Този текст е съставен преди всичко въз основа на едно интервю с проф. Тъпкова-Заимова, взето от Зоя Христова през декември 2007. Цитатите в основния текст, дадени с курсив, са от интервюто. Наред с това са взети предвид биографичните бележки, публикувани в сборниците по повод на нейните 60-та, 70-та и 80-та годишнина. Направени са корекции и добавки от самата проф. Тъпкова-Заимова по време на нашите срещи в края на октомври 2010.
Коментарите, набрани с по-дребен шрифт, съдържат необходими обяснения, отнасящи се до споменатите събития, както и препратки към някои по-важни публикации.

І. Произход и семейство

Василка Тъпкова е родена на 7 август 1924 г. в София, в семейство на учители.
Предците на баща й са живели в Солун. Дядо й, Димитър Тъпков (1847-1899), е бил основател (1874) на българското училище в Лерин (днес Флорина, Гърция) и учителствал в него. От 1882 учителства в Прилеп, а малко след това се премества в Солун, където живее със семейството до смъртта си.
Семейството на родителите му било католическо (униатско) и самият той пожелал да бъде погребан в солунското католическо гробище. Втората му жена Василка Мирчева от Прилеп (бабата на проф. Тъпкова) е била православна. От брака им, сключен през 1882 г. се раждат 5 деца – три момчета (един от тях е Кирил, баща на проф. Тъпкова) и две момичета.

Създаването и действието на това, както и на други български училища в областта, намираща се тогава извън съществуващата независима българска държава, е било инициирано, подкрепяно и наблюдавано от Българската Екзархия (осн. 1870). Положението на българите в Македония последните години преди Освобождението е било свързано пряко с дейността на Екзархията. Литературата, свързана с българо-гръцкия църковен конфликт и отделянето на българската църква от Константинополската патриаршия е много голяма. Вж. преди всичко Бурмов, Т. (1834-1906). Българо-гръцката църковна разпря; Снегаров Ив. (1883-1971), История на съвременните православни църкви. За дейността на Екзархията преди Освобождението вж. Дневник на екзарх Йосиф. Общо изложение у Маркова, З. (1940-2004). Българската екзархия 1870-1879. Общи сведения за българското образование до Освобождението се дават в История на България, БАН, т. 6. Запазени са около 20 писма на Димитър Тъпков от времето 1874-1876, издадени от самата проф. Тъпкова и дъщеря й Рая Заимова (За един български учител в Лерин през 70- те години на миналия век). Вж. и мемоарите на Кузман Шапкарев (1834-1909), учителствал в Македония по същото време (Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 год.)

Кирил Димитриев Тъпков (1885-1941) е завършил класическа филология в Римския университет La Sapienza. След завръщането си преподавал латински и френски в българското училище в Сяр (сега Серес, Гърция) и в Битоля до 1913. След окупирането на Солун по време на Междусъюзническата война той бяга с брат си в Италия и след това се преселва в София.
В София преподавал латински в държавните Първа Мъжка и Първа Девическа Гимназия, а по-късно и в частния Френски колеж. До 1935 г. е работил като преводач и секретар в Комисията по репарациите (изплащани от България на победителките от Първата световна война).
Майка й Донка Бошнакова (1893-1983) живее от най-ранна детска възраст в София, а родът й е от Стара Загора и Горна Оряховица. Завършила е висше образование (социални науки) в Брюксел. В България работи като учителка в училища с преподаване на френски език.
Брат й Димитър Тъпков (р. 1929 г.) е композитор, дългогодишен професор в Софийската консерватория. Бил е директор на Софийската опера.

Относно положението на българите в Македония след Освобождението и дейността на Екзархията в конкуренция със Сърбия, Гърция, Константинопол и униатската мисия до 1913 г. вж. Георгиев, Трифонов. История на българите1878-1944 в документи, т. ІІ. История на България, БАН, т. 7 ; Св. Елдъров. Католиците в България 1878-1989. За македонския въпрос и събитията до край на Междусъюзническата война вж. П. Милюков (1859-1943). Живата истина; Уил Мънро (1863-1939). България и нейните хора; Данев, Стоян (1858-1949). Мемоари.
За организацията на прогимназиалното и гимназиалното образование в България веднага след Освобождението вж. преди всичко Дринов, Марин (1838-1906). Съчинения, т. ІІІ (1915);
Почти всички гимназиални учители по класически езици преди 1925 г. (когато се дипломират първите класически филолози от СУ) са получили образованието си, подобно на Кирил Димитриев, в чуждестранни университети. Сред тях по-известни са Ив. Брожка (1853-1927, автор на първия Латинско-български речник в съавторство с Делиделвов), Перикли Чилев (1864-1925, учител на бъдещия цар Борис ІІІ и на принц Кирил), Д. Делиделвов (учител на Балабанов в Първа мъжка). Вж. Геров, Б. (1903-1991). Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес; Бешевлиев, В. (1900-1992). Погледъ върху историята на класическите студии въ нашите земи. За обучението в първата софийска класическа гимназия (1894-1899) вж. в спомените на Ал. Балабанов (1879-1955) И аз на тоя свят.
Подробни сведения за рода на проф. Тъпкова по бащина линия са дадени в: Тъпкова-Заимова, Василка и Заимова, Рая. Историята на една учителска фамилия в Македония (непубликуван).

ІІ. Средно образование

Според Василка Тъпкова българската интелигенция в Солун е предпочитала да изпраща децата си в италиански висши училища. При това повечето от тях като основен международен език използвали френски. Баща й е преподавал френски, а за нея, двете й деца и внуците й френският винаги е бил втори език след българския.
Началото на гимназиалното й образование съвпада с реформата от 1937, когато от гимназиите отпаднала формата “полукласическа”, и паралелките можели да бъдат само “класически” и “реални”. Тя се записва в класическия отдел на Френския колеж, където и двата стари езика се изучават “усилено”, както тя отбелязва. “Тогава”, казва тя, “отвориха класически гимназии навсякъде”. Преподаването в колежа се е водило на френски, а класическите и модерните езици, вкл. руски, се преподавали по френски учебници. Матурите били две – по френски и български. Василка Тъпкова завършва с отличие колежа през 1943 и се записва в СУ, специалност Класическа филология.

Най-общи сведения за средното (прогимназиално и гимназиално) образование в България до 1944 има у Попов, Пиронкова. Образователната система в България. Вж. също Колев, В. и др. Летопис на просветното министерство 1879-1995. Положението в София е представено от Минко Гечев в Образованието в София (1878-1944). Общо за гимназиалното образование вж. разсъжденията на Ив. Георгов (1862-1935) в За реформата на нашите гимназии. За присъствието на франкофонно образование в България още преди Освобождението вж. История на България, БАН, т .6. За преподаването на латински и по-точно за учебните помагала пише Б. Геров в Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес. В Познайте ги по делата им Иван Венедиков (1916-1997) разказва преподаването в класическата паралелка на Първа мъжка гимназия, къдете постъпил през 1929 г.
Сред учителите от времето между двете световни войни са добре познати имената на Христо Кодов (1901-1982), Йордан Братков (1901-1986), Младен Тонев (1902-1940), Георги Батаклиев (1910-1994), Александър Милев (1904-1980), Руска Гандева (1911-2001), Макарий Порталски (1915-1979), Михаил Войнов (1905-1985) и др..

ІІІ. Висше образование

1. Преподаватели и колеги

По времето, когато Василка Тъпкова става студентка, в специалността работят четирима хабилитирани преподаватели (Ал. Балабанов, Д. Дечев, В. Бешевлиев, Вл. Георгиев) и двама асистенти (Б. Геров, Г. Михайлов). От колегите си студенти тя споменава Тодор Сарафов (по-късно доцент по латински език в специалността), Костадин Костакев (работи като гимназиален учител), Магдалина Станчева (археоложка, специалистка по древна история на София) и Славка Славова (актриса). Две години преди нея започнал образованието си Ал. Ничев.
Много пъти в интервюто си тя подчертава високо качество на преподаването в Класическа филология. Но преподавателите се различавали по характер и стил на работа. Това, което тя разказва, се потвърждава и от множество други свидетелства.
Ал. Балабанов, който водел курсовете по гръцка литература, никога не четял лекциите си, и обичал да влиза в спорове със студентите. Често ги канел на разходки и на ресторант, където разговорите били още по-свободни. Понякога при тези извънаудиторни събирания студентите можели да видят учени, писатели и интелектуалци, с които Балабанов е бил близък. В интервюто Василка Тъпкова споменава изкуствоведа Протич и археолозите Венедиков и Джамбов (впоследствие директор на Пловдивския археологически музей).
Останалите преподаватели предпочитали да общуват със студентите само в аудиторията. Димитър Дечев и Владимир Георгиев преподавали съответно латинска литература и историческа граматика на латинския. Преподаването им било подредено и систематично. Бешевлиев, който тогава водел курс по александрийска поезия, бил подчертано строг към по-небрежните студенти.
Борис Геров водел упражнения, на които четели Хораций, а текстът и стиховете се анализирали много подробно. Георги Михайлов бил много увлекателен лектор. За него тя казва, че е свързан повече с френската школа, докато повечето от преподавателите се опирали на немските изследвания. “Иначе всички те”, добавя тя, “знаеха френски, немски и английски, говоря само за предпочитанията им”.

Специалността Класическа филология, разделена на катедри по старогръцка и латинска филология е създадена с решение на Академичния съвет в началото на учебната 1921/1922 г. Първи редовни преподаватели са съответно Александър Балабанов и Димитър Дечев (1877-1958). Но още от основаването на Университета през 1888 г. в Историко-филологическия факултет се водят множество кусове по класически езици, литература и история. Преподаватели са били Никола Михайловски (1818-1892) по старогръцки език за първите три семестъра и след него (до 1898) Марко Балабанов (1837-1921); Гаврил Кацаров (1874-1958) е доцент по стара история от 1900; Богдан Филов (1883-1945) става доцент по археология в 1911. Самият Балабанов е хабилитиран още през 1909, а през 1914 е публикуван сборникът му лекции Класическа литература.
Най-добри източници за биографиите на първите преподаватели по класически древности са Алманасите на Софийския Университет: Алманах на Софийския Университет до 1928, съставен от Ив. Георгов, Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1888-1939, А-Я и Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1939-1988.
Подробни сведения за основаването на специалността, дейността на античниците и изобщо за Университета има у Арнаудов, М. (1878-1978), История на Софийския Университет „Св. Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1939.
Спомени за специалността и преподавателите са публикували Иван Венедиков в Познайте ги по делата им; Борис Геров за Димитър Дечев в Спомени за Софийския университет; пак там Велизар Велков и разказва общо за специалността; също и Емил Георгиев, макар да е учил друга специалност; Димитър Ангелов (1917-1996), който е учил класическа филология като втора специалност, разказва за преподавателите в Спомени.
В предговора към автобиографичната книга на Ал. Балабанов И аз на тоя свят Т. Боров (1901-1992) казва, че Балабанов е бил «един от най-популярните хора в България и най-известният преподавател в Университета». И наистина, спомените, отзивите и изобщо текстовете за него вероятно са повече, отколкото за всички други античници в България, взети заедно. Балабанов не се е намесвал в политиката, но е бил много активен в литературния и културния живот.
За него съществува монографията “Александър Балабанов” на Анастасия Първанова (издадена от Македонския културен институт през 1994); няколко специални представяния от Тодор Боров, най-голямото от които (45 стр.) е публикувано в Живот с книги; сборникът Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците си където за Балабанов пишат Елин Пелин (1877-1949), Александър Божинов (1878-1968), Симеон Радев (1879-1967), Димитър Михалчев (1880-1967), Константин Гълъбов (1892-1980), Христо Радевски (1903-1996), Иван Богданов (1910-1992), Борис Делчев (1910-1987), Георги Михайлов (1916-1991), Велизар Велков (1928-1993) и др. Той е представен от Георги Михайлов в “Спомени за Софийския Университет”. Заслужава си да се погледнат и впечатленията на Кирил Христов (1875-1944) във Време и съвременници, като не се забравя, че този автор трудно хвали когото и да било.

2. През войната

Редовен учебен процес в София е бил възможен само до края на 1943. Първата бомбардировка на англо-американската авиация над града е извършена на 15 ноември. Още по-унищожителни са атаките през 1944, особено на 10 януари и на 29 и 30 март.
Василка Тъпкова се премества заедно с майка си, брат си (пет години по-малък от нея), едната си баба и семейството на вуйчо си в Драгоман, където остават до октомври. Тя обаче взима със себе си старогръцкия речник, както и антологията «Александрийска поезия» на Бешевлиев, за която казва «изядох я с кориците». В Драгоман е имала достатъчно свободно време, през което е усъвършенствала руски и немски (четяла книги, до каквито имало достъп) и дори успяла да се яви на редовен (“лекторски”) изпит по немски пред Жана Николова-Гълъбова, която също била евакуирана в Драгоман. Първоначално е имала намерение да се яви на изпит по френски, но той се е провеждал в Сливен и майка й забранила да пътува до там («през пътища, през бомби ще ми тръгнеш към Сливен – в никакъв случай!”). Когато се връщат в София, заварват къщата си на улица «цар Асен» разрушена, а съседната – на баба им – само с пробит покрив. Но мебелите и пианото оцелели (тя показва столовете на Зоя – били същите от бомбардировката, 65 години по-късно). Докато траел ремонтът, живели в дома на другата им баба, на улица «Гургулят». Там било, разбира се, тясно (“спяхме на едно канапе майка ми, брат ми и аз”).
Най-големите битови трудности идвали от разрушените къщи (“буквално останахме на улицата”). Храна се получавала срещу купони до 1950 г. По този повод тя говори за приятелските отношения в специалността. «На Райна Кабаиванска баща й беше Комисар по продоволствието, Балабанов го познаваше и за университетския празник ходеше да му изпроси някой и друг купон и ние правехме гуляйте си в семинара горе с мъничко саламче и хлебец».

Аз бих добавил, че традицията на тези почерпки в кабинетите на специалността, започнала явно в тези години (строежът е започнал 1924, сградата е осветена в края на 1934 г., някои специалности я използват и преди това), се оказа много устойчива. През 80-те и 90-те години лидер на този паралелен академичен живот беше Красимир Банев (1940-1996), който добре съзнаваше, че нему се е паднало да поддържа Балабановия дух в специалността. Така в началото на 90-те аз присъствах на едно събиране в така наречения “Гълъбарник” – последният етаж на Ректората, където са кабинетите на класиците, и където е учила и Василка Тъпкова – с участието на самия Венедиков – авторът на спомените за класическото образование от 30-те. По времето на Банев събиранията бяха или в “Гълъбарника” на тавана, или, обратно, в “Яйцето” – ресторантът, който няма прозорци, защото е в подземието. Кризите след 1989 г. бяха създали условия на живот, донякъде близки на онези след войната. След това колегите се събираха около Анна Николова (р. 1939), а след като тя се пенсионира през 2004 те се инициират – включително и до днес – от докторанти и студенти, но главно тези, които идват от НГДЕК.
За участието на България във войната през 1943-1944 и особено за положението в София вж. публикуваните документи в България – своенравният съюзник на Третия райх. Много подробни сведения за резултатите от бомбардировките има в Дневника на Богдан Филов. Лични впечатления могат да се прочетат у К. Кацаров – 60 години живяна история. За отражението на бомбардировките върху Софийския университет вж. През годините на военни изпитания в История на Софийския Университет от 1988. В Спомени за Софийския университет могат да се прочетат впечатления или просто споменавания на тези събития от преподавателите М. Геновски, Т. Ташев, П. Славов, Свет. Иванчев, Д. Каранов, В. Вълчанов, А. Бънков.
Жана Николова-Гълъбова, доживяла до 101-годишна възраст (1908-2009) е първата жена – редовен преподавател в СУ. Кратко представяне и интервю с нея по повод 100-годишнината й има на
http://www.lubamanolova.info/analizi/-2008-/450–100

3. Преди постъпването в БАН. Дефашизация и реформи в образованието. Положението в Университета и специалността.

Василка Тъпкова много пъти подчертава колегиалността и толерантността сред класическите филолози. По време на “чистката” от преподавателите в специалността е уволнен В. Бешевлиев. Тя споменава и за уволнението на историка Иван Дуйчев, с когото по-късно работят в БАН и на географа Димитър Яранов, с когото са временно съседи на “Гургулят”. Бешевлиев и Дуйчев, както и Яранов, били обвинени в шовинизъм и изразени профашистки убеждения (“[махнаха Бешевлиев] защото бяха ходили с Дуйчев в Македония да проучват български старини. И писанията им били профашистки. Нищо!”) От студентите в специалността изключили двама – едната била Сл. Славова, заради изявлението “Била съм бранничка и се гордея с това”. На Зоя това й се струва слабо провинение, а проф. Тъпкова казва: “А, за такова? За много по-малко махаха”. Но всичко това са били дреболии в сравнение със събитията в Историческия факултет, а и на други места (“ако питате историците например, ще видите какво беше”; “те [преподавателите] не можеха да се променят както стана в Историческия факултет, там беше ужас”).
Движението за дефашизация и отстраняване на “враговете” сред преподавателите и студентите е идвало по-скоро от студентските среди. В специалностите, включително Класическа филология, е имало групи на активисти, главно симпатизанти и членове на комунистическата партия и Отечествения фронт. Василка Тъпкова споменава Ал. Ничев (“праволинеен комунист… той командваше парада… той беше на групата отговорник”) но общия й тон е доброжелателен (“той изобщо не беше лош човек и не гонеше хората”).

**

Когато е била в трети курс (1945-1946 г.) станало известно, че предстои премахване на класическите езици от средното образование. Тя участвала в студентска подписка срещу тази реформа. Споменава, че във френска филология не е получила активно съдействие, но директорът на “Алианс франсез” (Жорж Ато, преподавател в Университета) я подкрепил.
По време на следването й все още не са били въведени идеологическите дисциплини (История на БКП и т.н.). Но все пак й се наложило да се явява на такива изпити като сътрудник в БАН (“Но ни умориха живи, когато бях вече в института, тогава ни караха и по марксизъм и ленинизъм изпити да държим, тогава ни караха и по БКП курсове да слушаме, тогава бяха и клюките кой не бил марксист и всичките истории”).

За образователната реформа през 1944-1947 г. и репресиите срещу университетските преподаватели има обширно изследване на Весела Чичовска (Политиката срещу просветната традиция). Много ценни документи са публикувани от нея и Вера Мутафчиева в Съдът срещу историците. По тези въпроси вж. още Национализираният университет на Р. Донков в сборника Университетът и изложението на събитията в Sofia University. The first 120 years. За гледната точка на режима вж. История на Софийския Университет от 1988.
Някои от текстовете на В. Бешевлиев (1900-1992) и Ив. Дуйчев (1907-1986), които вероятно са послужили като повод за уволнението им, са публикувани в сп. “Прометей” между 1941 и 1943.
Ал. Ничев (1922-1988) е публикувал текстове, в които историческият материализъм очевидно е възприет като философска основа на историко-литературните изследвания. Вж. статията му Методологически въпроси в областта на античната литература” в сп. “Септември”, май 1950 г., както и реакцията на Балабанов, представена от Ив. Богданов в Симеон Радев и Александър Балабанов в спомените на съвременниците. Също История на класическата литература от 1949 в съавторство с Б. Геров. На Ничев принадлежи и античната част от учебника по литература за средните училища, преиздаван многократно през 60-те и 70-те години, където са налице необходимите позовавания на Маркс и Енгелс и някои знакови марксистко-ленински фразеологизми.
Студии, в които са въведени тези знаци на компромис с властта, са публикувани и от други преподаватели в специалността. Г. Михайлов е автор на Класовата борба на остров Лесбос VІІ-VІ в. и Алкей (1950), по-късно Руска Гандева публикува Прогресивната идейност в Еврипидовата Медея (1959).

IV. Професионален път до 1989 г. Семейство

1. В Института по българска история

Скоро след завършването си Василка Тъпкова започва работа като асистент в БАН – в Института по Българска история. „Дотогава”, казва тя, „това беше комисия за издаване на извори”. Но тя не е мислела за такава работа, тъй като структурата на БАН с нейните множество институти била тогава съвсем ново нещо. Дипломираният класически филолог преди реформата от 1947 можел да се надява на работа като преподавател по класически езици в гимназия, или пък по модерен език особено ако е имал като втора специалност западна или руска филология. За получаване на учителска правоспособност била необходима, както и по-късно, учебна практика („стаж”) в гимназия. Когато Василка Тъпкова отишла в Трета Мъжка (на „Пиротска”), където бил стажът й, се разбрало, че ръководител щял й бъде човек, съдействал за уволнението на баща й в началото на 40-те. „Та този най-напред бил комунист, после станал човек на Филов, а сега ни казва, че трябвало да ходи на заседание, където се събирали те, борците против фашизма”.
Затова тя се отказала от стажа и като чула, че в Института по българска история е обявен конкурс за асистент, се явила и го спечелила в състезание с 22-ма кандидати. „Какво може човек от отчаяние!” Председател на изпитната комисия бил Иван Снегаров. Трябвало да превеждат текст от св. Василий („аз, бидейки Василка, ми беше провървяло – така си помислих”). И след конкурса я срещнала Мария Чичикова (бъдещата археоложка) и й казала, че чула от Димитров хубави думи за представянето й.
Така тя получила заповед за назначаване в БАН и почти веднага след това узнала, че като държавна стипендиантка подлежи на разпределение, и независимо от липсата на стаж се готвели да я назначат учителка в Босилеград. „А там, знаете ли какво беше, какъв ужас – те още се биеха там”.

**

В института работата им била да превеждат и коментират гръцки и латински извори за българската история. В групата заедно с нея били класическите филолози Геновева Цанкова, Страшимир Лишев и Михаил Войнов. „Доста пипкава работа беше”. Първо преписвали гръцките текстове на машина в колонки, после Войнов ги изрязвал и срещу тях поставял преписания също в колонки български превод. Отдолу се поставял коментарът. „После назначиха Боян Мирчев за машинописец, от тия Мирчеви, почутите слависти беше. Той е бил журналист в „Зора” и понеже е бил изгонен, не му дават друга работа, а само на машинописец. Но понеже беше интелигентен човек, гръцки не знаеше, но на български добре преписваше нещата”. В комисията, която преглеждала работата им, били Бешевлиев и Геров, а българският текст се проверявал от Стоян Романски.

**

През времето до 1963 г. Василка Тъпкова-Заимова е била на конференции, научни срещи и работни посещения в Краков (1959), Дубровник (1963) и Ленинград (1963). Била е секретар на организационния комитет на VІ конференция на организацията за проучвания на класическата древност “Ейрене” (Пловдив, 1962). През 1963 е на 3–месечна специализация в Московския Институт по история.

**

През 1950-та година Василка Тъпкова се омъжва за езиковеда-българист Йордан Заимов (1921-1987). От брака им се раждат Велислав Заимов (1951 – сега композитор, преподавател в Консерваторията) и Рая Заимова (1957 – сега ст.н.с. І ст. в Института по балканистика, специалист по френско-османски културни отношения).

За устройството на БАН и състава на отделните институти, вкл. На Института по история, вж. Ралева, О., Пейчева, Р. БАН след 9. ІХ. 1944. За събитията след 1944, преустройството и разширяването на Академията – История на БАН 1869-1969. Новата структура се приема чрез специалния Закон за БАН от 1947. След ареста на Б. Филов през април 1945 г. за председател на Академията е избран Димитър Михалчев. Януари същата година за редовен член е избран Тодор Павлов – той е и първият марксист-член на БАН. Той става председател през 1947 г. и е преизбран от Общото събрание през 1948 и 1956 г., като става председател до 1962.
В началото на 1958 г. БАН има 8 отделения, от които 4 са хуманитарни и в тях влизат отделните институти. Институтът по българска история е включен в отделението по история и педагогика. По това време в Академията работят 88 академици и член-кореспонденти и 372 научни сътрудници. Сред академиците са Сп. Казанджиев, Д. Михалчев, Г. Кацаров, А. Протич, Ив. Снегаров; В. Бешевлиев и Д. Димитров са член-кореспонденти.
По същото време директор на Института по българска история е Д. Косев. Към секцията по археография и библиография на българската история има 5 комисии за издаване на извори – гръцки, латински, славянски, турски и еврейски. Василка Тъпкова работи в комисията по издаването на гръцките извори. В БАН след 9. ІХ. 1944 сред старши научните сътрудници са споменати Д. Ангелов и Ив. Дуйчев, докато М. Войнов заедно с останалите издатели на извори е причислен към младши н.с.
Първите 6 тома от Гръцките извори за българската история излизат между 1954 и 1965. Сред преводачите са споменати също Димитър Дечев, Велизар Велков, Любомир Йончев и Петър Тивчев. В следващите години издаването на гръцките и латински извори продължава, като през 1990 г. излиза и последният засега – 32-ри том. Някои от тях могат да се видят на http://www.kroraina.com/NI/. Проф. Тъпкова.-Заимова е взела участие в 11 от гръцките и 2 от латинските томове.
Подробности за нейната научната работа до 1963 са дадени във: Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография (Велико Търново, 1985).

2. Партийци и безпартийни в БАН. Идеологизацията. Досиетата на В. Тъпкова-Заимова и Йордан Заимов.

Василка Тъпкова работи в Института по българска история до 1963. „Казаха ни [в Института], че няма да ни направят старши научни сътрудници, защото издаването на извори не било наука”. М. Войнов, за когото тя говори с подчертано уважение и привързаност („ако има да се говори на кого съм ученичка, аз съм – така да се каже – ученичка на Войнов”) е съветвал нея и другите по-млади колеги да работят само по изворите, за да не им се налага да публикуват идеологизирани текстове. След години Георги Бакалов й казал: „Единствено у Вас не съм намерил такива работи”.
При това положение обаче те, като историци, се обричали на непродуктивност. Историческа книга или статия без марксистко-ленинска фразеология трудно можела да се публикува през 50-те и началото на 60-те години. Затова тя приела поканата на Николай Тодоров и Владимир Георгиев да започне работа в новосъздадения Институт по балканистика, в секцията по история на Византия и балканските народи през средновековието. „Аз я кръстих така”. Но не могли да я назначат за научен секретар, което било равно на заместник-директор, тъй като на такава длъжност се назначавал само партиен член. Съпругът й Йордан Заимов също бил безпартиен. „И Владимир Георгиев ми вика: „Ами ние ще ви направим членове на партията” – с мъжа ми да ни направят двамата. И аз казвам: “Другарю Георгиев, ние се разбрахме с Николай Тодоров”. И Николай, който Ви казвам, че беше добър човек, партиец си там с техните работи, както си правят, нас не ни тормозеше. На тая тема не ни закачаше.”

**

На въпроса на Зоя Христова дали секретарите на партийните организации са били външни хора, Василка Тъпкова отговаря, че те са научни сътрудници – учени като останалите. Както се вижда и от нейния разказ, човек е можел както да приеме така и да отхвърли поканата за членство, и пак да остане на работа. Но да се заемат ръководни постове без партийно членство не е било възможно дълго време. Все пак през 1986 г. Йордан Заимов е станал заместник-директор на единния център по езикознание.
Отношенията между партийните членове и безпартийните на работното място са можели да бъдат напрегнати. Партийците са имали по-лесен достъп до ръководството на БАН и това е създавало възможности за интриги и натиск. Така Михаил Войнов е бил уволнен и известно време е работел като дърводелец. „Е, след като е изгонен, няма ли право на някаква държавна работа? Няма, няма, курник направи на една комшийка и така…”. Очевидно всеки безпартиен е можел да бъде притискан, особено ако е правел впечатление на по-безкомпромисен. „А ние слушахме какви доноси правеха, ходеха горе в управата на Академията да кажат, че сме негодни и да ни махат, да ни уволняват и така.”
Все пак безпартийните са можели да разчитат на подкрепата на висшестоящи колеги-партийци, които ги ценят за професионализма им или просто се стараят да бъдат справедливи. Василка Тъпкова казва добри думи за Тодор Павлов, който е назначил Войнов отново в института и за Николай Тодоров, който не изисквал никаква показна идеологизация на публикациите. В интервюто не става дума за партията и идеологията изобщо, нито за предимствата или недостатъците на режима по принцип.
Василка Тъпкова и Йордан Заимов са имали обширни досиета („Досието на мъжа ми беше 145 страници”), които тя е прочела и дори е взела копие от някои отзиви, които после изпратила на авторите им. Някои от тях не са били „доноси” от специални информатори, а просто характеристики, направени от партиен секретар, които били за партийна и административна употреба, но вероятно се използвали и от ДС. Тези характеристики се правели редовно. „Всяка година ли са Ви правили характеристика? – Аха!”. Василка Тъпкова различава „ранна” и „късна” част на досието си. В ранната му част имало съобщения за нейните срещи с френски граждани в посолството, особено с директора на пловдивския френски колеж – „Отец Озон” – за който се предполагало, че е агент на западна служба. Но после станало ясно, че тя посещава посолството, за да дава уроци по латински на дъщерята на посланика. Но връзката й с посолството не била безопасна. „А мене ме пуснали в католическия процес, моля, дето можеха на лагер да ме пратят! През 1952 година застреляха няколко католически деятели, а аз съм свършила Френския колеж.”
Мъжът й, подобно на баща й преди 1944 г., е бил проучван във връзка с убежденията му по македонския въпрос.

За партийния и ДС натиск върху историците – античници и медиевисти – вж. преди всичко Съдът срещу историците; също и автобиографията на Г. Бакалов в сборника по случай 60-годишнината му. За другата гледна точка вж. спомените на Д. Ангелов.

3. Други работни места и преподаване до 1989 г.

В Института по балканистика й било много по-леко. Секцията по история на Византия и балканските народи първо е била ръководено от Бешевлиев, а след пенсионирането му – от Василка Тъпкова. „Тогава”, казва тя „те не искаха от нас да пишем марксистки, защото Николай Тодоров беше много умен човек”. Така че тя вече е имала възможност не само да издава извори и да превежда, но и да пише собствени текстове. Останала е като сътрудник в института до 1989 г., когато навършва необходимата възраст за пенсиониране.
Да преподава е започнала през седемдесетте в Художествената академия („И то тогава Фол се отказал беше, нали тогава започнаха да го издигат него, той е преподавал преди мене и ми предложиха на мене”). От 1973 г. е хоноруван професор и продължава лекциите си в Академията до 1993 г.

**

През времето 1964-1973 г. тя участва в конференции, научни срещи и работни посещения в Атина, Берлин, Букурещ, Бърно, Венеция, Загреб, Любляна, Москва, Париж, Страсбург, Хамбург, Шверин и много градове в България. Чете лекции в Букурещ (1966) и Париж (1972). През 1971 получава (заедно с Йордан Заимов) държавната награда “Кирил и Методий” за книгата Битолски надпис на Иван Владислав. През 1973 става ст. н. с. І ст. на БАН (съответства на професор).
От 1975 е хоноруван професор във Великотърновския университет. Между 1974 и 1984 участва в конференции, научни срещи и работни посещения в Анкара, Атина, Белград, Берлин, Бирмингам, Будапеща, Букурещ, Бърно, Виена, Грайфсвалд, Дъмбъртън Оукс, Киев, Крайова, Лондон, Москва, Мюлхаузен, Париж, Прага, Рим, Солун, Страсбург и много градове в България. Чете лекции в Кьолнския университет (1984). Избрана е (…) за заместник-председател на Международната Асоциация за проучване на юго-източна Европа (Association Internationale des Etudes du Sud-Est Europeen – AIESEE).

За дейността на Николай Тодоров вж. неговия Дневник. За научната и обществена дейност на Ал. Фол вж. сборника с негови статии и интервюта Самотният пешеходец. За него и кръгът свързани с БКП интелектуалци около Людмила Живкова вж. Н. Неделчев. Тоталитарни идеологии в историята; Ив. Еленков. Културният фронт; Хр. Христов. Тодор Живков. Биография.
За научната работа до 1984 вж. пак: Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография (Велико Търново, 1985).

V. След пенсионна възраст

През 1993 г. тя получава предложение да започне работа в историческата секция на Центъра по кирилометодиевистика на БАН и работи там до 2003 г. Преподава в няколко университета – Софийския, Пловдивския (2000-2002), Благоевградския (1992-1996) и най-много във Великотърновския (още от края на 70-те). До 2001 г. е член на ръководството на съюза на учените в България. Чете лекции в Атина, Мюнхен, Солун, Янина.
През 2003 г. става doctor honoris causa на Букурещкия Университет, а през 2004 – на Великотърновския университет.

***

Познавам проф. Тъпкова-Заимова от есента на 1993 г., когато имах възможността да бъда за кратко неин асистент в рамките на курса “Византийска литература и култура” в специалност “Новогръцка филология”, СУ. Оттогава сме имали три по-дълги разговора: през юли 2001 на коктейл в посолството на реп. Франция; през юли 2007 след защита на една дисертация; през октомври 2010 в дома на проф. Тъпкова-Заимова на бул. “Прага”, където обсъждахме тази биография.

Избрана библиография на проф. Василка Тъпкова-Заимова

Книги

„Българи родом…“ Комитопулите в летописната и историографска традиция. УИ “Св. Св. Кирил и Методий”, 2009. 296 стр.
Долни Дунав – гранична зона на византийския Запад (Към историята на северните и североизточните български земи, края на Х–ХІІ век). БАН, 1976. 186 с.
Нашествия и етнически промени на Балканите през VІ–VІІ в. БАН, 1966. 136 с.
Така беше някога… – в Средновековието. “Тилиа”, 1997. 271 с.
Byzance et les Balkans à partir du VIe siècle. Les mouvements ethniques et les Etats (Selected writings). London. Variorum Reprints. 1979, 346 p.
Byzance, la Bulgarie, les Balkans (Selected writings). 704 p. Bulgarian Historical Heritage Foundation. Plovdiv, 2010.

в съавторство с:
Димитров, Д., Павлов, Пл. Хронологична енциклопедия на света, т. VІ (Византия). В. Търново, 1995.
Заимов, Й. Битолски надпис на Иван Владислав – самодържец български. Старобългарски паметник от 1015–1016 г. БАН, 1970. 164 с.
Милтенова, А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България. УИ “Св. Климент Охридски”, 1996. 360 с.
Пенджекова, Русалена. Византия през погледа на съвременниците й. УИ “Паисий Хилендарски”, 2002. 423 с.

***

Статии

Дюканжов списък. Старобългаристика, 2000, № 3, 21-49.
Крепости и укрепени градове през Първото българско царство. – Военноисторически сборник, XXV, 1956
Към въпроса за византийското влияние върху българското облекло през Първата българска държава. ИИБИ, 1–2, 1951, 298–305
Мирът и войната във византийската и българската историко-апокалиптична книжнина. Лит. мисъл, 1993, № 6, 128-133.
Първоначалното българско селище и въпросът за аулите, ИИБИ, 6, 1956
Структура болгарского государства (конец ІХ – начало Х в.) и проблемы гегемонии на Балканах. В: Раннефеодальные государства и народности (южные и западные славяне) VІ–ХІІ вв. Отв. ред. Г. Г. Литаврин. М., Наука, 1991, 137–150.
Aspects of the Byzantine Cultural Policy towards Bulgaria in the Epoch of Photius (coauteur L. Simeonova). In: Byzantium and Europe. First International Byzantine Conference. Athens, 1987, 153–163
Die byzantinische Chronographie. Wesen und Tendenzen. Jahrbuch f. Gesch. des Feudalismus, 8, 1984, 52–62
Les „Romains“ dans la culture slave: la littérature bulgare médiévale. In: Da Roma alla Terza Roma. Documenti e studi. II. La nozione di „Romano“ tra citadinanza e universalità. Napoli, 1984, 449–460
L’héritage thrace (Aspect historique et culturel). In: Dritter internationaler thrakologischer Kongress. I. S., Bulg. Akad. Wiss., 1984, 267–273
Tirnovo entre Jérusalem, Rome et Constantinople. L’idée d’une capitale. In: Da Roma alla Terza Roma. Documenti e studi. V. Roma fuori da Roma: Istituzioni e immagini. Roma, 1993, 141–155

Съставителство, превод, коментари

Българската история в трудовете на европейските учени (съавт. Лишев, С., Пантев, А., Паскалева, В. и Попов, В.). БАН, 1970. 470 с. [= L’histoire bulgare dans les ouvrages des savants européens. S., 1969. 471 p.].
Византия през погледа на съвременниците й (съавт. Русалена Пенджекова). УИ “Паисий Хилендарски”, 2002. 423 с.
Евагрий Схоластик (Увод, прев. и бел.). – ГИБИ, т. 2, 1958, 259–271.
Кедрин-Скилица (Увод, прев. и коментар). – ГИБИ, т. 6, 1965, 198–340
Лъв Граматик. Хронография (Увод, прев. и бел). – ГИБИ, т. 5, 1964, 141–168.
Михаил Псел (Увод, прев. и коментар). – ГИБИ, т. 6, 1965, 92–132.
Пасхална хроника (Увод, прев. и бел.) [Преработен прев. на § 19]. – ГИБИ, т. 3, 1960, 68–84
Сократ (Увод и превод). – ГИБИ, т. 1, 1954, 38–49.

Спомени и представяния на личности. За историята на науката, културата и обществото в България ХІХ-ХХ в.

Балканската история в трудовете на Петър Мутафчиев. В: Сборник в памет на проф. Петър Мутафчиев. СУ ИФ–НЦСВП „Иван Дуйчев“. 1996, 117–125.
Българската история и нейните извори в творчеството на Д. Дечев. В: Jubileus Д. Дечев. С., 1998, 13–16.
Веселин Бешевлиев – творчески портрет. In: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia (В чест на проф. Веселин Бешевлиев). Ред. кол.: В. Гюзелев, В. Тъпкова-Заимова, К. Попконстантинов, П. Павлов, С. Йорданов. В. Търново, 1993, ІІІ–VІІ.
Иван Снегаров като историк. Векове, 1984, № 3, 84–87.
Йордан Иванов и връзките му с френските слависти (съавт. Рая Заимова). ИИМ–Кюстендил, V, 1998, 25–32.
Кръгът от учени около Йордан Иванов и политическата атмосфера в България в междувоенния период. Studia balcanica, 24 [Изследвания в чест на проф. Веселин Трайков], 2003, 383–388.
Сто години от рождението на един известен български учен – чл.-кор. Веселин Бешевлиев. “Наука”, 2000, № 5, 65–66.
Френските училища в България и католическата духовна култура (втората половина на ХІХ–ХХ в.) (съавт. Л. Генова). В: Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България. “Гея-Либрис”, 1992, 295–304.
Член-кор. проф. Веселин Бешевлиев на 70 години. ИПр, 1971, № 1, 161–162

Die bulgarische Kultur und die Antike (Objektive Voraussetzungen und Einstellung der Zeitgenossen). In: Spätantike und frühbyzantinische Kultur Bulgariens zwischen Orient und Okzident Referate … Wien, Österr. Akad. Wiss., 1986, 115–121.
L’acad. Dimităr Angelov – septuagénaire. ÉB, XXIII, 1987, № 2, 139–140
L’Acad. Ivan Snegarov (30. IX. 1883–1. III. 1971). – ÉB, VII, 1971, № 2, 171–173.
La culture bulgare et son rôle dans l’Europe de l’avenir. Cadmos, Nouvelle revue européenne (l’Europe du Sud-Est), 57, 1992, 53–65
Le 70e anniversaire de Veselin Beševliev. – ÉB, VI, 1970, № 4, 151–157
Le 70e anniversaire de Vladimir Georgiev. ÉB, XIV, 1978, № 2, p. 160
Mutafchiev, Peter. In: Great Historians of the Modern Age. An International Dictionary. Ed.-in-chief Lucian Boia. New York, Greenwood Press, 1991, p. 102.
Snegarov, Ivan. In: Great Historians of the Modern Age. An International Dictionary. Ed.-in-chief Lucian Boia. New York, Greenwood Press, 1991, 104–105.
Todor Gerasimov [In memoriam]. – ÉB, X, 1974, № 2–3, p. 246
Vasil Zlatarski et son héritage scientifique. Bull. de l’AIESEE, 1970, № 3–4, 79–85

За нея
Базайтова, Ралица. Проф. Василка Тъпкова-Заимова изследва българското историческо и духовно наследство [Интервю]. Трета възраст, бр. 19, 11–17 май 2005.
Бойчева, Павлина, Боян Бешевлиев. Черти от творческия портрет на един учен. Проф. Василка Тъпкова на седемдесет години. Епохи, ІІІ, 1995, бр. 1, 99–101.
Гюзелев, Васил. Laudatio… В: Византия, Балканите, Европа. Институт по балканистика, 2006, 11–13.
Матанов, Христо. Професор Василка Тъпкова-Заимова. В: Общото и специфичното в балканските култури до края на ХІХ в. 1999, 9–12.
Милтенова, Анисава. Тъпкова-Заимова, Василка Кирилова. КМЕ, т. 4, 2003, 213–216.
Павлов, Пламен. Проф. Василка Тъпкова-Заимова. Наука [изд. на СУБ], 2004, № 5, с. 70.
Чолов, Петър. Български историци. 2. изд. С., 1999, 293–294.
Candea, V. Madame Vasilka Tapkova-Zaimova… В: Византия, Балканите, Европа. Институт по балканистика, 2006, 14–16.
Matanov, Hristo. Un anniversaire fécond. Mme Vasilka Tăpkova-Zaimova fête ses soixante ans. Études balkaniques, 1985, No 1, 143–146.
Vera Ivanova-Mavrodinova (1896–1987) and Vasilka Tapkova-Zaimova (1924–).In: Women and Medieval Scholarship in Bulgaria [Liliana V. Simeonova, with a memoir by V. Tapkova-Zaimova, trans. by L. Simeonova]., 495–520.
Βασίλκα Τάπκοβα-Ζαίμοβα. Λεύκωμα Αλλοδαπών Υποτροφών. Αθήναι, 2000, σ. 59.

Пълна библиография на трудовете на проф. Заимова от 1951 до 2005 (515 заглавия) е достъпна на : http://assocbyzmedbg.hit.bg/10.htm

Цитирани заглавия

Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986

Алманах на Софийския университет. Животописни и книгописни сведения за преподавателите 1888-1939. София, 1940

Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1939-1988. УИ “Климент Охридски”, 1988

Ангелов, Димитър. Спомени. “Парадигма”, 2004

Арнаудов, М. История на Софийския Университет „Св. Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1939. София, Придворна печатница, 1939

Балабанов, Ал. И аз на тоя свят. “Отечество”, 1979.

Бешевлиев, В. Погледъ върху историята на класическите студии въ нашите земи. Сп. “Прометей”, год. ІІІ, кн. VІ. 1939.

Божков, Ст., и др. История на БАН 1869-1969. БАН, 1971

Боров, Т. Живот с книги. С., 1973

Боров, Т., Сестримски, И. съст. Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците си

Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпря (1902)

Български екзарх Йосиф I. Дневник. Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“, София, 1992

Венедиков, Иван. Познайте ги по делата им. Българската интелигенция в моите спомени. ИК Христо Ботев, 1993.

Гандева, Руска. Прогресивните идеи в Еврипидовата Медея (1959).

Гарабедян, А. и др. Византия, Балканите, Европа – изследвания в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. Институт по балканистика, БАН, 2006

Георгиев, В., Трифонов, Ст.. История на българите 1878-1944 в документи. Т. І-ІІ. “Просвета”, 1994-1996

Георгов, Ив. Алманах на СУ, 1888-1928. С., 1929

Георгов, Ив. За реформата на нашите гимназии. Годишник на СУ, 1913

Геров, Б. Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес (учебници и преводи – лат. ез.). сп. “Прометей”, 1940.

Геров, Б., Ничев, Ал. История на класическата литература. “Наука и изкуство”, 1949.

Гечев, Минко. Образованието в София (1878-1944). В: София през вековете, т. ІІ. БАН, 1991

Гръцки извори за българската история. БАН, Институт за история, от 1954.

Данев, Ст. Мемоари, УИ “Климент Охридски”, Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“,1992.

Джурова, А. и др. ред. Общото и специфичното в балканските култури до края на ХIХ в. Сб. в чест на 70-годишнината на проф. В. Тъпкова-Заимова. С., 1997

Донков, Румен. Национализираният университет 1944-1949. В: Радева, М. и др. Университетът. УИ „Св. Климент Охридски“, 1999.

Дринов, М. Съчинения. Т. І-ІІІ. С., 1909-1915

Елдъров, Св. Католиците в България 1878-1989, С., 2002

Еленков, Иван. Културният фронт. “Сиела”, 2008.

История на България. Т. 6. Българско възраждане 1856-1878. БАН, 1987.

История на България. Т. 7. Възстановяване и утвърждаване на българската държава. Националноосвободителни борби. 1878. БАН, 1991.

История на Софийския Университет, УИ “Климент Охридски”, 1988

Кацаров, Константин. 60 години живяна история. “Прозорец”, 1970

Колев, В. и др. Летопис на просветното министерство 1879-1995. С., 1995

Манолова, Люба. Жана Гълъбова, доктор хонорис кауза на БАН навърши 100 години! http://www.lubamanolova.info/analizi/-2008-/450–100

Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. БАН, 1989.

Милюков, Павел. Живата истина. Мултипринт, 2007

Михайлов, Георги. Класовата борба на остров Лесбос през VІІ-VІ в. пр. н. е. и Алкей. Годишник на СУ, 1950

Мутафчиева, В., Чичовска В.. Съдът над историците… 1944-1950. БАН, 1995.

Мънро, Уил. България и нейните хора. « Весела Люцканова», 1997

Неделчев Неделчо. Тоталитарни идеологии в историята. “Агато”, 2010

Ничев, Александър. Методологически въпроси в областта на античната литература. Сп. “Септември”, май 1950.

Попов, Николай, Пиронкова, Мария. Образователната система в България. Бюро за педагогически услуги, 2007.

Радева, М. и др. Университетът. УИ „Св. Климент Охридски“, 1999.

Ралева, О., Пейчева, Р. БАН след 9.IX.1944. Справочна книга. Ред. А.И. Хаджиолов. БАН, 323 с.

Спомени за Софийския университет. Т. І. УИ “Климент Охридски”, 1988

Тъпкова-Заимова, В., Заимова, Р. За един български учител в Лерин през 70- те години на миналия век. Писма на Димитър Тъпков до Георги Груев 1874-1875. Изв. държ. архиви, 70, 1998, 331-349.

Снегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви. Т. І-IІ. С.,1944-1946.

Степанов, Цв. Вачкова, В. съст. Civitas Divino-Humana: В чест на проф. Г. Бакалов. Tangra TanNakRa IK, 2006

Тодоров, Николай. Дневник, т. І–ІІ (1966-1983 и 1984 – 1998). “Изток-Запад”, 2007

Тошкова, В. и др. съст. България – своенравният съюзник на Третия райх. Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1992.

Филипова, В., Данаилова, П. Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография. Велико Търново, 1985.

Фол, Александър. Самотният пешеходец. Интервюта, изказвания, разговори, отзиви, статии в медиите. УИ „Св. Климент Охридски”, 2006

Христов, Кирил. Време и съвременници. Част І-ІІІ. “Парнас”, 1999; “Синева”, 2001

Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. “Сиела”, 2009

Чичовска, Весела. Политиката срещу просветната традиция. УИ „Св. Климент Охридски“, 1995

Шапкарев, К. Материали за историята на възражданието на българщината в Македония от 1854 до 1884 год. « БП», 1984

Ivan Ilchev and oth. University of Sofia St. Kliment Ohridski: the first 120 years. St. Kliment Ohridski UP, 2008

ХVІІІ. Йоас

Йоас, син на Йорам и законен наследник на Давидовия трон, бил скрит от леля си Йосавета по времето, когато Готолия се стремяла да унищожи всички потомци на Давид. Йосавета предала детето на своя мъж, свещеника Йодай, а той, след като събрал и въоръжил мнозина свещеници и левити, провъзгласил Йоас за цар. Тогава той бил само на седем години. Народът го приветствал с възторг, а Готолия била убита още същия ден.

***

Когато Йоас възмъжал, решил да обнови Божия храм. Тогава, заедно със свещеника Йодай, той призовал народа към доброволни дарения за храма, така че всеки юдеин и вениаминец да даде, колкото може. Така били събрани пари, които послужили за поправки в сградата и за нови съдове от злато и сребро, потребни в богослужението.

***

По времето на Йоас и баща му Йорам живял и пророк Елисей, ученик на Илия. Когато дошло време Илия да бъде взет от земята, Елисей го замолил: духът, който е в тебе, да бъде двойно върху мене.
Затова и Елисей извършил много чудеса: предсказал на една възрастна жена, че ще роди; после, когато роденото от нея дете умряло, той го възкресил; когато Самария била обсадена от сирийския цар, предсказал на Ахав как ще завърши обсадата; излекувал един сирийски велможа от проказа, а после, за да накаже слугата си Гиезий за непослушанието му, прехвърлил проказата върху него; нахранил голямо множество хора със съвсем малко хляб; умножил елея в дома на една бедна жена, изпаднала в голяма нужда – така, както някога направил и Илия.

***

Свещеникът Йодай живял дълго и починал на 130 години. Заради грижите, които положил за богослужението и за опазването на Давидовия род, той бил погребан в царската гробница.
След неговата смърт Йоас занемарил благочестието и народът отново се обърнал към поклонение на Ваал и другите идоли. Тогава свещеникът Захария, син на Йодай, укорил царя и го предупредил да не гневи Бога. Но Йоас презрял съвета и в яростта си заповядал да убият Захария.

След време самият Йоас бил убит от заговорници. Той царувал 40 години, а на мястото му се възцарил синът му Амасия.

ХІХ. Амасия и Озия

Цар Амасия отмъстил за убийството на баща си Йоас, като убил заговорниците. Но не погубил техните семейства, макар че можел да го направи. Той помнел заповедта на Мойсей: не наказвайте децата за греховете на техните бащи.

***

Амасия тръгнал на война срещу едомците и ги победил. И като придобил смелост, изпратил писмо до израилския цар Йоас и го предизвикал на война. Но Йоас му отговорил така: Ти си като ливански трън, който иска да омъжи дъщеря си за сина на ливанския кедър.
И когато се срещнали в битка, Йоас разбил войската на Амасия, пленил го и влязъл в Йерусалим. Там той заграбил много от съкровищата на града и Храма и разрушил част от крепостната стена.
В 2 Паралипомени 25 се казва, че Амасия не се вслушал в предупреждението на Йоас по допущение от Бог, за да бъде наказан: това беше от Бога – за да ги предаде в ръката на Йоаса, задето взеха да прибягват към идумейските богове.

Амасия, също като баща си, бил убит от заговорници. Наследил го синът му Озия.

***

Озия победил филистимците, принудил амонитците да му плащат данък и укрепил добре Йерусалим. Славата му се разнесла надалеч и той се възгордял. Затова пожелал да влезе в храма и да свещенодейства лично, макар да нямал право на това, тъй като не бил от потомството на Аарон. Затова Бог го наказал с проказа. А според Мойсеевия закон прокажените не могат да живеят заедно с останалите.

И тъй, Озия прекарал цялото време до края на живота си отделен от всички. Докато бил жив, синът му Йоатам управлявал вместо него.

ХХ. Йоатам

За Йоатам в 4 Царства 15 пише така: той беше на 25 години, когато се възцари и царува в Йерусалим 16 години. Майка му се казваше Йеруша, Садокова дъщеря.

***

Царстването на Йоатам приличало на това на баща му Озия. Както Озия победил филистимците така и Йоатам победил амонците и ги принудил да му плащат данък. Той се погрижил за обновяването на Господния храм и укрепил някои градове в планинската част на Юдея.
Йоатам почитал Господа и поддържал богослужението според Закона. Затова бил силен и враговете му се боели от него. Но и той не направил нужното, за да бъдат премахнати оброчищата на лъжливите богове.

***

По времето на Йоатам и на баща му Озия започнали войните на Израил с Асирия. Асирийците нападнали Израил още по времето на цар Менаим. Тогава той не могъл да ги спре и затова обложил народа си с извънреден данък, и като предал събраните пари на асирийския цар Фул, убедил го да се върне.
Но по-късно, при царстването на Ремалиевия син Факей в Самария и на Йоатамовия син Ахаз в Йерусалим, асирийският цар Теглатфеласар превзел много израилски градове в Галаад, Галилея и в земята на Нефталимовото коляно. Тогава много израилтяни били пленени и отведени в Асирия.

***

А Йоатам умрял на 41-годишна възраст и бил погребан в Давидовия град. На негово място се възцарил синът му Ахаз.

ХХІ. Ахаз

Ахаз бил един от най-лошите юдейски царе. Той участвал в ритуалите на ханаанските божества и не само не разрушавал светилищата им, но дори изграждал нови.

Тогава израилтяните, предвождани от Ремалиевия син Факей, нападнали Юдея, разгромили войската на Ахаз, убили 120 хиляди войници и взели в плен 200 хиляди жени и деца. Тогава пророк Одад ги предупредил: ето, Господ Бог на отците ви, в гнева си против юдеите, ги предаде във ваша ръка и вие ги избихте с такава ярост, която стигна до небесата. И сега мислите да направите синовете на Юда и Йерусалим ваши роби и робини. А нима нямате и вие вина пред Господа, вашия Бог?
Някои от израилските князе се вслушали в думите му, освободили пленниците, облекли ги и ги нахранили, и ги изпратили обратно в Юдея, в град Йерихон.

***

Ахаз загубил и други войни. Страната му била нападана и разграбвана от едомци, филистимци и сирийци. За да се предпази от сирийците, той се съюзил с асирийския цар Теглатфеласар. И наистина, Теглатфеласар разбил сирийците и превзел Дамаск, като преди това получил от Ахаз много злато, подаръци и всякакви ценности.
След това Ахаз отишъл в Дамаск и се срещнал с Теглатфеласар. Там той принесъл жертви на жертвеника на асирийските божества. След това поръчал на служителите си да издигнат точно такъв жертвеник в Йерусалимския храм и да го поставят на мястото на Соломоновия жертвеник. Оттогава Ахаз принасял жертвите си върху него.

***

Ахаз царувал 16 години и умрял на 36-годишна възраст. Вместо него се възцарил синът му Езекия.

ХХІІ. Езекия

Цар Езекия се погрижил за възстановяване на богослужението и възстановяване на идолските оброчища и статуи. В 4 Царства 18 се казва, че той унищожил дори медната змия, която някога Мойсей издигнал в пустинята, за да спасява израилтяните от ухапванията на отровните змии. Тази змия е предобраз на разпнатия Спасител. Езекия я унищожил, тъй като народът й се покланял като на идол.

***

На третата година от неговото царуване асирийският цар Салманасар нападнал израилското царство и превзел столицата Самария. Той отвел много израилтяни като пленници в своята държава и в тяхната земя заселил чужденци. В „Юдейски древности“ Йосиф Флавий казва, че те били наричани хутейци, а на гръцки – самаряни. Така било унищожено израилското царство, и десет от дванадесетте израилеви колена били разпръснати. Това станало 240 години след смъртта на Соломон, както твърди Йосиф Флавий.

***

След още 10 години следващият асирийски цар – Сенахирим – навлязъл в Юдея. Цар Езекия му изпратил много сребро и злато, като се надявал, че така ще отклони войната. Сенахирим обаче, макар да взел изпратените съкровища, продължил да заплашва Йерусалим.
Тогава Езекия изпратил някои от своите сановници при пророк Исайя, за да узнае от него каква е волята на Бог. А Исайя отговорил: тъй говори Господ: не бой се от думите, които чу, и с които ме хулиха слугите на асирийския цар. Ето, Аз ще пратя в него дух, и той ще чуе известие, и ще се върне в земята си и Аз ще го поразя с меч в неговата земя.
И наистина, само за една нощ 185 хиляди асирийски войници загинали пред Йерусалим, поразени от ръката на ангел.
Сенахирим се оттеглил в Ниневия, а скоро след това бил убит от собствените си синове.

***

След време Езекия се разболял тежко, но отправил гореща молитва към Бог да удължи живота му. И като оздравял, живял още 15 години. А веднъж приел пратеници от Вавилон и им показал всички съкровища, които се намирали в Йерусалим и в Храма. Тогава пророк Исайя му казал: ето, ще дойдат дни, и всичко, що е в твоя дом, и що са събрали бащите ти доднес, ще бъде отнесено във Вавилон; нищо няма да остане, говори Господ. Ще вземат от синовете ти, които ще произлязат от тебе, които ще родиш, и те ще бъдат скопци в двореца на вавилонския цар.

ХХІІІ. Манасия и Амон

В началото на царстването си Манасия, синът на Езекия, се отклонил твърде много от Мойсеевия закон. Той възстановил разрушените оброчища, издигнал жертвеници на други божества в двора на Господния храм и дори внесъл в него изваяно изображение на Астарта. В 4 Царства 21 се казва: кланяше се на всичкото небесно воинство и му служеше.
При това той се обградил с магьосници и всякакви гадатели – дори такива, които извиквали мъртъвци. С тези свои дела Манасия се оприличил на наказаните израилски царе и по негово време народът на Юдея станал по-лош дори от онези народи, които Бог прогонил от ханаанската земя. Затова Манасия бил победен от вавилонския цар, взет в плен и отведен във Вавилон.

***

В 2 Паралипомени 33 се казва, че като пленник във Вавилон Манасия искрено се разкаял за греховете си и се обърнал към Бога с молитва да му бъде простено. И станало така, че той бил върнат отново в Йерусалим и възстановен на престола си. В гл. 33:13 се казва, че тогава той разбрал кой е истинският Бог: И разбра Манасия, че Господ е Бог.
Той се отрекъл от дотогавашните си дела, изнесъл идолите и жертвениците на Вааловци и Астарти и престанал да се обръща към магьосници и гадатели. Но все пак допуснал народът да продължи да принася жертви на Господа по различни оброчища, а не само в Храма. А това е забранено в Закона, както се казва в Левит 17: ако някой от дома Израилев (или от пришълците, присъединени към вас) заколи телец или овца или коза в стана, или вън от стана, а не доведе при входа на скинията на събранието… за да представи за жертва Господу пред жилището Господне, то на оня човек да се вмени кръвта: той е пролял кръв, затова да се изтреби оня човек измежду народа си.

***

Манасия царувал дълго – 55 години. Неговият син Амон, който се възцарил след него, управлявал така, както и самият Манасия, преди да бъде пленен от вавилонците. След две години царстване Амон бил убит от заговорници. Но народът не желаел унищожаването на Давидовата династия. Затова, след Амон царството било предадено на неговия син Йосия.

И този Йосия, син на Амон, станал един от най-добрите юдейски царе, управлявали след Давид. В 4 Царства 23 за него пише така: Подобен нему не е имало цар преди него, който да се е обърнал към Господа от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и от всичките си сили, според целия закон Моисеев; и след него не се издигна подобен нему.

ХХІV. Йосия

Йосия се възцарил още като малко момче – когато бил на осем години. След двадесетата си година той започнал да премахва статуите, жертвениците и оброчищата на лъжливите богове – и правел това не само в Храма, Йерусалим и Юдея, но и по земите на унищоженото израилско царство. Той разрушил и изгорил онова оброчище във Ветил, което било издигнато още от Йеровоам, първия цар на десетте израилеви колена, които се отделили от Давидовото царство и престанали да почитат Господа според Закона.

***

Йосия заповядал да се поправи и обнови Храмът, както преди него правели и други царе от Давидовия род. При това обновление първосвещеникът Хелкия открил в Храма книга със запис на Мойсеевия закон. Защото от много време свещениците и левитите служели само според Преданието и никой от съвременниците на Йосия не бил чел думите на Мойсей. Когато царят прочел написаното, разбрал, че Божият гняв няма да отмине и Юдея.
Тогава изпратил някои от своите велможи и приближени при пророчицата Олдама, за да узнае точно каква е волята на Бог. А тя казала: тъй говори Господ: ще напратя зло върху това място и върху жителите му – всички думи на книгата, която юдейският цар е чел. Задето Ме оставиха и кадят на други богове, за да Ме дразнят с всичките работи на ръцете си, разпали се гневът Ми против това място, и няма да угасне.
И все пак Йосия се погрижил да възстанови богослужението според писаното в Закона. Той отпразнувал Пасха така, както се е празнувала във времената отпреди царете. В 2 Паралипомени 35 се казва: Такава Пасха не беше правена у Израиля от дните на пророк Самуила; и от всички Израилеви царе ни един не бе правил такава Пасха, каквато извърши Иосия, свещениците, левитите и всички иудеи и израилтяни, които бяха там, и жителите иерусалимски.

***

Когато Йосия наближил четиридесетата си година, в неговите земи навлязъл с голяма войска египетския фараон Нехао – но не за да нападне Юдея, а защото бил във война с асирийския цар. Но Йосия не се съгласил да остави Нехао да премине през земята му, а излязъл на битка срещу него и бил убит.
Това станало по Божий промисъл – за да бъде възнаграден Йосия за ревността си по Бога. Защото за него било по добре да умре тогава, преди цар Навуходоносор да нападне Юдея, да разруши Йерусалим и Храма и да отведе в плен потомците му.
На негово място се възцарил синът му Йоахаз.

XXV. Йоаким

Йоахаз царувал единадесет години. По негово време Юдея била слаба и войската й не можела да противостои на египетската армия. Фараонът Нехао решил да свали Йоахаз от трона му и вместо него да постави за цар втория син на Йосия. Той се казвал Елиаким, но фараонът му дал друго име – Йоаким.

***

По това време нараснала силата на вавилонците. Още по времето на Йосия те, заедно с мидийците, превзели асирийската столица Ниневия и унищожили старата и прославена асирийска държава. Скоро след това се възцарил Навуходоносор, който пожелал да завоюва и земите на запад от Месопотамия. Така вавилонците нападнали Юдея, обсадили Йерусалим и го превзели. Градът и Храмът били разграбени, Йоаким бил пленен и убит, а семейството му и мнозина знатни юдеи били отведени в плен.

***

По време на тези събития живял пророк Йеремия от град Анатот. Той пророчествал още от царуването на Йосия и винаги предупреждавал юдеите, че заради греховете им и греховете на техните царе земята им ще бъде покорена от вавилонския цар. Но малина вярвали на Йеремия. Неведнъж той бил затварян в тъмница, а цар Йоаким дори изгорил книгата с негови слова, записана от ученика му Варух.

***

Макар че превзел Йерусалим и пленил царя, Навуходоносор не унищожил юдейското царство, а само го подчинил. На мястото на Йоаким той издигнал на престола неговия син. Името му било Йехония.

XXVI. Йехония

Йехония царувал кратко. Няколко месеца след възцаряването му Навуходоносор решил да постави друг на негово място – това бил Седекия, третият от четирите сина на цар Йосия. Йехония бил отведен във Вавилон.

***

Единадесет години по-късно Седекия се обявил за независим от вавилонския цар. Той се надявал на помощ от Египет. Но Навуходоносор събрал войската си, нападнал Египет, победил фараона и поставил друг на негово място. След това потеглил обратно на изток, навлязъл в Юдея и обсадил Йерусалим.
Градът бил превзет след малко повече от три месеца. Седекия се опитал да избяга, но бил заловен. В книгата на пророк Йеремия се казва: И закла вавилонският цар синовете на Седекия пред очите му, закла и всички иудейски князе в Ривла. А на Седекия извади очите и заповяда да го оковат в медни окови; и заведе го вавилонският цар във Вавилон и го тури в стражарницата до деня на смъртта му. В… деветнайсетата година на вавилонския цар Навуходоносора дойде в Иерусалим Навузардан, началник на телопазителите, който предстоеше пред вавилонския цар, и изгори дома Господен, царския дом и всички къщи в Иерусалим, и всички големи къщи с огън изгори. И цялата войска халдейска, която беше с началника на телопазителите, събори всички стени около Иерусалим . (52:10-13).

***

По време на обсадата Йеремия бил затворен в тъмница. След победата на вавилонците той бил изведен оттам и предаден на предводителя им. Когато го попитали, къде иска да живее, той казал, че ще остане в Йерусалим.

***

След като вавилонците отвели Йехония, царят го хвърлил в затвор, къдеттой прекарал цели 37 години. Новият вавилонски цар Евилмеродах го извел оттам, причислил го към сътрапезниците си и се грижил за него до края на живота си.

Йехония имал син, роден още преди пленничеството. Името му било Салатиил.