Архив на категория: за хуманитаристиката

– А не Ви ли се струва, че земята е някак много малка?
– Не, защо?
– Ами малка е. И се намира до едно малко слънце и няколко други малки планети като нея. И всичко това е далеч от големите звезди, някъде в ъгъла, не в центъра на галактиката дори.
– Не, не мисля, че слънцето е малко. Ако беше по-голямо, тогава земята нямаше да я има. То й съответства точно. Освен това ме учудва не това, че е малко или голямо, а че изгрява всяка сутрин и винаги точно навреме. И не в един час, а винаги с определено изместване, което се спазва. За мен учудващото във вселената не е големината, а редът.
– И все пак не е ли някак излишно голяма? Защо е всичко това? Толкова много?
– Не, защото големината й не е безцелна, а е знак – тя съответства на Божието всемогъщество. То е безкрайно, както и добротата Му. Изобщо видимите неща не представят само себе си, те значат и още нещо, което не се вижда…

– А Вие чел ли сте Библията?

– О, да. Няколко пъти. И Стария, и Новия завет. Но е трудно да цитираш Библията в разговор, защото звучи странно и архаично. Неуместно. Виж, ако цитираш Кант, Хегел, тогава е друго. Тогава ти обръщат внимание.

– Но много неща от Библията могат да се кажат и без тя да бъде споменавана. Освен това какво от това, че човек ще цитира Хегел? Все едно, другият няма да може да му отговори съответно, защото не познава автора. Пък и да се съберат двама, които са изучили Хегел в подробности и да започнат да си говорят като него, какво. Те никога няма да овладеят езика му по-добре от самия него, а и този език не е създаван за тях и за техния свят. Така че такъв разговор ще прилича повече на упражнение по чужд език, отколкото на философстване. Още повече, че той е и мъртъв – знае се прилично само от малцина специалисти. Тогава какво полезно и ново може да се каже на него?

– Но е добре човек да знае какво са казали големите мислители преди него.

– Да, но още по-добре е сам да пристъпи към мисълта. А това ще рече да говори като себе си, а не като друг. Всеки истински философ с годините изработва свой език, който непременно е въз основа на родния (първия) му език. Това е, за да може да каже нещо живо, което наистина се отнася до света, който познава и който е уникален. И точно това е, в което изпреварва съвременниците си – езика. И когато забележат, че той говори по-добре от тях – значи изказва важните неща по-точно – те започват да възприемат езика му и да мислят като него.

Ако се занимаваш с наука или изкуство (тъй като имаш влечение към тях), е естествено да се стремиш към виртуозност. Понякога се мисли, че това е от тщеславие, но то, макар и трудно за избягване, не е главната причина. Защото виртуозността има своя собствена привлекателност, която затъмнява тщеславието: тъй като добрият майстор не може да не знае, че от един момент нататък околните престават да са способни да измерят неговото майсторство. А от това то не престава да го привлича.

Причината е, че виртуозът, колкото повече се упражнява и напредва, толкова повече се уверява в истинността на това, което прави, значи – в истинността на началата (основите) на своята наука/изкуство. Щом направеното е добро, значи и те са верни. Така че причината за неговото задоволство и дори страст към дейността е, че с нея той се чувства „у дома си“, и всеки път отново се уверява в сигурността, значи в истинното съществуване на този дом – и следователно на всичко.

Но с литературата, както и с философията, не е така. Защото човек не може да стане виртуоз в литературата (освен ако не смятаме стихоплетството за поезия, примерно). Тъй като дори в езика му да не се виждат недостатъци, самата безкрайност на фантазирането пречи да повярваш, че си направил нещата „точно както трябва“. Защото литературата няма правила, а е просто такава, каквато се направи и не подлежи на опровержение, а само на предпочитане или отхвърляне.

Така е и с философията, която няма предварително приети положения или „факти“, а всеки път се опитва наново да установи положенията, според които ще мислим. А когато философът веднъж ги е приел и пристъпва към обяснението на разни „факти“ според тях, тогава той не действа толкова като философ, колкото като учен и затова е способен да постигне и виртуозност – но в рамките на точно тази философия. Затова не е странно, че има и виртуозно богословстване – всъщност такъв човек не мисли за Бога „на чисто“, а просто прилага началата на богословието върху някакъв материал.

Така че философът, подобно на писателя, винаги е неспокоен относно истинността на своята дейност, и значи е неспокоен и относно самото съществуващо.

Затова апостол Павел казва на едно място: „Внимавайте да не ви излъже някой с философия…“, което значи: бъдете верни на това, което вече сте узнали.

за литературата, за обществото, за студентите, за хуманитаристиката, за човека, история, опити за античността, фрагменти

Наука и учени

април 16, 2017 Николай Гочев Публикуване на коментар

I. Езикът

Има думи, които са ни решително безполезни, които просто „няма какво да ги правим“. Като ги изговаряме, ние не правим нищо повече от това, да осведомяваме слушателя, че сме ги чули някъде.

Защо ги произнасяме тогава? Това е по навик, от детството, когато човек повтаря всичко което чуе, за да се уподоби на възрастните; и да види, как ще му отговорят на казаното. Така той „пораства“, но и също „изпитва“ думите – какво е въздействието им и ползата от тях. И двете неща са необходими.

Но, вървейки към свободата, човек се отказва от подражанието. Това е характерно за зрелостта – не се нуждаеш от подражание, правиш го само понякога, съзнателно и за забава.

На такъв човек не му е нужно и да произнася всякакви думи гласно и пред други, защото и сам вече има усет, за да разбере стойността им. Тогава едни думи трябва да бъдат отстранени или използвани само ако умишлено се имитира чужд стил. Други пък трябва да бъдат търсени, откривани и внасяни в употреба. Те ще са нужни, за да говорим „от себе си“.

Така човек започва да си служи с езика съзнателно и активно. Отделя го от себе си, проумява, че това е инструмент и го „настройва“.

(2015)

Ученето на чужд език има две предназначения: практическо и образователно. Практическото му изучаване няма за цел дълбоко овладяване, тъй като не се прави за образование. Поради това то води до знание на езика, което може да изглежда и добро, но винаги остава „приложно“.

Когато чуждият език се учи с образователна цел, то не е, за да бъде научен той самият. Задачата е друга – да се добият сведения за историята и състоянието на собствения. Трябва да се разбере защо в него има такива думи и какво те „първоначално“ значат. Това помага да бъдат произнасяни, писани и употребявани правилно (с оглед на споразумението и традицията).

Оттук нататък словесното образование изисква занимание с думите като вече внедрени в собствения език – откога се употребяват, какви значения са придобили.

Това става с четене на книги, тъй като говоримият език, до който всеки има достъп, е само малка част от „целия“. Така човек привиква да си служи с думи с прояснени значения; и благодарение на това постига наистина добро владеене на езика.

Това е и образоваността (доколкото тя зависи от словото).

Това не може да бъде постигнато по места, където хората не са наясно кой е „собственият“ или „главният“ им език. Те си служат с думи от различни езици, без да обръщат внимание на това; научили са ги от „ситуации“ и затова ги използват повече като сигнали, отколкото като елементи на мисълта. В такава обстановка словесната образованост се оказва занемарена и настъпва опростачване.

От словесната област опростачването се прехвърля и във видимия (предметен) свят. Домовете и градовете стават неуютни и неудобни за живот. Хората се замислят за „преместване“.

Но бедата идва не от мястото, а от занемаряването на думите и мислите.

(2016)

Ако човек си даде труд да учи различни езици и освен това да чете класическа литература и философия, вероятно ще се увери, че не е възможно да се научи хубаво повече от един език.

Това значи, че хора, които се опитват да заменят родния (първия) си език с някой друг, няма да знаят добре нито един. Така е с тези, които са израснали в разноезична среда – вместо да знаят добре два или три езика, те не знаят нито един.

Ако се погледне историята на европейската словесност, ще се види, че ранните гръкоезични автори (до края на IV в. пр. Хр.) са над всякаква конкуренция: за 2300 години най-многото, което са могли да направят следващите, е да се доближават до тях. Една от причините за това е, че древните гърци не са си служели с никакъв друг език, освен със своя.

След Александър и още повече в римския свят вече не е така, както и през следващите векове.

(2016)

Има израз „майчин език“. А „бащин език“ има ли?

Това с „майчиният език“ се случва във времена на двуезичие. Бащата излиза от дома, занимава се с някакъв бизнес, има отношения с държавата, може и с църквата. Но там езикът е друг. А в семейството се говори на език, който не е „на власт“. На него детето слуша за неща от всекидневието, също и песни, приказки. Той е „домашен“, „вътрешен“, само за между най-близки. Когато излезе от дома и от „своя край“, човек не намира място, където този език да се говори по същия начин. Така че той е „роден“ и „първи“. На него може да се прави литература (поезия).

„Бащиният“ пък е за практически дела, размисъл или „представителност“. Когато служи за „договаряне“ (търговия), той е доста сух, с малко думи, но разбираем за мнозина. Ако е за научна, тържествено-протоколна или богослужебна употреба, е ерудитски (учи се от книги).

Силата му идва оттам, че на него говорят управляващите, чрез него се „уреждат неща“, той „представлява“ много хора, може да е международен, имперски или на духовенството. Това е език „на власт“.

Слабостта му е, че рядко някой го владее добре. Той е „вътрешен“ и „първи“ за сравнително малко хора или дори за никого (като латинския след античността или църковнославянския след средновековието).

Не е все едно, дали „бащиният“ и „майчиният“ език са по начало различни (като латинския и немския в католическа Германия) или са стилове в един и същ естествен език.

В първия случай обществото е заплашено от разцепление със сериозни последствия – религиозни разногласия, завършващи с разкол, ерес или война, антиколониално напрежение, нацизъм).

В другия „майчиното“ и „бащиното“ се съединяват и той постига цялостност, защото действа във всяка област на живота. Поради това обществото, което го употребява, се стреми към независимост от всички други и влиза в съперничество с онези, чийто език е също така развит.

(2015)

И все пак не е все едно да си служиш с думите и със значението на думите.

Научаването на думи може да бъде по-скоро заради звученето им. Тогава поетът/прозаик отива към усъвършенстване на стила и търси мелодичност, устройва словесния свят повече чрез звучене. Така че неговата реч се стреми към музикалност.

Но това е само част от поезията. За да стане тя цялостна, трябва да се върви към разказ; а там е нужно да се създадат отчетливи характери, което значи и диалог, твърдения. Трябва да има усещане за начало и край на действието.

Противоположно на това, човек може да се заеме със значението на думите. Значенията се преплитат, наслагват се едни върху други, свързват се. Мислителят работи с тях, за него думите са само инструменти (като щипки или етикети), от които той често е недоволен и поради това заобикаля много от вече заварените, но пък добавя свои – и пак заради значения, които трябва да се посочат.

Мисловните построения имат смисъл, когато сочат към един край – единството на съществуващото.

Човек не може да бъде нито поет, нито мислител, ако не му достига сериозност, значи – усещане, че трябва да бъде по-добър и да съдейства на други за същото.

Сериозност на поезията придава трагичното, а на мисълта – идеята за Бог. Затова истинските поети се стремят към трагедията („Илиада“, „Орестия“, „Антигона“, „Ад“, „Хамлет“, „Дон Жуан“, „Фауст“), а мислителите – към богословието.

А някои – като Платон и Достоевски – постигат и двете.

(2015)

II. Дарбата и усъвършенстването й

Математическо-музикалните способности се преплитат помежду си и са отчетливо отделени от литературно-езиковите. Всеки има дарба или за едното, или за другото.

Колкото до философията, тя не зависи от никоя от тези две склонности, а е опит за придобиване на цялостно и завършено знание въз основа на опита.

Върху нея и с помощта на Откровението се построява теологията, която се занимава с най-същественото.

Но ако упражняващият се в теология постави сърцето си служба на стомаха, тогава той извращава придобитото знание и го превръща в най-възмутително лукавство.

(2015)

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това.

Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него.

Примерно:

Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си.

Предците им не са били известни с нищо особено.

(2015)

III. Университетът и науката

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

Но освен това той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят – и то не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

(2014)

Школата е общност, към която принадлежи онзи, който споделя едно и също знание с други. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата. Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.

Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават помежду си. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

…

Истинският университет – това не са просто пари, сгради, учебни планове, оценки и документи. Той е училище, и за да живее, му е нужна школа. А школата – това са стил, възгледи и дух.

Тя се създава трудно и много бавно. Най-лесно е да се установи стилът. Възгледите се разпространяват и усвояват лесно, но най-често остават повърхностни – като куп несвързани мнения.

Най-трудно е да се предаде духът. Всъщност той не се предава, а само се „разпознава“ у носителите му.

…

Не всички хора, които вършат безобразия из академичните среди, а и навсякъде, където успеят, са много лоши като учени. Някои нещо са учили, приближили са се до школа, имат някакви способности, и с доста труд биха могли да станат едни поносими автори и преподаватели.

Но там е работата, че не искат да са просто „поносими“. Това не им стига. Но пък повече не могат. Затова гледат да заобиколят науката; а същевременно се представят чрез нея. Тоест, паразитират върху нея.

И тъй като тя не им интересна, рано или късно се захващат с интриги и мошеничества, и се примъкват към властта.

…

Има една реч, която се е появила в средите на университетските хуманитари, и се представя за образована и умна. Тя е изпълнена с имена на модни (рекламирани), а понякога и класически автори; и с думи от латински, гръцки, а нерядко английски корени.

Обикновено тя е неразбираема; но произнасящият я гледа убедително към събеседниците си и ги подканва да се съгласяват, най-напред мълчаливо, че това, което нито той, нито те разбират, „е така“. По-отстъпчивите се съгласяват и мълчат, а по-честолюбивите започват и да възпроизвеждат чутото – не по смисъл, тъй като смисъл никой не вижда, а по звучене. Така те „се обличат“ в умност и съвременност.

Те не са учили системно история, нито право; не знаят класически езици, а най-често дори не са започвали да ги учат. Защото традиционно (класически) образованият човек отрано е привикнал с думите от латински и гръцки, и поради това те не му звучат умно, а само школски.

Тези хора образуват малки общности, в които тържествената реч звучи така; а по-неформалната се състои от лесно разбираеми шеги, обикновено сарказми по адрес на „простите селяни наоколо“, които няма да влязат в общността.

Неприемането на този стил се смята за проява на лош вкус и на някакъв вид изостаналост („фундаментализъм“). Но вярата им, че те нещо казват, е крехка; тя се крепи единствено на споразумението, че „тези неща са умни“.

Ако попаднат на някой, който разбира какво говори, те се стряскат. Думите му им звучат убедително и неопровержимо; но те не влизат в диалог, тъй като тогава ще трябва да изоставят стила на общността си; а освен това така и не са се научили да си служат с аргументи.

Поради това правят това, което отдавна умеят – кимат и се съгласяват.

(2014, 2015)

10.

По какво се познава добрият студент? Не високо надареният (такъв се явява рядко, веднъж на няколко години), а точно добрият?

Той е усмихнат, любопитен и при това – сдържан. Цинизмът, самодоволството и угодничеството са му чужди.

Това са белези на философска (добродетелна) душа.

Срещата с такива ме изпълва с добри надежди.

(2015)

11.

В историко-филологическите науки се напредва по два начина – узнаване на факти и усъвършенстване на изразяването. Но освен това трябва да се улучва и добър начин за напредване. Преди всичко – да се избягва еднообразието.

Примерно, при ученето на език. Ако в речника има петдесет хиляди думи, първите пет хиляди са необходими за говорене и разбиране, но следващите пет хиляди – не толкова. И така нататък: механичното научаване на нови думи носи все по-малък напредък, тоест – става все по-безполезно.

Така и с фактите. Човек трябва да е осведомен в определена степен за нещата, по които работи; но прибавянето на все нови и нови сведения допринася все по-малко за разбирането. Това се съпътства и от методически трудности – що е факт и какви факти си струва да се знаят.

Нужно е разнообразие и във формите на изразяване. Съществено в тези науки е да се владее изразяването – защото лекциите, статиите и книгите, които се очакват от учения, не са друго освен речи. Как се построяват тези речи? След като човек постигне сръчност в построяването им, той няма защо да прибавя все нови и нови речи (статии, книги), освен по необходимост – както е с преподаването.

Висша степен в овладяването на тези науки е осъзнаването на употребявания език (терминология), премислянето и усъвършенстването му за нуждите на времето. С какви думи да си служи, в какви точно значения, как свързва тези значения (понятия).

И после – кой е критерият за истинност? Те са два и са различни.

Първо – доколко изричаното е съдържателно (конкретно) и същевременно неопровержимо. И второ – каква е нравствената полза от него. Защото ако то не съдейства за здравето на душата, не би трябвало и да е истинно. Тъй като душата се храни и лекува с истина.

(2015)

12.

Когато преди време замислях да пиша дисертация (а то си ми беше и задължение), написах няколко страници текст с не много ясна тема и ги занесох на професора, с когото тогава работехме.

На другия ден той ми върна листовете и каза: „Според мен, Николай, Вие сте в процес на търсене на терминология…“

Това беше вярно. Когато човек има желание да каже нещо относно въпроси, които много го занимават, той, поне в началото, трудно намира подходящи думи за това. Изработването на езика, с който би желал да си служи, все още му предстои.

А за да се стигне до този език, е необходимо голямо усилие. Дали ще се стигне – възможно е, ако човек силно желае да „изнесе“ онова, което не му дава спокойствие.

И това се отнася не само за академичните кадри, но и за всички – независимо дали се занимават с изкуство, някакъв занаят, управление, или просто си гледат семейството.

Това, което излиза на повърхността, е зависимо от формите на заниманията; има неща, които просто се „отчитат“, и те изглеждат всякак.

Но в дълбочина въпросите са еднакви за всички. Те са онова, което някои хора желаят да изрекат и затова се лутат в търсене на подходящия език.

(2016)

13.

Хората ужасно много се заблуждават, когато си мислят, че в науката е важно да се „съобразяваш с изискванията“. Важно е съвсем друго – да вървиш по свой път. „Свой“ значи „лично премислен“.

Значи ученият не е този, който се инати и протестира, а този, който се труди и дръзва. Това негово дръзновение не е за провокация, а заради истината. Защото до истината стигат кротките, които са и смели.

…

Когато човек на млади години се захваща с наука, това е в най-добрия случай, за да я овладее – за се справи с нея. Възможно е да има пред себе си добри примери, но те му действат по-скоро с характера си, тъй владеенето на науката не може да се предаде.

Все пак той е приблизително осведомен за това, кой какво умее; и накрая, ако става дума за умение, се оказва наравно с немалко други хора. Те „умеят“ да правят наука и са „осведомени“ за нещата в нея приблизителна еднакво.

И все пак разликите са големи, съществени. Поради това е хората, дори когато говорят на пръв поглед за едно и също, си остават чужди. Причината е, че науката им „служи“ за различни неща.

Всъщност почти всички ще се съгласят, че науката, дори и тази за историята и нравите, служи за благоустройство на живота (to eu zen) на древните. Значи същественият въпрос, по който несъгласието остава завинаги, е, чий живот е благоустроен.

…

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен.

Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват.

И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено? Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда.

Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“.

Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

(2015)

IV. Методът

14.

Във всяка наука има безкраен брой подробности, които не са интересни за онзи, който не се занимава с нея. Впрочем те и за самия учен няма защо да са интересни. Те са „материал“ на науката, нейно всекидневие; те се „подразбират“. Поради това за тях няма защо да се говори, освен ако не дават повод да се каже нещо по-общо.

По същия начин човек не разказва за всякакви подробности от всекидневието си, тъй като те не би трябвало да са интересни за всекиго (нито дори за домашните му), освен като знаци за нещо по-съществено от живота.

Подробностите в науката и всекидневието имат своите места като камъчета в мозаечния образ. Хубавата мозайка е „дребна“ – от много камъчета; и за да се нареди, е нужен много труд; трябва да се мисли едновременно и за отделното, и за целия образ.

Такова нещо е и построяването на сграда. Тя има образ, достъпен за минаващите край нея, но за построяването й трябва да се знаят огромен брой детайли, известни само на архитекта, а и сами по себе си не много важни; но неизбежни.

Така че който иска да разбира науката си и да я представя, не трябва да изоставя детайлите, но не е нужно да говори точно за тях; по-добре да извлече от заниманието смисъл, който да е достъпен за по-външни.

Ако има повече такива и те се срещат, това ще е общество на учени и приятни събеседници. Те ще се разбират, защото знанието им, макар и за различни части от битието, ще е аналогично. При това ще могат да говорят далеч не само за наука. Защото който разбира устройството на науката, той говори смислено и за бита.

(2015)

15.

В университета, и особено във филолого-историко-философската му част, преподавателят не би трябвало да заема позиция на авторитет, нито дори на „осведомител“. По-добре да бъде събеседник и съветник.

Поради това монолозите с „осведомителна“ цел (лекции) трябва да са само част от работата със студентите.

Освен това в тези монолози трябва винаги да присъстват и коментари по въпроси като: „защо говоря точно това и точно така; кои са частите на изложението, което чувате; на кое трябва да се обърне много внимание, на кое по-малко и кое може да се забрави; какво е отношението на всичко това към идеята за образованието – специално и общо.“

Не е необходимо монолозите да заемат цялото време на заниманията, означени в програмата като „лекции“. На студентите трябва да се дава думата. Това става по три начина.

Първо, при занимание с език (превод).

Преподавателят слуша превода и съдейства, като казва: „това е вярно, а това – грешно“; а после разяснява въпроси по словоформите. Това са разговори, които външен човек не би могъл да разбере.

Второ, при занимание с текст (сюжет, аргументация).

Преподавателят слуша студента и пак може да му казва, че нещо е вярно, а друго – грешно; защото се случва студентът да е забравил или да не е разбрал. Но освен това казва и защо (според него) текстът като цяло и в отделните си части е изработен така, а не иначе; и какъв е смисълът на цялото и частите.

В тези два случая той е донякъде осведомител, но по-често – съветник.

При занимание с най-общи въпроси на науката на участниците се предлага да се изкажат относно главните термини (значение на думи, съдържание на понятия). Разговорът изглежда съвсем свободен, но преподавателят го насочва. Тук той е преди всичко събеседник.

После, след като отминат първите изказвания и най-необходимите им обсъждания, може да се говори и по някакъв материал, който всички имат предвид (текст или нещо друго).

Това са степени на занимания с наука чрез разговор. Всяка следваща се постига по-трудно и по-рядко от предишната.

…

За науката е добре да се говори най-напред системно – хронологично и според понятията. Така слушателят бива уверяван, че предложеното може да се изучи и разбере, и то не за дълго време.

Така че подреденото въведение е необходимо, както е необходима картата при пътуване.

Но слушателят може остане с усещането, че като е запомнил и проумял чутото, то той се е запознал с тази наука „по същество“, а останалото са детайли, без които може.

Но не може, защото „останалото“ свидетелства за казаното, и който не го познава, не би могъл да докаже нищо, от това, което твърди, а би се задоволил с обяснението „така чух“.

Затова понякога на слушателя трябва да се предлага обширен и сложен разказ за една (коя да е) частите на разказаното. Той ще послужи като пример за това, какво „стои“ зад уводното изложение.

Така ще се забележи, че науката за човека стои не само върху понятия и хронология, но и върху опит, който не може да бъде придобит за няколко месеца или две-три години.

(2015, 2016)

16.

Ако попаднем на някой, който смята, че знае нещо, защото е чул (прочел) да се говори „за“ него, можем да сме сигурни, че имаме работа с невежа. Разбира се, невежите се различават по това, дали искат да узнаят нещо „заради самото знание“ или не. В първия случай с тях има смисъл да се говори.

Ние знаем нещо само ако сами сме се потрудили да схванем основанията то да е такова. Затова Аристотел казва че мъдростта е знание за причините. Така че на никого не може да бъде съобщено с думи нещо, ако той в определена степен вече не го знае.
Това е дало основание на Платон да твърди, че придобиването на знание е припомняне – разбира се, не става дума за конкретни факти като „това е дълго ето толкова“, а за общи, тоест вечно и истинно съществуващи неща.

Характерно свойство на конкретното е, че то е телесно – и затова във „Федон“ Сократ казва, че мъдрият (философът) цял живот се старае да постигне независимост от телесните неща; но че животът в тяло му пречи да узнае ясно онова, което знаят боговете.

От своя страна невежата мисли, че знае всичко в задоволителна степен, но намира за истински полезни само сведенията за телата и техните свойства (размер, брой, цвят, вкус и т.н.).

(2017)

17.

Животът на всеки е като качване по стълба или удържане на върха на вълна. Тази стълба обаче върви не само нагоре, но и надолу – „вълнообразна“ е.

Вълната пък минава през различни места на водната повърхност.

Ако човек действа повече с ума си и чрез словото, той слуша как се говори (чете).

Слуша и чете поради любопитството си – природното влечение към речите. Това е като желанието да слушаш музика и да разглеждаш природата; или просто как хората вървят по улицата.

Превеждането от един естествен език на друг е по-различно – това е дословно повтаряне на чутото, но и предаване на смисъл. Ако човек е неуверен, че може да улови по-общия или по-скрит смисъл, той се задоволява с точно предаване на думите от език на език.

Това е подобно на цитирането: понякога чутото така ни впечатлява и задоволява, че не искаме да променяме нищо от него, а ни стига само да го предадем.

Друго е да „разкажеш“ (преразкажеш). Това е предаване не на конкретни думи, а на смисъл. Смисълът може да бъде открит в чути мисли или разказ; но също и да се постави в основата на нов разказ по „видяно“ или „проучено“.

Това последното е по-трудно и отваря пътя към правене на „история“.

„Да правиш история“ значи да откриваш действащия (причината за ставащото); и защо действа, и защо точно така. Този, който е способен сам („от себе си“) да „изрича“ исторически разкази, е способен и за управление. Защото има свои мисли за това, кой, как и защо прави каквото и да е.

Това мислене е свойствено за управляващия (началстващия).

После идват мислите за най-висшето – Бога, свободата, единството на хората. Като казвам „мисли“ – това вече са не само чути и повторени мисли, а и такива, които са възникнали в душата.

Онзи, в чиято душа поникват тези мисли, е способен на подвизи (аскетизъм).

Това не значи, че той не би могъл и да управлява; но неговото управление няма да е какво да е, а с оглед на най-висшето, на истинското начало.

Има и една дейност, подобна на съставяне на речник. Това е размисъл за думите – какво значат. Също – избор на думи; как е уместно да говори в дадени обстоятелства и с дадена цел.

Освен това занимаващият се с подбор и „откриване на думи“ е като онзи, който се занимава изобщо със съществуващото: какво съществува и как. Това го насочва към размисли за несъществуващото и злото.

Последното е висша интелектуална дейност; тя съответства на дейността по преценка на човека и деянията му; тя е „съдене“.

После: има драматургия („игра“). Това дейността на поета и „артиста“.

Много хора правят играенето (подражание, преструвка) свой житейски принцип. Така се стига и до клоунада; това поведение обикновено е свързано с неувереността и страха „да бъдеш“.

Най-сетне, съществува интерес към биографията; съзерцание на живота, на началото и края му. Такъв човек има предвид примерите на живелите около него и преди него, но не избира да подражава никому, а се задоволява със своя път – независимо че за него няма пример.

Това не е точно „стремеж към подвиг“. Той вижда живота си като дар и нещо ново в историята.

…

Има три вида словесно (а и друго) поведение.

Първо, действителният диалог, който включва драматургията и поезията.

Второ, историософстването, което създава желание за мисионерстване и осмисля живота във времето.

Трето, науката, която търси неподвижна истина.

(2015)

V. Свободната мисъл

18.

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

„Парменид“ 130 е

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

Младият човек не може да е свободомислещ, защото все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет („едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те са все още само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

(2014)

19.

Свободните (неделови) разговори са четири: „изследване“, „забава“, „дуел“ и „ухажване“.

Целта на „изследването“ е истината, на „забавата“ – изображението (като в драматургията), на „дуела“ – надмощието, на „ухажването“ – любовта.

От тях най-рядко се случва първият, защото той не е подкрепен от никаква страст (тъй като удоволствието от узнаването не е страст). При другите пък самата страст, която ги поддържа, може да попречи на целта. Примерно, дуелът пропада и се превръща в свада, а художественият разговор – в театралничене (клоунада).

В действителността те винаги се преплитат помежду си. Това позволява човек да скрие намерението, с което води разговора или дори да го промени.

Примерно, някои сократически диалози започват като ухажване, но продължават като размисъл.

…

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.

Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.

Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).

От друга страна речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.

Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).

Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

(2015)

20.

Мислите са пренебрегвани. Или по-точно – на тях не се гледа сериозно. Смята се, че мисълта (ако е чак толкова нужна) може да се прочете в книга и да се запомни.

В действителност онова, което се чете (чува) и помни, не е мисъл; то е само словесно изражение, нещо като нейно облекло или най-много въплъщение. Чрез думите (в най-добрия случай) се известява за съществуването на мисъл. Но тя не се пренася чрез тях; иначе всеки, който слуша и чете, би трябвало незабавно да разбере казаното така, както самият говорещ го разбира; а това може да стане, само ако се свърже с неговия ум. Но това не става, иначе всички грамотни биха били велики мъдреци.

Така че ние не възприемаме мисли, а само думи.

Това е факт от голяма важност, който при това е сякаш неизвестен. Смята се, че образованието се постига чрез присъствие на лекции и взимане на изпити. Всъщност хората просто се обзавеждат с думи, или, с голям труд, придобиват опитност в говорене/писане на разни теми. Тоест, включват се в производството на текстове. Но това не значи, че придобиват мисли; те просто се научават да „съобразяват“ къде какво се говори.

Липсата на мисли не може да се установи непосредствено, но за нея има знаци (симптоми). Ако човек е склонен да препраща другия, и най-напред себе си, към авторитети или „места“, където нещата за живота „се знаят“, това е доста сигурен знак, че той няма мисли.

Защото мисълта е свидетелство, че ти можеш сам да знаеш необходимото за живота. При това нейното присъствие е толкова ясно, колкото и присъствието на образите, които виждаме с очи.

(2015)

VI. Интелектуалност и добродетел

21.

Не са словесни (logikoi) тези, които са изучили науките и книгите на древните мъдреци. Словесни са онези, които имат словесна душа и могат да разсъждават що е добро и какво е зло; и да отбягват лукавото и душевредното…

Антоний Велики. „Увещания“, 1

Думата „интелигенция“ има четири значения.

В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията.

В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са по-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“.

В лош смисъл „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.

„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти.

Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга.

Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.

Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие.

Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си.

Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.

Някой ще каже: „А къде са тук науките и изкуствата?“ Да, науки и изкуства ще има, но ако я няма основата, за която казах, заниманието с тях ще е безполезно; и такъв човек никога няма да бъде истински интелигент.

Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не само в „традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.

Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.

Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие.

Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.

Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални).

Но това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.

Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“

(2015)

22.

На някои изглежда, че масонството – това са определени ритуали, одежди, названия, йерархия и секретност. Но тези неща не са съществени. Първо, те са имитация на нещо по-старо и вече съществуващо; и освен това са само облекло, външна форма.

С поведението си масонът казва: „Аз, също като другите в ложата, съм човек способен, учен, просветен. А по съществените въпроси нямам определено мнение“.

Така че масонът се гордее с успеха си, който се състои в това, че се е оказал в общността на някои, които се гордеят със същото. След като такава общност се установи, тя приобщава все едно кого, защото вече е привлекателна.

Защото е приятно да вярваш, че имаш „престиж“ и да споделяш тази вяра с други; също – да изглеждаш трудно достъпен (това съдейства за безопасността).

И ако нищо не твърдиш, това те отделя от всички, които твърдят нещо; и може да изглежда, че си в позиция на арбитър.

Масонът сякаш „царува“, като си присвоява някои привилегии на властта, но отказва всички нейни задължения. Той си придава вид на „духовник“, но не е, тъй като всеки духовник нещо изповядва, а масонът не изповядва нищо.

Така че масонството е театър, игра.

(2015)

23.

Глупостта не е толкова интелектуален, колкото духовен недостатък. Тя не може да се прикрие по никой начин – нито с преструвки, нито дори с мълчание. Защото има случаи, в които е глупаво да се мълчи.

Тя е неспособност да забележиш, че човешкото знание е нищожно, тъй като е само човешко. Глупавият е такъв, защото не прави разлика между човек и Бог.

Това го отличава от интелигентния невярващ, който съзнателно отрича Бога и прославя „величието на човека“ (или на някои човеци). Този вторият не е глупав, а по-скоро „безумец“.

Така че незнанието за Бога е път към глупостта, а липсата на интерес към Него е знак за присъствието й.

Но и фарисеят е глупав – защото мисли, че е направил всичко, което Бог иска от него. Това ще рече, че се е „разплатил“ с Него. Значи е забравил за нищожеството си – за това, че е само човек.

(2015)

24.

Образованият човек разпознава определен светоглед и начин на живот заедно с принципите и детайлите им; волевият дори живее според тях; а мекосърдечният тайнствено достига до съгласие с истината.

Но как да тръгнеш по пътя на волевия, без да влезеш във война с целия свят?

А ако не тръгнеш по този път, каква е ползата от образованието?

Значи, ще трябва да воюваш без омраза.

Затова се казва: „Кротките ще наследят земята“.

(2015)

VII. Античност и образование

25.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?

А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?

Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.

Примерно:

Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.

И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.

Такъв човек вече си представя античността.

…

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).

– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.

Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:

– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо, и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.

Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:

„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“

Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

(2015, 2016)

26.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.

Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.

Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват нещата, за които после всички си спомнят – като големите войни.

Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.

Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

(2017)

27.

Преди време, в началото, разказвах на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.

После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.

Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?

Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.

И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.

Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.

Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.

Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.

Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

(2015)

http://notabene-bg.org/read.php?id=424

за литературата, за хуманитаристиката, за човека, опити за античността, преводи

Предговор към „Антигона“

февруари 2, 2017 Николай Гочев Публикуване на коментар

[това е предговорът към превода на трагедията от 2014-та. Публикувам го тук по молба на Елена Кралева]

За превода на „Антигона“

120 години след Пенчо Славейков

І. За този превод и предшествениците му

„Антигона“ е една от първите трагедии, преведени и публикувани на български език. През 1893 младият П. П. Славейков отпечатва превод в сп. „Мисъл“, кн 3-7. Той е преиздаден през 1911 и после още няколко пъти.[1] През първата половина на ХХ в. се появяват и други преводи, но и те, както вероятно и Славейковият, са от друг език (не старогръцки).

Първият превод на драмата, изработен от античник, е този на Ал. Ничев от 1949 г. Той е отпечатан отново през 1956 заедно с другите шест оцелели Софоклови драми и после е преиздаван много пъти.[2] Интересно е, че Ничев издава „Антигона“ на същата възраст, на която я е издал и Славейков – 27-годишен.

Преводът, който читателят има пред себе си, има един предшественик, изработен през 1998 г. Тогава по молба на Маргарита Младенова преведох „Антигона“ (за постановка в театър „Сфумато“) дословно – дума по дума.[3] Този текст беше отпечатан в края на същата година.[4] Оттогава мина много време във всякакви занимания; но сега, покрай сътрудничеството ми с издателство „Проектория“, реших да го издам отново и то с успореден старогръцки текст. Мислех просто да прегледам някогашната си работа и да внеса някои дребни поправки и подобрения.

Но прегледът на произведението ми отпреди 15 години ме разубеди и вместо това реших да направя нов превод, в стихове и по друго издание.[5] Така че оставих настрана текста от 98-ма и започнах отново, като след превеждането на някакъв брой стихове го поглеждах, за да сравня качествата им и, ако има полза, да си послужа с думи, на които се бях спрял тогава. Тази работа, както често става, отне повече време от очакваното – започнах в началото на август и завърших след повече от 100 дни, към края на ноември (на св. Екатерина).

ІІ. Задачи и стил на превода на антична поезия. Хор и действие в “Антигона”.

Да се превежда поезия е без съмнение по-трудно, отколкото проза. Но и поетическите произведения са различни. Ако са съвсем кратки, като фрагментите на ранните старогръцки лирици, преводачът е облекчен от по-малкия обем на текста. При големите единни произведения обаче се очаква превод на целия текст и тогава трябва да се положи продължително усилие.

Ако произведението е епическо, вниманието на читателя се насочва повече към повествованието; а да се предаде съдържание винаги е по-лесно, отколкото специфични поетически неща, каквито образността и словесното напрежение, чрез което тя се оформя. Ето едно “специфично поетическо” място в “Антигона” (втори стазим):

Това е като при вълнение,

когато запъхтените

тракийски морски ветрове се затекат към бездната

[575] подводна. Завърта пясък черен откъм дъното

и удряните брегове гърмят под бурноветрения стон.

Читателят трябва не само да си представи въртящата се по при буря вода около кораба или брега, но дори “да чуе” свистенето на вятъра и блъскането на вълните в крайбрежните скали.

Освен това епосът е по-монотонен от драмата, тъй като стихът (хекзаметър) е еднакъв през целия текст.

Може би класическата трагедия е най-трудна за превеждане, тъй като е вътрешно най-многообразна.[6] От всичко в нея най-мъчни са хоровите части, и особено тези при Есхил и Софокъл. В цялата старогръцка литература има само още един автор, който прави такава поезия – това е Пиндар.

Но в драмата има поне още два стила, каквито у Пиндар няма – това е диалогът, който е бърз (обикновено се разменят реплики от по един стих) и ефектен двубой чрез аргументи и нападки; и речта на героя, в която може да има повече аргументация (речите на Антигона и Креон във втори епизод) или повече разказ за събития (речите на Пазача и Вестителя). Има и смесени, както е монологът на Антигона в четвърти епизод, който прилича на хорова песен.

Хорът

И така, за да се обясни коя е главната трудност при изработването на такъв превод, трябва да се обърне внимание на голямата литературна разлика между хоровите песни и останалата част на трагедията. Песните на хора се отличават от всичко останало – те са върховно поетическо постижение и образец за това, как се придава общочовешки смисъл на една драматическа фабула.

В парода се говори за току-що завършилата война за град Тива. Това е гражданска война, където от едната страна стоят останалите зад стените на града, командвани от Етеокъл, а от другата – напусналите го и техните съюзници от други градове, предвождани от прогонения му брат Полиник.

В стазим 1 са размислите за “човека” – същество с разум и необикновени способности, с колебаеща се добродетел, обречено на нещастия и смърт.

В стазим 2 – за нещастията в Лабдаковия род, към който принадлежи и Едип; за гордостта, която тласка човек към противоречие с боговете (над тях стои Зевс); но и за това, че появата на гордост не е чисто човешка вина, а идва от заблуждение, в което самите богове въвеждат човека.

Стазим 3 е за любовта и неспособността на човека да отбегне прищевките на Ерос и Афродита; но и за нещастието на онзи, комуто са отнети насладите, идващи от тях.

Стазим 4 – за случили се вече нещастия с прочути древни мъже и жени – аргийската принцеса Даная, тракийският цар Ликург, за Клеопатра (дъщеря на богът-вятър Борей) и нейните синове.

Накрая, стазим 5 е обръщение–молитва към Дионис (патрон на трагическите състезания) за очищение на омърсената от човешки престъпления Тива.

Действието

Без хора “Антигона” несъмнено би била лишена от величието си; но пак би била запомнена като една увлекателна и убедителна трагедия. Събитията следват едно от друго, както казва Аристотел, според вероятното и дори според необходимото.[7]

Най-напред, отказът да се погребе врагът е често срещано възмездие, най-малкото в литературата.[8] Но ако това е станало при гражданска война, вероятно в държавата ще възникне конфликт, тъй като роднините на загиналия ще са против тази мярка. Ако наказанието за нарушението на забраната е смърт (нищо чудно, страната още е във военно положение), тогава владетелят ще трябва да екзекутира нарушителя. Иначе той сам би станал нарушител, при това на издадено от самия него постановление, и би бил упрекнат в малодушие (страх, подкупност, угодничество, снизхождение към близки).

Това, че сблъсъкът е между роднини, не е странно, защото както Креон, така и лишеният от погребение Полиник са роднини и членове на управляващата династия[9].

И тъй, подчинявайки се на собственото си решение, което има силата на закон, Креон е принуден да осъди действалата поради роднинска вярност Антигона на смърт. След това имаме реакция на близки по род и брак, която също е вероятна (Хемон) и предсказуема (Евридика).

Грешката на Креон, която поетът въвежда, не е в самото налагане на наказания, а в прекомерната им суровост. Възможно е Полиник просто да бъде погребан без почести (общоприети обреди), а наказанието за неподчинение в този случай да не бъде смърт; или ако бъде, то да не е такова – Антигона е затворена в гробница, по същество погребана жива.[10]

Читателят, следейки развитието на събитията, възприема като естествено разкаянието и страданието на Креон, както е представено в екзода. Обаче драмата би могла и да не завърши така; има достатъчно примери в оцелелите произведения, включително и в тези на Софокъл, че смъртта/самоубийството на някои от героите не води непременно до душевен срив у техните близки.

В “Аякс”, примерно, Аякс се самоубива, но брат му Тевкър и жена му Текмеса посрещат тази смърт твърдо и издействат погребение за загиналия.

В “Трахинянки” Херакъл загива, отровен по недоразумение от жена си Деянира, а тя се самоубива: но в края на трагедията техният млад син Хил не изглежда като жертва.

Вярно е, че нито Тевкър и Текмеса от “Аякс”, нито Хил от “Трахинянки”, имат вина за случилото се и следователно не би трябвало да страдат така, както страда Креон. Но в “Електра” не е така. Там Орест и Електра замислят и извършват убийството на майка си: значи са виновни в крайно тежко престъпление. И все пак в края на драмата те имат вид на победители.

Така че Креон би могъл и да не се представи като страдащ, независимо че синът му и жена му са мъртви. Причината за страданието е въведеното от поета усещане за вина, и още повече – за загуба на благоволението на боговете.

Три превода на стихове 1070-1097 (пети стазим)

Никой превод не може да създаде у читателя си усещане, съответстващо на онова, което думите, избрани от поета, създават у собствената му, добре позната аудитория. Преводачът трябва да е наясно с това и да не се надява, че може да произведе “идеален” превод – все едно, че древният поет се обръща към древната публика, само че с думи на друг език. Това не е възможно.

Той обаче би могъл да създаде превод, добре съответстващ на съвременното състояние на родния му език и, също така, на съвременната му идея за “онзи свят”, в който е възникнало произведението. Затова всеки превод на античен текст – в случая класически старогръцки, поетически и драматичен – би трябвало да съответства на разбирането на преводача за това, каква е била класическата античност, къде трябва да бъде поставена в едно съвременно (българоезично и българо-образовано) историческо съзнание и с какви думи тя може да бъде представена на това съзнание.

И пак трябва да се помни, че преводачът е човек/индивидуалност, и че той не може просто да “отрази” някакво общо и “правилно” разбиране за онази епоха и поезия, нито пък да си послужи с някакъв общоприет и “точен” съвременен език. Така че неизбежно той ще вложи в превода елемент от своето лично възприемане на античността, лично разбиране за нейното присъствие в съвременния му свят, и лична форма/стил на родния му език. Накратко, античният автор и неговите герои ще говорят в превода така, както би могъл и би желал да говори преводачът, ако внезапно се беше оказал на тяхно място, но пред своя публика.

Моето лично мнение относно превеждането на Софокловите драми е, че е добре да си служим, доколкото имаме сили, с цялото ни достъпно богатство на съвременния български език, като избягваме както архаизацията (тя не е нужна, всеки знае, че това е древна поезия), така и умишлената модернизация. Не е необходимо да се търси някакъв специфичен стил, извън необходимостта да се предаде характера на героя; не трябва да се допуска никакво маниерничене. При превода на текст като “Антигона” трябва да се помни, че това е не е приключенска или криминална драма, каквито са няколко от оцелелите произведения на Еврипид, а трагедия в класически, Аристотелов смисъл, която завършва нещастно за всички герои.

И така, Софокъл трябва да се превежда със сила и сериозност в монолозите и диалозите на героите и с епически размах в хоровите части.

Като илюстрация на неизбежните разлики в стила, дължащи се на 1) състоянието на езика в различни времена, 2) схващането за това “що е античност и какво е отношението й към нас” и, несъмнено, 3) личния човешки характер на всеки преводач, предлагам на читателя да сравни този превод с преводите на Александър Ничев и Пенчо Славейков – според стиховете от пети стазим.

строфа

този превод:

[1070] Многоименни, на Кадмовата нимфа образ

и род на Зевс тежкогръмовен! Ти обикаляш славната

Италия и властваш във

вселенските прегръдки

на Део Елевзинска.

[1075] О, Бакхе, в Бакховата Тивска метрополия

живееш, край мекия поток Исменов

с потомството на полски дракон.

Ничев:

Многоименни боже! Ти, на Кадмовата щерка

гордост и на Зевс Гръмовержец – син.

На славната земя

на Италия – страж си ти!

Ти владееш в общия скут

на Деметра, в Елевзин.

О, Бакхе, който живееш в Тива, в родния град

на вакханките, дето текат

влажните струи на Исмен

при драконовото поле.

Славейков:

Ти, под много имена

вси когото славят – гордост

на кадмейската девица

син на гръмометний Зевса

Дионисий, покровител

над полята италийски

за Деметрини таинства

где се схождат си народи –

Вакх, във Тиви що живееш,

родината на Вакханки

Над Исменовия извор,

тамо, где посени бяха

драконските грозни зъби.

антистрофа

този превод:

Сияен облак те видя над канара

двухълма, където нимфи корикейски, бакхиди стъпват;

[1080] и извор касталийски.

Бръшлянените склонове

на планините Ниски

и многогроздовият бряг зелен те съпровождат,

възгласят със свещени думи

[1085] Тиванската страна да навестиш.

Ничев:

На двувърхата скала те е съгледал светъл

дим – където вият буйни хора

корикските моми,

дето Касталия тече.

И бръшляновият склон

на низейските планини

и бреговете гроздообилни с вик „евое“! -

вик безсмъртен – изпращат теб

да навидиш долу в града

на Тива всеки кръстопът.

Славейков:

Вакх, ти който там седиш,

окръжений от сияние

на скалата двойновърха

где в вакхически игри

Корикийски нимфи бродят покрай изворът Касталский;

ти що от гората Нисза

со бръшлян зелен обвита

и обкичена с лозя

слизаш с хор свещени химни

долу в улиците Тивски

строфа 2

този превод:

Ти я почиташ най-високо между градовете

и майка ти – гръмоубитата.

Сега е обладан

от непосилна болест градът с народа си;

[1090] тръгни със стъпката очистваща по склона на Парнас

или над стенещия проток.

Ничев:

Почиташ този град пред всички други, както някога тя –

майка ти, сразена от гръм.

Днес, когато целият град

е обхванат от тежка беда

при нас ела с пречисти нозе! Парнаските

гори премини или вълните на пролива.

Славейков:

град от тебе най-обичан,

заедно со свойта майка

поразена от гърмът.

Днес, кога градът страдай

от жестоко зло, ела

като минеш склонове парнаски,

чрез вълните морски, чрез проливи

с спасителен бяг!

антистрофа 2

този превод:

О, ти, водителю на огън дишащи звезди,

на нощни гласове пазителю,

на Зевс дете родено;

[1095] яви се с наксоските ти пазачки,

с тиадите лудеещи всенощни,

танцуващи със господаря Якх.

Ничев:

Ти, хороводец на звездите, които дишат пламък, ти

цар на нощни веселби

роден Зевсов сине, ела,

царю, при нас! Ела, повел

тиадите, които безумни цяла нощ

прославят с хора тебе, Якхос, своя цар!

Славейков:

Ти, водач на звездний хор,

со възторженият сонм

Деви, Вакха славящи всенощно

с песни, с танци – бог всерадостний

при нас снизойди!

ІІІ. За трагедията

Размишлявайки за същността на трагическото, следва да се запитаме кое събитие трябва да бъде признато за трагическо. Очевидно не всяко премеждие и не всяка смърт създават усещане за трагедия – както сме свикнали да мислим за нея от Аристотел нататък. Ако приемем, че “Антигона” е образец за трагедия и потърсим кое в нея създава трагическо усещане, несъмнено ще обърнем внимание на поредицата самоубийства, завършващи със сцената на отчаянието, обзело Креон.

Но, както вече се каза, никаква поредица от загуби на близки хора не е сама по себе си достатъчна, за да възприемем един персонаж като трагически герой. Той става трагически, само когато сам оцени загубите си като “фатални”. Но какво значи това?

“Фатална” загуба, благодарение на която героят се оказва в трагическа ситуация, е тази, която е знак за необратимо отдалечаване от боговете, лишаване от благоволението им. Боговете вече не са “приятели” на този герой, както са приятели, примерно, на Одисей или на Менелай. Те са се отдръпнали от него завинаги и оттук нататък той е “проклет” – подобно на титаните или Тифон, които след войната си със Зевс са били захвърлени завинаги в Тартара.

Причината за това “отдръпване” на боговете е загадка за трагическия герой. Според Аристотел тя е някакво “голямо прегрешение” (megale hamartia):

А такъв [истински трагически герой – Н.Г.] е онзи, който не се отличава с добродетелност и справедливост и преминава към нещастие не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка,човек от разреда на онези, които са били в голяма слава и щастие, например Едип, Тиест и други знаменити мъже от подобни родове. Необходимо е следователно хубавата фабула… да води… от щастие към нещастие не поради порочност, а поради голяма грешка било на герой, какъвто казах, било по-скоро на по-добър, отколкото на по-лош.[11]

Но как става така, че героят извършва тази hamartia? Това просто негова вина ли е?

В литературата от онова време е обичайно да се говори, как боговете сами, според необяснимия си каприз, довеждат човека дотам, че да извърши прегрешението си. Това е видно още при Омир, където, примерно в ХІХ песен на “Илиада”, Агамемнон се съгласява, че е постъпил несправедливо към Ахил и че това е станало причина за големи беди; но когато обяснява причината за несправедливостта си, казва следното[12]:

Често ахейци говореха в стана за нашата разпра,

мен укоряваха много, но аз съм невинен! Виновни

бяха и Зевс, и Съдба, и Ериния, бродеща в мрака.

Те заслепиха жестоко ума ми в съвета ахейски

в оня ден, в който отнех аз дара на Ахила Пелеев.

Можех ли друго да сторя? Богинята всичко извършва.

Ата е щерка на Зевса, която ни всички замайва.

Гибелна, има тя нежни нозе, по земята не стъпва,

само се движи безспир по главите на смъртните хора,

зло причинява им често. И мене лукаво оплете.

В “Илиада” Агамемнон не е трагически герой, но обяснението, което той дава за тази своя “трагическа” грешка, съответства на многобройни места в по-нататъшната литература. Боговете помагат на едни хора, а изоставят други, и в техните мотиви е невъзможно да се вникне. Ето едно изказване на хора в “Антигона”, което много помага за разбирането на това усещане:

Защото колебливата Надежда полезна е за много от

[595] човеците, но и мнозина мами с празноумни Ероси.

Към опитния тя не се примъква,

преди да изгори крака си в пламъка.

Прочуто слово с мъдрост някой е изрекъл:

безчестното изглежда благородно

[600] комуто бог повел

е разума към Ата.

За кратко той ще е далеч от нея.

Трагедийно събитие има тогава, когато героят “се отдаде” на усещането за напуснатост от страна на боговете – и то на непоправима, безвъзвратна напуснатост.

Платон е забелязал това състояние на душевен срив, което представят поетите, и ги укорява за това. Основа на неговата критика е убеждението му, че бог не може да бъде причина за злото – “theos anaitios”.[13] Ето какво казва Платоновият Сократ, размишлявайки за състоянията на отчаяние, както са представени, примерно, у Омир:

Следователно ние отново ще молим Омир и другите поети да не карат Ахила, син на богиня, да ляга ту на едната си страна, ту на гръб, ту на лицето си, после да става, да се скита по брега на морето безплодно; и да не взема с двете си ръце мръсна пепел и да не си посипва главата, нито да плаче и стене, както поетът го е представил…[14]

Както се вижда, Платон смята съвременния му трагедиен жанр за нещо, което нанася вреда на нравствеността. Според него добродетелният човек, дори да претърпи големи загуби, би трябвало да ги посреща мъжествено, като смята, че боговете ги допускат за негово добро; а не да се отдава на необуздана скръб и така да показва недоволство от тяхното решение.

Този възглед на Платон надделява в по-нататъшната история на литературата. Не е странно, че още по негово време (и след Еврипид) трагедията тръгва към упадък и жанрът се явява отново едва в следреформационна западна Европа. Но и там трагедии се пишат или по антични сюжети (френската драматургия на ХVІІ в.), или героите са поставени в една извънвременна и по-скоро езическа обстановка (Шекспир).

Ето защо и днес, когато говорим за трагедия, ние мислим преди всичко за заблудени хора, жертва на пороците си. В литературата от по-ново време – дон Жуан, Фауст, Маргарита, Николай Ставрогин, Иван Карамазов.

***

[1] Преводът е отпечатан в осемтомното издание на Славейков от 1958-1959. Някои от сведенията, които предавам тук, дължа на бележките в т. 7, под редакцията на А. Тодоров.

[2] За преводите на „Антигона“ и на останалите Софоклови драми има подробно изложение от Д. Табакова в „Преводна рецепция на европейските литератури в България. Класическа литература“, 2002.

[3] По изданието R.D. Dawe в Teubner, 1985.

[4] Сп. „Сфумато“, бр. 1, 1998

[5] Des Sophokles Antigone. Griechisch und deutsch. Herausgegeben von August Boeckh. Berlin, 1843.

[6] Аристотел казва: Трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства (“Поетика” 1449 b ). Превод Ал. Ничев.

[7] За добрата фабула, като поредица от действия, свързани според вероятността и необходимостта вж. “Поетика” 1450 b 20 – 1452 a 11.

[8] Като в “Илиада”, където Ахил дълго не предава трупа на Хектор на троянците.

[9] …аз имам вече всички власти и престоли на (170) рода заради близостта си със загиналите…

[10] Впрочем това не е нечувано в класическата епоха. Херодот казва, че Камбиз веднъж заповядал да погребат живи 12 младежи от знатни персийски семейства (ІІІ, 35).

[11] “Поетика” 1353 а 7-17. Превод Ал. Ничев.

[12] ст. 85-94. Превод Ал. Милев и Бл. Димитрова.

[13] Вж. “Държавата” 380: Това е – продумах аз – един от законите и предписанията, който се отнася до боговете и според който трябва ораторите да говорят и поетите да пишат: бог не е причина за всичко, а само за доброто. Превод Ал. Милев.

[14] “Държавата” 388 а-b, като има предвид може би Илиада ХVІІІ, 22-35 и ХХІV, 9-12.

Софокъл. „Антигона“. „Проектория“, 2014; стр. i-xii
„Александрия II“, 2017; стр. 345-355

за хуманитаристиката, за човека, история, опити за античността

„Интелектуалците през античността“

януари 11, 2017 Николай Гочев Публикуване на коментар

Относно интелектуалците, особено най-влиятелните – ние говорим за тях като за групи, явяващи се в историята.

Но и самото съществуване на тези групи е по-скоро предположение. Изобщо как бихме могли да сме напълно сигурни, че някоя общност съществува? Въз основа на документи ли? Но нали и ние самите (за имената ни говоря) се намираме в различни списъци наред други хора – и от това следва ли, че сме в една общност с тях?

А за интелектуалците мислим най-напред с оглед на това, че те действат в дадена посока. Ето сега говорим за античните.

Първите по-познати явно са работили за обществото (държавата) – примерно за усъвършенстване на законодателството и за посредничество и овладяване на напрежения между гражданите, от които са можели да започнат войни. Те са т.нар. „мъдреци“ от времето на Крез и Солон.

Други (софистите) са разработвали техниката на публичното слово и начините да се оказва влияние на слушател, който взима решения. Това не е толкова опит за определена промяна на обществото, колкото създаване на инструмент за това.

А питагорейците се стремят към радикална промяна на обществения живот. Те създават нещо като религиозна общност (колегия от жреци). Основателят се обожествява приживе, като наред с него се поддържа култът към някои от известните божества, но малко на брой (Аполон, Хермес) и възможно да се върви към монотеизъм. Това е „църква“ (по омонимия, както би казал Аристотел) която би имала свои представителства във всички градове и чрез тях би достигнала до власт, включително и политическа, навсякъде. Тя е единствената интелектуална общност, срещу която е водена реална война, завършила, както се твърди, с физическото унищожение на членовете й.
Платон също има мисли, които го доближават до питагорейците – като се започне от предположението за математическата основа на видимия свят и се стигне до проекта за образованата върхушка (в „Държавата“), на която трябва да се повери управлението на града – и сигурно на само на един, който да е „образцов“, но на всеки.

А сократиците като цяло препоръчват да се мисли критически и да се търсят дефиниции за основните понятия, най-напред в областта на нравственото – за да „знаем за какво говорим“. Това ги отвежда към размисъл за началата на познанието, където се търси положително решение – защото те никога не са отричали, че има истина. Затова се стига до „вечните и неизменни“ ейдоси-образци на нещата при Платон и до логическите съчинения на Аристотел.

След Аристотел в гръцкия свят говорим за две забележими групи – киниците и епикурейците.

И двете групи се интересуват от въпроса за страха, неговите причини и избягването му.

Според киниците той е следствие на отделянето на „цивилизования“ от „природосъобразния“ начин на живот. Заради него се случва човек до такава степен да привикне с обстановката, създадена от цивилизацията, че да забрави, че е природно същество, подобно на всички други живи същества. Това го довежда до безпокойство относно конкретните материални придобивки и опазването им (тогава се появява комедийният образ на скъперника, при Менандър и Плавт); и също, до страха доколко е приспособен към обществото, което ги произвежда (в Теофраст, „Характери“).

Резултатът е че светогледът се стеснява, въображението се ограничава и човекът прекарва дните си в страдание и страх от реални или въображаеми загуби. Такъв начин на живот очевидно ще води до загуба на добродетели, които същият човек на думи цени и дори вярва, че притежава.

Покрай това става видим и вторият въпрос, с който се занимават киниците като интелектуалци – а именно, противоречието между заявления и поведение.
Защото почти всички преди тях, освен някои по-крайни софисти, настояват, че постигането на душевна добродетел трябва да е главна цел на човешкия живот и че то е неотделимо от мъдростта; и дори, че добродетелта е достатъчна за щастието.
Но се оказва, както забелязва Сократ в „Апологията“, че хората предпочитат да се занимават с всичко друго, освен с това, макар и на думи да го утвърждават.

Затова киникът се обрича на един странен и труден начин на живот – отказ от имущество и поведенческа „цивилизованост“. Целта му е да установи от опит, че повечето неща, смятани за необходими в живота, не са такива: и тогава ще се освободи от страха за материалното.
А после, променяйки поведението си, ще избегне и страха относно „приспособяването“. Защото, мисли киникът, човек може да се държи просто като живо същество и пак да остане човек и то дори по-добър от повечето – ако се грижи за душевните си добродетели.

Ето защо киническият път се оказва неочаквано привлекателен и в източниците се разказва как заможни и образовани хора внезапно са се отказвали от това, което имат, раздавали са имуществото си и заживявали като просяци, скитайки само с една тояга и една торба. Те били не само мъже, но и жени, като известната Хипархия – която заплашила близките си, че ако не й позволят да заживее с Кратет, ще се самоубие.

Киникът се явява в гръко-римската епоха наред с останалите философи (Лукиан, „Пиршеството“). Неговата фигура е аналогична на тази на християнския подвижник. Една от разликите е, че киникът винаги живее в града и там проповядва своята философия, докато подвижниците (като св. Антоний в края на III в.) предпочитат пустинята.

Епикуреецът е презряна фигура през античността. В „Пиршеството“ Лукиан пише, че когато поканеният на сватбата епикуреец влязъл и любезно поздравил, стоиците се извърнали от него като от някакъв прокажен или отцеубиец.

Казваме, че ако за стоика смъртта често изглежда като спасение от бедите на земния живот, то за епикурееца тя е най-големият проблем. Защото той иска да живее щастливо; а за да има щастие, трябва да се избегне страданието и на първо място страхът.

Страховете са за различни неща, но първият и главният е този от смъртта. Затова Епикур съветва да проумеем, че смъртта няма отношение към нас: защото, „когато ние сме тук, нея я няма, а когато тя дойде, ние ще отсъстваме“. Това е почти повторение на последния аргумент за безсмъртието на душата от „Федон“ – че тя, като немислима без живот, е жива по дефиниция и поради това не може да умре.

Освен от смъртта човек се бои от боговете, болката и безчестието. Тези въпроси се решават така: 1) на бога не подхожда да се занимава с дреболии – той е далеч от делата на смъртните и пребивава във вечно блаженство; 2) болката не бива да ни плаши, защото тя или е продължителна и поносима, или силна, но краткотрайна; 3) безчестието не е важно, защото мъдрият не се стреми към почести, а към спокоен и умерен живот сред близки приятели.

Епикурейците внасят две новости в светогледа на античния интелектуалец. Първо, те препоръчват оттегляне от обществения живот и затваряне в дома и тесния приятелски кръг – нещо, което никой преди тях не е смятал, че подобава на свободния мъж. Дори Сократ отрича, че води обикновен частен живот, а казва: „Мисля, че аз съм един от малцината, ако не и единственият измежду днешните хора, който се занимава с истинска политика.“

Освен това те са първите, които мислят, че добродетелта е само средство за постигане на щастието, а не призвание на човека, заради което може и трябва да бъдат пожертвани всички останали блага.

Наистина, някои софисти като Платоновите Тразимах (от „Държавата“) и Каликъл (от „Горгий“) казват, че нравствените добродетели са или недоразумение, или измама (глупост, полезна за властта); но, като честолюбиви хора, те не биха казали, че добродетелта е ценна с това, че може да помогне на човека да преживее дните си необезпокоявано и приятно.

друго, за студентите, за събитията днес, за хуманитаристиката, модерни и съвременни опити за античността

Дипломни работи и дисертации 2002-2016

октомври 31, 2016 Николай Гочев Публикуване на коментар

През тази есен в Магистърската програма „Антична култура и литература“ бяха приети студенти за 15-ти пореден път.

През изминалите 14 години (2002-2016) в нея са участвали общо 54 магистранти.

Бяха защитени 28 дипломни работи, а девет от магистрите вече са защитили и докторски дисертации.

Ето кои са те (някои сведения все още липсват).

Дипломни работи:

Александра Димитрова – „История на понятието „misericordia“ в литературата за идеалния владетел (I в. пр. Хр. – V в. сл. Хр.)“ с научен ръководител проф. дфн Анастас Герджиков и рецензент доц. д-р Елия Маринова (защитена на 25 октомври 2016)
Елина Боева- „Multimoda sapientia – синтез на развлекателното и дидактичното в Disciplina clericalis от Петрус Алфонси“, с научен ръководител доц. д-р Елия Маринова и рецензент доц. Анна Николова (защитена на 29 октомври 2015)

Цветомира Колева- „Разумното същество и образованият човек в романа на Лудвиг Холберг `Подземното пътешествие на Нилс Клим`“, с научен ръководител доц. д-р Елия Маринова и рецензент д-р Димитър Илиев (защитена на 29 октомври 2015)
Димитър Мирчев – „Иосиф Флавий. `Автобиография`. Превод и коментар“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев и рецензент проф. дфн Мирена Славова (защитена на 4-ти април 2014)

Ева Пацовска – „Amor и Minne в цикъла стихотворения `Еней и Дидона` в Carmina Burana“ с научен ръководител доц. д-р Елия Маринова (защитена на 23-ти октомври 2014)

Радослав Спасов(защити дипломната си работа на 24 април 2013)

Стефан Стефанов– „Превод и коментар на `Елегии` от Теогнид (ст. 1-502)“с научен ръководител д-р Димитър Илиев и рецензент ас. Доротея Табакова (защитена на 24 април 2013)

Мина Петрова- „Ролята на lena в елегиите на Проперций и Овидий“ с научен ръководител проф. дфн Анастас Герджиков и рецензент доц. д-р Елия Маринова (защитена на 3 април 2012)

Мария Шахпазова- „Елинизмът в творчеството на Кавафис“ с научни ръководители проф. дфн Мирена Славова и д-р Георгия Кацелу, и рецензент ас. Нели Методиева (защитена на 3 април 2012)
Зорница Радева– „Проблемът за душата в земното тяло при Марсилио Фичино: „Платонова теология“, ХVІІ, 4-7. Превод и коментар“с научни ръководители доц. д-р Елия Маринова и проф. дфн Цочо Бояджиев, и рецензент доц. д-р Анна Николова (защитена на 14 октомври 2011)

11. Росен Русев – с научен ръководител доц. д-р Иван Христов (защити дипломната си работа през юни 2010)

12. Иглика Милушева–„Добродетелите в латинските и гръцки надписи от Тракия и Горна Мизия: pietas“ с научен ръководител проф. дфн Мирена Славова и рецензент проф. дфн Анастас Герджиков (защитена на 26 март 2010)

13. Калина Босева- „De cultura hortorum’ на Валафрид Страбон – традиция и новаторство“ с научен ръководител доц. д-р Анна Николова и рецензент доц. д-р Елия Маринова (защитена на 26 март 2010)

14. Радостина Янчева-„Положението на жената в Рим“ с научен ръководител доц. д-р Мария Костова и рецензент доц. д-р Виолета Герджикова (защитена на 26 март 2010)

15. Светлана Вълкова-„Превод на думи със значение „съдба, участ“ в трагедиите на Софокъл“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев и рецензент проф. дфн Мирена Славова (защитена на 26 март 2010)

16. Вероника Кифорова-Келбечева- „Щастие и политическа система при Аристотел“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев (защитена на 10 април 2009)

17. Люба Радулова- „Надписи, свързани със зрелища в Долна Мизия и Тракия“ (защитена на 10 април 2009)

18. Герасим Петрински – „Конкурсите аз красота във византийския императорски двор (788-830 сл. Хр.)“ с научен ръководител проф. дин Кирил Павликянов (защитена през юни 2008)

19. Вяра Калфина- „Кирка в гръцката и римската епическа поезия“ с научен ръководител доц. д-р Елия Маринова и рецензент доц. д-р Виолета Герджикова (защитена на 4 април 2008)

20. Росен Миланов- „Християнската аскеза в произведенията на св. Евхерий Лугдунски“ с научен ръководител доц. д-р Анна Николова и рецензент проф. дфн Анастас Герджиков (защитена на 4 април 2008)

21. Христо Христов- „Истинска история. Лукиан като критик и художник“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев и рецензент д-р Димитър Илиев (защитена на 4 април 2008)

22. Венцислав Стойков – „Евангелието от Иоан. Методология на превода“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев (защитена през 2008)

23. Гергана Петкова–„Елементи на повествованието в античния роман. Наблюдения върху тяхната употреба в любовно–приключенския роман и някои произведения на Еврипид, Менандър и римските комедиографи“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев и рецензент д-р Невена Панова (защитена на 21 септември 2007 г. )

24. Биляна Дескова – „Съчинението на Сенека `De ira` и резюмето на Мартин от Брага“ с научен ръководител проф. дфн Анастас Герджиков (защитена през 2007)

25. Марта Ивайлова -„Физиолог. Раннохристиянската книга за животни. Промени при превода на латински език и при по-късната гръцка редакция“ с научен ръководител проф дфн Петя Янева (защитена през март 2007).

26. Георги Гочев – „Законът и `Законите` на Платон. Мисловни структури и категории на гръцкия закон“ с научен ръководител доц. д-р Николай Гочев (защитена през септември 2006)

27. Тамара Кръстева – „Акушерство и патология на бременността в гинекологичните трактати на Corpus Hippocraticum“ с научен ръководител доц. д-р В. Герджикова (защитена през юни 2006)

28. Марта Методиева (защити дипломната си работа през октомври2005)

Дисертации:

Росен Русев (приет през учебната 2007/2008) – „Движение и енергия в дебата за вечността на света между Йоан Филопон и Прокъл“ (защитена на 16 октомври 2015, СУ-БФ)

Люба Радулова (2007/2008) – „Епиграфски паметници с правно съдържание от Долна Мизия“ (защитена на 13 януари 2014, СУ-ФКНФ и Sapienza-Roma)

Христо Христов(2004/2005) – „Ръководното понятие за публичен разум във философията на Джон Ролс“ (защитена на 24 юни 2013, СУ-ФФ)

Марта Ивайлова (2005/2006) – „Женски божества в големите прорицалища Делфи и Додона. Гея, Диона и Темида” с научен ръководител В. Герджикова (защитена на 10 април 2013, СУ-ФКНФ)

Вяра Калфина (2006/2007) – „Ритуални аспекти на митологичните мотиви за насилствена смърт в древногръцки културен контекст“ (защитена на 10 септември 2012)

Герасим Петрински (2006/2007) – „Oбразът на демона във византийскатаагиографска литература oт времето на император Юстиниан І до епохата на Симеон Метафраст“ с научен ръководител проф. дин Кирил Павликянов (защитена на 2 юли 2012, СУ-ФКНФ)

Георги Гочев (2004/2005) – „Щастие и промяна. Разбирането за благополучие в старогръцката литература до епохата на Елинизма“ (защитена през 2010, НБУ)

Моника Портокалска (2003/2004) – „Критерият за истина в елинистическата философия“ (защитена през юни 2007, СУ-ФФ)

Янко Димитров (2002/2003) – „Образът на магьосника и астролога във византийската историографска и юридическа литература“ с научен ръководител проф. дин Кирил Павликянов (защитена през юни 2007, СНС по литературознание)

***

http://antichnost.blogspot.bg/2016/10/2002-2016.html

за хуманитаристиката, история

Класическо наследство и класическо образование в България (IX-XXI в.)

септември 10, 2016 Николай Гочев Публикуване на коментар

Класическо образование и идея за класическа древност
в
България

2021/2022

Магистърска програма
„Класически езици и антична литература“

Част първа

X-XIV в.

Лекция I

(29 октомври, 2021)

Античността в Новия завет

1. Градове в Римската империя

– Близкият изток (средиземноморското крайбрежие, Сирия, Палестина отсам и отвъд река Йордан)

Тир и Сидон – градове на финикийското крайбрежие (Мат. 11)
Йопия (Деяния, 9), Птолемаида (Деяния, 21)
Назарет, Капернаум, Хоразин, Витсаида (Мат. 2, 8, 11); Кана (Иоан, 2)
Сихар в Самария (Иоан, 4)
Лида (Деяния, 9), Антипатрида (Деяния, 23)
Витания и Витфагия (Марк, 11)
Йерихон (Мат. 20)
Витлеем, Емаус – градове в Юдея (Лука, 2 и 24)

– Мала Азия с прилежащите ѝ острови

Тарс, Селевкия
Саламин, Пафос
Перга, Антиохия (Деяния, 13)
Икония, Листра, Дерва (Деяния, 14)
Патара (Деяния, 21)
Митилена (Деяния, 20)
Тиатира (Деяния, 16), Ефес (Деяния, 18), Асос,
Милет (Деяния, 20), Книдос (Деяния, 28)

– Европа (Македония, Гърция, Крит, Италия)

Неапол, Филипи, Амфипол, Аполония (Деяния, 17)
Солун, Берия (Деяния, 17)
Атина (Деяния, 17)
Салмона, Добри пристанища, Ласея (Деяния, 27)
Сиракуза, Регион, Потиоли, Трите кръчми, Рим (Деяния, 28)

2. Области

– Палестина

Гадаринска област, Десетоградие (Мат. 4)
Идумея (Марк, 3)

– Мала Азия

Галатия, Фригия, Мизия, Витиния, Троада (Деяния, 18)

– Европа

Македония (Деяния, 16); Ахея (Деяния, 18)

3. Етноси и езици

„Парти и мидийци, еламци и жители на Месопотамия, Юдея и Кападокия, на Понт и Мала Азия, на Фригия и Памфилия, на Египет и либийските области около Кириния… критяни и араби – как ги слушаме да говорят на нашите езици?“ (Деяния, 2);
„започнаха да викат на ликаонски“ (Деяния, 14);

Някои обяви в Юдея се пишат на три езика (Лука, 23)
Хора с различни родни езици обикновено разговарят помежду си на гръцки (в източната част на Империята):
„А той рече: Знаеш ли гръцки“ (Деяния, 21);
Палестинските юдеи говорят помежду се на еврейски:
„Като чуха, че им говори на еврейски език, още повече утихнаха“ (Деяния, 22);

4. Римска администрация и военно присъствие

– императорът

Заповед на император Август да се извърши преброяване на населението „по цялата земя“ (apographesthai pasan ten oikoumenen) (Лука, 2)
Тиберий: на 15-тата година от управлението му започва проповедта на Иоан Кръстител

– местни управители и офицери

Квириний, управител (hegemoneuontos Kyreniou) на Сирия по време на преброяването (Лука, 2)
Пилат Понтийски, hegemon (Мат. 27).
Антоний Феликс, управител на Юдея (Деяния, 23)
Порций Фест, управител на Юдея

Клавдий Лизий, хилядник (Деяния, 23)
Корнилий (стотник/центурион) (Деяния, 10).

– военни и административни квартири и центрове; военни подразделения

Претория (Мат. 27
Полк:„Италийският полк (speire)“, в който служел стотникът Корнилий. Полкът се командва от хилядник (chiliarchos tes speires – Деяния, 21)
Легион (Лука, 8)

– войни

„Иерусалим обсаден от войски; ще бъде тъпкан от езичници“ – има се предвид обсадата, командвана от Веспасиан и Тит, и превземането на града през 70 сл. Хр. (Лука, 21)

– граждански права и правораздаване

Права на римските граждани за разлика от другите жители на империята. Гражданството може да е по рождение или да се придобие (купи).
„- Нима ви е позволено да бичувате римски гражданин, и то неосъден?“
„- Това гражданство аз съм придобил за много пари. – Аз пък съм се родил такъв“ (Деяния, 22);
„- Искам императорски съд! – Тогава Фест, като поговори със съвета, отвърна: „Императорски съд искаш, при императора ще идеш““ (Деяния, 25)

Никой не може да бъде осъден на смърт без съдебен процес:
„ [Фест:] У римляните не е обичайно да предават човека на смърт, преди обвиненият да има пред себе си обвинителите и да ме се позволи да се защити от обвинението“ (Деяния, 25)

Римските чиновници не могат да взимат съдебни решения относно обичаите на народите в империята:
„Щом спорът е за учение, за имена и за вашия Закон, уредете го сами“ (Деяния, 18)

5. Васални царе и местни съвещателни органи

– юдейски царе и владетели в Палестина/Близкия изток

По времето на раждането на Христос цар на Юдея е Ирод, син на Антипатър
Наследен от сина си Архелай (Мат. 2)
Ирод Антипа, четвъртовластник (Мат. 14)
Филип, четвъртовластник (Мат. 14).
Лисаний – четвъртовластник над Авилиния (източно от Итурея) (Лука, 3)
Ирод Агрипа I, цар (Деяния, 12)
Ирод Агрипа II, цар (Деяния, 25)

Юдейските първосвещеници – заявяват, че признават за свой единствен цар императора (Иоан, 19).

6. Религия и култура (обичаи, образование)

– юдейската диаспора (разселване)

„Йосия, левит, родом от Кипър“ (Деяния, 4); „киринейци и александрийци, юдеи от Киликия и Азия“ (Деяния, 6); „измоли от него писма до синагогите в Дамаск“ (Деяния, 9); „стигнаха до Финикия, Кипър и Антиохия, и не проповядваха учението на никого, освен на юдеи“ (Деяния, 11); синагогата в Антиохия Писидийска (Деяния, 13); „А като стигна в Ефес, остави ги там, а сам той влезе в синагогата, за да разговаря с юдеите“ (Деяния, 18);
„дойдоха в Солун, където имаше юдейска синагога“; „той беседваше в синагогата с юдеите [в Атина]“ (Деяния, 17); „Къщата [на Юст] беше до синагогата [в Коринт]“;
„След три дена Павел свика юдейските първенци [в Рим]“ (Деяния, 28);

Понякога били екстрадирани с императорско решение:
„Клавдий бе заповядал всички юдеи да напуснат Рим“ (Деяния, 18);

– езичеството (държавният политеизъм)

Различието между юдеи и други жители на империята:
„Всички жители на Мала Азия – юдеи и елини – чуха словото на Господ Иисус“ (Деяния, 19)

Култови средища:
„Има опасност… храма на великата богиня Артемида да не го смятат за нищо и тази, която цяла Мала Азия и целият свят почитат, да загуби величието си“ (Деяния, 19),

Философските школи:
„Някои епикурейски и стоически философи влизаха в спор с него“ (Деяния, 17),

7. Мерки и парични единици

Разстоянията може да се измерват в стадии

Динарий (Мат. 20); талант (гл. 25); сребърник (Мат. 27).
Драхма (Лука, 15); мина (Лука, 19); лепта (Лука, 21)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. София, 1925

Новият завет на нашия Господ Иисус Христос. ББД, 2005

Nestle-Aland. Novum Testamentum graece. Deutsche Bibelgesellschaft. Stuttgart, 1979/1995

Изследвания

С. Бек и М. Бран. „Еврейска история. От края на библейския период до днес“. Преработил и допълнил С.М. Дубнов (1895). Издава израилския клуб „Съединение“. София, 1922

Иисус Христос в документах истории. Сост. Б.Г. Деревенского. СПб. „Алетейя“, 1998

Н. Шиваров. Библейска археология. Синодално издателство, 1992

Речници и атласи

Х. Мей, Р. Хамилтън. Оксфордски библейски атлас. Превод Е. Масларова, Н. Шиваров, Сл. Вълчанов. „Нов човек“, 1998

J. Perthes. Atlas antiquus. Gotha, 1892/1897

W. Smith. A Dictionary of Greek and Roman antiquities. London, 1890-1891

…

Лекция II

(5 ноември, 2021)

Легендата за Троянската война
в
средновековна България

1. Троянската легенда в българския превод на „Хроника“ на Константин Манасий.

Манасий (живял до 1187 г.) е автор на няколко малки стихотворни произведения и един любовен роман, също в стихове („Аристандър и Калитея“). Най-известното му съчинение е Σύνοψις ἱστορική („Хроника“, букв. „Исторически обзор“, в 6733 стиха) от сътворението на света до 1081 г. (края на управлението на Никифор III Вотаниат).
Смята се, че е преведена у нас през 30-те години на XIV в., от търновски преводач.

Във ватиканския препис на превода Троянската легенда е изложена два пъти. Първият разказ е самият превод на мястото у Манасий: той е решил да представи Троянската война след краткото си изложение на еврейската история – от Иисус Навин до Иехония и превземането на Иерусалим от Навуходоносор. Според него Троя е била разрушена по времето на цар Давид.

„Преводачът и преписвачите на текста очевидно са били недоволни от начина, по който Константин Манасий е изложил в стихове историята на Троянската война. Като хора, без съмнение, книжни и начетени, те са решили да допълнят неговото изложение в тази част на старогръцката история и затова, непосредствено след разказа на византийския писател [л. 32-41], на л. 42-62, са поставили второ по-обстоятелствено повествование на същите събития [в проза].“

2. Изложението на Манасий

Войната срещу Троя избухва по времето на цар Давид, и причината за нея е Елена, жената на Менелай. Ще ви я разкажа, но не по начина, по който го е направил Омир.
Когато в Троя царувал Приам, неговата съпруга Хекуба, която вече била родила много деца, сънувала страшен сън. Присънило ѝ се, че ражда горяща главня, която опожарява целия град. След като се посъветвали с придворните мъдреци относно съня, Приам и Хекуба решили да подхвърлят детето извън града, така че да бъде изядено от дивите зверове. Детето се родило и било наречено Александър. Те го подхвърлили, но веднага след това то било намерено от пастири, които решили да го отгледат и го нарекли Парис.
След като Парис пораснал, Приам го приел в двореца си „като сътрапезник“, защото смятал, че предсказанието на съня няма да се изпълни.

Случило се, че Александър по невнимание убил един свой съгражданин. Поради това той трябвало да напусне града, и решил да отиде в Спарта, при цар Менелай. Менелай го приел добре. Веднъж обаче му се наложило да замине; тогава Александър забелязал красивата му жена, влюбил се и напуснал града заедно с нея.
Плавайки, първо попаднали във Финикия; а след това достигнали до Канобското устие на Нил, където имало храм на Херакъл. Потърсили убежище в него, като същевременно спътниците на Александър го упреквали за безчестната му постъпка. За това научил египетският цар Протей. Той повикал Александър и след като разбрал, че жената е открадната, го укорил сурово и заявил, че ще я задържи при себе си; а на него заповядал да напусне Египет.
Така Парис се завърнал в Троя „с празни ръце“.
Менелай се завърнал и като разбрал какво се е случило, двамата с Тиндарей повикали онези елински първенци, които се били заклели да се бият за Елена, ако някога бъде похитена. Пристигнали воини от Атина, Тесалия, Ахея, Родос, Итака, Скирос, Саламин, Крит, Коринт. Споменати са Менестей от Атина, Нестор, Одисей, Аякс, Идоменей, Тлеполем от Родос, Ахил. Определили главнокомандващия (не се споменава името му).
Решили най-напред да атакуват подвластните на Троя области и царства; и Ахил заедно с други нападнал множество острови и населени места из континента. Слухът, че Протей бил отнел Елена от Парис и я държал в Мемфис, вече се бил разнесъл; но въпреки това елините бързали да нападнат Троя – за отмъщение, а и заради големите ѝ богатства.
Троянците от своя страна свикали своите съюзници: мизи, кари, ликийци, фриги и други народи от цяла Азия. Самата Троя имала 50 000 жители.
В началото елините надделявали благодарение на храбростта на Ахил. Но скоро след това Одисей, който мразел Паламед, го наклеветил, че заговорничи с Ахил против царя в полза на троянците. Царят се поддал на измамата и в отсъствието на Ахил Паламед бил убит с камъни.
След като Ахил узнал това, призовал своите воини да не участват в битките. Поради това много елини били избити от троянците, водени от Хектор. Предводителите на елините молили Ахил да се върне в боя, но той се съгласил едва след като Патрокъл бил убит от Хектор. Тогава се завърнал и убил Хектор.

Приам призовал на помощ амазонките; а след това се обърнал и към юдейския цар Давид, който отказал да участва. След това поискал помощ от индийския цар Тавтант, който изпратил „Мемнон с множество безбройно“. Елините се изплашили от „черноликите“ индийци и от „зверовете, дето Индия отглежда.“
Войната била прекъсната за кратко, за да се извършат жертвоприношения. По това време Ахил започнал да се среща с Поликсена в един храм недалеч от стените на Троя. Парис и Деифоб се престорили, че са готови да му я дадат за жена; но когато се събрали в храма за церемонията, Парис ранил Ахил и двамата побягнали. Одисей и Аякс узнали за това, влезли в храма и намерили умиращия Ахил, който им казал, че са го убили с измама. Аякс взел тялото му и го отнесъл в елинския лагер.

След това елините довели Ахиловия син Пир, роден от Деидамия. Започнали нови битки, които продължили, докато станало ясно, че Троя не може да бъде превзета с оръжие, а само с измама. Построили дървения кон; едни влезли в него, а други се оттеглили на Тенедос. Троянците го открили на пристанището, поколебали се какво да правят, но решили да го внесат в града.
Когато скритите в коня воини разбрали, че целият град спи, излезли и отворили вратите за външната войска. Така Троя била превзета. Били извършени много грабежи, жестокости и убийства.

На връщане Менелай плавал дълго и достигнал Египет. Отишъл при Протей в Мемфис, бил посрещнат е с почести и си прибрал Елена. Завърнал се в страната си на осмата година след превземането на Троя. Там узнал и как е загинал „родственикът“ му.

3. „Троянската притча“

Имало някога един цар на име Фрикс. Веднъж, когато бил на лов край морето, той забелязал красива местност, подходяща за построяване на град. И така той се заел да строи, строил града до старостта си и го нарекъл „Фригия“.
Неговият син на име Ил продължил строежа и нарекъл града „Илион“. Синът на Ил се казвал Лаомедонт; той също променил името на града. Така направил и неговият син – Асарак. Синът на Асарак, Дардан, пък нарекъл града Дардания. А неговият син – Троил – го нарекъл Троя. Син на Троил бил Приам.

Жената на Приам, Хекуба, веднъж му разказала един сън – как ѝ се сторило, че родила главня, която се издигнала до небето, паднала в морето, а искрите, излетели от нея, изгорили Троя. Той се посъветвал със своите мъдреци и боляри, и двамата с Хекуба решили да убият детето. Но когато то се родило, тя видяла, че е хубаво, и не се осмелила да го убие, а го облякла в царски дрехи и го дала на един младеж да го отнесе извън града. Там го намерил един овчар и го дал на жена си, която наскоро била родила, да го отгледа заедно с техния син. Нарекли го Парис Пастирев. Детето пораснало здраво и силно и побеждавало всички младежи в единоборствата.

По това време цар Пелей се женел за „госпожа Тетида“. Поканил много гости, сред тях и Парис; също и три „вили пророчици“, най-красивите в приморието. Една госпожа на име Дискордия не била поканена, защото била свадлива. За да си отмъсти, тя поръчала на слугата си да хвърли в градината сред гостите златна ябълка, на която пишело: „За най-хубавата от пророчиците“.
Трите пророчици намерили ябълката, скарали се и отишли в Троя да се съдят пред бог Феб и пророк Юпитер. Те ги отпратили към Парис. Той ги накарал да му се покажат само по ризи, за да може да отсъди справедливо. Юнона му предложила богатство, Палада – юначество, а Венера казала, че ще му даде Елена, гръцка царица и жена на цар Менелай – най-хубавата жена в Гърция. Казала, че ще го нарече „Александър Парис“; и добавила, че истинските му родители са Приам и Хекуба.
Тогава Парис ѝ дал ябълката и отишъл да се сбогува с овчаря, който го бил отгледал. А по пътя към Троя, близо до река Ксант, срещнал Венера и ѝ предложил да се любят, като се заклел, че никога няма да я изостави. И така, първата му любов била Венера. Като пристигнал в Троя, всички му се зарадвали, а Приам и Хекуба го въвели в двореца.
Приам обявил, че който помогне в граденето на Троя, ще му даде три дола злато. Дошли двама земни дявола и предложили да строят града на тази цена. Единият се казвал Феб. Той, докато свирел на лирата си, градът се строял сам. Другият – Нептун – носел от морето вар, камъни и вода. Като свършили работата и поискали обещаното заплащане, царят им показал три шепи с ръка и рекъл, че това са доловете, което той ще им напълни със злато. Земните дяволи се разсърдили, отишли при пророчиците и започнали да говорят за бъдещото разоряване на троянската крепост. А пророкът Юпитер отишъл при Касандра, разказал ѝ троянските тайни, но я предупредил да не говори за тях на троянките, защото ще направи така, че да не ѝ вярват. Тя обаче им казала какво ще стане. А те не ѝ повярвали.

Александър молел всеки ден Приам да го пусне да отиде на служба в Гърция при Менелай. Накрая Приам се съгласил и Парис заминал.
Пристигнал там и казал, че идва не за друго, а да види какви са пиршествата в царския дворец. И когато тримата седели на трапезата, Парис пишел с червено вино на бяла кърпа любовни послания до Елена, които Менелай не разбирал, тъй като не можел да чете. Елена предупреждавала Парис да не бъде толкова дързък, за да не пострада от мъжа ѝ. Менелай пък съобщил на брат си Агамемнон, че има сътрапезници, които му служат; а Агамемнон отвърнал, че трябва да внимава да не би някой от тези сътрапезници да отнеме честта му.
Един ден Менелай получил известие, че ахайската област се отметнала и решил да ги нападне. Парис казал, че е болен и не може да дойде. След това, в отсъствието на Менелай, качил Елена на кораба си и пристигнал в Троя. Никой от града не пожелал да го посрещне; но Приам и Хекуба излезли и ги приели в двореца си.

Менелай узнал какво е станало, отплавал за Троя, но там не постигнал нищо; и се върнал обратно. Брат му Агамемнон събрал войска и дошъл на помощ. Скоро след това дошли Аякс Теламонов и Паламед. Одисей, като научил за предстоящия поход, се престорил на луд и започнал да оре пясък и да сее сол; но Паламед го изобличил, като предложил да поставят сина му пред ралото. Одисей спрял, а Аякс го завел при царете. Той казал, че е против войната и не иска да гледа колко кръв ще се пролее под Троя заради Елена.
Ахил, който също не искал да участва, се облякъл в женски дрехи и се разхождал „с госпожите по градовете“. Войската, състояща се от 1070 кораба, пристигнала при Троя, където хората на Агамемнон убили кошутата на „вилата и пророчица“ Фелеша (Артемида). Тогава започнала морска буря, която не позволявала на корабите да потеглят. Менелай се допитал до гадателя Калхас, който казал, че Артемида е разгневена заради кошутата и иска да ѝ предадат Агамемноновата дъщеря, госпожа Цветана (Ифигения). Менелай съобщил на Агамемнон, който се разгневил; но Одисей го посъветвал да отстъпи. Тогава той го изпратил да вземе Цветана. Одисей пристигнал при Клитемнестра и ѝ казал, че троянците и елините са се помирили, Елена е върната, а Цветана била обещана за жена на Приамовия син Хелен. Когато Одисей и Цветана потеглили, вълнението престанало. Артемида казала на Агамемнон да ѝ остави дъщеря си и да не се безпокои за нея.

Битките започнали. Начело на гръцката войска вървели Аякс и Одисей, а срещу тях били Хектор, Анхиз, Антенор и Хелен. Хектор потопявал гръцките кораби със стрели с „жив огън“. Хелен влязъл в бой Тевкър и го повалил на земята; спасил го Аякс.
Менелай и Одисей отишли при Приам, за да поискат Елена. Приам бил готов да я върне, но Парис не се съгласил и дори имал намерение да убие пратениците. Венера се сърди на Парис, че я е изоставил. След това укорява Елена заради прелюбодеянията ѝ (Парис бил третият ѝ мъж след Тезей и Менелай).
Менелай и Одисей се върнали при войската. Допитали се до Калхас как може да се превземе Троя, а той отвърнал, че трябва да доведат Ахил и Полипет , да вземат статуята на Минерва от Троя и да се събори големият камък над градските врати. Одисей влязъл тайно в града, откраднал статуята на Минерва и на връщане убил Рез и откарал белия му кон. Аякс отишъл да търси Ахил и пристигнал в Халкедон при цар Коет (Ликомед), който имал пет дъщери, а сред тях бил Ахил, като шеста. Одисей също го търсел; потеглил с коня на Рез и красиви доспехи, сред които и един щит, на който бил изобразен целият свят. Пристигнал при Коет и разпознал Ахил – по това, че единствен сред „дъщерите“ обърнал внимание на коня и оръжието.
И така, те пристигнали на фригийското крайбрежие, където попаднали на Хектор и Телеспон. Ахил убил Телеспон и грабнал дъщеря му Бризеида. Хектор пък се биел с голям успех срещу гърците, но се страхувал от гласа на Ахил.

Един ден Ахил срещнал Хектор на бойното поле; двамата само се поздравили и решили все още да не се бият. През това време била пленена Хризеида, чийто баща бил син на бог Феб. Агамемнон я взел, а Феб се разгневил и изпратил мор върху войската. Ахил попитал Калхас защо се случва това, а той казал коя е причината. Ахил говорил с Менелай и сам върнал Хризеида на баща ѝ; тогава разгневеният Агамемнон взел Бризеида. Ахил отказал да се бие. Скоро след това царете пратили Одисей и Тевкър с молба да се върне; но дори и след като му върнали Бризеида, той продължил да отказва.

Аякс влиза в единоборство с Хектор и го поваля с камък („който не може да се вдигне и от двама юнака“). Хектор казва, че той би трябвало да е фригиец и споменава за Хезиона; а Аякс му дава меча си.
Хектор упреква Парис, че не влиза в бой, а той му обещава да се бие. Дуел между Менелай и Парис, спечелен от Менелай. Венера покрива Парис с мъгла и той избягва. Елена го упреква заради липсата на мъжество, и че отстъпва на Менелай и Хектор.

Патрокъл („слуга“ на Ахил) предложил да вземе оръжието му и да влезе в боя. Хектор го взел за Ахил и се изплашил, но после се върнал, убил го и го завързал за опашката на коня си, за да го влачи, като мислел, че е убил Ахил. Ахил помолил майка си за ново въоръжение. Тя отишла при ковача Вулкан, „под когото се намираха триста малки дявола“, и го убедила да изработи оръжие.
През това време Андромаха вижда страшен сън и моли Приам да не пуска Хектор да се бие с Ахил. На другия ден Хекуба, Касандра и Поликсена убеждават Хектор да не се бие; Андромаха слага сина си пред коня му и се облича в черно.

Хектор излязъл пред стените и с Ахил се споразумели да се бият на следващия ден. Ахил го убил и го отнесъл в гръцкия стан. Приам, като узнал това, се облякъл в бедни дрехи и отишъл в шатрата на Ахил, който не го разпознал. После станало ясно кой е, и Ахил се съгласил сам да отнесе тялото на Хектор до Троя.
Приам, за да се отблагодари, предложил да му даде дъщеря си Поликсена за жена. Отишли в храма за сватбата, но скрилият се там Хелен го улучил с отровна стрела в петата (само тя не била защитена с броня). Приам изпратил доспехите на Ахил на двамата царе. Те му поръчвали да изгори тялото и да им изпрати урната.

Спор между Одисей и Аякс за оръжията на Ахил. Военачалниците присъждат оръжието на Одисей, а Аякс се пронизва с меча си. Във войската настъпва смут; Одисей казва, че ще направи така, че да превземат Троя с измама.
Хекуба разбира, че градът ще загине, и праща най-малкия си син Полидор при Полиместор.
Одисей изработва кон (от мед, стъкло и восък) и въвежда в него 300 юнака. Троянските госпожи настояват конят да бъде въведен в крепостта. Налага се да съборят камъка над портата. Тогава скритите в коня гърци разбиват стъклото и излизат; идват и другите. Троя е превзета.

Довеждат Александър и Елена пред Менелай. Елена казва, че той е виновен, защото я е оставил сама с Парис, а той заповядва да им отрежат главите. Принасят Поликсена в жертва пред Ахиловия гроб.
Хекуба е дадена на Одисей. Цар Полиместор, като узнава за превземането на Троя, убива Полидор и го хвърля в морето. Хекуба го вижда и заплаква, Полиместор идва да говори с нея, а троянките го убиват с ножове; а гражданите убиват троянките с камъни.

Менелай и другите се завръщат, след като са били под стените на Троя 10 години и 7 месеца. Троя е разрушена през 360 г. пр. Хр.

Така Бог смирява онези, които се превъзнасят и изтребва нечестивите.

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Аполодор. „Митологическа библиотека“ Превод М. Славова. В: „Старогръцки митографи“. Пловдив, 2015

Вергилий. „Енеида“. Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1980

Еврипид. „Елена“. Превод Д. Табакова. В: Еврипид. Избрани трагедии. „Архетип“, 2008

Летописта на Константин Манаси. Фототипно издание на Ватиканския препис. Увод и бележки Ив. Дуйчев. БАН, 1963
Среднеболгарский перевод Хроники Константина Манассии в славянских литературах. Ред. И. С. Дуйчев, Д. С. Лихачев. БАН, 1988.
Хрониката на Константин Манаси. Превод, предговор и коментар Ив. Буюклиев. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Овидий. „Метаморфози“. Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1974/1981

Омир. „Илиада“. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. „Народна култура“, 1969
Хомер. „Илиада“. Превод Н. Вранчев. „Ралица“ (предговор от 1938, след 1944)

Омир. Одисея. Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1981.
Старобългарски разкази. Текстове, превод и бележки. Съст. Й. Иванов. София, 1935

Тукидид. „История на Пелопонеската война“. Превод М. Мирчев. „НИ“, 1979

Изследвания

Н. Шиваров. Библейска археология. Синодално издателство, 1992

История на българската средновековна литература. Съст. А. Милтенова. „Изток-Запад“, 2008

Речници

Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. „Петър Берон“, 1992

…

Лекция III

(12 ноември, 2021)

Античност и идея за история
в
„Манасиевата хроника“

1. Сътворение на света. Източни държави. Гърците. Завоевания на Александър Македонски

– предговор

Едни души се стремят към богатство, други – към разум и слово. Те именно обичат книгите. Такава е „царствената и словолюбива“ душа, към която се обръща авторът.

– сътворение

Небето е създадено от Божието „мирозиждително/κοσμοκτίστωρ“ слово. На втория ден е сътворено „второто небе“. Над водата, стекла се на отделни места, се издига земя, а водните басейни около нея са наречени „море“.
На четвъртия ден се явяват слънцето и луната. Имена и вид на планетите. На петия ден се появяват животните, а на шестия Бог посажда райската градина. Дървото на живота и четирите реки.
Бог сътворява човека: той е душа и тяло, ум и свободна воля. Заповядва му да не докосва „разумното дърво“; и му показва всички живи същества. Създаване на Ева.
Сатаната се изпълва със завист и изпраща змията при „прамайката“. „Ще бъдете богове и ще разбирате всичко“.

– от прогонването на Адам и Ева от рая до Потопа

Ева ражда Авел и Каин. Братоубийството. Каин е първият, който прави заграждения и крепости. Появява се разбойничеството.
Сит, третият син на Адам и Ева, дава имена на звездите. Хората се умножават; започват да боготворят небесните тела и тварите.
Ной е от деветото поколение от Адам. По заповед на Бог той изработва ковчег и въвежда в него живите същества. Дъждът. Заедно с Ной се спасяват само жена му, синовете му Сим, Хам и Яфет, техните жени, дъщерите му и техните съпрузи. Появява се „втори свят“ с „друг родоначалник“.
От сътворението до Потопа са изминали 2242 години.

– след Потопа

Потомци на Ной са Месрем, който се заселва в Египет, и Неврод, който се установява в Асирия, изгражда Вавилон и предлага на хората да се заемат със стълпотворението. Единственият, който не участва в този градеж, е „Евер“.
Египет е първото царство. Насилие между хората, почитане на животни. Серух, осмо поколение след Ной, пръв започва да почита древните като откриватели на блага, силни в бой и начинатели на мъдростта. Изобразява ги чрез картини и статуи и така създава идолите, на които хората да се покланят като на богове.
Авраам и Сара в Египет.
Вил (Кронос) и Семирамида (Рея). Кръвосмешението при асирийци и перси. Походите на Сезострис.
Порочността на Сарданапал. Как умира (дали е бил убит от Арбак, или се е самоубил). Поражението на Сенахирим (Синахериб) във войната с евреите.
Навуходоносор завладява Вавилон. Пленничеството на Даниил. Лудостта на Навуходоносор. За наследника му Балтазар.

– персийското царство

Астиаг и дъщеря му Мандана. Подхвърлянето на Кир. Астиаг отмъщава на Харпаг. Възцаряване на Кир, победата му над Крез. Историята за Кандавъл и Гигес. Кир позволява на евреите да се върнат в Иерусалим. Камбиз и превратът на магите.
Възцаряване на Дарий (историята с коня му). Войните на Дарий и Ксеркс срещу гърците. Артаксеркс Дългоръки.

– Александър и наследниците му

Побеждава персите – 230 години след Кир. Отровен е и умира. Наследяват го десет храбри мъже, първи сред приближените му (πρώτους δορυφόρων).
Династията на Птолемеите. Филаделф и Александрийската библиотека. Клеопатра е победена от Цезар Август (Καῖσαρ ὁ σεβαστός), който ѝ отнема държавата – 290 години след първия Птолемей.

– еврейска история – от Иаков и синовете му до Вавилонския плен

Йосиф и фараонът. Евреите в Египет. Мойсей и Изходът. Завладяване на Палестина (τὴν γῆν τῆς Παλαιστίνης). Съдиите до Самуил. Царете от Саул до Иехония. Навуходоносор опожарява града и Храма.

2. Легенда за Троянската война (Лекция II от т.г.)

В текста на Манасий историята на войната е разказана в стихове 1107-1471. Завършва със завръщането на Менелай, който след разрушаването на Троя е доплавал до Египет, където е получил Елена от египетския цар Протей.
В ръкописа на българския превод е добавен втори разказ за войната, известен като „Троянската притча“. Преведен вероятно от хърватски и възхожда към западен (латински или италиански) първообраз. Завършва с обезглавяването на Парис и Елена и смъртта на Хекуба на тракийския бряг.

3. История на Рим от Еней до Юлий Цезар

Еней се преселва в Италия. Откъде идва названието „Италия“? Основава град Лавиний; след време някой от неговите потомци ще създаде Алба Лонга.
Амулий и Нумитор. Какво се случило с дъщерята на Нумитор, която била принудена да стане жрица. Ражда близнаци, подхвърлени и откърмени от вълчица. Отгледани са в пастирско семейство. Ромул и Рем порастват, отиват в Алба, убиват Амулий и връщат на дядо си властта над града.
Ромул основава Рим. След него царуват Нума [Помпилий], Тул [Хостилий], [Анк] Марций, Тарквиний [Стари], Сервий [Тулий]. Тарквиний Горди и книгите на сибилата. Синът на Тарквиний и Лукреция (жена на Колатин). Премахване на монархията: всяка година се избират консули.
[Луций Юний] Брут – произходът му, отиването му в Делфи. Първите консули са Брут и Колатин; след тях в продължение на 464 години са избирани много други (Цицероновци, Лукуловци, Катоновци, Сципионовци, Помпеевци).
Диктатура на Цезар. Похотливостта му. Защо се е наричал „Цезар“ (от „цезарово сечение“?). Убийството му.

4. Римската империя от Октавиан Август до Константин Велики

Пророческите сънища на родителите на Октавиан. Философът (учителят) Атенодор от Александрия. Как повлиял на Август, така че да спре да блудства с омъжени жени. „Заварил Рим глинен, а го оставил каменен“. По негово време става въплъщението на Словото.
Управлението на Тиберий. Страдание, възкресение и възнесение на Христос. Мария Магдалина в Рим. Прахосничеството и престъпленията на Гай [Калигула]. Страхливостта на Клавдий. Пороците на Нерон. Галба, Отон и Вителий (който не вярвал на астролозите, но те вярно предсказали деня на смъртта му).
Веспасиан и превземането на Иерусалим. Добродетелите и щедростта на Тит. Домициан и астрологът. Нерва, противник на скопяването.
Траян, победител на гетите (Κελτοί) и партите. Добродетелите му. Адриан: „съй в книгах веселеше ся елинскыих и словесы питааше ся“. Погубва „с глад, меч и огън“ евреите. Разрушава Иерусалим и го нарича Елия.
Марк Антонин [Аврелий] и Луций Вер. Мъдростта и щедростта на Марк. Успехи на Вер срещу партите и царя им Вологез. Пороци и престъпления на Комод.
Пертинакс, Дидий Юлиан, Септимий Север. Каракала и Гета.
Диоклециан и Максимиан Херкулий. Преследване на християните. Цезарите Галерий и Констанций Хлор (баща на Константин от Елена). След като се развежда с нея, се жени за Теодора, от която се ражда [Юлий] Констанций – баща на Гал и Юлиан.
Войните на Константин срещу другите претенденти за властта. Основава „Новия Рим“. По негово време се провежда Първи вселенски събор [приписка]. Завещава Изтока на Констанций II, а Запада – на другите си синове Константин II и Констант I. Скоро след това те загиват в междуособни сблъсъци.

5. Рим и Константинопол от Констанций до Юстиниан

– до разделянето на империята между Хонорий и Аркадий

Констанций провъзгласява Гал за цезар, после го екзекутира. Заменя го с Юлиан, който „отрицает ся от вяры“ и сам си възлага „самодръжство“ (αὐτοκρατορία). Констанций се разгневява от това, разболява се и умира. Скоро след това Юлиан загива във войната с персите (а земята не приема тялото му).
Наследява го Йовиан, който умира скоро след възцаряването си. Валентиниан – разделя държавата между Валент (на Изток) и Грациан (на Запад). Валент е арианин; загива в една „плевница“ във войната с готите. Грациан поверява Изтока на произхождащия от Испания Теодосий (Първи/Велики).
Добродетелите на Грациан. Бива убит, а Теодосий поставя на негово място Валентиниан II. После воюва и срещу неговия убиец (Евгений). След победата властта над Запада получава синът на Теодосий – Хонорий. След смъртта на Теодосий владетел на Изтока става другият му син – Аркадий.

(следва)

– до смъртта на Юстиниан

6. Историята според Манасий

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Летописта на Константин Манаси. Фототипно издание на Ватиканския препис. Увод и бележки Ив. Дуйчев. БАН, 1963

Среднеболгарский перевод Хроники Константина Манассии в славянских литературах. Ред. И. С. Дуйчев, Д. С. Лихачев. БАН, 1988

Хрониката на Константин Манаси. Превод, предговор и коментар Ив. Буюклиев. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Старобългарски разкази. Текстове, превод и бележки. Съст. Й. Иванов. София, 1935

Constantini Manassis Breviarium (Compendium chronicum). Bonnae, 1837

Изследвания

Е. Фьодорова. „Императорите на Рим. Величие и упадък“. Превод Ю. Божков. БАН, 1997

…

Лекция IV

(19 ноември, 2021)

Биографията на Александър Македонски
в
средновековна България

(до прехвърлянето на войската през Хелеспонта)

1. Разказът в старобългарската „Александрия“ в сравнение с византийския „Живот на Александър Македонски“ и елинистическия „Роман за Александър“ (Псевдо-Калистен).

– зачеване и раждане на Александър

Александър не е син на Филип, а на фараона Нектонав, за когото египтяните пишат, че е загубил царската си власт, защото си служил с магии. Той унищожавал вражеските кораби със заклинания над восъчни изображения на лодки и войници.
Веднъж при него дошли едни „експлоратори“ и го предупредили за предстоящо голямо нашествие. Разговор между Нектонав и командващия египетските войски.
Нектонав се допитва до своите богове и узнава, че идва краят на египетското царство. Тогава той се дегизира, взима злато, напуска страната си и пристига в македонската Пела. Там се представя за лечител и гадател (астролог).
Египтяните се питат къде е царят им. Пророчество за завръщането му.
В Пела Нектонав се запознава с Олимпиада и ѝ предсказва, че ще роди син от либийския бог Амон. Чрез магия ѝ изпраща сън, в който тя вижда бога. После ѝ казва, че Амон ще я посети през нощта и ѝ обяснява как да го посрещне. Иска да получи квартира в двореца. На следващата нощ, маскиран като овен, той влиза в спалнята ѝ. След няколко такива срещи тя забременява.
Нектонав изпраща на заминалия на война Филип сън, от който той, с помощта на един вавилонски тълкувател, разбира, че жена му е бременна от Амон и роденият от нея син ще бъде завоевател на Изтока. Филип се завръща, прощава на жена си че е забременяла в негово отсъствие, но все пак се съмнява.
Нектонав се явява на Филип, неговите приближени и Олимпиада по време на един вечерен пир във вид на змей; и всички се изплашват. После Филип вижда и друго знамение: змийче излиза от птиче яйце, обикаля черупката, влиза в нея и умира. Гадател на име Антифонт му обяснява значението на съня: синът му ще обиколи света като завоевател, но ще умре млад.
Идва времето Олимпиада да роди. Нектонав присъства и я съветва да задържи детето, докато дойде благоприятния час – за да бъде роденият велик цар.

– детство и юношество

Външният вид на Александър е странен – с лъвска грива, кривогледи очи и остри зъби. Кои са учителите му. Предвожда децата в игрите и победата е винаги на негова страна. Човекоядният кон (Буцефал). Александър излиза с Нектонав, за да разговарят за астрономия и го блъсва в пропаст. Преди да умре, той му разкрива, че е негов баща. Чак тогава Олимпиада узнава за измамата. Погребват го по елински обичай (а след време Александър ше бъде погребан по египетски).
Филип получава пророчество в Делфи, че ездачът на кон, наречен „Волска глава“ ще царува над цялата вселена. Разговор между Александър и Аристотел. Конят Буцефал показва, че предпочита Александър. Филип разбира значението на пророчеството.
Александър отива в Олимпия (Писа), за да се състезава с колесница. Придружава го Хефестион. Скарва се със сина на акарнанския цар Николай (чийто баща бил убит от Филип). Състезанието. Николай загива, а Александър побеждава.
Когато се завръща, узнава, че Филип е напуснал майка му и ще се жени за Клеопатра. Скарване на сватбата; Александър убива Лизий. Убеждава Филип и Олимпиада да се съберат отново.
След една успешна военна мисия, на която е изпратен от баща си, Александър се завръща и заварва пратеници на персийския цар, които искат от македонците данък. Той им отказва да плати и ги отпраща, без да даде писмо за царя. Пратениците отнасят на Дарий образа на Александър, изрязан на плочка, и му предават разговора.
Влиятелният македонец Павзаний (предводител на всички солуняни), пожелава да се ожени за Олимпиада. След като тя отказва, той нахлува в театъра по време на игри, и там ранява Филип. Александър се завръща от друга военна мисия, узнава за станалото, залавя Павзаний и го предава на баща си, за да го убие. Филип убива врага си с меч и скоро след това умира от раните си.

– Александър като цар. Първи войни

Александър призовава македонците и елините на война срещу персите. Успява да убеди не само младите, но и по-възрастните воини да тръгнат с него. Войската е от 70 000 души, от които 6 500 стрелци. С нея той тръгва на война срещу илирите, пеоните и трибалите.
През това време елините въстават (из Гърция се разчуло, че Александър е убит във война). Той се връща, обсажда Тива, превзема я и разрушава всичко, с изключение на къщата на Пиндар. След това се отправя към Хелеспонта. За прехвърлянето на войската построява 700 кораба.

2. „Александрия“ от 1810 г.

Бог се разгневил за земните царе и решил да ги накаже с меч. За своя слава той избрал Македония.

– зачеване и раждане

По времето на Филип Македонски в Египет царствал Нетанав (sic) – философ, звездоброец и магьосник. Той потискал с магиите си четири царства. Техните царе се обърнали с молба към персийския цар Дарий да им помогне. Дарий се съгласил, събрал войска и потеглил на война срещу Нетанав. Той „направил магии и излял восък“ и разбрал, че ще загуби. Написал писмо до египтяните, че след 30 години „ще се върне млад и ще ги спаси от робството на Дарий“ и го оставил на трапезата си. Заминал за Македония, където се представял за лекар (врач). Дарий завладял египетското царство.
Филип потегля на война срещу Солун и заръчва на Олимпиада да му роди дете, докато се върне. Тя се тревожи и една от робините ѝ споменава за Нетанав. Олимпиада го повиква и му разказва за искането на Филип. Той я харесва и ѝ казва, че трябва да е готова да роди дете от Амон. Идва при нея през нощта в променен вид – с лъвска глава, орломи криле и крака и змийска опашка. На другия ден, вече в човешки образ, ѝ казва да пости, защото е бременна с момче, което ще стане владетел на света. Когато дойде време за раждане, нека го повика.
Раждането се случва тогава, когато положението на звездите е станало благоприятно. Детето е занесено от акушерката (баба) в „черквата еленска“ на „Амон и Аполон“, и там „попът еленски“ го благославя и го наричат Александър Македон.
Филип вижда насън знамението със змийчето, излязло от птиче яйце. Също насън му се явява бог „Амон идолский“. Филип повиква „патриарха философ“ Аристотел и му разказва съня си, а той му го разтълкува.
Когато Филип се завръща, неговите боляри го посрещат и му показват детето. Той го взима и казва, че то е красиво като „прекрасния Йосиф“ и „премъдрия цар Ераклий [Херакъл]“; и го подава на патриарха Аристотел, който го благославя.

– детство и юношество

Когато Александър става на 7 години, Филип го дава да учи „книга и писмо“; а Аристотел го научава на книга и на всички „псалми Давидови“; и на философия. Нетанав иска да го учи на астрономия, Олимпиада позволява и така Александър изучава и философията на Нетанав. Смъртта на Нетанав (Александър го блъсва в пропастта после научава, че е негов син). Двамата с Олимпиада го погребват.
Александър и Буцефал (има един рог между ушите си) (стр. 50-52).
На някакъв „далфински остров“ се провеждали състезания между юнаци. Александър иска от Филип да му позволи да иде. Филип му казва, че е млад, само на 15 години, но все пак го изпраща. Александър отива със сто юнаци и с приближените му Птолемей и Филон; състезава се и побеждава. Получава предсказание от философа „Ураний“, че ще превземе целия свят.
Филип напуска Олимпиада и взима друга царица – защото Олимпияда била наклеветена от двама „боляри“. Александър влиза в двореца, докато тези двамата са на царската трапеза. „Като един звер“ той взима стол и разбива главата на единия, после удря и другия. Те умират, а останалите се разбягват. Тогава Филип се изплашва и нарежда да доведат Олимпиада, а самият той се разболява и лежи цяла година (стр. 52).
Когато се разчува, че Филип е болен, „татарският цар“ събира войска и „покрай Дунав“ тръгва срещу Македония. Александър излиза срещу тях и ги побеждава. „Пелагонийският“ цар Анархос (sic) пише писмо на Филип, че идва при него с войска като съюзник; но когато идва, отвлича Олимпиада и ранява Филип в битка. Филип е погребан до Нетанав (стр. 53).

– Александър като цар. Първи войни

Александър се възцарява и свиква на съвет във „Филип град“ всички царе, князе, воеводи и военачалници. Говорят Селевк, Антигон, Птолемей и Филон [Филотас]. Някои предлагат да се заеме с организация на войската и той се съгласява. За главни войводи са избрани Птолемей, Филотас, Антиох и Антигон.
Кандаркус, пратеник на цар Дарий, донася писмо от него за македонците. Александър приема тържествено пратеника и отговаря писмено, но отрицателно: „И повичи Кандаркуса твой да ми гу ни пращаш…“ (стр. 55). Дарий отговаря с подигравателно писмо. Александър отговаря остро: „И аз ти провадям една торба, полна с пипер, да гу погризеш да видиш колку са люти нашити македонци като тоя пипер, и македонци наши са като звери и аслани, а казалбаши ваши са като овци. И ти думам, драш си восточна земля твоя казълбашкая.“
Македонската войска потегля на поход и се насочва към Солун. Тамошният цар Архидон (чийто син се казва Полика [Поликрат]) изпраща почтително писмо и моли Александър за мир. Той отговаря великодушно: „Да знаиш чи са яку зарадовах за вашът дар и да ричем поклонена глава сабия ни сече. Ами да ми пращаш ката година дан по сто хиляди жалтици и десет хиляди войска конница, воуружена…“
Александър се отправя към Атина (град между Босна и между Черна гора, sic – стр. 57), където съдят 12 „владици философи“. Атиняните решават да воюват и печелят първата битка, в която загиват много татари (съюзници на Александър). Той успява да превземе града с хитрост, за която го е посъветвал Диоген. След победата атиняните молят за милост, а той ги упреква, че не са послушали философа Софония, който ги съветвал да не воюват; и цитира Соломон: „по-добре й с человек разумян да носиш камен на раму, а ни е с безумен да пийш вину“ (стр. 58).
Александър остава в Атина десет дни и след това се отправя „кам немскую землю до Рим град“.

3. Исторически биографии на Александър

Плутарх

– произход и родители. Змиите и Амон. Знамения (съвпадения)

Родът на Александър възхожда към Херакъл по баща и Еак по майка. Сънищата на Олимпиада. Видели в леглото ѝ змия; Филип предположил, че има някой могъщ, който е във връзка с нея. Обяснение с ритуалите на някои орфически и дионисови общества. От Делфи посъветвали Филип да почита най-много бог Амон.
Родил се в деня, когато изгорял храмът на Артемида в Ефес.

– външност и способности. Персийските пратеници. Буцефал

За външността му може да се съди най-добре от статуите на Лизип. Благоухание на тялото му – може би защото по природа имал по-висока температура. Не бил сладострастен, а горд и целенасочен. Бил още момче, когато приел персийски пратеници и поговорил с тях по държавни въпроси, така че те се удивили от характера и ума му. Как опитомил Буцефал (1-5).

– образованието му. Отношения с Аристотел

Мнозина се занимавали с обучението му. Бил недоверчив към учителите по музика и другите предмети на „общото образование“.

Филип разбрал, че не може да бъде принуждаван за нищо с насилие, но приема убеждаването с логични доводи. Затова поканил за негов преподавател Аристотел (по този повод възстановил разрушената Стагира). Цитира писмото на Александър от Азия, в което упреква Аристотел, че публикувал съдържанието на някои от „езотеричните“ беседи.
Изобщо бил склонен към занимания с наука и носел със себе си „Илиада“-та, издадена от Аристотел. По време на похода поискал от Харпал да му изпрати книги на историка Филист и трагедии от Есхил, Софокъл и Еврипид. След време изпратил 50 таланта на Ксенократ, и се отнасял почтително с индийските мъдреци Дандамис и Калан (6-8).

– конфликти с Филип

От 16-годишна възраст участва успешно в управлението и командването на армията. Бие се храбро при Херонея.
Филип се оженил за Клеопатра; обидното изказване на чичо ѝ Атал. След това Александър отвежда Олимпиада в Епир, а самият той се установява в Илирия. С посредничеството на коринтянина Демарат се помирява с баща си. После се скарват във връзка с възможния брак на Александър с дъщерята на карийския сатрап Пиксодор. Заради това Филип прогонва Харпал, Неарх и Птолемей.
Павзаний убил Филип заради някаква обида (9-10).

– действия след възцаряването му. Превземане на Тива и потегляне на Изток

Поход срещу трибалите при Дунав. Узнава за бунта на тиванците, поддържани от атиняните. Опитва преговори, но те не отстъпват и решава да воюва. След превземането на града продава 30 000 в робство (били загинали над 6 000). Пощадил само жреците, приятелите на Македония, потомците на Пиндар и несъгласните с бунта срещу него.
Решил да не воюва с атиняните, а впоследствие съжалявал и за стореното в Тива (11-13).
Общогръцко събрание в Коринт. Разговор с Диоген. Допитването в Делфи и отговорът на жрицата. Знамението със статуята на Орфей в Либетра.
Войската му е от 30-40 000 пехотинци и 4-5 000 конници. Преди да се отправи към Хелеспонта, раздал всичките си имоти (14-15).

Курций Руф

– произход. Детство и юношество. Участие в управлението на държавата и в битки

Филип се жени за Олимпиада, дъщеря на Неоптолем, цар на молосите в Епир. Бил загубил едното си око във войната с Метона. За рождения ден на Александър цитира Плутарх (споменава и превода му на латински).
Александър се заинтересувал от военното изкуство около 12-годишен. Разговорът с персийските пратеници. Пророчицата в Делос (sic) казала, че който възседне Буцефал, ще завладее света. Как се справя с Буцефал.
Замества Филип в Македония, когато той отива да воюва срещу Византион. Битката при Херонея. Скарването с Атал. Обиденият Павзаний убива Филип (I; стр. 7-13).

– действия след възцаряването

20-годишен става цар. Наказва участвалите в убийството на баща му. Поход срещу пеоните, илирите и трибалите. Царят на трибалите Сирм се подготвя за битка, изпраща жените, децата и невоюващите на някои острови на Дунав. Битката е спечелена от Александър. Разговор с пратениците на германците.
Превземане на Тива. Разказът за Тимоклея (като у Плутарх, стр. 12). Преговори с атиняните. Общогръцко събрание в Коринт. Разговор с Диоген (стр. 14-18).

Ариан

– източници

Най-добре са писали за Александър Птолемей и Аристобул.

– походът на север

Филип умира в годината на архонта Питодел. Александър става цар около 20-годишен. Иска гръцките държави да потвърдят водачеството му на предстоящия поход срещу Персия (вече са го дали на Филип). Отказват само спартанците.
През пролетта атакува трибалите и илирийците. Прекосява (Нестос) Места и на десетия ден достига Хемус. Преминава планината и стига реката Лигин, на три прехода от Истър (Дунав). Бие се с трибалите и ги побеждава.
На третия ден след това достига Истър (най-голямата река в Европа). Преминава я за една нощ. Печели битка с гетите и завзема един техен град, който те преди това са напуснали. Етносите от областта изпращат свои представители и предлагат мир – включително и келтите (I, 1-4).

– разрушаване на Тива

Тиванците се разбунтували и убили някои македонци от гарнизона; гонворело се, че Александър е загинал в похода срещу илирийците.
Той узнава за това, тръгва на юг и на седмия ден е в Тесалия; на шестия ден след това навлиза в Беотия. Превземане на града (7-8).
Поражението на тиванците е по-тежко от това на атиняните във войната в Сицилия; и от тези на спартанците при Левктра и Мантинея. Градът е разрушен и земята е разпределена между Александровите съюзници. Жените и децата, и които от мъжете оцелели, освен жреците, жриците и свързаните с приятелство (xenoi) с Филип и Александър, са продадени в робство. Пощадени били, както казват, потомците на Пиндар и къщата му (9).

– преговори с атиняните

Из Гърция настъпва смут. В Атина свикват народното събрание и Демад предлага да изпратят десет представители при Александър – тези, които той би приел най-добре. Да предадат, че градът се радва на успешното му завръщане от похода срещу илирите и трибалите; и че осъждат бунта на тиванците.
Александър отговаря благосклонно, но пожелава да бъдат предадени политическите му противници – тези около Демостен и Ликург; също Хиперид, Харидем и други. Според него те били виновни още за поражението на града при Херонея, а и за въстанието в Тива – не по-малко, отколкото самите тиванци.
Атиняните не ги предават, а молят да не се гневи. Той решава да не настоява, но поисква да бъде екстрадиран Харидем, което и става – той напуска града и отива в Азия при Дарий.
Александър се завръща в Македония, извършва установеното още от Архелай жертвоприношение на Зевс Олимпийски, и организира игри в чест на музите.

– начало на похода срещу персите

През пролетта потегля към Хелеспонта, като оставя грижата за Македония и Гърция на Антипатър. Войската се състои от 30 000 пехотинци, заедно с леко въоръжените и стрелците с лък; и 5 000 конници.
Преминава Стримон (Струма) и Хеброс (Марица). Достига Сест на Хелеспонта на двадесетия ден след потеглянето от Македония. Принася жертва на Протезилай, който пръв от онези, които потеглили с Агамемнон срещу Троя, стъпил в Азия (и загинал). С това показва, че се надява преминаването му в Азия да е по-успешно от Протезилаевото (10-11).
С прехвърлянето на повечето пехотинци и конници към Абидос е натоварен Парменион.

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

„Една българска Александрия от 1810 год.“ Изд. Л. Милетич. БАН, 1936.

„Животът на Александър, цар на македонците“. Превод Н. Генова. „НК“, 1991

„Животът на Александър Македонски. Александрия“. Превод А. Делева. „Време“, 1994

Квинт Курций Руф. „История на Александър Велики Македонски“. Превод Н. Бакърджиева. Военно издателство, 1985

Плутарх. „Александър“. Превод Б. Богданов. В: Плутарх. „Избрани животописи“. „НК“, 1969.

Псевдо-Калистен. „Животът на Александър Македонски“. Превод Б. Богданов. „НК“, 1975

Arrian with an English translation of P.A. Brunt. 2 vol. Anabasis Alexandri I-IV. HUP, 1929/1989

Изследвания

Г. Вирт. „Александър Велики“. Превод Хр. Бояджиев. „Лик“, 2001 (G. Wirth,
Alexander der Große in Selbstzeugnissen und Bilddokumenten. Rowohlt, 1973)

Н. Н. Пикус. „Завоеванията на Александър Македонски. Възникване и разпадане на неговата държава“. В: Авдиев, В.И. и др. „История на древна Гърция“. Превод В. Милчева. „НИ“, 1974 (История Древней Греции. „Высшая школа“, 1972) (стр. 310-327)

…

Част втора

XV-XVIII в.

Лекция V

(26 ноември, 2021)

Античността в сборници със сентенции от XIV-XVII век

Във Византия през IX-XI в. се появяват сборници, съдържащи сентенции и кратки анекдоти, извлечени от Писанието, съчиненията на отците, а също и от някои антични/езически писатели, преди всичко гръцки. Тези сборници, наричани „гномологии“, са подобни на (и вероятно повлияни от) „свещените паралели“ на св. Иоан Дамаскин (VIII в.). „Паралели“-те са тематично подредени цитати от Писанието и отците, отнасящи се до богословски и нравствени въпроси.
Античният образец на такъв вид сборници, съдържащ цитати от антични поети и прозаици, е антологията на Иоан от Стоби (VI в.).

Вероятно към 900 г. се е появил сборникът със сентенции и анекдоти, приписван на св. Максим Изповедник; и станал известен в Западна Европа като „Loci communes“ на Псевдо-Максим. Към началото на XI в., вероятно на основата на LC, бил съставен още един подобен гномологий, приписван на монаха Антоний Мелиса (Пчела). Затова неговите преводи и преработки, както и тези на Псевдо-Максим, са станали известни в България и други славяноезични страни под названието „пчела“.
Псевдо-Максим съдържа 71 „глави“. Те са толкова и в руския превод, направен най-късно през XIII в. Засега е известен само един български ръкопис с превод на цялата „Пчела“.
„Пчела“ се разпространява в България и Сърбия, най-често в извлечения от пълния текст. Вероятно на негова основа са възникнали т.нар. „Речи избрани от древни мъже“, който възхожда към XIV в. Части или извлечения от него се откриват в български ръкописи, по-често дамаскини, чак до първата половина на XIX в.

„Пчела“ и „Речи избрани от древни мъже“ съдържат препратки към много антични автори и исторически лица.
Най-напред се поставят цитати от Евангелието и Апостола, после от старозаветните книги („Премъдрост Соломонова“, Премъдрост на Иисус, син Сирахов). След това идват отците, като най-много са местата от Василий Велики, Иоан Златоуст, Григорий Богослов (наричан просто „Богослов“), Григорий от Ниса; и тогава следват античните.

1. Епитимиен номоканон от XVII в. Извлечение от „Пчела“

„Сказания от Евангелието и от различни свети мъже“

– теми (глави – 57):

За добродетелния живот и за лошотата; за мъдростта; за мъжеството и силата; за справедливостта; за приятелството и братолюбието; за милостинята; за властта и царуването; за лъжата и клетвата; за ласкателството; за богатството и бедността; за независимостта; за молитвата; за учението и разговорите; за философията и възпитанието; за богатството и бедността (sic); за яростта и гнева; за мълчанието; за „многоразпитването“ и спокойствието; за многопритежанието; за родителите; за покаянието; за греха и изкуплението; за преяждането и лакомията; за скръбта и безскърбието; за съня; за пиянството; за дръзкото говорене и изобличаването; за клетвата; за тщеславието; за истината и лъжата; за похвалата; за красотата; за идещия съд; за славата; за бъбривостта; за промисъла; за смирението; за лекарите; за вярата; за паметта; за душата; за завистта; за волното и неволното; за „познай себе си“; за благостта; за закона; за словесното и разсъждението; за безумието; за навика и нрава; че трябва да се почита добродетелта и да се наказва лошотата; за самолюбието; че повечето не винаги е по-добро; за надеждата/упованието; за жените; за старостта и младостта; за смъртта; за търпението и дълготърпеливостта.
Пророчества за Христос, изречени от елините [езичниците]

– антични персонажи, споменати като автори на поучителни сентенции или действащи лица в анекдоти (според реда им в текста).
Някои от тях са споменати многократно – най-вече Плутарх, Сократ, Епиктет, Демостен. Много от имената са в особена форма или просто сгрешени.

Плутарх, Диоген, Демостен, Сократ, Ксенофонт, Тимон, Леонид, Питагор, Аристотел, Дион Римски, Демонакс, Аристид, Епиктет, Антигон, Софокъл, Деметрий от Фалерон, Александър Македонски, Платон, Мосхион Хиперид, Филемон, Зенон от Китион, Диодор Сицилийски, Катон, Еврипид, Солон, Агатон, Филип Македонски, Демокрит, Дионисий, Менандър, Лукиан, Теокрит, Филон, Антипатър, Епикур, Йосиф, Деметрий, Зенон, Питак, Биант, „философ“, Аполоний, Ираклий
Пророчествалите за Христос:
Царят на Египет Тилис, Тукидид, Софокъл, Сибила – царица египетска, Йосиф [Флавий], Платон

2. Сборник със смесено съдържание от XVII в. Извлечение от „Пчела

„Сказание от различни светии и премъдри мъже; и мъдри елини [езичници]; и древни мъже“

Филон, Плутарх, Диоген, Демостен, Сократ, Ксенофонт, Тимон, Леонид, Питагор, Аристотел, Дион Римски, Демонакс, Солон, Аристид, Епиктет, Демокрит, Антигон, Епиктет, Софокъл

3. Требник, XVII-XVIII в. Извлечение от „Пчела“

„Слово от Евангелието и от различни свети мъже“

– теми (глави – 17):

За чистотата и целомъдрието; за справедливостта; за милостинята; за благодатта; за спасението; за мълчанието; за наказанието; за богатството и бедността; за многопритежанието; за страха; за греха и покаянието; за съня; за пиянството; за тщеславието; за истината и лъжата; за красотата; за яростта и гнева

– автори и персонажи

„Философ“, Плутарх, Сократ, Ксенофонт, Тимон, Леонид, Питагор, Солон, Аристотел, Еврипид, Деметрий от Фалерон, Александър, Платон, Мосхион, Агатон, Демокрит, Диоген, Демостен, Лукиан, Теокрит, Мосхион, Пигрес, Зенон от Елея, Биант, Епиктет

4. Нов троянски дамаскин, XVII в. Речи избрани от древни мъже

„Речи избрани и различни от отдавнашни (предишни) мъже и философи“

– теми (глави – 3):

За добродетелта; за жените; за пиянството

– автори и персонажи

„Философ“, патриарх Фотий, цар Дионисий, Сократ, Диоген, Лукиан, Аристотел, Филон, Мосхион, Плутарх, Хераклит, Платон

5. Дамаскин от XVII в. Речи избрани от древни мъже

„Речи избрани и различни от отдавнашни хора“

– теми (глави – 2):

За родителите; за жените

– автори и персонажи

„Философ“, патриарх Фотий

6. „Пчела“, руски превод от XIII в.

Занимаваме се с него доколкото е пълен и дава представа за текста, който трябва да е бил познат в България през XIV в.
Посочваме тези автори/персонажи, които не се срещат във вече споменатите извлечения.

– теми:

За добродетелния живот и за лошотата (1); за мъдростта (2); за чистотата и целомъдрието (3); за мъжеството и силата (4); за справедливостта (5); за приятелството и братолюбието (6); за милостинята (7); за благодеянието и благодарността (8); за началството и властта (9); за хулата и клеветата (10); за ласкателството (11); за богатството, бедността и сребролюбието (12); за независимостта (13); за молитвата (14); за учението и разговорите (15); за поучението (16); за философията и възпитанието (17); за щастието и нещастието (18); за яростта и гнева (19); за мълчанието и тайните (20); за излишното любопитство и мируването (21); за многопритежанието/стремежа към забогатяване (22); за почитта към родителите и обичта към децата (23); за страха (24); за покаянието (25); за греха и изкуплението (26); за невъздържанието и лакомията (27); за скръбта и безскърбието (28); за съня (29); за пиянството (30); за дръзкото говорене и изобличаването (31); за трудолюбието (32); за клетвата (33); за тщеславието (34); за истината и лъжата (35); за похвалата (36); за красотата (37); за идещия съд (38); за славата (39); за бъбривостта (40); за промисъла (41); за смирението (42); за лекарите (43); за вярата (44); за паметта (45); за душата (46); за завистта (47); за волното и неволното (48); за „познай себе си“ (49); за благостта/ добротата (50); за закона (51); за словесното и разсъждението (52); за безумието (53); за разпуснатостта (54); за навика и нрава (55); за благородствто и неблагородството (56); за смеха (57); за сънищата (58); за беззлобието е непомненето на лошото (59); за непостоянното на живота (60); че трябва да се почита добродетелта и да се наказва лошотата (61); че порокът се придобива лесно, а добродетелта – трудно (62); за самолюбието (63); че повечето не винаги и по-добро (64); за смъртта (65); за мира и войната (66); за надеждата/упованието (67); за жените (68); за противоречието, дързостта и свадата (69); за старостта и младостта (70); за търпението и дълготърпеливостта (71).

– автори и персонажи:

Клитарх, „лакедемонец“, Аристарх, Теогнид, Линдий, Антифан, Ямблих, Аристип, Хорикий, Антифонт, Менедем, Ксант, Хариклея, Изократ, Пир, Агезилай, Крез, Критий, Полиен, Кипсел, Секст, Кир, Ромул, Никокъл, Либаний, Филистион, Лизандър, Артаксеркс, Кратет, Теспис, Епаминонд, Евмен, Котис, Агапет, Музоний, Пелопид, Хризип, Клеобул, Антистен, Фаворин, Сотион, Фокион, Симонид, Хиерон, Дифил, Етеокъл, Езоп, Емпедокъл, Гликон, Стилпон, Лас, Ариан, Навкрат, Метел, Харет, Ксенократ, Филонид, Серин, Евклид философът, Милезий, Севериан, Епихарм, Левкипа, Теопомп, Анаксагор, Клеострат, Есхил, Анахарсис, Ксенохар, Аристоним, Каркин, Филиск, Никий, Герин, Антагор, Горгий, Теофраст, Никострат, Ликон, Теопемпт, Трофил, Стратоник, Залевк, Анаксимен, питагореецът Теаг, Состат, Талос, Хилон, Посидип, Темистокъл, Аркезилай, Демад, Пиритой, Серен, Склирий, Есхин, Апелес, Исей, Амасис, Калимах, Херодот, философът Секунд, Филоксен, Клит, Гай Цезар, Метродор.

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Ирина Кузидова-Караджинова. „Южнославянски антологии със сентенции през късното средновековие“. Издателски център „Боян Пенев“, 2012. Приложение, стр. 302-381

О. Младенова, Б. Велчева. „Ловешки дамаскин. Новобългарски паметник от XVII век“ (стр. 217-225 – „Речи избрани от древни мъже“)

В. Семенов. „Древняя русская Пчела по пергаменному списку“. СПб, 1893

Изследвания

Ирина Кузидова-Караджинова. „Южнославянски антологии със сентенции през късното средновековие“, стр. 7-297

D. Baldi. Conrad Gesner, I Loci Communes dell Pseudo Massimo Confessore e la Melissa del Monaco Antonio. Bibliothecae.it 3.1 (2014)

Речници и справочници

Г. Батаклиев, съст. „Антична митология. Справочник“. „Петър Берон“, 1985

Д. Петканова, съст. „Старобългарска литература. Енциклопедичен речник“. „Петър Берон“, 1992.

Lexicon der Antike. Hrsg. von J. Irmscher, R. Johne. Leipzig, 1982; „Словаръ античности“. Перевод с немецкого. М. „Прогресс“, 1989

Oxford Classical Dictionary (OCD). Ed. by N. Hammond and H. Scullard. Oxford, 1970

…

XV-XVIII в.

Лекция VI

(2 декември, 2021)

„Образи на антични писатели и легендарни мъдреци в стенописи от XVII в.“

(на основата на Дуйчев, „Древноезически мислители
и писатели в старата българска живопис“)

А. Стенописи на езичници, предсказващи християнството

1. Бачковски манастир (трапезарията)

Манастирските сгради в Бачковския манастир се обновяват в началото на XVII в. Мраморната трапеза в трапезарията има дата от 1601 г. През 1604 г. е построен храмът, през 1622 – зимникът.

В 1643 трапезарията е украсена със стенописи.

Изображения на 7-те вселенски събора: 325 г. при Константин, 381 при Теодосий I, 431 при Теодосий II, 451 при Маркиан, 553 при Юстиниан, 681 при Константин IV, 787 при Константин VI и Ирина.

До изображението на Йесеевото дърво (родословието на Христос до Иесей, 28 поколения ) се намират образите на „дванадесет личности – философи и писатели от античната древност“.
Те са следните:
„Мъдрият Аристофан“, „Мъдрият Одонеристос“, „Мъдрият Диоген“, „Мъдрият Клеомиан“, „Мъдрият Сократ“.
След почистването на наслоенията през 1966 станали видни и образите на:
„Окиарос“ (?), „Аристотел“, „Гален“, „Сибила“, „Мъдрият Платон“, „Плутарх“.

Изображенията на 12-те не са съобразени по никакъв начин с историческата реалност: облеклото им не е антично, някои са изобразени с корони. Всеки от тях държи списък, на който има няколко думи, съдържащи пророчество за Христос. Ето текстовете на пророчествата.

Първите шест, откъм главата на Йесей:
„Аристофан“: „И ще даде кръщение и покаяние на Своя народ, и блажен е онзи, който Го послуша“.
„Одонеристос“: „Бог е Разум, и Слово, и Дух, и Словото въплътено от Отца, съвършен Човек.“
„Диоген“: „Аз съм в сетните време и години, когато ще стане…“
„Ариклос“ : „Рожба от рожба низлязъл, рожба на рожба роден в утробата“
„Клеомиан“ : „Онзи, Който е разгънал небето и е утвърдил земята върху нещо нетрайно, ще се роди в последни времена.“
„Сократ“: „И ще добие плът от еврейска дева и ще бъде разпънат. И блажени са онези, които го послушат.“

Другите шест, откъм краката на Йесей:
„Окиарос“ : „Ще дойде при нас накрай земя цар на света и плътта ще се покаже без грях.“
„Аристотел“: „В онези дни светлината на светата Троица ще светне над цялото творение.“
„Гален“: „При благочестив цар отново ще видим о, слънце, онази, която е разрушила съществуващия отвеки храм.“
„Сибила“: „Неговият син Христос ще се роди от дева Мария и аз вярвам в Него.“
„Мъдрият Платон“: „Бог е бил винаги, е и ще бъде, нито има начало, нито край.“
„Мъдрият Плутарх“: „Някога късно ще дойде Безначалният.“

2. Храм „Рождество Христово“ в Арбанаси (женското отделение)

Изображенията на древните и тук са до Йесеевото дърво. Този път те са с нимбове (като светци).

Първите шест, вляво от Йесей:
„Лиситис“ : „Онзи, който е разгънал небето и е поставил земята върху водите, ще се роди после от непорочната Мария.“
„Астакор“ : „Рожба от рожба, низлазяща рожба от рожба… роден по своя воля и роден Човек, съвършен Бог.“
„Солон“: „И ще добие плът от еврейска девица и ще Го назоват опрощение и радост.“
„Зиалигис“ (?): „Христос ще се роди от дева Мария и аз вярвам в Него.“
„Питагор“: „Бог е Разум, и Слово, и Дух, и Слово въплътено от Отца.“
„Сократ“: „И Неговото име ще се прослави, и Той ще бъде почитан от всички по цялата вселена.“

Вдясно от Йесей:

„Омир“ : „Ще дойде при нас късно на земята цар на света и ще се яви без никакъв грях.“
„Аристотел“ : „Светлината на светата Троица ще проблесне по цялото творение, и Бог ще унищожи напълно всички ръкотворни идоли.“
„Гален“: „И отново ще дойде да съди живи и мъртви и ще отдаде всекиму според делата му.“
„Сибила“: „Той ще бъде разпънат от неверни евреи, и блажени са онези, които се вслушват в Него; горко на онези, които не Го послушат.“
„Платон“: „Бог е бил винаги, е и ще бъде, нито има начало, нито край.“
„Плутарх“: „Някога късно ще дойде Безначалният, Син на безначалния [Бог], Който ще накаже тази неединна земя.“

3. Подобни изображения, открити извън България

Мала Азия:
Платон и Филон в Иконион.

Гърция:
„Св. Николай“ в Епир (към 1560). Там са изобразени Платон, Аполоний, Солон, Аристотел, Плутарх, Тукидид, Хилон.
„Велас“ в Епир (неясна дата) – Плутарх, Аристотел, Платон, Солон.
„Животворен извор“ в Лакедемон – Солон, Тукидид, Плутарх, Сибила, Аристотел, Платон, Хилон, Омир.
„Филантропини“ (1560) при Янина – „елините“ Платон, Аполоний, Солон, Аристотел, Плутарх, „езичникът Тукидид философ“, Хилон.
„Св. Илия“ (?, 1744) – Солон, Плутарх, Платон, Аристотел, Тукидид, Сибила.
„Св. Георги“ (?, 1792) – „мъдрият Аристотел“, „мъдрият Плутарх“.

Румъния (там надписите обикновено са на кирилица):
Църкви в:
Хумор (1530) – Тукидид, Плутарх, Питагор, Сократ и др (14 изобр.);
Молдовица (1536) – Астакое (?) , Плутарх, Платон, Сибила, Аристотел, Омир, Тукидид и др. (10);
Воронец (1546) – Софокъл, Аристотел, Сибила, Питагор, Скорат Тукидид (12);
Сучевица (XVI в.) – Порфирий, Астакое, Солон, Софокъл, Платон, Аристотел, Питагор, Сибила и др. (14);
Сучава (1579) – Омир, Плутарх, Сократ, Аристотел, Тукидид и др. (14);
Четацея-Яши (1672) – Сибила, Софокъл, Тукидид, Аристотел, Йосиф Юдей (Флавий), Плутарх, Платон, Солон.

Югославия (не се споменава в коя от републиките):
Църква „Богородица Левишка“ (XIV в., надписи на славянски) – „елин Платон“ и „елин Плутарх“. Различава се изображение на Сибила („царица етиопска“) и на Йесеевото дърво.

Атон:
„Ивер“ (параклис Портаитиса, 1683): Тулис, Солон, Хилон/Филон, Платон, Аристотел, Софокъл, Тукидид, Плутарх.
„Великата Лавра“ (трапезарията, 1512): до Йесеевото дърво са изобразени Сократ, Питагор, Елия (?), Солон, Клеант, Филон, Омир, Аристотел, Гален, Сибила, Платон и Плутарх (12).

Иерусалим:
В края на XII в. Руставели е видял в манастира „Свети Кръст“ стенописи с изображения на Сократ, Платон, Аристотел, Хилон, Солон, Тукидид и Плутарх. Че има такива било потвърдено от атинския митрополит Хризостом, посетил манастира през 1893.

Русия:
В Благовещенския събор в Кремъл има стенописи с изображения на „езически гръцки писатели и Сибила“, създадени най-рано през 1564, а после през 1648 и 1667.
По металическите обкови на северните църковните двери има изображения на философа Афродитиан (Александър Афродизийски?) и на „Ермий“ (Хермес Трисмегист). Последният държи свитък с надпис: „Бога убо разумети неудобно, сказати же невозможно; есть Бог трисъставен и несказанен, существо и естество неимущее в человецех уподоболения“.
Върху дверите на западния вход: Сибилите, Еврипид, Плутарх, Платон, Диоген – всички със свитъци. Същите изображения се откриват на южните врати на Успенския събор в Кремъл.
В Новоспаския манастир в Москва (1689) – стенописи с образи на Платон, Аристотел, Птолемей, Плутарх и др.
Изображения на антични персонажи (делфийската Сибила, Омир) се рисуват и направо върху иконите, под образите на Христос, Богородица, Св. Николай.
В Троицката църква в Останкино се намират изображения на „Аполон, Истоик, Филодос, Орфей“ (дат. Първа половина на XVIII в.).
В дървената Възкресенска църква от Карелско село в Калининска област имало изображения на „Зевс“ и Вергилий, датирани 1719-1720 г. Надписът на Вергилиевия свитък и кратък и неясен, но изглежда да е повлиян от началото на известната Четвърта еклога.

Б. Текстове на същата тема

4. Християнството и езическата древност

– ранните апологети и Отци

Според Климент Александрийски („Стромати“) „цялата мъдрост на древногръцките мислители не е нищо друго освен заемка от старозаветната мъдрост“.
Философската и литературна подготовка на ранните Отци на Църквата – Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий от Ниса, Иоан Златоуст.
В „Слово към младите“ св. Василий съветва как да се чете езическата литература и каква е ползата от нея.
Теодорит Кирски (IV-V в.) пише „Познание на евангелската истина с помощта на елинската философия“.

– източната Римска империя и Византия

Византийските коментари към старогръцки автори. Иоан Цец и Евстатий Солунски (XII в.), Никифор Григора (XIV). Запознатостта с античното литературно наследство у Никита Хониат (XII в.) и Георги Лакапин (XIV в.).
„Ромейството“ и „елинството“ на византийците. Спорът със Запада относно наследството на древната Римска империя.
Някои византийци се отличавали със самоцелния си интерес към античността. Иоан Итал (XI в.) е осъден на събор за „еретическия характер на неговите схващания върху езическата древност“ (1082 г.). Заниманията с антична философия на Гемистос Плитон.

– славянските просветители

Образованието на Константин-Кирил:
„Като дойде в Цариград, дадохя го на учители да се учи. В три месеца той усвои граматиката, и се зае с другите науки: изучи Омира и геометрията, а при Лъва и при Фотия – диалектиката и всички философски науки, а освен тях и реторика, и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства“.

– България

В „Шестоднева“ на Иоан Екзарх се говори за Аристотеловата философия на природата. Смята се, че авторът е запознат с Аристотел главно въз основа на византийски съчинения, резюмиращи някои негови възгледи.
Става дума за космологичните възгледи на Платон; споменават се по-малко известни автори като Алкмеон от Кротон.

„Защо ти, Пармениде, и ти, Талесе, говорите празни неща, и ти Демокрите, и ти, Диогене… “
„Как ти Аристотеле, [поставяш] небесното тяло… наравно с невидимия и неописумия Бог и да говориш, че то е без начало и без край, и че е вечно… Тези думи противоречат на твоя учител Платон и на първите философи и физиолози, които приемат, че небето се състои от четири прости стихии [елемента]“

За Симеон:
„За техния Симеон казват, че бил ἡμίαργος [полуаргосец/полуелин], понеже още като момче бил обучаван във Византион на реториката на Демостен и логиката на Аристотел. Казват, че след като изоставил изучаването на изкуствата, той надянал монашеското расо“

Черноризец Храбър, „За буквите“:
„Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха своята реч с финикийски букви. После, като дойде Паламид, започна от алфа и вита и състави за елините само 16 букви. Към тях Кадъм Милиски прибави още 3 букви. После Симонид изнамери и прибави 2 букви, а писателят Епихарий (?) изнамери три букви. След много години Дионисий Граматик изнамери 6 двугласни“

В житието на Иоан Рилски от Георги Скилица (XII в.) са споменати Хипократ и Гален:
„Като взе веднага масло от светилника от светия гроб на преподобния, намаза го и така болестта бързо намаля, а след три дни настъпи пълно иззцеление на болните части – което чудо не можеше да стане нито със запрещението на Ипократа, нито чрез използването на Галиновия разум“

В приписка към превода на Дионсиий Ареопагит (1371) монах Исаия споменава за „премъдрия сред елините Либаний“ като образец за красноречивост.

В „Българска летопис“ (1412) е споменат Юлиан Отстъпник.

Константин Костенечки в животоописанието на Стефан Лазаревич (към 1431):
„Бог им разкриваше да се докоснат отчасти до истината. Защото Тукидид рече: Едно са трите и триединното е безплътно. Това е, образно казано, Троицата.“
А Аристотел: „Природата на Божието битие е вечна, няма начало и от него произлиза всесилното Слово“.
А пък Хермес Тривеликият: „Заклевам те, небе, дело на великия Бог, заклевам те с бащин глас, който по-рано предрече, когато утвърди целия свят, заклинам те в единородното Негово Слово и Дух“.
А Стоик (стоически философ): „Да почетем Мария, която добре е скрила тайнството, защото от нея ще се проди Христос“.
А Тулид (?): „Първо Бог, после Слово и Дух с Него“.
Платон и Орфей, както и други, (казват) същото.“

5. Антологии с пророчества за Христос и християнството, приписани на езическите автори

„Адолф фон Премерщайн пръв най-настоятелно се насочи към обнародването и проучването на тези писания (сборници с изказвания и пророчества, които приписват на философи, писатели и други именити личности от древността предсказания за християнството), наречени „Теософии“.“
Такива прорицания били приписани на „Платон, Плутарх, Солон, Аристотел, Порфирий, Ямблих, Софокъл, Менандър, „седемте мъдреци“, прорицателката от Делфи, на историка Тукидид, споменат като ретор и т.н.“

В литературата на славянски език е съществувал текстът „Пророчества на елинските мъдреци“, следи от който са запазен в руския „Хронограф“ ; и въз основа на който е възможно да се обяснят и изображенията на „елински мислители и писатели“ в Русия през XVI-XVII в.

Поствизантийският православен свят след османското завоевание:
„Погледът на новите апологети на християнството, защитници едновременно и на политическата независимост на застрашените православни народи, се насочил естествено и към езическата древност. Из езическия свят сега били извлечени имена на философи и писатели, представени като прорицатели и защитници на християнската вяра.“

Приложение

Хермес Трисмегист
и
неговите пророчества

(„Античният херметизъм“, 1999)

1. „Книгите на Хермес“

„Египтяните имат някаква собствена философия.
Това показва най-добре тяхната свещена процесия: първи минава певецът, който носи един от символите на музиката; за него казват, че трябва да държи две от книгите на Хермес, от които едната съдържа химни към боговете, а втората – описание на царския живот.
След певеца преминава астрологът („хороскопът“), който държи часовник и палма, символи на астрологията. Той трябва да знае наизуст астрологическите книги на Хермес, четири на брой; от които една е за наредбата на неподвижните звезди, друга за доближаванията и осветяванията на слънцето и луната, останалите за изгревите.
После пристига свещеният писар (хиерограматевс), който има пера на главата, а в ръцете книга и канон (мярка за течности), в която е мастилото и четката, с която пишат. Той трябва да знае така наречените йероглифни книги за описанието на света (космография) и на земята (география); за реда на слънцето, луната и петте блуждаещи (планети); за описанието (хорография) на Египет и очертанието на Нил, за обзавеждането на храмовете и посветените им места, и за мерките.
След споменатите минава украсителят, който държи лакътя (мярка за дължина) на справедливостта и съда за възлияния. Той знае всичко, свързано с обучението и образованието (пайдевтика) и с кървавите жертви (мосхосфагистика). Десет са книгите, които се отнасят до почитането на боговете. При тях и съдържат правилата на египетското богослужение – за жертвите, за началните дарове, за химните, молитвите, шествията, празниците.
След всички излиза жрецът (профет), който държи съда за вода (хидрията) и когото следват онези, които държат подносите с хлябове. Той е началник на храма; изучил е така наречените свещени (хиератични) десет книги, които съдържат знания за законите, боговете и цялото обучение на жреците. Жрецът е този, който надзирава разпределението на доходите.
И така, най-необходимите книги на Хермес са четиридесет и две; от които тридесет и шест, съдържащи цялата египетска философия, се изучават от споменатите свещенослужители; а останалите шест, наречени пастофори, са медицински и се отнасят до устройството на тялото, болестите, органите, лекарствата, очите и женските заболявания.
Египетските неща, накратко казано, са такива…” (Климент Александрийски. „Стромати“ VI, 4).

2. „Хермес Трисмегист” – ранни сведения

Названието Трисмегист вероятно се е развило от един традиционен епитет на египетския Тот. Египтолозите съобщават, че съчетанието аа аа (велик, велик) се среща често, включително и в текстове от елинистическата епоха. Тот е наречен „три пъти велик” в един египетски демотичен надпис на глинена плочка от 166 пр. Хр. Гръцкият му превод звучи така: tou` megivstou kai; megivstou qeou`, megavlou JErmou`.
За пръв път в литературата Хермес Трисмегист се явява с това име у Атенагор (ок. 180 г.).
Първият автор, който изглежда запознат с част от философското учение на херметизма, е Тертулиан (II-III в.). Тертулиан нарича Хермес „magister omnium physicorum” и не се съмнява в дълбоката древност на учението му.

3. Хермес като пророк на християнството

– Лактанций

В Divinae Institutiones Лактанций споменава многократно Хермес, напомняйки дълбоката древност на учението му. Според него някои от принципите на християнското учение се съдържат в текстовете на херметизма.
Хермес утвърждавал безначалността и единствеността на Бога, като се противопоставял на традиционния и погрешен политеизъм на своите съплеменници (египтяните).
„Защото самият Бог-Отец, извор и начало на нещата, понеже няма родители, напълно вярно е наречен от Трисмегист ajpatwr kai; ajmhvtwr, тъй като от никого не е роден.“

В херметическия „Асклепий“ или „Съвършен логос/слово“, пише следното:
„Господарят и устроител на всички неща, когото с право наричаме Бог, сътвори втори Бог след себе си, Който може да се види и почувства – и този втори аз го наричам сетивен, не защото самият той усеща (това, дали усеща или не, ще го кажем друг път), но защото попада в сетивата на виждащите – и след като Го направи първи от Себе си и втори след Себе си, и Му се видя прекрасен, както е прекрасен някой, който е изпълнен с всички блага – Го обикна като роден от собственото Си божество” (8) Според Лактанций тези думи се отнасят за раждането на Сина и за идването Му във видимо тяло (той е sensibilis – осезаем).

Хермес на Лактанций вече е поел ролята на най-значителен измежду извънбиблейските пророци на християнството. Така става очевидна паралелността на двете големи теолого-профетически традиции – едната от Мойсей през старозаветните пророци до Иоан Кръстител и другата от Хермес (може би съвременник на Мойсей) през Орфей, Сибилите и гръцките философи до Вергилий.

– Кирил Александрийски

Св. Кирил цитира места от херметическите текстове и ги тълкува подобно на Лактанций. Според него:
Хермес знае, че Бог е един. Той е неизменяем и винаги тъждествен на себе си; свободен и безграничен. Той поддържа света чрез Своя Дух след като го е сътворил чрез Логоса (Словото).

Ето още един херметически пасаж, цитиран от Кирил:

„Не е позволено да се разкриват такива тайни пред непосветени; но чуйте с ума си. Имаше мислена светлина преди мислената светлина, и винаги е била, Ум светъл на Ума. Не е имало нищо друго, освен Неговото единство; вечно в Себе Си пребъдва и вечно обхваща всичко със Своя Ум, Светлина и Дух.”

Това значи, че Хермес е имал знание не само за за единството, но и за троичността на Бога. Оттук нататък този цитат ще се среща в много справки за Хермес в ще послужи и за обяснение на прозвището „Трисмегист“.
Последният от известните ни автори преди ХI в., които със сигурност са чели някои от античните Hermetica, е Йоан Лидийски. В „За месеците” той цитира няколко пасажа от „Асклепий”, отнасящи се до предопределеността („жребият“/хеймармене) и съдбата на душите след смъртта.

– Хермес през следващите векове във Византия

След Йоан Лидийски и съвременника му, хрониста Йоан Малала (VI в.), знанията за Хермес избледняват и херметическата литература изглежда не се чете от никого. Не е трудно да се състави пълният списък на авторите, които го споменават: Георги Синкел (VIII-IХ в.), енциклопедията „Суда“ (Х в.), Георги Кедрин (Х в.) и анонимното житие на мъченика Артемий, чиято датировка е трудно да се установи. Всички те се съгласяват за следното:
1) Хермес е много древен египетски философ, и както се изразяват Малала и Кедрин, „страшен мъдрец”. Живял по времето на Сезострис, предшественик на Фараона от „Изход“; което значи, че е живял преди Мойсей.
2) Както личи и от прозвището „Трисмегист“, Хермес е знаел за едната същност и трите ипостаси на Бога.

В Суда:
„Той е бил наречен Трисмегист, защото се произнесе за Троицата, като каза, че в Троицата е едно божество”,

Кедрин:

„Хермес… който каза, че три са великите сили на Бога-творец на всички неща, но божеството е едно.”

Всички те препращат към Кирил Александрийски, като цитират споменатото:

„Една само беше умна светлина…”

Около 1050 г. в ръцете на Михаил Псел попада една антология, която може би съвпада с разпространилия се по-късно на Запад „Херметически корпус”. Дали антологията е била съставена във Визания преди Псел или от самия него? Скот предполага, че текстовете били донесени от Изток след края на арабския „херметически ренесанс“ (IX-X в., Харан и Багдад).
Във всеки случай Псел е първият ни известен византиец след Йоан Лидийски, който е имал преки впечатления от херметическата литература. Той знае, че Хермес е смятан за „древен богослов”, свързва го със Зороастър, и пише, че и двамата били „самоуки”, и че сякаш собствената им душа им е разкрила знанието, с което са станали прочути. И все пак не се отзовава със симпатия за автора на „Поймандрес” и го нарича “govhςV”, като забелязва, че е ползвал Мойсеевия разказ от „Битие”, за да състави космо- и антропогонията си.

Допълнение

(от 7 юни 2018)

Покрай тази работа бързо се разбира, че „Корпусът“ е едно, а херметическата литература, дори само античната, е нещо по-голямо; и че това, което имаме тук пред нас, е просто един сборник от XI в., който впрочем е изпълнен в доста античен дух. Тук виждаме езическа религиозна атмосфера, неоплатонизъм; неща, които са далеч от християнството. Ако беше само този сборник, херметизмът никога не би се прочул толкова много. Обаче причината тази литература да стане известна е, че в един момент тя е била включена в богословския спор за Светата Троица.

Защото някъде до около 300 сл. Хр. имаме споменавания за Хермес, но не заради това, което впоследствие е било възприето като най-важно. То не влиза в този Корпус, а е другаде – в един текст, записан от автор, който е бил осъден на Пети Вселенски събор и се казва Дидим Александрийски, или Дидим Слепи. И смятам, че причината хората в християнските страни да се занимават с херметизъм, е в работата на Дидим Александрийски.
Пишейки своя трактат за Троицата, той цитира текстове, за които вярва, че са от Хермес Трисмегист; и от тях излиза, че Хермес е знаел за Светата Троица.
50 години по-късно по друг повод същото се повтаря от св. Кирил Александрийски. Мястото се цитира многократно и накрая се записва във „Суда“. Ето какво пише там:

„Хермес Трисмегист. Този беше египетски мъдрец, разцветът му беше преди Фараона. Беше наречен Трисмегист, защото говореше за Троицата, и че в Троицата имаме един Бог.“

И следва цитатът от Дидим:

„Имаше мислена светлина преди мислената светлина, и винаги е била, Ум светъл на Ума. Не е имало нищо друго, освен Неговото единство; вечно в Себе Си пребъдва и вечно обхваща всичко със Своя Ум, Светлина и Дух.“

Тук виждаме изказана – разбира се, в неоплатонически термини – догмата за Троицата. Изречението се е намирало в някой от херметическите диалози; било е взето от Дидим, повторено е от Кирил Александрийски и е отишло в „Суда“. Така се въвежда хипотезата, че езичниците, като се започне от древния Египет, някак са знаели учението на християнството.
Това се възприема и на Запад през Ренесанса. Платонистки настроени учени като Фичино са казвали така: „Ние сме християни, но твърдим, че и езичниците са могли да имат не просто мъглява идея, а вярно знание за Бога – и даже са го постигнали“ (представяне на превода на „Херметически корпус“ в КМНЦ)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Георги Скилица. „Житие на светия преподобен наш отец Ивана пустиножител Рилски“.
Превод Ив. Дуйчев – http://slovo-aso.cl.bas.bg/hagiology/Txt_pdf/IvRil_GScbg.pdf
Издание Й. Иванов. „Жития на св. Иван Рилски.“ ГСУ. Историко-филологически факултет, 32. 1936, стр. 28–108 – http://slovo-aso.cl.bas.bg/hagiology/Txt_pdf/IvRil_GSc.pdf

„За буквите“ от Черноризец Храбър. Превод Г. Куев. В: Стара българска литература. Т. II. Ораторска проза. Съст. Л. Грашева. „БП“, 1982.

Вергилий. „Буколики“. В: Вергилий. „Буколики. Георгики. Енеида“. Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1980

Йоан Екзарх. „Шестоднев“. Превод Н. Кочев. „НИ“, 1981

Лиутпранд Кремонски. „Разплата. История на Отон. Пратеничство в Константинопол“. Превод Л. Симеонова. „Изток-Запад“, 2015

„Памятники византийской литературы IX-XIV веков“. Отв. редактор Л.А. Фрейберг. М. „Наука“, 1969

„Събрани съчинения на Константин Костенечки“. Изследване и текст К. Куев, Г. Петков.

„Пространно житие на Константин-Кирил Философ“. В: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 3. Подготвили за печат Б. Ангелов и Хр. Кодов. БАН, 1973

Corpus Hermeticum. T. I-IV. Texte établi et traduit par A.D. Nock et A.J. Festugiѐre. Paris, 1946/1972

Didymi Alexandrini De trinitate libri tres. PG 39. Parisiis, 1863

Hermetica: the ancient Greek and Latin writings which contain religious or philosophical teachings ascribed to Hermes Trismegistus. Ed. W. Scott and A. S. Ferguson. Vol. IV. Testimonia. Oxford, 1936

Изследвания

Н. Гочев. „Античният херметизъм“. „Сонм“ и УИ „Св. Климент Охридски“, 1999

Н. Цв. Кочев. „Античната литературна традиция и византийските автори“. „НИ“, 1982

Ив. Дуйчев. „Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис“. „Септември“, 1978 – https://istorianasveta.eu/

Н.А. Казакова. „„Пророчества еллинских мудрецов“ и их изображения в русской живописи XVI-XVII вв.“ ТОДРЛ, т. XVII. М.-Л. 1961. стр. 358-368.

В.Н. Сергеев. „О надписях к изображениям „еллинских мудрецов““. стр. 326-330

И. Трифонова. „„За елинските мъдреци“ в НБКМ 774.“ Сборник доклади и материали… 2015. стр. 198-210

Речници и справочници

A. Bailly. Dictionnaire grec-français. Paris, 1895

Oxford Classical Dictionary (OCD). Ed. by N. Hammond and H. Scullard. Oxford, 1970

***

Географски и политически условия за класическите изследвания

Дипломатически контакти между български владетели и Източната Римска империя е имало още около средата на VІІ в., преди заселването на българите на юг от Дунав. Отношенията на Империята с Аспаруховите българи след 680 г. сл. Хр. са подобни на отношенията й с готите, установили се в Тракия 300 г. по-рано – по времето на император Валент. Както готите преди тях, така и българите приемат християнството и превеждат Писанието и богослужебните книги на език, различен от латински и гръцки. През 800 г. по времето на езическия владетел на България Крум към границите на държавата е присъединен и град Сердика.

Границите на днешната българска държава отстоят на по-малко от 200 км. от някогашния Константинопол и на по-малко от 100 – от северното крайбрежие на Егейско море. София пък, както се нарича от ХІV в. насам древната Сердика, и сега се намира на главния път, който свързва Константинопол (Истанбул) и Изтока със западноевропейските градове.

Антични паметници по българските земи

На територията на съвременната българска държава и главно на юг от Стара планина (Хемус) са открити и продължават да се откриват паметници на религията, бита и изкуството на траките. Най-забележителните от тях са гробниците, с тяхната украса (стенописи, скулптура) и предмети за битови и ритуални нужди. Оцелели са съвсем малко записи на тракийски език и разчитането им е несигурно.

Археологическите находки с гръцки и гръко-римски произход са твърде много. Сред тях най-голямо значение за класическата филология имат епиграфските текстове, повечето от които са от елинистическата и римската епоха.

Християнството като държавна религия

Малко след средата на ІХ в. при управлението на Борис 1, християнството става държавна религия на България. Борис води няколкогодишна кореспонденция с епископите на Рим (папа Николай 1) и Константинопол (патриарх Фотий). Накрая е предпочетена Константинополската патриаршия, която става Църква-майка на българската Църква. Едно от главните основания на княз Борис-Михаил да направи този избор е била възможността за независимост на българската Църква, подобна на независимостта, каквато имат другите източни патриаршии и каквато римският епископ не би предложил.

Но и в общуването с Византия затрудненията са били неизбежни. Причината е, че тогава българската държава е била както политически независима, така и териториално твърде близка до Константинопол. Създаването на независима българска Църква с предстоятел, който от своя страна ще може да ръкополага епископи сред други народи, би помогнало тя да се превърне в християнска империя, аналогична и конкурентна на Византия. Точно такава империя няколко века по-късно е станала Русия; но тя не е била конкурент на Византия.

Преводите от гръцки на славянски

Все пак от управлението на Борис-Михаил нататък България остава свързана с православния Изток. Борис успява да използва вече съществуващите условия за богослужение на славянски език. Само едно десетилетие преди неговото кръщение братята Константин и Методий, родени в Солун, изработват азбука за славянския език и правят преводи на най-необходимите богослужебни текстове. След неуспешния край на мисията им в Моравия някои от учениците им са приети в България като им е възложено управлението на образователни центрове в двата края на страната – Плиска и Охрид. Целта е осигуряване на славяноезичното богослужение в страната и превръщането на славянския език в конкурент на гръцкия.

(Задържам вниманието Ви на тези събития, защото без осведоменост за тях не е възможно да се разбере начинът, по който и днес в България се подхожда към класическата античност)

Политиката на Борис е продължена от сина му Симеон и внука му Петър. Така за малко повече от 100 години диалектът на южните славяни става официален и единствен език на българската държава и Църква.

През това време част от античното литературно наследство, запазено във Византия, преминава в България чрез преводи. Тази дейност е прекъсната през 11 и 12 в., но после продължава отново през XIII и XIV в. Така на български се появяват сведения за античната история (чрез хрониките от Малала – VI в. до Манасий – XII в., отделни съчинения – Юдейската война на Йосиф, романът за Александър и чрез множество жития ); митологията (Троянската притча, вмъкната в Хрониката на Манасий); философията на природата (Шестоднев на Йоан Екзарх въз основата на гръкоезичните Шестодневи, преди всичко на Василиевия); реториката (Поетическите фигури на Георгий Хировоск). Друг източник за античността са преводите на ранни светоотечески съчинения (Атанасий Александрийски, Григорий Богослов, Йоан Златоуст).

Османско владичество XV-XVIII в.

Повечето от тази литература е забравена или напълно загубена през първите векове на османското завоевание. Българската църква, чиято независимост е възстановена през 1235 г., отново се присъединява към Константинополската патриаршия, което е условие за ограничаване на богослужението на славянски.

Възможностите за християнско и светско образование са приблизително едни и същи в целия Изток, и изключение на Русия. На територията на България, както и в останалите части на православния Изток не се развиват университети. Книгопечатането прониква бавно.

(Впрочем първата книга на български език е отпечатана сравнително рано – през 1519 г. във Венеция. Но до 1801 г. общият брой на известните печатни книги на български език е само 91).

Българите поддържат езика и богослужението си преди всичко в манастирите, които, макар и малки, са множество. Към тях има начални училища – към края на ХVІІІ в. те са не по-малко от 100.

От началото на ХІХ в. започва развитие на националното образование. Подтик за това дават несъмнено автономията и независимостта на съседните страни – Гърция, Сърбия, Румъния, в някои от които вече са основани и университети. През първата половина на века се появяват първите светски учебници на български език за началното образование и се основават първите средни светски училища с преподаване на български език (Габрово, 1835). Многократно се увеличава броят на българските печатни книги, макар и почти всички те да се печатат извън границите на съвременна България (Цариград, Солун, Смирна, Букурещ, Белград, Будапеща, Виена). Първата печатница за български книги на територията на днешна България се появява през 60-те години в Русе.

Но преводи на съчинения на антични автори излизат твърде рядко. Между 1801 и 1878 г. са отпечатани общо около 1800 книги на български език; от тях не повече от 15 съдържат преводи на антични автори.

Средата на ХІХ в. е времето на добре известния в православния свят българо-гръцки църковен конфликт и на отделянето на българската църква от Цариградската патриаршия.

(Този конфликт, както и създаването на българската униатска църква, за което ще стане дума след малко, стават възможни след издаването на едикта за религиозна търпимост на султан Абдул Меджид от 1856 г., известен като Хати Хумаюн)

Българската автокефалия, макар и призната от няколко поместни православни църкви, остава непризната от Цариград чак до 1945 г. Този конфликт твърде много затруднява и без това напрегнатите българо-гръцки отношения и вероятно съдейства за ограничаване на интереса към гръцката античност. От друга страна, латиноезичното образование преди Освобождението неизбежно се свързва с дейността на римо-католическата църква сред българите, която се активизира забележимо след средата на ХІХ в. и довежда до създаването на униатска църква (1861 г.). Но тогава повечето българи, като православни, се отнасят негативно към унията и изобщо към католицизма. Това може би затруднява и разпространението на латиноезичното образование, особено преди Освобождението.

Специализираното класическо образование в България се появява заедно със създаването на независимо българско княжество. Новооткритите класически гимназии в София – мъжка и девическа, се отличават с това, че в тях се изучава и латински език.

(Софийската класическа гимназия се открива на 7 януари 1879 г. В един доклад на директора специално било отбелязано, че въведеният “латински език е нов предмет, неизучаван дотогава в България”).

През 1880 се създава държавен университет – това е днешният Софийски университет. Преподаването на класически езици и филология най-напред се води в рамките на Историко-филологическия факултет. През 1921 г. се създава специалността Класическа филология с две катедри – по старогръцка и по латинска филология Оттогава до Втората световна война там се обучават между 10 и 15 студенти годишно.

За интензивността на класическите изследвания през това време може да се съди по броя публикувани преводи. За около 60 години – от Освобождението до 1947 – в страната се появяват близо 300 издания с български преводи на антични автори. В това число се включват не само самостоятелните издания, но и публикациите в сборници и периодични издания.

В първите години след Втората Световна война промените са големи. Прекратява се преподаването на класически езици в средните училища. Самият Университет се намира крайно затруднено положение. Контактите със западните университети са прекъснати; натовареността на преподавателите е удвоена и е въведено задължително присъствие на работното място. Намалени или почти прекратени са постъпленията на научна литература.

Един от резултатите на това е, че от 1947 до 1955 г. вкл. в страната се появяват само две публикации, съдържащи превод от класически език (преводи на Антигона на Софокъл и на За природата на нещата на Лукреций).

Катедрата по класическа филология е запазена под името “Институт по класическа филология”. Впрочем след няколко години традиционното разделение на факултети е възстановено. Към катедрата е създадена партийна организация, но съкращения на преподаватели в активна възраст не са направени.

От 1956 г. започват опитите за завръщане към класическото образование и изследвания. Преводите постепенно се увеличават и през последните 12 години на от комунистическото управление (1978-1989) нарастват в пъти в сравнение с изминалите 30 (56-77 г. – 21 публ., 78-89 г. – 51. Това е 5,5 пъти нарастване спрямо периода 1947-1977). След 1989 вече има спад – преводите между 1990 и 2001 са 31. Същевременно трябва да се отбележи, че дори и продукцията от 1978 до 1989 (4,3 публ. годишно) е по-слаба от тази за целия 60-годишен период от 1878 до 1947 (ок. 5 годишно).

Не бива да се забравя обаче, че голям брой от преводите, публикувани пред 1947 г. са само части от произведения. След 1956 г. започнаха да се появяват пълни преводи на класическите автори. Бяха преведени изцяло или почти изцяло епиците (за първи път Хезиод и нов превод на Омир) , гръцката драма (Есхил, Софокъл, Аристофан, Менандър) гръцката класическа историография (Херодот, Тукидид, Ксенофонт), римската поезия от Августовото време (Вергилий, Хораций, Овидий), някои римски историци (Цезар, Салустий, Светоний). Също – Платон в 4 тома, Квинтилиан, гръко-и латиноезичните романи.

След 1989 г. бяха прибавени пълни преводи на Полибий и Павзаний, повечето от писмата и трактатите на Сенека, 5-ти том на Платон и много от непревежданите дотогава трактати на Аристотел. Излезли са от печат първите 6 тома от превода на Ливий. Беше направено пълно издание на гръцките епиграфски паметници, запазени на територията на страната, и частично – на латинските.

Класическото образование спечели много от създаването на Националната гимназия за древни езици и култури (1977). Оттогава в нея се приемат по 80-90 ученици годишно, които учат интензивно латински (5 год.) и старогръцки (4 г.).

Също през 70-те години беше създаден Института по тракология към БАН. Към БАН има и отделен Археологически институт със секция “Класическа археология”.

Класически езици се преподават в почти всички хуманитарни факултети на СУ, както и в университетите в Търново, Пловдив и Благоевград.

Текстът е четен пред преподаватели по класически изследвания в Института за интердисциплинарни изследвания „Artes liberales“ при Варшавския университет. 6 декември 2009, Варшава.

биографии, за студентите, за събитията днес, за хуманитаристиката

за Богдан Богданов

август 7, 2016 Николай Гочев Публикуване на коментар

На 5 август, на 75-годишна възраст почина проф. Богдан Богданов.

В продължение на 40 години той преподаваше старогръцки език, увод в класическата филология, литература и култура в Софийския университет. В началото на 1990-те взе участие в създаването на Нов Български Университет и беше негов ръководител до смъртта си.

Направеното от Богдан Богданов в областта на класическите изследвания е много и не е лесно да бъдат изброени дори само по-големите му преводи на старогръцки автори и книгите, които написа. Аз ще се опитам да спомена онези, които ми изглеждат най-представителни за неговите занимания.

Той превеждаше само проза. Първият му по-известен превод е на Теофрастовите „Характери“ (1968). После преведе някои романи („Дафнис и Хлоя“ (1975), „Животът на Александър Македонски“ (1975)) и произведения, чийто жанр не е далеч от романния (някои биографии от Плутарх (1969), „Истинска история“ на Лукиан (1975)).
От края на 1970-те той се насочи към философията, интересувайки се сякаш в еднаква степен от Платон („Диалози“ 1979-1982) и късните стоици (Марк Аврелий (1986) и Епиктет (2016)).

В книгите си той се стремеше да представи гръцката античност като „вид култура“; така че заниманията му с нея, както стана ясно през десетилетията, бяха по-скоро повод и материал за неговата обща философия на културата, образованието и мисленето.
По-ранните му книги бяха историко-литературни („Омировият епос“ (1976), „Литературата на елинизма“ (1979), „Романът – античен и съвременен“ (1986)).
Следващите представяха общия му възглед за гръцката култура и литература. Понякога това ставаше под формата на единно изложение ( „История на старогръцката култура“ (1989), но по-често чрез размисли върху отделни теми или наследството на отделни автори („Мит и литература“ (1985), „Орфей и древната митология на Балканите“ (1991), „Старогръцката литература“ (1992), „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012)).
Изработвайки своя метод за осмисляне на културата (човешкия свят) той не се въздържа да обсъжда въпроси на историята, идеологията и образованието на съвременността ( „Промяната в живота и текста“ (1998), „Европа – разбирана и правена“ (2001), „Отделно и заедно“ (2005), „Университетът – особен свят на свобода“ (2006)).

Преводаческото, изследователско, есеистично и философско наследство на Богдан Богданов е огромно. За да бъде прочетено и премислено от един човек са необходими десетилетия. Духът на неговото философстване е определен и съответстващ на делата му като преподавател, общественик и личност. Не всеки от нас, античниците и хуманитарите, ще пожелае да върви по пътя му. Но всеки ще основава изследванията и размислите си върху част от онова, което той направи.

http://glasove.com/categories/intervyuta/news/za-bogdan-bogdanov

Николай Гочев

Архив на категория: за хуманитаристиката

За вселената и всичко останало

Наука и учени

Предговор към „Антигона“

„Интелектуалците през античността“

Дипломни работи и дисертации 2002-2016

Класическо наследство и класическо образование в България (IX-XXI в.)

за Богдан Богданов

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания