27 юни

Размишления за нашето време

1.
А аз се питам докога ще се позволява хората да умират от други болести или от каквото и да е, различно от това? Да допуснем впрочем, че някой е умрял от нещо различно. Не казвам, че се е случило, но да допуснем, заради разсъждението.
Дали то трябва да се огласява? Решително не, защото така хората ще бъдат въведени в заблуждение относно това, коя е истинската и единствена опасност за здравето и живота им.

Затова министърът трябва да издаде заповед, забраняваща вписването в смъртните актове на каквато и да е друга причина.
Така че ако човекът е починал на легло, да се пише „ковид“. Ако е бил ударен от мълния, да се пише „със съмнения за ковид“ или „при усложнения след ковид“. Или по-добре просто „ковид“, а мълнията да се отбележи като съпътстващ фактор. Или да не се отбелязва.

2.
Чета по вестниците новините от Европа и гледам германската канцлерка как излишно либералничи. Всяко дете да си имало по един приятел за игра.
Ето колко лесно един днешен политик пада в лапите на евтиния популизъм. Излиза, че всяко дете може да излезе на улицата и да си намери приятелче ей-така, на своя глава и общо основание. И да си играе с него.
На тази канцлерка няма ли кой да ѝ каже, че за да бъде човек приятел на друг, първо трябва да стане приятел сам на себе си? Нима случайно императорът Марк е написал книга „Към себе си“? Ясно е, че книгата е била адресирана към най-добрия му приятел. Да се учим от мъдростта на древните.

Затова децата в днешна Германия, както и другаде, трябва първо да седнат в къщи пред огледалото и да се научат да се забавляват сами – в компанията на своето „аз“. И чак когато достигнат хармония и разбирателство с него, тогава да идат да търсят други като тях.
Но това не може да стане бързо. Пък и не те ще решават кога ще излязат. За това трябва да има изпит и да се издава сертификат, като за управление на МПС. Или като диплома за висше образование. И е най-добре детето да е пълнолетно, зряло. Да кажем – 30-годишно.
Тогава вече, със съгласието на родителите и компетентните органи, може да тръгне по улиците да си търси приятели. Първо един. А после, ако всичко върви добре и противоепидемичната обстановка го позволява – и повече.

3
Като гледам световните новини и вълненията на хората, и си казвам: „Пред човечеството стоят два проблема. 1. Ковид. 2. Тръмп.
Или обратното, първо е Тръмп, после Ковид, но това няма да го решава читател като мен, има сериозни медии, те знаят. Но у редовия читател, казвам, се промъква колебание кое е по-голямото зло – от кое да се страхува повече. А това, че не знае кое е по-страшно, създава у него безпокойство. Но не като онова от Ковида, което е полезно и здравословно, защото ще го предпази, а едно друго, неясно и непродуктивно.
Затова трябва да се сложи край на раздвояването и двата проблема да се обединят. Може би то си е така – че реално имаме Един проблем, който по недоразумение или недоглеждане се представя за Два.

И така, предлагам да приемем – може би СЗО трябва да го огласи – че Ковид е създаден от Тръмп. Той го е поръчал. И той го поддържа. Защото не позволява да се изобрети ваксина. И затруднява локдауна. В крайна сметка ще се окаже, че „Тръмп“ и „Ковид“ са били просто две названия за един и същ проблем.
Значи когато американската демокрация победи Тръмп (тя вече го е победила, остава само да се оформят документите), тогава човечеството ще е победило Ковид.
Чрез редовно ваксиниране и безкраен локдаун.
В такъв случай, pro domo sua, у нас нещата също ще си идат на мястото. И всичко ще бъде като след 9-ти септември. Както казваше един мой съученик: „Спокойно, страшно няма. Страшното беше до Девети…“

4.
Спомням си едно място от „Том Сойер“, където той си мислеше дали няма да е лошо за известно време да умре. Не завинаги, но толкова, че всички наоколо да разберат, какъв човек са загубили. И че може би са виновни и отговорни за това.
И си представяше риданията на леля Поли, и как ще страда Беки Татчър… и ще се упреква колко груба е била понякога със него. Ще го погребат тържествено, ще има речи и съучениците ще плачат.
„Том едва не се разциври от умиление.“

Не, не казвам, че положението не е тежко, но не мога да избегна мисълта, че на всеки му се ще да чуе и няколко добри думи за себе си – ако не от все сърце, то поне, както се казва, от приличие.
Та какво пречи, мисля, от време на време да написваме във фб:
„Умрях (починах) от ковид. Моля, изкажете ми най-искрените си съболезнования“.
И всеки да каже най-хубавото, което мисли за особата ни. Че даже и враговете ни да се засрамят.

А впрочем това отново ще припомни на всички, колко опасна е болестта. Ще повиши и изискванията към медиците. Особено ако се вземе предвид за статистиката.
Колкото повече си го мисля, толкова по-разумно ми изглежда.

5.
Работният ден завърши.
По традиция и в съгласие с разума (си) седя в едно заведение, утешавам се с бира и разглеждам новините от деня.
Виждам, че настроението на медиите по света и у нас е повишено.
Мнозина са умрели, и всички от коронавирус. Точно както беше предвидено.
Е, да празнуваме тогава!

А, да добавя. Заведението е пълно, няма нито една свободна маса. С такива хора трудно ще се справиш…

6.
13-ти март т.г. (денят на извънредното положение, ако някой е забравил) ще бъде запомнен като новия „9-ти септември“.
Това е на наш език, но освен нас и други държави към средата на XX в. получиха своя 9-ти септември. Всяка такава дата бива усърдно премисляна, за да се вземе решение – на какво е станала начало.
У нас, по подобие на руския 7-ми ноември, това беше денят на „социалистическата революция“.
А какво имаме сега? Има вероятност този 13-ти март да бъде празнуван или поне запомнен като деня на Великата евро-атлантическа нео-феодална революция.
Защото всяка стъпка към следваща обществено-икономическа формация (строй) би могла след време да се окаже неуспешна. И тогава следва регресия към предишното, с немалки сътресения. Така в края на XX в. социализмът у нас и другаде регресира към капитализъм (+ смяна на геополитическата принадлежност).
Но кой е очаквал, че едва след три десетилетия самият този всемогъщ капитализъм ще регресира към феодализъм? И всичко това пред очите на комунистически Китай?

Защо феодализъм? Тук няма нужда от ясновидство, достатъчно е да се погледне какво става. Затваряне на граници, на градове, на цялото население по домовете му. Прехвърляне на една част от икономическата, обществена и културна работа „онлайн“ и банално премахване на друга. Катастрофално сриване на доходите на… почти всички.
Политическата и финансова прослойка, която именно и провежда революцията, е единна както никога, държи здраво властта и не изглежда притеснена. И няма защо, нещата се развиват според желаното, съпротивата е слаба. Единичните случаи на бунт се задушават лесно (фалшифициране на избори, лъже-статистика относно всичко, пълен медиен монопол).
При буржоазните и социалистическите революции крепостните или свободни селяни биват превръщани в граждани (дори да не искат). При нео-феодалните, чийто прецедент се развива пред очите ни, гражданите се превръщат в крепостни селяни.
С тази несъществена разлика, че вместо на полето ще се трудят пред компютъра.

празнична м

7.
Студентските празници, подобно на абитуриентските балове, са традиция за празнуване – събиране на хора на определена дата, за да отбележат някое събитие и да бъдат заедно.
Празникът е необходимост: защото човек, лишен от обществото на други хора, бързо става нещастен.

Празникът е радостен, когато хората се събират свободно, а не по силата на нечие нареждане. Затова 7-ми ноември, 9-ти септември, 1-ви май и пр. не успяха да станат истински празници; защото бяха само държавни и при това ознаменуваха нечия политическа победа.
Това не се отнася за други, като 24-ти май – които, макар и приети от държавата, не са държавни, а са по-скоро „народни“. Така на 24-ти май нашият народ отбелязва своята независимост (не толкова държавна, колкото друга).
24-ти май е близък до църковните празници – всъщност, той е преплетен с тях, тъй като е ден на св.св. Кирил и Методий. Но макар че те двамата, подобно на много други светители, са велики изповедници на вярата, все пак има и нещо което ги отличава – то е просветителството на цели народи, което е равно на апостолство.

В нашата традиция абитуриентските балове и студентският празник носят духа на 24-ти май, защото по същество те са празници на образованието. И тъй като целта на образованието е съвършенство на душата чрез духа, то те са и духовни празници, макар това рядко да се заявява изрично.

Сега имаме обща забрана на всички празници. Разбира се, това положение не може да издържи дълго, тъй като то противоречи на общностната природа на човека.

Но ревността, с която са атакувани празниците, и то особено църковните, показва, че имаме работа с опит за разклащане на цялата досегашна система и за замяната ѝ с друга. Не бих се учудил, ако скоро ни предложат да празнуваме „ден на борбата с вируса“, „ден на първата ваксина“, „ден на личната маска“ и пр.
Характерно за църковните празници, които са в основата на досегашната система, е, че те са недържавни. Преди християнството в Европа не е било така. Празниците в античния полис са били винаги държавни, тъй като са се определяли с решения на управляващите – независимо дали те са били монарси или граждани, избирани на административни длъжности. Такова е положението и в Рим – като република и като империя.

Промяната идва с християните, които не само че имат свои, различни празници, но и се въздържат да отбелязват тези на държавата (защото на тях се принасят жертви на езическите божества). Поради това тази система е приета в Европа след много векове и тежки сътресения (гонения).
Християнската празнична система обаче не е станала държавна, макар държавата да я е разрешила; защото държавните институции са различни от църковните.
Ето защо църковните празници винаги са имали характер на събирания на независими от държавната власт хора. Това се отнася и за студентския празник, за който стана дума.

Интересно е обаче, че църковно обусловената независимост от държавата в римския диоцез е напреднала по своеобразен начин: тя е станала наддържавна, а не „със“-държавна („συν“- архична) – както е на Изток. С вековете римското християнство е станало „корпоративно“: и така е постигнало не просто независимост от държавата, но дори господстващо положение спрямо нея. Поради това Реформацията, както в по-ранните, така и в по-късните ѝ времена, може да бъде видяна като война на държавите срещу Корпорацията.
Тази война беше водена няколко века с променлив успех, като сега – през 2020-та – изглежда, че едната от страните побеждава „с явно превъзходство“. Иначе не може да се обясни готовността, с която толкова много държави се подчиниха незабавно и едновременно на разпореждането на една недържавна структура (СЗО).

Затова днес, както изглежда, преминаваме към един вид корпоративно управление върху голяма част от света; и моделът на това управление е наследен от този на римската наддържавна религиозна организация.

А всяко наистина различно управление идва със своите празници и с нетърпимостта си към заварените.

https://glasove.com/categories/komentari/news/gaudeamus-igitur-osmi-dekemvri-kato-khristiyanski-praznik?fbclid=IwAR2UXXvMxetiIS_sT0q7eU08pPXe6Zh9cY-aqqeKF_Ik9H7YikpnQbUm8cU

8.
Човек се труди за „осигуряването“ си, което ще рече: да устрои битието си така, че да няма неизпълними потребности. Това трябва да е състояние, в което да няма „недостиг“; а е забелязано, че недостигът се появява с времето.
Това може да се узнае, ако наблюдаваме животните. Те са кротки, когато са сити; но е въпрос на време недостигът да се появи. И тогава природата ги подтиква към движение, за да бъде недостигът им запълнен.
Ако човек беше подобен на животните само с тази разлика, че може да предвижда идването на недостига, тогава той нямаше да се занимава с нищо друго, освен с осигуряването си за един разумно дълъг срок. И като постигне това, би си почивал спокойно, докато срокът се доближи до изтичането си; и тогава пак би се захванал с осигуряване – за следващия период.
Впрочем „естественият“ живот на село, този на земеделеца или пастира, отстрани изглежда така. И някои солидни автори като Хезиод го препоръчват: „труди се за годишната си прехрана, тоест за реколтата, а през зимата и лятото почивай, тъй като тогава времето не е благоприятно за работа“. И така – цял живот.
И все пак самият Хезиод не се е задоволил това, а е съчинявал поеми.
Надеждата да се постигне осигуреност – ако не абсолютна, то периодична – е стремеж за спиране на времето. Тъй като то е причина за „изтичането“ на натрупаните блага и за появата на недостига. Но какъв ще е животът там, където няма време? Тоест – промени? Тук, където сме, такъв живот бързо става непоносим. А защо?
Може би защото при състоянието на осигуреност, когато не е нужно да се прави нищо, започва едно друго „изтичане“, също водещо до недостиг. И това е изтичането на смисъла. Тъй като какво е смисълът? Той е нещо като обосновка на действието. Ако ти не действаш, тогава няма да има и обосновка. Но тогава човек започва да страда, което значи, че той не може без обосновка за действие. Тъй като тя е храна не за тялото, а за душата, а човешката (разумната) душа не може да спре да се движи. Значи ако не се снабдяваме периодично със смисъл, душата започва да гладува и да се оплаква.
Ето затова хората се събират да разговарят. Но и сам да е, човек има потребност да спре и да си каже: „Какво става?“ И да се заеме с размисъл за истината – изобщо, и в точно този момент.
Така той се труди за прехраната на душата си; и когато я нахрани, тя се засища и не го безпокои за известен период от време.

9.
Занимавайки се със словесност в продължение на много години, човек може да стигне до откритието, че истинското слово е подобно на архитектурата.
Това значи, че когато говорим за едно или друго, не бива да говорим как да е, а със знание за това, как създаденото с думи може да е устойчиво, удобно за обитаване и красиво. Тогава всяка реч ще е опит да „устроим“ (като архитекти) словесното пространство така, че човек да може и да иска да го обитава.
Тъй като смисълът не е само обосновка за действие, както сме казвали друг път, а е и съответствие на изреченото с устройството на човешката природа и на цялата природа – на цялото творение. Така мисълта на истинно и красиво казаното е заедно (следва, в съгласие е) „с“ мисълта на Създателя, която преминава през всичко и му придава устойчивост и красота.
Така че целта на истинното говорене е производство на обитаеми словесни места и сгради, където мислите са очертанията, а думите – тухли и всякаква строителна материя.
А множеството слова са постъпателно устройване на целия мислим свят в съгласие с общата и човешката природа – за да може човек да се чувства щастлив, че го обитава.
Поради това то не може да се произвежда без човеколюбие, тъй като е заради щастието и живота на човека – и изобщо, и на всеки поотделно.
Това е чувствал онзи апостол, който е рекъл на Учителя си:
„А къде да идем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот“.

10.
Като гледам огромното старание на воюващите срещу човечеството да ни откъснат от доскорошния живот, си мисля, че няма да е неуместно да приемем фактите и да започнем да гледаме на този наш – бивш – живот като на нещо отдавна случило се и със слабо отношение към настоящето.
И това ще ни настрои да подходим към него като към обект за изследване и описание. Каквото е положението сега, такова; но да видим как е било в невъзвратимото минало, на което сами сме били свидетели. Защото рядко се случва един изследовател да е и непосредствен свидетел на онова, което е било достатъчно различно, за да го смятаме за друга историческа епоха.

11.
Човек си мисли, че веднъж може да излъже, а друг път да говори истината, и веднъж да се престори, а друг път да е „себе си“. И така – винаги. И еднакво ще умее да лъже и да бъде истинен.
Но не е така, защото тези неща си противоречат и едното омаломощава другото. Когато човек привиква да лъже и да не е „себе си“ – защото така „се налага“ – той го прави лесно, защото е под натиск. Значи не му е нужно усилие, както когато търси и защитава истината.
Освен това да се лъже е лесно, тъй като отклоненията от вярното са безкрайно много (ако 5х5 не е 25, може да е всичко). Също и ако се отречеш от себе си (това, което трябва да си), може да си всякакъв.
При това положение умът и волята на човек стават пасивни и не действат със собствено усилие, а само се нагласяват според случая.
Но никоя способност или състояние не може да оцелее, ако не се поддържа. Така способността на често лъжещия да намира истината отслабва и увяхва. Защото да посочваш истината само когато тя ти е изгодна, е равно на това, да лъжеш: тъй като в такъв случай тя се оказва една от многото възможности – значи от многото лъжи.
Истината е като светлина и въздух за ума. Ако се откаже от нея, той постепенно престава да вижда мислимите разлики между нещата, задушава се и замира.
И човекът оглупява, макар да не се е родил такъв.

12.
[Богоявление]

Христос бил роден и отгледан в еврейско семейство, което не се отличавало нито с богатство, нито с власт. Йосиф и Мария се грижили за Него с любов и Го възпитавали съгласно законите на Неговия народ. Още тогава забелязали таланта Му да мисли и говори за Бога. Йосиф, когото всички смятали за Негов баща, Му предал занаята си – дърводелие.
Когато станал на 30 години, приел кръщение от пророка Иоан. После три години говорил на хората за Бога, и лекувал телесните и душевните им болести. Какви били те? Треска, парализа, проказа и обладаност от бесове. Лечението на тези болести е било трудно или почти невъзможно за човек.
А словото Му е било такова, че онези, които веднъж били пратени да Го заловят, казали: „Никога човек не е говорил като този Човек.“
Той станал известен сред народа и влиятелните юдеи се разтревожили и започнали да Го клеветят. Когато разбрали, че „нищо не помага“, Го заловили, обвинили в богохулство и издействали смъртна присъда от римската власт. Тя била представлявана от един чиновник, който се боял от вълнения и доноси.
Той потвърдил присъдата и позволил тя да бъде изпълнена. Христос умрял на кръста и бил погребан от близките и учениците Си според обичая.
Това бил живот на съвършен Човек.
А като Бог Той е слязъл от вечността, бил заченат свръхестествено, призовал хората към Себе Си, възкресявал мъртви, възкръснал и се завърнал във вечността.
И във всичко това няма никакво насилие, а само увещание и пример.

13.
– И защо все пак се прави всичко това?
– То се прави от тиранична завист.
– Защо тиранична?
– А какво е тиранинът? По същество, а не според придобивките? Той просто не обича някой да има нещо, което той няма. А това, което той най-много няма, е любима работа и приятели. Платон казва така: „Тиранинът трябва да избира – или да живее сред тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее.“ Трябва да се добави, че тези негодници той сам си ги е отгледал и сам им плаща – заради придобивките.
– Но нали не придобивките правят тиранина?
– Така е, те само му се случват. Но липсата на любима работа е нещо тежко, защото тя е липса на свобода. Тъй като какво е тя? Да правиш каквото и както ти се нрави, и то да дава плодове. Добри плодове. Затова тя прилича на еротичната любов, защото и онази е заради плодовете.
– А приятелството?
– То не е за плодове, а заради самото себе си. Тази любов е друга, тя е радост от съществуването на себеподобен. В началото любовта на Адам и Ева е била нееротична – те не са се „познавали“. Но са били приятели. А това тиранинът го няма, и завижда.
– Значи тогава тиранин е бил дяволът?
– И сега е така.

14.
Преди време се срещнах с един бивш съученик във връзка с издаването на някакъв сборник, поговорихме и накрая той ми даде визитната си картичка, на която пишеше: „[…] – художник на своя живот“.
Всеки път като се замисля за това, ми идва на ум изказването на Аристотел за поезията и историята: че поезията е по-сериозна и по-философска от историята, защото се занимава с нещата, каквито би трябвало да бъдат, а тази – само с тези, които действително са били.
И наистина, рядко се среща човек, който да не мисли живота си така, сякаш това трябва да е роман с щастлив край, или поне успешна защита в съда. Това е причината за огромния брой „равносметки“, които всеки прави сам или пред други, и които винаги имат вид на апология. Заключението е: „Справих се, защото… така и така“.
Така че това е единият жанр, който придава форма на биографичната „материя“, а другият е романът.
И все пак собственият живот не е литература, а история с неизвестен край. Тогава как човек сам да съди за него? Как сам да му постави „щастлив завършек“? Пък и не би трябвало, защото тогава всеки би се оправдал.
Затова Есхиловият Прометей казва: „На смъртните отнех да виждат края си.“
Платон припомня за това в „Горгий“: „Първото нещо, което трябва да престане – казал Зевс, – е да знаят деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати това.“

„Поетика“ 9 (1451b 5-11); „Прикованият Прометей“, ст. 248 и „Горгий“ 523d. Преводите са на Ал. Ничев и Б. Богданов.

15.
За Цезар няма съмнение, че е бил бисексуален. Но освен това е бил и двуезичен: когато било нужно, говорел и пишел на латински, но в особено важни и критични моменти думите му идвали на гръцки.
Ето как било с прочутото „Жребият е хвърлен“ („Божественият Юлий“, 32; Ив. Попова, 1981) на Рубикон.
В текста на Светоний пише: „ Iacta alea est“. У Плутарх („Помпей“, 60) обаче четем: ἀνερρίφθω κύβος („Да се хвърли зарът!“) [в смисъл „да действаме, пък каквото излезе“].
Много е вероятно Цезар да е цитирал „Флейтистката“ на Менандър. А мястото в комедията звучи така:
„- Ако имаш ум, не се жени! Не оставяй този живот! Аз самият съм женен, затова ти казвам да не се жениш.
– Решено е обаче. Да се хвърли зарът!“
(οὐ γαμεῖς, ἂν νοῦν ἔχῃς, τοῦτον καταλείπων τὸν βίον. γεγάμηκα γὰρ καὐτός· διὰ τοῦτό σοι παραινῶ μὴ γαμεῖν – δεδογμένον τὸ πρᾶγμ’· ἀνερρίφθω κύβος) (Атеней. „Дейпнософисти“ XIII, 8)
Ако това е вярно, значи Цезар е обявил решението да влезе в гражданска война и да промени живота на Рим с думи, които значат „Женя се! (колкото и фатално да изглежда това)“.
Пък и изобщо „Да хвърлим зара“, звучи далеч по-несериозно от величественото „Жребият е хвърлен“, особено като се има предвид и от какъв диалог е заето. Но и двуезичието, и бисексуалността сочат към гъвкав и лек характер, който никога не се отказва от ирония и шеги.

16.
Веднъж се хвали новото – сякаш това, което е тук и сега, е ценно само заради това. По същия начин и старото: то пък е ценно само с това, че не е тук и сега.
Обаче доброто ново – то е старо, което се оказва предназначено точно за тук и сега.

И ето я пак Платоновата мъдрост – не можем да избягаме от мислите на този човек: „Няма голяма полза от книги, които няма кой да ти обясни“.
Защото донесената отнякъде книга е някакво какво да е старо, което чака тълкувател, за да стане добро старо – премислено така, че да е полезно тук и сега. И така ще се окаже и добро ново.
А ето нещо за тълкувателя:
„Всеки книжник, който се е учил за небесното царство, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница старо и ново“ (Мат. 13:52).

17.
Марк Порций Катон Млади (Утически), 95-46 пр. Хр.
Противник на Катилина и Цезар, критик на Помпей и Крас. Републиканец, последователен противник на олигархията и едноличната тирания.
На негово име в САЩ съществува институт, основан през 70-те години на ХХ в. Той е „тинк танк“ (think tank), посветил се на принципите на… четири са, на първо място е „свободата на личността“ (individual liberty).
В него работят учени и анализатори (scholars and analysts), които провеждат „независими, непартийни изследвания по широк спектър обществено-политически въпроси“ (policy issues).

Ако някой учен и анализатор желае да бъде незабавно уволнен от този (или такъв) институт през 2021, е достатъчно да даде интервю (публицистичен диалог) в следния дух:
„Случващото се през последните месеци в САЩ с всеки изминал ден все повече напомня онова, което е ставало в Германия точно преди 88 години, в 1932-1933 г. А т.нар. „щурм на Капитолия“ на 6 януари 2021 все повече придобива характерните черти на подпалването на германския Райхстаг на 27 февруари 1932 г.
Преди да се занимаем със същността и възможните последствия от „щурма на Капитолия“, трябва да отговорим на няколко често задавани в последно време въпроси:
– Кой победи на изборите за президент на САЩ на 3 ноември 2020?
– Неизвестно.
(следва пояснение, както и при следващите отговори)
– Изпълниха ли съдебната и политическата система на САЩ ролята на независим арбитър в определянето на качеството на президентските избори?
– Не.
– Призовавал ли е президентът Тръмп към „окупация на Конгреса“ или какви да е други насилствени действия?
– Не.
– Случи ли се в последно време разрушаване на ключови политически и правови основоположения в САЩ?
– Безусловно, да.
(През последните месеци престана да действа първата поправка в Конституцията на САЩ в частта си за свободата на словото и за свободата на събранията; разгърната е безпрецедентна кампания за отмяна на втората поправка в Конституцията – право за носене на оръжие)
– Кой днес разрушава тези институти?
– Ръководството на Демпартията на САЩ, стремяща се да установи в страната монополното си господство.
– Защо ѝ е на Демпартията да установява монополно господство?
– За осъществяване на нееднократно провъзгласените от Дж. Байдън, К. Харис и BLM програми за радикален социализъм, черен расизъм, зелен тоталитаризъм.“

(Това са избрани места, цялата публикация е на:

https://aillarionov.livejournal.com/1215661.html)

18.
Телевизорът спря да показва други програми освен БНТ 1.
Почакахме десетина дена и като не се оправи сам, решихме да звъним на доставчика. Обади се една госпожица и в продължение на четвърт час ни съветва какво да правим, а ние изпълнихме всичко, но програми не се появиха.
Като го включихме след малко, вече нямаше и БНТ.
Дойде техник, който го огледа и оправи за десет минути.
– Направихме всичко, което ни казаха по телефона, но нищо не стана – рекохме.
– Ами то не става по телефон – отвърна той. – Направили са го, за да ходим по-малко по адреси. И те дават инструкции, а ние след това пак ходим. И така двойна работа. Има неща, които по телефон не стават.
– И ние така мислим – рекохме ние.

19.
Имах преди време един студент – един от най-добрите. Не просто учеше много, но искаше да работи и да разбира тези неща, и не само тях. Накратко, „интересуваше се от всичко“.
Веднъж бяхме седнали в университетското „Яйце“ да си говорим за едно-друго, и той ми поиска някакъв съвет – не по академичен въпрос, а по житейски. А аз никак не обичам да давам такива съвети. Дори няколко пъти да ме попитат, въздържам се.
Но тъй като мълчанието понякога се тълкува като недружелюбност, реших да кажа нещо.
– Преди да направи човек каквото и да е, трябва да помисли, дали след време няма да се срамува от него. Защото някои неща се правят набързо, а после се помнят цял живот – и човек никога не спира да съжалява за тях.
Това беше отдавна, но и сега бих казал същото. Защото се случва да правим неща съмнителни или нечестни, като си казваме: „Животът е пред мен, бъдещето е голямо, а това е дребна работа, пък е и необходимо“.
Но то обикновено не е било необходимо. А животът върви бързо и бъдещето се скъсява, защото миналото го поглъща. А лошите ни дела стоят там и не само че не отиват по-далеч, а сякаш идват все по-близо.

20.
В Платоновите диалози понякога се размишлява за това, може ли човек да учи другите кое е справедливо, ако сам не го знае.
Някои казват: може, защото всеки е чувал какво се говори за справедливостта. Значи всеки знае кое е справедливо, поне що се отнася до първите и главните неща. „Не лъжи, не кради…“ и прочее. Какво прави самият човек, това е друг въпрос, но че знае, знае. Значи преподавател е този, който говори по-умело за неща, които тъй или иначе се знаят.
Отговорът на Сократ е, че не всеки знае кое е справедливо, тъй като мненията, които се носят сред хората, още не са знание. Не стига да си чувал, че нещо е такова – трябва да знаеш „защо“ е такова. Но ето това е, за което мненията не ни осведомяват. „Не лъжи“ сигурно е добър съвет. А защо?
Да знаеш, че нещо е така, значи да възведеш това мнение към някаква причина, за която си сигурен, че е истинна. И не просто ти да си сигурен, но и тя да е истинна, да не може да се опровергае. Това трябва да е нещо, което никой не може да отрече, без да влезе в противоречие със самия себе си.
Примерно: „Хлябът е нещо за ядене“ е мнение. А това, че ти самият го ядеш, и не можеш да минеш без това, и той не ти вреди, показва, че мнението е истина.
Въпросът с лъжата по-мъчен. Кой е този неопровержим факт, от който следва, че да се лъже е лошо? Че лъжата за човешката душа не е такова, каквото е хлябът за тялото, а напротив? Защо тя „не храни“ душата, а напротив – уврежда я?
За да знае това, човек трябва да е като лекар на душата. Трябва не само да е чувал, но и сам да се е убедил, че продължителното лъжене довежда душата до заболяване и смърт. Това става след наблюдаване на множество такива нездравословни действия и на резултата от тях. При това такъв лекар трябва сам да е правдив, защото иначе душата му би била болна и той не би могъл да познава чрез нея. Тя би била негоден инструмент.
Освен това той би трябвало да вярва, че душа съществува (иначе как да я лекува?), и че тя може да се разболее и умре, подобно на тялото. Тогава за него би било естествено да се въздържа от лоши дела – защото е естествено да се боим от смъртта.
Ето такъв човек би знаел кое е справедливо и би могъл да учи и други на него.

Така че Платон е прав. Но не всеки може да разбере това, особено в млада възраст. Затова, макар да е полезно да го четем и като млади, не бива да се учудваме, че някои неща остават неясни. То е, защото сме далеч от неговото знание.

Там се казва и друго – че лошият човек е нещастен. Причината е, че злите дела, които е извършил, остават в душата му като рани, и то нелекувани, тъй като той не отива при лекар на душата, а смята, че всичко му е наред. Обаче душата е изранена, почти умираща и много боли. Това е, защото в нея има съвест, която е нещо като осезание – тя показва, че там не всичко е наред, и го показва с болка.
Тази болка може да е толкова силна, че човек би желал по-скоро да умре, отколкото да я търпи. Но ако това е невъзможно? Ако душата е безсмъртна? И ако след отделянето ѝ от тялото тя отива някъде, където лечение вече няма?
Това за безсмъртието на душите – и лоши и добри – няма доказателство в нашия свят. Но за страданието на сгрешилия има – то е явно и за него, и за други.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>