Притча за зебрите

Имало един еколог, който се интересувал от зебри. Посетил едно стадо в Африка и забелязал, че сред тях имало някои хомосексуални. Само че не всичко около тях било наред. Първо, не раждали зебърчета. И второ, другите се отнасяли с подозрение към тях – държели се настрана, и когато някоя хомосексуална се приближала, се случвало да я ритнат…
Екологът написал проект за подобряване живота на хомосексуалните зебри. Трябвало да им се помогне да се размножават – като разни зебърчета се прикрепят към тях и, предполага се, усвояват техния начин на живот. Да им се осигури охрана по време на паша и пиене на вода, за да се разбере, че не са по-лоши от другите; и като компенсация за досегашното отношение. Ако някоя ги ритне или ухапе, да бъде отвеждана… И т.н. Защото хомосексуалните зебри не бива да живеят по-зле от останалите. Такъв бил проектът.
Какво мислите, че казали по-традиционно настроените еколози на своя колега? Те казали така: “Скъпи колега, не ни харесва Вашият замисъл. И тези, които са го финансирали, също не ни харесват. Не се месете в делата на природата. Оставете зебрите да се оправят сами помежду си – те от хиляди години са си така, и ако са пострадали нещо, то е от хора като Вас… Сега ако зебрите в това стадо забележат, че е по-изгодно да си хомосексуален, тогава и те ще станат такива, и цялото стадо ще измре – поради липса на зебърчета. Това ще наруши екологичното равновесие в региона. А екологът трябва да поддържа екологичното равновесие, а не да го нарушава. Затова се приберете в къщи и се заемете с друго, иначе ще подадем жалба срещу Вас еди-къде си…”

Така казали. Но думите им били прибързани. Защото идеята на този еколог била по-дълбока. Той не искал да унищожава стадото, а да го преустрои и дори подобри. Защото по-красивите и здрави зебърчета щели да бъдат приобщавани към хомосексуалната част от стадото. И така тя постепенно щяла да става все по-здрава и по-красива. И да се появят други зебри – усъвършенствани. Защо не? Нима екологът не може да съдейства за подобряването на видовете?

Как да пристъпим към обсъждане на обществен въпрос

Аз изобщо смятам, че по въпросите от обществен интерес трябва да се говори обосновано и без много страсти. Ето примерно за политиката. Не е нужно непрестанно да се злослови срещу този и онзи политик. Нали и те са хора? Ако ние, пишещите, бяхме на тяхно място, по-добре ли щяхме да се справим? Не знам. По-добре да се поинтересуваме защо те взимат някои решения. Кое ги кара да постъпват така? И ако не взимат решения за нещо, защо? Само поради негодност? Съмнявам се. Сигурно има и други причини. Така трябва да се пристъпва към обсъждане на политически въпроси.
Или за Църквата. Доста съм слушал да се говори против монаси, свещеници и архиереи. Пак така – не били достойни. Ако вярваме на говорещия такива работи, веднага трябва да го направим патриарх. Само че много патриарси ще се явят отведнъж. А какво трябва да прави Църквата все пак? Да събира пари за бедните, както някои ни уверяват? Мисля, че не. Може и това, но то далеч не е първата й задача. Това е казано даже в Евангелието. Аз, като християнин и апологет на християнството, твърдя, че задачата на Църквата е да говори за Бога и да свидетелства за истината. Ако това се приеме, може да се окаже, че монасите, свещениците и архиереите си вършат работата, и то не лошо. Ако някой мисли, че може по-добре, да се присъедини. Има си правила.

Ето сега за хомосексуализма. Ще си позволя да задам един въпрос – ама като го видите, не спирайте да четете, моля Ви, а продължавайте нататък. Ще обясня.
И тъй, нужни ли са на едно общество хомосексуалисти? В смисъла, в който са нужни млади майки или електротехници? Не, не са нужни. Младите майки раждат деца (от мъже) и така поддържат обществото във времето – с хора. Това е необходимо. А електротехниците се грижат да ни е светло, и каквото още става с електричество. А хомосексуалистът какво? За какво ни е нужен, това питам. Не е толкова страшен въпросът. Ако искате, питайте ме за какво е нужен класическият филолог – ще отговоря, без да се обиждам.

Един възможен диалог по темата (в три части)

“Не”, ще каже някой, “ти поставяш лошо въпроса. Да си хомосексуалист не е професия. Вярно е, че не раждат деца. Но те просто са си такива. Нужни или не – трябва да живеем с тях.”
– Добре, какво са тогава?
“Малцинство” – ще каже.
– Както българите са малцинство в Сърбия ли?
“Не, това там е народност, то е по наследство в известна степен. Баща ти и майка ти са българи, затова и ти си такъв.”
– А на хомосексуалиста баща му и майка му са хомосексуалисти?
“По-скоро не…”
– Значи е друго…

*

– Е, какво е тогава? Религия?
“Ами по-скоро житейски избор, що се отнася до тези неща… Харесва ти, правиш го… Какво толкова?”
– Ама това, че на някой нещо му харесва, значи ли, че то е добре за обществото?
“Е, не винаги… Но то си е частна работа.”
– А това, че ще взима децата на другите, пак ли е частна работа?
“Ако са съгласни, защо не… Освен това той сигурно ще вземе сираче, изоставено.”
– Сирачето може да го вземе друг, който се е опитал да има деца, но не е могъл. Това е по-справедливо. Хомосексуалистът не се е опитал.

*

“Но какво имаш против хомосексуалистите?”
– Доколкото са хора, нищо. Просто не виждам полза от избора, който са направили. Нито за тях, нито за останалите.
“Това не е избор. Те са си такива. Като цвета на очите – понякога не знаеш защо е такъв…”
– Ама ти не можеш да си смениш цвета на очите за една вечер, само защото си изпил повече уиски или нещо друго… А да станеш хетеросексуален, можеш…
“Е, да, не е изключено. Но по принцип той не иска да е хетеросексуален.”
– Значи е въпрос на избор…

Секта

Сега да разясня какъв е смисълът на този избор – според мен. Ако се уредят нещата така, че тези бракове да са законни и осиновяването на деца да е възможно, ситуацията ще е следната – едни хора, които са се отказали да раждат, придобиват децата на други, които не са се отказали. Просто на онези не им се занимава с това – зачеването понякога е трудно, раждането – рисковано, пък и не знаеш какво дете ще се роди.
Защото човек ражда и възпитава децата си, но не ги избира. Те са донякъде като него, но и не като него. Какъвто човек се роди, такъв. Докато хомосексуалната двойка избира децата. Няма съмнение, че те ще си търсят по-приятни на вид деца, ще проверяват какви са родителите, здравословно състояние, всичко…
В какъв дух ще бъде възпитавано това дете, няма съмнение. Значи тук вече имаме процес на укрепване на тази общност чрез извънредно важен фактор – възпитанието на детето. Защото каквото и да се говори в училище, влиянието там е несравнимо по-малко от това, което се вижда и чува у дома. И че връзките между такива хомосексуални семейства ще бъдат по-усилени, то си е естествено. Човек се събира с подобни.
А колкото до голямото общество, то никога няма да стане изцяло хомосексуално. Ако изобщо ще съществува, това значи, че хетеросексуалните ще бъдат мнозинство.
Значи – имаме проект за изграждане на стабилно, възпроизвеждащо се хомосексуално общество вътре в “голямото” общество. Секта. За това става дума.

*

Сега – каква е целта на всяка една секта? По този въпрос може да има огромно обсъждане, трябва да се проясни понятието. Но ето какво предлагам (писал съм го и по друг повод): сектата съществува с цел власт. Това са хора, които се отделят от останалия свят по някакъв признак и се обявяват за по-добри от всички останали – благодарение на този признак. Обикновено – по-чисти. По-духовни, по-развити. Идете в кое да е общество, за което сте уверен, че е секта, и сигурно ще видите точно това. По това се познават.
Че хомосексуалистът е склонен да се представя за по-развит (примерно – по-културен) от “другите”, няма никакво съмнение. Мисля, че това е неизбежно. Причината пак е в основата – невъзможност за раждане на деца. Раждането заема огромно място в живота на човека – не само на жената, но и на мъжа. То завладява мислите му задълго. Ако пък не раждаш и нямаш намерение, значи твоята енергия ще е насочена другаде. А какво е раждането? Природен процес. Става чрез тела и в тяло. Значи онзи, който стои далеч от раждането, ще стои по този признак далеч и от природата. Поради това той, предполага се, ще изглежда по-духовен (или културен, както искате).

Но по-културният трябва да управлява, не сте ли съгласни? Да властва дори.

Сега вече някой ще се намеси и ще каже: “Е какво, като не раждат? Ами вашите православни монаси, те деца раждат ли? Нали и те се занимават с духовна дейност, както твърдите? Защо не ги упрекнеш и тях? В елитаризъм и сектантство?”
Не мога да ги упрекна в сектантство, защото те са си част от Църквата, в която влизат и женени клирици – свещеници, дякони. И не се отделят от тях, а си сътрудничат. А Църквата не се стреми към власт в света – за православната говоря. Тя просто свидетелства за истината – независимо от условията.
Освен това има една съществена разлика между монашество и хомосексуализъм. Тя е в това, че монахът е длъжен да налага ограничения върху тялото си: да е независим от телесните си желания, доколкото е възможно. Не съм чул нищо подобно относно хомосексуализма. Там телесните удоволствия са си напълно разрешени и даже се препоръчват.

Привлекателността на хомосексуализма

И преди ми е правило впечатление, че сред хората, които се изказват енергично в полза на хомосексуалната кауза, има много съвсем обикновени хетеросексуални. Всъщност те – сред апологетите на хомосексуализма – вероятно са мнозинство. Аз не мога да си представя изявен апологет на християнството, който да не е християнин. Защо му е? Християнството изобщо не е много популярно сред нехристияните. А хомосексуализмът се подкрепя и от хетеросексуални.

Причината за тази симпатия е в елитарното умонастроение на хомосексуалиста. Казах защо – той е далеч от природата. Чрез тялото си се разграничава от нея. Това е много решително разграничение – то не е като това, просто да живееш в град. То е много повече.

Затова на хомосексуалиста му е много мила популярната обида на “селянин”. Той има важно основание да я харесва. Селянинът е човек земеделец – той се грижи за това, семето да проникне в почвата и тя да зачене. Поради това “селянинът” в хомосексуалното съзнание символизира хетеросексуалността. Така че, скъпи читатели – обръщам се към хетеросексуалните от Вас – не се обиждайте един друг на “селянин”, моля Ви. Оставете този термин в това му значение (“нецивилизованост”) на хомосексуалната общност.

И тъй, какво имаме – съзнание за елитарност, което настройва човек към желание за власт (той е “издигнат”, тя му се “полага”); реална общност, където има взаимодействие поради признака “хомосексуализъм” (докато “другите” не си сътрудничат на основа хетеросексуалност, тъй като не се идентифицират с нея – те просто не я забелязват); и безусловна разрешеност на телесните удоволствия – като при това пак запазваш претенцията за “духовен”. Е, малко ли е?
Ето защо е нормално честолюбивите и властолюбиви хора с претенция за културност да симпатизират на хомосексуалното движение. То се стреми да осъществи техните мечти.

Що е фашизъм

Човек, който дори веднъж е чувал да се говори по тази тема, ще се сети, че тези, които имат нещо против хомосексуализма, може да бъдат наречени “фашисти”. Така че е необходимо едно разяснение.

Европейските движения от първата половина на ХХ в., наричани “фашизъм”и “нацизъм” официално бяха антихомосексуално настроени. Какво е било във вътрешните им елити и на практика – не знам, не съм се интересувал; но поне в рамките на общата пропаганда хомосексуализмът беше отричан. Но същността на тези движения няма защо да се търси в отричането на хомосексуализма или в преследването на евреите. Това са само следствия: тези хора бяха определени за изкупителни жертви, обекти на омраза. Както и комунистите.

Но онова, което обединява фашизма, нацизма и подобните им секти е нещо общо – то е в отричането на единството на човешката природа. Хората трябва да бъдат разделени на “свръхчовеци” и други. Или – на “човеци” и “низши същества”. А “висшите” са малцинство, как иначе.
Това е фашизмът в най-общ смисъл: власт на едно енергично малцинство, самообявило се за “елит” (“избрани”).

https://glasove.com/intervyuta/homoseksualnost-i-elitarizym

***

Бил ли е Сократ хомосексуалист?

Не мисля да се разпростирам прекалено дълго върху темата за хомосексуалността. Аз и не съм специалист. Говоря като човек на словото, гражданин на страната си, пък и баща. Впрочем и много други са така.
Обсъжданията по обществени и етични въпроси не могат да бъдат оставени само на специалисти, защото иначе може да им станем роби – на тези специалисти.

И тъй, 2-3 обсъждания в “Гласове” няма да са излишни, защото вестникът се чете, а въпросът си е важен. Благодаря на г-н Дачков, че ми дава думата.

Още веднъж за въпросите от обществена важност

Нека първо се съгласим, че когато някой говори за нещо общо – политика, религия, семейство – той не би трябвало да търси надмощие в някакви лични или групови конфликти. Каквото казва, това е – и няма защо да се правят персонални намеци. Това е редното. Ако пише сатира (като Архилох, Аристофан, Юлиан или някой модерен фейлетонист) – може. Но аз тук не пиша сатира, а задавам въпроси, които засягат всекиго.

После, при обсъжданията трябва непременно да се избягва изпадането в гняв и размяната на обиди. Това е напълно безполезно, така разговорът просто се проваля. Какво от това, че ще наречем събеседника с думи, които ни се струват обидни? Какво ще установим? Дори събеседникът да ни изглежда недобър и неинтелигентен човек, пак трябва да се занимаваме повече с думите му, отколкото с него самия. Той бил необразован, муден в мислите си – ами нищо, ти пък му помогни, кажи каквото знаеш, съдействай му да разсъждава.
И за какво водим разговори изобщо? За да установим, че сме по-умни от събеседника си? Аз не водя разговори с такава цел.
Ето един пример как може да се предложи разумен разговор.

Сократ и Горгий

В диалога “Горгий” Сократ влиза в разговор с прочутия софист, който по това време, като представител на родния си град, е дошъл за преговори в Атина. Той е по-възрастен от Сократ – с около 15 години. И Сократ го пита какво е това “реторика” – предметът, който Горгий преподава. Това вече е достатъчно смел въпрос. Все едно да питаме Хенри Кисинджър какво е това “дипломация”. И то с намерение да спорим с него.
И тъй като разговорът върви трудно, Сократ казва: “Ако ти, Горгие, можеш леко да понесеш загуба в някой спор, тогава нека продължим нашия разговор. Но ако не можеш, ако предпочиташ твоето твърдение винаги да е вярното, тогава по-добре да спрем. Защото се случва да се съберат мъже да спорят по някаква тема – и вместо да я изследват спокойно, изведнъж се настройват един срещу друг, избухват и си разменят такива оскърбления, че слушателите, които са се надявали да научат нещо от тях, се разотиват изплашени и съжаляват, че изобщо са попаднали на разговор между такива хора…” (“Горгий” 457-458, преразказвам го).

Кога думите са обидни

И също: дори думите, с които си служа, да изглеждат някому обидни, аз не ги използвам, за да оскърбявам някого. Просто ги намирам за подходящи, уместни в хода на разговора. Както казах предишния път, аз не смятам думата “селянин” сама по себе си за обидна – и поради това я използвам съвсем спокойно. Нито думи като “циганин”, “турчин”, “евреин” – нали така? Нито думата “хомосексуалист”.
И не мисля, че има голяма полза от евфемизмите. Нищо не пречи да си служим с широко употребявани и разбираеми думи без страх, че някой ще се засегне. Твърде много зависи от контекста на речта ни, а когато словото е устно – и от интонацията. Всяка дума може да бъде произнесена така, че да зазвучи обидно – но и обратното.

Колко начетени е нужно да бъдем

Сега няколко думи за четенето на книги. Случвало ми се е да чуя: “Ти си чел едни книги, обаче други – не. Значи не си достатъчно учен – не можеш да говориш с мен. Първо прочети, което и аз съм чел, и тогава ела да говорим – сега не ставаш”. Нещо в този дух.

Първо, ако решим, че всички трябва да прочетем едни и същи книги и тогава да се съберем да говорим – това е неосъществимо, нали, тогава никой с никого няма да говори на никаква тема.
И освен това – човек не става образован просто чрез четене на книги. Ако беше така, образованието щеше да е много лесна работа. Понякога четенето дори не е необходимо. Ето, Омир сигурно нищо не е чел – но пък е бил образован.
Книгите винаги съдържат нечия реч; но тази реч нали трябва някой да я разбере? Ако човекът по една или друга причина не разбира написаното, или го разбира погрешно, каква полза, че е минал с погледа си през толкова букви?
Поради това в обществата, които изобилстват с книги и писани текстове, лошо образованите хора също изобилстват – независимо, че имат достъп до толкова “информация”.
Способността да се образоваш зависи от способността да разбираш човешкото. А как става това? То е тайна. Може би е свързано със страданието. Pathei mathos – “Зевс е постановил смъртните да учат чрез страдание, ако и да не искат”, казва Есхил (преразказвам “Агамемнон” 176-180).

Не, аз не казвам, че е безполезно да се четат книги. Това е все едно да кажа, че е безполезно да слушаме какво говорят хората наоколо. Но е истина, че не може да се предвиди резултатът от четенето и слушането. Едни стават образовани, а други – не.

Смелост и почтителност в подхода към събеседника и темата

Сократ е бил скандална личност. По това той прилича на Сафо. Но за Сафо се знае твърде малко. Тя пишела стихове, имала приятелки, с които си говорели за любов и брак – брак с мъже, разбира се. Обръщали ли се една към друга в стихове и с музика. Това е.
За Сократ пък се знае много – малко са хората от времето на гръцката древност, за които да са запазени толкова сведения, писани от техни съвременници, и то лични познати. Той е бил обявен за “най-мъдър” – нямало по-мъдър от него. И то от Делфийския оракул (Платон, “Апология” 21). Това е много повече от Нобелова награда.

И тъй, той си позволявал да разговаря с хората без да смята, че е неприлично да се засяга един или друг въпрос. Примерно, съмнявал се, че разказаните от Омир и Хезиод истории за богове са верни – или поне, че трябва да се разбират буквално. А на тези богове всекидневно се принасяли жертви, изобразявали се в съгласие с разказаното от поетите.
Съмнявал се също, че политиката, която водят управляващите в Атина, е добра за града – и то независимо дали режимът е бил демократичен или олигархичен.
Във връзка с това: да не си съгласен с управляващите в Атина по негово време е било много по-опасно, отколкото да не харесваш министър-председателя в някоя днешна европейска страна. Съвсем друго е било. Могат да се освободят от тебе за няколко дни – и то с напълно законни средства. Защото Атина е била независима и управляващите са имали истинска власт. В зависимите държави – днешните имам предвид – говори срещу правителството каквото искаш. Няма да пострадаш, даже ще те хвалят.

Затова казвам – защо да е недопустимо да се поговори и за хомосексуализма днес? И то спокойно, без да се чувстваме длъжни непременно да хвалим или да осъждаме. Така впрочем си отвоюваме и свобода. Защото някои вече казаха, че ако съм живеел в някоя друга държава, нямало да ми се размине така… Ами толкова по-зле за тази друга държава.

Освен това той не мислел, че има хора, на които е неприлично да се задават въпроси. Не се е притеснявал, че пред него стои известен дипломат, интелектуалец, поет – имало е такива. Освен това въпросите му не били провокативни и за пред хората, примерно: “Хайде да кажем нещо остро на този, за да покажем на всички, че не ни е грижа кой е”. Не. Той действително се е интересувал от това, което прави събеседникът му. Позволявал си е да мисли, че като човек е равен на всеки друг човек.
И винаги се е държал така, дори и преди да получи признание от оракула. При това не е бил нито много заможен, нито с прочути предци (каквито са имали Платон или Перикъл), нито с позиция в държавата. Даже не е учил много – попрочел е някои книги (Симонид, Анаксагор), и е говорил с авторите им, когато е имал възможност.

Не е бил склонен да угодничи пред хора, независимо от вида на престижа им. Какво имам предвид. И тогава, както и сега, за възрастния човек е било престижно да общува с млади – особено ако не са зависими от него. Ако си приятел с тях, това е много добре – значи, предстои ти живот, не си отиваш така с поколението си. Поради това във всички времена се срещат възрастни хора, които, независимо дали са публични личности или частни лица, се боят от младите и се стараят да им се харесат. А Сократ и това не е правел. Отнасял се е сериозно с по-младите от него – като с равни. Нали и те са хора? Нито ги гледал отвисоко, нито ги ласкаел. Поради това е станал приятел с някои от тях.

Продължителност и стил на разговора. “Изчистване”

Сега да кажа нещо за метода му. Нямам предвид “акуширането” на събеседника – да извадиш от ума му това, което той някак си знае, но не го осъзнава. Възможно е това да е Платонова приумица, да му го е приписал, а самият Сократ изобщо да не е имал такава идея. Но ето какво личи от спомените на съвременниците.
Разговорите, които води, са дълги и упорити, и целта е да се проучи какво може да каже събеседника по предложения въпрос (тема). Да напомня, че Сократ не обижда събеседниците си – напротив, той е подчертано любезен. Известната сократическа “ирония” няма нищо общо със сарказма и подигравката. Тя е просто в допускането, че Сократ знае по-малко от събеседника. Но в това няма нищо обидно. Самият събеседник мисли така, защото е поканен да отговори на въпрос, по който се смята за сведущ.
Но в хода на разговора се разбира, че човекът няма яснота по въпроса. Нещо му се “струва”, но това, което казва, са просто мнения, които е дочул оттук-оттам и с които си живее от години. Оказва се, че той премислен възглед (“теория”) няма. При това разговорите не са относно дреболии, а засягат най-важни неща – богове, “красиво/достойно”, “справедливо”, любов и т.н. Разбира се, с груби и нелюбопитни хора такъв разговор е невъзможен – събеседникът трябва да се интересува от темата.

Относно нашия въпрос – аз си мисля, че хората, които просто се развикват, когато чуят някой да задава въпроси за хомосексуализма – те и не щат да знаят нищо. За тях нещата са ясни: те са “така” и е възмутително някой да разпитва. Този човек, който пита, ще е прост, некултурен, психически нездрав и злобен. Или пък – “педераст”. Това е. Ако настоява – трябва да се вземат мерки.

И тъй, събеседниците на Сократ никога не успяват да надделеят в спора и да установят нещо сигурно по обсъждания предмет. Резултатът е, че най-добрите от тях остават с едно усещане за вътрешна празнота. Дотогава им се е струвало, че са пълни със знание, солидни и можещи – като политици, интелектуалци и т.н. – да предложат нещо на останалите. А след разговора – нищо подобно. Поради това те се “умълчават” и започват да се въздържат от много говорене. Това въздействие аз наричам “изчистване”.

Ухажване и любов. Как да насочим красивите към добро

Сократ казва (“Лизис” 204): “Аз от друго може да не разбирам, но дали човек е влюбен и в кого – това познавам.” Той изобщо се представя за “еротик” – такъв, който разбира от любов, практикува я и винаги е влюбен в някого. Сигурно заради това Платон поставя “еротиката” между изкуствата – наравно с поезията.
Познатите му, когато го срещат в града, питат: “Пак ли си тръгнал на лов по красотата на еди-кого си?” Но в “Протагор” се оказва, че Сократ се интересува повече от Протагор, отколкото от Алкивиад; при все, че Алкивиад е млад и красив, а Протагор – стар, по-възрастен и от Сократ. Но пък твърде учен.

Наистина, Сократ не крие, че ухажва някои младежи. “Щом някой е красив, аз се интересувам от него” – казва. И колкото по-изявен е някой младеж, толкова по-упорито го ухажва Сократ.
Как да се обясни това? Най-напред, то също е ирония. Както се представя за по-несведущ от някои и ги моли да го научат (а после се оказва, че не могат), така твърди, че е влюбен в красавците. А когато те стават съвсем благосклонни, както Алкивиад (според “Пирът”), тогава се разбира, че Сократ не се нуждае от телесната им хубост. Той друго иска от тях.

Тук е мястото да кажем, че както не всеки човек може да бъде въвлечен в сериозен разговор, така и не всеки е подходящ за ухажване. Ще поговоря малко за жени, за да бъда разбран по-добре.
Колкото е по-уверена в красотата си (пък и в социалното си положение) една жена, толкова по-вероятно е тя да поиска нещо повече от това, да я разглеждат. Тя е свикнала да й казват, че красива – това вече й е скучно. Тя желае да бъде съвършена. Да е интересна не само с външност, но и с образование, и с душевни качества.
Точно такива жени са подходящи за ухажване. Те не прогонват ухажора си и не бягат от него: напротив, изпитват го – какво може да предложи. И ако се окаже, че той не иска непременно тялото им, а по-скоро интересен разговор; и дори стига дотам, да ги кори за несъобразителност, недобър вкус, недостатъчна добродетел – тогава те се вслушват в него, започват да се съобразяват и дори се срамуват в негово присъствие. Това може да прозвучи някому странно, но е напълно вярно.

Сократ е знаел това. Затова той настоявал, че е влюбен, и същевременно ставал все по-взискателен към любимците си – и то не за външност, а за други качества. И тогава те се засрамвали от него и се заемали да му се харесат – с духовитост, умност, разни постижения. Накратко, влюбвали се в него. А той все не бил доволен. Такъв е бил той.

https://glasove.com/komentari/bil-li-e-sokrat-homoseksualist