Кой е учен (философ)?

(преразказ на места от Платоновата „Държава“ 369-540)

1. Неизвестната причина да желаем знанието (истината за нещата)

Мнозина, стремейки се към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот.
И защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужава безсмъртието повече от справедливия? Затова Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието – което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното.
Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек, ще получи съвършеното щастие отвъд.

2. Ученият (философстващ) страж

…по този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества. „Някои“, казва той, „са смели в бой, но за съжаление си остават винаги сурови и груби, а други са умни, но пък слаби и изнежени.“ За да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието (началното образование), която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилно обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката става дума и за поезията; и Сократ говори за Омировата (и трагическата) поезия, като посочва главния й порок – че представя боговете погрешно. А първото, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като тази, която всички тук слушаме.

Относно гимнастиката той говори по-малко; и обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това казва: „А необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, както правят сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?“

3. Закони и нравственост в държавата на такива стражи

Законността започва с уважението на младите към родителите и по-възрастните. Да се предписват закони в тази насока не е разумно: това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си.

Законите не би трябвало да са твърде много.
Там, където се установяват много закони, които се отнасят до всякакви подробности, държавата заприличва на болен, който цял живот не прави друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата. Нужни са основополагащите закони, засягащи богопочитанието.

това…остава на Аполон Делфийски, който ще определи най-големите, най-добрите и първите от постановленията.
Те се отнасят до изграждането на светилищата, жертвоприношенията и другите култове към боговете, духовете и героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат милостиви към нас.
Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държава, не бихме ги поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач, освен с родния бог (427 b-c).

Ако тази мислено построена държава е добра, в нея би трябвало да се виждат някои всеизвестни добродетели. Това са (раз)умността (или мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Там е и онази, която сякаш ги обхваща и заради която е започнал целият разговор – справедливостта.

Мъдростта в държавата се състои в знание за доброто управление; това знание е достъпно само за малцина и се притежава от най-добрите стражи.
Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините.
Благоразумието е въздържаност и владеене на страсти и удоволствия, и трябва да бъде споделяно от всички: не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна най-напред когато

…желанията на мнозина, които са и развратени, се управляват от… ума на малцина, които са и по-прилични (431 d).

4. Държавата трябва да се управлява от учени (философи)

Възможна ли е тази държава? Нека най-напред да се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не може да докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от учени. Все пак за едни хора е определено да придобият знание и да управляват държава, а за други не е – те би трябвало да следват управляващия.

Но кой впрочем е учен (философ)? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато?
Обаче сред претендиращите да са такива и интересуващи се на пръв поглед от всичко има странни хора. Има някои, които “си дават ушите под наем” и слушат всичко – примерно, изпълняваното на Дионисовите празници. Това са

Любители на слушането и гледането, обичат хубавите звукове, цветове, образи и всичко, което е създадено от такива, но техният ум не е годен да види и да се любува на природата на самото красиво… (476 b)

Някои нямат знание (то е за съществуващото), но все пак нещо знаят. Те имат “мнение”. То е по-тъмно от знанието и по-ясно от незнанието.

Някои мислят за красивите неща, но без да мислят за същността на красивото и без да вървят след онзи, който би ги водил към неговото познаване. Те желаят и обичат това, за което имат само мнение, а не знание. Това са любители на мнения (479 е – 480 а).

А учен (философ) е този, който обича цялото знание; наблюдава истината.
Той има знание за съществуващото, а не мнение. Той е любител на мъдростта и обича всичко истински съществуващо. Поради това той мрази лъжата, тъй като тя се отнася до несъществуващото и го представя за съществуващо.
Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив (сребролюбив), и ще е великодушен. А противоположният нему няма да е годен за наука (философия).

Подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се припечелват с големи жертви (485 е).
Малодушието е твърде враждебно на душа, която винаги се стреми към всецяло божественото и човешкото.
Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което никой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако той не е по природа паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, на мъжеството и благоразумието (487 а)
Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490 а)

Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с наука (философия), обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях, макар и да са учили и способни, стават странни (претенциозни); други пък се трудят във философията добре и скромно, но изглеждат безполезни.

Сократ му отговаря така: хората, годни за истинска наука и философстване, или не преодоляват уловките по този път, или, ако ги предолеят, просто биват отхвърлени от останалите в държавата. Едните биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които те не могат да устоят; другите пък не могат да се доближат до управлението поради омразата на управляващите и на мнозинството към тях.

От друга страна, в тези занимания навлизат множество негодни за нея хора, нищожни природи, които съдействат за оклеветяването им.

А природата на философа е много рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да бъде остроумен и схватлив; и същевременно паметлив и упорит. Такова съчетание трудно се среща.

Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да бъде паметлив, неуморим и много трудолюбив…
Чрез това се нанася безчестие на философията… че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…
Ние ще сметнем за осакатена душа тази, която сама мрази и мъчно понася доброволната лъжа и негодува, когато другите лъжат, но леко приема недоброволната лъжа; и не се гневи, когато бъде заловена в невежество, а охотно се търкаля в незнанието си като свиня в нечистотии (535 b–d)

5. Знание за същественото

Възможна ли е изобщо такава държава? Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява (ако е монарх), то тя може да стане причина за доброто на мнозина. Това не е невъзможно.

Но какво трябва да знаят стражите (главните стражи, самите управляващи)? Първо, те трябва да имат истинско, сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на обща идея, и да се стремят към знание за идеята. Но коя е най-важната идея, за която да имаме знание?

Това е доброто (благото). Какво е то?

Ето едно сравнение – доброто е като слънцето.

Както слънцето позволява да виждаме, така и доброто позволява да знаем (мислим, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща, идеите). То придава истина на тях – прави ги познаваеми; и, от друга страна, създава у нас способност за познаване. А онзи, който няма достъп до истината, е като гледащия на нощна светлина – вижда само неясни очертания.

Как се стига до знание? Като математици ние можем да се опираме, примерно, на начертания; но като търсещи най-същественото се опираме само на чисти мисли.
Най-висшата способност на разума е умът; след него – размисълът (разсъдъкът), после – убедеността (приемане на нещо на вяра, без аргументи, без знание), после – предположението (представянето, че нещо е така).

Второ сравнение – хората са като затворници в пещера.

Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517 b)

Просвещението не е такова, каквото си го представят някои. Тия някои твърдят дори, че в душата няма знание, а сами ще го вложат в нея, както например биха вложили способност за гледане в слепи очи… Но сегашното наше разсъждение показва, че душата на всеки човек има такава сила и такова оръдие, чрез което той се учи (518 с)

За управляването на държавата са непригодни както хората, които не са просветени и не са опитни в истината, така също и онези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука.
Първите – поради това, че нямат цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично, а другите – защото макар да имат добро намерение, нищо не ще направят, защото смятат, че още приживе са се заселили на островите на блажените (519 с)

Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена. Те трябва да съзерцават доброто и да се издигат високо…
[И след като сме ги довели до науката, ще им кажем, че] другаде такива хора обикновено не вземат участие в грижите за държавата. Но те са се създали като учени (философи) сами, без участието на управниците там; и понеже са учили на свои средства, те и никому не са задължени за своето образование… А вас ние ви родихме за вас самите и за цялата държава – за да бъдете водачи и царе… (519 b – 520 d)

Зрението вижда и голямото, и малкото – но не като нещо разделено, а като нещо слято… Мисълта пък е заставена да вижда голямото и малкото не като слети, а точно като разделени, и с това е противоположна на зрението. Защото всички видими неща са и големи, и малки едновременно – но това се разбира не от зрението, а само от мисълта. Така че те – голямото и малкото – са мислими неща. Поради това някои неща ние наричаме мислими, а други – видими.
Също – ние можем да видим всяко нещо като едно, но и като безкрайно множество. И тук има противоречие, което може да предизвика размисъл.

6. Към съвършената образованост и справедливата власт

Още като деца стражите ще придружават родителите си на военните походи. След като навършат 10 години, те се отделят от тях и отиват по селата. Там науките вече им се преподават – но без принуда, като на игра.

Най-важни от науките са:

Геометрията; знанието за обемните тела (стереометрия); астрономията; музика (и питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как?)
Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство – по какъв начин те са близки помежду си? (531 d);
Другите начини на изследване се отнасят или към мненията на хората и техните желания; или към произхода и състава на предметите; или се отдават на грижа за изхранване на раждащото се и съединяващото се.

Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят и с умствени дейности.

След това (когато вече са навършили 20 години) науките им се преподават отново, като вече се подлагат и на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им. Така ще се разпознае диалектическата природа на някои от обучаваните. Това ще продължи до 30-годишна възраст, и тогава пак ще се отберат най-добрите. Това са най-упоритите и най-способните да вървят към истината.

Всяка от науките ползва свои предположения. Само диалектическият метод издига предположенията до самото начало (533 b-с).
Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо.

(Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие – защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги като родители хора, а би трябвало да ги уважават – макар да не са истинските им родители.
То е, защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на осиновили ги баща и майка), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието (а не могат да го достигнат, не узнават коя е истинската философия, не откриват истинските си родители, а се отричат и от отгледалите ги). Тези хора са “недоучени” – те са най-лошите. А истинските учени трябва да са скромни и сериозни).

И тъй, за усвояването на диалектиката ще се отделят пет години. После те “ще бъдат преместени в пещерата” – и в продължение на 15 години ще се занимават с военни и граждански дела.
След като навършат 50, те вече ще са напълно зрели. Тогава може да се занимават с каквото желаят – било с философия, било с управление на държавата или с възпитаване на други стражи.

Всичко това може да се случи, ако управници станат истинските учени (философи) – или мнозина, или само един (540 d)

*

Преводът е на Ал. Милев, от: Платон. Държавата. „НИ“, 1981.
На места е редактиран.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>