Гьоте. „Фауст“ (предварителни записки)

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

I. Историческият Фауст

Смята се, че историческият Фауст – тоест, това лице, което е станало повод за възникването на легендата за учения-магьосник, станал приятел на дявола – е съществувал. „Съществувал“ ще рече, че някое лице, за което ние знаем и на което вярваме, смята, че има сигурно свидетелство за съществуването на въпросната личност.
Поради това ние не сме сигурни че, примерно, Херакъл и Орфей са съществували – защото не знаем за нито едно историческо лице, което да дава убедителни свидетелства за тяхното съществуване.

Но за Фауст има свидетелства. Примерно, известният немски ерудит и реформатор Филип Меланхтон (1497-1560) твърди, че знае кой е той и изразява мнението си за него.
Така че Фауст, чието първо име вероятно е било Йохан, трябва да е живял между 1480 и 1540 г., тоест по времето на Реформацията, големите географски открития и скоро след изобретяването на книгопечатането. По въпроса за родното му място има разногласия; в студията си за него Хайне споменава и Швабия (Бавария), и Майнц (на Рейн край Франкфурт, градът на Гутенберг), и Витенберг на Елба (Саксония-Анхалт, градът на Лутер и Меланхтон). Казва се, че бил работил като лекар и учител, но не се задържал дълго на едно място. Бил е известен като гадател по хороскопи и е имал някои странни претенции: примерно, че знае целите Платон и Аристотел наизуст и може да възстанови всичките им книги дума по дума с пълна точност.

II. Легендата за него: книги и театър

Съществуването, и още повече оцеляването на легендата за него, дължим най-вече на три съчинения от края на XVI век: две от тях за самия Фауст, и едно за неговия помощник Вагнер. Първата книга (от Йохан Шпис) излиза през 1587 във Франкфурт и много скоро след това е преведена на английски; и се смята, че Кристофър Марлоу е написал драмата си за Фауст благодарение на тази книга. Втората (от Георг Видман, 1599), била голяма, в три тома и станала по-популярна в Германия; известно е, че Гьоте е чел и двете, но това е станало след 1800-та, тоест по времето, когато той е бил завършил първата част на „Фауст“, така че е малко вероятно да е бил повлиян от тях.
Легендата обаче дължи известността си не само на книги, но и на пътуващи по Европа театри – както обикновени, така и куклени. Изглежда, че техните представления за Фауст са били внесени от Англия. Те са се играли в продължение на векове. Има свидетелства, че първото представление, вероятно по Марлоу, се е играло в Грац през 1608; а Хайне казва, че през 20-те години на XIX в. е гледал представления за Фауст, изпълнявани от пътуващи театри, които не са имали нищо общо с драмата на Гьоте, а са се опирали на много по-стари текстове.
Общото между книгите от XVI в. и театралните представления, които са се играели почти до средата на XIX в. е, че Фауст е бил преди всичко магьосник; че е сключил договор с дявола за определен срок – най-често 24 години – и е проявявал способност да върши всякакви чудеса. Във всички тези източници почти неизменно присъства авантюрата му с троянската Елена. След изтичането на 24-те години дяволът му напомня за договора, убива го и отнася душата му в ада. Впрочем такова е съдържанието и на една поема на Хайне, която той е предложил като либрето на Лондонския балет за „Фауст“ към средата на XIX. Разбира се, това не е случайно: Хайне отбелязва, че при работата по поемата най-стриктно се е придържал към старите източници, тоест към книгите от XVI век.

III. Трагическият образ

Историята на Фауст често се нарича „трагическа“ – примерно Марлоу озаглавява драмата си точно така: „Трагическата история за живота и смъртта на доктор Фаустус“. Но, ако вземем предвид изискванията на Аристотел, които са толкова влиятелни, че донякъде присъстват и в съвременното усещане за трагическо, това не е точно трагедия; а е по-скоро поучителна история за напълно греховния живот и заслужената вечна смърт на един изцяло порочен човек. Но това не е трагично – нито Аристотел би мислил така, нито ние. Трагизъм има тогава, когато някой не съвсем лош, а по-скоро даровит и енергичен човек пострада заради някакво свое сериозно заблуждение; както, да кажем, пострадва Креон в „Антигона“, дон Жуан, или до един момент – Разколников от „Престъпление и наказание“; и дори самата Маргарита от първата част на „Фауст“.

От един момент нататък някои немски интелектуалци са започнали да се замислят дали историята не може да завърши и по друг начин; и ако завърши иначе, тогава и самият характер ще трябва да бъде преработен. Тази мисъл, доколкото е известно, е изразил най-напред Лесинг: и той се е заел да напише една пиеса за Фауст, където в крайна сметка героят бива спасен и не отива в ада. Тази пиеса е загубена, като един немски литературен критик бил казал, че „това е най-голямата загуба, която е сполитала някога немската литература“.

Трябва да се забележи, че за да бъде образът наистина трагичен, първото условие е героят да е талантлив човек с високи мисли и намерения; да е способен на героични дела, следователно и за добродетел, а може би дори за святост; но в течение на някакво съдбовно изкушение да е взел погрешно решение и да е извършил недопустими, тоест престъпни неща. Но дори и след това, за да остане трагически, героят трябва да се ползва с известно съчувствие от страна на зрителя. И в една християнска среда няма да се очаква той да бъде осъден за вечни времена, но за неговата душа трябва да има надежда. Точно такива са и Фауст, и Маргарита.

Колкото до Мефистофел, напълно сигурно е, че той не може да бъде трагически герой. Тъй като той е само изкусител, което значи, че е олицетворение на злото – подобно на змията в райската градина.

IV. Гьоте и написването на „Фауст“. Прототипът на Фауст

Гьоте се е интересувал от Фауст още по време на следването си в Страсбург, както сам той свидетелства в „Поезия и истина“. След като се е завърнал във Франкфурт, откъдето е родом, той е написал няколко сцени и ги е отнесъл със себе си във Ваймар – тогава е бил на 26 години. Тези първи записи, наречени от изследователите „Прафауст“, дълго време са се смятали за загубени, но били открити в едни препис през 1887 г., направен някога от една от почитателките на Гьоте.

Той работил върху първата част на драмата с големи прекъсвания, и по-усилено след 40-тата си година, по време на приятелството си със Шилер във Ваймар. Известно е, че Шилер му е предлагал сам да довърши драмата; и може би затова Гьоте се е заел по-активно с нея и я е завършил малко след 1800-та, когато е бил към 52-годишен; а я публикувал през 1808, на 59-годишна възраст. Не е ясно с какви точно източници за легендата си е служил; защото е чел книгите на Шпис и Видман доста късно, както казахме, а пиесата на Марлоу е прочел чак към 1818-та.
Работата му върху втората част е позната благодарение на записките на Екерман, с когото той е споделял всичко относно писането и му е чел отделните сцени веднага след завършването им; и освен това го е запознавал с плановете си за всяка една предварително. Работил е по нея в продължение на 9 години – от 1823 до 1832, така че я е завършил, когато е бил на 82 години.

Сега, преди да преминем към обсъждането на действието във „Фауст“, ще обърна внимание на нещо, което ми направи силно впечатление през тези дни, докато се занимавах с литературата. Това е, че за образа на Фауст той може би си е послужил с впечатленията, които е имал от приятеля си Хердер, с когото са се запознали в Страсбург и който много силно му е повлиял. Смята се, че точно Хердер е причина Гьоте още като млад да отхвърли френското влияние, да започне да чете Шекспир и да се заинтересува от народните песни; и да започне да пише „от себе си“ и според вътрешното си усещане за поезия, а не да се придържа към някакви утвърдени образци и модели на писане. Впрочем големият успех на Гьоте, който му създава славата на писател в Германия и в Европа, е „Вертер“; а той го е написал след запознанството си с Хердер, и може би изобщо нямаше да го напише, ако не е било неговото влияние.

Ето какво казва за тези неща Михаил Арнаудов в неговия „Увод в литературната наука“ (1920):

„Бидейки повече критик-импресионист, отколкото продуктивен художник, Хердер е един от първите, които разбират зова на Русо за възвръщане към природата, и като един от първите той съзнава ясно целите, към които трябва да се насочи новата литература, ако иска да преодолее мъртвата точка на подражанието. Правдата на своите идеи той може да изпита сам по въздействието, които те упражняват върху един Гьоте.
Защото познато е, че ако този гениален реформатор на немската поезия открива тъй бързо своето призвание и се обръща към Шекспир и народната песен като към истински учители, това се дължи на личното поощрение на пет години по-стария му приятел, с когото общува известно време в Страсбург (1770). Като освободител на немския дух от игото на чуждата култура, Хердер действува тъй благотворно, както и Лесинг…“ (с. 68)

И също:
„Журнал на моето пътуване“ (книга на Хердер от 1769) ни го представя съвсем като Гьотевия Фауст, в първия монолог на трагедията. Че Гьоте, възползуван от фигурата на легендите, рисува в хероя не само себе си, преживял толкова разочарования, но и Хердер, в лицето на когото за пръв път вижда високите устреми и сърдечната мъка на философа, няма вече никакво съмнение.
Достатъчно е да съпоставим нощната изповед на доктор Фауст с размишленията на младия теолог, що пътува от Рига за Франция, за да схванем доколко Гьоте конципира централния тип на драматическата си поема въз основа на живия пример. За какво толкова прочит, толкова знания, толкова мъка, мисли Хердер, когато човек не е станал нищо друго освен „мастилница от книжна ученост, речник от изкуства и науки, които не е виждал и разбрал?“ На тази земя ние сме приковани в тесен кръг, често на една маса, на един стол, на един амвон, и колко „малък и ограничен е тук животът, честта, уважението, желанието, страхът, отвращението, любовта, приятелството…“
„О, душо“, провиква се Хердер, „какво би станало с тебе, ако напуснеше тоя свят… и се понесеше по въздуха или вълните?“ Омраза към кабинетната спекулация; тъга, че е прахосал младост и сили във фантоми, наместо да вкуси от живота; съмнение в добродетели; познание, че нищо не знае и решение да застане на становището на младежа, когото учи, за да вземе не вече думите, а самите факти като основа на науката – ето какъв ни се рисува Хердер в своите страстни изповеди, малко преди запознаването си с Гьоте“ (с. 69-70)

V. „Фауст“

Първа част

И тъй, нека да разкажем драмата.

Въведения

Първо, обръща се внимание на това, че имаме работа с литературно произведение – разказ, написан за да бъде представен в театъра. И не всички ще разбират замисъла на поета – нито много от тези, които ще видят драмата, нито дори тези, от които зависи представянето й. Това е „Прологът в театъра“. Има кой да говори с поета и да го подтикне към творчество; и после мнозина ще го прославят; но той пак ще остане самотен и неразбран. И Фауст е така. Така че още в началото се напомня за подобието между поета и неговия герой.
После, идва прологът в небето. Известно е, че той е вариация на началото на библейската книга „Иов“. Бог казва, че на земята има хора с чисто сърце (те са негови служители). Мефистофел обаче се усъмнява. Той е „ловец на души“ – такъв, който прави хората подобни на себе си и ги отдалечава от Бога завинаги. Бог му позволява да нападне Фауст, както някога е допуснал и нападението срещу Иов.
И така, „Прологът в небето“ съобщава, че драмата ще представя „война за душата“, която човек води срещу дявола. В тази война слабостта на човека е в желанията му, които го водят към забрава на Бога. Дяволът ще предложи изпълнение на всяко желание „незабавно“: докато Бог не прави това, а призовава към вярност. И така дяволът би могъл да купи душата, която се самопродава, за да угоди на тялото, от което най-напред идват желанията; те постепенно я обхващат и се представят за нейни.
Затова библейския разказ за грехопадението използва образът на ябълката. Тя е примамка, харесана от Ева като нещо сетивно, а после мъжът се подчинява на жена си, защото я желае със сетивата си.

Действието

Следват размислите на Фауст, който разказва сам на себе си за своя път на учен, която накрая го е довел до занимания с магьосничество. Научните и книжовни занимания през западното средновековие, а и на Изток, обикновено се извършват от монаси. Фауст обаче не е монах, а независим светски учен, който изглежда е започнал като лекар – тъй като баща му е бил лекар. Около него има асистенти като Вагнер, или младежи, желаещи да му станат ученици; също и народът на градчето, който е го цени, и без съмнение нищо не знае за същинските му занимания. Има църква и следователно клирици, но Фауст е далеч от тях: на Великден той не е в храма, а в кабинета си.
Никой от онези, с които Фауст разговаря, не е способен за истинска наука, макар че има някаква почит към нея, а Вагнер дори я харесва: но той си я представя като четене на книги и компилации от прочетеното и чутото. Кандидат-студентът пък, който във втората част се появява като бакалавър (когато Вагнер вече е станал професор) е повърхностен младеж, неспособен да се занимава със сериозна интелектуална работа. При това положение се оказва, че Фауст няма с кого да разговаря и е естествено да бъде сам и да размишлява в самота; понякога и на глас. И макар че е напреднал толкова в магическото изкуство, че успява да призове дух, това не му помага – духът отказва да говори с него. Така че той се замисля за самоубийство; но го спасява звукът на великденските камбани.
И ако трябва да се изтълкува смисълът на това предпазване, той е, че външно загубилият вярата си понякога остава в сърцето си верен на Бога. Иначе камбаните никак не биха помогнали на Фауст и дори биха го подтикнали още повече към самоубийството. Но те са като гласа (или щита) на чистото сърце, което предпазва човека при колебанията на душата му.
И точно в този момент идва дяволът със своето предложение. Това е поставено на подходящо място в действието, тъй като изкушението (което трябва да се случи, както става ясно от „Пролога в небето“) идва тогава, когато душата е разколебана. А тя е разколебана, тъй като умът е тръгнал в грешна посока – знак за това е отстъплението от наука към магьосничество. Умът от своя страна тръгва в грешна посока поради отслабването (замъгляването) на вярата, което е следствие на желанията, някои от които са естествени. Впрочем по-късно това се случва и на Маргарита.

Изпитанието на душата – преди и след „Фауст“

Това изпитание за душата е представяно и в други известни книги преди и след Гьоте.
В „Йов“ предложението идва от съпругата на страдащия, която му предлага просто да се отрече от Бога „и да умре“.
В „Държавата“ на Платон се задава въпросът има ли човек, който би отказал да си послужи с „пръстена на Гигес“. Гигес бил обикновен човек, който случайно намерил пръстен, чрез който можел да става невидим, когато пожелае. Поради това той можел да прави всичко, включително и всякакви несправедливи дела. „Та възможно ли е“ – питат събеседниците на Сократ – „някой да е толкова справедлив, че да се откаже от този пръстен и от цялото могъщество, което би имал чрез него?“ Защото човек с такъв пръстен би могъл да иде навсякъде и да участва във всичко според желанието си и без да носи някаква отговорност. Сократ казва, че това е забележителен въпрос, който заслужава сериозно и продължително обсъждане. И за това е „Държавата“ най-напред – дали е възможна напълно справедливата душа и кое ще е това, което ще я направи справедлива. Или с други думи: има ли душа, която няма да се поддаде на изкушението да имаш всичко желано и то без усилие, без болка, без опасности, а само срещу обещанието да се отречеш от Бога.
Такова е положението и в някои от романите на Достоевски. В „Престъпление и наказание“ не е въведена фигура на дявол, а имаме просто размисъл: защо да се откажеш от необходимото и желаното, ако цената на това ще е нечий ненужен човешки живот? Защо да не станеш убиец, ако е изгодно, може да стане безнаказано, а и самата жертва е такава, че никой няма да съжалява за нея? Тези мисли и последвалото ги дело идват при един човек, който е стигнал до отчаяние, подобно на Фаустовското, макар без величествения сценарий, с който си послужил Гьоте.
Също в „Братя Карамазови“. Иван е интелектуален човек, има талант за философия и литература, богословства успешно, но няма вяра и поради това бива посетен от дявола и загубва разсъдъка си. Смердяков пък е такъв, при който изобщо не се води духовна борба – той сякаш е роден, за да бъде владян от дявола. Негова душа е взета чрез сребролюбието: той убива физическия си баща заради пари, в предсмъртното си писмо наклеветява друг човеки се самоубива.

Договорът с дявола и последствията от това

Мефистофел предлага на Фауст изпълняване на всяко желание и достигане на пълно блаженство тук, на земята – това е смисълът на „миг, поспри“. Фауст обаче, в съгласие с истината, която живее в сърцето му, е на мнение, че нищо в земния живот не може да го задоволи. Истинско блаженство е възможно само на небето. Поради това той и подписва договора, смятайки, че дяволът не може да спечели облога. След това те потеглят на път, и така започва Фаустовската „Одисея“.
Имаме едно приключение в лайпцигската „Изба на Ауербах“, от което се вижда, че Фауст не е застрашен от никакви нападения – щом има такъв телохранител.
След това те посещават вещицата, където Фауст пие от подмладяващия го сок и вижда в огледалото образа на „съвършената жена“.
После идва авантюрата с Маргарита: влюбването, пожелаването, инструкциите на Мефистофел, сводничеството на Марта. Така Фауст е въвлечен в интрига, която го прави причина за нещастието и смъртта на четирима – майката и брата на Маргарита, нейното новородено дете, което е от него, и на самата нея.

Представянето на героите

Смисълът на драмата

Би било добре да се обърне внимание, че тук през цялото време се води сражение от най-голяма важност – съдбата на една човешка душа. И смисълът е: ще бъде ли тя спасена, или умъртвена; а „умъртвяване“ значи отпращане там, където тя ще е вечно далеч от Бога, защото сама ще се лиши от любовта и верността си към него. Това е духовно място и там живее Мефистофел; а този живот е истинската смърт.

Фауст

Тези неща теоретично са известни на Фауст, тъй като той е богослов. Така че на сцената би трябвало да се покаже герой, който знае какво прави – а именно, рискува всичко.
Та той скита с Мефистофел, за да узнае на дело онова, за което е мислил, и по този начин да бъде повече от обикновен човек – не само в ума си, но и чрез действие. И при това смята, че няма да бъде въвлечен в тежък грях: че е възможно да живееш в обществото на дявола и пак да не сгрешиш. Така че той, пътувайки с Мефистофел, опитва да се пази от него, но тъй като е само човек, бива победен. И това става чрез примамката на жената: той вижда „самото красиво“ в женския образ и при това получава физическа младост, която прави тялото мъчно за овладяване от ума, дори той да е зрял. Така че грехът му е подобен на Адамовия – той обиква жената дотолкова, че забравя какво му е заповядал Бог; което значи, че я обича повече от Бога, поставя я на Негово място.
Същевременно се оставя да бъде въведен в обществото на служители на Мефистофел. Такава е първата вещица, а после и онези, с които се запознава на Валпургиевата нощ. Тук също имаме духовна борба, подобна на тази, за която се разказва в житията на първите християнски отшелници като свети Антоний: че монахът, който иска да бъде верен на Бога, точно поради големите си духовни способности, бива нападан най-жестоко от злите духове. А тук имаме дори не нападение от тяхна страна, а направо доброволна среща.
Това, което удържа Фауст независим от тях, е образът на Маргарита, която той обича и за чието нещастие и смърт разбира, че е отговорен. И когато се казва, че тя е „спасена“, това предпазва и него. Иначе би трябвало да стигне до крайно отчаяние заради извършеното; и или да се самоубие, или да стане студен и зъл като Мефистофел. И в двата случая душата му би била умъртвена.

Мефистофел

Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството. За него същественото е, че е зъл. Но злият не се интересува от знанието заради самото него, защото това е свойствено само за онзи, който обича истината. Ето защо безкористните занимания с наука трябва да се приемат като свидетелство за чистота на сърцето; затова и Фауст е преди всичко учен. Дяволът от своя страна е ловък и осведомен, и много повече от който и да е смъртен. Той притежава свръхчовешки способности, които са му по природа – защото е сътворен като могъщ дух. Но всичко това не е заради знанието, а заради унищожението – първо на душите и после, ако е възможно – на всичко съществуващо. Дяволът мечтае за нищото, тъй като съществуването е от Бога – а той мрази Бога, защото не Му е равен.

„Първа част“ като трагедия

Първата част, взета като нещо отделно, без съмнение трябва да се причисли към жанра на трагедията. Тук имаме изпълнени класическите изисквания на Аристотел: главно това, че героят трябва да е забележителен (издигнат, прославен) персонаж, не твърде добродетелен, но не и съвършено порочен; който поради някаква голяма грешка стига до нещастие. Събитията трябва да следват едно друго съгласно вероятното и дори съгласно необходимото.
И наистина, Фауст е въвлечен по необходимост в поредица събития, които го превръщат в престъпник. Той пожелава да изучи живота повече от всеки човек и затова пожелава и способности, които надхвърлят човешките. Ето защо се заема с магия. После естествено приема предложението на дявола, въобразявайки си, че ще съумее да се предпази от тежки грехове. Но влюбването му в младото момиче не може да го отклони от желанието да „изучи света“ – той няма да се ожени за нея. И така той стига до незаконна любовна връзка и напълно вероятните трагични последствия от това.

Допълнения

1. Из историята на легендата

Йохан (Георг) Фауст – ок. 1480-1540. Бил лекар, учител, гадател по хороскопи. Твърдял, че знаел наизуст Платон и Аристотел; и можел да вика духове на Омировите герои. Скоро след смъртта му се появяват още легенди за чудотворните му способности и странните му приключения. Известният немски учен и реформатор Филип Меланхтон (1497-1560) го е знаел и споменавал за него със силно неодобрение.

През 1587 във Франкфурт книжарят Йохан Шпис издава роман, озаглавен: „История на д-р Йохан Фауст, всемирно известен магьосник, разказваща как той е сключил за определен срок условие с дявола, какви редки приключения са станали с него през това време, додето най-после получил заслуженото наказание. Съставена е в по-голямата си част от собствените негови съчинения, останали след него, за страшно поучение, ужасен пример и доброжелателно предпазване на всички високомерни, лъжемъдри и безбожни хора“ (П. Кохан, 1903-1905, с. 258, цит. от Бойзен. „Фауст на Гьоте“, прев. Арски). 1588 в Тюбинген се появява версия в римувани стихове, „и авторът се озовава в затвора“ (Статков, 1997; с. 471).

Между 1588 и 1593 (Шурбанов, 1975; с. 585 и Статков, с. 471) Кристофър Марлоу пише „Трагическата история за живота и смъртта на доктор Фаустус“. Там Фауст е представен като шарлатанин и безбожник, който накрая става жертва на дявола и губи душата си. Вероятно Марлоу е имал предвид книгата от 1587, преведена веднага след това на английски (Шурбанов, с. 585). Гьоте я е чел чак през 1818. Представления по Марлоу в Германия – първото известно е от 1608 в Грац, после Дрезден, Прага, Хановер, Гданск; първото на куклен театър – 1666 в Люнебург (Статков, с. 473)
1593 излиза книга за приключенията на неговия фамулус (асистент) Кристофор Вагнер (Статков, с. 471). Следва книгата на Георг Видман: тя е преработка на Шпис с добавки и в три тома. Озаглавена е „Истински истории“ (1599). През 1674 Йохан Пфицер публикува своя преработка на Видман (Гьоте ги е чел и двете към 1801). Накрая, в 1725 един анонимен автор, подписал се като „Мислещ по християнски“ преразказва вече писани за Фауст неща. Това е краят на „народните книги“ или „старата литература“ за Фауст.

1759 в 17-то „Писмо, отнасящо се до най-новата литература“ (Статков, с. 474) Лесинг говори за нуждата от „обръщане на немските автори към Шекспир“ и публикува сцени от своя „Фауст“, представяйки ги за по-стари и от неизвестен автор (1786 посмъртно се публикуват и други откъси). Там Фауст бива спасен. Според някои: „изчезването й е най-голямата загуба, която някога е постигала немската литература“ (Кохан, с. 258).

Към 1847 (15 години след смъртта на Гьоте) Хайнрих Хайне предлага на Лондонския балет либрето (поема) за „Фауст“ (Хайне 1981; 751-768). Там Мефистофел е в женски образ. Накрая Фауст се влюбва в една девойка (кметска дъщеря) и пожелава да се ожени, но по време на брачната церемония М. се превръща в змия и го удушава.

*

Из:
Х. Хайне („Доктор Фауст“. Превод Стр. Джамджиев, 1981):

„Моят балет съдържа съществените момент от старата легенда за доктор Фаустус; обединявайки най-главното в тях в драматическо цяло, аз и в подробностите съм се придържал най-добросъвестно към съществуващите предания, с които се бях запознал най-напред от разпространените сред народа книжки, продавани у нас по панаирите, а също и от куклените представления, на каквито съм ходил в детинството си. Съдържанието на народните книжки, за които става дума тук, съвсем не е еднакво. Повечето са произволно скърпени от двете големи по-стари съчинения за Фауст, които покрай т. нар. „Ключове за ада“ могат да се смятат за главните източници на тази легенда. Тези книги са в това отношение много важни и аз не мога да не дам за тях някои по-точни сведения.
По-старата от тях е издадена в 1587 във Франкфурт от Йохан Шпис, който не само я напечатал, но, както изглежда, сам а и съставил, макар в посвещението си към своите спомоществователи да казва, че получил ръкописа от своя приятел от Шпайер. Тази по-стара франкфуртска книга за Фауст е много по-поетична, по-дълбока и по-символична от втората, написана от Георг Рудолф Видман и издадена в 1599 в Хамбург; последната обаче е получило по-голямо разпространение, може би защото е разводнена с разни морализиращи разсъждения и претъпкана с надута ученост. По-добрата книга е била по такъв начин изтласкана и почти забравена. В основата и на двете книги е залегнала благочестивата цел да предварят добронамерено всяко свързване с дявола. Третият главен източник за фаустовската легенда, т.нар. „Ключове за ада“, са книги, съдържащи заклинания на духовете; съставени отчасти на латински, отчасти на немски език, тези книги се приписват на самия доктор Фаустус. Тази книга е била отпечатана в 1622 от Холбек в Амстердам. Възникналите от споменатите източници народни книжки са използвали материал и от една не по-малко забележителна творба, именно от книгата за опитния в магиите фамулус (сътрудник, ученик) на доктор Фауст, т.е. за Кристоф Вагнер, чиито приключения и шеги се приписват често и на неговия прочут учител. Авторът, който издал своята творба в 1594 според някакъв, както той твърди, испански оригинал, се именува Толет Скотус. Ако това съчинение е действително превод от испански, в което аз поне се съмнявам, то тук е налице следа, по която може да се издири на какво се дължи забележителното сходство между фаустовската легенда и легендата за Дон Жуан.
Съществувал ли е в действителност някога Фауст? Както мнозина други чудотворци, също и Фауст е бил обявяван за чиста измислица. На него в известен смисъл му провървя дори още по-зле: за него поляците, нещастните поляци, са проявили претенции, че бил техен съотечественик, те твърдят, че той до ден днешен бил известен у тях под името Твардовски. Наистина вярно е, че според най-ранни сведения Фауст е изучавал в Краковския университет магия, която се преподавала там открито като свободна наука, нещо твърде забележително; вярно е също, че по онова време поляците са били големи магьосници, което не може да се каже вече за тях днес. Но нашият доктор Йоханес Фаустус е едно толкова честно, истинно, дълбокомислено –наивно, жадно за самата същина на нещата и дори в чувствеността си толкова учено създание, че той е можел да бъде само или измислица, или немец“ (с. 770-771).

„Според свидетелствата на Йоханес Вирус (автор на прочута книга по магьосничество) и Филип Меланхтон (съратникът на Лутер), Фауст бил родом от Кундлинген, малък градец в Швабия. Ала тук трябва да отбележа, че споменатите по-горе съществени книги за Фауст посочват различно неговото рождено място. Според по-старата франкфуртска версия той се бил родил в Род като син на селянин. В хамбургската версия на Видман обаче е казано: „Фаустус е бил родом от графство Анхалт, родителите му живеели в областта Золтведел и били набожни селяни““ (с. 772)

„Нашият магьосник е често отъждествяван в преданията с първия печатар (Йохан Гутенберг, 1400-1468, Майнц). Това става особено в куклените пиеси, в които виждаме Фауст винаги в Майнц, докато народните книжки посочват за негово местожителство Витенберг. Дълбоко знаменателно е, че тук местожителството на Фауст – Витенберг – е също тъй рожденото място и лабораторията на протестантството (с. 773-4)

„Куклените театри, процъфтяващи по времето на Шекспир в Лондон, веднага обсебвали всяка пиеса, която имала успех на големите сцени, така че те не останали, разбира се, по-назад от Марлоу и по негов пример създали свой Фауст, като пародирали повече или по-малко сериозно оригиналната драма или я приспособили според местните нужди, често искали дори от самия автор да я преработи според гледището на публиката. Този именно Фауст от куклените театри преминал от Англия на континента и след като се подвизавал известно време из Нидерландиите, стигнал до панаирните бараки в нашата родина, където, преведен на простонароден език и опошлен от немски палячовщини, забавлявал низшите слоеве на немския народ. Колкото и различни да били версиите, възникнали в течение на времето главно поради импровизациите, същественото оставало все пак непроменено; и от една такава куклена пиеса, която Волфганг Гьоте гледал в един затънтен страсбургски театър, нашият велик поет заимствал формата и сюжета на своето гениално произведение. В първоначалното фрагментарно издание на Гьотевия „Фауст“ това проличава особено ясно. В него липсват заетото от „Сакунтала“ въведение и написаният по подражание на Йов пролог; по форма то не се отличава още от простата куклена пиеса и в него няма никакъв съществен мотив, от който да се заключи, че на Гьоте са били известни по-старите оригинални произведения на Шпис и Видман“ (с. 753-4)

„Марлоувият Фауст е послужил вероятно за образец и на други английски писатели от неговото време, които са разработвали същата тема, и места от техните пиеси също са преминавали след това и в куклените пиеси. Такива английски комедии за Фауст са били вероятно превеждани по-късно на немски и играни от т.нар. английски комедианти, които изнасяли по това време на немската сцена също и най-добрите Шекспирови произведения…
Така например спомням си, че и аз съм гледал два пъти живота на Фауст, представен от такива артистични скитници, и то по разработка не на някои от по-новите поети, а вероятно по фрагменти от стари, отдавна забравени пиеси. Първото от тези представления гледах преди 25 години в еди забутан театър преди т.нар. Хамбургски рид между Хамбург и Алтона. Спомням си, че всички призовани чрез заклинания дяволи се явиха, завити от глава до пети в сиви платнища… След сключването на договора, в който му се обещава да опознае всички неща и всякакви наслади, Фауст запитва най-напред какви са свойствата на небето и на ада и като получава исканите сведения, забелязва, че на небето трябва да е сигурно много хладно, а в ада – много горещо; за него най-поносим щял да бъде навярно климатът на нашата мила земя. Той спечелва най-прекрасните жени на тая мила земя чрез един вълшебен пръстен, който му дава цъфтящ младежки облик, красота и привлекателност, а така също и ослепително разкошно рицарско облекло. След множество прогуляни и пропилени години той подхваща любов и със синьора Лукреция, най-прочутата куртизанка във Венеция, но изменнически я напуска и отплава с кораб за Атина, където дъщерята на херцога се влюбва в него и пожелава да го има за съпруг… (по време на брачната церемония Лукреция издърпва пръстена му и той мигновено остарява, богатото му облекло изчезва, принцесата се отказва от него и слугите го изгонват)“ (774-775)
„Другата фаустовска драма, за която споменах по-горе, гледах на някакъв конски панаир в една хановерска паланка. На празна поляна беше скован малък дъсчен театър, където, въпреки че пиесата се играеше посред бял ден, сцената със заклинанията направи достатъчно страшно впечатление. Демонът, който се появи, не се казваше Мефистофел, а Астарот, име първоначално може би идентично с името Астарта, ако и в тайните съчинения на магите Астарта да се смята за съпруга на Астарот… След като дяволското съглашение се сключва, Астарот хвали множество хубави жени и ги предлага на Фауст, например Юдит, Клеопатра (но той отказва под различни предлози). „Тогава ти препоръчвам хубавата Елена от Спарта“ – казва с усмивка духът и иронично добавя, – „с нея ще можеш да си приказваш на гръцки“. Ученият доктор е очарован от това предложение и иска духът да му даде сега физическа красота и разкошно облекло, та да може успешно да съперничи на рицаря Парис; поисква освен това и кон, за да замине веднага за Троя. След като получава съгласие за това, той напуска сцената с духа и двамата се появяват веднага извън бараката, и то на два великолепни коня…. (с. 776-778).

2. Написването на Гьотевия „Фауст“

– В Лайпциг (1765-1768) е посещавал „Избата на Ауербах“ (16-19-годишен)
– проявява интерес към преданието по време на студентстването си в Страсбург (1770-1771). Запознава се с Хердер (22-годишен).
– през 1772 във Франкфурт била обезглавена Сузана Брант, за убийство на детето си (което убийство, както твърдяла тя в защитата си, й бил внушил дяволът) (23-годишен)
– 1772-1775 – написва т.нар. „Прафауст“ (отделни сцени от драмата, във Франкфурт) (23-26-годишен). Донася ръкописа през 1775 във Ваймар. Впоследствие той изчезва, но след време (1887) е открит негов препис, направен от някоя госпожа фон Гьокхаузен.
– добавя и преработва сцени в Италия, 1788; публикува някои части през 1790 (ок. 40-годишен); чете „Сакунтала“ на индийския драматург Калидаса през 1791, на немски; прави добавки към написаното през 1790-те
– Първа част е завършена към 1801 (52-годишен); и е публикувана през 1808
– Втора част е писана между 1823 и 1832 (74-82-годишен); през лятото на 1831 я запечатва. Публикувана е след смъртта му (22 март 1832) през 1832, а цялата книга – през 1836.

*

Из:
„Поезия и истина“. Превод Г. Георгиев, 1981:

Следването в Страсбург и приятелството с Хердер (1744-1803)

„Затова, преживял провала на толкова добри намерения и толкова хубави надежди, аз с готовност се съгласих с проекта на баща ми да ме прати в Страсбург, където ми обещаваха приятен, весел живот и където между това трябваше да продължа следването си и накрая да взема докторска степен“ (с. 320)

„И за мен беше щастие, че благодарение на едно неочаквано познанство, всички предразположения и прояви на самодоволство, самолюбуване, суетност, гордост и високомерие бяха подложени на много строго изпитание, което беше единствено по рода си, не отговаряше ни най-малко на времето и затова беше толкова по-въздействащо и осезателно. Защото извънредно важното събитие, което щеше да има най-сериозни последици за мен, беше моето познанство и последвалото го сближение с Хердер“ (с. 362)

„Запознах се с поезията от съвсем друга страна, в по-различен смисъл, отколкото досега, и то такъв, който много ми допадаше. Староеврейското поетично изкуство, което той твърде остроумно разглеждаше след своя предшественик Лаут, народната поезия, която ни караше да търсим в Елзас, най-старите поетични паметници свидетелстваха, че поезията изобщо е дар на света и на народите, а не частно наследствено владение на шепа фини и образовани хора“ (с. 368)

„Най-грижливо криех от него интереса си към някои теми, които се бяха загнездили в мен и бяха на път да се превърнат в поетични образи. Имам предвид Гьоц фон Берлихингер и Фауст“ (с. 373).
*

Из:
Екерман. „Разговори с Гьоте“. Превод Д. Осинин и П. Николова, 1966:

Кога са писани отделните части

(10 фев. 1829) „Фауст“ възникна едновременно с моя „Вертер“; донесох го със себе си във Ваймар през 1775. Бях го написал на хубава хартия за писма и нищо не бях зачертавал; защото се пазех да не напиша нито един ред, който да не бъде хубав и да не може да издържи изпитание (с. 304)

Допълнение: „Втората част на Гьотевия „Фауст“ е написана най-вече по времето, когато аз живеех във Ваймар. Аз всекидневно общувах с Гьоте и затова мога напълно да се смятам за очевидец на работата. Периодът на написването на тази поема започва от 1823 г., когато аз пристигнах във Ваймар, и продължава до март 1832, когато работата върху „Фауст“ беше вече приключена и Гьоте можеше да го смята за завършен. Това беше последното произведение, което Гьоте написа и което носи печата на високата мъдрост на неговата старост. Началото е било поставено още по времето на Шилер (1759-1805) и Гьоте се гордееше по-късно с това, че е имал щастието да прочете на Шилер голяма част от „Елена“. “

Работата на поета

(18 ян. 1825) – Лорд Байрон… изказва мнение, че това сте взели оттук, онова – оттам.
– Лорд Байрон е велик само когато твори; когато започне да размишлява, става дете… Моят Мефистофел пее една песен от Шекспир, защо не? Защо трябваше да се мъча да измислям моя собствена, когато Шекспировата бе тъкмо на място и казваше тъкмо това, което ми трябваше? После, ако прологът на моя „Фауст“ има известно сходство с пролога на „Йов“, то и това е напълно правилно и аз за това заслужавам повече похвала, отколкото укор (с. 113)

(15 ян. 1827) Наведох разговора към втората част на „Фауст“, особено към „Класическата валпургиева нощ“. „За три месеца – каза той – може да бъде готова, но отгде да намеря спокойствие! Всеки ден предявява към мене големи изисквания и е трудно за толкова време да се уединя и откъсна… Планът наистина е налице, но най-трудното предстои тепърва да се направи. А при творческата работа играе роля и слуката. Словото на Фауст към Прозерпина, с което трябва да я трогне, за да върне Елена – какво слово трябва да бъде това, че самата Прозерпина да се разчувства от него до сълзи! Всичко това не е лесно да се направи и зависи много от слуката, та дори напълно от настроението и силата на момента“ (с. 177)

(10 апр. 1829) Гьоте разгъна един малък план на Рим. „За нас другите Рим не е за продължително пребиваване. Който иска да остане там и да се засели, трябва да се ожени и да стане католик, иначе не ще може да издържи и ще има неприятен живот. Хакрет немалко се гордееше, че като протестант се е задържал толкова дълго време там… Това е Фарнезийската градина“.
– Не написахте ли Вие на това място сцената с вещицата във „Фауст“?
– Не, това беше в градината Боргезе (с. 335)

(6 дек. 1829) Днес след обеда Гьоте ми прочете първата сцена от второ действие на „Фауст“ (Работният кабинет на Фауст, помощникът съобщава за Вагнер, който работи върху Хомункулус; бакалавърът). „Понеже замисълът е стар и аз мисля върху него от петдесет години насам, в съзнанието ми е натрупан толкова материал, че сега всяко отделяне и отстраняване е трудна операция. Изобретяването на цялата втора част е наистина толкова старо, както казвам. Но понеже едва сега я пиша, след като световните работи ми са станали толкова ясни, може би това ще бъде от полза за работата“ (с. 343)

Представянето в театър

(20 дек. 1829) Аз си помислих за Хомункулус и как тази фигура би могла да се представи осезаемо на сцената. „Ако и не може да се види самото това създанийце – казах аз, – ще трябва да се види светещото нещо в ретортата. Що се отнася до онова значително нещо, което той има да каже, то би трябвало очевидно да бъде предадено не така, както го би казало едно дете.“
– Вагнер – каза Гьоте – не трябва да изпуска ретортата от ръцете си и гласът трябва да звучи така, сякаш излиза от ретортата (с. 346)
Отделни сцени

(13 фев. 1831) Бях у Гьоте на обед. Той ми съобщи, че напредва с четвъртото действие на „Фауст“ и че началото му се удало тъкмо тъй, както е желал. „Сега ще промисля цялата тази празнина от „Елена“ до завършеното пето действие и ще го напиша в подробна скица, та после напълно спокойно и сигурно да го изпълня, като обработвам по избор ония места, които в момента ми допадат. Това действие отново получава свой особен характер, така че то като един съществуващ в себе си малък свят не засяга останалото в пиесата и се включва в цялото само чрез слаба връзка с предходното и следващото.“
„По тоя начин – казах аз – то напълно ще бъде в характера на другото. Защото всъщност Ауербаховата изба, Кухнята на вещицата, Блоксберг, Райхстагът, Маскарадът, Книжните пари, Лабораторията, Класическата Валпургиева нощ, Елена – всички са самостоятелни малки житейски кръгове, затворени в себе си, които наистина взаимно си въздействат, но малко зависят един от друг. На поета предстои да даде израз на един разнообразен свят и той използва преданието за някой прославен герой само като връв, за да наниже на нея каквото желае. Така стои работата и при „Одисеята““.
„Вие имате пълно право – каза Гьоте, – но при такава композиция работата се свежда само до това, отделните части да бъдат значителни и ясни, докато цялото всякога си остава несъизмеримо. Но тъкво поради това то като неразрешима проблема постоянно мами хората отново да се занимават с него“ (с. 397)

(30 дек. 1829) Днес след обеда Гьоте ми прочете следващата поред сцена.
„Сдобили се в императорския двор с пари, те искат да се забавляват. Императорът пожелава да види Парис и Елена, и то като лично му се явяват чрез чародейство. Но понеже Мефистофел няма нищо общо с гръцката древност и няма никаква власт над такива лица, то с тази работа се залавя Фауст и я свършва сполучливо. Какво обаче трябва Фауст да предприеме, за да направи появяването им възможно, още не е напълно завършено и аз ще Ви го прочета следващия път“ (с. 348)

(21 фев. 1831) За „Класическата Валпургиева нощ“ и колко тя се отличава от сцените на връх Брокен в първата част.
„Старата Валпургиева нощ – каза Гьоте – е монархична, защото там дяволът навред се почита като безспорен разпоредител; класическата обаче е напълно републиканска, защото всичко е представено едно до друго в широта, така че всеки да има еднакво значение и никой не е подчинен на друг и не го е грижа за другите“.
„Също така – казах аз – в класическата всичко е дадено в отчетливо обрисувани индивидуалности, докато на немския Блоксберг всяко отделно лице се губи в общата маса на вещиците“ (с. 405)

За втората част: „Ако човек си помисли какви ужаси в края на първата част се струпаха върху Гретхен и по обратен път трябваше да разтърсят цялата душа на Фауст, ще се съгласи, че аз не можех да се помогна иначе, освен чрез това, което направих: съвсем да парализирам героя и да го смятам за унищожен и в тази привидна смърт да запаля нов живот. За тази цел трябваше да прибягна до благотворни мощни духове, както те са ни предадени в образа и природата на елфите, цели изтъкани от милосърдие и най-дълбоко състрадание. Тук не се произнася съд над него и не става дума дали той го заслужава или не, както това можеше да се извърши от хора-съдии.“ (с. 488)

(10 ян. 1830) Днес след обеда Гьоте ми достави голямо удоволствие, като ми прочете сцената, където Фауст отива при Майките.
– Повече нищо не мога да Ви открия – каза той след това, – освен че намерих у Плутарх, че в гръцката древност за Майките се е говорило като за божества. Това е всичко, което дължа на преданието, останалото измислих сам.
Ек.: Ако можем да си представим вътрешноста на земното кълбо като празно пространство, така че човек да може да върви в една посока със стотици мили, без да се сблъска с материален предмет – такова нещо ще трябва да представлява обиталището на тези непознати богини, при които Фауст слиза… Ако магьосникът иска чрез силата на своето изкуство да добие власт над формата на едно същество и да извика към живот едно по-раншно творение, той ще трябва да слезе в царството на Майките. И тъй като всичко, което получава на земята живот чрез зараждане, дължи това най-вече на женското начало, то и онези творящи божества с право са смятани за женски и не без основание им е дадено почетното име Майки (с. 350)

Отделни герои

(16 дек. 1829) Ще забележите, че Мефистофел се намира в неизгодно положение спрямо Хомункулус, който е равен нему по духовна яснота, но далеч го превъзхожда по стремежа си към хубавото и ползотворното. Впрочем той го нарича „господин братовчед“. Защото такива духовни същества като Хомункулус, които не са помрачени и ограничени чрез пълно очовечаване, се числят към демоните. Поради това между тях двамата съществува един вид роднинство.
– Без съмнение – казах аз – Мефистофел се явява тук в подчинено положение. Но аз не мога да се освободя от мисълта, че той тайно е съдействал за появата на Хомункулусът, тъй както го познаваме дотук и както той и в „Елена“ всякога се проявява като тайно действуващо същество. По тоя начин той в цялото стои над Хомункулус и уверен в своето превъзходство, може спокойно да му отстъпи в отделни случаи.
– Вие чувствувате положението много правилно – каза Гьоте. – Така е. И аз вече съм мислил дали не трябва да сложа в устата на Мефистофел няколко стиха, когато той отива при Вагнер и Хомункулус се намира в състояние на възникване, за да изразя чрез това неговото съдействие и така да стане положението по-ясно за читателя (с. 345)

– Евфорион – каза Гьоте – не е човешко, а само алегорично същество. В него е олицетворена поезията, която не е свързана с никое време, с никое място и с никое лице. Същият дух, комуто по-късно е угодно да бъде Евфорион, сега са явява като момче-возач и в това отношение той прилича на призраците, които присъствуват навсякъде и всеки час могат да се появят (с. 347)

(2 март 1831) „Демоничното – каза той – е онова, което не може да бъде разбрано чрез разсъдъка и разума. В моята природа го няма, но аз съм му подвластен.“
„Наполеон – казах аз – е бил, изглежда, демонична натура.“
„Той беше във висша степен демоничен – каза Гьоте, – като никой друг. Демонични натури от тоя характер гърците смятаха за полубогове.“
„Няма ли демонични черти и Мефистофел?“ – попитах аз.
„Не – каза Гьоте. – Мефистофел е твърде негативно същество, а демоничното се проявява в напълно положителна енергия. Между творците то повече се среща у музикантите, по-малко – у живописците. У Паганини то се проявява във висша степен, поради което той и създава такова силно впечатление“ (с. 411)

Интересът към „Фауст“. Отклик и критики

(23 март 1829) Изглежда, че Шилер е проявявал голям интерес и към „Фауст“ – казах аз. – Хубаво е това, че той Ви е подтиквал и много любезно е, че се е съблазнил от идеята сам да доизкара „Фауст“ (с. 315)

(29 ноем. 1826) – Господин Дьолакроа е голям талант, който тъкмо във „Фауст“ е намерил подходяща храна. Французите осъждат неговата необузданост, но тук тя съвсем му подхожда. Надявам се, че той ще илюстрира целия „Фауст“ и особено ще се радвам на сцената в кухнята на вещицата… (с. 166)

(30 дек. 1829) Той беше взел френския превод на неговия „Фауст“ от Жерар, прелистваше го, и изглежда, че прочиташе по нещо.
„През ума ми минават особени мисли – каза той, – като си представям, че тази моя книга сега се чете на езика, в който преди петдесет години господствуваше Волтер. Не можете да си представите какво ми минава през ума и нямате понятие за онова значение, което Волтер и неговите велики съвременници имаха за мене в моята младост и как властвуваха в света на нравственото. От моята биография не е ясно какво влияние са имали тези мъже върху моята младост и колко ми е струвало да се отбранявам от тях, за да се задържа на собствените си нозе с истинско отношение към природата“ (с. 349).

Библиография

Преводи и коментари на български:

Ал. Балабанов (първа част, 1906; втора – 1927-1932)
Н. Соколов (пълен превод – от руски, 1915)
Димитър Николов-Осинин (1933)
Кирил Христов (1939, първа част)
Георги Бакалов (втора част, в проза, преди 1945)
Димитър Статков (1958, 1966, 1997)
Кръстьо Станишев (1980, в „Гьоте. Избрани съчинения“)
Любомир Илиев (1999)
Валери Петров (2001)

П. Кохан (Очерки по история на западноевропейските литератури, т. I, 1903-1905; превод от руски на Г. Шопов, Ст. Андрейчин, В. Нейчев, преди 1945)
М. Арнаудов. „Увод в литературната наука“, 1920
К. Гълъбов („Гьоте“, 1948)
Ал. Балабанов (1906, 1927-1932), Ст. Станчев (1966) – предговори към „Фауст“
Д. Статков (1966, 1997 – коментар към превода, по-обширен в новото издание)
Й.П. Екерман. „Разговори с Гьоте“. Превод Д. Осинин и П. Николова. „НИ“, 1966
Ал. Шурбанов (1975) – предговор и бележки към „Доктор Фауст“ на Кр. Марлоу в: „Театър на английския ренесанс“
Томас Ман (1978, т. 2 – есета, превод Ст. Джамджиев)
Х. Хайне („НИ“ 1981, т. 1; „Доктор Фауст“. Превод Ст. Джамджиев)
Й.В. Гьоте. „Поезия и истина“. Превод Г. Георгиев. „НК“, 1981

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>