводът е на Б. Георгиев в: Антична поезия.”Народна култура”, 1970
Солон от Атина (635-560).
Това е прочутият атински законодател, споменаван често от Херодот и Платон (който бил негов роднина по майчина линия). За живота му има много сведения.
Херодот разказва за посещението му при Крез (І, 30-34), а Платон – за срещите му с египетски жреци (“Тимей”, 20d-26a). В „Атинската държавна уредба” Аристотел дава сведения за законодателната му дейност, като цитира и някои негови стихове:
Понеже редът на държавното устройство бил такъв, и мнозинството робувало на малцинството, народът въстанал против знатните. Вълнението било силно и партиите дълго време стояли неприятелски една срещу друга, додето най-после избрали задружно Солона за примирител и архонт и му поверили устройството на държавата, след като съчинили елегията, която се начева така: “Сега разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като виждам разклатена най-старата йонийска земя” (гл. V).31
Има и две биографии – една от Плутарх, и друга, по-кратка – от Диоген Лаерций (“Животът на философите”, кн. І). Повечето от запазените стихове са автобиографични и съдържат размисли за човешкия живот. Забележителен е фрагментът, в който се говори, че животът на човека се дели на 10 период от по 7 години.32
Суда:
Син на Ексекестид, атинянин, философ, законодател и политик [demagogos]… Има елегическа [в елегически стихове] поема, наречена „Саламин”; „Елегически съвети” и др. И той е един от така наречените 7 мъдреци…
Теогнид от Мегара. Прочут с елегическите си наставления към младия си приятел Кирн, където споделя омразата си към „простия народ” .
Роден е около 550 г. Запазени са 1460 елегически стиха, повечето от тях съдържат съвети към младия му приятел на име Кирн. Според някои изследователи далеч не всички стихове, които влизат в този сборник, принадлежат на Теогнид.33
Суда:
[Писал е] „Към Кирн” (неговият любимец), елегическа гномология и други увещателни „Съвети”…
Пиндар от Беотия
Пиндар е вторият най-известен беотийски поет след Хезиод. За него има достатъчно сведения, дадени изрично в запазените оди, или такива, които могат да се изведат от казаното в одите, тъй като той ги пише по повод на определени празници и споменава множество реални личности и исторически събития, на които е свидетел. Запазени са и няколко биографии и статията в енциклопедията Суда (ІХ в.), но много от сведенията в тях се опират на одите.
Роден е недалеч от Тива, през 3-та година на 64 или 65-та ол. – значи или 522/21 или 518/17. Освен в Беотия и Атина е живял още в Сицилия и Македония, може би и в Кирена. Доживял е до третата година на 84-та или 86-та ол. (442/41 или 433/32).34
Като млад е учил при Скопелин, също може би е бил повлиян от поетесите Миртида и Корина.35 Учил и в Атина при Лас, Агатокъл, Аполодор. Започнал да пише поезия (и то
30 Хораций. Поетическо изкуство. Превод Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983. Всички места от Хораций са цитирани според превода на Г. Батаклиев тук или в Хораций. Събрани творби. Превод Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992
31 Аристотел. Атинската държавна уредба. Превод Г. Кацаров. С., 1904.
32 Цитиран от Филон Александрийски в Сътворението на света според Мойсей (De opificio mundi), 104
33 ИГрЛ, с. 204-207
34 ИГрЛ, с. 261
35 Плутарх говори за съветите на Корина относно употребата на митове (къде? – ИГрЛ, с. 260)
епиникии) още съвсем млад. Бил е добре известен в целия гръцки свят като майстор на епиникиите, някои от които са съчинени в чест на много влиятелни хора като Хиерон, тиранин на Сиракуза.
Според биографиите36 Пиндар е съчинявал поезия в различни жанрове, но от произведенията му е оцелял само сборникът с епиникии, състоящ се от четири книги, тъй като одите са разделени според 4-те празника. Епиникиите са общо 45, а стиховете – около 6 000, което прави Пиндар най-добре запазеният от старогръцките лирически поети. Освен тях са запазени към 300 фрагмента от дитирамби, трени, хипорхеми, сколии.37
Хораций: Който се стреми да достига Пиндар, Юле, на криле, залепени с восък, ще увисне както Икар, морето да именува. Както руква от планина реката, бреговете щом и порой прелее, тъй на Пиндар словото връхлетява мощно, дълбоко…38
Квинтилиан: От деветте лирици безспорно пръв е Пиндар с възвишеността на духа, със сентенциите си, с фигурите си, с преголямото си богатство на мисли и думи, сякаш е някаква река от красноречие. Затова Хораций с основание го е смятал за неподражаем от никого.39
Псевдо-Лонгин: Нима ти би предпочел да си Бакхилид в хоровата поезия, а не Пиндар, или в трагедията Ион Хиоски, а не, бога ми, Софокъл?40
– от островите и Мала Азия:
Архилох от Парос.
Служил като наемен войник, вероятно е пътувал много из Егейския басеин, несъмнено е живял на Тасос. Известен с любовната си поезия, посветена на годеницата му Необула. Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр., но е възможно да е живял поне до средата на века.41 Стиховете му са запазени главно от Атеней и Стобей, а някои са оцелели на папирус. Плутарх (“За музиката”, 28) говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод.
Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия:
На Лациум пръв аз показах
пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха
следвах, не мисли и думи, които Ликамб покосиха…
В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва,
също Алкей, но е той по строеж и по същност различен,
нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста… (Събрани творби. Писма, І 19)
Суда:
Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война… И когато онзи, който го убил… дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство…
36 Vita Vratislaviensis – там пише, че произведенията му били разделени на 17 кн.
37 Вж. ИГрЛ, с. 264 и ….
38 Оди ІV, 2
39 Обучението на оратора. Превод М. Порталски. “Наука и изкуство”, 1982. с. 597 (ХІ, 1, 61)
40 Лонгин. За възвишеното. Превод Ив. Генов. “Наука и изкуство”, 1985. с. 65
41 24 олимпиада според “Пароската хроника”. ИГрЛ, с. 213.
Калин от Ефес
Оцелелите му стихове вероятно са писани по повод нахлуването по тези места на кимерийците.42 Това е било по времето може би на Гигес (690-663).43 Откъс от 21 негови стиха е запазен у Стобей (ІV, 10).
Младежи, докога ли ще се излежавате?
Кога сърцата ви ще се изпълнят с храброст?…
И нека всеки, даже и умиращият, да хвърли сетната стрела… (превод Б. Георгиев)
Алкей от Лесбос
Известен не само като поет, но и като бунтовник, активно участвал в гражданските войни на Лесбос. На него принадлежи сентенцията “във виното е истината”. Името му е свързано с управлението на трима лесбоски тирани – Меланхър, Мирсил и Питак. Благодарение на това не е трудно времето на живота му да бъде определено, поне приблизително – разцветът му, заедно с този на Сафо, трябва да е бил към 600 г. От произведенията му са оцелели само фрагменти.
Плутарх:
… Аполон… е открил авлетиката и китаристиката… както разказва Алкей в един от химните си, а и други… (За музиката, 14)
Павзаний: … Чел съм и друго, че водата била дар на Касталия от реката Кефис. Така го предава Алкей в предисловието си в чест на Аполон. (Х, 8, 10)
Дионисий Халикарнаски:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, Фр. 31,2,8).
Хораций:
…Едва не зърнах царството призрачно
на Прозерпина и Еак съдника,
и на блажените полята,
гдето на струни еолски жали
Сафо за свойте скъпи девойчета,
А ти, Алкее, пееш на плектър злат
за страшното море, за бягства
и за сражения страшни пееш (Събрани творби, Оди ІІ, 13)
Сафо от Лесбос
Най-прочутата жена-поетеса за всички времена. В една епиграма, приписвана на Платон, тя е наречена “десета муза”. Оцелели са само две цели стихотворения, запазени у Дионисий Халикарнаски и Псевдо-Лонгин. Някои по-дълги фрагменти са оцелели на папирус.44
Суда:
…Лирическа поетеса от Ерес, Лесбос. Родена през 42-та олимпиада, по същото време като Алкей, Стезихор и Питак. Имала три сестри… Омъжила се за мъж на име Керкил, много богат, от Андрос; от него родила дъщеря на име Клида. Имала три другарки и приятелки – Атида, Телесипа, Мегара; и била наклеветена, че приятелството й с тях не било чисто. Ученички й били милетчанката Анагора,
42 Страбон, ХІ, 1, 40
43 ИГрЛ, с…
44 Относно оцелелите текстове от нея вж. Сафо. 100+1 фрагмента. Превод Я. Букова. “Стигмати”, 2009
колофонката Гонгила и саламинката Евника. Написала 9 книги с лирически песни и първа изнамерила плектрона [перцето за китара]. Писала е също епиграми, елегии, ямби, монодични песни.
Арион от Лесбос
Смятан е за създател на дитирамба. Популярен е анекдотът, според който той се хвърлил в морето, за да не бъде убит от моряците на кораба, с който пътувал. Бил на голямо разстояние от сушата, но го спасили стадо делфини (или един делфин). Историята е разказана от Херодот в І, 24. Разцветът му е бил може би към 610 г.45 Херодот казва за него:
По това време Арион не отстъпвал никому в пеенето и сиренето на китара и бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт (І, 23).46
Павзаний съобщава: Наред с останалите посветителни дарове на Тенар е и медната статуя на китареда Арион при делфина. Преданието за самия Арион и за делфина го е разказал Херодот в описанието си на Лидия (ІІІ, 25, 7).
Хипонакт от Ефес
Сатирик и пародист, говори иронично за бедността си и за отношенията си с боговете. Ако се съди по свидетелствата,47 вероятно е роден около 540 г. Стиховете му са запазени преди всичко у Стобей и Цец. В схолиите на Цец към Аристофан е запазен следния текст:
Бог Плутос, старият – слепец е той –
Не се е никога отбил във моя дом, за да ми каже:
“Хипонаксе, ето ти тридесет стотачки сребърни
и още много ще ти дам… ” (превод Б. Георгиев)
Мимнерм от Колофон
Повечето от оцелелите стихове са запазени у в антологията на Стобей. Популярни са размислите му за преходността на човешкия живот. В някои от стиховете си, подобно на Калин, споменава и за войните на гърците срещу някои малоазийски народи. Мимнерм, съчинил елегически стихове за битката между смирнеите и лидийците на Гигес, казва в предисловието, че по-старите Музи са дъщери на Уран и че има други, по-млади Музи, деца на Зевс (Павзаний ІХ, 29, 4).
Суда:
Елегик, от Колофон, или Смирна, или Астипалеа. Роден е през 37-ма олимпиада [632-629], така че е по-ранен „седемте мъдреци”.
Ксенофан от Колофон
Диоген Лаерций, който го представя като философ, съобщава:
Изгонен от отечеството си, той живял в град Занкле в Сицилия, и в Катана… Писал епически стихове, елегии и ямби против Хезиод и Омир, нападайки ги за това, което са писали за боговете. Изказал се и против Талес и Питагор… (кн. ІХ)48
45 42 ол. според Евсевий, ИГрЛ, с. 250
46 Херодот. История. Превод П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
47 Пароска хроника, Плиний Стари, Прокъл – вж. ИГрЛ, с. 220
48 Диоген Лаерций. Животът на философите. Превод Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
Много от стиховете му са оцелели благодарение на Атеней.49
Прочутото но ако биковете, конете или пък лъвовете имаха ръце и можеха с ръцете си да рисуват и извайват статуи, както могат хората, тогава конете щяха да правят образите на боговете подобни на коне, а биковете – на бикове… е цитирано от Климент Александрийски (“Стромата”, V, 110).50
Симонид от Кеос
Много плодовит поет, писал в почти всички жанрове на лириката. Автор на епитафията на 300-та спартанци, загинали при Термопилите. Според собственото му свидетелство, извлечено от един фрагмент, той е бил роден 557 или 556.51
Суда:
Син на Леопреп, от град Юлиета на Кеос. Лирик, по години след Стезихор. Роден е през 56-та олимпиада [556-553]… Писал е на дорийски диалект в елегически стихове за царуването на Камбис и Дарий, и за морската битка на Ксеркс… Писал е също трени, енкомии, епиграми, пеани, трагедии и други. Този Симонид бил с най-силна памет от всички; на него приличал [само] Аполоний Тиански…
Анакреон от Теос
Известен с хедонистичния дух на поезията си.
Суда:
Лирик. Писал е елегии и ямби, всички на йонийски диалект. Роден е по времето на Поликрат, тирана на Самос, през 52-ра олимпиада [572-569]. Други пък го поставят през времето на Кир и Камбис през 55-та олимпиада. Напуснал Теос след въстанието на Хистией и заживял в тракийската Абдера. Прекарал живота си в любов с момчета и жени и в писане на песни. Писал „крайвинени” [paroinia, пиянски] песни, ямби и така наречените „анакреонтически”.
– от запада:
Стезихор от Химера.
Прославен от Платон, който в началото на “Федър” говори за “Палинодията” му за Елена. Суда:
По години е по-ранен от лирика Алкман, роден е през 37-ма олимпиада [632-629], а умрял през 56-та [556-553]… Имал един брат на име Мамертин, опитен в геометрията, и друг – Хелианакт, който бил законодател. Самият той станал лирик. Има негови поеми в 26 книги, писани на дорийски диалект. Казват, че като написал една порицателна песен за Елена, ослепял; а после, като написал олратно на това похвала за Елена, наречена „палинодия”, прогледнал. Наречен бил Стезихор, защото пръв въвел хор от китареди. Преди това името му било Тизий.
Ивик от Регион
Суда:
Роден в Регион, а оттам дошъл в Самос при управлението на Поликрат, бащата на тирана. Това било по времето на Крез, 54-тата олимпиада. Бил крайно склонен към любов с момчета. Пръв открил така наречената „самбука”, това е вид триъгълна китара. Има 7 книги от него на дорийски диалект…
49 Вж. H. Diels – W. Kranz. Die Fragmente der Vorsokratiker, B. I. Berlin, 1934.
50 Свидетелствата за живота и философията на Ксенофан и фрагменти от оцелелите му съчинения са преведени от Л. Радоилска в Елеати. Фрагменти. “ЛИК”, 1996
51 ИГрЛ, с. 252.
IV.
Драма.
Трагедия и комедия
10.
Произход на драмата и театъра.
Есхил и Софокъл
Произход на драмата
Център на трагедийния жанр, а и на цялата драма е Атина. Не е сигурно обаче, че драматичните представления са възникнали там. В “Поетиката” се казва, че и други области претендират за създатели на драмата – на първо място Спарта и Мегара.
По тази причина [заради названието “драма”, свързано с глагола drao] дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по време на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнет; а за трагедията – някои от пелопонеските дорийци, като се позовават на наименованието… у тях “действувам” се нарича drao, у атиняните – pratto (гл. 3, 1448 а). 52
Драмата е сравнително скъп жанр. Монодичната лирика може да се прави от един поет и да се изпълнява пред малцина слушатели, и това да става тогава, когато поетът или слушателите пожелаят. Епосът може да има повече слушатели и да се изпълнява в по-тържествена обстановка, но и той не се нуждае от много изпълнители и продължителна подготовка. Хоровата лирика вече се изпълнява от няколко души едновременно, изисква специална подготовка и повод (обществен празник).
Представянето на драмата обаче е най-сложно – там има и хор, и индивидуални изпълнители. Подготовката е най-дълга и затова трябва да бъде финансирана. Така че най-подходящият начин да се организира драматическо представление е то да бъде включено в някой празник, наред с други зрелища и ритуали.
Начало на трагедията
Възможно е трагедията и комедията да са еднакво стари, но за историята на трагедията се знае повече. Според Аристотел причината за това е, че тя е по-сериозна, а на сериозните жанрове се обръща повече внимание:
И тъй, постепенните промени в трагедията и нейните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която от началото не била ценена, не е известен. И наистина, архонтът започнал сравнително късно да дава комически
52 Превод Ал. Ничев. В: Аристотел. За поетическото изкуство. “Наука и изкуство”, 1975. Оттук нататък текстовете от “Поетиката” се цитират според неговия превод.
хорове, по-рано те били от любители. Едва след като тя получава някакви форми, се споменават нейни поети (гл. 5, 1449 а-b).
Първото датирано представяне на трагедия се е случило в Атина през 536 г., а поетът се е казвал Теспис.53 Ето какво казва за него Хораций:
Казват, че Теспис открил трагедийния вид, дотогава
още незнаен, на селска кола той театъра возел (Поетическо изкуство 275-276)54
Плутарх разказва за недоволството на Солон от видяното:
След представлението го заговорил и попитал не го ли е срам да лъже за толкова големи неща пред толкова хора. И когато Теспис казал, че не е страшно да се говорят и правят такива неща на шега, Солон ударил силно с тоягата си по земята и казал: “Ако хвалим тази шега, много скоро ще се окаже, че сме започнали ценим такива неща и насериозно” (Солон 29) 55
Най-вероятно това е станало на Панатенеите и не е чудно, че трагедията се е установила в Атина още през VІ в. – това е могло да стане, защото тиранстващият по онова време Пизистрат се е стараел да спечели благоволението на атиняните чрез повече и по-добре уредени празници. Но традицията се е запазила и след Пизистрат.
Следващият по-известен автор е Фриних,56 автор на прочутата трагедия “Падането на Милет”, където представя историческо и при това съвременно събитие – превземането на въстаналия Милет от персийските войски. Трагедията е направила силно впечатление на атиняните. Ето какво казва Херодот:
Когато Фриних съчинил и поставил драмата “Завземането на Милет” целият театър се залял в сълзи; гражданите глобили поета с хиляда драхми за това, че им припомнил собствените им нещастия и наредили никой повече да не поставя тази драма (VІ, 21).57
На една от драмите му хорег бил Темистокъл:
[Темистокъл] постави таблица за победата с такъв надпис: “Темистокъл … беше хорег, Фриних я постави, а архонт беше Адимант” (Плутарх, Темистокъл 5)58
Смятало се, че той и Есхил започнали да разработват теми, които имали малко отношение към Дионис. Отглас от тяхното съперничество се среща у Аристофан:
Красивото донесох от красивото, за да не сметнат хората, че все една свещена нива жънем с Фриних двамата (Жаби 1298-1300)59
53 Според “Пароската хроника” първият “агон” се е състоял през 61-ва олимпиада (536-532) (ИГрЛ, 285).
54 Превод Г. Батаклиев. Оттук нататък текстовете от “Поетическото изкуство” се цитират според неговия превод.
55 Ето цялото място: ‘Arcomšnwn d tîn per• Qšspin ½dh t¾n tragJd…an kine‹n, ka• di¦ t¾n kainÒthta toÝj polloÝj ¥gontoj toà pr£gmatoj, oÜpw d’ e„j ¤millan ™nagènion ™xhgmšnou, fÚsei fil»kooj ín ka• filomaq¾j Ð SÒlwn, oeti m©llon ™n g»rv scolÍ ka• paidi´ ka• n¾ D…a pÒtoij ka• mousikÍ parapšmpwn ˜autÒn, ™qe©to tÕn Qšspin aÙtÕn ØpokrinÒmenon, ésper oeqoj Ãn to‹j palaio‹j. met¦ d• t¾n qšan prosagoreÚsaj aÙtÕn ºrèthsen, e„ tosoÚtwn ™nant…on oÙk a„scÚnetai thlikaàta yeudÒmenoj. f»santoj d toà Qšspidoj, m¾ deinÕn enai tÕ met¦ paidi©j lšgein t¦ toiaàta ka• pr£ssein, sfÒdra tÍ bakthr…v t¾n gÁn Ð SÒlwn pat£xaj ‘tacÝ mšntoi t¾n paidi£n’ oefh ‘taÚthn ™painoàntej oÛtw ka• timîntej eØr»somen ™n to‹j spouda…oij.
56 Наричали го “ученик на Теспис” (ИГрЛ, 285). Споменат е в “Жабите” (ст. 1299)
57 Превод П. Димитров. Следващите цитати от Херодот са по този превод.
58 ™n…khse d ka• corhgîn tragJdo‹j, meg£lhn ½dh tÒte spoud¾n ka• filotim…an toà ¢gînoj oecontoj, ka• p…naka tÁj n…khj ¢nšqhke toiaÚthn ™pigraf¾n oeconta· ‘QemistoklÁj Fre£rrioj ™cor»gei, FrÚnicoj ™d…dasken, ‘Ade…mantoj Ãrcen.’
59 Превод Ал. Ничев. В текста: ‘All’ oân ™gë mn e„j tÕ kalÕn ™k toà kaloà ½negkon aÜq’, †na m¾ tÕn aÙtÕn Frun…cJ leimîna Mousîn ƒerÕn Ñfqe…hn dršpwn·
За една негова загубена драма съобщава Павзаний:
Историята за главнята, как била дадена от Мойрите на Алтея, как Мелеагър нямало да умре преди главнята да бъде погълната от огън и как Алтея я изгорила в гнева си – тази история за първи път е била използвана като сюжет за драма от Фриних, сина на Полифрадмон, в неговата “Плевронии”: `Че орис смразяваща той не избегна, а бързият пламък погълна го, както главнята унищожена бе от майка му ужасна, злодейката.` Изглежда обаче, че Фриних не е развил историята с лично въображение, а само се е докоснал до нея така, както е на устата на всеки в Елада (Х, 31, 4).
Известни са имена и на други ранни драматурзи, примерно Хойрил: 60 А пък атинянинът Хойрил е съчинил драма, озаглавена “Алопе”, според която Керкион и Триптолем са братя, родени от дъщерята на Амфиктион, като баща на Триптолем бил Рарос, а Посейдон – на Керкион (Павзаний І, 14, 3).
Политическият контекст
Възходът на Атина през първата половина на V в. е свързан донякъде и с гръцкото въстание в Мала Азия.
Атиняните са били помолени да окажат помощ на съюза на йонийските градове и изпратили няколко десетки бойни кораби, направили десант недалеч от Сарди (тогава областен център на персийската провинция) и взели участие в опожаряването на града. Персийският цар Дарий не забравил това и няколко години по-късно изпратил голяма армия срещу атиняните, която била победена при Маратон. Тогава спартанците обещали помощ, но отрядът им закъснял и не взел участие в битката.
Десет години по-късно наследникът на Дарий – Ксеркс – навлязъл в континентална Гърция с огромна армия, опожарил Атина, но загубил морската битка в Сароническия залив и се оттеглил, като оставил няколко десетки хиляди души в Атика, за да продължат бойните действия. Но и на следващата година персите не постигнали нищо повече от това, да опожарят града още веднъж. Обединените атински и спартански войски спечелили още две битки – при Платея в Беотия и после при нос Микале на малоазийския бряг. Така персийският опит за включване на гръцките полиси от островите и Европа в рамките на империята се провалил.
Атиняните използвали тези събития, за да си създадат образ на защитници и обединители на гърците срещу персийската опасност. Бил сключен договор с няколко държави – полиси и острови – за взаимопомощ при нападение и бил създаден военен бюджет на съюза на основа на определена годишна вноска, изпращана в съкровищницата на съюза на о. Делос. През 50-те години на V в. съкровищницата била прехвърлена в Атина – вероятно под предлог, че там парите ще бъдат в безопасност.
След няколко конфликта между Атина и съюзниците, най-сериозен от които бил този със Самос, станало ясно, че участниците в съюза не могат да го напуснат и не могат да откажат да плащат вноската си без съгласието на атиняните. Така че този съюз, сключен в началото между равноправни държави, сравнително бързо се превърнал в атинска империя.
60 Първите му постановки трябва да са били през 64 ол., значи към 524. Състезавал се с Есхил през 499 (ИГрЛ, 285).
Театралните представления. Произход на театъра и драматическия жанр
Въпросът за произхода на гръцкия театър е един от най-старите и най-подробно обсъдените в класическата филология. Той също е разгледан в “Поетиката”, където се казва, че трагедията като представление може би се е развила от дитирамбическата хорова лирика, а комедията – от фалическите шествия:
И тъй, като произлязла от импровизации – и тя, и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни, които и сега влизат в обичаите на много градове) тя постепенно се разрасла, тъй като в нея развивали това, което представлява нейна особеност; и след като претърпяла много промени, приключила своя ход, тъй като вече получила собствената си природа (гл. 4, 1449 а ). 61
Връзката на дитирамба и изобщо на театралните представления с култа към Дионис е добре известна и коментирана много във времето на класиката:
Разпален от вино мога изкусно най-сладък дитирамб да почна за Дионис (Архилох, фр. 74).
Между останалите церемонии, които сикионците почитали Адраст, особена чест се отдавала на неговите страдания чрез трагически хорове; те не отдавали почести на Дионис, почитали Адраст. Но Клистен дал хоровете на Дионис, а останалите церемонии от жертвоприношението – на Меланипос (Херодот V, 67).
Имало такъв вид песни: молитви към боговете, които наричаме с името “химни”… един противоположен “трени”… трети вид са пеаните, а има и още един, свързан с раждането на Дионис, наречен “дитирамб” (Платон. Закони, 790 b).62
И в двата случая (на трагедията и комедията) се предполага, че основа на театъра е хорът, и е нужно да се проучи как от този хор, който произнася специално съчинени, традиционни или импровизирани реплики, се е стигнало до представление, в което двама или трима актьори разменят реплики помежду си, а хорът участва като действащо лице и произнася по-дълги монолози само в паузите.
Когато Аристотел говори за историята на литературата (poiesis), той показва, че въпросът за произхода на драмата включва не само театралното представление, но също и самата драматическа форма. Това е разговорът, размяната на реплики, където думата има не авторът (“разказвачът”!), а героят, който може да твърди “свои” неща, несъвпадащи с или противоречащи на това, което разказвачът би казал по същата тема. Освен това трагедията и комедията поотделно, за да бъдат такива, трябва да съдържат трагични и комични събития и характери, или, с други думи, да са съобразени с идеята за трагично или комично. И двете неща, мисли Аристотел, – драматическа форма и естетическата идея – са постигнати, ако не за пръв път, то поне с особено голямо съвършенство, от Омир. Така че той, макар и епик, може да бъде смятан за главен предшественик и донякъде създател на драмата – поне що се отнася до тези два съществени елемента.
61 Създаването на дитирамба се приписва на Арион: Арион бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт (Херодот І, 23); Казват, че дитирамбът бил изобретен от Арион в Коринт. Първият в състезанието получил бик, вторият – вино, третият – козел. (Схолии към Държавата, ИГрЛ, 279). По-надълго тази история е разказана от Авъл Гелий (Атически нощи ХVІ, 19), вж. Авъл Гелий. Атически нощи. Превод Вл. Атанасов. “Изток-Запад”, 2003
62 Превод Н. Панова. В: Платон. Закони. Сонм, 2006
Организация на представленията
Театралните представления са се провеждали като състезания между поетите, които състезания се организират като част от атинските Дионисии – празници, провеждани през първата четвърт на годината. Селските – дек-ян. (посейдеон),63 Ленеите – ян.-фев. (гамелион), Антестерии (фев.-март). Най-тържествено са се чествали т.нар. Големи Дионисии (март-април, елафеболион) на които, вероятно още от Пизистратово време, са представяни трагедии. Отговорен за организацията на Големите Дионисии е бил архонтът-епоним:
Архонтът… избира хореги, трима най-богати граждани между всички атиняни, за да представят трагедии. По-рано назначавал и пет хореги за комедии; сега те се дават от филите (Аристотел, Атинска държавна уредба, гл. 56).64
Продължавал три или четири дни. Имало е също комедии и дитирамбически хорове от юноши и възрастни.65 Трагедиите са били свързани в трилогии, като накрая се добавяла и една “сатирова драма” – комична пиеса с митологични герои, където хорът сигурно е представял група сатири. Така се е напомняло, че празникът е в чест на Дионис,66 за когото се казва, че е съпровождан от сатири. Допускали са се три трилогии, имало е и жури,67 и накрая се е обявявало класирането. Решенията на съдиите понякога били спорни, в някои случаи публиката шумно изразявала мнението си. Ето две свидетелства на Елиан:
В годината на 91-те олимпийски игри… помежду си се състезавали Ксенокъл и Еврипид. Първото място спечелил Ксенокъл… Втори след него, бил Еврипид с трагедиите “Александър”, “Паламед” и “Троянки” и сатирната драма “Сизиф”. Смешно, нали?… Трябва да е станало едно от двете: или съдиите да са били глупаци и невежи,лишени от правилна преценка, или да са били подкупени (ІІ, 8).
Атиняните приели комедията “Облаци” с огромно удоволствие, ръкопляскали на поета както никога по-рано, развикали се, че той трябва да спечели конкурса и настоявали пред журито да постави името на Аристофан на първо място в списъка на победителите (ІІ, 13) 68
Платон не смята, че е добре публиката шумно да изразява мнението си:
… те внушили на мнозина непочитание към законите на музиката и дързост, че уж са способни да оценяват. Оттук всъщност и театрите от безмълвни станали озвучени, все едно зрителите разбирали кое от свързаното с музите е добре и кое – не е, и вместо аристокрация в музиката настъпила някаква тежка театрокрация (Закони, 700-701)
Театърът в Атина най-напред е бил на площада, а по-късно е бил изместен на склона до стената на Акропола; и в продължение на целия V в. седалките са били дървени. Обикновено се приема, че хорът е стоял на орхестрата, а актьорите са се
63 И на тях се представяли трагедии, примерно Еврипидови (ИГрЛ, 284)
64 Превод Г. Кацаров
65 Според Пароската хроника те са започнали поне от 508 г. (ИГрЛ, 284). Изобщо има запазени протоколи на игрите на надписи – от 420 до 157, с 4 години прекъсване 192-188.
66 Шествието в “Ахарняни” (ст. 250) вероятно засвидетелства традиционния начин да се празнува в чест на Дионис.
67 От десет души, по един от всяка фила. Ето едно съобщение на Плутарх: æj d K…mwn met¦ tîn sustrat»gwn parelqën e„j tÕ qšatron ™poi»sato tù qeù t¦j nenomismšnaj spon-d£j, oÙk ™fÁken aÙtoÝj ¢pelqe‹n, ¢ll’ Ðrkèsaj ºn£gkase kaq…sai ka• kr‹nai dška Ôntaj, ¢pÕ fulÁj mi©j ›kaston. (Кимон, 8)
68 Превод Н. Шаранков. В: Клавдий Елиан. Шарени истории. Превод Н. Панова, Н. Шаранков “Архетип”, 2009
намирали на един издигнат подиум зад нея. Имало е преграда (сцена, skene) – в най-ранни времена платнена, после дървена, а по-късно се появяват оцелелите до днес каменни прегради. По тях е имало декори, показващи домовете и посоките, от които се идва (пристанище, град), зад преградите се е съхранявал реквизитът. Имало е и приспособление (“машина”, mhcanÁ) за повдигане и спускане на някои персонажи:
… ако не искаш, разбира се, да постъпим като трагическите поети, които, щом изпаднат в затруднение, прибягват до машини и вдигат боговете… (Платон, Кратил, 425 d) 69
Явно е, следователно, че и развръзките на фабулите трябва да бъдат резултат на самата фабула, а не на театрална машина, както е в “Медея” и в “Илиада”, в епизода на отплуването. Машината трябва да се употребява за събития, които стоят вън от действието, или за тия, които са станали по-рано и които човек не може да знае… (Аристотел, Поетика, гл. 15, 1454 а)
Частите на самата драма в реда на протичането й се определят преди всичко от присъствието на хора. “Пародът” е първото влизане на хора, при което той произнася първите си думи; в “стазимите” хорът произнася своите монолози, в които изразява по-пряко или по-косвено отношението си към случващото се. В “екзода” е последната песен и излизането на хора. Между стазимите са разположени “епизодите”, в които актьорите говорят и по същество се случва действието. Може да има “пролог” и “епилог” – преди първата и след последната поява на хора. Ето впрочем мястото в “Поетиката”:
… що се отнася до количествената страна и до отделните дялове, на които тя се разпада, ти са: пролог, епизод, екзод и хорова част с подчасти парод и стазим. Те са общи за всички трагедии, докато песните на сцената и комосите са свойствени само за някои. Пролог е цяла част на трагедията до появата на хора, епизод е цяла част на трагедията между хорови песни, екзод е цяла част на трагедията, слеo което не иде хорова песен, а от хоровата част пародът е цялата първа реч на хора, докато стазим е хорова реч без анапест и трохей, а комос е общ плач на хора и актьорите (гл. 12, 1452 b).
Актьорите били малко (най-много трима).70
Да не участвува бог, докато не изисква развръзка
някакъв възел в играта. Четвърто лице е ненужно (Хораций, Поетическо изкуство 192-193)
В началото поетите участвали в постановката и като актьори:
Дори в трагедията и рапсодията то [актьорското умение] е въведено късно, тъй като първоначално поетите сами са играли трагедиите си (Аристотел, Реторика ІІІ, 1).71
Професионалното актьорство вероятно вече е съществувало към средата на ІV в. Предполагало се е, че актьорите в комедиите и трагедиите трябва да са различни, заради различния характер на жанровете:
Едни и същи актьори не участват в трагическите и комическите представления (Платон, Държавата 395 а)72
Може би не го е казал лошо трагическият актьор Теодор – той не позволявал никога на никой, даже от слабите актьори, да се качи преди него на сцената, защото
69 Превод Г. Михайлов. В: Платон. Диалози, т. ІІ. “Наука и изкуство”, 1982.
70 Вж. и “Поетиката” 1449 а. Впрочем това е спорно ( ИГрЛ, с. 299).
71 Превод Ал. Ничев. В: Аристотел. Реторика. “Наука и изкуство”, 1986.
72 Превод Ал. Милев. В: Платон. Държавата. “Наука и изкуство”, 1981.
зрителите се настройвали според чутото най-напред (Аристотел, Политика 1336 b).73 В по-късно време се е предполагало, че актьорите вече били способни да играят и в трагедии, и в комедии, точно заради професионализма си:
… ами големите актьори – те не само успяват да се представят различно в съвсем различни роли, като всеки остава верен на стила си, но виждаме, че често комикът печели най-голямо възхищение в трагически роли, а трагикът – в комически (Цицерон, Ораторът ХХХІ, 109).74
Мъдрецът прилича на талантливия актьор, който може да сложи на лицето си както маската на Агамемнон, така и на Терсит, и да изиграе и двата образа достойно (Диоген Лаерций VІІ, 2). 75
Очаквало се актьорът да влага чувства в изпълнението:
С тези, които се смеят, се смеят лицата човешки,
заедно с плачещи плачат. Желаеш ли сълзи да роня,
Телефе или Пелее, самият ти трябва да страдаш:
Тъй ще ме трогне скръбта си. Говориш ли ролята лошо,
Ще се прозявам или ще се смея (Хораций, Поетическо изкуство 101-104)
Актьорите винаги играели с маски. В комедията, когато на сцената се представяли и съвременници, маската можела да се изработи така, че да наподобява самия човек:
Не се плаши. Не сме го издокарали.
От страх не иска никой майстор маската
да му направи. Ала все пак сигурно
ще го познаят: буден е театърът (Аристофан, Конници 231-233).76
Тъй като персонажът Сократ обхождал сцената и бил назоваван многократно по име, а не бих се учудил, ако се е разпознавал и сред отаналите актьори (майсторите на маските, разбира се, били пресъздали образа му с изключителна прилика)… (Елиан ІІ, 13)
Есхил
– За живота му
Есхил (към 525 – 456) е първият гръцки и европейски драматург, от който са запазени цели произведения. Той е атинянин и връстник на Пиндар. Участвал е в двете гръко-персийски войни, включително и в битката при Саламин (Маратон, Платея).
Известни са годините на представленията на някои от драмите му. Дебютирал още около 500-та година, и спечелил първа награда през 80-те години (484), но най-ранната от запазените му трагедии (“Перси”) е била поставена към края на 70-те години на V в. (472); а най-късната (“Прометей”) – към средата на века.77 Създал е между 70 и 90 драми. Когато остарял, напуснал Атина и се заселил в Сиракуза (към 470-та при Хиерон, окончателно 458). В ”Жабите” Аристофан споменава за “несъгласието му с
73 Превод Ан. Герджиков. В: Аристотел. Политика. “Отворено общество”, 1995
74 Превод П. Стоянова. В: Цицерон. За оратора. УИ, 1992
75 Превод Т. Томов. В: Диоген Лаерций. Животът на философите. “Народна култура”, 1985
76Аристофан. Комедии. Превод Ал. Ничев. “Народна култура”, 1985. Оттук нататък текстовете от Аристофан се цитират според неговия превод. Ka• m¾ dšdiq’ oÙ g£r ™stin ™xVkasmšnoj ØpÕ toà dšouj g¦r aÙtÕn oÙde•j ½qelen tîn skeuopoiîn e„k£sai. P£ntwj ge m¾n gnwsq»setai tÕ g¦r qšatron dexiÒn.
77 Или пък за нея е неизвестно, а “Орестия” е поставена през 458
атиняните”; а според Плутарх бил оскърбен от решението на съдиите да предпочетат Софокъл:
Говори се, че след като Софокъл победил, Есхил много се наскърбил, останал още малко време в Атина и после, разгневен, заминал за Сицилия, където умрял и бил погребан недалеч от Гела (Кимон, 8)78
– Есхиловата драма
Аристотел и Хораций приписват на Есхил някои важни нововъведения. Актьорите (това са действащите лица, явяващи се едновременно на сцената) стават двама, така че между тях да може да се води разговор, докато хорът мълчи; намалява се дължината на хоровите партии; въвеждат се промени в костюмите и сценичната техника:
Есхил пръв довел броя на актьорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията (Аристотел, “Поетика” гл. 4, 1449 а)
Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,
Сцената с обикновени греди построил и научил
Върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат (Хораций, Поетическо изкуство, 278-280)
При Есхил, за разлика от Софокъл и още повече от Еврипид, се вижда, че отделната трагедия е по-скоро част от едно по-голямо произведение (трилогията), отколкото нещо самостоятелно. В сравнение с драмите на по-късните трагици “Данаидите” и “Прометей” изглеждат незавършени. Същевременно “Орестия” не е просто сбор от драми, отнасящи се до събитията в един род, а свързан разказ. В “Агамемнон” се извършва първото голямо престъпление – царят е убит от коварната съпруга и прелюбодейка; във втората е отмъщението – братът и сестрата подготвят и извършват убийството на Клитемнестра; в третата се провежда съдебен процес срещу Орест с участие на богове и се обявява присъдата.
Това, че трагедиите на Есхил са по-скоро части на произведения, отколкото нещо независимо, обяснява и мудното действие в повечето от тях. В “Молителките” просто се показват оплакванията на бегълките и решението на местния цар да ги защити. Ако приемем изискването на Аристотел за “голяма грешка”, допусната от някакъв изтъкнат герой, тук дори нямаме трагедия. В “Прометей” просто се водят разговори между героя и няколко второстепенни персонажи. В “Седемте срещу Тива” се отделя твърде много време на описанието на обсадата и на разговора на Етеокъл с изплашените жители. Перипетии няма почти никъде – още от началото се усеща, че предстои нещастие и зрителят просто слуша размислите на героите и хора, очаквайки то да се случи.
Сред всичките 33 оцелели атически трагедии “Перси” е единствената драма за съвременни исторически събития.79 Но макар че в останалите се показват древни герои от троянското и предтроянското поколение, те също носят политически смисъл. Най-напред, не е случайно, че почти винаги се избират сюжети от митологичната история на
78 nik»santoj d toà Sofoklšouj lšgetai tÕn A„scÚlon peripaqÁ genÒmenon ka• baršwj ™negkÒnta crÒnon oÙ polÝn ‘Aq»nhsi diagage‹n, e•t’ o‡cesqai di’ Ñrg¾n e„j Sikel…an, Ópou ka• teleut»saj per• Gšlan tšqaptai.
79 В схолиите към Дионисий Тракийски: трагедията е обработка на древни сказания за герои, техните страдания и смърт, а също погребални плачове за тях (ИГрЛ, 281). Такива наистина има в трагедията – Пелей в “Андромаха”, Електра в Софокловата “Електра” и др.
полисите-конкуренти – главно Тива и Аргос. Атинските герои като Тезей не страдат, освен при Еврипид, който в много отношения се отличава от предшествениците си; иносказателно се обсъждат недостатъците на едноличното управление; “народът” е представен в благоприятна светлина. Завършекът на Есхиловата “Орестия” изглежда като похвала на традиционната атинска държавна уредба, където най-влиятелната институция е Ареопагът.
Софокъл
Софокъл е от поколението след Есхил – около 30 години по-млад. Той също е намерил място в Аристотеловото резюме на историята на литературата.80 Той е увеличил броя на актьорите, на хористите и епизодите в неговите драми са станали повече. Аристотел хвали “Едип цар” и думите му създават впечатление, че тази трагедия се е смятала за образец в жанра, както “Илиада” и “Одисея” са образец за епическата поезия. Известно е, че в някои състезания между Есхил и Софокъл Софокловите драми са били класирани по-високо. В началото на Пелопонеската война той е бил вече възрастен, не е доживял до края й и така не е видял разгрома на Атина.
Неговите трагедии изглеждат по-завършени от Есхиловите и действието протича с повече перипетии. Явно е, че при него единството се търси не в трилогията, а в отделната трагедия.
Заради интереса си към перипетията Софокъл е избирал митове, в които главният герой пострадва по изненадващ начин – става жертва на нечия хитрост. Във “Филоктет” зрителят очаква да види как Одисей ще измами героя, така че да го принуди да се качи на кораба въпреки волята си. За да стане това, Одисей трябва да направи младия и честен Ахилов син Неоптолем свой съучастник. В “Трахинянки” се разказва, как Деянира изпраща на Херакъл дреха, намазана с любовен елексир, без да знае, че това в действителност е убийствена отрова. Така се оказва, че убитият някога от Херакъл кентавър Нес преди смъртта си е успял да измами и двамата.
Нещо подобно има и в “Аякс”. Героят, унизен от несправедливото присъждане на Ахиловите доспехи на Одисей, решава да нападне и убие виновниците – братята главнокомандващи Агамемнон и Менелай, и съперника си Одисей. Но Атина му причинява безумие и той, вместо да нападне противниците си, се нахвърля върху едно стадо овце (собственост на армията). След като разсъдъкът му се възвръща, Аякс се самоубива. Така че и тази драма използва мотива за “измамването” или “неосведомеността”. Като прибавим и “Едип цар”, виждаме, че повечето от оцелелите Софоклови трагедии се занимават с трудността човек да узнае истината за съдбовни обстоятелства в своя живот; и преимуществото на божеството като че ли се състои преди всичко в това, че то знае (“вижда”!) което човекът не знае. Нещастието връхлита човека във връзка с осъдителното му убеждение, че може да предприеме всякакви рисковани действия като разчита на своите способности, изпълва се с подозрение и надменност спрямо други хора и не обръща внимание на предупрежденията на божеството. Това е самонадеяност, която води героя на трагедията към безумие и накрая към самоубийство.
80 Софокъл въвел третия актьор и декорацията (“Поетика”, гл. 4).
Оцеляване на текстовете
Всички оцелели атически трагедии са създадени през V в. Това не значи, че по-нататък никой не е писал трагедии. И все пак още към края на века – ако се съди по комедията “Жаби” на Аристофан, специално посветена на драматическите състезания – се е смятало, че Есхил, Софокъл и Еврипид са най-успешните автори. По-нататък е било прието на празниците да се представят и стари трагедии. Съчиненията на тримата са били записани и пазени в Атина като литературна ценност, сравнима с Омировите поеми.
През елинизма, когато в Александрия и другаде започнало системно колекциониране, преписване и критично издаване на текстове, са били съставени сборници с “най-представителните” драми. Еврипидовият сборник се е оказал по-голям от тези на Есхил и Софокъл, взети заедно.81 Не се знае точно кога са изчезнали останалите трагедии – дали още в римската епоха, покрай изгарянето на някои големи библиотеки, или след превземането на Александрия от мюсюлманите, или след византийския Х в., откогато са повечето оцелели кодекси, или покрай хаоса в Константинопол в средата на ХV в.
11.
Трагедията на Еврипид
и
81 Запазените драми са 33, като е известно, че написаните от тримата са общо около 300.
комедията на Аристофан
А.
Еврипид
Сведения за живота му
485/4 или 48082 – 406. Роден в заможно, но неблагородно семейство.83 Бил добър спортист (победи на състезания), познавал се с Анаксагор и някои софисти, бил близък може би със Сократ.84 Хвалил Алкивиад за една победа в конни състезания.85 Имал малко победи (5) на състезания (започва да поставя драми през 455). Живял в Македония при Архелай от 407. Написал е около 90 трагедии, запазени 19 (или 18 – “Рез” е спорен). Една от тях е сатирова драма („Циклоп“).86 По-популярен след смъртта си.
Произведения
Възможно е да се разделят според митологичния материал: според реда на поколенията в митологията.
– Предтроянски сюжети – древна атическа история, Аргонавти, Херакъл, Тивански цикъл и др.
Ион – атинската царица родила от Аполон. Детето (Ион) е оставено от Хермес в Делфи. Тя се оженва за евбееца Ксут, но са бездетни. Отиват в Делфи, където Аполон посочва Ион на Ксут като негов син от случайна връзка на празник в Делфи. Креуса се опитва да го отрови. Преди да я убият, тя вижда кошницата с предметите, в която го е оставила някога, и ги назовава. Така Ион разбира, че тя е негова майка. Атина казва, че неговите потомци ще основат колонии.
Иполит – Съпругата на Тезей Федра се влюбва в Иполит, който е син на Тезей от една предишна жена (амазонка). Споделя това с прислужницата си, която го казва на Иполит. Иполит се възмущава. Федра се изплашва, че ще бъде издадена на Тезей, самоубива се и остава писмо, че Иполит я нападнал. Тезей изгонва сина си, който загива при катастрофа с колесница. После Тезей узнава от Артемида, че синът му е невинен – преди смъртта на Иполит си прощават. Причината е гневът на Афродита, и това, че той предпочитал Артемида.
Медея – Избягали от Иолк, те живеят в Коринт. Язон решава да се ожени за местната царска дъщеря. Царят нарежда на Медея да си замине. Медея разговаря с Егей, който я поканва да живее в Атина. Изпраща отровен пеплос на новата съпруга на
82 Първото спореo Пароската хроника, второто по традиция – победата при Саламин.
83 Мнесарх и Клейто, ИГрЛ І, с. 377. Някои обаче оспорват това въз основа на Атеней, Х, 24, където се цитира Теофраст.
84 Това за Анаксагор и Сократ се твърди в един папирус от края на ІІІ в. пр. Хр. – с. 378
85 Плутарх, Алкивиад 11
86 Варон – 75, други – до 98, известни са 81 заглавия.
Язон, тя умира, също и баща й, който се докосва до нея. После тя убива и двете си деца и си отива.
Алкестида – Адмет може да се спаси от смъртта (благодарение на Аполон), ако някой пожелае да умре вместо него. Никой не пожелава, освен жена му Алкестида, от която вече има две деца. Херакъл го посещава. Алкестида умира, но Херакъл я отнема от бога на смъртта и я връща.
Вакханки – царят, който не се отнесъл почтително с Дионис, е разкъсан от вакханки, сред които са негови близки роднини.
Полуделият Херакъл, Децата на Херакъл (бягат при атинянина Демофонт, преследвани от Евристей)
Молителките (Адраст моли Тезей да съдейства за погребението на убитите при обсадата),
Финикийки (Антигона, слепият Едип, самоубийство на сина на Креон Менойкей)
– Троянски сюжети
(по време на войната):
Ифигения в Авлида, Рез, Троянки, Хекуба
(след войната):
Андромаха – съпруга-робиня на Неоптолем във Фтия – ражда му син. После Неоптолем се оженва за Хермиона, която преследва Андромаха. Пристига Менелай и двамата се опитват да убият нея и сина й. Пелей ги защитава; а Неоптолем през това време е в Делфи. Появява се Орест, който отвежда Хермиона и намисля да убие Неоптолем. Така и става – Неоптолем е убит в Делфи. Накрая се появява Тетида и казва какво предстои – Андромаха отива в Епир и се омъжва за троянеца Хелен.
Елена – Елена е в Египет и се укрива в гробницата на предишния цар, който й е оказал гостоприемство – пренесена от Хермес, не е била в Троя. Пристига Тевкър, разговаря с нея, не я разпознава. Пристига Менелай след корабокрушение – води със себе си изображението, което е било в Троя. По време на срещата с Елена вестител му казва, че “съпругата му” е изчезнала. Тогава той разбира, че това е истинската Елена. Местният цар желае да се ожени за нея. Те се готвят да загинат в гробницата, но пасле решават да го измамят – че Менелай се е удавил, и че трябва да извършат обредите в морето. Той им дава кораб, и Менелай заедно с другарите си го превзема и избягва. Помага им сестрата на владелеля – пророчицата Теоноя. Накрая се намесват Кастор и Полукс – братя на Елена.
Орест – Орест е в Аргос, където се подготвя съдебен процес срещу него и Електра. Осъждат ги на убиване с камъни. Диомед се изказва против смъртно наказание. Появява се Елена, Менелай, там е и Хермиона. Тиндарей разговаря остро с Орест, обвинява го – а той самият е измъчван и от Ериниите. Идва Пилад и му предлага да убият Елена и да заплашат Менелай с убийство на Хермиона. Почти успяват, но Елена изчезва. Аполон се намесва, и съобщава, че Орест ще бъде съден в Атина и оправдан.
Ифигения в Таврида – Орест и Пилад пристигат в Таврида. Там е Ифигения, спасена от жертвоприношението и пренесена като жрица на Артемида – принася чужденци в жертва. Орест е преследван от Еринии – пристига там, защото Аполон му е наредил да вземе дървеното изображение на Атина и да го пренесе в град Атина. Ифигения се подготвя да го принесе в жертва, но в разговора, узнава, че това е брат й. Излъгват местния цар Тоант, че трябва да очистят чужденци от убийство в морето и
тогава да ги принесат в жертва; да очистят и изображението. Тоант разрешава, а после нарежда да ги преследват. Намесва се Атина и го възпира.
Особености в сравнение с Есхил и Софокъл
Някои драми завършват щастливо и не отговорят на дефиницията на Аристотел. Въпреки това той го похвалва.87 Да не се забравя, че трагиците са били и комедиографи и са прави пародии по серозни произведения (Циклоп). Много често в развръзката участват богове, които съобщават как ще се развият събитията нататък. Представят се влюбвания и спорове между съперници в любовта (Орест-Неоптолем, Хермиона-Андромаха); героите се договарят да измамят някого, за да се спасят. Незаконни деца, подхвърляне и намиране. Много често се оказва, че целта е щастливия брак.
Б.
Аристофан и комедията
Теми на смешното
Някакви човешки недостатъци и несъвършенства. Принизяване на претенцията за превъзходство (обществена позиция, интелект и пр ). Човекът е и тяло – принизяване на претенцията му за духовно и културно същество. Неочакваност. Незлобивост, неокончателност на станалото.
Животът на Аристофан
Роден към 450-445 пр. Хр. , починал ок. 385. Известни са имената на баща му и двамата му сина, може би също писали комедии. Пише между 427 и 388. Написани около 40, запазени 11
Произведения. Разделение според темите
– Обществен и политически живот
Ахарняни (за войната, 425), Конници (за Клеон), Оси, Лизистрата, Жените в народното събрание, Мир (извежда се богинята на Мира), Богатство (извежда се богът на богатството), Птици (птиците си правят град)
– Културен и религиозен живот
Облаци, Жаби, Жените на празника Тесмофории
12.
Новата комедия и романът
87 Нарича го „tragikotatos“ – „най-трагичният“ („Поетика“,1453а)
А.
Комедията
Еврипидовата трагедия като образец на новата комедия
Новата комедия води своя произход както от древната комедия, така и от Еврипид. Общото с Еврипид си личи, примерно, от “Ион”, където има подхвърлено дете, разпознато по оставени вещи. У Еврипид също има монолози, където божество се обръща към публиката и я запознава с доскорошните събития – речта на Афродита в “Иполит” или на Танатос в “Алкестида”. 88
Трагедии със щастлив край: – “Елена”, “Ион”, “Ифигения в Таврида”.
Пародии: “Циклоп”.
Общи белези на Новата комедия
Имаме основание да наричаме тази комедия битова; но поради очевидния интерес към психологията може да се нарече и “комедия на характерите” или “на нравите”.
Интерес към вътрешния живот на човека е видим в Теофрастовите “Характери” (появили се не много след 320 г.). Теофраст каталогизира характерите така, както растенията и минералите. Книгата му е влиятелна през цялата история – няма съмнение, примерно, че Лабрюйер му подражава. Изглежда, че съществува някакво взаимно влияние между типовете на Теофраст и тези на комедията.89
Отлики от старата комедия
Авторите се отказват от фантастични сюжети (каквито има при Аристофан) и търсят битови.
За сюжет вече се използва свободна измислица, а не мит; действието е в настоящето, а не в миналото.
Няма непристойни думи и ситуации, изчезват политическите теми.
Хорът вече не участва в действието; той не е бил напълно отстранен, но изпълненията му служели като музикална интермедия; липсва парабаза.90 Разбира се, не е изобразявал животни или други същества (облаци).
Към средата на ІV в. вече се състезават 5 поета, а не три.91
Отделянето на актьора от хора води до някои промени в театралната архитектура. Може би поне до края на V в. актьорите са били на орхестрата заедно с хора; но след Менандър те вече трябва да са отишли на проскениона, а само хорът остава на орхестрата. От третата четвърт на ІV в – каменни театри.
Маските не били така уродливи като в старата комедия, а костюмите не се отличавали от всекидневното облекло.
Менандър. Сведения за живота му
Менандър е роден около 343 г.; трябва да е произхождал от богато семейство. Известни са имената на родителите му; твърди се (според Суда), че бил племенник на
88 ИГрЛ ІІІ, с. 34-35
89 ИГрЛ ІІІ, с. 17-19; Taplin ed. Literature GrRW (2000), р. 223
90 ИГрЛ ІІІ, с. 17-19
91 Croiset, 1904, р. 393.
комедиографа Алексис. Негов съперник бил Филемон, който приживе имал и по-голям успех. За 100 комедии, които представил през живота си, Менандър е получил само 8 първи награди. Първата била озаглавена “Гняв” (324 г.). Той принадлежал към най-културната прослойка в Атина. Може би е повлиян от връстника си Епикур (341-270); покрай Теофрастовата школа бил близък и с Деметрий от Фалерон (ок. 350-283). Живял с някоя си Гликера, споменавана в литературните “Писма на хетери” на Алкифрон (ІІ в. сл. Хр.). Според написаното там тя му съдействала в театралната работа. Удавил се случайно в морето до Пирей към 291.
След смъртта му творчеството му станало не по-малко популярно и влиятелно от Еврипидовото. Бил четен и във Византия. В Италия обаче хуманистите вече го знаели само по име.
Влиянието му минава през Плавт и Теренций (240-160 пр. Хр.– commedia palliata) към Калдерон, Лопе де Вега, Шекспир, Молиер. Дълго време се гадаело за стила му само въз основа на римските подражания. Оцелели са „Мъчният човек“ – изцяло и около 500 папирусни фрагмента.92
Запазени откъси от други драми
През 1905 в Афродитопол недалеч от Тива в Египет са открити съдове с гръкоезични папируси. Един ръкопис (кодекс от ок. V в. сл. Хр.) съдържал и фрагменти на Менандър. Така през 1907 в Кайро излизат фрагменти от следните драми:
“Герой” (запазен е преразказът, според който в комедията се говори за жена, родила след насилие близнаци. После се оказва, че те са деца на мъжа, за когото се омъжва впоследствие. Те израстват в бедно семейство, после биват разпознати, дъщерята се жени за богат младеж, който пак пак бил неин насилник),
“Третейски съд” (запазени са към 750 ст. Памфила, насилена от Харизий и после омъжена за него, ражда в отсъствието му дете и го подхвърля. Робът Онисим му съобщава за това. Харизий е огорчен и я напуска. Явяват се фигурите на готвача и бащата на Памфила – Смикрин. Различни робски характери – алчен тракиец, честен сириец. Те се скарват за намереното дете, търсят арбитър и попадат на Смикрин. Има и лица без думи – жената на Сириск. Робът Онисим вижда пръстена и се досеща, че той принадлежи на господаря му; Памфила после също вижда пръстена, който е неин, и узнава от китаристката Хабротонон, че детето е на Харизий, у когото бил този пръстен. Той самият чува, че жена му отказва на увещанията на баща си да се разведе с него и се умилява, помиряват се. Накрая Смикрин, който продължава да настоява за развод, е посрещнат от нахалния Онисим, който му съобщава, че има внук).
“Остриганата” – допълва се и от други папируси, също и от пролога, запазен в Каирския. (Жената на атински търговец ражда близнаци – момче и момиче (чиято коса после е отрязана от любовника й) и умира. Той е разорен и ги подхвърля… после отново забогатява… тя се омъжва за буйния си любовник… ),
“Самиянка” или „Момичето от Самос“.
Други фрагменти: “Земеделец” (100 ст., донякъде е ясен сюжетът), “Китарист” (100), “Паразит” (120), “Призрак” (50).
Б.
Романът
92 ИГрЛ ІІІ, с. 20-22; 39-40; Lit GrRW, р. 223.
Из историята на жанра
За далечен, но и най-влиятелен образец може да се смята Омировата „Одисея“.
Започвайки от по-късно време (класиката) казваме, че основата на любовно-приключенския (или семейно-приключенския) роман е поставена в някои от трагедиите на Еврипид. Това са на първо място Ион и Елена.
В Ион царицата на Атина е обладана от Аполон и ражда син, когото предава за отглеждане в светилището на бога в Делфи. След това се омъжва, но в продължение на много години тя не успява да забременее и отива в Делфи, за да узнае причината за безплодието си. Там среща порасналия си син, но не го разпознава, а само научава, че той би могъл да претендира за трона в Атина; и се опитва да го убие. Накрая те се разпознават и драмата завършва щастливо.
В Елена Менелай открива жена си в Египет, където тя твърдо устоява на предложението на местния цар. С хитрост и след преживени опасности двамата избягват и се завръщат щастливо в Спарта.
Трагедиите със щастлив край – освен “Елена” и“Ион” още и “Ифигения в Таврида”, отчасти – „Андромаха“ (след перипетии й казват, че ще се омъжи в Епир за Хелен); „Орест“ – за малко да го убият в Аргос, но се намесва Пилад; Аполон казва, че ще бъде съден в Атина и оправдан
Такива сюжетни елементи (нежелано раждане, изгубено и намерено дете, разделена и отново събрала се двойка съпрузи, преследване от страна на нежелан кандидат, рисковано пътуване по море) преминават в новата атическа комедия и са засвидетелствани в оцелелите римски комедии, които изцяло копират атическата.
От театъра те преминават в литературата за четене: в елинистическия епос (Аргонавтика) и романа.
Видове романи
– Любовно-приключенски романи
Аполоний, цар на Тир (оцелял на латински)
Аброком и Антия (Ефес)
Дафнис и Хлоя (Лесбос)
Херей и Калироя (Сиракуза – Суза)
Левкипа и Клитофон (героите са родени в Тир и Византион)
Етиопска повест (Делфи-Атина-Закинт-Египет-Етиопия)
– Фантастично-приключенски романи
Апулей. Златното магаре (на латински, пътешествие из Тесалия и Македония)
Лукиан. Луций или магарето
Лукиан. Истинска история
– Историко-биографични романи
Псевдо-Калистен. Романът за Александър
Флавий Филострат. Животът на Аполоний Тиански
Любовно-приключенският роман. Цел, герои, фабула.
– цел на романа
Обикновено тя е двойна – (щастлив брак и откриване на загубени роднини)
– герои
Главните герои винаги са двама.
Заради събитията, през които те преминават, се въвеждат нови герои. Те могат да са благоразположени и да оказват помощ, или да създават опасности – или защото са злонамерени, или защото желаят единия герой.
Героите изобщо могат да се разделят на:
– главни (които винаги са положителни)
– помощници на главните (техни роби, приятели, роднини, или случайно срещнати, които им съдействат)
– противници на главните (винаги отрицателни). Това са:
случайно срещнати опасни хора (пирати, разбойници), които ги отвличат с цел продажба, жертвоприношение или сексуална употреба;
развратници, които желаят телата им;
завистливи и ревниви хора, които се опитват да им навредят с измама (клеветят ги) или по друг начин (поръчват убийството им); сводници, които се опитват да печелят от тях
– нито помощници, нито противници, които се влюбват в тях, но се държат почтително (предлагат им брак без да ги насилват); или просто събеседници, които им говорят за живота и приключенията си, и изслушват тяхната история.
– фабула
Тя съдържа перипетия, която обикновено се развива при пътешествие. В перипетията влизат следните мотиви: корабокрушение; отвличане (пирати или сухопътни разбойници); заробване (резултат от отвличане, продаване или пленяване); изкушение (ухажване, заплаха, насилие); раздяла на двамата (неизвестност, предполагаема смърт или изневяра). Накрая се стига до среща на главните герои и щастлив край (брак в безопасност)
Варианти на фабулата.
а. в началото героите се влюбват и оженват и потеглят по свое желание на пътешествие („Аброком и Антия“); или
б. веднага след брака им се случва нещастие, което довежда до раздяла („Херей и Калироя“, „Аполоний“); или
в. се влюбват, но се оженват накрая („Дафнис и Хлоя“; в „Етиопска повест“ и „Аброком и Антия“ бягат от уреждан от близките им, но нежелан брак).
Може и да няма пътешествие („Дафнис и Хлоя“).
Героите са отгледани от същинските си родители („Аброком и Антия“, „Херей и Калироя“) или от други семейства („Дафнис и Хлоя“, Хариклея в „Етиопска повест“, Тарсия от „Аполоний“). Поради това наред с любовта героите търсят родителите си или загубените си деца.

***

Малки биографии
на
антични автори

2021

Есхил

Роден към 525 пр. Хр. (63 ол., 4) Син на Евфорион от Елевзин. Имал трима братя – Аминий, Евфорион, Кинегир.
Представил за пръв път трагедия към 500 пр. Хр. (70 ол.,1). Първо спечелено състезание през 73 ол. (488-485 пр. Хр.).
Участвал в битките срещу персите при Маратон (72 ол., 3 – 490 пр. Хр.), Саламин (480 пр. Хр.) и Платея (479 пр. Хр.).
Пътувал два пъти до Сицилия (Сиракуза). Първия път представил една от трагедиите си („Перси“); след второто заминаване не се завърнал.
Умрял в Сицилия и бил погребан в Гела (към 456 пр. Хр.).

…

– като момче сънувал, че Дионис му казва, че ще пише трагедии
– казвал, че произведенията му са „трохи от трапезата на Омир“
– пишел драмите си в нетрезво състояние
– заминал за Сицилия защото бил недоволен, че загубил от Софокъл
– умрял, след като орел изпуснал костенурка на главата му.

*

Софокъл

Софокъл, син на Софил, от дема Колон, атинянин. Роден през 71 ол.,2 (495 пр. Хр.).
Учил музика и танц при Лампрос. Бил 17-годишен, когато участвал с китара в изпълнението на пеана по повод на победата.
25-годишен за пръв път представил трагедия и победил Есхил. Имал 18 или 24 победи. Понякога бил втори, но никога трети.
Веднъж бил стратег заедно с Перикъл и загубил една битка със самосците; втори път заедно с Никий.
Умрял почти на 90 г. (ол. 93,3; 406 пр. Хр.). На стари години казвал, че е доволен, задето се освободил от любовните желания.
Бил женен за Никострата, от която е синът му Йофонт, драматург; също и Леостен, Аристон, Стефан, Менеклид.

…

– бил посветил една елегия на Херодот
– може би подкрепял режима на 400-те
– синът му Йофонт завел дело срещу него, а той в отговор чел на съдиите от „Едип в Колон“

…

„Софокъл, запитан от Пизандър, дали е смятал, както и останалите пробули, за правилно установяването властта на Четиристотинте, отговорил утвърдително.
„Но как така? Това не ти ли се струваше лошо?“
Софокъл потвърдил.
„Значи, ти имаш дял в това лошо дело?“
„Да, отговорил Софокъл, защото нямаше друго, по-добро.““
(Аристотел. „Реторика“, гл. 18; Ничев, стр. 195).

*

Еврипид

Еврипид, син на Мнесарх от дема Филе, атинянин. Роден през 75 ол.,1 (480 пр. Хр.), в деня на победата в морското сражение при Саламин.
Като юноша спортувал и участвал в състезания. В реториката следвал Продик, във философията – Анаксагор. Бил приятел с по-младия от него Сократ.
Като трагик започнал да се състезава млад, но имал малко победи.
Женил се два пъти, имал трима синове.
Умрял в Македония (ол. 93,3; 406 пр. Хр.), малко преди Софокъл.

…

– минавал за женомразец и се смятало, че причина за това били изневерите на жените му
– говорело се, че Сократ му помагал в писането на трагедиите
– пишел драмите си в една пещера на Саламин

…
„Когато Еврипид бил в Македония на гости на цар Архелай, който го приел любезно, една нощ на връщане от угощение при царя бил разкъсан от кучета, насъскани от някакъв негов съперник, и умрял от получените рани.“
(Авъл Гелий, XV, 20; Атанасов, стр. 173)

***

I. Въведение
1. Легенди за предомировата поезия

II. Епос. Омир и Хезиод

2. Сведения за Омир
3. Троянският цикъл
4. „Илиада“
5. „Одисея“
6. Сведения за Хезиод. „Теогония“
7. „Дела и дни“. Нехудожествената литература

III. Лирика

8. Понятие за лирика. Разделение на видовете
9. Лирически поети. Сведения за живота и произведенията им

IV. Драма. Трагедия и комедия

10. Произход на драмата и театъра. Есхил и Софокъл
11. Драмите на Еврипид и комедията на Аристофан и Менандър

V. Проза

12. Роман

https://drive.google.com/file/d/14g3wEWK_aABNTpZ8uUwTy3SIZ7GE1-Xp/view

*

221

„Класическа филология“ (ФКНФ, СУ)

Старогръцка литература I

2021 г.

Поезия

(7 октомври, 2021)

Трагедия

Лекция XVI

Есхил

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели трагедии

Есхил е първият автор в антична Гърция и Европа, от когото са запазени цели драми (трагедии). Те са седем, като три от тях са свързани в трилогия и са били представяни една след друга:

– „Перси“. Поставена преди „Седемте“ – според схолиаста към „Жаби“ (76 ол., 4 – 473 пр. Хр.; Радциг – 472 пр. Хр.). Казаното (ст. 765) за поредицата от персийски царе го няма другаде.
– „Седемте срещу Тива“, след 76 ол. (473 пр. Хр.; Радциг я датира 467 пр. Хр.). Издадена на гръцки и латински през 1581. Горгий казал, че била „пълна с Арес“.
– „Прикованият Прометей“ (след 470 пр. Хр., Радциг). Дали е бил прикован на Кавказ? Издания от 1559 и 1567 (А. Етиен) . Представил го на 53-годишна възраст и спечелил (76 ол., 4).
– „Молителки“ (към 461 пр. Хр., Радциг).
– „Агамемнон“, 70 ол., 2 (458 за цялата „Орестия“, Радциг). В първото издание е присъединена към „Хоефори“, после след преглед на ръкописите е отделена.
– „Хоефори“. Издадена от Робортели, 1552.
– „Евмениди“, представена заедно с другите две и загубената сатирова драма „Протей“. Аристофан наричал тетралогията „Орестия“ (сх. към „Жабите“). Й. Скалигер я бил превел в „пакувиански“ стил. Публиката се била изплашила от хора, състоящ се от 50 евмениди, така че някои жени дори пометнали. Оттогава трагическият хор бил ограничен до 15 хористи (Полукс IV, 15; цит. по Ф.). Възхвалява се Ареопагът, който загубил голяма част от правомощията си през 462 пр. Хр (Радциг).

2. Източници за Есхил и произведенията му

Самите драми
Биография към драмите
„Суда“
„Жабите“ на Аристофан и някои бележки на схолиастите към нея (и към „Ахарняни“)
„Пароската хроника“ (от 264 пр. Хр.)
Изказвания на антични автори и сведения в някои антични и по-късни (отпреди книгопечатането) справочници

3. Животът на Есхил

Роден към 525 пр. Хр. (63 ол., 4) Син на Евфорион, от Елевзин. Имал трима братя – Аминий, Евфорион, Кинегир.
Представил за пръв път трагедия ок. 500 пр. Хр. (70 ол.,1). Първо спечелено състезание през 73 ол. (488-485 пр. Хр.; или 484, Радциг).
Участвал в битките срещу персите при Маратон (490 пр. Хр., 72 ол., 3), Саламин (480 пр. Хр.) и Платея (479 пр. Хр., 75 ол.).
Пътувал два пъти до Сицилия (Сиракуза). Първия път представил една от трагедиите си („Перси“); след второто заминаване не се завърнал.
Умрял в Сицилия и бил погребан в Гела (към 456 пр. Хр.).

4. Дейността му като трагик

Въвел втори актьор, дал повече място на диалозите и намалил монолозите на хора.
Може би действието при него е по-усложнено, отколкото при предишните трагици.
Стилът (езикът, изказът) му е тежък и тържествен, може би отличаващ се от този на предшествениците му.
Усъвършенствал сценографията (особено костюмите).
След смъртта му в Атина продължили да представят негови трагедии.

5. Разни съобщения
А.
Анекдоти (съмнителни разкази за живота му)
– като момче сънувал, че Дионис му казва, че ще пише трагедии
– казвал, че произведенията му са „трохи от трапезата на Омир“
– пишел трагедиите си в нетрезво състояние
– заминал за Сицилия втория път недоволен от загубата си от Софокъл
– умрял, след като един орел изпуснал костенурка на главата му.

Б.
Други сведения и изказвания
– За заслугите му пишат Атеней (I, 121; Ф.); и Филострат. Също и другият Филострат в „Животът на Аполоний“ (VI, 11, р. 220; Ф.), където е наречен „баща на трагедията“.
– Бил обвинен в неблагочестие. Представил нещо във връзка с Елевзинските мистерии; но не било точно и затова някои се съмняват, че е бил посветен. Платон също го упреква за неподходящо представяне на боговете.
– Птолемей Евергет бил платил 15 таланта за преписа на Есхил, Софокъл и Еврипид
– Цицерон споменава, че бил питагореец, но може да го бърка с друг Есхил, ученик на Хипократ от Кос.
– Известни са имената на актьори, участвали в драмите му – Клеандър („Животът“), Миниск („Поетика“, гл. 26)
– към 330 пр. Хр. ораторът Ликург предложил да му издигнат паметник (цит. по Радциг, стр. 340).

6. Загубени драми

Според анонимния автор на биографията е написал 70 трагедии; според „Суда“ – 90. Има списък в началото на гръцките схолии. Също и 5 сатирови драми („Животът на Есхил“).

По теми/епохи:

– предтроянски

„Алкмена“ (Хезихий); „Вакханки“ (списък); „Арго“ (списък); „Аталанта“ (списък); „Даная“ (сх. към Пиндар, Пит. I); „Иксион“ (Хезихий); „Калисто“ (Хезихий); „Ликург“ (сх. към „Идилии“ на Теокрит, 10); „Ниоба“ (Аристотел. „Поетика“ 17, „Животът“); „Едип“ (Евстратий към „Никомахова етика“ III); „Пентей“ Гален. „Епидемии“ VI, p. 455); „Освобождаваният Прометей“ (Ариан. „Обиколка на Евксинския понт“); „Сизиф беглец“ (списък); „Сфинкс“ (сх. към „Жаби“); „Хипсипила“ (сх. към Софокъл. „Филоктет“)

– троянски

„Ифигения“ (сх. към „Жаби“); „Мемнон“ (списък); „Мирмидонци“ (Страбон XIII); „Присъждането на оръжията“ (Аристотел. „Поетика“ 23); „Пенелопа“ (Etym. magnum); „Телеф“ (сх. към „Жаби“); „Филоктет“ (Аристотел. „Поетика“ 20).

7. Други произведения

– Елегии (Теофраст. „Изследване на растенията“ IX,15; „Суда“). Може би е негова и тази, цитирана в „Палатинската антология“ (III, 5), където става дума за падналите при Маратон.
– от Делфи му предлагали да напише пеан към Аполон, но той отказал (Порфирий. „За въздържанието“ II, 18).
– собственият му епитафий

8. Ръкописи и издания

– издания до 1700 г.

Гръцкия текст на трагедиите е издаден от Мануций във Венеция, 1518. Турнеб в Париж, 1552.
Робортели (Венеция, 1552) пръв публикува старите схолии към Есхил, събрани от разни ръкописи; пръв издава „Агамемнон“ отделно от „Хоефори“.
Викторий (Vettori) – седемте трагедии с целия „Агамемнон“ (Париж, 1557).
Кантер – седемте трагедии без схолии (Антверпен, 1580).
Латински превод в проза от Савроман (1575) Включен в „Корпус на гръцките трагици, комици, лирици и епиграматисти“/Corpus poetarum от Женева, 1614.
Станли (Лондон, 1663) със схолиите, прозаичен латински превод и бележки; и предговорите на Турнеб, Робортели, Викторий и Кантер; и поправки на А. Етиен.

– издания до края на XX в.

Текстът на Станли е издаден в Глазгоу, 1746 и Париж, 1795.
Двутомно издание на F.H. Bothe (Лайпциг, 1805).
Петтомно на Ch.G. Schutz (Хале, от 1782 до 1824).

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Аристотел. „За поетическото изкуство“. Превод Ал. Ничев. „НИ“, 1975; „Софи-Р“, 1993

Аристотел. „Никомахова етика“. Превод Т. Ангелова. „Гал-Ико“, 1993.

Аристофан. „Жабите“. Превод Ал. Ничев. В: Аристофан. Комедии. „НИ“, 1985

Витрувий. „За архитектурата“. Превод Е. Йонкова. „Кибеа“, 2021

Елиан. „Всякакви истории“. Превод Р. Николова. „Кибеа“, 2011

„Животът на Есхил“. Превод М. Славова. „Ах, Мария“, 2011

Квинтилиан. „Обучението на оратора“. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982

Павзаний. „Описание на Елада“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2004-2005

Плутарх. „Кимон“. Превод Др. Вълчева. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Ерго“, 2013.

Хораций. „Поетическо изкуство“. Превод Г. Батаклиев. „НИ“, 1983

Цицерон. Тускулански беседи. Превод Д. Илиев. УИ „Св. Климент Охридски“, 2008

Изследвания

С.И. Радциг. „Есхил“. В: История греческой литературы. T. I. Ред. С.И. Соболевского и др. АН СССР, 1946

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorium veterum graecorum. Editio tertia. Liber secundus. Hamburgi, 1720

Friedrich Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Erster Band. Berlin, 1828

***

„Агамемнон“

– Един страж в крепостта на Аргос стои и чака да дойде светлинен сигнал от войската, която е при Троя; и същевременно споделя мисли за едно-друго. И че има неща, за които в никакъв случай не би говорил. По едно време сигналът идва, а той означава, че Троя е превзета. Появява се Клитемнестра, която изразява радостта си от полученото съобщение и тръгва да принася жертви на боговете. Хорът започва да се съмнява и намеква, че жената е лековерна и изобщо, че не е нейна работа да управлява държава. Скоро след това обаче се появява вестител, който потвърждава, че войната е спечелена. Клитемнестра е доволна и казва, че очаква Агамемнон, за да го посрещне като една добра съпруга и пазителка на семейното огнище… някакви такива лицемерни приказки. Агамемнон идва, тя го приветства лукаво и нарежда да постелят червен килим, по който да мине. Той казва, че това са източни обичаи, недостойни за един благоразумен монарх, но все пак минава r влиза в двореца. Заедно с него е Касандра, която е доведена като робиня, тоест наложница. Клитемнестра се отнася грубо с нея, дава й нареждане да влезе, но тя не я разбира.
– Клитемнестра казва, че езикът й е неразбираем, като птиче чуруликане.
– Да, и това също е новина в сравнение с Омир, както и разсъжденията за източната изнеженост и деспотизъм. При Омир всички говорят на един език. Тук обаче се споменава за разлика в езиците, което показва, че гърците вече осъзнават и подчертават различието си с „другите“. И Горгий в „Паламед“ говори за нуждата от преводач между Паламед и троянците, с които го обвиняват, че се е договарял.
– Тук Касандра започва да пророчества, тоест вижда какво се е случвало в този дом и какво предстои: значи, за престъпленията на Тиест и още повече на Атрей, за прелюбодейството на Клитемнестра, за предстоящото убийство на Агамемнон и на самата нея… а също и за отношенията й с Аполон.
– Ето пак повод да си спомним за „Федър“. Прорицателството и любовта са сродни и са видове лудост.
– Както Музата обладава поета, така Аполон обладава прорицателката… в платонически смисъл говоря.
– Не, в този случай е буквален. Според мита Аполон е имал любовни отношения с Касандра, както и с много други – с Креуса от Атина, примерно. Но Креуса родила дете, а Касандра – не, и затова той я наказал да не вярват на прорицанията й, макар че те винаги са били верни.
– И след това се чува, зад сцената, че убиват Агамемнон и после става ясно, че и Касандра е убита. Хорът се възмущава и казва, че в държавата е настъпила тирания, а Клитемнестра и Егист потвърждават и добавят, че са готови да задушат всякакъв бунт. Това е.
– Да. И защо това е трагично?
– Ами родът е много обременен с престъпления. Дори Агамемнон да не е виновен за нищо, той понася възмездие за делата на баща му… и на предишните поколения може би. Така че ето, това е още една причина за трагедията – ненаказаното престъпление на някой близък. Това е нещо като дълг, който някой трябва да изплати.
– „Орестия“ изобщо е размисъл за престъплението и вината. Тя затова е най-интересна от произведенията на Есхил и е може би най-важното трагическо съчинение за всички времена. Защото е много ранна, а в нея вече са поставени всички въпроси, които трагиците ще обсъждат нататък. Защо най-близки и при това овластени хора извършват такива неща, като нарушават всички божествени и човешки закони? Защото е крайна несправедливост да убиеш коварно царя, който при това ти е и съпруг. Но също – да убиеш майка си. При това става дума за хора, които са на власт, значи от тях зависят мнозина други: както пряко от действията им, така и от примера, който дават. Те са учени от малки, че носят най-голяма отговорност, и освен това са благородници и трябва да пазят честта си. И все пак извършват най-големи злини. Как да се обясни това?

„Хоефори“ и „Евмениди“

– След убийството на Агамемнон или може би преди това, Орест е скрит от верни на Агамемнон слуги и е изпратен другаде. Електра я омъжват за човек не от царско потекло, за да не може после синът й да претендира за престола. След време Орест се завръща, отива на гроба на баща си, където среща Електра и се разпознават. Кроят план за отмъщение и Орест отива в двореца, за да съобщи, че „Орест“ е мъртъв. Мисля, че и Пилад го съпровожда.
– Там все някой в някого е влюбен и се уговарят бракове. Орест предлага сестра си на Пилад, а той самият пък обича Хермиона, която е дадена на Неоптолем. За това се споменава в „Андромаха“.
– Та Орест отива в двореца, съобщава за мнимата си смърт, Клитемнестра се преструва, че е натъжена, но всъщност се радва. После се появява и Егист, и той се държи по същия начин. Орест внезапно се разкрива и веднага след това го убива. И после има един крайно драматичен диалог с Клитемнестра, която му обяснява, че е престъпно да я убие, тъй като тя му е майка, но той все пак я убива. И после бяга от ериниите. Това става в края на драмата, то е нещо като полудяване. При това той знае, че ще му се случи, сам го казва: „Докато съм още на себе си“. И като бяга от тях, стига до Делфи, при храма на Аполон и остава там като молител. А същевременно Клитемнестра, тоест нейният дух, подтиква ериниите да го мъчат. Проблемът е, че той е ненаказан престъпник, при това не какъв да е, а майцеубиец: но пък и майка му е убийца. Така че той няма да намери покой, докато не бъде съден, но се надява да получи оправдание.
– И кое е трагичното?
– Той не е имал избор. Бил е притиснат между два духа, които искат отмъщение – единият на баща му, после другият – на майка му. Не е могъл да остане безучастен, защото е щял да бъде измъчван от същите тези еринии – които са всъщност олицетворение на съвестта. Той е единствен син на Агамемнон, трябва да отмъсти на убийците и не е виновен, че първа от тях е била майка му. Така че тук има трагедия, причинена от необходимостта да се направи нещо, което ще има лоши последствия. И той е знаел за тях, а не като Ахил, който е смятал, че всичко ще мине добре. Той става лично убиец и то съзнателно – значи неговото положение е особено трагично. Едип примерно може да бъде оневинен за убийството на баща си – той всъщност не е виновен за друго, освен че в някаква ситуация се е поддал на гнева си и е убил непознат човек.
– Но все пак, каквото и престъпление да е извършил човек, дори да е неволно и спрямо някой чужд, той се нуждае от наказание или поне очищение. Иначе ще страда, дори никой да не го преследва. Той е омърсен от извършеното. Затова и Платон казва в „Горгий“, че за несправедливия е най-добре да бъде наказан, и че най-нещастният човек е точно големият и ненаказан престъпник – защото душата му страда най-силно, дори той да не разбира това.
– После Аполон го съветва да иде в Атина и да поиска правосъдие от Ареопага. Там го посреща богинята и му обещава справедлив съдебен процес. Ериниите са обвинителки, Аполон го защитава, а Ареопагът и Атина трябва да отсъдят. И те отсъждат в негова полза – всъщност гласовете са равен брой, а това е достатъчно, за да бъде оправдан. Ериниите се възмущават и казват, че случилото се е неуважение и атака срещу тях, защото те са стари богове, срещу които са въстанали младите. Но Атина им обещава, че ще бъдат приобщени към пантеона на останалите божества и ще се нарекат Евмениди: ще имат храм в града и прочее. И така ги усмирява.

(„Старогръцката литература“, стр. 100-105)

*

218