Архив на категория: аристотелизъм

при А

Александър към „М“ и Аристотел – „Категории“

Александър Афродизийски

Коментар (Ὑπόμνημα)
към Алфа I
на
Аристотеловата „Метафизика“

(M. Hayduck. Berolini, 1891)

*

1.
„Всички хора по природа се стремят към познание“

„След като знанието (γνῶσις) е съвършенство (τελειότης) на душата – изобщо на просто познаващата, а още повече на разумната – и още повече на тази, на която целта е размисълът (теорията, θεωρία); и щом всяко съвършенство на кое да е нещо е доброто (ἀγαθόν) за това нещо, и в доброто всяко има и съществуването, и спасението си; ето поради това той [Аристотел] заяви (ἐπήγαγεν) общо, че „всички хора по природа се стремят към познание“ – тоест (τουτέστιν), че според самата си природа (αὐτοφυῶς) обичат знанието, защото то е тяхното съвършенство (4-9).
И като най-ясен знак (σημεῖον ἐναργέστατον) за това посочи обичта им към сетивата. Нали ние се радваме на сетивата защото чрез тях придобиваме знание за сетивните неща. Но и без това обичаме сетивата поради самите тях; и впрочем повече от другите – зрителното сетиво. Нали и без да правим и да действаме (πράττειν καἰ ἐνεργεῖν), „пак избираме зрението пред всички останали сетива“.
Наистина това зрително сетиво повече от останалите ни прави да познаваме – не само нас самите, но и божествените и небесни тела. Нали, както казва Платон, чрез това сетиво придобихме рода на философията: защото, като се взираме в небето и разглеждаме реда и неизречената красота, достигаме до мисълта за сътворилия.
Но и няма друго сетиво, чрез което така да се вчувстваме с нещата, както чрез това. Затова и той [Аристотел] казва, че то „ни позволява да установим голям брой различия“ на сетивните. Защото има много разлики на цветовете между крайните бяло и черно – сиво, жълто, пурпурно, червено, жълтеникаво; а между топло и студено, или сухо и влажно няма много такива разлики.
Чрез това се показва, че знанието е по-ценно от действието. А то е явно и не само защото всяко действие (πρᾶξις) препраща (ἀναφορὰν ἔχει) към някаква друга цел. Нали и за самите действия съобразно добродетелите, които измежду всички действия изглеждат най-предпочитаеми (αἱρεταί) заради самите себе си, се оказва, че препращат към нещо друго. Защото онези живи същества, при които няма изменения (πάθη) – както е при боговете – не се нуждаят от действия според добродетелите. Значи поради измененията, поради отношението към тях и тяхното управление и удържане (παιδαγωγία καὶ καταστολή), тези действия са предпочитаеми за нас – защото сме изменими (страстни, ἐμπαθεῖς) по природа.
Но коя да е теория и наука не изглежда да препраща към нещо друго. Така че измежду съставените по природа неща знанието е предпочитаемо само по себе си, както впрочем и много други.
Но, както казах, това би се показало не само оттук, но и ето откъде. Нали когато двама се занимават (καταγινομένων) с нещо и единият само го знае, а другият произвежда и действа (ποιοῦντός τε καὶ πράττοντος), този, който само знае как то трябва да се прави, е по-ценен от онзи, който прави и произвежда.
И ако знанието е безусловно по-ценно (τιμιώτερον) от действието (защото архитектите са по-ценни от техниците и знаещите от правещите и произвеждащите), тогава и познанието (τὸ εἰδέναι) е по-добро и по-ценно от правенeто.
И ако и в самите практически (делови, πρακτοῖς) неща знанието надминава действието, ясно e, че най-ценно e най-висшето познание: това именно, което се дава в най-голяма степен от знанието на началата, и което се нарича мъдрост. Така че тя е най-ценна.“

(980а 21-28)

2.
„Живите същества се раждат със сетива съобразно природата си“

„Той казва, че човекът обича сетивата и заради познанието: не само заради употребата, а защото и сетивото му допринася нещо за знанието.
Защото познаването при него е не само чрез сетиво, но има и нещо относно знанието, което е повече в сравнение с останалите живи същества: и това е логосът (разумът, λόγος), комуто познаването е собственоприсъщо (τὸ γιγνώσκειν ἴδιον).
И че поради това човекът е по-съвършен другите живи същества; и че мъдростта е знание, което на всички изглежда да е най-ценно. Чрез тези неща той ни учи, потвърждавайки по-рано казаното, че е казано основателно (εὐλόγως): че хората обичат сетивата и заради познанието.
Излага се и редът на способностите на душата, свързани със сетивата, чрез който по-съвършените живи същества се отделят и отграничават от по-несъвършените; и че човекът, който има логоса като нещо повече в сравнение с другите живи същества, според това е по-съвършен от тях.
Всички тези неща при него се отнасят (τείνει) към въпроса (λόγος) за мъдростта; и към това, да се покаже кой е мъдрият. Защото казва, че по-съвършени от онези, които имат само сетиво, са тези, които освен да усещат, могат и да помнят каквото са усетили. За тях той каза, че са по-разумни и по-способни да учат от онези които не могат да помнят (като си послужи с думата „по-разумни/φρονιμώτερα“ в по-общ смисъл).
Защото в основен смисъл (κυρίως) разумността (φρόνησις) се отнася към подлежащите на обсъждане и е в обсъждането (βουλεύεσθαι); и се нарича съвещателно състояние (ἕξις). В друго отношение „разумност“ се нарича и самата разумна/логосна (λογική) способност. Освен тези значения „разумност“ се нарича точността и разчленителността (διάρθρωσις) относно представянията/въображенията (φαντασίαι); и естествената ловкост/сръчност (εὐστροφία) по отношение на практическите неща, която възниква у онези, които могат да помнят.
Защото паметта е състояние на представата (φάντασμα) като образ (εἰκών) на онова, за което е представяне; но отпечатъкът (τύπος) съобразно представянето не е достатъчен за памет. Но действието относно него трябва да стане и относно образа: тоест, като да е от друго, вече станало – както е показал в съчинението „За паметта“.
И е обяснил в какъв смисъл е казал „по-разумни“, като е прибавил и „по-способни да учат“: казва, че са по-способни да учат, защото поради способността да помнят някои от тях вече научават и гласове, и подражават – както са много от птиците.“

(980а 29-980b 23)

3.
След като най-напред [Аристотел] е казал, че „живите същества се раждат със сетива съгласно природата си“, после добавя, че като изключим човека, другите живи същества в малка степен са причастни на опита; което значи, че или изобщо не са, или у тях той присъства в малка степен – аналогично на това, което беше казано и за разумността.
А че човекът, освен че има памет, е причастен и на опита (ἐμπειρία), го отбелязва с думите, че той притежава изкуство и разсъдък (λογισμός).
За изкуството показа, че то взима състава си (σύστασις) от опита; а разума относно практическите неща, до които особено се отнася разумността, нарече разсъдък.
А че опитът е нещо собствено за хората, отбеляза с думите: „Хората придобиват своя опит благодарение на паметта“.
И ясно казва как опитът възниква от паметта. Защото опитът вече е някакво разумно знание; и отстъпва на изкуството с това, че е някакво общо (καθολική) знание за нещо, което много пъти е било запомнено – отделно взетото; а пък изкуството (τέχνη) е знание не само за това, но и за всичко подобно на това – като едно [цяло].
И както е опитът спрямо паметта за някакво едно по число – или отделно взето, или мисъл (λόγος) – така е изкуството и науката спрямо опита.
Защото опитът е съсредоточаване (συστολή) на много и отделно взети, или сетивни неща, за които е паметта, в един обхват (περίληψις) и знание; а изкуството е обобщение (събиране на главното/συγκεφαλαίωσις) на многото опити.

(980b 27-981а 7)

(от 16 януари 2021)

* * *

Аристотел. „Категории“

(текст на H.P. Cooke, HUP 1934/1967 – според Bekker)

„Същност“ (οὐσία) – когато говорим за нея в главен смисъл и най-напред и най-вече – е тази, която не се казва за някое подлежащо (ὑποκείμενον), нито пък е „в“ някое подлежащо: както е, примерно „някой (τὶς) кон“ или „някой човек“.
„Втори същности“ се наричат тези, в които като във видове са налични така наречените „най-напред“ същности; а освен тях и родовете на тези видове. Примерно, „някой човек“ е даден (ὑπάρχει) във вида „човек“; а род на вида е „живото същество“. Ето тези се наричат „втори същности“ – като „човек“ и „живо същество“.
От казаното е явно, че от тези, които „се казват“ (λεγομένων) за подлежащо, е необходимо да „се изказват“ (κατηγορεῖσθαι) и името, и описанието (λόγος): както „човекът“ се изказва като за подлежащо за някой човек, а също така се изказва и името („човек“); защото [името] „човек“ ще го изкажеш за някой човек. И описанието на човека ще се изкаже за някой човек: защото даденият (ὁ γάρ τις) човек е и „човек“, и „живо същество“. Така че и името, и описанието ще се изкажат за подлежащото.
От тези, които са „в“ подлежащото, при повечето от тях за подлежащото не се изказва нито името, нито описанието. При някои впрочем нищо не пречи понякога името да се изкаже за подлежащото, но за описанието това е невъзможно: както примерно „бялото“, което е „в“ подлежащото тяло, се изказва за подлежащото (защото се казва „бяло тяло“); описанието на „бялото“ обаче никога няма да се изкаже за тялото.

2а 11-35

(26 септември 2021)

*

От „вторите същности“ видът е повече същност от рода – защото е по-близо до първата същност. Нали ако някой обяснява (ἀποδιδῷ) първата същност – „що е“ -, той ще я обясни по-разбираемо и по-близко (οἰκειότερον), показвайки (ἀποδιδούς) по-скоро вида, отколкото рода.
Примерно, когато пояснява (ἀποδιδούς) [що е] дадения (τὸν τινὰ) човек, той ще го изясни (ἀποδοίη) по-разбираемо, като изрече (ἀποδιδούς) „човек“ вместо „живо същество“; защото едното е по-собствено (μᾶλλον ἴδιον) за дадения човек, а другото е по-общо (κοινότερον).
И когато представя (ἀποδιδούς) някое дърво, ще го представи по-разбираемо, като каже (ἀποδιδούς) „дърво“ вместо „растение“.
После: поради това, че „първите същности“ подлежат на всички други [изказвания] и всички други се изказват за тях – или са „в“ тях -, затова и те най-вече (μάλιστα) се наричат „същности“.
Но както „първите същности“ се отнасят към всички останали, така и видът се отнася към рода. Защото видът подлежи на рода. Нали родовете се изказват за видовете, а видовете не [се изказват] обратно за родовете.
Така че и от това следва, че видът е повече същност от рода.

2b 7-22

(29 септември 2021)

*

Нещо общо, [отнасящо се] до всяка същност, е че същността не е „в“ подлежащо. Защото „първата същност“ нито е в подлежащо, нито се казва за подлежащо. Но и за „вторите същности“ е явно, че не са „в“ подлежащо. Защото „човек“ се казва за този някой (τοῦ τινὸς) човек като за подлежащо; но не е „в“ подлежащо, защото „човекът“ не е „в“ този някой човек. По същия начин и „живото същество“ се казва за този някой човек като за подлежащо, но все пак „живото същество“ не е „в“ този някой човек.
Освен това от тези, които са „в“ подлежащо понякога нищо не пречи името да се изказва за подлежащото, но [да се изказва] описанието е невъзможно. От „вторите същности“ и описанието, и името се изказва за подлежащото: защото ще изкажеш описанието на човека за „този човек“, а също и описанието за „живо същество“. Така че същността не принадлежи към онези ,които са „в“ подлежащо.

3а 7-21

(1 октомври 2021)

*

Изглежда, че [името на] всяка същност означава „ето това“ (τόδε τι).
При „първите същности“ е безспорно и истинно, че означава „ето това“ – защото посочваното и изявяваното (τὸ δηλούμενον) е неделимо и едно по число.
При „вторите същности“, ако гледаме формата на назоваването (σχῆμα τῆς προσηγορίας), по същия начин [името] означава „ето това“ – в случай, че някой каже „човек“ или „живо същество“.
Но не е така; а по-скоро означава някакво „какво“ (ποιόν). Защото подлежащото не е едно, както е при „първата същност“, но „човек“ и „живо същество“ се казва за много [отделни].
Но не означава просто някакво „какво“ [качество, ποιόν], както е [названието на] „бялото“. Защото бялото не означава нищо друго освен „какво“-то [качество]. А видът и родът определят качеството относно същността: защото означават „някаква“ същност.

3b 10-22

(3 октомври 2021)

за М 10

За третото издание на „М“

Георги Милков:
– В студиото вече е доц. д-р Н. Гочев, преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология на Софийския университет. Добре дошли!

Н.Г.:
– Здравейте. Радвам се да се видим.

Г.М.:
– Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.

за М 1

Н.Г.:
– Точно така.

Г.М.:
– Във Ваш превод?

Н.Г.:
– Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.

Г.М.:
– А пред Вас имате?

Н.Г.:
– Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода ѝ на български език вече има история. Двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години – и малко повече – бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността.
Някой ще каже: „Защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, или дори пет поколения учени, които са работили както в областта на класическите изследвания, така и в тази на античната философия, която е една специфична, мъчна област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.

за М 3

Г.М.:
– Това е първото издание на български език?

Н.Г.:
– Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес. С какво се различава? С това, че през 2000-та година „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета и от десета до четиринадесета, а той – средните.

за М 5

„Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове на едно място. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“.
После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да може да се преведе такава книга – при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.

Г.М.:
– Тази за колко я преведохте? Шест?

Н.Г.:
– Това казвам, че там са внесени и средните книги – новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та.
Има нещо, което казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: че това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това. А други неща – да, правил съм.

за М 4

На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това добавихме и средните книги: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе, в два тома. После се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме тук – „Метафизиката“ от един преводач.
Може би някой ще каже: „Какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Защо са се говори толкова по този въпрос?“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, неведнъж „Метафизиката“ е била превеждана от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, а другият се е занимавал повече с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил преподавател по класически езици. В Германия Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама.
Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са поставени в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в езика ни още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον – с „подлежащо“, συμβεβηκός – със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично).
Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция…“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина.
Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може – и трябва – да бъде възприет на всеки един език независимо от латиноезичната традиция? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с чужди за езика им думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи и това сигурно е било по-оправдано.
И ето ние тук, и специално аз – с помощта на Димка Гочева, без която не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух: за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.

Г.М.:
– А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?

Н.Г.:
– Вече почти казах, че не вярвам. Ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.

Г.М.:
– От св. Иоан Дамаскин например.

Н.Г.:
– Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е бил просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван за интелектуална работа. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен – и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток.
Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът…“

за М 8

Г.М.:
– Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и всички тези неща, за които сега нямаме време.

Н.Г.:
– Струва си.

Г.М.:
– Ще дойдете?

Н.Г.:
– Добре…

*

17 октомври 2020, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/igumenat-na-kremikovskiya-manastir-nominiran-za-buditel-na-godinata-284578news.html?fbclid=IwAR2VnO5OXTjFLZc5mg7cwkA9rr5c2q8kZG6cfIkvOwmh7gTgJ12lk2nGneU (от 31:33)

за М 12

***

- Какво мисли Аристотел за безсмъртието на душата?

Аристотел затова е бил забраняван в западна Европа – включително до средата на XIII в. – защото не е вярвал в безсмъртието на човешката душа. Според него безсмъртен може да е само „умът“. Той е част от душата, но не носи личностните характеристики на отделния човек.
От наша – християнска – гледна точка Аристотел има странно схващане за човека. Според него отделните индивиди се различават помежду си не защото имат различна личност, а поради различната материя на телата си.
За съществена разлика в душите на отделните хора не се говори, защото душата – това е осъществеността на едно „органично“ тяло, което е способно да живее. Това е класическото Аристотелово определение за душа.
Или с други думи – душата е завършената форма на човешкото тяло и без нея човекът не може да бъде човек, а най-много подобие на такова същество. Но не защото душата е неговата „личност“, а защото е „формата му“.
Затова Аристотел, за разлика от Платон, не смята, че душите оцеляват след смъртта и че преминават в някакъв отвъден свят, където да бъдат съдени и после да влязат в нови тела. Той смята, че със смъртта душата изчезва завинаги.
Той признава, че хората имат различни характери и се занимава с това в етическите си съчинения. В „Поетиката“ казва, че една от главните задачи на поета е да изобразява човешки характери. Но колкото и индивидуални да са те, разликата между тях не е в душата като самостоятелна същност, а само в някои нейни качества.

- Бил ли е Аристотел религиозен?

Още в началото на „Метафизиката“ пише, че задачата на тази книга е да изследва мъдростта. Мъдростта е преди всичко знание – знание за причините и началата на света и на отделните неща.
За гърците това не е новина. То е казано, макар и поетически, още от Хезиод, 400 години по-рано. Вместо „знание“ (episteme) може да се каже и „наука“. Но това е наука, която не е по силите на хората, освен на малцина, и те достигат до нея само за кратко време. Затова Аристотел, цитирайки Симонид, казва, че „само бог би имал този дар“.
Аристотел се отнася пренебрежително към митологията, възникнала, както се е смятало, на основата на Омировата и Хезиодовата представа за боговете. Впрочем той цени високо Омир като поет. Но що се отнася до божеството, обикновено се изразява мъгляво и говори за „бог“ въобще, без да споменава име; също като Сократ, който в края на Платоновата „Апология“ казва: „Да вървим сега всеки по своя път: вие към живота, а аз към смъртта. А кой отива към по-доброто е неизвестно за всеки, освен може би за бога“.
Аристотеловия възглед за бога е изразен ясно в „М“ XII, където се казва, че той трябва да бъде форма без материя: каквото би бил и човекът, ако душата му можеше да съществува без тяло.
Богът е безсмъртно и вечно живо същество, което не прави друго, освен да мисли; и поради това е съвършено щастливо (блажено). Но за какво мисли?
„Би било странно да мисли за някои неща“. Ето защо богът мисли най-доброто, а именно – себе си; а той не е нищо друго, освен самото мислене. И тъй като чистото мислене, освободено от сетивност, трябва да е най-красивото нещо, затова и богът е желан от всички, дори те да не знаят това. Той задвижва вселената към себе си, без да се движи – и затова е наречен „неподвижен двигател“.
И е казано: „Движи, както движи обичаното“ (eromenon). Тук Аристотел е в съгласие с Платон, според когото Ерос е онова, което кара хората, пък и всички същества, да се стремят към красивото; и то така, че да го притежават вечно – което именно e безсмъртието.

- Колко близо е тази представа за Бог до християнството?

Тази представа е далеч от християнската. Християнският Бог е, най-напред, троичен.
После, Той е личност, а не просто мислещо същество; Той не само движи, но и твори по Своя воля.
Освен това се въплъщава, приема човешко тяло, което Аристотел би сметнал за странно и дори безумно.
Той се грижи за хората от любов и е готов да претърпи най-големи страдания за спасението им. От Аристотелова гледна точка това няма смисъл: щом хората са смъртни, те не могат да бъдат „спасени“ за вечен живот. А след като Бог е нематериален и блажен, Той не може да страда.

- Защо се появява тезата, че аристотелистки може да бъде само римокатолицизмът, но е и православието?

Римо-католицизмът, разбира се, не приема тези Аристотелови възгледи. Но някои влиятелни средновековни философи са се занимавали надълго с Аристотел, за да покажат, че в античната философия има неща, които не противоречат на християнството; и че тя дава добър инструмент за размисъл (диалектика) и следователно за богословстване.
Това се знае и на Изток: св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра“ още през VIII век показва, че православното богословие е възприело почти цялата Аристотелова терминология. За източното рационално богословие той е почти толкова влиятелен, колкото е Тома за западното. Разликата е, че неговата система никога не е била така активно препоръчвана, както томистката: ние нямаме „неодамаскинисти“, както на Запад има „неотомисти“.
Затова не бих казал, че католическият Запад е повече аристотелистки, отколкото православният Изток. Просто православието никога не е привилегировало толкова много някой от своите богослови, колкото Западът, особено от средата на XIX в. нататък, привилегирова Тома. А Тома е поклонник на Аристотел.

(октомври 2020; въпросите зададе Георги Милков)

*

Безсмъртието на душата 2

В класическа Гърция се срещат три по-разпространени хипотези за съдбата на душата след смъртта.

Има едно, което може би не е най-старо, но е първо от засвидетелстваните. За него научаваме от „Одисея“, XI.
Одисей слиза в подземното царство (или по-скоро, повиква душите на мъртвите), за да се срещне с Тирезий и да получи напътствия за завръщането си в Итака. Принася жертва, душите се събират („тълпи от души“), опитват от кръвта и започват да говорят. Изглежда, че душата на починалия не може да контактува с живи, ако преди това не се е наситила с жертвена кръв.
Починалите питат Одисей за новини от горния свят, а той ги разпитва как са преживели последните си дни, как са умрели и какво е това, да си мъртъв. Поучителен е разговорът му с Ахил. Одисей казва: „Велики Ахиле, ти приживе беше най-големият герой сред ахейците, а сега сигурно си като цар сред мъртвите“. Ахил отвръща: „Смърт ли е, не ми я хвали. Бих предпочел да съм най-долен слуга някъде на земята, но жив, отколкото да царувам тук над всички мъртви.“

Мястото е критикувано от Платон („Държавата“) като вредно за морала на гражданите. Защото ако най-уважаваните поети пишат така за смъртта и живота, как после да очакваме, че възпитаният с техните мисли ще тръгне да се сражава и умира за отечеството?

Самият Платон представя друга теория за смъртта, която сигурно е заел от орфиците и питагорейците. Тя е засвидетелствана най-добре във „Федон“, макар че за тези неща става дума и в „Държавата“, „Горгий“, „Федър“ и „Апологията“.
Според нея душата е жива, разумна същност, която може да преминава от тяло в тяло – да се превъплъщава. Дали тази смяна на тялото става веднага след смъртта, или има период на престой в отвъдното, когато душата търпи наказания или блаженства, ако е заслужила – това е отделен въпрос.

Може би представата за дългия живот на душата и нейното странстване из телата е по-стара от Омировата. Според някои (като Херодот) тя е дошла при гърците от Египет.
На пръв поглед тя стои по-близо до християнския възглед в сравнение с онова, което откриваме в „Одисея“, XI. Но не бива да се прибързва, защото Омир, като всеки истински поет, е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност душите в Хадес (оттам идва и българската дума „ад“) страдат по различен начин. Някои просто тъгуват по земния си живот (като Ахил) или се измъчват от болезнени спомени (Аякс, Агамемнон). Други обаче страдат така, сякаш са още в тяло – защото са наказани за прегрешения срещу боговете. Такива са Тантал, Сизиф, Иксион.

Освен това се оказва, че Омир знае за вярата в щастливия отвъден живот. В „Одисея“ IV, морският старец Протей казва на Менелай следното:
„Теб боговете ще пратят далеч в Елисейски полета –
земния край – там, където живей Радамант златокъдър,
гдето минава животът на хората лек и спокоен,
няма ни дъжд, нито сняг, нито хали жестоки бушуват,
лее се вечният шумол на лекодиханния вятър,
от океана изпращан да носи на хората свежест,
там обладаваш Елена, защото си зет на Кронион“ (ст. 563-569, прев. Г. Батаклиев).

Към това може да се добави, че образната представа на европейците за отвъдния свят, чиято най-влиятелна разработка принадлежи на Данте, възхожда не към Платон, когото италианският поет сигурно не е чел, а точно към Омир – чрез Вергилий.

Накрая, няколко думи за третата теория, която е била най-непопулярна през класическата епоха.
Това е възгледът, според който душата не е отделна от тялото и не може да живее извън него, а е просто едно название на самия живот. В тази посока е въпросът, който приятелите на Сократ му задават в затвора, когато предстои да се изпълни смъртната присъда:
„Дали душата не е като музика, която ние чуваме от някакъв инструмент; и когато той бъде разбит, тогава и музиката изчезва, разтапя се в пространството и не съществува като нещо отделно?“
Най-влиятелният привърженик на този възглед е Аристотел. Според него душата на човека не е независима от тялото, тъй като тя не е друго, освен неговата съвършена форма. Тя е осъществяването (одействителностяването) на едно „органично тяло, имащо живота във възможност“ – тоест на тяло, способно да живее. Според Аристотел „да имаш душа“ означава, че тялото ти реализира присъщата му природна способност за живот. Когато престане да я реализира (когато умре), то губи своята форма. Следователно тя няма как да съществува независимо от него.

За разлика от Платон, Аристотел не вярва в съществуването на независими „сами по себе си“ форми – примерно на „човека сам по себе си“, или на някои морални и естетически понятия (справедливо, красиво). Има само една форма, свободна от материя, чието независимо съществуване той признава: това е неподвижният двигател на вселената. Той именно е и богът.
Тъй като материята, като чиста възможност без действителност, е основната причина за смъртта; и значи ако има нещо, което може да живее без материя, то би било безсмъртно.

Аристотел смята, че има само една такава форма. По този начин, и някак парадоксално, той се оказва по-близък до единобожието, отколкото учителя си Платон.
Защото Платон, допускайки съществуването на неопределен брой вечни идеи/форми, остава по-близък и до политеистичното езичество.

М 15 окт 2019 2

Преводът на „Метафизика“ – две сравнения

1. Еверест

В своето изследване „Карта на Метафизика Дзета“ Майлс Бърниет (1939-2019) казва още в предговора, че тази книга – седмата – е била наричана „връх Еверест на античната философия“. И представя своя труд като упътване, което би било полезно за онзи, който ще върви по този път.

Това сравнение е подходящо, и то е добро не само за „Дзета“, но и за цялата „Метафизика“. Защото ако човек пристъпи към нея просто с едно общо университетско образование на философ или класик, тя ще го смае със своята непристъпност.

И е имало много хора, иначе добри учени, които са се замисляли дали да не преведат „Метафизиката“ – и са се отказвали. Има други, които са захващали сериозно, и са стигнали донякъде, но не са продължили, поради извънредната трудност и продължителност на пътя. А има и трети, които дори не са имали намерение да я превеждат цялата, а трезво и смирено са се заели само с част от нея, проучили са дотогавашните изследвания и са я коментирали, преценявайки съвсем основателно, че и това не е малко научно постижение.

Бониц и Лосев

А ето сега аз – и затова съм безкрайно благодарен, и мога да кажа на кого – успях не само да стигна до върха, но дори и да се върна. Искам да кажа, че видях превода си отпечатан, което именно е и завръщането. Защото е имало преводачи, които са завършили превода, но не са успели да го видят като книга.

Достатъчно е да се спомене Херман Бониц (1814-1888), един от най-заслужилите аристотелисти на XIX в., а и на всички времена. Той е направил издание на гръцкия текст, издал е коментара на Александър Афродизийски, съставил е пълен индекс на целия Аристотелов речник, превел е „Метафизиката“, но не е успял да види превода си, който е публикуван две години след смъртта му, през 1890 г.

Или, Алексей Фьодорович Лосев. Той издава превода на „математическите книги“ (XIII и XIV) през 1928 г., когато е бил 35-годишен; и в предговора си пожелава да преведе цялата „Метафизика“. Но не успява да го направи, въпреки че живее 95 години; или и да я е превел, този превод никога не е бил публикуван.

Пътеката

Та изкачването на този връх е тежко, макар и сега, през XXI век, да сме наследници на повече от 200-годишна традиция в превода на книгата на нови езици, която от своя страна се опира на латиноезичната; като първия превод на новоевропейски език е този на Тейлър от 1801 – на английски. Няма съмнение, че е по-лесно да се направи превод след като вече някой друг го е направил преди теб на същия език; а първото изкачване е крайно трудно, особено ако си сам – защото пътека няма, или прекъсва, или е само някъде, на част от пътя. Затова в едно от представянията на работата си съм изброил имената на онези, които са направили това за първи път самостоятелно, а те са девет души. Езиците им, по реда на публикуването, са: латински, английски, немски, испански, френски, италиански, руски, румънски и полски.

Та казвам, че когато преди теб е направен пълен превод, и то коментиран, е по-лесно, защото това е като ясна пътека; но никой не може да е сигурен, че ще извърви тази пътека докрай. Ако пък вървиш за пръв път, тоест работиш на език, на който не е имало превод, това е може би като да изкачваш върха от страна, от която още никой не го е изкачил, макар да е бил изкачван по други пътища, тоест на други езици; и затова алпинистите говорят за различни маршрути, по които се изкачва върхът, като някои са по-трудни от други.

(Допускам, че най-трудно е било да се преведе за пръв път на латински, а после на немски и руски. Защото романските езици, включително английският с неговата романизирана лексика, си помагат помежду си, а също и славянските. Така че първият латински преводач не е имал предшественик на близък език, на който да се опира; също и немският, и руският).

И ето, маршрутът, по който беше изкачен върхът този път, е нов – и това е българският език. Пътеката беше проправяна за пръв път през 2000-та г. от двама преводачи, но тогава никой от тях не я измина изцяло, е всеки извървя само една част от пътя и при това двете пътеки не бяха ясно свързани помежду си, защото се ползваше различна терминология. Това е, което наричам „прекъсната пътека“. Сега обаче цялото изкачване е направено от един и пътеката вече е една.

Така че с това може да се сравни преводът. И аз бих пожелал на всеки, който иска да се занимава с наука, да измине такъв път – разбира се, в своята област и със своята тема. И нека този път да бъде много труден, защото само така човек узнава какво е да си учен и какво да разбираме, когато говорим за научно знание.

2. Пирамидата

Това е едното сравнение, което аз заех от Бърниет, а той от своя страна казва, че го знае от други. Но има и друго, което ми дойде на ум, след като бях миналата година в Египет. Това е сравнението с изгледа на пирамидата. Тук говоря не за самия труд, а по-скоро за впечатлението от резултата.

Първото впечатление от Хеопсовата пирамида е мигновено, разтърсващо и незабравимо – човек е поразен от самото съществуване на такава постройка. Така и аз я видях за пръв път през ноември 2018-та в Кайро, от прозореца на автобуса, и това беше като удар – невъзможно е да се забрави усещането, което тя създава. Защото човек незабавно схваща целия й обем и дори тежест; а сграда с такъв обем и тежест той никога преди това не е виждал.

Нещо подобно беше и с „Метафизиката“. Ако човек само я чете, това още не стига, за да почувства колко огромна е тя. Но ако работи дълго време по превода – а аз работих 22 години – тогава, и то чак към края, ще усети нейния обем. И това стана, когато съединявах двете ѝ части и събрах първите и последните книги (тези от 2000-та) с тези, които завърших сега – и като погледнах онова, което се получи, тогава видях гигантска сграда, чието величие бих сравнил само с това на пирамидата.

Ето такива неща около тази книга. Изглежда, че пътят на учения е подобен на този на алпиниста, защото е несигурен, дълъг и изтощителен; но е и като този на архитекта. И не е чудно, че според Херодот (II, 124) онази пирамида е била строена 20 години. И за превода на „Метафизика“ също са нужни към 20 години. Те ми бяха нужни на мен, но така е било и за други преводачи, както показва историята на заниманията с нея.

Мeтафизика IV-IX с икона 2

научен 2

Седмите в света

Веднъж, преди около две години, бяхме седнали на по бира с режисьора Явор Гърдев в заведението „баба Яга“, разположено на територията на бившата зоологическа градина. Бях го поканил да му подаря книга, а именно – второто издание на „Метафизика“ I-III и X-XIV.

И той, като го разгледа внимателно, рече:
– Хубаво, но все пак повечето двутомници се издават така: първо излиза първата половина на книгата, после – втората. А вие сте издали началото и края. Сега, като издадете втория том, как ще го сложите по средата на първия?

Това беше забележителен въпрос и аз го запомних добре.

Днес завърших (напълно и съвсем) превода на „Метафизика“ IV-IX, а следователно и на цялата (онези I-III и X-XIV, които Явор получи, излязоха през 2000-та и после през 2017). И, замисляйки се за делото на всички наши предшественици (преводачите на „М“), изведнъж ми хрумна, че може да им се направи класация.

Тя би била по следните четири критерия.
1. Дали преводът е добър
2. Дали е на цялата книга, или на части
3. Дали е пръв на своя език (колко и какви по-ранни има)
4. Дали преводачът е работил сам или са били екип (двама или повече).

Размишлявайки за класацията по пътя от „Орлов мост“ към къщи, стигнах до следната подредба:

1. Томас Тейлър (1758-1835). Английски превод от 1801, Лондон. Преводачът е работил сам, превел е книгата за пръв път на своя език. Преводът е хубав, майсторски, няма какво да се каже. Преди него има само латиноезични.
2. Александър В. Кубицки (1880-1937). Руски превод от 1934, Москва. Кубицки е професор по философия в Московския университет до 1921, председател на комисията по древни езици в катедрата по история на стария свят до 1937. Превел я е сам, за пръв път на руски, цялата. Преводът е точен, чудесен.
3-4. Алберт Швеглер (Тюбинген, 1847) и Херман Бониц (към 1843, издаден за пръв път в Берлин, 1890). Прекрасни, солидни немски преводи. Все пак са предхождани от този на Хенгщенберг (Бон, 1824; коментиран от известния аристотелист Кристиан Брандис). И двамата са ги направили самостоятелно и като млади: Швеглер издава своя на 28-годишна възраст, Бониц е завършил неговия на 29.
5. Уйлям Дейвид Рос. Прочутият шотландец (1877-1971) e вероятно главният авторитет на ХХ в. сред изследователите на „М“. Автор на основно коментирано издание на гръцкия текст (Оксфорд, 1924); два пъти превежда „М“ (1908 по изданието на W. Christ и 1928 по собственото си издание). Преводът е отличен, пълен, независим. Преди това обаче на английски съществуват поне два (Тейлър и МакМахон, 1857)
6. Ал. Пиерон – Ш. Зевор (Париж, 1840). Преводачите са съответно 26 и 24-годишни при излизането на книгата. Алексис Пиерон (1814-1878) е историк на античната литература. Шарл Зевор (1816-1887) е преподавател по философия в Амиен, Рен, Бордо и Париж, изследовател на старогръцката литература. Първи френски превод, професионален, успешен, един от първите на жив европейски език.
7. Ние с Димка, добре познати на четящата ни публика. Работим го от 1996-та. Пълен превод, нищо чудно скоро да излезе изцяло. Преведен на истински български език, добре коментиран, удоволствие е да се чете.

стр 1

су

Лекция в университета

В четвъртък следобед имам упражнения по литература и за тази седмица бях казал на студентите да прочетат „Дафнис и Хлоя“. Упражненията вървят така: те разказват каквото са прочели, а аз помагам и правя коментари, каквито се правят във връзка с произведението. Преди часа си прегледах романа, за да видя какво съм забравил и какво все още не съм забелязал. Направих и конспект от няколко страници (както обикновено).

Отивам в час, студентите са там.

– Здравейте. Значи днес имаме роман. Четохте ли „Дафнис и Хлоя“?
– Не-е – отвръщат те в един глас.
– Така ли? И сега какво?
– Ами нямаме го за днес. Нали ни писахте. Днес – лекция за философията, а утре – „Дафнис и Хлоя“.

Щом са толкова единодушни, значи е така.

– Хм. Добре. Тогава – философия.

Обърнах листа със записките от романа, за да си отбелязвам какво съм казал.

– И тъй, класическата гръцка философия възниква в Йония, към началото на VI в. пр. Хр., и първият, за когото се е казвало, че е философ, бил Талес…

Лекцията продължи 75 мин., без почивка: йонийци, питагорейство, елеати, софисти, Сократ, Платон, Аристотел.

– Това е – рекох. – Свършихме работа. Обаче за утре – „Дафнис и Хлоя“…

Серд шк Б 1