Умен и невинна

Ако кажеш някому, че не може да се разбере, кое действие в даден момент е морално и кое – не, може да се позачуди, но няма да се възмути. Причината е най-напред, че думата „моралност“ на български (а вероятно и на други славянски езици) днес звучи приблизително като „демокрация“ или „европейски ценности“. Тя може да се употребява публично и в по-официална обстановка, и чрез нея да се обясняват разни неща – да кажем, разни видове насилие (опити за преврат, военни престъпления и пр.).
„Моралността“ следователно изглежда като тема за политици и активисти, общо и банално място в тяхната реторика.

Лично за себе си рядко някой ще се заеме сериозно да настоява, че е „морален“. Защото ако думата се обясни или просто преведе с някоя друга от славянски корен, ще трябва да се говори за честност, нравственост и пр. неща, за които не е прието дори да се претендира публично, пък какво остава в частна обстановка и устно (с приятели, пред магазина, на улицата/в автобуса). Не се претендира не само защото “честността” е оклеветена и се представя за спътник на “неумността”; но и защото наистина е трудно да се разбере кое конкретно действие е предприето безкористно – значи от чувство за дълг/заради Божиите заповеди, а не по друга причина.
Трудно е, защото моралното действие не е онова, което просто не противоречи на някакви писани или неписани правила, а онова, което е причинено от морално съображение, към което човек е подбуден от съвестта си.

Отдалечилият се от Бога човек няма да каже, нито дори ще даде вид, че е, примерно, целомъдрен. Ако го упрекнем, че е лицемер, мошеник, лъжец или крадец, няма да го стреснем много. Тук може да има значение практическото следствие от такъв упрек – дали няма нещо конкретно да загуби. Но също и размерът на предполагаемото „провинение“. Примерно, ако дадем знак, че подозираме някой такъв човек със средни материални възможности, че е откраднал, примерно, два милиона, той би се почувствал много поласкан (освен ако не му се стори, че го подиграваме).

Това, което такъв човек не би понесъл и не би простил, е да го заподозрем в не-умност (интелектуална безпомощност, глупост, тъпота). Знак за това е примерно, че огромен брой хора приписват на страната си, и следователно и самите себе си всякакви недостатъци, включително и нравствени – лъжливост, крадливост, мързел, неблагодарност, подлост, мошеничество, користност (корумпираност); те охотно казват: „ние сме…“ и изливат всякакви оскърбления в този дух. Те нямат нищо против да кажат че са (заедно с други, разбира се) изостанали, груби, диви, некултурни, нецивилизовани. Но опитайте да си спомните кога сте чули тези хора да заявят – не лично за себе си, не за „нас всички“ а дори само за „тях, българите“, че са слабо интелигентни (не-умни, практически не-съобразителни).
Това в никакъв случай. При всички хули срещу държавата, страната и народа остава все пак една „добродетел“, която е неприкосновена – „интелигентността“.

Вярата в личната и, по необходимост, родово-колективната „умност“ (ако призная сънародниците си общо и по природа за глупци, и аз ще се окажа такъв) и надеждата, че някой някога ще признае тази моя умност, е у безбожника нещо, което наподобява вярата в безсмъртието и спасението на душата у християнина. Както християнинът не само не настоява, че е безгрешен, но дори отрича това, имайки съзнание, че никой не е без грях – така и безбожникът, донякъде аналогично, не настоява, че е цивилизован и културен. Разликата е обаче в това, че той вярва, че някои хора/общества са такива (цивилизовани, културни), докато християнинът вярва, че след Бога безгрешни са само ангелите – и то само тези, които някога не са последвали дявола.
Безбожникът, при всичката си смиреност относно „цивилизоваността/културата“, не може да се отрече от надеждата, че е „умен“ – по-умен от някого, достатъчно умен, за да има неговото съществуване смисъл. Без тази надежда той би се сринал душевно, би пожелал самоубийство. Твърде възможно е някои хора да се самоубиват от гняв, че са се оказали в глупаво положение – сглупили са така несъмнено и явно, че вече е трудно да претендират, че не са абсолютни глупци. Това им е донесло загуба на надеждата и е обезсмислило живота им.

Ето защо повечето хора (защото повечето са се отдалечили от Бога, това е положението) няма да се съгласят, че е трудно или невъзможно да се разбере кой колко е „умен“. Ако признаят това, тогава би трябвало да се откажат да претендират за умност. Нали няма да има авторитет сред хората, който да ги одобри (а над „хората“ авторитет няма), нито пък самите те могат да знаят това. Тогава какъв е смисълът да се живее? Нали животът на такъв човек има стойност дотолкова, доколкото у него има белези на „умност“. Това е надеждата му за „спасение“. Те не само няма да се съгласят, че не е ясно „кой колко е умен“, но дори и няма да разберат онзи, който им говори това. И неразбирането е тяхна защита.

Ето едно място от Достоевски (думи на Аглая в „Идиот“):

защото макар и наистина да сте болен умствено (вие няма, разбира се, да ми се разсърдите за това, аз от висша гледна точка го казвам), но затова пък главният ви ум е по-силен, отколкото у всички тях, такъв дори, какъвто и не са сънували, защото има два вида ум: главен и не главен. Така ли е? Нали е така?…
Така си и знаех, че ще го разберете – важно продължи тя. – Княз Шч. и Евгений Павлович нищо не разбират за тези два вида ум, Александра също, а представете си: maman разбира… (прев И. Пауновски).

*

Но все пак борбата да те признаят за умен, е повече мъжка черта или особеност на мъжкия характер. Това е надеждата на мъжа-безбожник.
При жената (според женския характер) надеждата е другаде – да те признаят за невинна. Тоест, жените много често не отричат, че са неверни и дори развратни, лъжливи, престорени, подли и пр. Но всичко това е сякаш „около тях“: те не го намират за съществено. Същественото е дали имат вина за кое да е от тези неща. Тяхната надежда, която много често преминава в упорита вяра, е, че нямат – не са виновни за нищо лошо. Те настояват на това и го преливат на всички наоколо – благовестват „невинност“. Дали аз съм извършила грозни неща, дали имам, както се казва, грехове? Може би имам. Но те не могат да ми бъдат „вменени“, тъй като аз нямам вина за тях.

Наистина, вярващият човек се надява на милост въпреки греховете си. Давид казва (32:1-2): Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити! Блажен е онзи човек, комуто Господ няма да вмени грях, и в чийто дух няма лукавство!

Но добавя: …в чийто дух няма лукавство.

Лошото в „женската надежда“, за която говоря е, че лукавство има, тъй като такава жена/човек търси оправдание от себе си/от хората, а не от Бога. Това води до безотговорност (не признавам, че съм сгрешила така, че да бъда осъдена; питайте другиго, аз съм чиста от вина за делата си; ако са зли дела, те дори не са мои).

Това са стълбовете на надеждата на безбожника/безбожницата, без тях те не биха живели:
1) аз съм умен (това е моя заслуга, пък и такъв съм се родил)
2) аз съм невинна (не аз, а друг е причина за злото)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>