Дневник

8 юни, 2022 (сряда)
Писах за „Троянската война“. Ф. се обади през фб, че е в София – да сме се видели. Обещах му, и затова не остана много време за песен X на „Енеида“ (2/3 направих съвсем съкратено).
Видяхме се зад НБКМ и поговорихме. Той имал шипове и затруднения с ходенето, иначе е добре. Подарих му книгата на Дим (жена му я беше странирала) и „А.“
Той си тръгна, за да пътува за Бургас, а аз останах да чета Грейвс. Заваля много силен дъжд, и докато ида до входа, обувките ми се намокриха (а бях с чадър). После имаше гръмотевици и рядко виждан порой. Б. не беше чел, очакваше да дойдат другите двама, но те не дойдоха. Приказвахме си цял час за разни работи.
Отидох в „Кривото“ и продължих с Грейвс (до пристигането пред Троя).

9 юни, 2022 (четвъртък)
Сутринта писах за „троянските царе“ и Парис. Димето написа текстче за рождения ден със снимки, от които махнах половината.
Следобяда излязох, за да ида да „книжиците“, но по-скоро да чета Грейвс (до края на „Илиада“). Пак заваля дъжд, подобен на вчерашния, но още при първите капки се придвижих до „АртКлуба“ и четох, докато спря.
Купих един превод на Хусерл и речи на Филов (пред СУ се видяхме с Драгнев), и се прибрах. По пътя купих рози за Дим.
Към 19.30 се качихме в „Комъра“, където дойдоха Ледето и малко след това – Теди. Той ми донесе много хубава икона на Троицата, а Леда обеща да се погрижи за следващия списък с книги „от Америка“. Говорихме си интересно, както и друг път.
Б. се обади и каза, че разпространителите от „С.“ били взели 80 бр. от превода на Гуарески. Значи ще я има по книжарниците.
По телефона се обадиха ХрЗаг, Румяна и Лъчо.

10 юни 2022 (петък)
Сутринта работих по „Войната“ и добавих 3 стр. „Елена – дъщеря на Зевс“ – но с доста поправки и с добавки към предишното. 11 ½ стр. за 3 дни – не е зле. Има основа за нататък.
Спах към два часа и излязох ок. 20.30. Четох малко в 175, а после – в „Кривото“, където имаше „коктейлна вечер“. Ползата от това беше, че работеха пό до късно.
Изпих 2 бири и четох Кун – от Тантал до началото на „Илиада“. Като стил (и дух) е далеч за предпочитане пред Грейвс, но пък няма такива препратки.

11 юни 2022 (събота)
Захванах се от сутринта да работя по оставащите три лекции за КФ – Софокъл, Еврипид, „Митология 2 – Троянска война“.
Трябваше да се разкажат 5 драми на Софокъл, да се добавят обсъждания („диалози“) от СтЛ. Също: да се изравняват някои, където стазимите бяха прескочени от бързане. После да се прехвърлят в „Митология 2“ с изрязване на излишното. Да се добави Вергилий (II-III, но и откъси от по-нататъшното).
Така че Софокъл е готов. Утре (след църква) и в понеделник – Еврипид. Ще им ги изпратя с въпроси; във вторник – Диктис, в сряда – край на Енеида, в четвъртък – Овидий и завършване на „Митология – 2“, в петък – изпит. Чак тогава ще мога да се върна към „Троянската война“.
Към „Епос и трагедия“ остава да се прибавят:
„Омир – легенди и свидетелства“ (към „Илиада“) и „Приписвани произведения, история на текста“ – към „Одисея“.
Извън това: „Митология 3 – Тиванска история“, „Епос 5 – други класически епици“ и „Предесхилова драматургия. Други класически трагици“.
Значи – 2 лекции „Легенди за предомирови поети“, 3 – „Митология“, 5 – „Епос“ и 4 – „Трагедия“, общо 14. Догодина по това време всичко трябва да е готово.
Дим беше на опело за Хр. Стоев – неин студент, виждал съм го преди години, но не го помня. Бог да го прости!
Не излязох.

12 юни 2022 (неделя). Петдесетница!
Бяхме на църква (в „Св. Троица“).
Захванах се с Еврипид и прегледах текста на лекцията. Направих „Алкестида“ и част от „Медея“.
Вечерта бях в „Шипка“. Изпих бира и половина и четох Грейвс – от Тантал до Атрей.

13 юни 2022 (понеделник – Свети Дух). 1-ви ден на „Тримата трагици“
Работя по Еврипид, но драмите са доста. Като че ли всяко следващо извлечение се оказва по-дълго от предишното. Довърших „Медея“, направих „Андромаха“ и започнах „Орест“.
Дим мислеше дали да не идем следобед на гробищата. Разубедих я под предлог, че ще вали, но не валя. Не ми се прекъсваше работата.
Дойде ми на ум, че може да стане книжка от лекциите, която да върви паралелно с „Троянската война“ (или даже да я изпревари). Събрах трите лекции, правят към 80 станд. стр., но ще се увеличат, като добавя извлеченията и преведа множеството антични „хипотези“ (Софокъл и Еврипид). Така че днес се оказва ден 1 на „Тримата трагици“ (като „Тримата тенори“).
Вечерта отидох на „Вит.“ и пих „З.“ Четох Грейвс – „Агамемнон и Клитемнестра“ и „Отмъщението на Орест“.

14 юни 2022 (вторник)
Прибавих „Предесхилова драматургия“ в началото и добавка в 2 части.
Първата – Платон, Аристотел и Хегел за драмата и трагедията, въз основа на записки и „Пойесис“ (2004), с големи съкращения. Втората, наречена „Речи и разговори“ ще включва „Погребение и трагедия“, „Едип“ (онзи за фройдисткия семинар), части от предговора към „Антигона“ и записки за „Фауст“+разговора в НТ, който изглежда приятно и дава хубав завършек на книгата. Излизат 260 ст. стр. Това е тройно увеличение за по-малко от денонощие („добрият стопанин изважда от съкровищницата си старо и ново“ – Мат. 13:52).
Надявам се да стане до Успение Богородично (след 2 месеца). За „Троянската война“ ще чета вечер, а ще я пиша след почивката (значи през септември).
Дим. настоя да идем на гробищата; и наистина отидохме. Избегнахме дъжда с малко (валя, но докато бяхме в таксито на връщане).
Вечерта излязох и отидох в „Баба Яга“, която затваряше по-рано. Успях да изпия една бира и четох „Усмиряването на Евменидите“ и „Съдът над Орест“ (Грейвс).

15 юни 2022 (сряда)
Сутринта работих по примерните въпроси за изпита на 17-ти, и ги изпратих. После се сетих, че съм забравил да изпратя лекцията за Софокъл. Прегледах ѝ бележките (имаше неща за поправяне), и изпратих и нея. Обещах им и Еврипид – преди изпита.
Към обяд се появи Теди, поговорихме си за това-онова.
Мислех да работя по „Енеида“, но студентите писаха и предложиха да я довършим другата седмица. Толкова по-добре. Занимах се с „Орест“, стигнах докъм ст. 1 200.
Излязох, почудих се къде да ида и седнах зад НБКМ. Добра обстановка, но няма бира („Хайнекен“ не е бира). Поръчах портокалов сок и четох Кун – по „Илиада“, до 8-ма песен включително. Работят до 23 ч.

16 юни 2022 (четвъртък)
Довърших бързо „Орест”, а после целия ден работих „Троянки” и ги завърших. Вълнения (по телевизията) заради падането на председателя на НС.
Излязох към 21 ч. и пих бира в „Рафи” (преди – „Вещиците“). Четох „Орест в Таврида“ и „Царуването на Орест“ (Грейвс).
Умувам за „Тримата трагици“ и след това. Технологичното време за оставащите извлечения на Еврипид и античните „основи“ по Софокъл и Еврипид е 20 дни, значи до 10-ти юли. После още 20 за въведението, а преди това трябва и почивка. Значи докъм Успение Богородично може да стане (преди преглед). После, като се върнем от по-голямата почивка, я довършвам (Хегел, „Фауст“), заедно с подробностите, и я изпращам преди края на септември.
През това време чета за отмора неща по Троянската война и в свободното време през семестъра я написвам. До края на февруари може да е готова и да я дам на Кр. (ако е в състояние). А след това може да се заема с „Антична историография. От Херодот до Плутарх“, по която ще съм работил и през семестъра. Нея пък да я дам до средата на лятото на 2023.
Значи това е за идващата една година, ако даде Бог.

17 юни 2022 (петък).
Поправих лекцията за Еврипид до „Андромаха“ включително (тя е четвъртата). Значи още 15 драми за допълване и обработка. Направих въпросите за изпита (9) и към 17.10 отидох в 187. Бяха шестима (изненадващо – две не бях виждал нито веднъж). За два часа си направиха изпита (ще видя работите през следващите дни).
Валя малко дъжд. Взех Квинт Смирнски и отидох да го чета на „В.“ Изпих 1 и и ½ „Радебергер“ – добра е, но количеството е малко. Прегледах Квинт до 3-та песен включително (смъртта на Ахил). Книгата е почти учебно изложение на събитията след „Илиада“.
До вторник включително ще работя по Еврипид и ще им го изпратя; а и ще напиша оценки. В сряда е последното занимание с „Енеида“ (с предварителната работа ще ми отнеме цял ден).

18 юни 2022 (събота)
Станах сравнително късно (почивен ден е). Ще разпечатам „Дневника“ (за пръв път) и ще се захвана с Еврипид. Няма да ходим на Витоша – има прогноза за дъжд с гръмотевици. Пък и да няма, пак ще вали.
„Троянската война“ може да бъде написана леко и със сухи препратки, но пък в приложението да се сложат източниците: 1. Омир, 2. лириката, 3. трагедията, 4. Херодот-Тукидид, 5. Вергилий-Овидий, 6. Аполодор, 7. Квинт, 8. циклическите поеми, 9. Дарес, 10. Диктис, 11. Цец, 12. „Троянска притча“.

19 юни 2022 (неделя)
Работата по „Трагиците“ ще върви като допълване и подобряване на части. Нужен е добър предговор, който няма да е много кратък (може да е и 20 стр.). Към Софокъл трябва да се добавят „основите“. При Еврипид предстоят още 12 драми (като завърша утре „Елена“ и след „Орест“, който е седми). От тях 4 са превеждани, 5 – непревеждани; 2 са за преработка, или по-скоро за ново изработване, и една е готова („Вакханки“). И превод на всички „основи“. Работата по извлеченията ще е 12 дни, а по „основите“, които ще са 26 – поне 9. Значи три седмици „технологично време“ само за първата част – до 10-ти, или по-скоро до 15-ти юли.
После ще трябва да се съкрати Хегел (вече го намалих с 10 стр., беше 48; но Платон и Аристотел са общо 23, така че може още). После ще има работа и по „Фауст“; сигурно към седмица за двете. И после седмица за предговора, така че общо към 15 дни след края на работата по първата част – това дава 1 август. Междувременно може да е имало едноседмична почивка на море. Като добавим библиографията и общото оглеждане, стигаме до Успение Богородично (както e било и друг път – „Метафизика“, 2019).
Дойде Теди, обядвахме и поговорихме. Настоях да не ходим на Витоша (малко неочаквано) – под предлог, че съм ял много.
Отидох до „В.“ в малко лошо настроение, пих 2 бири и започнах Ницше. Появи се Вероника (тази от Пловдив) и поговорихме малко.

20 юни 2022 (понеделник)
Сутринта Дим каза, че се чувства нездрава и предложи да не ходим на Витоша. Казах, че вчера съм се ядосал и настроението у дома се влоши – почти за целия ден.
Довърших „Елена“ (още 800 ст.) и се заех с „Ифигения в Таврида“. Вечерта усетих отпадналост – същото като при Дим, и не излязох.
Четох Ницше – не е лошо, даже на места увлекателно. До петък сигурно ще го дочета. Ще трябва да напиша и за него (може да е диалог).
Досега написаното е 250 ст. стр. Остават 8 цели драми и 3 за допълване, значи към 30 нест., което дава ок. 45 ст. стр. И след това 45 ст. за въведение и Ницше, може би още 2 библ. Още 7 съкр от Хегел, и ще дадат 335, което при издаване ще е малко под 400 (колкото „Автобиографията“).
Няма да ходим на море преди 9-ти юли.
Ако се заема, мога да успея с извлеченията и „основите“ дотогава. Като се върнем към 20-ти ще има 25 дни свободни – време за въведението, Ницше, Гьоте и оглеждането.

21 юни 2022 (вторник)
Справих се с „Ифигения в Таврида“. Друго няма да започвам, ще изпратя лекцията в този вид – след преглед.
Отидох до „Трейдъл“ за да купя една клавиатура. Боли ме корем, но не толкова, че да не мога да ходя. Видях два пъти доктора – на различни места, а и аз минах по различни алеи, за да не се срещаме втори път. Не че нещо, но не е необходимо. Обаче – съдба.
Вечерта четох Ницше у дома на балкона.

22 юни 2022 (сряда)
31 години от запознанството ни с Димка (в Атина), макар тогава да не говорихме. Писах на двамата младежи, че отлагаме края на „Енеида“ за началото на октомври. Не е нужно всичко да се завършва буквално; работата е доведена почти до края, а трябва да остане и желание. Като се видим, ще мислим и за следващ курс. Да кажем, Платон+„Категории“ (може да се редуват – една седмица това, другата – другото).
Теди дойде и говорихме надълго за едно-друго. Утре щял да ходи до СтЗ. Завърших Еврипид (в рамките на тази лекция остават още 8 извлечения и 2 разширения, но ще ги правя за книгата). И така вече е 40 стр. – почти колкото Есхил и Софокъл заедно.
Правителството падна (вот на недоверие). Няма за какво да се съжалява.
Вечерта излязох, но не защото се чувствах оздравял, а защото не ми се оставаше и днес у дома. Пих 1 (sic) бира в „Рафи“ („Вещиците“). Четох Ницше.

23 юни 2022 (четвъртък)
Спах зле, през половината нощ трябва да съм бил буден. Мислих за книгата – ще е по-добре да изместя „хипотези“-те в края. Ще изчета Ницше за 2 дни (днес-утре) и после ще трябва да огледам Шилер и Шопенхауер, може би също Шлегел и Лесинг. И после ще имам към 9 дни чисто за писане преди да заминем – би трябвало да го напиша.
Още ме наболява корем. Сутринта небето се напълни с черни облаци, така че да не сe вижда без осветление. Валя силно, но не дълго. Дим отиде на изпит с немска филология, а аз прегледах най-сетне работите на КФ. Без изненади: шестици за Ст. и Б., тройки за едни момичета, петици на другите двама. Изпратих оценките в „суси“.
Захванах се с последния преглед на Еврипид и стигнах до стр. 30, а е 40. Утре трябва да им го изпратя и така най-сетне да завърша работата с тях.
Коремът упорите боли, добави се и разстройство. Не можах да чета Ницше, но определих шестте стъпки по завършването на книгата.
1) диалог за „Възникването“ – към 10 дни;
2) допълване на Еврипид с останалите 8+2 извлечения – 10 дни;
3) превод на „основите“ – те са към 26, значи седмица;
4) „Въведение“ – не би трябвало да е кратко, следователно поне седмица;
5) преглед и съкращение на Хегел; и преглед, сигурно с бележки към Гьоте – ок. 5 дни.
Това са почти 40 дни – 25 от юни-юли и 15 от август. Значи е възможно до Успение да е „по същество“ готова. След това почивка, и от 10-ти най-късно –
6) общ преглед до подробности, най-много 2 седмици.
Трябва да се изпрати дни преди началото на семестъра.

24 юни 2022 (петък)
Рождение на св. Иоан Кръстител
Събудих се в недобро общо състояние и в лошо настроение. Казах на Дим, че трябва да купим едно-друго още сутринта, а тя се ядоса. Напазарува и отиде на църква.
Оказа се, че вчерашната буря почти е счупила входната врата на сградата; във всеки случай долното от стъклата е напукано. Като слязох, попаднах на двама майстори, които работеха по нея. Впечатлих се, че се е намерил някой друг, който се е захванал да се погрижи за общото.
Дим ме накара да пия аспирини и вода с лимон. Остави много неща за ядене и пиене и замина за СтЗ (среща на випуска, 40 години от завършването).
Завърших Еврипид (каквото можах за този семестър): излезе чисто 40 стр. Изпратих го на студентите с кратко писъмце. Към 15 ч., дойде Теди – били отбелязали завършването на курса в семинарията. Не беше доволен от церемонията – поканили само него и още двама. Разбрахме се да остане в къщи за през нощта.
Вечерта продължих с Ницше.

25 юни 2022 (събота)
През повечето време спах. Преди разсъмване трябваше да ставам – по стомашно-чревни причини.
Теди стана към осем и седнахме в дневната. Показах му Ницше, той го отвори и му стана интересно; чак дотам, че трябваше да взема друга книга, за да не стоя без работа. Пофилософствахме и излезе към 10 – щял да ходи към Рилския манастир.
Дим ми писа едни неща през фб – явно в лошо настроение. Казах ѝ да си идва. Тя обеща – утре. Леда се обади по телефона – дошла си е от Хърватия. Щяла да дойде утре да изпере, че пералнята ѝ работела зле. По този повод ѝ написах данните на деветтомния английски превод на Фирдоуси, английския превод на Тасо и италианските текстове на Тасо и Ариосто (12 книги, 220 длр. + ще видим колко за доставката).
Болките в корема започнаха да отстъпват, дори усетих желание да ям (не само да лежа). Завърших „Раждането на трагедията“ и прегледах лекциите по литература на А. Шлегел (нищо особено, тези на брат му са по-интересни); и се заех с Шопенхауер. Хубава книга, смислено и плавно изложение, без натегнатостта на Ницшевия стил.
Към 20 ч. започна леко да вали.

***

(един вид автобиография)

Въведение

Ако се замислим как става разказването, ще забележим една трудност, подобна на онази с движението, която е забелязал Зенон. Ако си особено старателен, ти няма да успееш дори да започнеш разказа, защото все ще остава още нещо, което да се добави, „за да стане ясно“ откъде започват нещата.
Така излиза, че всеки разказ трябва да започва със Сътворението. Но и да започне, как ще продължи, щом не е възможно да се разкаже всичко, което причинява онова, за което става дума? Освен това стои въпросът защо разказвачът съобщава тъкмо това, а не друго, при положение, че нещата, които могат да влязат в кой да е разказ, са безброй.

Затова трябва да се приеме, че разказът е свободно творение и е такъв, защото разказвачът е решил така. Той непременно трябва да е краен, за да може да се завърши и да се предложи някому за четене. И след като е краен, трябва да има граници, независимо от това, че доразказването и дообясняването на всяко нещо е възможно.
Той е като ябълката: тя, като нещо материално, е безкрайна, и затова изчерпателното й описание ще е безкрайно, особено ако се вземат предвид и причините за нея. Но все пак е описуема – с такъв цвят, размер, вкус, с дръжка и тежи примерно толкова. Значи формата Ѝ може да бъде представена.

Така че разказът е за формата на историята, а не за всичко в нея. Иначе с него ще се случи онова, което се случва с разказа на Санчо, когато той стига до 300-те кози, които трябва да се пренесат през реката; и започва да разказва за пренасянето на всяка една поотделно. А ако трябва да се разкаже и по нещо за всяка сама по себе си…

I. Детски истории

1.
С баща ми във влака

1.1.
След като съм навършил една година, нашите ме изпратили при баба ми в Дупница, за да се грижи за мен. Тя вече беше отгледала брат ми до 9-годишна възраст, така че имаше опит с гледането на внуци.
След една седмица тя се обадила на майка ми по телефона и казала да дойдат да си ме вземат.
– Лиде, не можем да се оправим с това дете. Не яде. Я му давам в устата, а оно си върти главата на другата страна. И я плачем, а оно се крека…
Така че тя ме върнала, защото се страхувала да не умра от глад. И към това добавяше, че от нерви престанала да вижда с едното око (временно).
Но нашите не можели да ме гледат у дома и затова ме дали на седмични детски ясли. Спомням си как баща ми ме водеше дотам в понеделник сутрин (не съм знаел, че е понеделник).
– Искаш ли да излезем да гледаме врабчета? – питаше той.
– Искам – казвах.
– Добре, хайде да те облечем и да вървим.
Тръгваме по „Юрий Гагарин“ да търсим врабчета. По едно време аз забелязвам оградата на детските ясли.
– А защо отиваме натам?
– Ами натам има повече врабчета…
По-нататък не си спомням, но сигурно съм разбирал къде отиваме и съм започвал да плача. Но баща ми ме предавал на жените и така – една седмица, докато дойдат да ме вземат в събота на обяд.
Веднъж една от възпитателките го попитала:
– Вашето дете може ли да говори?
– Как да не може – учудил се баща ми. – Говори си… Непрекъснато. Не можем да му затворим устата.
– Наистина ли? Тук не казва нито една дума. Не сме го чули да каже нищо. Но не Ви питахме досега, за да не Ви притесняваме, мислехме, че се развива по-бавно…

1.2.
Баща ми, който беше от Медникарово, ме водеше там всяко лято поне за две седмици. Пътувахме с влак до Стара Загора, после с автобус до Гълъбово или Раднево, а оттам с друг автобус – до село.
Пътуването с влака беше дълго и аз скучаех, а пътниците се опитваха да ме забавляват. Веднъж един чичо ме заговори и каза:
– Чуваш ли как тракат колелета на влака?
– Чувам – казах.
– А как мислиш, какво казват?
– Какво да казват?
– Дали казват: „Пуф-паф, пуф-паф…“ или „Трака-трак, трака-трак…“?
– Аз мисля, че казват: „То-дор Жив-ков, То-дор Жив-ков…“
Чичото се отказа да ми задава други въпроси. Останалите пътници също се въздържаха да коментират и смениха темата.

1.3
От време на време баща ми ме водеше и в Казанлък, на гости при брат си и семейството му.
– Помниш ли през кои градове минаваме по пътя? – попита ме веднъж той.
– Помня. Във всеки град е роден по един известен човек.
– Кажи кои са.
– В Сопот – Вазов, в Карлово – Левски, в Калофер – Ботев…
– Точно така. Вярно.
– А в Казанлък живее чичо Тоню…

2. Дядо и баба

2.1
В сравнение с мен дядо ми живееше доста нашироко.
Къщата му беше на два етажа и имаше двор, разделен на две части. В едната бяха животните – имаше множество кокошки, няколко пуйки, кочина за свиня, а освен това покрити помещения за магарето и кравата. По едно време имаше и теле – спомням си, че баща ми веднъж ме взе на ръце и ме занесе да го видя отблизо и аз го погладих по челото.
Другата част беше много голяма, за насажденията. Имаше домати, невероятно големи, беше невъзможно да изядеш един от тях наведнъж. И освен това люцерна и царевица, по-висока от мен, така че аз се губех из нея и ходех немалко време докато стигна до някаква телена ограда, която била оградата на съседа.
Всичко това беше оградено със солиден зид, а главната врата към двора беше гигантска, двойна – от нея дядо ми излизаше с колата си, теглена от магарето, за да огледа външните имоти.
Баба ми извънредно много се радваше, когато отидехме на гости и винаги заколваше кокошка, макар че баща ми не беше съгласен. „Ще заколя пиле“ – казваше тя и наистина след няколко минути се появяваше с обезглавената кокошка, от която капеше кръв. Баща ми казваше: „Мамо, моля ти се, стига! Пиле!.. Всеки път пиле…“
Тя доеше кравата в бакърено менче и ми даваше да ям от млякото, но аз не го харесвах, защото не беше като това в града, а твърде гъсто и в него сякаш имаше парчета масло.

2.2
Вечер, когато ставаше тъмно, дядо ми си лягаше по-рано, а баба ми седеше с мен в една от приземните стаи и ме наглеждаше, докато баша ми се върне от почерпка с приятели.
– Е-е, Николайчо – каза веднъж тя. – Ти ще пораснеш. Ще имаш деца. И ще им казваш: „Е-е, деца! Имаше едно време една баба Иванка. Ама умря!“
– Не… – казах притеснено аз. – Няма да им казвам така.
– А-а, ще им казваш, ще им казваш – рече тя жизнерадостно и дори с известно задоволство.

Това съм го разказвал на Леда и Теодор като малки, и тогава те се удивиха от мъдростта на баба ми.

3. Майка ми и нейната майка

3.1
В Дупница, където обикновено си прекарвах летата, баба ми беше „председател на квартала“. Може да се е казвало и по друг начин, но аз го запомних така. Или по-скоро, беше председател на „отечественофронтовската организация“, но това ми се виждаше сложно и аз се съмнявах, че тя управлява толкова голямо нещо.
Поради това тя ме водеше навсякъде със себе си и разговаряше с разни хора, а аз трябваше да стоя прав до нея и да се чудя какво да правя. Едно от развлеченията ми беше да чета всички надписи, които виждах наоколо. До входа на кооперацията, където живеехме, имаше адвокатски кантори (районният съд беше близо) и името на всеки адвокат беше написано на отделна табелка. Аз ги четях всекидневно, знаех ги наизуст и от време на време си ги рецитирах сам. Някои от адвокатите знаех и по лице.
От време на време тя ме водеше на гости при някои свои приятелки, повечето от които се държаха добре с мен. Особено обичах да ме води при една, която се казваше „Елена Римска“ – първо, заради името й, и второ, защото имаше голям двор с дървета и кокошки. Тя си говореше дълго с нея, а аз бях свободен да обикалям из двора.
Веднъж Елена реши да й подари яйца от кокошките си.
– Николино – каза тя. – Сега ще ти сложа малко яйца.
И донесе яйца, с които напълни една мрежичка, с която обикновено ходехме на пазар. Спомням си, че бях двадесет. Баба ми ми ги даде да ги държа. Излязохме пред къщата – тя беше заобиколена с голям зид – и те започнаха да си говорят, а аз ужасно скучаех. И тъй като нямаше какво да се прави, започнах да се въртя с мрежичката, като забелязвах, че при въртенето тя се повдига естествено нагоре и яйцата се носят около мен като въртележка на панаир. Това беше интересно и аз се въртях, докато мрежичката не изхвърча и се удари в зида отсреща. Яйцата като че ли се счупиха.
Не знаех какво си е помислила баба ми, но тя беше пестелива жена и за едно счупено яйце би ме наказала сурово. Сега там бяха двадесет и Елена Римска отиде да ги види, като каза: “Чакай, чакай, може някое да е останало…“, но не намери нито едно здраво.
А аз си давах сметка, че заслужавам всяко наказание и не никак можех да си представя какво трябва да се направи, за да си получа заслуженото. Но изглежда и баба ми не знаеше, защото нищо не каза, а само ме взе за ръка и ме поведе към къщи.
И по пътя си мислех: „Баба ми е много добра, щом и при това положение нищо не казва и просто ме води за ръка…“

3.2
Майка ми е музикална жена и на млади години е пяла в църковния хор на града си; и, доколкото съм чувал, е имала желание да стане актриса. Но баба ми й казала, че това не е сигурна професия и по-добре да се заеме с някаква наука, при това приложна. Затова тя станала студентка по зоотехника и после цял живот се занимаваше с режими на хранене на селскостопанските животни (пилета, пуйки, крави и т.н.).
В тази област тя стана доктор на науките и ст. н. с. I степен; и често ходеше на специализации в чужбина, обикновено в Германия. Веднъж, когато бях на седем години, разбрах, че ще ходи там за по-дълго.
– А в коя Германия отива? – попитах тревожно баба ми. – В Източна или в Западна?
– В Западна – рече тя.
– Е как… там няма ли да я убият? – попитах аз, почти разплакан.
Въпросът ми беше основателен, защото от новините, филмите и изобщо от всичко знаех, че разликата между Германиите е много голяма. В Източна хората са добри, разумни и усмихнати, държавата им е светла и благоустроена, и те се отнасят приятелски с всички, но най-много с онези, които идват от братските социалистически страни. А в другата е точно обратното – там животът е рискован, защото има голяма престъпност и хората са мрачни и свирепи, и нищо чудно още да ходят с каски, като онези, които всяка вечер ги показват по телевизията.
Не помня какво каза баба ми, но ако е отговорила нещо, ще е било доста неясно. Тя не можеше да каже, че там не са фашисти и капиталисти; но пък трябваше да обясни как така лесно се съгласява дъщеря й да отиде на толкова опасно място. И тъй като никой нищо повече не каза, останах с впечатлението, че аз съм единственият, когото го е грижа за майка ми, а всички други се държат безотговорно, сякаш не знаят къде отива и какво може да й се случи.

3.3
Във втори клас учението ми вървеше зле. Често отивах на училище без домашно, а освен това стана ясно, че пиша много грозно. Баба ми, която беше по професия начална учителка, се опита да разбере какво е положението.
– Защо държиш така химикалката ? – попита тя веднъж, като ме гледаше как пиша.
– Как я държа? – казах.
– Забиваш я. Не се държи така химикалка.
Тя я взе, сложи я между пръстите ми и я нагласи „както трябва“.
– Пиши сега.
Аз опитах, но нищо не излизаше. Химикалката сякаш сама се издигаше нагоре и заставаше между пръстите ми по друг начин.
– Не се пише така, Николае – каза тя.
И като ми хвана ръката, ме принуди известно време да пиша по нейния начин. Но не можа да ме научи. Веднъж сподели за това и със съседката, чиято дъщеря беше отличничка и пишеше много красиво.
– Да, не се пише така – каза съседката, като погледа малко.
– Ама и аз му казвам, Пенке – рече баба ми. – Не може химикалка да се държи така, това е порочно…
Аз обаче не се научих да държа химикалката както трябва и почеркът ми остана детски. В десети клас една от съученичките ми каза веднъж със съчувствие:
– Гочев, ти пишеш като неграмотно дете…

4. Брат ми

4.1
В София баща ми и майка ми бяха по цял ден на работа и в къщи за мен се грижеше брат ми, който беше няколко години по-голям. Той беше шахматист и реши да ме научи да играя добре.
При първите няколко хода проблеми обикновено нямаше.
– Дотук добре – каза веднъж той, докато играехме. – Сега вече влизаме в мителшпила. Мисли какво ще играеш.
Аз не знаех какво да играя.
– Какво мислиш сега? Направи ход.
– Ами не знам…
– Какво не знаеш? Имаш ли план?
– Нямам.
– Защо? Казвал съм ти, че трябва да си правиш план. Хайде.
– Може ли да помисля?
– Мисли, но бързо. Какъв ти е планът?
– Да ти взема дамата.
– Глупак! Това план ли е?
– Защо не?
– Ами не е. План е да си кажеш: „Ще взема откритите линии, ще си поставя фигурите на стратегически позиции, ще развия атака по десния фланг…“ Това е. Както и да е. Играй нещо.
Аз направих ход.
– Това сега защо го игра?
– Това ми хрумна.
– Знаеш ли защо те питам? Това е най-тъпия ход в цялата позиция. Невъзможно е да се изиграе нещо по-тъпо. Такъв ход няма да направи никой. И баба Иванка няма да играе това… Как го измисли?
– Не знам.
– Много си глупав, шефе. Тъп си като… гьон…
Аз се разплаках.
Той разбра, че е прекалил.
– Добре, добре. Стига. Не реви… Много си лабилен психически. От какво се ядоса? Че ти казах „гьон“? Какво има сега…

4.2
В квартала играехме с момчетата на топчета и аз си помислих, че е добре да се снабдя с повече и по-хубави топчета. Това ставаше с размени, така че започнах да търся из чекмеджетата в къщи нещо, срещу което можеха да се получат няколко топчета. Намерих две монети от 1930-те, от по 50 лева и с образа на цар Борис III. Стори ми се, че са достатъчно ценни, за да получа няколко топчета срещу тях.
Отидох на поляната, където се събирахме, показах монетите и след кратко обсъждане получих три топчета – едно голямо зелено, малко мътно, и две жълти, съвсем прозрачни и с някакви цветни фигури в тях. Веднага отидох да ги покажа на брат ми.
– Ето какви топчета намерих.
– Хм… Не са много лоши. И какво даде за тях?
– Едни две монети, от чекмеджето.
– Какви монети?
– Едни от 50 лева. Стари.
– Дал си ги за тези топчета?
– Да.
– Сериозно ли?
– Да.
– Шефе, ти си глупак. Тези топчета не струват нищо… и стотинки не струват. Онези монети бяха ценни, сребро. Значи ти си невероятно тъп. Уникално тъп. Не, този път не се шегувам. Може би трябва да те заведем на лекар. Да те прегледат, да кажат какво ти има, поне да знаем…

4.3
Веднъж в шести клас се прибирам към обяд от училище. Баба ми ме посреща с потиснат вид.
– Брат ти си е счупил главата.
– Какво? Къде е сега?
– Отонад… Лежи. Иди да го видиш.
Аз отидох в спалнята, като не можех да си представя как изглежда главата на брат ми. Тя наистина беше бинтована изцяло, но той говореше.
Оказа се, че се обзаложил с приятели, че ще измине целия път от площад „Йорданка Николова“ („Журналист“) до „Незабравка“ с вързани очи. Това е една голяма част от Борисовата градина. И наистина успял, като след него вървели двама души, за да го наблюдават да не си свали превръзката от очите. Но точно когато стигнал до блока, се спънал в бордюра на външния вход към мазето и паднал от два метра височина на глава.
После приятелите му казали:
– През цялото време си мислехме, че някакси гледаш. И чак като падна, тогава повярвахме, че всичко е наред…

II. Гимназиални истории

5. Загадките на историята

5.1
В 8-ми клас започнахме да учим антична история.
Появи се учителят, представи се, разказа някои неща – какво предстои да правим, и към края каза: „А сега всеки от вас може да ми зададе какъвто иска въпрос.“
Аз казах: „Можете ли да ни кажете нещо за цивилизацията на инките?“
Той каза: „Хм, малко са ми далече инките. Но… историята навсякъде върви по един и същ начин. Има някакво човекоподобно същество, то започва да се труди, изправя се на два крака, събира се с други, създава общество… и така.“
Аз мислено съжалих, че той не разказа нищо за самите инки. Но отговор все пак имаше, а именно: „Историята започва тогава, когато се появи човекът…“

5.2
Като ученик имах една приятелка, чиито родители често си общуваха с моите и изобщо се оформи нещо като фамилно приятелство. Аз от време на време разговарях с баща й, който беше преподавател в СУ.
Веднъж по някакъв повод стана дума за „историята“. И аз казах:
– Много често се говори за това, че историята била най-справедливият съдник. Обаче това не е вярно. Историята изобщо не е справедлив съдник… – и се заех да му обяснявам защо мисля така.
Той ме изслуша внимателно и каза:
– И аз мисля, че е така. Преди много време някъде в Европа имало един лекар, който решил да въведе терапия със смях. Понеже умеел да се шегува, винаги успявал да разсмее своите пациенти, независимо от какво и колко били болни. И имал голям успех, хората при него почти винаги оздравявали. Но нямал последователи, никой не обърнал внимание на метода му и сега дори името му е забравено и почти никой не е чувал за него.
После казал на дъщеря си между другото:
– Твоят приятел е много умно момче. Той каза, че историята не е справедлив съдия…
– Глупости – казала тя. – Това съвсем не е най-умното, което той може да каже…

6. За религията

6.1
Като ученик прочетох в някаква книга, учебник или кой знае какво, едно изказване, написано сигурно от човек, който е желал да бъде приятен на властта:
„Нашият народ никога не е бил особено религиозен.“
Това ми се видя загадъчно и го запомних, чудейки си от време на време кои народи са особено религиозни и какво ще е това, някой да е по-религиозен от друг.
Оказа се, че религията не е количество, не е нещо като литър, който като го налееш с течност, да кажеш: „Ето това е литър.“ Тя е истинна наука и състояние на духа. Затова ти не можеш да си по-религиозен от някого, а или си такъв, или не си. Затова и Бог не класира хората според усърдието им, а се опитва да ги спаси; но някои няма да се спасят.
Така че истинната религиозност не може да е особена, а изразът „особено религиозен“ сигурно се отнася до фарисея или еретика. А българският народ, както и другите, подобни на него, не е фарисейски и еретически, а каещ се и православен.

6.2
В осми клас на гимназията през втория срок учехме старобългарска литература. Сега не си спомням точно, но без съмнение сме чели „За буквите“, житията на св. св. Константин-Кирил и Методий, и може би някой апокриф. И също, крайно трудния за такива като нас „Проглас към евангелието“. Освен това имахме лекции от специалисти и ходехме до НБКМ, за да гледаме ръкописи (като „Бориловия синодик“). Накрая имаше един заключителен урок, в който всеки щеше да каже по нещо от изучаваното; и се реши някой да говори „общо“ за християнството. Защото е явно, че и цялата тази литература, и отделните изучавани текстове са си открай докрай такива. И аз предложих да говоря по този въпрос.
По това време не бях влизал в църква, освен случайно в рамките на някоя екскурзия; а в къщи имаше общо две християнски книги и те бяха следните: една протестантска Библия, издадена в Цариград (1914) в много малък формат, така че едва се четеше; и „Евангелието със забележки“ на Л.Н. Толстой, издадено преди войната. И тъй като нямаше време да чета много от Библията, пък и забелязах, че написаното в началото не ми е ясно, се заех с книгата на Толстой и бях напълно удивен от съдържанието й.
Макар и кръстен като дете, нямах ни най-малка представа що е християнско богословие, не знаех за Символа на вярата, никога не бях чувал проповед по евангелски текст и прочее. Освен това не знаех в какви отношения се е намирал Толстой с руската Църква и изобщо с православието и християнството, накратко, нищо. Поради това възраженията му срещу учението на Църквата нямаше как да ми направят впечатление.
Но това, което забелязах, бяха самите откъси от Евангелието, които виждах за пръв път (в училище не бяхме отваряли Евангелието – нали то не е произведение на старобългарската литература). И съдържанието на Толстоевите забележки, от които запомних едно – че християнството се заключава в любовта и няма нищо по-важно от това, да обичаш Бога и човека като самия себе си.
После разказах какво съм узнал, като посочих и откъде, от което никой не се учуди и дори ме похвалиха, тъй като бяхме в час по литература, а Л.Н. Толстой, както всички знаят, е велик руски и световен писател.

6.3
Имах един съученик в гимназията с който се бяхме сприятелили и ходехме заедно из града, но не по работа, а за да обсъждаме важни въпроси на живота. Това често се случва при момчетата на четиринадесет-петнадесетгодишна възраст, а при някои остава завинаги.
Така че веднъж бяхме тръгнали из Борисовата градина, която тогава беше наречена „Парк на свободата“. И той ме уверяваше, че човек е това, което притежава, и че ако някому бъде отнето „всичко“, то той няма да е и човек, а най-много някакъв инструмент. Но това пак ще е „той“ – вече като не-човек. (Така мислеше, не че се изрази така).
А аз казвах:
– Не. На човек не може да бъде отнето всичко. Знам, че вътре в мен има нещо, което не може да бъде взето от никого.
А той:
– Може. Сега има специални лекарства, които, ако ги пиеш, могат да ти отнемат паметта, да забравиш всичко. И това, кой си… Всичко. Отричаш ли?
Аз се позамислих, защото тук имаше проблем. Възможно е човек да загуби паметта си и така да бъде лишен от дотогавашните си мисли. Така ще остане само с чувствата на тялото си и над него ще имат власт – ще могат да му нареждат какво да прави. И всичко това ще му бъде причинено умишлено, „отвън“.
Значи ли, че той вече не е „себе си?“ Тоест – значи ли, че са го победили?

Ние, без да знаем, обсъждахме въпрос, който е известен и отдавна поставен. За това се говори в „Иов“. Бог казва на сатаната: „Прави каквото искаш, само него не докосвай.“
Това значи: „Остави ума му здрав. И ще видиш, че той няма да се отрече от Мен.“
Защото човек може да загуби ума си и за това да няма вина. След това не може да бъде съден за думи и дела: каквото и да направи, то няма да е негово, а най-много – на тялото му.
За човек се съди първо според сърцето, а после според ума. Личността е там, в сърцето. Тя не може да бъде отнета. Което значи, че и свободата не може да бъде отнета насила, а само със съгласието на човека.
А умът на Иов е бил запазен точно за да може той сам да даде израз на онова, което е в сърцето му; да свидетелства за свободата си.

7. Езиково обучение

7.1
Подозирам, че думата „музически“ не се е употребявала в българския език до есента на 1979 г., освен много рядко и в средите на музиковедите. Нея я няма при Найден Геров (там изобщо няма думи от този корен), нито в „Старогръцко–български речник“ от 1938, нито в „Български тълковен речник“ от 1976. Сега обаче тя се среща из мрежата, а моите студенти я употребяват с лекота; и като я чувам, се замислям откъде я знаят. А ето как се появи тя.
През първия срок на учебната 1979/1980 започнахме да учим старогръцки eзик и антична култура под ръководството на Огнян Радев. Веднъж той ни даде да преведем изречение, в което се срещаше изразът „mousikoi agones“.
– Превеждай – рече ми той и отмина, крачейки към дъската.
– „Музически състезания“ – казах аз.
– Как така „музически“? – обърна се той. – Няма такава дума.
Аз си замълчах. Не знаех, че нямаше, но ми се виждаше напълно подходяща.
– Хм – каза той. – Всъщност знаеш ли, че това не е лошо. Да. „Музически“. Точно така…

7.2
В гимназията тече час по старогръцки и Огнян Радев ми е дал да превеждам някакво изречение. Аз превеждам, но без от това да проличи ясно, че в изречението има Genitivus absolutus.
– Защо не преведе Genitivus absolutus? – попита той.
– Ами така не е ли вярно?
Радев ме погледна сериозно през очилата си.
– Николай. След много години, когато станеш голям преводач, никой няма да ти търси генитивус-абсолутусите. Но сега все още трябва да ги превеждаш точно така, както ти е преподадено.

34 години по-късно поканих Радев на представянето на превода ми на Софокловата „Антигона“. Той пристигна в отлично настроение.
– Я да видя книгата.
Показах му я. Беше двуезично издание, старогръцки-и-български.
– Аха. Защо на Σοφοκλῆς му липсва извитото ударение?
– Защото няма нужда.Това е корица, не е необходимо по нея да има извити ударения.
Радев ме погледна иронично, както може би Атина е гледала Одисей, когато й е разказвал някаква измислена история.
Но причината името на Софокъл да бъде изписано така, беше донякъде самият той. Защото аз вече бях голям преводач и смятах, че никой няма да тръгне да ми търси извитите ударения.

7.3
С приятеля ми Сашо седяхме винаги заедно и на първия чин. Това на мен ми беше навик от времето, когато още не носех очила, а той стоеше напред, защото не беше добре със слуха. Веднъж Бойко Атанасов, който преподаваше немски, попита:
– Вие двамата защо винаги седите заедно?
– Помагаме си – каза Сашо. – Аз не чувам, а той не вижда…
Бойко Атанасов преподаваше по един съвременен немски роман за юноши, в който се предполагаше, че има смешни места. Той ни четеше на глас откъси от по няколко минути и после искаше да преразкажем чутото.
Веднъж Сашо каза:
– Искам да смая хер Бойко със знание на немски. Ти нали разбираш, като чете? Като стане смешно, ще ми дадеш знак и аз ще се изсмея пръв от всички. И той ще си каже: „Е, това е…“
– Да – казах. – Точно така. Като прочете смешното, те бутвам и ти започваш да се смееш.
По време на часа слушах по-внимателно от всякога. По едно време Бойко Атанасов направи пауза и Сашо шумно се изсмя. Той го погледна през очилата си.
– Ти защо се смееш?
– Е не е ли смешно? – попита Сашо.
– Не е – казах му полугласно аз. – След малко щеше да стане. Трябваше да изчакаш още малко…

7.4
– Брат ми, ти как си със старобългарския? – попита ме веднъж моят брат, когато бях 11-ти клас.
– Горе-долу. Защо?
– Имам един приятел, знаеш го, П… идвал е в къщи. Той учи сега българска филология и имат изпит по старобългарски. Обаче нищо не знае.
– И какво?
– Трябва някой да се яви вместо него. Ти можеш ли?
– Ами… Да, но… какъв е изпитът?
– Ами някакво контролно. Влизаш там, дават ти един лист за превод и нещо да определиш по граматиката и това е.
– А няма ли да разберат, че не съм той?
– Не… Никой не гледа. Преподавала им някаква мадама, била много готина. Няма проблем. Той не е бил нито веднъж, няма как да разберат, че си друг.
– Да. И къде е това?
– В Ректората. Отиваш в понеделник сутринта, той ще те чака.
И наистина отидох, човекът ме посрещна, заведе ме до аудиторията и каза:
– Ето. Сядаш някъде по-назад, правиш контролното, предаваш и си излизаш. Мерси много!
Всъщност аз не бях сигурен, че ще свърша работата много добре, но контролното се оказа лесно, съвсем реалистично за хора, които са учили само два семестъра. После брат ми каза, че съм имал „6“ и асистентката се поинтересувала кой е този толкова добър студент, когото тя никога не била виждала.
А дали самият П. Завърши, не знам, но впоследствие не работеше като български филолог.

7.5
В гимназията имах една учителка, която много ме покровителстваше.
– Николай – каза тя веднъж. – Мисля, че ти трябва да отидеш при другаря Богданов за една консултация по старогръцки език. Да те види.
– Добре – казах аз. – Съгласен съм.
Да се срещнеш лично с Б. Богданов по онова време беше голяма чест и аз се досещах за това.
– Ето това е неговият телефон, аз съм му говорила за теб, той се съгласи. Обади му се.
Аз се обадих на Богданов, той каза:
– Да, да, разбира се, казаха ми. Заповядайте у нас в четвъртък, в толкова часа… Ще Ви чакам.
Отидох на „Опълченска“, където той живееше в един блок. Кабинетът му беше малък, с бюро и етажерка за книги до него.
Той взе нещо от Ксенофонт, показа ми един пасаж и каза да чета и да превеждам. Преведох го.
– Да. Така е… Ами хубаво. Вие се справяте. И сега какво, сигурно ще ходите в казармата?
– Да – казах. – От октомври.
– Да-а. Това са две години. Ние после ще Ви очакваме в класическа филология, разбира се. Само дано не забравите всичко през това време… Я определете тази форма.
Аз я определих.
– Мм… Не е точно така. А как ще бъде същото в плусквамперфект?
Не можах да кажа.
– Хм. Можете ли да направите синтактичен разбор на ето това изречение?
– Не мога – казах. – Аз изобщо с граматиката никога не съм бил много добре.
– Така ли? И при кого сте по гръцки?
– При Огнян Радев.
– При Огнян? И какви оценки имате?
– Шестици.
– Е как… В такъв случай Вие трябва да знаете много повече.
Той се замисли. Всъщност преводът беше верен.
– А Вие, Николай, какво сте чел на старогръцки?
– Ами „Федон“, „Протагор“…
– „Федон“?! Този на Платон?
– Да.
– А… Я да видим.
Той взе от етажерката една книга.
– Хайде превеждайте тук.
Аз преведох.
Той се отдръпна по-назад на стола си, за да ме види по-добре.
– Но това е много добре… Знаете ли, има едно извънредно трудно място в диалога… Я вижте тук.
Аз погледнах мястото и започнах да размишлявам.
– Не, не, оставете, няма нужда… Достатъчно. Сега разбирам, че Вие няма да забравите старогръцкия в казармата. Добре… Всичко хубаво и успех…

8. Античен театър

8.1
Към края на гимназията, в 12-ти клас, поставяхме „Войникът самохвалец“ на Плавт. Представлението щеше да е в Младежкия дом „Лиляна Димитрова“ (до Английската гимназия). След първата репетиция Огнян Радев, който беше режисьор, каза:
– Всичко добре, но не можем да си оставим реквизита тук, не дават. Така че всеки да вземе по нещо и да си го отнесе у дома.
В реквизита имаше и обръчи за художествена гимнастика.
– Аз ще взема единия – каза една съученичка. – Но не мога и двата, другия да го вземе някой друг.
– Добре, аз ще взема другия – казах аз.
Огнян Радев ме погледна внимателно.
– Ти ли ще вземеш обръча?
– Да. Нали някой трябва да го вземе.
– Добре – каза Радев. – Взимай го.
Взех обръча и тръгнах към къщи. Някъде към средата на пътя ми направи впечатление, че хората се заглеждат към мен, а някои даже и се обръщат. И се усмихват. Тогава ми дойде на ум, че обръчът е женски уред и крайно рядко се случва някой мъж да ходи по улицата с такова нещо. Но нямаше какво да се направи, той е голям и не може да се сгъне и да се сложи в чанта или нещо подобно. Така че трябваше да извървя пътя до в къщи независимо от всичко.
На другия ден занесох обръча в „Лиляна Димитрова“ и казах на Радев, че повече няма да го взимам.
– Е – каза той. – Аз мислех да ти кажа, че не е работа за теб, но си казвам: „Щом иска…“

8.2
Друга част от реквизита за „Войникът самохвалец“ бяха две големи яйца от шперплат. Това бяха едни плоскости с нарисувани на тях яйца и с отвор в средата, така че да може да се минава. Изобразяваха врати на домове, през които да се влиза и излиза.
Те също трябваше да се носят до мястото на репетициите и да се връщат, и тъй като никой не можеше да ги вземе у дома си, ги държахме в салона на училището на „Иван Асен II“.
Веднъж ги взехме с един съученик и тръгнахме да ги носим. Пътят беше по „Иван Асен“, после по „Гогол“, моста на Перловската река и нататък.
Аз си носех една ръчна чанта на ремък, с която ходех навсякъде, и в която този ден имаше разни материали за пиесата и един „Декамерон“ на италиански, който четях във всеки свободен момент, за да усъвършенствам езика.
И тъй като чантата ме затрудняваше, казах:
– Дай да я сложим отгоре върху яйцата и да стои там, защото ми пречи.
Като стигнахме моста, казах:
– Хайде сега да починем.
– Просто да спрем ли?
– Не, да свалим яйцата, защото се уморих. Ще ги опрем на парапета.
Започнахме да накланяме яйцата настрани. Аз погледнах назад и видях, че чантата ми се плъзга по тях.
– Пада ти чантата! – обади се съученикът ми.
Тя падна в реката, защото бяхме застанали точно до парапета и накланяхме „яйцата“ към него. Нищо не можеше да се направи. Подпряхме ги внимателно, защото бяха чупливи, и аз погледнах надолу. Беше паднала точно във водата и беше потънала или отнесена.
Като стигнахме, казах на Радев, че част от материалите са загубени, защото чантата е паднала в реката.
Той се смя дълго и каза: „Николай, на мост не се почива…“

9. Римски разговори

9.1
В началото на 12 клас бяхме на екскурзия за две седмици в Рим. Там за нас се грижеха няколко ученици от един класически лицей – развеждаха ни из града.
Веднъж видях на улицата пред една книжарница две мрежи, опънати на железни обръчи и пълни с книги – жълти, с меки корици.
– Тези книги защо са нахвърляни в мрежите? – обърнах се аз към едно от момичетата, което се казваше Алесандра.
– Това не са книги, а „жълти“ – каза тя.
– Но защо са изсипани в мрежите?
– А къде другаде? Но вътре в книжарницата има и книги, не само жълти…

9.3
– А ти какво мислиш да учиш след това? – попитах я аз веднъж.
– Ще уча история на изкуството.
– Къде?
– Ами тук, в Рим.
– Това е много добро място да се учи история на изкуството – казах. – И на мен това ми е интересно и с удоволствие бих го учил точно тук.
– Аз ще си записвам всичките лекции, а после ще ги преписвам и ще ти ги изпращам по пощата – каза тя.

9.4
Заминахме си с влак, който щеше да мине през Венеция, после Белград и София. Всички дойдоха да ни изпратят.
– Донесох ти книга – каза Алесандра.
– Каква е?
– „Чайката Джонатан Ливингстън“, така се казва.
– Не съм чувал за нея.
– Много ще ти хареса. Прочети я. Ето, надписах ти я.
– Ние никога няма да се видим повече – казах.
– Не зная – каза тя.

III. В Плевен и Хасково

III.1
Веднъж в НШЗО-Плевен един от офицерите ни говореше за правилата на гарнизонната и караулна служба. И казваше, че по време на караул всичко трябва да става точно по устав, да се избягват внезапните проверки и да не се правят никакви експерименти, защото хората са въоръжени. И разказа следния случай.
Един началник караул (офицер) имал навик да прави проверки на постовете. Един път през нощта тръгнал на обиколка и открил войник на пост, който спял и си бил оставил автомата настрани. В такъв случай по устав началникът трябва да вземе оръжието, да събуди войника и да го отведе в караулното. Но вместо това той извадил затвора на автомата (без който той не може да стреля), оставил войника да спи и продължил нататък.
Войникът се събудил и кой знае защо отворил автомата и видял, че затворът го няма. И веднага изтичал до караулното, където началника го нямало (нали бил на проверка), взел друг автомат и се върнал.
Началникът пък направил проверките по постовете и пак дошъл при същия. Приближил се, но без да дава знак кой е. Тогава войникът извикал (по устав): „Стой! Кой идва?“ Началникът можел да каже: „Началник караула, на проверка“, но вместо това спрял и не отговорил. Войникът извикал: „Стой! Ще стрелям!“ Но началникът пак нищо не отговорил, защото бил уверен, че войникът не може да стреля и чакал да види какво ще стане. Войникът обаче заредил автомата и вместо да даде предупредителен изстрел във въздуха (както е по устав), стрелял направо срещу стоящия отсреща и го убил.
Така че и двамата по много начини нарушили правилата на службата, но по-виновен несъмнено бил по-старшият, който и загинал.

III.2
Като се замислих за мерките за безопасност и си спомних как в армията ни учеха да работим с оръжие. И казваха: „Първо се сваля пълнителят. После се проверява дали има патрон в цевта – като се дръпне затворът. После, за всеки случай, се произвежда и контролен изстрел – като оръжието непременно се насочва надолу. И тогава отново се поставя пълнителят.“
Само да ти го казват не стига, но с много тренировки човек привиква и не мисли.
И като отидох втората година на друго място, бях началник караул (като старшина-школник).
И веднъж съм се умислил и отивам да си взема пистолета от действащия началник караул. Той ми го подава и аз, както е по устав, проверявам дали има патрон в цевта, но от много мисли забравям да извадя пълнителя. Поради това просто го зареждам. След това произвеждам контролния изстрел и наистина стрелям. Но все пак в земята.
Колегата старшина-школник веднага се скри зад прозорчето, а всички военнослужещи наоколо залегнаха – откъде да знаят защо съм стрелял. Но като видяха, че не мисля да продължавам, един бавно се приближи и взе пистолета.
После, от съображения за сигурност, като лично оръжие за караула ми дадоха автомат.

III.3
В поделението, където служех втората година, условията за старшини-школници бяха добри. Всъщност еднакви с тези на офицерите, само нямахме право да излизаме вечер. Всеки имаше личен кабинет, който споделяше с офицера на ротата.
Кабинетът ни с моя капитан беше на втория етаж в една от сградите на батальона, с висок таван, бюро, библиотечка, легло и печка за дърва и въглища. През студените месеци сутрин идваше един от войниците за да я запали – предполагаше се, че това не е работа за старшина-школник.
Ротата, на която бях помощник-командир, имаше книга на личния състав, в която бяха записани имената на всички военнослужещи – както тези на свръхсрочна служба, така и срочно служилите, значи от запаса. Аз я бях разглеждал – дебела и голям формат, приличаше на библиотечната книга на специалност „Класическа филология“.
Един ден моят капитан ме попита (покрай другото и небрежно):
– Гочев, да си виждал наскоро някъде тук ротната книга?
– Не, другарю капитан – казах. – Мисля, че не съм я виждал скоро… може би от два месеца.
– Аха. Трябва да я намерим обаче. Защото тя е секретничка…
Замълчах, но ме полазиха ледени тръпки. Спомних си всички страшни разкази, които бях слушал от самото начало на обучението си: ако загубиш секретен документ, ако ще да е една страница, свършено е с теб. Очаква те военен съд, дисциплинарна рота, може би затвор, месеци и години в ужасни условия и ужасно общество, целият ти живот е съсипан, ако изобщо останеш жив. И това за един документ, а тук имаме цяла книга от няколкостотин страници.
Споделих станалото с най-добрия си приятел, който служеше в другата рота (неговият кабинет беше на партера и по-широк от моя).
– Не е добре това – рече той. – Може и двамата да влезете в затвора. Всъщност така би трябвало. Мълчи и гледай да се уволниш преди да се е разчуло и да е започнало следствието. После капитанът ще му мисли.
Така живях в страх няколко седмици и мислех дали да не се направя на болен и да поискам предсрочно уволнение. Но въпросът се реши неочаквано добре. Книгата била под седалката на една от ротните коли, върху консервите с русенско варено и копърка. Взели я на учение и като нямало къде другаде да я приберат, я оставили там. Макар че ако не се беше намерила, можеха да ни осъдят и чак след години да се научи истината…

III.4
Със студентите четем „Паламед“ на Горгий. Става дума, че е трудно да влезеш във връзка с врага, ако не знаеш езика му. Обаче често се налага.
– Да – казвам. – Затова в армията винаги се учат езици, тези на възможния противник. Като бях старшина-школник (кандидат-офицер) бях решил да уча новогръцки – дотогава не бях учил и не знаех нищо. Намерих в библиотечката на моя офицер един „Българо-гръцки военен разговорник“. `А`, казвам си, `ето едно отлично помагало. Тъкмо съм в армията, ще започна с това. Ще го науча наизуст.` Отварям го, там пише (още от първата страница): „Стой, не мърдай! Стой, ще стрелям! Легни по очи! Изпълнявай всички команди! Отговаряй само с „да“ и „не“! Ако побегнеш, ще те убия…“ `Не`, казвам си, `ако съдържанието е само такова, няма смисъл…`

III.5
В НШЗО в Плевен се сприятелих с един школник от съседния взвод – казваше се Борислав. Беше завършил старозагорската френска гимназия („Ромен Ролан“) и беше приет в СУ, специалност „Физика“. Започнахме да си говорим, и аз не си спомням как – и никога не спряхме. Аз му разказвах за античността и древните езици, а той на мен – за физика, астрономия и математика. Философствахме си. И така една година.
И след като изтече годината, трябваше да ни разпределят някъде „по частите“. Един ден той ми каза: „Ще съм в Хасково“. А след ден-два и аз научих моето разпределение – също в Хасково. И двамата се учудихме на съвпадението.
Втората година я прекарахме щастливо: пак в разговори за всякакви неща и по-различна служба, тъй като бяхме вече към командния състав. Уволнихме се към началото на октомври и веднага след това отново се срещнахме в София, като студенти.
На 15 ноември щях да имам лекция по литературознание при един преподавател, когото много харесвах – и казах на Борислав няколко дни преди това да дойде, за да го чуе. Щеше да бъде от 18 ч. Но той не дойде. Не се беше обадил, пък и тогава нямаше такива телефони като сега.
На другия ден, като се върнах от часовете следобяд, майка ми каза: „Обади се някой в къщи и каза, че приятелят ти е починал.“
Отидох в квартирата му, звънях, нямаше никой. Още същата вечер отидох с влака в Стара Загора.
Беше починал от инфаркт, по време на бягане на стадиона – няколко часа преди онази лекция в Ректората, на която щяхме да се видим.
Това стана на 15 ноември 1985, той беше на 21 години.

IV. Студентски истории (София)

IV.1
А ето какво ми скроиха веднъж. Бях първи курс в СУ. И започна да ми звъни у дома някаква особа – жена. С много младежки глас, общителна, малко безцеремонна. Говори ми, естествено, на “ти”. Държи се, все едно сме някакви приятели. А никога не съм й чувал гласа.
Обаждаше се вечер, след десет. И разговори – дълги, неизчерпаеми. За живота изобщо. Какво съм мислел за това, за онова. Не си спомням подробности, може да е питала всичко, и лични неща. Но не й се сърдех, нито се скарахме за нещо. Не показваше желание да се срещнем. Просто така – общуване.
Аз започнах да умувам. Представих си всички по-интересни момичета, с които не бях говорил по телефон. Но всички те, като ги погледнех на живо, не изглеждаха така. Тоест, не като такива, които са си говорили снощи два часа с мен по телефона. Значи, ако е сред тях, тя или е велика актриса, или… не е тя.
Тя беше приятна, макар и по-остроумна от необходимото. Не е добре жената да е депресивна, но толкова приказлива, бърза и подвижна в разговор – това вече е излишно и смущава. Тоест, докато си говориш, добре, но на живо с такива жени нищо не ми се получава. Така че не ми се дощя много да се видим, но все пак… Беше любопитно.
Освен това в поведението й имаше една странна липса на заинтересованост. Говори така, сякаш взима интервю. Сякаш не иска да е с мен. Защо звъни тогава? Всяка вечер?
Аз тогава нямах опит в интригите, пък те и сега малко ме интересуват. Ако искам да знам нещо, то е за душата.
Но това, как да устроя някаква ситуация: да свържа хора, за да се получи ефект, някой нещо да придобие или загуби, с две думи, да своднича или да внасям раздор – да, тези неща ги забелязвам, те са ми интересни и в книгите, но не мога да се заема да ги организирам. Ако опитам да направя нещо, непременно ще се проваля… струва ми се. Аз съм наивен и неудачник в нещата, които правя по моя инициатива.
Тогава не знаех дали мотивът на такова анонимно общуване може да е друг, освен любов. Сега знам – не може. Само от любов един човек – мъж или жена – може да крие името и лицето си с дни и седмици, и повече, и при това непрестанно да следи някого, да го вижда някак, да разговаря.
Но точно тази жена, с която говорех, не звучеше така. Тогава какво?
Очевидно тя помагаше на някоя друга. Това аз не можех да си го представя – беше ми далече от ума. Както казах, аз съм наивен и недалновиден… за тези работи.
И чак след години „момичето“ ми го каза – на една разходка край София. Просто се разбрали с братовчедка й: едната ще говори, а другата ще слуша – от друга слушалка. И така – няколко седмици.
Аз ужасно се възмутих и ядосах, и кой знае как съм изглеждал. А тя се смя и едва не се премята във въздуха от забава, но малко я беше страх. Да не се ядосам твърде много. Да не се обидя прекалено, макар и след години. Несъмнено се е бояла, затова и толкова време мълча.
Спомням си обаче, че веднъж й казах – сигурно точно по време на разговорите: “Обажда ми се една… странна. Чудя се коя е. Да не би да е…” – и казах едно име. А момичето помълча сериозно, гледайки в земята и каза: “Не, не мисля, че е тази. Не може да е тя. Друга е.”
Тъй де, защото както се беше увлякла, можеше да направи услуга на някоя приятелка. И май се беше притеснила, защото след време каза, че ме е сънувала с тази своя приятелка.

IV.2
Преди време една приятелка ми каза:
– Знаеш ли кое харесах у теб? Като дойде тролеят, всички бързат да се качат – да не би да останат навън. А ти стоиш, чакаш, и се качваш последен. А ако няма място, не се качваш.
Това беше вярно.
Защо не отивах да се кача преди другите или поне заедно с тях? Казвах си: „Е, и като остана навън, какво? И извън тролея има живот…“

IV.3
Веднъж тя ми разказа следното си преживяване (или поредица от преживявания):
„Бях решила да ставам всяка сутрин сравнително рано – не по-късно от десет – и да отивам да плувам в морето. За да имам някакъв режим.
И отивам на плажа, влизам във водата, обаче тя е толкова студена, че ми идва да се откажа, да изляза и да се прибера у дома да си доспя. Но тогава си казвам: `Ами ако ти ме гледаш сега? Какво ще си помислиш? Дали ще одобриш такава безхарактерност?`
И това ме мобилизираше, така че въпреки целия студ влизах в морето и плувах известно време. И така – всяка сутрин…“
Тогава не обърнах внимание на този разказ, смятайки го за едно от множеството изказвания, с които запълваше времето ни. Но сега виждам, че е разказвала за една от най-скъпоценните способности на женската душа: да чувства върху себе си мъжкия поглед и да се съобразява с него.

IV.4
По онова време бяхме отишли с нея на почивка.
И се бяхме качили на покрива на блока, където беше квартирата и седяхме на керемидите: а беше доста високо, над шестия етаж.
И тя каза:
– Сега си мисля, че ти би могъл да ме блъснеш долу. Това ще е лесно и със сигурност ще умра. После нищо няма да ти се случи, защото няма как да се докаже, че ти си го направил. Хората ни познават, били сме в добри отношения, просто ще кажеш, че съм се качила тук и съм се подхлъзнала. И така ще се отървеш от мен.
Аз нищо не казах, но ми се прищя веднага да слезем. И така поседяхме още малко без да говорим, и после слязохме до стълбището.
И страхът ми отмина, сякаш наистина е имало опасност.

IV.5
През учебната 1985/1986 доц. Никола Георгиев водеше лекциите по теория на литературата за филолози – класици, италианска филология и други.
Той никога не четеше, а произнасяше реч в течение на два учебни часа. Аз не успявах да забележа по каква програма говори, макар че си водех записки, или по-точно, записвах избрани места от чутото. Речите му и начинът да ги произнася толкова ми допаднаха, че започнах да каня някои приятели, които учеха друго, за да идват да го слушат.
Никола Георгиев казваше „Платон“ с ударение на „о“. На мен това не ми се струваше необикновено, защото преди време и аз го произнасях така, но после в НГДЕК ме научиха да слагам ударение на „а“- то. Но сигурно някои възпитаници на класическата гимназия са се обаждали по време на лекция, че не се казвало така, а иначе.
– Та според Платóн… – започна той веднъж.
Огледа аудиторията, усмихна се лукаво и рече:
– Сега вие ще ми кажете, че се казва Плáтон…
Никой не се обади.
– Така де. Хората гледат да произнасят имената както е редно. Затова вече казват „Даниъл“, „Робинсън“. „Хърбърт“…
Аудиторията започна да се смее.
– Да-а. То и добре звучи…
В случая Никола Георгиев беше прав. Той мислеше, че човек не бива да бърза да променя езика си, само защото някой му е казал, че „вече се говори така“. Езикът е нещо консервативно. Ако не се пази традицията, той би се разпаднал и би изчезнал. Не че е излишно да има новости, но тези новости трябва да имат смисъл, да са полезни, а не да се въвеждат само защото „така ни казаха“.
Когато днес някои мои студенти казват, макар и с колебание, „Платон“ или „Солон“ с ударение на последната сричка, аз не ги убеждавам да си променят навика. Съветвам ги само да вземат решение как ще произнасят тази или онази дума. И щом го вземат, вече да не променят произнасянето й.
Защото иначе ще започнат да сменят и собствените си имена и фамилии, или направо цялата си биография, просто защото тук и сега вече е прието „да се говори така“.

IV.6
Никола Георгиев беше емоционален човек и понякога заявяваше, че „трябва така“; но не се стремеше да принуди хората непременно да се съобразяват с казаното. Тоест, не беше властолюбив.
На изпита по теория на литературата по едно време излезе от кабинета, върна се след десетина минути и рече:
– Никой мъж да не ми се явява на изпит без костюм и вратовръзка!
Сред мъжете настана смут. Някои започнаха да се питат дали да не си идат до вкъщи и да си облекат костюма; а други изпаднаха в паника, защото изобщо нямаха костюм. Един, като му дойде редът, влезе и рапортува, че идва облечен така, защото костюмът му бил в града, откъдето е родом, и няма начин да иде дотам и да се върне в рамките на деня.
Аз влязох без костюм, говорих на асистентката по въпроса, който ми се падна, а тя ме изслуша и нарисува на листче някакви геометрични фигури – май бяха кръг, триъгълник и квадрат едно в друго. Когато седнах срещу Никола Георгиев, тя му ги подаде, а той ги погледна, усмихна се одобрително и даде знак да говоря. Не ме прекъсна, накрая зададе някакъв страничен въпрос и писа 6.
За костюм не стана дума.

V. Студентски истории (Атина)

V.1
За Атина не може да се каже, че е била открай време център на образованието и изкуствата. Тя е изпреварена от Мала Азия с прилежащите й острови (Хиос, Лесбос), където поезията е достигнала най-високите си върхове; както и от Южна Италия и Сицилия с тяхното питагорейство, първи реторически школи (Коракс и Тисий, Горгий) и развити драматически жанрове (Епихарм, Софрон).
Но след персийските войни тя става такъв център („опора на Елада, божествен град“, както казва Пиндар). Сократ е имал само приятелска общност, но неговите съвременници Протагор, Продик и Хипий вече четат лекции срещу заплащане. Редовни занятия по реторика водят Лизий и Антифонт, а след тях особено влиятелен става Изократ. През IV в. пр. Хр. преподаването на философия също се институционализира – в Академията и Лицея, а после и другаде.
След Филип и Александър Атина вече няма политическа самостоятелност, но остава град за образование. Оттам по някакъв повод са минали почти всички известни антични интелектуалци, а някои императори като Адриан лично са покровителствали града. Интересът към нея е бил жив до края на античността: там е учил бъдещият император Юлиан, а по същото време в града са били студенти и великите кападокийци – Василий Кесарийски и Григорий Богослов.
И в края на ХХ в. Партенонът се виждаше от всяка по-висока сграда, и особено добре от студентското общежитие, построено в подножието на Химет.

V.2
На курса по новогръцки език към Атинския университет се запознах се една японка, която живееше от доста време в Гърция, беше омъжена за грък и имаше две деца. Там повечето от присъстващите знаеха отлично гръцки, но нямаха документ за това и се бяха записали, за да го получат – след като положат изпита в края на годината.
Японката не правеше разлика между „л“ и „р“, но беше привикнала с думата λοιπόν и винаги започваше с нея, когато искаше да разкаже нещо.
– Рипон – казваше тя.
Всички се заливаха от смях.
– Защо се смеете? Какво казах?
– Виж сега, не се казва така. Казва се „липон“.
– Е, и?
– Но ти казваш друго.
– Как друго? Това казвам.
– Не. Ти казваш „рипон“.
– Ами разбира се.
– Какво „разбира се“? Трябва да кажеш „липон“.
– Нали точно това казвам!
Тя никога не можа да разкаже нищо, защото всеки път след такова начало всички започваха да се смеят и не спираха, докато не дойдеше време да се влиза в час. После започна да избягва „λοιπόν“, но всички пак се смееха, защото разбираха какво избягва.

V.3
Със съученика ми Росен живеехме в една стая в студентското общежитие в Атина. Подредихме я и полека-лека изгладихме дребните разногласия по битови въпроси, които неизбежно съпътстват всяко съжителство. Но като хора, до неотдавна споделяли спални помещения с други 5-20-100 военнослужещи, не ни беше трудно.
Всеки си постави по един цветен плакат до леглото. Неговият изобразяваше есенна широколистна гора с малка рекичка, мяркаща се сред изобилната растителност. А моят – Матерхорн.
– Страхотен връх – каза един от състудентите ни, който влезе да види обзавеждането. – Как изглежда само!
– Ти остави как изглежда, но какво значи… – поклати глава Росен.
Всъщност аз не се бях замислил какво може да значи, но плакатът ми харесваше и остана на стената през цялата първа година. А сега като си помисля – не знам коя друга радост и вълнение приличат на тази, когато оставяш всекидневието и отново се отправяш към върха.

V.4
Когато баща ми дойде да ме посети, той беше удивен от това, че по вестниците се публикуват карикатури на действащи политици – министър-председател, президент и други официални лица.
И каза: „Но как е възможно това? Значи тук има свобода.“
Все пак той употреби тази дума прибързано. Първо, той си представяше, че тогавашна Гърция е независима страна. Освен това не беше имал възможност да наблюдава публичната дейност на политиците при този вид държавно и обществено устройство. Тъй като те, както днес и у нас лесно може да се разбере, са нещо средно между чиновници и шоумени. Те не са „на власт“, макар че участват в нея, или по-скоро – „служат“ й.
Така че той би бил по-точен, ако беше казал, че за пръв път вижда такова изображение на медийна и политическа свобода.

V.5
Обикновено си мислим, че ако знаем нещо добре, би трябвало да получим и съответстваща оценка. Но това не винаги става и една от причините е, че едни и същи неща могат да се изучават и преподават по различен начин.
В десети клас имах една учителка по старобългарски (млада жена, сега бих гледал на нея като на малко момиче), която рядко ми пишеше четворки, по-често тройки, но обикновено двойки. Причината беше, че аз не разбирах как може език да се преподава така, както го правеше тя. Разбира се, вината не беше нейна, тя просто възпроизвеждаше каквото беше видяла от свои преподаватели в университета.
В 12-ти клас бях шампион на гимназията (значи и на страната) по класически езици, но по старобългарски успехът ми се колебаеше между 2 и ½ и 3. Тогава някои мои учители решили да поговорят с нея и изразили учудване от ниския ми успех, като рекли, че аз всъщност съм един доста добър ученик – по други дисциплини. Тя се изкикотила шумно (помня как го правеше, затова го казвам) и казала, че това е невъзможно и че този е един, който никога нищо няма да научи. Затова някой беше уредил на края на годината да ме изпита тричленна комисия, от която получих 6 (първата ми и последна отлична оценка по този предмет в училище).
Тогава си мислех, че това е случайно, но същото се повтори след години в Атинския университет. През първата сесия се явих на изпит по латински и имах чувството, че съм писал много добре; но като отидох да си видя оценката, видях да пише „5“, което по тамошната десетобална система значи среден „3“, тоест, че едва съм си взел изпита. Следващия семестър имах изпит по старогръцки, на който получих дори по-малко и трябваше да се явявам отново. Като казах това на един мой приятел сърбин (богослов и фотограф), с който си говорехме за различни неща и си бяхме разказали биографиите, той беше поразен: „Но как е възможно, та ти знаеш идеално старогръцки!…“
Разбира се, той нямаше как да знае колко точно знам старогръцки, а просто ми вярваше и съдеше по разни странични признаци. Но аз се примирих с ниския си успех и през следващите семестри не очаквах високи оценки, а просто се стараех да пиша така, че да не ми се налага да се явявам втори и трети път.
Така че когато човек отиде на място, където се работи по друг начин (или оттам дойдат хора при него) да не се чуди, че не го оценяват както смята за нормално: причината е, че не е възможно да удовлетворим всички критерии и да угодим едновременно на целия свят.

V.6
Като студент в Атина не посещавах често лекциите, или по-точно, никак не ги посещавах, и затова имах свободно време за самостоятелни занимания от всякакъв вид. Записах се в една школа по китайско бойно изкуство и тренирах най-малко два часа на ден сам, а заедно с редовните занимания ми се събираха средно по три.
Веднъж в общежитието тъкмо бях свършил да тренирам и отивам в една от стаите да си почина (ние живеехме няколко души в голям апартамент на последния етаж). И се звъни на вратата, един от хората отваря и вижда двама кришнари с техните дебели цветни книжки.
И питат: „Искате ли да поговорим за Бога?“ А съквартирантът, който им беше отворил, казва: „Не, не искам и ние тук не се интересуваме от тези неща, обаче има един, с който може да говорите, той е там вътре, влезте.“
А аз през това време съм легнал на едно от свободните легла, а един от състудентите ми, който е на отсрещното, чете „Плейбой“ (или „Пентхауз“, едно от двете). И му казвам: „Дай малко да почета.“ Той го даде и аз се зачетох (всъщност там няма много повече от снимки).
И влизат двамата кришнари, поздравяват и сядат. И единият казва: „Искате ли да поговорим за Бога?“ Аз казвам: „Не, не ми се говори, благодаря.“ А той: „И защо?“ И аз: „Ами нямам желание, уморен съм и не виждам смисъл.“ И той: „А в какво виждате смисъл? В това, което сега разглеждате, в него ли намирате смисъл?“ И ме гледа строго.
Аз се зачудих какво да кажа и не намерих подходящ отговор.
После, като разказах за срещата, един от съквартирантите поклати глава и каза: „Гочев, това само на тебе може да ти се случи…“

V.7
Когато бях студент в Атина, най-много втори курс, видях един плакат, на който се виждаше една госпожа с вид на индийка и голям надпис „Шри Матаджи…“ и т.н., „…Деви“, ви кани на някакво събитие, вход свободен.
Реших да отида. Събитието беше в един хотел на „Синтагма“, значи точно в центъра, а хотелът беше… е, най-централният в града. Влязох в една голяма зала на партера, препълнена с хора и всички чакаха час или повече след определеното на плакатите време, докато най-сетне се появи госпожата, предложи на дошлите да дишат дълбоко и да държат ръката си на сърцето и … такива неща, и накрая каза, че всички присъстващи след време и без съмнение ще получат пълно духовно просветление.
Оттогава минаха 30 години и аз още не знам дали съм получил пълно духовно просветление, но днес вървя по „Иван Асен II“ и пак виждам такъв плакат, и на него същото лице и пак пише: „Шри…“ и всичко, което пишеше и тогава.
И си казвам: „Боже, това същата жена ли е, или… може би все пак не, и това не е лично име, а по-скоро някакво звание, което човек може да придобие и после да се яви пред публиката и да й обещае, каквото обикновено се обещава в такива случаи.“

V.8
Като студент не ходех твърде на лекции, ако изобщо, но това не значи, че скучаех или бездействах. Бях си разпределил времето между няколко редовни занимания, така че не ми оставаше време за нищо повече от ядене и сън.
Един от състудентите ми, след като наблюдава няколко месеца интензивността и вида на заниманията ми, рече:
– Като го гледам Гочев, се чудя какво ли ще прави, като стане на 60 години. Сигурно отдавна ще се е оттеглил в някоя пещера, и ще медитира по 24 часа в денонощие пред дебела книга с магии; и с островърха шапка на главата, цялата в кабалистични знаци.
– Не – рекох. – Няма да е така. На 60 години със сигурност ще съм отрекъл всичко, което съм си въобразявал на 25…

V.9
В общежитието, където някога живеех, един студент скочил от третия етаж.
Съквартирантите му вдигнали тревога, дошла линейка, взели го и го закарали в болницата – бил със счупен крак, ребра, наранявания тук-там, но все пак жив и в съзнание.
– И така, защо скочи? – попитали го лекарите, след като му оказали първа помощ.
– Исках да се самоубия.
– Как ще се самоубиеш от третия етаж? Това е ниско. Защо не се качи на десетия, оттам е сигурно?
– Страх ме беше…

10. Гадаене и окултизъм

10.1
Като студент бях научил отнякъде за един психологически тест въз основа на представи, които възникват от споменаване на някакви думи. Някой ми беше казал, че се получават добри резултати, ако питаш хората какво си представят като чуят четири думи: „море“, „поле“, „котка“, „кафе“. Думите означавали (в несъзнаваното): „живот“, „работа“, „интимен приятел/ка“, „секс“.
И наистина, като разпиташ човека какво си представя при онези думи, после е възможно много убедително да му разкажеш как се отнася към техните значения. Защото има разлики, чуват се всякакви отговори. Един по-скоро се плаши от морето, друг го обича повече от всичко – било да се къпе, било само да го гледа; един се отегчава от полето, друг си представя цветове и аромати; един обича да гали и мачка котки, друг смята, че е алергичен към тях. Един непрекъснато се налива с кафе, друг казва, че не може да спи от него и предпочита по-леки напитки. Въз основа на това може да му разкажеш надълго и с подробности какъв човек е.
Като им тълкувах отговорите, хората клатеха удивено глава и казваха: „Да, да, точно така е… Винаги съм го усещал така. Ама наистина вярно! Сякаш някоя врачка ми говори…“

10.2
Гледането на карти може да се прави по различни начини, има и ръководства. Веднъж, когато реших да гледам, си купих едно Таро, но указанията ми се сториха безинтересни и реших да изработя своя система. Прекарах няколко дни над картите и я измислих.
В средата се нареждат три реда от по четири карти, обърнати с лицето надолу, така че да не се виждат. Отстрани пък се нареждат други дванадесет, по три от всяка страна – значи общо 24.
Човекът, за когото става дума, ще се „движи“ по редовете с по един ход към съседна карта, като посоката ще се решава всеки път с хвърляне на зарче. Когато отиде някъде, картата се обръща и се гадае по нея (те си имат означения, с по една дума). След като бъде отмината, човекът вече не може да се върне на същото място, което значи, че движението ще има ограничен брой ходове.
Ако зарът не покаже движение, тогава се изважда карта от „Голямата Аркана“ (те са 22, различни от основните 56) и се мисли за нея, но това не може да става повече от три пъти.
12-те карти в средата изобразяват света на практическите дела, а 12-те встрани – света на вярата, мислите и въображението.
Изминатият път (рядко повече от 10-12 хода) изобразява целия бъдещ живот на човека. Когато ме питаха защо само бъдещ, казвах, че не гледам на минало, а само на настояще и бъдеще, това ми е принцип.
Мисля, че не се намери човек от тези, с които се познавах в общежитието, на когото да не съм гледал, и впоследствие някои ми разказваха какво съм им предсказал (неща, напълно забравени от мен) и ме уверяваха, че всичко се е сбъднало съвсем точно.
Самите карти на „Таро“-то помагат, защото имат знаци по себе си – и названието, и изображението. Но все пак става дума за движение във времето, на което трябва да се придаде смисъл. А и картата не може да се тълкува без връзка с човека, които стои пред теб. Така че това е размисъл едновременно върху поредицата от карти и самия събеседник.

10.3
Едно време, когато бях студент, си купувах разни книги на окултни теми, и хората понякога ме питаха за какво става дума там. И аз казвах, че това са книги по езотерична философия. И един път ме попитаха направо: какво все пак е това „езотерична философия“. Опитах да отговоря, защото мислех, че знам – но се оказа, че нищо не мога да обясня.
А разказът за езотеризма може да започне от много места. Примерно с Фройд. Малко преди началото на Втората световна война той пише две есета за Мойсей и казва, че това е неговият „роман“ за този човек; но не е роман, а е просто размисъл за това, каква е била религията, която Мойсей е дал на евреите. Според него Мойсей трябва да е бил египетски жрец – както пише Манетон, пък и после Страбон. Но освен това той трябва да е имал нещо общо с Ехнатон, който премахва многобожието и установява монотеизъм – култ към Атон, слънчевия диск.
Според Фройд Мойсей е решил да стане продължител на този култ, макар и с някои изменения. Дали е познавал Ехнатон или е възприел неговото учение чрез други, това е второстепенен въпрос. То е като дали Изходът се е случил през XIV в., след смъртта на Ехнатон и унищожението на Амарна, или стотина години по-късно, по времето на Рамзес II и сина му Мернептах. Но не това е главното, а друго: че Мойсей увлякъл група свои последователи, извел ги от Египет и им предал монотеизма – това, което изповядвал Ехнатон. Разбира се, той не казва, че единственият бог е Слънцето, а го представя като невидим и дори неназовим. Бог е „Който е“, както пише в Петокнижието. И това удържане на Ехнатоновата религия е станало причина за възникването на евреите като народ.
Самият Мойсей пък, когото Фройд нарича „велик човек“ – а едно от характерните дела на „великите хора“ е, че те предвождат и дори създават народи – е бил убит от евреите, които не са могли да понесат прекалената строгост на законите му. А може би и прекалената чистота на божеството му – че то е невидимо, че не може да бъде изобразявано, че е отвъд всичко.
Тук Фройд е направил връзка с нещо, което е писал по-рано, и което е неговото обяснение за произхода на религията. То пак няма нищо общо с никаква наука, нито дори с психология, а е просто измислица, авторски мит. Някога си, в най-дълбока древност, водачът на някакво първобитно и патриархално племе е бил убит от своите синове. От това те започнали да изпитват силно чувство за вина, и за да го преодолеят, решили да обожествят мъртвия си баща и започнали да му принасят дарове и да го молят за прошка. Това е Фройдовата представа за първородния грях; и изглежда, че според него така е възникнала религията.
После това престъпление е било забравено, което значи, че споменът за него е бил изтрит, или както казват психоаналитиците – „изтласкан в несъзнатото“. Но обичаят да се почита божество, което е било убито, остава. Освен това този грях е оставил следа в несъзнатото, наречена „травма“, и тя се е възпроизвеждала неведнъж в историята. Така че впоследствие е имало много исторически лица, които са били обожествени по същата причина.
Разбира се, около тези писания на Фройд се вдига огромен шум, първо защото те явно са насочени против християнството; но и никой човек, който смята себе си за религиозен, няма да бъде възхитен от тях. Скоро след публикуването на размислите си за Мойсей, Фройд умира.
Около 50 години по-късно един професионален египтолог, немец, се захваща да пише отново на тема „Мойсей“. Но той не се интересува дали Мойсей е бил египтянин или евреин, а насочва вниманието си към друго: че той е профанизирал, тоест изнесъл пред непосветени, един важен аспект на египетската религия – а именно, нейния монотеизъм.
Но египетският монотеизъм не е бил известен на мнозинството египтяни, а само на жреците, и може би не на всички. И сигурно на фараоните. Първият, който е извършил профанизирането, е бил самият Ехнатон. Защото той, като фараон, знаел тайната доктрина – че Бог е един. Но вместо да я запази за себе си и останалите избрани, решил да я изнесе пред всички, и при това да забрани многобожието. Значи той се е отказал от двойнствеността на религията си, и е решил, че хората не бива да се делят на посветени и непосветени, а всички трябва да знаят истината.
Струва ми се обаче, че този египтолог не мисли така, и във всеки случай не е склонен да хвали Ехнатон, нито Мойсей или някой друг като тях. Според него това, което те са създали, трябва да се нарича „контра-религия“. Значи религия, която е насочена срещу всички останали, включително срещу „добрата религия“, която са имали египтяните. Мисълта му е, че е естествено и полезно религията да бъде двойнствена: едно да се предлага на мнозинството, а друго – на посветените. Както казва – да има „големи“ и „малки“ мистерии.
Защото висшата религия, за каквато той все пак смята монотеизма, не е постижима за всекиго. „Низшата“ пък, която съдържа всякакви ритуали, суеверия, почитане на разни същества като божества – тя е за простолюдието, чийто ум не може да се издигне над видимите неща. Ако на такива хора бъде предложена истината за невидимия и единствен Бог, те ще я отхвърлят, както евреите в Синай протестират срещу Мойсей, искат да се върнат в Египет и си правят златен телец. Ако пък я приемат, няма да могат да я удържат чрез разума си, а ще разчитат единствено на сляпата вяра и ще станат фанатици.
Затова за тях е полезно да им бъдат предлагани видими божества: такива с форма на крави, кучета, маймуни или хора – защото фараонът е човек, а той е бил смятан от поданиците си за бог. Но посветените сигурно не са го смятали за такъв, а и той е бил един от тях. Значи тази заблуда е била предлагана на египтяните умишлено.
Ето това е езотеризмът, който е характерен за огромен брой общности, или по-скоро секти през цялата история; масони и всякакви други, независимо от названието, което са си давали. То е така нареченото „тайно знание“.
Някой би казал, че езотеризмът не е учение, а просто някаква склонност да се отделяш от хората, нещо като надменност. Да си казваш, че си „елитен“. Такова нещо има и то е психологическата основа на езотеризма. А философската е, че истински съществуващото непременно трябва да е едно, както е било известно още на досократиците, като Парменид. Но това, че е едно, не значи, че то не влиза в отношение с нищо, нито пък, че всичко освен него е небитие. Защото нещата могат да се движат към съвършеното, както казва Аристотел, пък и Платон преди него.
Във всеки случай, според този автор посветените египтяни и всички след тях, които са се придържали към тази полезна двойнствена религия, са обожествявали „едното“ като „всичко“, тоест като космоса, вселената.
Така че техен бог е най-напред природата, която те обожават заради нейната вечност и заради благата й. А наред с нея и разумът, който я държи в порядък и някак я обладава.
Затова винаги е имало хора, които са били склонни да прехвалват разума и да твърдят, че човекът трябва да се стреми към съвършено знание, с цел да постигне пълно владеене на силите на природата.

11. Запознанства

11.1
В Атина познавах едно момиче на име Зои. Тя беше от Кипър и често ми разказваше за пропадналата си любов там. И казваше: „Нито желая да мисля, нито да говоря, нито да чувам нещо за онзи индивид… “ На гръцки беше: „авто то атомо“.
Тя го казваше най-естествено и никак не можеше да си представи колко смешно звучи това на един класически филолог, който, като чуе нещо на гръцки, веднага започва да му търси превод. А и казаното винаги му изглежда много древно.
А „атомон“ значи „неделимо“, тоест – „индивид“.

11.2
А понякога отношенията могат да бъдат чисто романтични.
Веднъж в общежитието бяхме (от нашата общност) само аз и една от студентките. Беше преди началото на семестъра и все още никой си не беше дошъл от България, а аз бях избързал, защото имах много занимания, които не исках да пропускам.
И така се скитах целия ден из града, а вечерта се прибирах, обикновено по тъмно. И тогава тя идваше в апартамента да ме види и често носеше нещо за ядене. И след това аз лягах, защото бях уморен, а тя сядаше на съседното легло, за да си говорим. И като видеше, че ми се доспива, си отиваше в стаята.
А аз заспивах и си мислех, как на другия ден пак ще правя много неща и ще се върна късно, а тя ще ме чака.

11.3
В София родителите ни не ни водеха на църква на Великден, по различни съображения, които впрочем и не споделяха с нас. Разбира се, цветни яйца винаги е имало и те се подаряваха, и се играеше на „чупене“.
Поради това аз не ходех на Великденската служба и в Атина, освен ако състудентите ми не решаха да идем всички заедно до близкия храм – „да погледаме“.
Веднъж пак бях останал сам и освен мен имаше едно момиче, приятелка на една от студентките – минала през Атина и дошла да се настани в нейната стая.
На Велика събота вечерта в общежитието беше ужасно пусто, защото всички си бяха отишли по родните места.
– Хайде да излезем из града – каза момичето.
– Добре – казвам. – Къде искаш да те заведа?
– Не знам. Никога не съм била в Атина, нямам представа. Може да идем в центъра. Как се стига дотам?
– Лесно – казах. – Ще те заведа, ще идем до Акропола.
Аз я поведох по уличките – от „Зографу“, което е в края на града, срещу Химет, по „Папагос“ и после вляво, за да излезем срещу „Хилтън“ и на „Василиса София“. Може би е било към 9 ч. Хората бяха малко, движение също нямаше.
– Ти ме водиш като сляпа – каза тя.
– Спокойно – казвам. – Ще стигнем.
И наистина, пътят до „Синтагма“ е към един час, ако човек не бърза. Минахме покрай митрополитския храм и влязохме в „Плаката“.
– Сега да седнем някъде – казах й.
Заведенията бяха отворени, но празни. Настанихме се сами в една таверна в ниското и си поръчахме нещо за ядене.
– Какво да пием?
– Не знам – казах. – Аз не пия почти нищо, каквото предложиш.
– Аз искам вино.
И така си поръчахме червено вино и си казахме „Наздраве“. И не отидохме на църква, не помислих дори.

11.4
– Та тя беше дошла по онова време в Атина не знам по какъв повод и се беше настанила при нас за ден-два. И аз, като я гледам сама, й казвам: „Ако искаш, да излезем.“ И тя: „Хайде.“
– И какво?
– Ами какво, нищо… Разведох я из града през нощта, седяхме в едно заведение, пихме вино. Но нищо не съм правил, засрамих се от хубостта й.
– Тоест как?
– Е, как… Не знаеш ли какво е да се засрамиш от хубостта на жена. Казваш си: „Но как си позволявам изобщо да я занимавам със себе си… Да се въртя около нея… Би трябвало да я оставя на спокойствие, тя е толкова хубава, че аз само я смущавам и й преча…“

12. Староеврейският и Библията

12.1
В Атина ми дойде на ум, че ще е полезно да науча еврейски език (библейския еврейски). Обиколих книжарниците в центъра, купих си една еврейска Библия, еврейско-английски речник и една граматика за студенти по богословие и започнах да уча. Това, да се учи език без учител и извън школа рядко дава добри резултати, но аз се потрудих, доколкото беше възможно – научих граматиката и си направих тетрадка- речник с повече от 2000 думи. Преведох си Петокнижието и историческите книги до края на „Царства“, а с Псалтира и пророците реших да не се занимавам, защото ми се видяха трудни. След това отидох в богословския факултет в час по еврейски, за да видя как вървят заниманията.
Професорът преподаваше по Иоил (или Амос, не съм сигурен), обясняваше думите, правеше исторически коментар, и беше интересно и ми хареса. Реших да го посетя в приемния му час.
Когато отидох, не беше сам, и асистентката му беше там.
– Добър ден – казвам. – Аз съм студент от Философски факултет, „Езикознание“. Идвам понякога във Вашите часове.
– Много хубаво – каза приветливо той. – С какво мога да Ви помогна?
– Аз се занимавам с еврейски – казвам. – От около две години, самостоятелно. Ето, донесъл съм Ви тетрадката-речник, за да я видите, и записките ми по граматика. Прочетох „Петокнижието“, сега съм на „Царства“.
Той разгледа речника. Асистентката слушаше разговора.
– И какво е направил той с Петокнижието? – попита тя
– Превел го е – каза професорът. – Ами… Много хубаво.
– Това е – казвам.
– А аз какво мога да Ви помогна?
– Ами да се занимавате с мен… Искам да кажа, да четем, да ми обяснявате. Защото аз съм учил сам, сигурно имам много пропуски. Искам да напредна.
– Да… Разбира се, как не… Може. Заповядайте след Великден.
Великден беще след един месец.
– Не може ли по-рано?
– Но защо? Спешно ли е?
– Е, не. Довиждане.
Реших да се откажа от частните уроци и да си чета сам нататък. След като почти завърших, се върнах в България и започнах да преподавам на хонорар във ФКНФ и гимназията, но не забравих за еврейския. Реших да се запозная с професора, който водеше часовете в Софийския богословски факултет. Това беше проф. Вълчанов.

Първа парабаза

„Nel mezzo del cammin di nostra vita
mi ritrovai per una selva oscura
ché la diritta via era smarrita.“

Данте. „Ад“ I, 1-3

VI. Отново в София

VI.1
Отидох във факултета, намерих кабинета, на който пишеше неговото име и влязох. Имаше изпит.
– Добър ден – казвам.
– Добър ден – каза професорът. – Заповядайте, вземете си билет.
– Не, аз не идвам за изпит… За друго е. Учил съм в чужбина и се занимавах с еврейски. Искам да ми дадете една консултация.
– А-а… Добре. Заповядайте в приемния ми час – утре, в 15 ч.
На другия ден той ме прие.
– И така, за какво става дума?
– Ами аз учих в Атина, няколко години. И се занимавах и с еврейски, но самостоятелно. Ето ми записките, това са.
– Аха. Ясно.
Той взе Стария завет.
– Хайде да ми преведете това.
Аз го преведох.
– Хм. Много добре… Вие знаете повече, отколкото човек, завършил Богословски факултет. И сега какво?
– Искам да науча повече. Можете ли да ми давате консултации? Да работим с текстове или както прецените?
– Не… Аз съм претоварен, няма кога. Но може друго. Завършете за две години богословие – възможно е, на индивидуален план. И аз Ви обещавам, че ще обявя аспирантура по Стар завет и конкурс за асистент при нас.
– Благодаря Ви много, ще помисля.
– Добре. Занимавайте се. Това, което сте направил, е голяма рядкост. Такива хора са като острови… А аз ще Ви подаря една Biblia Hebraicа.

VI.2
След няколко месеца една бивша съученичка ми каза:
– Щом си учил еврейски, трябва да направиш курс в Центъра по древни езици. Познаваш ли хората?
– Не – казвам. – Не знаех, че има такъв център.
– Има. Ще те заведа, ще те запозная с Ирис.
Отидохме в Центъра, който се намираше в Журналистическия факултет. Тя ме представи на Ирис фон Бредов.
Ирис фон Бредов беше германка, завършила класическа филология в СУ и се беше установила трайно в България – имаше два брака и четири деца. Преподаваше хетски.
– Ето, това е Н.Г. – каза съученичката ми. – Той може да преподава староеврейски.
– Така ли? – каза Ирис. – Много хубаво. Къде сте го учил?
– В Атина – казах. – Самостоятелно, но съм се консултирал и със специалисти.
– Колегата е гений – каза съученичката.
– Да, разбира се – каза Ирис. – Добре. Ще обявим курса, сигурна съм, че ще има голям интерес.
Все пак аз отидох да осведомя Вълчанов.
– Бях в Центъра по древни езици, предложиха ми да направя курс по еврейски.
– Така ли? – каза той. – И сега какво се иска от мен?
– Нищо – казвам. – Просто Ви осведомявам. Вие сте професорът, трябва да знаете.
– Хм – каза той. – Това ще е един любителски курс. Не мога да имам нищо общо с това. Ако става дума за отделна лекция, бих могъл да дойда и да говоря… примерно, да изнеса една лекция за еврейския синтаксис. Но цял курс… Не знам какво ще е това. Ваша работа.
Въпреки това курсът се състоя, продължи два семестъра. Събраха се към двадесет души, накрая останаха пет-шест. Вълчанов беше прав, не е добре човек да преподава неща, за които няма диплома. Но аз се потрудих, като смятах, че ще ми е полезно, а щом има и желаещи…
Но не отидох да уча богословие и се завърнах към грецистиката.

VI.3
Баронесата фон Бредов беше от онези жени, които се омъжват по любов. Така че тя, още като съвсем младо момиче, обикнала мъжа си и го последвала в България, където й предстояло да роди от него две деца. Но освен това решила да учи нещо в Университета и избрала класическа филология.
Нейните колеги й помагали да научи по-бързо български.
– Ирис, утре на упражнението по гръцки Богданов ще ни пита дали сме си превели текста. И като те попита дали си го превела, ти трябва да отговориш: „Ами, чушки превела…“
На другия ден проф. Богданов, тогава още асистент, попитал всеки от дошлите дали са готови с поставената задача, но никой не бил превеждал. Накрая се обърнал и към нея:
– Ирис, Вие, не се съмнявам, сте се справила с Вашия пенсум?
– Ами, справила… Чушки справила…

(разказано от Красимир Банев)

VI.4
Всъщност ученето на езици през студентството ми не беше съвсем без цел, а имах намерение да изчета по-важните религиозни книги в оригинал. Затова поучих малко арабски и санскрит, но не можах да напредна, защото вниманието ми се разпръсваше в много посоки. Купих си почти всичките книги на Мирча Елиаде и ги прочетох, като особено ми хареса тритомната „История на религиозните идеи и вярвания“. Реших, че ми се занимава точно с това.
В София покрай другите занимания намислих да направя и курс по история на религиите. Поговорих с няколко души и някой ме посъветва да се срещна с един от преподавателите във Философски факултет. Намерих го в сградата до паметника „Левски“, където имаше часове. Представих му се и казах за какво го търся.
– Значи Вие сте учил там… Това е интересно. Добре. Да, при нас е възможно да се предлагат спец-курсове и спец-семинари. Напишете Вашето предложение на 1-2 страници и ми го дайте, а аз ще го представя на колегите.
Аз написах идеята си на 3-4 страници. Ставаше въпрос да се разкаже за по-влиятелните световни религии, като щеше да се мине през имената и названията на Бога. Поради това приложих необходимите пасажи от някои свещени книги, сред които бяха Библията, Коранът и Бхагавад-Гита. Занесох написаното на преподавателя, а той ми каза да мина след седмица.
На другата седмица той ме посрещна с мрачен вид.
– А Вие всъщност какво мислите да правите с това нещо?
– Ами… Ще говоря на студентите за тези неща. Ще ги обсъждаме.
– На мен не ми е ясно какво може да излезе от това. Написал сте някакви думи… но аз не знам дали можете да мислите за тях. Ето за този – и той ми посочи един от излизащите студенти – за него знам, че може да мисли. А за Вас не знам.
– Добре – казах. – Но все пак да предложим курса, да опитаме. Предполагам, че ще има някакъв интерес.
– Не, че ще има интерес, и аз знам. И не някакъв, ще има голям интерес. Но не знам дали ще се получи нещо. Все пак ще осведомя колегите.
Той занесъл текста в катедрата, но не го представил, а го дал на една от колегите си, която ме знаеше отпреди време, и тя казала какъв съм и съобщила за предлагания курс. След като я изслушали, той взел думата и казал:
– Колеги, моля ви, в никакъв случай не приемайте това предложение. Познавам този човек, виждал съм го. Той е един идиот. Уверявам ви, че е така. Той се е побъркал от учене на езици. Моля ви, отхвърлете го.
Преподавателите се вслушали в съвета му и не приели курса.
Жена ми пък, която присъствала на обсъждането като редовен преподавател, била впечатлена както от самото предложение, така и от характеристиката, която чула, и се опитала да узнае телефона ми от хората, които говорили за мен. Но се оказало, че не го знаят.
Затова през тази година ние с нея не се срещнахме.

13. Запознанство с жена ми

13.1
Хезиод съветва: „Не си взимай жена отдалеч; може да не е от съседната къща, но нека е от близко място.“
Аз обаче произхождам от Медникарово (северно от Хасково) по баща и от Дупница по майка, и след детството рядко ми се е случвало да навестявам родните им места; така че нямах възможност да си избера съпруга оттам.
Когато се запознах с жена ми, знаех за нея само, че е асистентка в СУ и се занимава с гръцка философия (Аристотел). После узнах, че е от Стара Загора, но този град го свързвах повече с приятели от армията и не гледах на него като близко място.
Впоследствие обаче научих нещо по-точно: че баща й е от Дряново, а то е съседно на Медникарово, на не повече от един час път с магаре.
Така че ако моят и нейният баща не се бяха захванали със занаяти и наука (тъй като тъст ми е строителен техник, а баща ми – агроном), а бяха останали на село, нищо чудно да си бях намерил пак същата жена.
Така че без да знам и мисля, съм последвал съвета на прочутия поет.

13.2
Седим веднъж с жена ми и една колега от университета и тя ни разказва как някога е прочела нейната книга.
– Аз бях последната година в гимназията и си купих твоята книга и я прочетох дума по дума, сигурно два-три пъти. И си мислех, че тази жена, която е я писала, сигурно е на 70-80 години поне. Същата есен идвам в София като първокурсничка и стоя веднъж с един познат в двора на университета, и си говорим. И ти тогава минаваше, а той казва: „Нали ми разказваше за онази книга, която си чела? Ето, тази е авторката.“ А аз те гледам и си казвам: „Не, не е възможно това момиче да е написало онази книга, то е на 24-25, и в никакъв случай повече…“

14. Срещи с хора

14.1
Имах един братовчед, няколко години по-възрастен от мен, който се занимаваше с рехабилитация и йога, и непрестанно ми говореше за Изтока, за ашрами и някои си Шри или Свами, чиито имена аз забравях незабавно. Но независимо от това си говорех с него, пък и споделях, че се обучавам в китайско бойно изкуство, чета книги по история на всички религии и възнамерявам да установя с най-голяма точност общото между тях. След един такъв разговор той поклати възхитено глава и каза:
– Мисля, че ти вече си напълно готов за един разговор с Хинков.
От това разбрах, че някъде в София живее човек, на когото бих могъл да бъда представен, ако съм достоен, и че за да проведа какъв да е смислен разговор с него, се нуждая от продължителна и целенасочена подготовка, каквато за щастие донякъде съм придобил. Замълчах си, но след няколко месеца, когато отново се върнах в България, той ми се обади и ме заведе на улица “Самуил“, недалеч от „Патриарха“.
Изкачихме се по едно тясно, извито и скърцащо дървено стълбище и позвънихме. Отвори ни едър, белокос човек, погледна ни за секунда и без да каже дума, посочи с ръка накъде да вървим. Това беше той. Влизаме в апартамента, който беше напълно затрупан с книги, по всички стени от пода до тавана; след един малък преходен хол се влизаше в стая с бюро, зад което той седна. Около него шаваха напред-назад двама-трима мъже на различна възраст и непрекъснато му говореха нещо, без да се слушат помежду си, нито да са сигурни, че той самият ги слуша или има желание за това. Прекарахме известно време в тази обстановка, може би към час, след което братовчед ми реши, че е достатъчно и можем да си ходим. Не си спомням дали ме представи, май не. Сигурно нищо не съм казал, може би защото беше невъзможно да бъде прекъснат някой от говорещите. Но на излизане Хинков ни изпрати до вратата и каза: „Заповядайте отново.“
Това беше по времето, когато още бях студент; но след като се върнах окончателно, някъде към края на 1991-ва, започнах да го посещавам. Посещаването ставаше така – отиваш и звъниш, отварят ти и влизаш. Рядко се случваше да е сам. Междувременно беше преместил бюрото в преходния хол, вероятно за да освободи още място за книги във вътрешната стая. След време сложи и метални стелажи по средата й, и сигурно влизането в нея щеше да стане невъзможно, ако не се налагаше да се простират дрехи на балкона. Така че все пак една тясна пътека дотам беше оставена. Той живееше с жена си Севда (тя беше към 30 години по-млада от него, трета съпруга), една-две котки и едно куче. С годините кучетата и котките се сменяха.
Хинков не беше много приказлив, но и да искаше да говори повече, не можеше, защото гостите му не млъкваха почти никога. Севда винаги носеше кафе, чай, кока-кола и някакви бисквитки и соленки, които гостите донасяха от време на време. Понякога играеше шах и това беше продължително занимание, често по цял ден, така че когато го заварех да играе, стоях малко и си тръгвах. Друг път обаче оставах повече, защото попадах на събеседници.
Още в началото започнах да му нося книги – от тези, които бях накупил в Гърция. Той ги преглеждаше една по една и му ги оставях за няколко дни, после идвах с други и отнасях първите. Така го запознах с цялата си библиотека: някои и досега са там, затова пък някои негови останаха при мен. Все пак в един момент той взе решение да не дава книги на никого (почти на никого). Когато му искаха, казваше: „Не давам. Ако ти се чете, стой тук и чети, колкото искаш.“
Когато се запознахме, беше към 63-годишен и аз го посещавах непрекъснато в продължение на две-три години, след което домашните задължения и работата ме принудиха да ходя по-рядко. Всеки път, като отидех, казваше: „Какво ново? Пишеш ли нещо? Издал ли си нещо? Хм. Много интересно…“ Можех да му разказвам, каквото желая. Освен това го запознах с всичките си приятели – с всички, които имаше смисъл да бъдат заведени.
Той предвиждаше старостта, но като че ли тя не го притесняваше много. Мисля, че до 80 изглеждаше почти по същия начин, както когато се запознахме. После започна да старее видимо, но постепенно.
За някои неща имахме различни възгледи, но никога не спорехме. Той все беше зает с разни планове – списания, организации, вечно доработваната му книга за И-Дзин, която кой знае дали някога някой ще подготви за издаване.
Беше 37 години по-възрастен от мен и винаги сме си говорили като равни. Сега някои от хората, с които говоря, са точно толкова по-млади от мен, и това е повод да си спомням за неговия начин да разговаря. И все пак сме различни.
Той почина на 6 януари 2014, на Богоявление. Опелото му беше в църквата „Свети Георги Победоносец“ – точно срещу дома, в който живееше.

14.2
Имах преди време един колега, по-възрастен от мен, който преподаваше латински и други класически предмети. Та той, когато седнеше в някое заведение, казваше на сервитьорката:
– Моля Ви да ми донесете една съвсем обикновена ракия (като ясно подчертаваше думите „съвсем“ и „обикновена“, и след това не отговаряше на никакви уточняващи въпроси).
Някой аристотелист би казал, че той поръчваше ракията „ἁπλῶς“, значи „просто ракия“, без никакви допълнителни спецификации. Тъй като смяташе, че ако заведението разполага с някаква истинска (ὄντως) ракия, то тя би трябвало да става за пиене.
Освен това искането беше безусловно („ракия и нищо друго, нито повече, нито по-малко“), с което той пресичаше всякакви опити да му се каже: „Ще Ви донеса ракия само при условие, че ми кажете…“
И наистина, поръчката му винаги се изпълняваше.

14.3
Когато се върнах от Атина и започнах работа в гимназията и университета, забелязах, че слабо познавам учените-хуманитари с изключение на класиците, с които съм биографично свързан. Затова покрай работата и личния живот започнах охотно да се запознавам с хора от тези специалности – философия, филологиите, история и прочее.
Веднъж се заприказвах с един колега от СУ, към десет години по-възрастен, който участваше активно в интелектуалния и обществения живот и смяташе себе си за много начетен човек.
– Аз съм независим интелектуалец и се изказвам открито по различни въпроси – каза той. – Не ме е грижа кой какво мисли за мен, това не ми е проблем.
– Ами аз и затова разговарям с теб – рекох. – Иначе защо…
Той ме погледна, като повдигна вежди.
– Ама и ти имаш самочувствие, значи…
Но наистина аз не подценявах нито общественото му присъствие, нито академичната му подготовка, а просто смятах, че това, някой да е независим от хорското мнение и идеологиите, е достатъчна причина да се говори с него – ако пък не е, по-добре да бъде избягван, независимо от останалите му качества.
Тогава мислех така просто по интуиция, а сега – защото знам, че така трябва.

14.4
С Вълчанов останахме добри познати, аз му се обаждах от време на време и той се държеше внимателно. Изказа се за дисертацията ми на вътрешната защита. Веднъж се видяхме на представянето на книгата „Ялдабаот“ на архим. Стефанов. Той ми го беше препоръчал още преди години, защото забеляза, че работим по близки теми.
– Тези неща, с които се занимавате, са много интересни и слабо познати. У нас с това се занимава П. Стефанов, той работи в Шуменския университет. Може да се свържете с него. Имайте предвид, че той е малко sui generis… но нищо. Доста е осведомен.
Не се свързах веднага с колегата, но се запознах с него случайно в НДК, по време на конференцията „София – Премъдрост Божия“. Видяхме се на бюфета.
– Вие колко книги имате? – попита той.
– Една – казах. – За херметизма.
– Аха. А къде сте учил?
– В Атина, в университета.
– Мда. И кой е баща Ви?
Аз го загледах по-внимателно.
– Не е известен.
– Аха. Значи е ченге…
Аз нищо не казах, тъй като не ми се беше случвало да чуя такова нещо, но не се подразних много, защото човекът се държеше съвсем естествено. Впоследствие продължихме да си говорим, главно по мейла. След време той ме покани да представя книгата му за гностицизма, която беше писал много години. Представянето щеше да е в Столична библиотека.
– И не бъдете много строг – каза той.
Написах немалка рецензия, в която разказах за книгата и изложих и своите схващания за гностицизма. Имаше доста хора, главно от богословските среди. На представянето беше и Вълчанов. Когато отидох да се видим, той ме погледна със симпатия и каза:
– Те не Ви разбират…

15. Университетът и науката

15.1
През есента на 1993 г. подписах безсрочен договор със СУ и станах редовен преподавател – в класическа филология. След известно време ми се обади един от учителите в класическата гимназия, с който се знаехме от много време и предложи да се срещнем. Видяхме се.
– Искаш ли да станеш преподавател в Балканския колеж? – попита ме той.
– Не – казах. – Аз вече съм на работа, в СУ. Няма как.
– Всъщност това е само проект – каза той. – Не става въпрос да се започне работа от утре, сега подготвяме документите. Но за да стане, трябва да има хора, които да кажат, че са съгласни да преподават. А дали ще преподават и колко – това е друг въпрос.
– Тогава може – казах. – Запиши, че съм съгласен.
– Имаш ли легализирана диплома?
– В какъв смисъл?
– Ами дали ти е признато висшето образование. Нали си учил в чужбина.
– Би трябвало да имам. Нали съм на работа вече, дал съм си документите.
– А ходил ли си в Министерството на образованието? Там има един кабинет, където легализират дипломите на завършилите в чужбина.
– Не съм.
– Е значи нямаш.
– И какво от това?
– Ами нужно е. Но нищо, ще ти направим. Аз ще се заема с тази работа.
Аз му дадох дипломата си от Атинския университет – това беше един лист формат А4 със съобщение, че съм завършил там, подпис и печат. Той я взе заедно със списъка с положените изпити и ги отнесе някъде да ги преведат. След известно време отидохме заедно в Министерството.
Очакваше ни една госпожа. Моят познат извади документите, вече преведени, и й ги представи.
– Кое Ви е дипломата? – попита тя.
– Ето това – казах. – Този лист.
– Това не е диплома.
– А какво е?
– Дипломите оттам изглеждат по друг начин. Те са в калъф и имат вид на пергамент.
– А, знам го това – казах. – Човек може да го получи. Само че струва скъпо. То е като сувенир, за да си го сложи някой в рамка.
– Не – каза тя. – То е истинската диплома, него трябва да имате. Това тук е само един лист.
– Сега какво искате да кажете? Че нямам висше образование?
– Не, не казвам, че нямате… Но е нужен документ.
– Ето го документът, това е. Там пише, че съм завършил. Това съм дал в Софийския университет и те са го приели. Нали от три години работя там.
– Е, това за Софийския университет може и да е достатъчно, но за нас не е.

Аз погледнах към моя познат. Той имаше угрижен вид.
– Не, вижте, наистина това е положението, аз се погрижих за превода, консултирал съм се със заклети преводачи, те превеждат този текст, който е написан тук. А ето и пълния списък с изпитите и оценките – 40 изпита. Всичко е редовно…
Жената се замисли.
– Добре, може и така да е. Ще взема нещата, елате другата седмица.
На другата седмица тя ми даде едно картонче, на което пишеше, че дипломата е призната.
– Това е, свършихме работа, въпреки всичко. Сега го пазете обаче, защото оттук нататък това Ви е документът, че имате висше образование…

15.2
В един от маниакалните си пристъпи на четене събрах в къщи всички томове на Платон и Аристотел и ги прочетох. Това отне към 3 години (1994-1997), защото текстът не е малък – 2500 стр. Платон и 4 000 Аристотел в Teubner-овските и Loeb-овските издания. След това отидох на една философска конференция и четох нещо за „Горгий“. И преди да започна, спонтанно заявих: „Според мен „Горгий“ е най-хубавият диалог на Платон!“
Това мнение съм запазил и до днес, макар да намирам за много хубави и други неща от него; и понякога си задавам въпроса защо точно „Горгий“ ми харесва толкова много.
Причината е, че там най-добре от всички писания на Платон, а може би и най-добре изобщо, се обсъжда въпросът за лицемерието и неотделимата от него угодливост. А това са неща, които много са ме интересували и винаги са ми изглеждали някак загадъчни.
Какво е лицемерие може да се разбере от мита, който се разказва в края: то е, когато за хората се съди според силата им в обществото, което значи според влиянието и привлекателността на положението, което заемат. Затова, когато се разбрало, че съдът над починалите не е справедлив, боговете решили хората да се явяват на него само с душите си: тоест без онова облекло, което скрива човека и сочи само към положението му.
А угодливостта е нещо, което извращава знанията и науките, предлагайки вместо тях изгодни някому лъжи. Когато някой се преструва, че философства, но го прави в угода на земните власти, това е софистика; а когато се преструва, че съди, а всъщност прави услуга някому от корист, това е лошата реторика.

15.3
Седим веднъж с моя професор в университета на V-ия етаж и си говорим. И му казвам:
– Мисля си понякога дали изобщо има някакъв смисъл от това, че говорим пред студентите. Дали нещо се променя в тях, и изобщо остава ли нещо от тези думи?
– Разбира се, че има смисъл – каза той. – Говоренето влияе на хората силно и много от казаните неща никога не се забравят. Не се съмнявайте в това.
И беше прав.

15.4
Веднъж го чух да казва: „От много учене на латински и гръцки човек се поврежда и оглупява.“
Имаше предвид, че знанието за отделното има смисъл само с оглед на общото. Защото, метафорично казано, главата не се пълни с граматически правила и лексически единици, а със съдържателни мисли.

15.5
Веднъж бяхме на някаква конференция и излязохме с няколко колеги да се разходим. Не знам по какъв повод някой спомена нещо за сапун.
Една от колегите, жена с висше образование и научни степени, каза:
– А немците смятат, че културата на всеки човек и народ може да се измери по това, какво количество сапун употребява годишно.
И понеже това ме раздразни, реших да отговоря нещо и казах:
– Сигурен съм, че е така. Те затова са решили да употребят евреите, пък и не само тях, точно за производство на сапун.

15.6
Относно предубеждението, че старогръцкият е работа за много стари хора.
В началото на академичната си дейност бях отишъл в Пловдив да преподавам „старогръцка литература“ на задочници БФ. В действителност ставаше дума за задочнички, тъй като в такива курсове мъже обикновено няма. И влизам в една аудитория с 200 места, пълна до последния стол. И всички момичета избухват в смях, като ме виждат. Те очаквали преподавателят им да е на годините ако не на Нестор, то поне на Омир…
Ето друг пример. В седми клас в къщи взехме решение да кандидатствам в НГДЕК. И ходих на уроци, явих се на изпитите и влязох. След всичко това брат ми ме запита: „Добре, латински хайде, как да е. А старогръцки за какво ще учиш? На него да си говориш най-много с някой престарял дядо някъде из Гърция…“
И все пак нито у нас, нито в Гърция някой е достатъчно стар за такъв разговор. Веднъж с Димка бяхме на Скопелос (древния Пепарет). И там се запознахме с една баба, майка на трима сина, собственици на хотела, където бяхме. Тя беше стара и се казваше Андромаха, и пак не говореше на старогръцки.

15.7
Знам, че колегите ми винаги са се чудели каква е причината да избера за тема на дисертация видението на разказвача от „Херметическия корпус“ (в гл. I). Разбира се, не всички, а само когото го е интересувало. И всеки път, когато са ме питали, съм давал различни отговори, макар че веднъж казах и истината – но не съм сигурен, че ме разбраха.
Работата е там, че в CH I има едно изречение, което, когато го прочетох, го запомних завинаги и си казах, че не го разбирам и трябва да го проумея.
А то гласи (към разказвача, откровение на Ума):
„Плодете се и се размножавайте, и който има ум, нека узнае, че е безсмъртен, и че причина за смъртта е любовта… и всички неща.“
Когато го прочетох (бях на около 25), изтръпнах и си казах, че ще проуча тази книга.
Така и стана. Всъщност „Корпусът“ е нещо, за което в университетите рядко някой е чувал, дори сред античниците. Иначе някога той е бил известен на Запад, особено през Ренесанса. А и предполагаемият му автор е бил изобразяван тук-там, както научих после.
Но както и да е. Преведох го, написах дисертацията и я защитих. После я издадох като книга. После издадох и превода (електронно), а сега може би ще излезе и на хартия. Но въпросът продължава да стои.
Разбира се, някой ще каже, че тук няма нищо сложно, нито ново, защото и във „Федър“ и „Пирът“ се казва, че с любовта трябва да се внимава, че тя е опасна за онези, които не я разбират, а в „Кратил“ – че тялото е като гроб, а после и гностиците са повтаряли, че всичко телесно е лошо… и прочее.
Но аз не смятах, че си струва да се дава толкова лесно обяснение – ако си се родил, значи ще умреш, ако не – няма, и това е всичко. Първо, какво пречи да си се родил и да не умреш? Освен това ако проблемът е в тялото, значи любовта е причина за смъртта само косвено – защото тялото е временно. А не може ли пряко?
И така с времето стигнах до един отговор, който ме задоволява, макар и да не звучи като нещо ново. И той е следният.
Самата любов е нещо, което се ражда. Тя е най-ценното в живота и по-точно казано, тя е самият живот. При това тя е непременно между двама и те са живи чрез нея – когато се ражда тя, тогава и те (в преносен смисъл, но някак и по същество). А раздялата (изчезването на любовта) е като смърт. Тогава и те умират, не само тя.
Така че тя през повечето време заема едно средно положение между живота и смъртта, и е причина и за двете. Затова и хората се боят от нея, защото усещат, че тя носи смърт; но при това мислят, че докато я няма, са живи – а това не е така.

VII. У дома

VII.1
По времето на кризата от 1996 парите много се обезцениха. В началото на 1997 падането на лева спря, но възстановяването вървеше трудно.
Малко след това ме посети един приятел, който работеше като лекар в Америка.
– Е, как е положението сега?
– Подобрява се, но бавно.
– Колко ти е заплатата в момента?
– 168 000 лева месечно.
– О, това звучи доста добре.
– Да, наистина. Обаче едно яйце струва 200 лева.
– Е, това вече е скъпо…

VII.2
Когато се преместихме в новото жилище на “Редута“, реших, че ще си направим хубаво работно бюро. Познавах един майстори от Велинград, писах им какво искам и направих чертеж на бюрото. Беше с три реда шкафчета – долните с вратичка, а горните се изтегляха.
Майсторите направиха бюрото, докараха го в София и го сглобиха. Когато жена ми седна на него, видя, че плотът й стига до раменете.
– Не става – каза.
Трябваше да кажа на майсторите да отрежат единия ред шкафчета.
– И ние си помислихме, че е високо – каза ръководителят им. – Но не ти се обадихме, казахме си: `Той е учен човек, знае какво му трябва…`

VII.3
Стоя в църквата и гледам едно момиченце – най-много на година, но ходи.
И то ме гледа, или по-точно – зяпа и се кокори. Русо, с дебели и кръгли бузки. Обикаля около баща си, по едно време вдигна ръце – да го вземе. Той я взе, а тя пак наднича над рамото му.
По едно време си закри очите с ръка, но я махна. Примигва, гледа и накланя глава. После се прозя – с цяла уста.

VII.4
Когато Теди беше първи клас, го заведохме за пръв път на изповед.
Свещеникът го попитал какво има да разкаже – от недобрите неща, които е направил. Той разказал: закъснявал за училище, ударил сестра си, нарекъл някое момче с такава дума… такива работи.
– Да – казал свещеникът. – А постил ли си три дни?
– М-да – казал Теди. – Постих.
– Какво яде вчера на обяд?
– Пица.
– Каква точно?
– Дяволска пица. Така се казваше…
– А-а, не може тогава да вземеш причастие – рекъл свещеникът. – Няма как. Другия месец…

VII.5
С продавачки съм водил най-различни разговори.
Веднъж Теди си идва от детската градина и казва:
– Тате, госпожата каза, че за утре трябва да носим по два картофа, морков и двадесет бобени зърна. Имаме ли в къщи?
– Мисля, че не – казвам. – Но нямай грижа, ей сега отиваме на пазара и ще купим.
И наистина, веднага се обувам, взимам го за ръка и тръгваме. Отиваме на Ситняковския пазар и аз отдалеч виждам една сергия с много боб на нея. Отивам и казвам на продавачката:
– Добър ден. Моля Ви, дайте ми 20 бобени зърна!
А тя:
– Какво?
– Двадесет бобени зърна – казвам. – Трябват ни у дома.
Тя взе да се оглежда.
– Е как да ви дам двайсет зърна? Как да ви ги претегля?
– Ами как… Знам ли…
„И тя намерила какво да ме пита“ – казвам си. – „Този кантар за какво й е…“
– Добре – казвам. – Няма нужда да ги теглите. Кажете колко струва едно зърно, ще умножим цената му по двадесет и ще Ви платя…
А Теди стои и гледа тревожно – решава се подготовката му за утрешния час…

VII.6
Веднъж отивам да взема Теди от училище, след последния час – може би са имали физическо. Отивам до входа и гледам – вратата заключена. Той има три отделни врати, от които двете винаги бяха заключени, а този път и третата. Те са със стъкла и се виждаше, че към двайсет деца стоят вътре и чакат да излязат, но не могат.
До входа има стаичка на портиера, а отвън – звънец за нея. Аз започнах да звъня и звъних няколко минути, но портиерът го нямаше – може би отишъл някъде по етажите.
Аз се изнервих, дръпнах вратата за дръжката и я отворих, макар че беше заключена. Децата започнаха да се смеят. Портиерът изведнъж се появи.
– Ти какво правиш?
– Отварям вратата.
– Как я отваряш? Ти я разби.
– Децата не могат да стоят така заключени, вратата трябва да е отворена.
– Имаш влизане с взлом.
– Ако на някое дете му беше станало лошо и му беше станало нещо, ти щеше да идеш в затвора.
Отнякъде дотича учителката по физическо и започна да ни помирява. Теди вече беше излязъл и ни оглеждаше с учудване. Аз го взех за ръката и тръгнахме към къщи.

VII.7
Вървим със Теодор и Леда из квартала и се прибираме. Те са на 7 и 9 години.
– Тате – казва Леда, – хайде да отидем на… [където има люлки].
– Не – казвам. – Днес няма да ходим там.
– Защо?
– Защото не е необходимо.
– Как не е необходимо?! Какво значи „не е необходимо“? Ето това никога не съм можела да разбера. Как може нещо… да не е необходимо?
– Ами просто не е нужно… не се налага.
– Как не е нужно? Аз искам!
Наистина, „не е необходимо“ е странен отговор. Той показва, че нищо не пречи да се направи нещо и все пак то няма да се направи. А ако е приятно, достъпно и няма очевидна вреда от него?
Можех да кажа, че желанието да правим приятни неща не ни е много добър приятел и затова от време на време трябва да му възразяваме и да му отказваме. Но тя нямаше да е доволна от такъв отговор.

VII.8
Докато Леда и Теодор бяха малки, всеки ден им пускахме да гледат рисувани филмчета по телевизията и аз често стоях да ги гледам с тях. Затова в къщи известно време имахме два телевизора – един в дневната и един в тяхната стая.
Веднъж, когато бяха на около 10 и 12 години, влизам в стаята им и виждам, че телевизорът работи и те го гледат – но не филм или спортно предаване, а просто вървят различни неща.
И казвам с прискърбие:
– Деца, как може да гледате телевизия?
Скоро след това те престанаха да включват телевизора, а след известно време казаха, че само заема място и го занесохме на баба им за да го даде на някой, който има нужда.

VII.9
– Тате – попита веднъж Леда, когато беше на около десет години, – лекарите радват ли се, когато хората са болни? То не би трябвало… Би трябвало да искат да са здрави. Но ако няма болни, тогава какво ще прави лекарят?
– Лекарят не се радва, че хората са болни – рекох. – Но на здравия какво да му се радваш, то си е нормално да си здрав. Лекарят обаче се радва, когато хората оздравяват…

VII.10
Понякога човек може да бъде нетактичен просто от несъобразителност.
Бяхме отишли веднъж четиримата на Хисаря. Сядаме в ресторанта на хотела, поръчваме неща за ядене и аз накрая добавям:
– И една голяма бутилка минерална вода „Горна Баня“!
– Ние тук нямаме вода от Горна Баня – каза мрачно келнерът. – Тук е Хисаря…

VII.11
Тъй като съм домоуправител, често разговарям със съседите по разни въпроси около правата и задълженията на всеки. И един от тях веднъж ме погледна право в очите и каза:
– Слушай сега. Не искам проблеми! Стига вече проблеми…
И наистина понякога се питаме какво пречи да уредим живота си така, че да постигнем пълно спокойствие (поне в отношенията със съседите, ако не друго).
А причината е, сме подложени на изпит, който никога не спира. И няма защо да се съжалява за това.

VII.12
Близо до нас се откри нов супермаркет.
– Ами хубав е супермаркетът, какво. Ето, има и книги…
– Да, но това са такива книги, каквито дори и аз няма да купя…

VIII. Европа – северният Вавилон

16. Студенти

16.1
Веднъж правихме един семинар в Ректората, темата беше „Класическо образование и идея за класическа древност“. Това е мой курс, аз съм го внесъл в учебния план. И нещата си вървят – има лекции, дискусии след това, идват немалко хора.
И един мой студент ми казва: „Аз имам един приятел художник и той предлага да направи един перформанс за семинара – и след това да го обсъдим.“ И аз казвам: „Перформанс ли? Добре. Може.“
И наистина, следващата седмица той довежда приятеля си художник и с него някакво момиче. И казват: „Перформансът ще е на площадката пред аудиторията, само няколко минути и след това се връщаме вътре.“
Отиваме на площадката да гледаме. И се появява момичето, абсолютно гола, без нищо, само с едни кабели омотани около нея – и светят. А те бяха включени някъде, както забелязах, иначе нямаше да светят.
А аз се притесних и си казвам: „Добре, гола, гола; но сега ако я хване токът и й стане нещо, какво ще правим? И каква ще е тази сцена – на четвъртия етаж на Ректората лежи ударено от ток момиче, без нищо, и това в рамките на „Класическо образование и идея за класическа древност“. Ще кажат: `Това ли са ти семинарите…`“

16.2
Със студентите по класическа филология имаме час за Херодот. Те са чели, учили – достатъчно. Към края на часа се обръщам към една студентка и я питам:
– А Вие как решихте да кандидатствате в нашата специалност?
– Ами… – казва тя. – Аз всъщност мислех да стана художничка. Взимах уроци по рисуване.
– Да… Това е много хубаво. И какво?
– Но моите родители ми казаха, че като художник няма да намеря лесно реализация, и че трябва да се заема с нещо по-практично…

16.3
Имам една студентка, яви се на изпит за зимния семестър. Знаеше горе-долу, между 4 и 5.
– Да Ви пиша пет? – казвам.
– А може ли да се явя на повишителен? – казва тя.
– Може, как не. Елате на… тази дата.
Идва тогава – пак същата работа.
– Добре – казвам. – Постарала сте се, чела сте. Петица. Дайте книжката да Ви я напиша.
– Няма!
– Но защо?…
– Така!
– Хм. Е как… Добре. Искате да се явите отново ли?
– Да.
– Добре. Елате на… еди-коя си дата.
Работата е в това, че няма никакво значение какво иска студентът. Ще му напиша, колкото реша. Така че тя си изкара шестицата точно заради тона, който се осмели да ми държи.
Това се случва рядко, но някои неща се случват рядко.

16.4
Говорим със студентите за „Горгий“.
Сократ казва:
– Завършилият реторическа школа отива да говори пред гражданите за най-важни неща – добро, справедливо, красиво и прочее. Но той самият ще ги знае ли тези неща? Само защото е учил реторика?
– Трябва да ги знае – казва Горгий. – Ако не ги знае предварително, ще ги научи от мен.
– А ти нали каза преди малко, че учителят по реторика не бива да бъде обвиняван, ако училият използва изкуството за несправедливи дела. Защото то си е на негова отговорност. Значи може и да не знае кое е добро…
Горгий се затруднява да отговори.
Студентите се чудят.
– Но къде е проблемът? Какво пречи човек да знае кое е добро и пак да прави каквото си ще? Да постъпва лошо…
– Не е така – казвам. – Да познаваш доброто не е като да знаеш таблицата за умножение. Защото ти можеш да умееш да смяташ по-добре от всички, но това не засяга душата ти цялостно, не те променя. То е просто „прибавяне“ на някакво умение – да смяташ. А когато познаеш доброто, ти се променяш цялостно, ставаш различен. И тогава целият ти живот се подчинява на това – да бъдеш добър. Тогава дори и да сгрешиш, то ще е от безсилие, а не от незнание.
Горгий разбира това и затова не може да възрази на Сократ. Наистина, ако вършиш умишлено несправедливости, значи не познаваш доброто, а само си чувал нещо за него. Грешката му е в това, че е допуснал, че то може да се преподаде като всеки друг предмет. Но не може.
Първо, за да предложиш някому знание за него, ти самият трябва да го познаваш – значи да си преживял промяната, а не просто да си специалист по нещо. Но дори и да го познаваш, пак няма да успееш да го предадеш на всеки, а само на този, който пожелае. А пожелаването на доброто се случва в сърцето – това е добрият избор. И учителят няма как да повлияе върху този избор. Значи не може да го преподаде.

16.5
Четем със студентите „За душата“ на Аристотел (на гръцки).
– Прочетете тези няколко страници в превод – казвам, – и следващия път ми разкажете съдържанието им.
Видяхме се след няколко дни.
– Какво стана?
– Нищо не разбрахме – казват те.
– Няма проблем – казвам. – Ето какво пише там.
И им го разказвам.
– Как ви се струва?
– Много е интересно – казват. – С какви въпроси са се занимавали хората… Харесва ни този философ.
– Да – казвам. – Ето затова човек ходи в университет. Ако ставаше с четене на книги, всички щяха да си стоят в къщи, да четат и да са отлично образовани.

16.6
В четвъртък следобяд имам упражнения по литература и за тази седмица бях казал на студентите да прочетат „Дафнис и Хлоя“. Упражненията вървят така: те разказват каквото са прочели, а аз им помагам и правя коментари, каквито обикновено се правят във връзка с произведението. Преди часа си прегледах романа, за да видя какво съм забравил и какво още не съм забелязал. Направих си и конспект от няколко страници (както обикновено).
Отивам в час, студентите са там.
– Здравейте. Значи днес имаме роман. Четохте ли „Дафнис и Хлоя“?
– Не-е – отвръщат те в един глас.
– Така ли? И сега какво?
– Ами нямаме го за днес. Нали ни писахте. Днес – лекция за философията, а утре – „Дафнис и Хлоя“.
Щом са толкова единодушни, значи е така.
– Хм. Добре. Тогава – философия.
Обърнах листа със записките си от романа, за да си отбелязвам какво говоря.
– И тъй, класическата гръцка философия възниква в Йония, към началото на VI в. пр. Хр., и първият, за когото се е казвало, че е философ, е Талес…
Лекцията продължи 75 мин. без почивка: йонийци, питагорейство, елеати, софисти, Сократ, Платон, Аристотел.
– Това е – рекох. – Свършихме работа. Обаче за утре – „Дафнис и Хлоя“…

16.7
– А Вие откога учите старогръцки?
– От осми клас. Или по-скоро, от девети.
– Това е цял живот…
– Да. Но когато се заема с нещо, човек не знае колко време му предстои да го учи. Откъде може да знае? Как може да се направи план: „Ще уча това десет години, после ще започна работа, жилище, осигуровки…“ Кой може да му гарантира, че след три дни ще е жив? Затова трябва да се учи безкористно. Значи – човек да учи точно това, което му харесва най-много и да не прави планове за далечното бъдеще.

17. Конференции

17.1
Веднъж една колега ме покани в Брюксел като рецензент за дисертацията й, която тя беше написала в „Свободния университет“. Казах й, че съм съгласен и ще отида, и предпочитам да произнеса рецензията на френски, но не мога да я напиша добре. Затова решихме да й я изпратя на български, а тя да я преведе.
В журито освен мен бяха деканът на факултета, научният ръководител и две преподавателки от същия университет. Аз бях облечен в мантията на Софийския университет, тъй като в писмото, което бяха изпратили, пишеше, че външният рецензент трябва да е облечен в официалната дреха на своя университет.
Когато ми дадоха думата, благодарих за поканата и казах, че френският ми не е добър, но все пак намирам за правилно, след като основният работен език е този, да прочета рецензията на него.
После деканът каза:
– Но моля Ви, Вашият френски е много хубав…
– Чак толкова не – казах. – Но щом сте ме разбрали, това стига…

17.2
През същите тези дни бях влязъл в едно магазинче да пазарувам, съвсем в центъра. Казах на продавача какво искам на френски и той ми отговори, но езикът, на който отговаряше, не беше френски и изобщо не беше никой от езиците, които бях чувал. Тъй като не го разбрах, попитах същото на английски и той ми отговори незабавно, но пак на същия език. Затова се отказах да пазарувам там и отидох да търся друг магазин.
Изглеждаше ми странно човек, който продава сувенири на 50 метра от централния площад на Брюксел, никак да не знае френски, нито английски. Най-вероятно е отговарял на фламандски. При това говореше доста пространно и членоразделно. Явно предпочиташе по-скоро да не продаде нищо, отколкото да говори на други езици.

17.3
Веднъж бях в Грузия на конференция за „Аргонавтите“.
В един от дните ни предложиха да ни закарат с автобус от Тбилиси до устието на река Фасис и да ни покажат развалините на града на цар Еет.
– Не, няма да отида – казах на едни от колегите, с които си говорехме. – Тук в центъра има едно прекрасно кафе, на което човек може да седи вечер колкото си иска и да пие нещо, и всичко наоколо е толкова спокойно и красиво. Не мога да пътувам цяло денононощие до Фасис и обратно. А и Черно море съм го виждал…

17.4
В Тбилиси е невъзможно да разбереш на коя улица се намираш и изобщо къде е каквото и да било, защото всички надписи са на грузински. Никога не съм мислел, че това може да е проблем, научих го за пръв път там. Дотогава винаги съм бил в страни, където, ако не друго, поне надписите можех да разчитам.
Но с говоренето не е така. Недалеч от огромната нова църква в традиционен грузински стил (мисля, че в целия православен свят няма по-висока) група лели продаваха сувенири. Бях сигурен, че няма да знаят английски, а в Грузия руският от известно време насам не е чак толкова добре приет. Затова ми хрумна, че мога да ги питам за разни неща на български. Оказа се, че разбират почти всичко.

17.5
На конференцията една колега от Грузия прочете доклад със заглавие „Градината на Медея“. Ставаше въпрос за това, какви билки вероятно е отглеждала Медея, за да може после с тях да лекува хората.
Една госпожа от Англия попита:
– Аз съм чувала, че Медея освен лечителка е била и отровителка. Така че в градината й сигурно е имало и някои зловредни растения, как мислите?
– Не – отговори твърдо лекторката. – Медея е била добра. Вярно е, че някои билки могат да служат както за лечение, така и за умъртвяване. Но Медея никога не се е стремяла да наврежда на хората и ако си е служела с отрови или магии, това е било само в случай на нужда и ако не е имала друг избор…

17.6
Преди няколко години бях във Варшава – през декември, на една конференция по история на класическото образование. На летището се срещнахме с А.К. Гаврилов – професор по старогръцки в Петербург. Не се познавахме, но една млада жена полякиня, която дойде да ни посрещне, ни запозна и ние веднага се заговорихме.
– Извинете, но ние с вас няма да си говорим на руски – каза тя.
– Няма проблем – каза Гаврилов.
– Няма – казах. – Аз не знам полски, така че нищо не пречи да си говорим на английски.
Качихме се на таксито. Варшавското летище е далеч от града, а освен това имаше и задръстване, така че сме пътували поне един час. Разбира се, ние с Гаврилов нямаше защо да си говорим на английски и говорихме на руски, а водачката ни мълчеше.
– Аз не говоря много добре – казах му. – Винаги съм учил руски и досега чета много често, но с говоренето се справям слабо. Забравям думи, а освен това никога не съм сигурен, че улучвам добре падежите.
– Е, да – каза той. – В българския падежи няма, нали?
– Няма. В старобългарския е имало, но сега вече – не.
– Така е. Вие българите не говорите старобългарски. Ние руснаците сме тези, които говорят старобългарски…

17.7
Конференцията във Варшава беше само началото на един голям проект за проучване на историята на класическите изследвания. Институтът, който го организираше, се намираше на централната улица в Стария град.
Намерих го лесно. Секретарката ме посрещна много любезно, а после се появи и директорът, който радостно раздруса ръката ми и едва не ме прегърна.
– Добре ли се настанихте? – попита секретарката. – Заповядайте довечера на вечерята за участниците, днес още нямаме работа. Може да се разходите из центъра, да видите паметника на нашия крал…
Старият център на Варшава е съвсем малък, изграден наново след ВСВ, тъй като по време на войната всичко е било изгорено от немската армия. Оказа се, че паметникът е на Сигизмунд III, завоевателя на Москва от 1610-1612.
По пътя видях един огромен и напълно празен площад – после разбрах, че там се е намирал православният храм „Св. Александър Невски“, разрушен след Първата световна война. Сега там няма нищо, само в началото му има паметник на маршал Пилсудски, герой от войната със Съветска Русия.
На вечерята седнах до секретарката.
– Вие българите защо сте такива русофили? – попита ме тя с широка усмивка.
– Не сме само ние – казах. – Знам още един народ, който е също толкова русофилски като нас, ако не и повече.
– Така ли? И кой?
– Арменците. И те са търпели такива беди, или дори по-големи. Затова и досега се надяват на Русия, в случай че стане нещо…

17.8
На конференцията се очакваше всеки от участниците да разкаже за историята на класическите изследвания в своята страна.
В изказването си аз направих едно въведение в смисъл, че идеята е чудесна и историята на класическите изследвания е нещо много увлекателно; но главният смисъл на събирането ни е във възможността да се поговори за историята изобщо. След това разказах за заниманията с античност в България като започнах от св. св. Кирил и Методий и стигнах до съвременността.
След като завърших, директорът на института взе думата и запита:
– Вие българите защо сте такива русофили?
– Ще Ви го кажа по следния начин – отговорих. – Когато един руснак дойде в България, той узнава, че там никой не го възприема като чужденец. Наистина това е положението. Ние смятаме за чужденци всички други, дори примерно сърбите, които са ни съседи и езикът им е много близък до нашия. Но и те са чужденци. Руснаците обаче не, и стане ли дума за тях, ние казваме: „Не, това не са чужденци, те са руснаци, то е друго…“ Чрез това може да се разбере и всичко останало.
След като дискусията завърши и започна почивката, една от участничките, която беше от Русия, дойде при мен и каза:
– Много Ви благодаря за изложението и за всичко, което казахте.

17.9
През 2010-та прекарах няколко месеца в Будапеща, за да пиша изследване за историята на българското класическо образование. Веднъж участниците в проекта се бяхме събрали в един ресторант на вечеря. Аз седях до един колега руснак, който преподаваше латински в Хелзинки.
Вечерята продължи дълго и ние си говорихме на всякакви теми, като по едно време стана дума и за корупцията.
– Корупцията е беда – каза той. – Никъде не е приятна, но най-лошо е, когато навлезе в съдебната система и правоохранителните органи.
– А как е в Русия? – попитах аз.
– Ще Ви го кажа с един виц. Някой си решава да стане милиционер. Подава си документите, явява се на интервю и го приемат. Назначават го, дават му документи, униформа, служебно оръжие, всичко както трябва и го изпращат да работи. След няколко месеца забелязали, че не си взима заплатата. Обадили му се и му казали: „Елате да си вземете заплатата.“ „Какво? – учудил се той. – И заплата ли има?…“

17.10
През повечето време с него си говорехме на английски.
– Вие двамата защо си говорите на английски? – попита възрастният унгарец, който седеше срещу нас. – Не се ли разбирате, ако всеки говори на своя език?
– Не – казах. – Ако той ми говори на руски, аз ще го разбирам, но ако аз му говоря на български, той няма да ме разбира.
– А защо Вие не му говорите на руски?
– Не мога. Откакто съм в Унгария, всички чужди думи, които ми идват в главата, са само на английски…

17.11
Към средата на 70-те баща ми беше отишъл по някакъв повод за една седмица в Западна Германия – в Брауншвайг. Там му се случило да поговори в частна обстановка с някои немци – научни работници от селскостопанския сектор, като него. И като се върна, коментираше:
„Хм, чудна работа с немците. Приказваме си една вечер на масата и ги питам за Хитлер – а какво мислите за него? И си мисля, ще кажат: `О, Хитлер, разбира се! Голям държавник. Той направи толкова за Германия! Имаше добро отношение и към България. Но нямаше късмет… ` Такива работи очаквах. Нали са немци…“
Тъй като баща ми беше диалогично настроен и освен това смяташе, че всеки народ трябва да се отнася положително към лидерите си, дори да са имали някои грешки и увлечения. И не че непременно трябва, но е нормално, обяснимо. Той от своя страна нямаше добро мнение за Хитлер (пък и беше член на БКП); но би му било приятно да поговори за историята с хора, които са от другата страна на Завесата, да чуе и тяхната страна. Но чул същото, което се казваше и при нас, и дори с повече емоции.
„Да, това очаквах, и ми се искаше да обсъдим тези неща – какво мислим ние, какво те…. Но какво излезе? Че те не могат да го понасят! Така и не можахме да говорим…“

Впрочем на мен самия ми се случи нещо подобно преди в Будапеща. Общувахме си с един немец от Франкфурт, преподавател в тамошния университет по психология – криминална психология, както каза.
И веднъж, както обядвахме, аз се разпрострях върху темата за нацизма и за това, че той, като расова теория, би трябвало да търси аргументи и в областта на природните науки. Съвсем невинно, просто мислех на глас. Въобще не съм имал намерение да го провокирам. В това отношение мисля, че приличам на баща си.
Но от другия ден човекът престана да сяда с мен на обяд, и дори да ме поздравява, когато се срещнехме покрай сградата на института.
Така че в обществото на немци човек трябва да внимава какво говори, когато стане дума за история и хуманитарни науки.

17.12
По време на престоя ми там се запознах и с един изследовател на живота на Марс.
Той беше ръководител на международна група, която работеше по проекта и се беше събрала там – за няколко седмици. Веднъж седнахме да обядваме заедно.
– Значи, Вие се занимавате с живота на Марс – казах.
– Да – отговори той решително.
– Е, и какво е положението? Има ли резултати?
– Работим… Има предположения, данни.
– Е, и? Какво е… установено?
– Мм… Има вода.
– Така ли? Колко е?
– Е, не говорим за морета и океани. Части от капката… да кажем.
– Аха. А живи организми?
– При това положение не може да има кой знае какво. Може би бактерии.
– Има бактерии?
– Предполагаме, че има. Трябват ни още данни.
– А, добре. Значи ще продължавате с проекта?
– Разбира се. Много ясно… Финансиране все още има!

17.13
Пpеди няколко години се запознах с един колега – ирландец, който работеше в Лондон. Занимаваше се дигитализация на латински текстове (нещо в тази посока).
Веднъж бяхме седнали да обядваме и да си говорим.
– Какво мислите за религията? – попита той.
– Какво да мисля… – отвърнах.
– А аз мисля – каза той – че тя ограбва човека. Защото ако някой е религиозен, то с времето той започва да се отказва от все повече неща… докато накрая му остане само религията, и нищо друго…

17.14
Веднъж разказвах на един приятел, че знам семейства, където хората са българи, родени и прекарали немалка част от живота си в България, обаче в дома им се говори на английски. Тоест – те имат един общ роден език, пък говорят помежду си на друг.
– Е, и какво? – каза той. – Аз познавам стотици такива хора… може би хиляди. Това си се прави. Какво от това?
– Но защо? – казах. – Учудвам се просто…
– Защото е по-удобно, да речем. За различни неща, да кажем – за работата… А пък аз се учудвам, че ти се учудваш!
Сега със задоволство забелязвам, че същият въпрос надълго и нашироко е обсъден в „Дневник на писателя“… (Ф. М. Достоевски. 1876-та, юли-август)

IX. Гръцките острови

IX.1
Седим един петък на плажа на Самотраки и се чудим откъде да вземем пари. Или по-скоро аз се чудя, а жена ми се разхожда по плажната ивица.
Наличните са свършили. Имаме карта, но на острова има само един банкомат, а и в него не се знае дали ще има пари. Освен това дотам се пътува с автобус, а после трябва и да се върнем, независимо дали в банкомата ще има пари или не. А и да вечеряме.
По едно време тя се обажда:
– Намерих десет евро.
– Така ли?! Къде?
– Ами тук, под чадъра…
– Браво… Я да видя… Вярно, десет са.
– Ще проверя и за още – каза тя.
След малко се обади:
– Ето, намерих още едни десет.
За половин час тя събра тридесет евро, повече нямаше.
– Това е добре – казвам. – Ще имаме за вечеря и за каквото още е нужно. Няма да ходим до града значи, утре ще му мислим…

IX.2
Веднъж бяхме тръгнали с жена ми на почивка извън страната. Резервирахме си хотели на две места, платихме ги и приготвихме багажа. Вечерта прегледах за последен път всичко необходимо, погледнах и за личната карта, и видях, че я няма. Позамислих се и си спомних, че през деня бях отишъл до една банка да свърша нещо и явно я бях забравил там.
Автобусът ни тръгваше рано на другия ден и банката щеше да е затворена; а паспортът ми беше изтекъл преди няколко месеца. Други документи нямах, освен картата за университета. Реших да я взема за всеки случай, както и паспорта. Не можехме да отлагаме тръгването, защото имахме билети и трябваше да сменяме транспорта по пътя и изобщо всичко щеше да се обърка. А на жена ми не казах – какво да я тревожа.
На другия ден пътуваме с автобуса и си говорим на всякакви теми, всичко благополучно. Стигаме до границата и аз извадих паспорта, както всички пътници, и граничарят се появи. И докато гледаше документите на хората от предните седалки, погледна отдалеч към моя и каза, без да се приближава:
– Ако само това Ви е документът, няма да пътувате…
Жена ми ме погледна втрещено, а аз повдигам рамене – изтекъл е паспортът, това е… Обясних й с две думи.
Граничарят прегледа документите на другите пътници и ме извика долу. Казах му какво е положението – забравил съм си личната карта. Жена ми слезе и разказа, че отиваме на почивка и имаме резервации за хотели, а той поклати глава и отговори:
– Това няма никакво значение, госпожо…
После влезе в будката да погледне нещо на компютъра, излезе и каза:
– Ще направя нещо, което не се прави. Виждам, че имате валидна лична карта за още няколко години. Така че, продължавайте.
И така, ние отидохме на почивка, а в хотелите ни приемаха с нейната лична карта, а някъде и нищо не искаха. След две седмици, като се върнахме, минахме през същото КПП, само че този човек го нямаше. Граничарят, който погледна документите, каза:
– Паспортът Ви е невалиден. Как сте влязъл?
Казах му, че неговият колега ни е позволил да пътуваме, защото е видял, че по принцип имам документ. А той каза:
– Я не говорете глупости… Довиждане.
И продължихме към София.
А след няколко дни ми се обадиха от Деканата и казаха, че са получили личната ми карта от банката, да отида да си я взема.

IX.3
Седим с Димка в кафето на една малка южна автогара и разглеждаме снимки. По телевизора върви филм за положението в Европа през 30-те години на ХХ в. Димка дочува, че се говори за шизофреници, епилептици, неизлечими алкохолици и наркомани, лица с тежки вродени заболявания и т.н.
– Какво ще ги правят? – пита, без да спира да разглежда снимките.
– Е, какво – казвам. – Ще ги стерилизират. От догодина.
Тя се обърна и ме погледна с ужас.
– Няма, няма – казвам. – Не се плаши. Госпожа Меркел не е толкова лоша. Пък и още не му е дошло времето…

IX.4
През май тази година бях на конференция за Аристотел в Солун. Всъщност по-скоро в Солун, отколкото на конференция, защото не ми се ходеше на доклади, а по-скоро на крайбрежния булевард – следобед сам на кафе, а вечер – на вечеря с Димка.
И излизам един следобяд, вървя по „св. Димитър“ отляво и забелязвам, че се заглеждам към отсрещния тротоар, където върви една жена… много различна от тези, които си ходят навсякъде из Солун.
Има някакъв друг стил, по-късо подстригана и по-добре облечена, и с по-изящна походка… не изглежда като повечето. Може да е чужденка. Като че ли прилича малко и на моята жена… нищо чудно, нали човек се заглежда все по един тип жени. Но е с друга чанта, не е нейната. И защо толкова се отличава от останалите…
А жената с красивата походка изведнъж погледна към мен, спря се и ми махна с ръка. Всъщност… Да! Това е моята жена!

IX.5
Седя на втория етаж на един солунски ресторант (с изглед към морето) и чакам жена си.
Към масата се приближава сервитьор (към 55-годишен), поглежда ме решително в очите и казва:
– Greek or English?
– Bulgarian – казвам.
– English! – отсича той и плясва едно английско меню на масата.
Все пак, като съм в Гърция, предпочитам да чета менютата на гръцки.

IX.6
На площад „Аристотел“ в Солун продават шапки. Отидох да търся някоя, подобна на моята – да е с дупки. Продавачът забеляза, че обикалям около закачалката.
– Какво обичате?
– Имате ли такава шапка? – казвам, като соча моята.
– Такава ли…. мм…
Той повика продавача от съседния магазин.
– Имаме ли такава шапка?
Онзи погледна и каза със съжаление:
– Не… нямаме…
Първият каза:
– Ако искате, да Ви ги пробием ние?
– А-а, не – казах. – Няма да е същото.
Той се усмихна с пълно разбиране.
– Е, довиждане…

X. Софийски разговори

X.1
Вървя в София по „Графа“ и виждам едно магазинче – пълно с шапки. Влизам. От пръв поглед се вижда – моята я няма.
– Мога ли да Ви помогна с нещо? – казва продавачът.
– Имате ли такава шапка? – питам.
– Точно такава?
– Да. С дупки.
– Хм. Да… Ако искате, можем да Ви направим…
– Можете ли?!
– Разбира се. Дайте ми да я снимам…
Той й направи три снимки и я измери.
– А цветът?
– Ами.. Колкото се може по-близък до този.
– Платът?
– Също. Просто да е съвсем същата…
– Добре… Оставете някакво капаро, няма значение колко… Ще стане в понеделник или вторник.
– Но днес е неделя!
– Точно така. Утре или други ден… Ще Ви се обадя…

Шапката стана, макар и не след ден-два. Но не беше като предишната. Предишната изглеждаше скъсана, но не беше. А тази, която получих, беше наистина скъсана. По-лесно е да повредиш, отколкото да изобразиш повреда.

X.2
Преди време често водех „свободни разговори“ за религията, тъй като още не се бях убедил, че са безполезни. Така веднъж се заприказвах с една госпожа на чаша бира и разговорът отиде към християнството. Госпожата не беше неучена, имаше дисертация и преподаваше в университет.
– Не ми харесва християнството – сподели тя. – Има нещо много сериозно в него. Прекалено… И това ме плаши.
Това е вярно. Християнството е сериозно, защото не казва, че „всичко може“ и „всеки има право“, а казва, че хората ще се разделят – и едни ще идат към спасение, а други – към смърт.
И това е страшно.

X.3
– А ти защо не ходиш на срещи със съученици? Или състуденти?…
– Ами какво да ходя… Защо да се срещам с хора, само защото съм ги виждал някога по стечение на обстоятелствата? Това е не е причина да се срещнеш с някого. За да се срещнеш с някого, трябва да има съществена причина.
– Е, и аз не ходя много. Ако имаме нещо да направим заедно, тогава да…
– Но има и още нещо. Аз имам силно усещане за изтичане на времето. То си отива безвъзвратно – сигурен съм. Тогава защо да го задържам и да се правя, че не отминава – и да се държа така, сякаш стои на едно място? Очевидно е, че не стои. Тогава по-добре да се гледа настоящето. Да се срещаш с други хора.
– И аз имам такова усещане, но се опитвам да се уловя за миналото… Точно защото отминава.
– Зависи за какво се улавяш. Аз не се интересувам много от личното си минало. От миналото на света – да. Разбира се, човек не може да изоставя най-близките си. Но и с тях отношенията трябва да се променят с времето, не можеш да се държиш точно както някога.

Аз не съм съвсем недружелюбен човек и не бих се нарекъл темерут, но все пак избягвам юбилейните срещи, на които се събират някогашни съученици.
И защо? Защото не ми харесва всеки да фамилиарничи с мен на единственото основание, че преди 30 или повече години сме прекарвали по няколко часа в едно и също помещение или сме се разминавали в едни и същи коридори.
На същото основание може да има и юбилейни срещи на съзатворници: „Помниш ли когато лежахме в една и съща килия…“
Но се случва на едно място да попаднат съвсем различни хора и по съвсем различни причини, и да прекарат там дълго време. Но в какъв смисъл те са били заедно?

X.4
Вървя по „Шипка“, една госпожа ме спира и казва:
– О, аз Ви познавам. Вие сте професорът, който пише хубавите статии.
Аз се усъмних, че ме познава, но като каза и къде ме е чела, повярвах. Тя добави, че наскоро се е върнала в България и много се тревожи, защото оттук „изтичали мозъци“.
Нямах време да говорим много, затова й дадох мейла си и се разделихме.
Все пак това с „мозъците“ е метафора. Би могло да се казва, че изтичат и други части на тялото, но от приличие не се казва.
А мозъкът на човека може да изтече навсякъде, независимо къде се намира. Ако гледа често телевизия, слуша радио и чете вестници, това стига.

X.5
Седя в „Баба Яга“ и пия бира. По едно време идва една черна котка и ляга до стола ми.
Аз й казвам:
– Какво става, мацо, как е животът?
А тя:
– Мяу!

18. Психология и психиатрия

18.1
Имах един приятел психиатър, който дълги години се опитваше да установи диагнозата ми.
Един път, докато пиехме бира в Борисовата градина, му разказах следния сън.
„Сънувам, че съм на някаква вечеря или обяд, и там е царят със съпругата му. Имаше и други хора, но ми направи впечатление, че тя не разговаряше с никого, а само ядеше. А аз бях с любимия си шал – един дълъг, с топли цветове.
И царят ми казва:
– Н., Вашият шал не ми харесва.“
А аз му казвам:
– Ваше Величество, шалът ми е много хубав…“

– Ясно – каза приятелят ми. – С този сън ти си се охарактеризирал веднъж завинаги.
– Е, какво – казвам. – Да не би да съм болен от нещо?
– Разбира се – каза той. – Ти страдаш от мегаломания…

18.2
Друг път пак бяхме на същото място, но вътре в заведението, защото валеше дъжд.
– Ще ти разкажа един сън – казвам.
– Слушам – каза той.
– Намирам се в една стая с една жена и лежим на едно легло. Но аз лежа малко по-настрани от нея и нищо не правим, бездействаме. Изведнъж тя се обърна към мен и ми удари такъв шамар, че от очите ми изскочиха искри (както се казва). Аз нищо не направих, но след това вратата на стаята се отвори и се появи един мъж с две големи торби…
– Това не е лошо – каза приятелят ми. – Когато двама влюбени се бият, това значи, че се желаят. Значи еросът е буден в теб. Колкото до мъжа с торбите, той просто символизира заможността. Възможността да купиш жената…

18.3
Срещнах го веднъж на „Иван Асен II“ и седнахме да говорим. Покрай това той обядваше, а аз пиех фрапе с тоник.
Казвам му:
– Четох монолога на една жена някъде в интернет. Имала депресия, сега трябвало да пие хапчета – една-две години, казва…
– Една-две години може и да не са – отвръща той. – Може и по-малко. Но ще пие… Когато човек усети, че се разболява, най-важното е да избягва лекарите… Може да ти лепнат такава диагноза, че цял живот да не се оправиш.
– Защо? – питам. – Че ще имаш имиджов проблем ли?
– А, не, имиджов не. Не е там работата. Въпросът е, че оттук нататък ти трябва да живееш с тази диагноза. Да се съобразяваш. Храна, режим, какво може да работиш, какво не… Ако ти кажат изведнъж, че имаш шизофрения?
– Ами ако наистина имаш?
– Е, ако имаш, как да е… А ако нямаш? Така и с депресията. Има една инфлация на този термин. Всеки бива обявен за депресиран и го започват с хапчета. Много е опасно. Проблемът е в това, че всяко душевно затруднение се медикализира. Търси се механично решение – ще пиеш това… Забравя се, че човекът може да не е точно болен – а и да е, може да е за кратко. Че има периоди – веднъж си така, друг път иначе… Трябва да търсиш някой, който е лекар, но и не само това. Да те гледа като цяло, като човек… Ако попаднеш пък на някой от новите – либералните? На такъв първата му работа е да те разведе. Имал си проблеми в семейството – ами напускаш… Защо ще седиш да се мъчиш? Ама че имало дълг, тайнство – ами! После ще ти открие латентна хомосексуалност, ще те посъветва да си намериш приятел. И така нататък…

18.4
Отивам в неделя сутринта на църква и го виждам на една пейка, на стотина метра от „Невски“.
– Хайде да вървим – казвам.
Тръгнахме заедно.
– Какво става с теб? – попита той. – Бил ли си скоро на Атон?
– Не. Защо да съм бил? Аз ти разказах веднъж, че съм бил на Атон, и ти оттогава все това ме питаш.
– Е, спомням си. Ти като ми разказваше тогава, изглеждаше потресен.
– То е, защото човек може да има идеали. И като ги сравни с действителността… Но така и трябва. Ако не си потресен…
– Какви идеали ще са това…
– Точно така. Значи това, да си потресен, трябва да е едно от нормалните състояния на човека.
– Хм. И все пак човек трябва да е потресен най-напред от самия себе си.
– Е, да. В крайна сметка, така е…

18.5
– Откакто ми каза какъв съм, вече никой не може да ме стресне с разни нападки – казах аз на моя лекар. – Ако някой започне да ми обяснява, че съм луд, побъркан и прочее, веднага му казвам: „Ти ли ще ми кажеш какъв съм? Аз знам какъв съм, имам диагноза от най-сигурно място, и знам, че съм мегаломан…“
– Да – каза той. – Така е. Освен това трябва да се добави, че за мегаломаните няма терапия. Тях човек не може да ги излекува, а само Бог има грижата за тях. Но все пак твоят случай не е и толкова тежък. Защото у теб има една постоянна склонност към ирония, която по начало е предназначена за другите, но част от нея се насочва и към теб самия и те предпазва. Така че с годините и с Божия помощ би могъл полека-лека дори да се излекуваш…

18.6
Веднъж говорихме за „обръщането“ – когато човек внезапно усети, че не е живял добре и реши да промени живота си.
– А после – казвам – като видиш, че си постъпил правилно, не трябва ли да се обърнеш и към близките си и да ги посъветваш и те да направят така?
– Знаеш ли – каза той – важното е как живее човек. Защото ако наистина живееш по-добре отпреди, няма да ти е необходимо да си правиш списък на близки и приятели, та да тръгнеш от човек на човек и да им обясняваш, че така животът е по-хубав. Те сами ще те потърсят, при това не за да те похвалят, а по-скоро да ти поискат сметка…

18.7
Той все не можеше да запомни на колко съм години, или по-скоро, не се опитваше да ги изчисли.
– Ти сега на колко си години? – попита ме той веднъж, докато минавахме покрай Военна академия.
– На 46 – казах.
– Е-е, ти си много млад – поклати глава той.
Имаше такъв вид, сякаш искаше да каже: „Сега си обяснявам някои неща…“

Друг път попита:
– И вие от колко години сте женени?
– От 7.
– Хм… Значи вие сте си направо младоженци…

18.8
Седим двамата в кафето „Коста“ (сутрин, след служба). Той на чай, а аз – на двойно кафе.
– И тъй, ти на колко езика можеш да четеш?
– На колко… Хиляда пъти си ме питал…
– Кажи, де? Кои?
– Е, кои… По-големите европейски. И латински и гръцки. Това е.
– На немски?
– Да. Но не обичам. Малко ми е грапав. И тежък. Изобщо немският е труден.
– А на френски?
– Е, на френски, да. Той е лесен.
– Лесен значи?
– Да.
– Какво е това сега?
– Електронна книга. Има много неща вътре.
– Речници имаш ли?
– Не. Защо са ми?
– Ти четеш без речник?
– Аз изобщо на чужди езици рядко чета. Чета на български. Него се опитвам да усъвършенствам.
Всъщност това е вярно. Българският език е твърде интересен и многообразен. Ако човек се зачете във възрожденските книги, се удивлява. В тях има лекота, оригиналност, веселост, мелодичност, задушевност. И разнообразието в правописа е приятно, умилително.
Доскоро почти никой нямаше достъп до тези книги – те са редки, дори в големите библиотеки има малко екземпляри. Но сега вече са в интернет. Остава хората да ги забележат.

19. Фейсбук. Въпроси на алкохола, джендъра и секса

19.1
– Г-н Гочев, не зная на какво дължа честта да ми предложите приятелство тук, но няма да мога да го приема.
– Но защо?
– Защото ние с Вас имаме принципни различия във възгледите си, които не позволяват да бъдем приятели.
– Това, че имаме различни възгледи, може би не е толкова лошо. Защо да не сме приятели? Ще имаме възможност да поговорим, да обсъдим и тези разлики. Ще ми бъде интересно.
– За съжаление трябва да Ви откажа. Работата е в това, че аз съм лесбийка. Имам пълноценна връзка с друга жена, което ме прави щастлива. Това е.
– О, извинявайте, не знаех. Съжалявам. Извинете за безпокойството…

19.2
Имам един приятел с много friends във фейсбук. Веднъж каза:
– Има един – не мога да се отърва от него. Непрекъснато пише разни дивотии, заплашва ме – щял да ме направи това и това…
– Е, какво – казвам. – Блокирай го.
– Ами аз го блокирам, но той пак изскача отнякъде. Вече седем пъти. Прави си нов профил.
– И за какво се е захванал с тебе?
– За какво може да е… Нищо особено. Има обсесия.
– Но все пак успява да ти стане приятел.
– Ами да… Не мога да познавам всички, с които съм приятел. Към хиляда може би познавам – там някъде. Но останалите – не…

19.3
Едно от следствията на публичните изказвания е, че човек придобива едностранчив образ в очите на мнозина.
Седя вчера в университетското ресторантче-пицария („Кривото“). Влиза един познат (преподавател). Знаем се от 20-на години.
– Как си? – пита.
– Добре.
– Какво става?
– Нищо. Всичко както винаги.
– Е, как нищо… Не си ли се сбил с някой хомосексуалист?
Всъщност аз не се бия, от ученическите години не ми се е случвало. На хората обаче им изглежда, че ако веднъж се изкажеш на някаква тема, после цял живот само това ти е в главата. Но човек може да мисли за различни неща.

19.4
Един колега (малко закръглен като телосложение) написа книга за виното в Библията.
И докато ми я подаряваше с автограф, каза:
– Всъщност аз мислех да напиша за храната в Библията. Обаче си казах: „Ще кажат: `Гледай го тоя дебелак… Само яде и само за ядене мисли. И да пише за друго не може!`“ И затова писах за виното…

19.5
За рождения ден ми се обади един приятел от Стара Загора.
– ЧРД, приятелю! Как си?
– Много добре, благодаря.
– Мисля да мина скоро към София. Може да пием по едно вино.
– Може. А може и бира.
– Хм. Да. Знаеш ли кое е „безалкохолно питие с четири букви“?
– Кое?
– Бира.
– Аха.
– А „безалкохолно питие с осем букви“?
– Не знам.
– Каса бира…

XI. Предшественици и учители

XI.1
– А вие как се запознахте с Вашия съпруг? – попитах веднъж Василка Тъпкова-Заимова, когато ме беше поканила на чай у дома си на „Прага“.
– Станчо Станчев ни запозна. Те бяха приятели с мъжа ми.
– А с него откъде се знаехте?
– Колеги бяхме. Той беше три години по-голям, но ние класиците си се знаехме.
– Е, да. И какво?
– Ами видяхме се пред университета, там ни запозна. После мъжът ми казал: „Ей, а пък Станчо с какво хубаво момиче се познава…“
– Да. И как започнахте да се срещате?
– По разни гуляи… на кръчма. Студентски събирания, това е. Нищо особено.
– И как решихте да се ожените?
– Той ми предложи. Веднъж ме изпращаше и каза: „Хайде да се оженим“. И аз казах на майка ми, и тя: „Ами добре.“ Така, не е имало някакви разправии, нищо.
– Значи колко време сте се познавали дотогава?
– Няколко месеца. Е, ние се сгодихме. Поканихме приятели, почерпихме ги и казахме: „Ето, ние така и така.“ И после трябваше да мине един месец, докато се приготвим – дрехи, такива работи.
– И кой ви беше кум?
– За гражданското беше Миятев. А иначе – Войнов.
– Значи за църковния брак – Войнов?
– Да.
– И в църква ли се венчахте?
– А, не. Беше у Войнов, у тях. Дойде свещеник, венча ни и така.
– Значи по това време не е могло да се венчаете в църква?
– Е, не. Нямаше. После и синът ми като се роди, го кръстихме в къщи.
– А родителите на мъжа Ви как Ви приеха?
– А, много добре. Той свекър ми беше голям чешит. Учител, бил е директор на едно училище. И беше ходил с колело до Лондон.
– До Лондон?
– Да. Ама то това си е разказано, описано. Има го. Те имаха една голяма къща на Горнобанско шосе, с 11 стаи. Бяха заможни. Но той не помагаше на мъжа ми. Казваше: „Аз съм му дал висше образование, от мен толкова.“ И затова мъжът ми работеше като скулптор. Беше при Андрей Николов, помагаше му.
– Така ли? Къде, да не е било в онази къща, на „Любен Каравелов“?
– Да, там. Тази, дето сега е „Червената къща“. Та той работеше, направи бюст на Ораховац.
– И къде живеехте в началото?
– Бяхме взели една стая под наем на ул. „Мургаш“, после в къщата на баба ми… тази с пробития покрив, на „Цар Асен“. Баба ми я беше постегнала малко. И тогава аз превеждах, давах уроци по френски. И за няколко години с голям зор събрахме пари да си купим жилище, взимахме от приятели, Динеков ни беше дал заем, но всичко върнахме навреме. И 61-ва дойдохме тук.
– И как решихте да имате две деца?
– Мъжът ми искаше, защото беше едно дете, без братя и сестри и му беше много мъчно. Затова. А аз не исках, защото онези в Института по история бяха много проклети. Косев, който беше директор, и Снегаров – не, те бяха кротки хора, но други. Аз съм Ви разказвала.
– И мъжът Ви помагаше ли в гледането на децата?
– Не. Той не умееше. Много ги обичаше, но не умееше. Помагаше майка ми, тя ги учеше и на математика, защото беше математичка, пък аз от математика не разбирам. И по френски – беше завършила в Брюксел. После обаче, когато имахме внуци, мъжът ми започна да ги гледа и така се научи! Да се чудиш. А за сина ми не вярваше, че ще стане музикант.
– Така ли? Защо?
– Ами не вярваше. Синът ми много обичаше вуйчо си, просто го обожаваше. Веднъж ми каза: „Вуйчо е по-умен от теб, защото той е композитор, а ти не си.“ Завърши френската гимназия и после ни се сърдеше, че не сме го били записали в музикалното училище. А в Академията, за да влезе в теоретично-композиторския отдел, искаха и втори инструмент и той започна да свири на кларинет. И аз трябваше да му акомпанирам на пианото, дето му казвах „козата“.
– На пианото?
– Да. Защото беше много тясно в къщи. Нали има една приказка за един индийски мъдрец, може да я знаете. На един индиец му било много тясно у дома, и той отишъл при техния… свещеник и го попитал какво да прави. А онзи му казал: „Тясно ли ти е? Вкарай тогава вътре и козата.“
– А да, знам го това.
– Да. А пък синът ми се ожени и след това дойде в къщи и ни каза: „Аз се ожених“. После майка ми като се разболя, трябваше да я гледам у нас, и тогава той отиде да живее при жена си. Аз я гледах в онази стая. А мъжът ми беше толкова мил тогава, Боже, такъв добър човек! Друг такъв не знам…

XI.2
На 60-годишна възраст почина преподавателят по старогръцки език и античност Огнян Радев.
Той беше от първото поколение учители в НГДЕК, които започнаха работата си там в края на 70-те и началото на 80-те години; и бяха малко по-възрастни от своите ученици. При преподаването на литература или философия това често е недостатък, но при езиците – не, защото те, до една степен на владеене, са като точните науки и изкуствата – или умееш, или не умееш.
Радев беше завършил специалност „Класическа филология“ в СУ, където беше учил при специалисти и познавачи на науките за античността. Там професори бяха Георги Михайлов и Александър Ничев, а асистенти – Анна Николова и Богдан Богданов. Това беше школата и Радев направи всичко, за да създаде уважение и възторг от нея.
Той водеше заниманията по старогръцки език и антична (гръцка и римска) култура, които започваха в 9-ти клас. Курсът по култура беше едногодишен, а по старогръцки – 4-годишен, с 8 часа седмично в началото. Това беше достатъчно, за да се изучат основите на езика и да се достигне до способност да се четат книги на него.
Резултатът беше, че от гимназията излизаха хора, които нямаха техническа трудност да се заемат с коя да е филологическа, историческа и хуманитарна наука; защото знаенето на старогръцки като чужд език е в основата на тези занимания от времето на римското завоевание на гръко-македонските държави; и никога не е преставало да бъде.
Огнян Радев преподаваше езика както трябва да се прави това. Той изпитваше учениците на преподадените от самото начало думи (според тетрадка-речник, задължителна), четеше с тях наскоро изучените текстове, за да знае точно и във всеки момент кой и как е учил, и кой и какви способности има за тази дейност. Даваше контролни, които проверяваше навреме, подробно и най-голям интерес. Заедно с другите колеги по гръцки и латински организираше олимпиадите (от 1980-та нататък).
Когато учениците му стигнеха до 12-клас и се готвеха да кандидатстват в специалността, той правеше безплатни семинари у дома си (в квартирата си на „Черковна“), и то такива, че те да нямат нужда от друга подготовка. Ако искаха да вземат някоя от книгите, които виждаха у дома му, той им ги даваше. А тогава те бяха редки и ценни.
След като завършеха и станеха студенти, той ги приемаше като гости, интересуваше се как вървят нещата в университета им и коментираше всичко, отнасящо се до науката и образованието. Беше им приятел и знаеше къде са границите в това общуване, така че то да се запази, а не да пропадне.
Аз станах студент, а по-късно и преподавател по античност; и ако съм имал учител по тези науки, това е бил той.
Той се интересуваше от театър и кино и поради това създаде театър на гимназията, който поставяше антични драми. Целта му не беше да стане популярен с това, а да прави изкуство заедно с други хора.
Когато гимназията посещаваше античните паметници в Гърция, той предварително разпределяше на учениците задачи – кой на кое място за какво да говори пред останалите. Тези задачи бяха подобни на курсови работи и университетски упражнения; учениците четяха, готвеха се за тях. Поради това те се чувстваха не като екскурзианти, а като историци на местата, през които минават. Това придаваше на пътуванията не развлекателно-консуматорски, а изследователски и философски дух. Това беше голямо постижение.
Като заместник-директор Радев имаше цялостна грижа за учебния процес; доколкото гимназията беше класическа, той беше нейният ръководител. Така той се оказа в центъра на класическото образование в страната ни, което значи – в центъра на науките за човека. Хора с такава позиция са малко, а последствията от дейността им са големи. За 35 години той стана учител на две поколения учени и словотворци – каквито и да са били и да бъдат техните дела, той е участвал в образованието им.
Тъй като НГДЕК даваше на учениците си знания, без които историческа наука в нашия свят няма и които те не можеха да придобият другаде на родния си език.
Ето така Огнян Радев стана участник в най-важните дела от живота на страната ни. Той е един от строителите на съвременна България.

XI.3
На 5 август, на 75-годишна възраст почина проф. Богдан Богданов.
В продължение на 40 години той преподаваше старогръцки език, увод в класическата филология, литература и култура в Софийския университет. В началото на 1990-те взе участие в създаването на Нов Български Университет и беше негов ръководител до смъртта си.
Направеното от Богдан Богданов в областта на класическите изследвания е много и не е лесно да бъдат изброени дори само по-големите му преводи и книгите, които написа. Ще се опитам да спомена онези, които ми изглеждат най-представителни за неговите занимания.
Той превеждаше само проза. Първият му по-известен превод е на Теофрастовите „Характери“ (1968). После преведе някои романи („Дафнис и Хлоя“ (1975), „Животът на Александър Македонски“ (1975)) и произведения, чийто жанр не е далеч от романния (биографии от Плутарх (1969), „Истинска история“ на Лукиан (1975)).
От края на 1970-те се насочи към философията, интересувайки се сякаш в еднаква степен от Платон („Диалози“ 1979-1982) и късните стоици (Марк Аврелий (1986) и Епиктет (2016)).
В книгите си той се стремеше да представи гръцката античност като „вид култура“; така че заниманията му с нея, както стана ясно през десетилетията, бяха преди всичко повод и материал за неговата обща философия на културата, образованието и мисленето.
По-ранните му книги бяха историко-литературни („Омировият епос“ (1976), „Литературата на елинизма“ (1979), „Романът – античен и съвременен“ (1986)).
Следващите представяха общия му възглед за гръцката култура и литература. Понякога те бяха като единно изложение ( „История на старогръцката култура“ (1989), но по-често като размисли върху отделни теми или наследството на отделни автори („Мит и литература“ (1985), „Орфей и древната митология на Балканите“ (1991), „Старогръцката литература“ (1992), „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012)).
Изработвайки своя метод за осмисляне на културата (човешкия свят) той не се въздържа да обсъжда въпроси на съвременността ( „Промяната в живота и текста“ (1998), „Европа – разбирана и правена“ (2001), „Отделно и заедно“ (2005), „Университетът – особен свят на свобода“ (2006)).
Преводаческото, изследователско, есеистично и философско наследство на Богдан Богданов е огромно. За да бъде прочетено и премислено от един човек са необходими десетилетия. Духът на неговото философстване е определен и съответстващ на делата му като преподавател, общественик и личност. Не всеки от нас, античниците и хуманитарите, ще пожелае да върви по неговия път. Но всеки ще основава изследванията и размислите си върху част от онова, което той направи.

XII. У дома 2

20. Семейство

20.1
– Наистина, 22 години са отлична възраст – казвам на дъщеря ми. – И аз се чувствах много добре тогава. Спомням си. Беше… да, 1986-та.
Тя избухна в смях.
Аз усетих какво съм й казал.
– Но, тате – каза тя. – Какво е това 86-та?… Как…
– Е, да – казвам. – Отдавна е за теб. Твърде.
– Ами да.
– Всъщност аз мога да преведа същото и на мой език. Това е все едно някой да ми каже, че е бил на 22 през… да, 1956-та. И че се е чувствал много добре. Това е смешно.
– Абсолютно – потвърди тя.
– Да. 1956-та… – размислих се аз гласно. – Но това е толкова забито време. Какво би могло да има тогава. Би ли могло изобщо нещо да се случва… каквото и да е… На което да обърнеш внимание.
– Да-а-а – каза тя. – Така е. И хайде, да беше роден 1986… пак е много, но както и да е. Но да си бил голям, пълнолетен, да помниш неща… и да ти се струва, че е било много хубаво… не-е, това не…
– Вярно – съгласих се аз.

20.2
– Тате, ти знаеш ли какъв си? – попита ме дъщеря ми, която беше дошла на гости и ядеше кисело мляко, докато аз внасях бележки към „Дзета“.
– Какъв?
– Ти си хипстер.
– Така ли? И какво е това?
– Това е, когато някой е против всичко, което се рекламира. Хипстерът не ходи по известни туристически обекти, не яде това, което повечето хора ядат, не си купува дрехи от популярни марки… нищо.
– Аха. E, да. Значи съм хипстер.
– Точно така е…

20.3
Събрали сме се четиримата преди няколко дни и си говорим за това-онова.
И дъщеря ми казва:
– Много е странно, че това е човек, за когото в къщи е ставало дума толкова пъти и вие сте го споменавали като някой, с когото имате всекидневна работа, трябва да направите това и това заедно… обикновени неща. И сега разбирам, че ще му правят паметник! Наистина е много странно.
– Да – казвам. – Това значи, че всички хора, на които е направен паметник, някога все пак са били живи, ходили са по земята и са разговаряли с други – така както правят всички…

20.4
През 2008-ма, като минаха изпитите след седми клас, отидохме с Леда да й подадем документите за класиране в гимназия.
На първо място посочихме 31-во СУЧЕМ „Иван Вазов“.
– С този успех тя може да влезе навсякъде – каза госпожата, която приемаше документите. – Немска, испанска… Защо точно Тридесет и първо?
– Така предпочитаме – казах.
– Там съм учила от първи клас, там ми харесва – каза Леда.
– Брей, какви патриоти – отвърна госпожата. – Добре, пишем „31-во“.
Така Леда кандидатства и влезе първа по успех в собственото си училище.
След още 5 години кандидатства в НБУ и я приеха „Антропология“, и то със стипендия. Учи, работи, и днес, точно на рождения си ден, се яви на държавен изпит, взе го и придоби бакалавърска диплома.
Честит рожден ден, Леде!

20.5
– Снощи сънувах един сън – казва жена ми.
– Така ли? – казвам. – Много интересно. Разкажи ми.
– Оказа се, че ти имаш тайна библиотека.
– А! И къде?
– Някъде извън къщи, не помня. Но аз не знаех за нея.
– Аха. И какво, голяма ли беше?
– Не, нямаше много книги. Не повече, отколкото в къщи. Повечето бяха на руски. И някои бяха в няколко екземпляра. Имаше я „Метафизиката“ – в пет екземпляра. И казвам: „Защо ти е в толкова екземпляри?“ А ти: „Да има!“
– Хм. Ето къде отивали парите…
– Да. Но освен това имаше и библиотекарка.
– А! И как изглеждаше?
– Е, не, тя беше възрастна жена… И аз те питам: „Защо ти е библиотекарка?“ А ти: „Тя е само за четири часа на ден… Нали трябва да се дават книги.“
– Много интересен сън.
– Да… Тайна библиотека и с библиотекарка на половин работен ден…

20.6
– Лаптопа ще го взимаме ли с нас?
– Е как?! Да не си вземеш лаптопа на почивка, това е като да не си вземеш кислороден апарат…
– На Еверест…

20.7
Изкачихме се с джип от село Ягодина до връх св. Илия (1570 м.) за 25 минути.
Никога не бих повярвал, че нещо на четири колела може да направи това (без да лети) и ако някой ми го беше казал, щях да помисля, че говори празни приказки от скука.
Но джипът наистина се изкачи и след това слезе. И когато видях, че на слизане шофьорът си говореше и по телефона, се успокоих, защото се уверих, че той може всичко. Само не летя…

21.
Котешки истории

21.1
Преди години имахме котка на име Люси. Тя стоя у дома по-малко от две години, но през втората започна да се измъчва. Веднъж, в началото на юли, Димка й каза: „Люси, разбирам какво ти има. Трябва да излезеш от дома и да си намериш мъж.“
На другия ден сутринта тя скочи от балкона (на третия етаж сме) и изчезна. Децата доста я търсиха, обикаляха квартала и я викаха, но тя не се показа.

И сега, около девет години по-късно, я намираме в едно дворче от другата страна на „Гео Милев“. Има каишка против бълхи и си живее в едно мазе (с прозорче). Като отидохме и извикахме: „Люси!“, тя изскочи навън, завъртя се около нас и изви гръб. Шарките й са същите – сиво-шарена, с бяло по шията и на лапите.
Интересно дали ни помни.

21.2
Жена ми се обажда от другата стая:
– Излизам за малко.
Не се чува нито отваряне на врати, нито стъпки или какъвто и да e друг звук.
Котаракът обаче става от леглото, където досега е спал, и отива при входната врата – да я изпрати.
Значи – разбира човешки език.

21.3
Правим преграда на един от первазите, за да не може котаракът да прескача на балкона на съседите.
– Ето – каза майсторът. – Дъската е висока, няма как да се качи на нея и оттам да скочи. А отстрани не може. Балконът се вижда, но е далеч и няма да посмее.
– Не е толкова далеч – казвам. – Рисковано е, но е възможно. Той скача на такова разстояние.
– Да стигне дотам ще може, но после няма как да се върне. Балконът е по-ниско от перваза, а и няма на какво да стъпи добре, за да скочи обратно. Те не са глупави животни, пресмятат. Ако не е сигурен, че ще се върне, няма да иде.

На руски език има един израз „точка невозврата“. Това е мястото където, стигнеш ли веднъж, после вече няма да се върнеш назад. Човек трябва да знае кое е действието, след което животът му вече няма да е същият. Щом котката знае…

21.4
Котаракът ни издебна, докато си гледахме интернета, качи се на масата и обърна тенджерата със сместа за сладкиш.
После избяга на балкона и остави да изхвърляме материята на несъстоялия се сладкиш, да мием пода и мебелите, изобщо – да домакинстваме в извънработно време.

21.5
Вървя вчера по „Патриарха“ към „Витошка“ и виждам на една ограда вдясно, от вътрешната страна на бетонната й основа, да стоят две котета – средно големи.
Едното вдига лапичка и гали другото по главата, а то протяга шия напред, за да се гушне до него.
Твърде умни животни с усет за единствено важното.

XIII. Църквата. Атон

XIII.1
Стоим с Теди пред входа на църквата и гледаме как се пълни с хора (за да вземат върбови клонки). И мислим гласно.
Църквата създава чувство за недостиг (недостатъчност). Някои ходят често, други рядко; някои се причастяват, други – не. Но у всички има усещане, че са направили твърде малко, недостатъчно.
Така и трябва да бъде. Това значи, че хората, обезпокоени заради неизвършеното, са „в“ нея. А извън нея са езичникът, който не знае, че има нещо за правене, и фарисеят, който мисли, че е направил достатъчно.

XIII.2
Седим с един приятел в двора на храм „Възнесение Господне“ и си говорим за философия и други неща.
Изведнъж от храма излезе една жена, погледна ни и извика:
– Само Вие можете да разбирате светите Отци
Приятелят ми се зачуди какъв ли е този поздрав.
Но аз я познах – беше учила в при нас, в Магистърската програма „Антична култура и литература“.
Нямаше какво друго да направя, освен да отида и да й подаря един Аристотел – за библиотеката на храма.

XIII.3
Вчера говорихме с един свещеник – доста дълго, защото валеше дъжд и беше невъзможно да се излезе.
И той, по повод на изповедта, каза:
„Аз много внимавам да не упреквам. Защото, ако осъдиш някого за нещо, скоро след това ще паднеш в същото. Това е духовен закон…“

XIII.4
Седим в кафето-баничарница на Дафни, пристанището на Атон. До кораба има повече от два часа и няма какво да се прави (има само едно магазинче за сувенири, каса за билети и две-три сгради за администрацията и персонала).
Към масата ни се доближава един непознат господин и ми казва на български:
– Бихте ли могъл да ни разкажете, докато чакаме кораба, нещо за Атон? Ние сме от няколко дни тук, но много неща не разбираме и не са ни ясни.
– Може, защо не – казвам.
Това беше група от десетина българи поклонници. За един час им разказах какво е Атон, за манастирите и православните народности, и какво отношение имат тези неща към българската история. И изобщо към историята.
– Знаете ли – каза един от тях. – Ние за тези неща никога не сме чували и не сме ги знаели, и освен това никъде не се говори за тях. И това, което казвате за историята и политиката – аз съм напълно съгласен и споделям възгледите Ви, но защо никъде не се говори така?
– Защото не е прието – казвам. – Властта притежава медиите и съобщава на хората това, което нея я интересува и й е угодно. А тя не е наша, тя е чужда – сама се е отчуждила и от корист. Публично присъствие се дава на хора, които работят за нея или пък нямат образование и смелост, за да мислят самостоятелно по важни въпроси. Не се допуска да се говори това, което е полезно за хората – и индивидуално, и като народ. А то е вярно, тъй като полезните за душата неща винаги са верни.
– Но какво можем да направим за страната ни?
– Вие вече сте направили нещо, щом сте дошли тук. Но продължавайте, отивайте в храма в неделя и на празник, уважавайте архиереите и им се подчинявайте. Знайте, че истинският водач на народа е патриархът, а не някой министър. И точно тези, които са близо до църквата и я слушат, те са българският народ; а останалите се отдалечават от него, дори понякога да си въобразяват, че са големи патриоти…

XIII.5
– Кога в нашите църкви ще започнат да служат на български? – попита ме един от групата. – Сега, като вляза в църква, нищо не разбирам от това, което се пее.
– Ами този език е български – казвам. – Само в по-стара форма.
– Но аз не го разбирам.
– А Вие колко време сте учил английски?
– Е, аз не съм учил много английски…
– Няма значение. Друг обаче е учил. И сега не се смята за необикновено, ако човек е учил английски 10-15 и повече години, то си в реда на нещата. И хората все си го доучват. Значи за учене на чужд език може да се отделят десетилетия от живота и това се смята за нормално. А за родния не? Нито ден? Каква е причината за това?

XIII.6
Във връзка с това „кой какъв е“ си спомних и за един кратък, но весел разговор в Дафни през октомври 2015-та.
Валеше страшен дъжд и ние по необходимост влязохме във вътрешната част на баничарницата. Купуваме нещо – кой знае защо, бира – и сядаме на една маса. И в същия момент се появиха още двама, славяноезични – един свещеник и един цивилен господин, поклонник явно. Господинът, доста общителен, се обръща към мен и казва: „Вие откъде сте?“ На мен не ми беше много до запознанства, но все пак отговарям: „От България.“ Той казва: „А аз съм от Ниш!“ „А, така ли“ – казвам аз, този път по-приветливо. „Значи и Вие сте от България…“
Човекът ме погледна така, сякаш искаше да ме премахне завинаги от тази земя, но си спомни, че се намира на свято място, и каза: „Не! Аз съм от Ниш!…“ Все пак те седнаха и аз се заприказвах със свещеника. „А Вие откъде сте?“ – питам го (навън вали, няма какво друго да се прави, освен да говорим). А той се усмихна широко и каза: „Аз съм от Прага“ (беше православен свещеник). А неговият спътник, който ме унищожаваше с поглед, се обади: „Сега и на него ли ще му кажеш, че е от България…“
Всъщност човекът беше донякъде прав, не аз ще му казвам какъв е. То си е въпрос на избор, волеизявление. Но беше смешно, защото той се представи така, сякаш това, да си от Ниш, е националност…

XIII.7
На крайбрежието при манастира „св. Павел“ се строи нещо, има работилници. Видях един човек и тръгнах, за да го попитам, как се стига до «Дионисиу». Той ме видя отдалеч и помаха – и аз на него.
Странно е, как отиваш към един човек, точно към него, и се виждате от голямо разстояние, но не можете да си говорите – просто го доближаваш. И така – няколко минути.
– Как се стига до «Дионисиу»?
– Вървите по брега, виждате едно мостче, минавате по него. И после по пътеката… има пътека.
– Табелки има ли?
– О, няма нужда… Вървете. В началото е малко нагоре, но не се обезсърчавайте.
– Благодаря.
– Добър път…

Втора парабаза

Едни гърци посетили Атина в началото на IV в. пр. Хр. и узнали, че в града съвсем наскоро бил екзекутиран Сократ.
– Колко жалко! – рекли те на своите домакини. – Ние от години обикаляме Гърция и се опитваме да намерим поне един мъдър, справедлив и благочестив човек. И навсякъде ни казваха: „Идете в Атина и се срещнете със Сократ“. И сега идваме, и какво – няма го…
– Няма проблем – казали домакините им. – Тук има един Анит, ще ви заведем при него. Точно той е, който осъди Сократ по дело за несправедливост и неблагочестие. Значи е и по-справедлив, и по-благочестив, и всичко…

(по Елиан)

Ако има нещо, което никога не се прощава и винаги се преследва, това не са престъпленията. Това е независимостта в делата, думите и мислите.
При това няма значение, как тя се проявява. Защото дори най-вежливият и кротък човек няма да бъде пощаден, ако околните узнаят, че той е независим.
И ако все пак той има живот, подобен на останалите, то не е защото те не са искали да го унищожат, а защото не са могли.

XIV. Срещу течението

XIV.1
– Установили са, че съм антидемократ.
– Така ли? И как?
– Бил съм написал три статии – антидемократични.
– Три? Ти си написал много повече.
– Да, но не са ги чели.
– Много пишеш, затова. На хората им плащат да те четат и пак не успяват…

XIV.2
Наскоро ни посети една приятелка, която живее в чужбина.
– Виждам, че ти пишеш, поддържаш своите възгледи…
– Да.
– Но дали не си навличаш и някои омрази така, противници…
– Ами, противници. Кой се интересува… Освен това нали вече ме обявиха за антидемократичен пропагандатор, какво още.
– А, може, как. Аз ако пишех такива работи, каквито пишеш ти, отдавна да съм в затвора…

XIV.3
(открийте разликите)

Телефонен терорист:
– Ало?… Слушай ме сега внимателно. Аз тебе те знам много добре. Отдавна те наблюдавам. Ти имаш пари. И в банка имаш. Сега да приготвиш двайсет хиляди, че ще дойда… Ясно ли е? Имам и златотърсач. Всичко хваща. Къс по къс ще те режа… Хайде, идвам, идва-ам…

Чиновник от „нацид“:
– Ало! Добър ден. Доц […] ли е? Слушайте сега. Срещу Вас има жалба. Книгите, които сте заявил, че сте написал, не са книги. И това Вие го знаете много добре. Аз мога много лесно да Ви изтрия. Казвайте сега какво да правим. Вие сте подал неверни данни. Това се наказва със затвор до 3 години. Сега Ви трия…

XIV.4
Дори от тази незначителна на пръв поглед случка може да се види каква е силата на истината.
През десетилетията няколко колеги с различна подготовка се опитаха да превеждат „Метафизиката“. Започна се с преводи на малки откъси от руски. После други или същите места бяха превеждани от немски или италиански. От време на време се правеха опити за превод от старогръцки, но неуспешни. Някои се отказваха от тази работа още в началото, виждайки извънредната й трудност (и затова трябва да ги похвалим).
Понякога текстът се превеждаше на латинизиран български: било защото преводачът знаеше слабо родния си език, било защото не го харесваше или смяташе, че така работата му ще има по-„научен“ вид.
И какво стана накрая? Книгата все пак беше преведена от старогръцки на истински български. И точно този превод беше даден на кандидат-студентите. Представям си колко е тежко да признаеш, че някой, когото си клеветил толкова години, е направил най-доброто.
Затова съставителите на списъка скриха името на преводача и вместо него написаха друго. Но какво от това? Нали все пак нашите студенти ще четат великия философ в добър превод?
Така че истината спечели, защото тя е по-силна от всичко. Така ще е и в бъдеще.

XIV.5
Ако не беше жена ми, сигурно нямаше да знам нищо за един свят, в който живеят немалко хора – светът на телевизията.
Веднъж преди доста години се бяхме събрали на рожден ден в дома на един приятел. Присъстваха хора от интелигенцията – театрални и кинорежисьори, писатели, журналисти.
Седим с жена ми на един диван и пием, каквото ни е поднесено, а срещу нас – друга двойка: един добър познат, който тогава работеше в телевизията, и до него една дама. Говорим си едно-друго и дамата започва се обръща към мен, задава ми разни въпроси, говори ми на „ти“ и на собствено име, въобще се държи така, сякаш се знаем от години. А аз мога да се закълна, че никога не съм я виждал. По едно време, за да не изглеждам неучтив, решавам да задам и аз един въпрос.
– А Вие къде работите? – казвам.
– В телевизията – отсича тя и ме поглежда любопитно.
– Е, щом сте с […], вероятно сте в телевизията, но искам да кажа, какво работите, водите предаване или…
Жена ми се намеси, за да прекрати комедията.
– Госпожа […] е известен журналист, специалист по […] води предаване за […], а също и […].
Аз кимах с глава като човек, който получава голямо количество нова информация и се нуждае от време, за да я запомни и обработи.
На тръгване домакинът дойде да ни изпрати, смя на случката, и ми каза: „Благодаря ти за този разговор!“

XIV.6
Друг път бях на екскурзия с автобус, с няколко десетки спътници. Един от тях ми зададе въпрос, свързан с гръцкия език; и аз, понеже имах настроение, му изнесох цяла лекция по история на гръцкия. След няколко часа, като се изкачвахме към един археологически обект, той ме настигна и ме заразпитва какъв съм и с какво се занимавам. Казах му, а после, за да не изглеждам необщителен, попитах:
– А Вие с какво се занимавате?
– Аз сега работя в телевизията – каза той.
Не го питах дали води предавания, тъй като не ми се влизаше в подробности. А и изкачването беше доста стръмно, и времето – горещо.
След ден-два видях в списъка на пътуващите име, което ми беше познато, и ми се стори, че то трябва да е на господина, с когото говорихме.
Като се върнах в България, разказах това на жена ми.
– Как, не го ли позна? – каза тя. – Той е политик. Беше депутат, лидер на една партия по едно време… Публична личност е.
– Е, аз го знам по име – рекох. – И даже някога съм го виждал. Но като не гледам телевизия от години, как да го свържа с лицето му…

XIV.7
Наскоро бяхме отишли на театър, залата беше пълна. До мен седна една двойка. Жената беше към 40-годишна, хубаво облечена, заоблена. Изгледахме пиесата и си тръгнахме.
– Видя ли жената, която седеше до тебе? – попита ме жена ми на другия ден.
– Видях я, разбира се – рекох. – Не съм сляп.
– Това е […], тя е известна журналистка, прави предавания по телевизия […], интересни са.
– Никога не съм чувал това име – казах. – И за предаванията нищо не знам, няма откъде. Но иначе като външен вид, добре изглежда…

XIV.8
„Будител“ е онзи, който е „буден“ и напомня и на другите да бъдат будни. Буден за какво? За смисъла на живота най-напред. А той е: да опазиш душата си жива (да я „спасиш“), чрез вяра, надежда и любов.
Това е, което още древните са наричали „мъдрост“ (софия). Пророците са били будители, а в езическия свят такъв е бил Сократ, и други философи.
В християнския свят „будител“ става онзи, който е докоснат от Духа; така, че цял живот да води война срещу греха и злото, и да призовава и други да участват в нея.
Будителят е щастлив човек, защото живее в мир със съвестта си. Той обаче не е любимец на всички, а често става омразен и често пострадва. Тогава бива наричан „изповедник“ и „мъченик“; името му се почита, а душата му отива там, накъдето се е стремяла още с идването си в този свят.

XV. Scripta manent

22. Някои книги

22.1
– Ти недей да мислиш, че се интересувам само от Аристотел – казва жена ми. – Аз имам и други интереси.
– Несъмнено – казвам. – А какви?
– Ами други… Ето, написала съм книга: „В лабиринта на Платон и Аристотел“…

22.2
Благодаря на колегата Веселин Дафов за похвалата; и на УИ „Св. Климент Охридски“, което издаде книгата бързо и добре.
Ето няколко думи за нея:
Със самото си заглавие тази книга напомня, че е продължение на излязлата към началото на 2003-та „Александрия. Разкази за книги, хора и градове“.
И пак, както и тогава, събраните текстове са били публикувани като доклади на конференции, статии в списания и сборници, части от академични трудове или предговори на книги. Изключение прави поредицата „Между двете войни“, която съдържа текстове на лекции от курса „Класическо образование и идея за класическа древност в България“ от Магистърската програма „Антична култура и литература“.
Трудно е да се изкажат благодарности на всички колеги, приятели и близки, които имат заслуга за появата на тези текстове.
На първо място ще спомена колегите Бойко Пенчев от СУ и Димитър Димитров от ВТУ, които подкрепиха с писмени становища опита ми да издам книгата преди няколко години. Също екипа на издателство „Проектория“, благодарение на които бяха публикувани три от текстовете като предговори към издадени от тях книги. Благодаря на д-р Велин Белев от НБУ, с когото работихме върху списанието „Ориенталия“; и на проф. Василка Тъпкова-Заимова, която отдели много часове, за да ми разкаже за академичната си биография и за историята на класическото образование в България, на което тя е един от най-дълголетните свидетели.
И през тези четиринадесет години винаги до мен беше съпругата ми Димка, без която не мога да си представя не само личния си живот, но и академичната си дейност.
Бих желал да спомена с добро и надежда за вечен живот неотдавна починалите Стефан Хинков, Огнян Радев и Богдан Богданов, чиито мисли, напътствия и приятелство ме съпровождаха в продължение на десетилетия.

22.3
Книгите много често не биват замисляни предварително, а текстът им ги предхожда като разговор (или множество разговори). След това някой записва казаното, и като премахне излишното и се добавят някои пояснения, се получава книга.
Така се появи и „Фантастичното през античността“. Това бяха поредица неделни разговори по радио София, които служеха като въведение към т.нар. реалити роман – „Семената на покварата“, който беше фантастичен. Затова и водещите Емил Янев и Кин Стоянов ми предложиха да разговаряме за древната гръко-римска литература – дали в нея е възможно да се открият фантастични разкази и образи, подобни на тези от модерните времена.
Това се случи през 2010, а после дъщеря ми Леда се погрижи да запише тези разговори с букви, и текстът, след необходимата обработка беше публикуван от издателство „Проектория“, за което благодаря на целия екип и особено на Юнуз Юнуз, който беше негов създател и директор. Това беше първото издание, което съществуваше само в електронен вид и беше достъпно във виртуалната книжарница на издателството.
И ето сега, благодарение на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, книгата се появява за втори път и вече на хартия. Затова благодаря на колегите от специалността, които подкрепиха издаването й, на жена ми Димка, която неведнъж я прочете и я намери за много добра, и на отличните ми студенти, заради които вече 25 години с радост и надежда отивам на работа.
Благодаря също и на всички мои учители, които ме въведоха в науката за античността: а това започна преди 40 години, от есента на 1978.

22.4
Темата за Хермес в християнска Европа е част от темата за езическата словесност и история – как християнинът да се отнася към тях. В определянето на това отношение сигурно е оказала влияние малката реч на св. Василий Велики „Към младите за езическите книги“ където читателите са посъветвани да четат старите автори, но да се стараят да възприемат доброто от тях. Специално за Хермес и съхраняването на приписаните му текстове заслуга има и св. Кирил Александрийски, който в опровержението си на Юлиановото съчинение „Срещу галилейците“ цитира няколко места от херметическите книги, с които е разполагал. Смисълът на цитирането им е да се покаже, че сред авторитетните езическите писатели има някои, чиято теология не е далеч от християнската: те не разполагали със Закона и пророците и не знаели за Христос, но самата им съвест им е помагала да се доближат до истината за Бога.
Хронистите, когато разказват за египетската история, не пропускат да споменат за Хермес. Иоан Малала (VI в. ) пише, че той бил пришълец в Египет, създал писмеността им и поставил основата на тяхната наука; и затова бил почитан от тях като божество. Георги Синкел (IX в.), цитирайки писмо, приписвано на известния Манетон, говори за текстове на „плочи в Сириадската земя, на свещен език и с хиерографични букви, изрязани върху тях от Тот, първия Хермес, и след Потопа записани в книги от сина на Агатодемон, втория Хермес, баща на Тат; поставени в светая светих на храмовете Египет и после преведени от свещения език на гръцка реч.” В „Суда“ (X в.) четем: „Хермес Трисмегист. Този бил египетски мъдрец, разцветът му бил преди Фараона. Бил е наречен Трисмегист, защото е говорил за троица, казвайки, че има едно божество в троица, по следния начин: ` Една само беше умна светлина преди умната светлина, и е вечно, Ум светъл от Ума; и нищо нямаше освен неговото единство и дух, обхващащ всичко. Освен него няма нито бог, нито ангел, нито някаква друга същност. Защото е господ, отец и бог на всичко и всичко е под него и в него…` и пр.“ Първата част на текста до „дух“ съвпада точно с цитираното от Кирил Александрийски.
Изглежда, че към средата на XI в. Михаил Псел е разполагал със сборник с текстове, приписвани на Хермес; но не можем да сме сигурни, че той е съвпадал с Фичиновия. Неговото мнение за автора им е в съгласие с традиционното: „Къде ще поставиш египтянина (sic!) Зороастър и Трижвеличайшия Хермес, за които казват, че са били самоуки, сякаш собствената им душа отнякъде им е изрекла науките…“
От друга страна, езическите мислители и писатели присъстват и в православната иконографията. Изображения (от 1512 г.) на Омир, Солон, Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Плутарх и други могат и днес да се видят в трапезарията на атонската „Велика лавра“. У нас аналогични изображения има в трапезарията на Бачковски манастир и в църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси. Такива изображения се откриват и на други места в православния свят. Колкото до образа на Хермес, той е рядкост, но все пак съществува. Може да се види на вратата на Благовещенския събор в московския Кремъл – изработен е вероятно към средата на XVI в. (от 27-ми юни 2017)

В края на своя „Федър“ Платон разказва легендата за един египтянин на име Теут, който в древни времена бил изобретил египетската писменост и я представил на тамошния цар; и какво казал царят за ползата от изобретението му.
През първите векове от християнската ера из градовете на империята започнали да се разпространяват диалози, написани на гръцки, където един от персонажите се казвал Хермес – и се предполагало, че това име съответства на египетското „Тот“, и че това е същият онзи древен мъдрец, за който се споменава във „Федър“.
В тези диалози се обсъждат въпроси на религиозната вяра и философското търсене, които били познати на древните гърци, а също на неоплатониците и християните. Някои от тях оцелели след античността: едни на гръцки, други на латински, трети – на коптски и арменски.
Към средата на XV век известният флорентински елинист и платоник Марсилио Фичино се сдобил с един кодекс, съдържащ няколко текста на старогръцки, приписани на Хермес-Тот или на негови последователи – и оттогава те започнали да се наричат „херметически“. Затова и сборникът, който Фичино превел на латински, е известен и днес като „Херметически корпус“.
Фичино, а и други ерудити през този и следващия век вярвали, че текстовете са превод от древноегипетски и са били създадени в най-дълбока древност – далеч преди Омир и може би по времето на Мойсей.

Как да включим херметизма и Египет в нашата жива идея за история? В нея са включени Аспаруховите българи и славяните; царете и особено Борис –„новият Константин“ и Симеон – „новият Птолемей“. Също книжовниците-просветители (Седмочислениците), възрожденците (Паисий) и нататък до нас. Също Византия, Русия и европейският Запад. Светите земи също. А Египет?
Как да се избегне „екзотизацията“? Защото всички страни, с които нямаме ясна историческа връзка, могат да се окажат просто „екзотични“. В античността това са страните „по края“ – „щастливите“ Етиопия и Арабия, Индия на гимнософистите, свободните скити и религиозните хипербореи. Още по-рано – феаките. Също – „Островът на блажените“ сред океана, превърнат от Платон в Атлантида (защото от далечното идват и заплахи). Освен това далечните са застрашени от „обезчовечаване“ – циклопи, лестригони.
Заниманието с херметизъм е сложно историческо изследване и изисква немалко творческо усилие – какво е той? Необходимо е да се опрем на вече познатото. Образът на Египет навлиза в Европа по два пътя – чрез гърците и чрез Библията. А Хермес-Тот може да бъде разбран с помощта на легендите за „предомировите“ певци и просветители, внесли сред гърците музиката и мистериите. Такива са Орфей, Лин и мнозина други. Също като за Тот и за тях се казва, че са създатели на писмеността.
От идеята за „древна теология“ (езическа богословска мъдрост, паралелна на старозаветната) ние не се нуждаем, тъй като християнството ни е достатъчно като непрекъсната традиция до началото на света. Но науката за човека е опит да видим света и с чужди очи, особено ако гледащият ни е близък. А всички хора са ни близки.

23. „Метафизиката“

23.1
Седим в „Гълъбарника“ и си говорим за философията на Аристотел.
– Направило ми е впечатление – казва един колега, – че около издаването и преводите на Аристотел има твърде големи спорове и разправии. А за друг автор не съм забелязал такова нещо, за Платон например не.
– Наистина е странно – казвам, – че един на пръв поглед доста сух философ като Аристотел предизвиква такива страсти. А ето примерно „Моята борба“ на Хитлер. Тя беше издадена в голям тираж и я има навсякъде. Но не знам някоя група от, примерно, политолози, да се възмущава от това и да протестира. Но предполагам, че има преподаватели по философия, които вместо да говорят на студентите за Аристотел, им говорят за това, че преводът на „Метафизиката“ никога не бива да бъде отварян. Оригиналът, очевидно, също не се препоръчва, защото кой ще ти знае толкова гръцки. Човек би си помислил, че да се чете нашият превод на Аристотел е много по-опасно, отколкото да се чете Хитлер.
Та вече си мисля, дали някъде из университета няма и избираем курс на тази тема. А защо не и задължителен, или направо общоуниверситетски…

23.2
Почистихме дома преди Успение Богородично и покрай местенето на пералнята сме извадили маркуча, който я свързва с канала. На другия ден я включваме и не след дълго водата започва да се излива в пространството под мивката, закрито с плъзгащи се дървени вратички.
През това време аз седя на компютъра и превеждам последните страници от „Тета“ (за „възможното и действителното“). Водата минава над дървеното прагче и тихо залива пода на дневната, включително и пространството под масата, на която пиша.
По едно време жена ми влезе, огледа се и извика: „Какво става тук?“
Трябваше да оставя възможното и действителното, за да се справим с наводнението. Но такава е тази книга, че докато водата не стигне до глезените на преводача, той няма да я усети, защото мисълта на Аристотел е недостъпна за разсеяния.

23.3
Седя на компютъра и доработвам превода на „Метафизика Делта“.
– Да ти стопля ли баницата? – пита жена ми.
– Може – казвам.
След малко усещам приятен мирис на баница, а след още малко и на пушек.
Отивам да погледна – баницата съвсем черна. Извиках жена ми да я види.
– Изгоряла е – казва. – Не я ли усети? Ти нямаш никакво обоняние.
– Имам – казвам. – Но когато човек се занимава с философия, душата му се отделя от тялото и престава да обработва сведенията на сетивата. И във „Федон“ го пише…

23.4
– Това е сигурно най-мъчната книга за превеждане в света. Та чета този човек как е превеждал преди 80-90 години и си казвам: „Ето това е! Ето така трябва! Точно така се превежда!“
– А не се ли похвали и сам себе си, че и ти го правиш така?
– Е, аз за себе си знам. Но е приятно да откриеш човек, който знае нещо също толкова добре, колкото и ти. Това създава радост.

23.5
– И каква е все пак разликата между „само по себе си“ и „съпътстващо“?
– Ето каква. Да кажем, преводач № 1 превежда Аристотел. Преводачи № 2 и № 3 преписват от преводач № 1. Преводач № 4 пък преписва от преводач № 2. По отношение на №2 той е плагиатор сам по себе си; а по отношение на останалите – само по съпътствие…

23.6
Много уместно и вярно е това, което Димка е написала в коментар на стената си относно „битката за смисъла“, която се води при работата по тази книга. Наистина, „сухият текст“ на „Метафизиката“ е крайно тежък за разбиране; и то не за кой да е читател, а за всички – като се започне от първите му издатели, които са се занимавали с него през I в. пр. Хр. (почти 300 години след смъртта на самия Аристотел).
Затова към него винаги трябва да има разяснения, и те да не остават просто на хартия. Ако такъв текст не се обсъжда непрестанно в университета, или в изобщо в някоя научна общност, няма да се стигне до разбирането му; и тогава философското, пък и изобщо хуманитарното образование няма да бъде поставено на сигурна основа. Защото в мислите на тази книга е събрана цялата класическа гръцка философия, която, наред с християнското интелектуално наследство, стои в основата на нашето образование.
Засега единственото място, където „Метафизиката“ се чете и коментира в продължение на цял семестър, е Магистърската програма по антична култура и литература към специалност „Класическа филология“. И точно покрай тези занимания аз се заех да изработя резюмета на 14-те книги (тя се дели традиционно на 14 „книги“, от „Алфа“, покрай която тръгна този разговор, до „Ню“).
Като размер са към 120 стандартни страници, докато целият „сух“ текст на превода (без бележки, индекси и т.н.) е към 300. Така че който иска да се запознае със съдържанието на книгата, без обаче да я чете дума по дума, може да ги прегледа.

http://homoviator-bg.net/?p=1127

Надявам се един ден да се появят и на хартия.

24. „Старогръцката литература“

24.1
Някой би могъл веднага да се запита как да наречем тази книга, към кой вид научна или художествена литература тя принадлежи. Аз бих казал, че този жанр е нов. Но не защото е диалог, тъй като диалози се пишат още от древността; дори Платон не е бил първият, който е писал диалози. Но тук имаме нещо друго. Книгата – тя по обем не е малка, над 600 стр. – се дели на две равни части. 300 страници е диалогът и 300 страници са добавките – това, което ние обикновено наричаме бележки под линия. Те съдържат точна информация за произведенията, авторите, обстановката, в която авторите са живели и произведенията са били създавани. Цялата тази информация е изцяло въз основа на източниците. Там имаме и едни големи – бих казал, най-големите, правени на български език – представяния на основните произведения на старогръцката литература. Това са резюмета на „Илиада“, „Одисея“, „Историята“ на Херодот, на няколко диалога на Платон, един късноантичен роман – и не само. Те не просто маркират съдържанието на тези книги, а направо ги разказват. Тоест, ако човек няма време да прочете „Илиада“, той може да се запознае с това резюме, което е 30-40 страници – и няма да е далеч от това, да я е прегледал… Това едно. И второ, Вие много точно споменахте „Декамерон“. Наистина е така. Тази книга има една определена структура, тя е премислена, и първото, което може да се каже е, че е разделена на „дни“. Там действащите лица се срещат всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят – с цел впрочем точно да създадат книга за старогръцката литература. Те това го осъзнават.
Това може да се представи и като пиеса. Някой може да запита дали целта на диалога в първата част на книгата не е по-скоро художествена. Аз бих казал, че в нея има художествен елемент. Там има 12 действащи лица, като характерите им се различават, за да могат, разбира се, да влязат в съдържателно общуване помежду си. Читателят ще види, че тези хора не просто се изказват за нещо, което са чели, ами действително си говорят като едни много добри познати. Има една любезност, бих казал, една известна галантност в общуването помежду им. Те са пет мъже и седем жени, които си говорят не само за литература, но и за други неща. В този смисъл да, тя напомня на тези произведения, за които пример е и „Декамерон“.
Всеки автор си знае какво е възнамерявал да прави и какво не е успял. И ето в случая замисълът – понеже още в началото ми беше ясно, че книгата ще се дели на дни – беше да направя 24 дни. Несъмнено, по примера на „Илиада“ и „Одисея“, които се делят на 24 песни. И се старах много, но тази работа е тежка; и видях, че стигам до 16-тия ден. Сега по съдържание книгата стига до началото на римската империя. Имам предвид момента, в който и Египет, последната независима средиземноморска страна, вече е включен в рамките на римската държава. Така идва една нова епоха, гръкоримската, в която гръцката литература продължава да съществува, но цялостната политическа и културна обстановка се променя; и изложението свършва там. Значи по първоначалния замисъл остават осем „дни“. Тези дни, да сме живи и здрави, аз смятам да ги напиша; и те изглежда трябва да включат гръцката литература до края на античността. Но и римската, доколкото тя е повлияна от нея; а тя е повлияна в огромна степен. Не веднъж действащите лица казват, че римската литература – това е просто една гръцка литература, написана на латински език.

24.2
Когато книгата се пише и става въпрос за един художествен текст, тя може да се напише бързо, защото художественият текст се пише с вдъхновение. Това при мен отне към 5-6 месеца. Обаче втората част – ерудитската, която включва резюмета на произведения, нови преводи на източници, препратки – е писана в продължение на 5-6 години. И след като дадох този текст в Университетско издателство, беше необходим около месец и половина, за излязат сигналните бройки. Защото най-напред се вадят 10 сигнални бройки, просто за да се види, че има такава книга. А после работата продължава. Тя продължи още 4 месеца и в крайна сметка имаме този резултат. Значи, за да се напише книгата и да се допълни въз основа на готови неща – това може да отнеме 6 месеца; но после трябват поне още 6, за да се направи добре. А ако се вземе предвид времето от деня, когато тя е била предложена за включване в плана на издателството, до самото представяне – това може да бъде и година, както стана със „Старогръцката литература“. И много хора са ангажирани: като се започне от директора и се стигне до хората, които печатат и разпространяват.
Не е никакъв секрет, че книгата е замислена като учебник. Всъщност тя е продължение на една друга моя книга, която излезе преди около 15-тина години и се занимаваше с подходите към старогръцката литература – как се теоретизира, как се мисли за нея; като се започне от Аристотел и се стигне до наши съвременници, от които аз лично съм учил. Та в един момент някои ме попитаха: „Няма ли да има втора част на тази книга, която ти издаде преди време – и даже я нарече „Пойесис I“?“ Защото така я нарекох – „Пойесис“ на старогръцки означава „поезия, литература“. И „едно“; това „едно“ си го пишеше на корицата. И казах: „Прави сте, след като съм написал веднъж „едно“, трябва да има и „две“; но след като съм преминал през цялата история на обсъжданията, сега какво?“ И тогава някой каза: „Ами просто си напиши твоите лекции. Това ще бъде новата книга“. Така че книгата е написана като представяне на моето преподаване. Обаче тук има една особеност, и тя е в това, че аз почти не работя лекционно. Това може би не е често срещано. Не чета лекции, а предлагам на студентите сами да прочетат нещо и след това да говорим; и в течение на разговорите те чуват какво мисля по главните въпроси. И точно това се случи в тази книга.
Обикновено учебниците – било за гимназията, било университетските – са от лекционен тип. Те са монологични – както се чете лекция, така излиза и учебникът. А тук имаме нещо различно, което според мен не е много далеч от ума, обаче се случва рядко, ако изобщо. Предлага се учебник от семинарен тип. Защото, както е известно, в университета съществуват и лекции, и упражнения. Упражненията за какво са? За това, хората да разговарят. И ето сега имаме учебник – и се радвам, че на мен ми се случи да го направя – който е от семинарен тип. Той показва как вървят упражненията в университета, как хората си говорят там, след като вече са чели. Затова тук имаме група участници, които си говорят за тази литература; и вървят, впрочем, по стандартния университетски курс. Така че читателят, който иска да види в тази книга едно систематично изложение по темата, ще го открие. Защото стандартният курс е такъв, непроменяем – от 200 години в Европа и от около 120 години у нас той е почти един и същ. А ние имаме учебници по старогръцка литература още от края на XIX век. Първият автор на такъв учебник на български език е Константин Величков – известният наш книжовник, политик, преводачът на Данте. Като учител в Солун той е написал такъв учебник – за гимназиите. Така че в България ние имаме повече от 120 години традиция в тази област. Но ето сега за пръв път се появява учебник от диалогичен тип. Значи в него имаме: епос, лирика, драма – което е поезията; и после историография, реторика, философия, което е прозата. След това идва следкласическата епоха, елинизмът. И това е.
Дисциплината „старогръцка литература“ е стара, много традиционна и материалът, който се е натрупал, е извънредно голям. Това е една от най-разработените теми в науките за човека. Старогръцката литература е първата, тя е началната в Европа. Гърците са тези, които са създали литературата; което впрочем значи, че в началото на тяхната литература не са стоели преводи. Такава друга литература в Европа няма. Защото и римската започва с преводи от гръцки. А българската литература започва – с какво? С преводи на Светото Писание. Това е, което са направили св. св. Кирил и Методий. И всички останали литератури са така – и френската, и английската, и немската – всички започват с някакви преводи. Гръцката затова е много странна и особена, и основополагаща, защото е започнала без преводи, сякаш на празно място. И оттук нататък всички европейски интелектуалци, които са се занимавали с образование, философия, художествено творчество, са започвали от тези книги – от Омир, Херодот, Платон, Аристотел, трагедията. Очевидно, когато казваме „старогръцка литература“, не говорим за тясно художествена литература, а за нещо по-широко, което заслужава да се нарече „словесност“.
Човек не може да каже нищо оригинално по стария начин. Тоест, ако някой реши просто да разкаже своите лекции, той нищо няма да допринесе. Няма да е ясно защо го прави. Би могло просто да се преведе някоя книга, или пък да останат старите, които вече са налични. Значи трябва да се направи нещо ново. И това ново е ето този разговор. Там едни хора си общуват помежду си като добри познати, което значи, че има и художествен елемент. Освен това от време на време се заемат с някои по-специфични теми. Например, съществува темата „Интелектуалците през античността“, която те обсъждат. Или темата „Античността в художествената литература“, която също се обсъжда.
Първата част, казахме, е разговор; а втората вече е ерудитската, където се предлагат, по-скоро сухи факти и изложения на произведения. В тази втора част човек би могъл да намери едни от най-големите резюмета на важните антични книги, които някога са правени на български – мисля, че не са правени. Тук намираме най-голямото българско резюме на „Илиада“, 30-40 страници; на „Одисея“, на Херодот, на някои диалози на Платон; също на Аристотел – неговата „Метафизика“ в по-голямата й част също е конспектирана тук. Един античен роман – „Етиопска повест“ – също е конспектиран. Освен това има и сведения за авторите, за контекста на създаването на произведенията; и всички те са взети от източниците. Тоест има нови преводи на важни свидетелства за античната литература, записани още през античността.

24.3
Много историци на литературата се занимават с това – има ли прототипи зад действащите лица и кои са. Хубаво е да се каже по този въпрос, че прототипът е само една опора. Обаче художественият образ не може да съвпада с прототипа, защото литературата не е като фотографията. Ти не се занимаваш с това, да снимаш някой човек, а се стремиш наистина да създадеш литературен образ. И в случая има създадени литературни герои, нали? Те може да имат някаква опора в реални лица, обаче е много мъчно да се установи дали и доколко реалният човек или представата за него се доближава до литературния образ. Така че е сложно.
Трябва да се помага на всеки, който се интересува от тези неща; да му се подсказва, че той винаги може да допринесе, и че не е необходимо да има съвършено знание. В тази книга има едно внушение, на което искам да обърна внимание, тъй като е много важно. То е, че съвършено знание няма, и че ние можем да пристъпим към науката с несъвършено знание и да не се срамуваме от това. Това е добрият подход към науката. Ти знаеш, че знанието ти е несъвършено, но това не те притеснява, ти все пак влизаш в разговора. И когато се съберат десет души които разговарят така приятелски и доброжелателно помежду си, ето така се прави наука. Разбира се, нужно е и твърдо знание, което го виждаме във втората част на книгата.
Аз мисля, че книгата е успешна. Не го казвам като автор, а като някой, който вече донякъде е отстранен от нея. Защото като я отвориш – примерно към средата на диалога – и се за зачетеш, тя не те пуска лесно. Ти четеш и си казваш: „А я да видя какво ще кажат и по-нататък… какво ще е на следващата страница“. Защото те са си в разговор. Е, разбира се, освен стандартния курс, има и едно нещо, което се нарича „стазим“; то е заето от трагедията, това е термин от античната драма, където се включват едни допълнителни курсове. Например „Интелектуалците през античността“. Хората си говорят и на тази тема. Значи книгата не е просто като в учебник, да тръгнеш и да завършиш – автор, жанр, автор, жанр; ами има едни такива отделяния по теми, които са въведени в структурата на книгата. И така тя се дели на части.
Във всеки случай има опасност преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета като се срещнат, да не видят никаква разлика помежду си. Защото някои преподаватели се държат като кабинетни учени. Ето това е, което аз смятам, че трябва непременно да се избягва. Преподавателят в аудиторията трябва да бъде в голяма степен човек, който слуша студентите. Но за да ги слушаш, ти първо трябва да им дадеш думата. И ето тук се проявява диалогичната настройка: доколко човек е в състояние да дава думата на други. Това изисква една деликатна душевност: да можеш да уважаваш хората около тебе, да не искаш от тях прекалено много, а това, което търсиш в тях, да е самата любов към знанието. И ако има такова нещо и ако ти го поощряваш, тогава ще се получи истински разговор. И тогава преподавателят ще бъде добър и различен от кабинетния учен, който просто си гледа книгите.

25. Интервю

– Какво Ви отведе към класическите езици и древнознанието през 1982 г.?
– Началото на моите организирани занимания с античност би трябвало да се отнесе към есента на 1978 г. Тогава станах осмокласник в НГДЕК; в това време училището беше приютено в сградата на 7-ма гимназия („Св. Седмочисленици“).
Ако помисля какви интереси към тези неща съм имал преди това – струва ми се, че за тях свидетелстваше ранното ми увлечение по географията. В къщи ми купуваха атласи, доста добри и подробни, имах един на света и един по-голям – на България. А също и касичка във формата на глобус. И дълго време за мен нямаше нищо по-интересно от това, да разглеждам карти и да помня къде са континентите, страните, градовете, и всичко. Това показва интерес към целия свят, и то не просто в настоящето – защото държавите и градовете не са отскоро, а още по-малко планините, моретата и континентите. Така че у мен явно е имало един интерес към знанието, който е някак херодотовски – да узная какви народи обитават земята и какво са правили през времето. Ако човек се интересува от това, заниманието с античност е много подходящо, защото то предлага поглед към историята и географията на една голяма част на света, а чрез това и на целия: и към мислите на хората, които са се интересували от същото.
Ако става дума за по-близката причина, тя беше, че един ден баща ми се появи у дома с вестник „Народна младеж“ (той много четеше вестници), и ми посочи съобщение, че НГДЕК обявява прием за осмокласници – за втори път, тъй като гимназията беше създадена през 1977. Тогава всички у дома единодушно казаха, че трябва да кандидатствам там. Изпратиха ме на частни уроци по български и руски език (такива бяха изпитите) и аз учих старателно, притеснявайки се да не би нашите да похарчат напусто пари, в случай, че не вляза. Но писах добре и се класирах 6-ти (приемаха 40 момчета и 40 момичета).
Още в първите дни започнаха часовете по латински – най-напред ги водеше Димитър Бояджиев (впоследствие професор по латински в СУ), а след това Юдит Филипова, която ми преподава този език през всичките пет години. Латинският ми беше много интересен и си водех педантично всички тетрадки, стараех се да пиша красиво, а някои познати на семейството започнаха да ми подаряват помагала – популярни книги за древността, албуми по антично изкуство, речници, издания на класически автори.
– Кое за Вас беше най-трудно при навлизането в античните езици и култура? Можете ли да разкажете момент, в който сте си мислили да се откажете (ако е имало такъв, разбира се)?
– Спомням си, че когато видях за пръв път издание на античен автор (бяха „Апологията“ на Платон и една антология от „Анабазис“ на Ксенофонт), се дивях на гръцките буквички, но уверявах домашните ми, че в 12-ти клас ще чета тези книги „като вестник“. Бях впечатлен от познанията на един съученик от горния клас, който в разговор по време на една лятна бригада каза авторитетно, че на гръцки „бог“ е θεός. Гръцкият ми вървеше сравнително добре, и когато Огнян Радев забеляза, че подсказах на съученика до мен целия превод на един текст от учебника, и то вярно, каза: „Хм, ти всъщност си много добре…“.
Да се откажа точно не съм мислел, както личи и от това, че в НШЗО „Христо Ботев“ изненадах съшколниците с това, че ставах всяка сутрин в 4 часа, за да чета на латински и гръцки (тъй като през деня нямаше време за такива занимания). Ако е имало вероятност да се заема с друго, то е било само заради любопитството ми; тъй като в казармата през втората година си доучвах ненаученото по математика и физика, а после в Атина учих еврейски и пр. Но преподавателите в специалността, които ме бяха запомнили, ми предложиха през 1993-та да се явя на асистентски конкурс (тогава професор беше Б. Богданов), и така останах в тази наука.
В гимназията ми беше трудно по санскрит, и, кой знае защо, по старобългарски; но мисля, че това беше по-скоро от несъгласието с начина, по който се преподаваха тези предмети. По подобен начин и в Атинския университет със старогръцкия – така и не можах да привикна с ройхлиновото (византийско) произношение, и си останах завинаги еразмист…
– Кой е най-силно запечатаният спомен от ранните Ви занимания с Античност?
– Те без съмнение са много и би трябвало да избера един от тях. Спомням си лятото преди 11-ти клас, когато бях в Дупница за ваканцията. Тогава, тъй като не бях зает с нищо, взех учебника по старогръцки за предстоящата година (беше един с мека синя корица, голям формат) и го изчетох целия. И си казах: „А, значи аз мога да чета на старогръцки…“
Не след дълго тази самотна работа даде явен резултат. Четох учебника през лятото на 1981, а през пролетта на 1983 в гимназията се проведе олимпиада по класически езици. Тя беше в три кръга, аз спечелих последния и така станах първия шампион на България по класически езици.
– Как стигнахте до гръцките философи, защо избрахте тях сред другите класически автори?
– Трудно е някой да се занимава с античност и да не стигне до философията, макар че се случва. Аз се поинтересувах отрано, като тогава вниманието ми беше привлечено повече от формата. Така веднъж (11 или 12 клас) написах няколко страници диалог в Платонов стил – на гръцки, разбира се – и го показах на учителите си. После ми казаха, че всички го чели с голям интерес и решили, че като за първи опит съм се справил.
Към края на следването ми в Атина ми хрумна да изчета херметическите текстове, които впоследствие станаха материал за дисертацията. Там има немалко философия, или по-скоро философска терминология, наследена от класиката и позната през гръко-римската епоха. Но те не са строго философски, нито естествено-научни; при тях има теология и космогония, елементи на проповед, поучение… такива неща.
Но главното беше „Метафизиката“. Когато в средата на 1990-те стана дума, че би трябвало да се преведе, аз се захванах да си освежа философския език и прочетох (буквално) целите Платон и Аристотел. Това ми отне към две години. После, от началото на 1996-та заедно с Димка се захванахме с превода на I-III и X-XIV, и го завършихме в средата на 2000-та.
После, когато писах хабилитационния си труд по теория на класическата литература, имах отделна глава за „Поетиката“. След това написах „Писма до Егина“, което е роман за Платон – епистоларен и характерописен. По дух той предшестваше „Старогръцката литература“, която завърших наскоро – и тя е донякъде характерописна, но вече не епистоларна и не за един автор.
Но не бих казал, че съм „предпочел“ философите. Мое задължение винаги е било да работя върху литературата като цяло: от Омир нататък, докъдето успея. Заниманието със старогръцка литература винаги и навсякъде е било такова: човек трябва да е запознат с Омир и трагиците, да има представа от лирика и комедия, да е чел Херодот, някои оратори, после вече идва философията – Платон и Аристотел. Всеки, който се занимава с тази словесност, е длъжен да познава тези автори. По-нататък – докъдето може. Затова включих в магистърската програма „Антична култура и литература“ предмета „Старогръцката литература в Римската епоха“. Това значи от Полибий до края на античността.
Та ако става дума за автори извън философията, занимавал съм се главно с Херодот и трагедията – примерно, два пъти преведох „Антигона“.
– Какви бяха очакванията Ви, когато започнахте да преподавате? Какви са сега?
Аз съм голям ентусиаст, що се отнася до преподаване. Още от ученик, учителите са били важни личности за мен, и винаги съм размишлявал кой е добрият начин да се предава знание. И научих: най-добър е разговорът на определена тема, който на моменти стига до детайли – както е при превода и коментара, но друг път се издига до най-общи идеи за словесността и епохата, и за метода. Също и това, че разговаряйки с хора, човек усъвършенства езика си на учен, и го предава на събеседниците си – това е важно условие за възникването и поддържането на школа.
Самото преподаване в началото ми беше и лесно, и трудно. Когато преподавах език – новогръцки или старогръцки – беше лесно, тъй като там нещата обикновено са еднозначни: или е така, или не е така. Затова, както неведнъж съм споделял, чужд (и класически) език може да се преподава добре и от съвсем млади хора; тъй като овладяването му е въпрос главно на талант и системни, няколкогодишни занимания.
Но при хуманитаристиката не е така. Там човек има нужда от много време: дълъг преподавателски опит, изчитане и премисляне на голям обем литература – най-напред, разбира се, на източниците. Ако дисциплината ти е предадена от добър преподавател, както беше при мен, това помага много, но не е достатъчно. Защото човек не може просто да възпроизвежда това, което е видял, тъй като е малко вероятно то да съответства на характера и възгледите му. А всеки трябва да има свой характер и възгледи. Така че трудността е главно в това – как да осмислиш науката като личност. Ето защо до майсторство в тази работа се стига мъчно и бавно; ако човек на 50-годишна възраст я прави добре, това е успех.
Притеснението ми в началото беше, че онова, което предавам на студентите, не е нито ново, нито оригинално. Сега не се безпокоя, че не е ново: старото е добро, пък и те нали затова са дошли – да учат стари неща. А че е оригинално, съм сигурен, защото оригиналността се състои в това, да преподаваш науката „като себе си“ – а никой човек не прилича на друг. Но пък е трудно да внесеш науката в личността си. Та тогава нищо не очаквах от студентите, тъй като изобщо не бях сигурен, че имат някаква полза от часовете ми. Сега просто очаквам да са чели, което съм ги посъветвал, и напоследък с голяма радост виждам, че точно това става.
– Според Вас има ли приемственост в класическото образование в България? Какви са Вашите лични спомени и преживявания в тази насока?
– Приемственост несъмнено има. Класическото образование у нас е два вида – гимназиално-университетско, което минава през държавните институции и е създадено след Освобождението, и онова, което минава през богослужението и богословието; то е на възрастта на християнска България. Разбира се, във втория случай става дума за античност, усвоена чрез християнския поглед към историята. Важен е фактът, че поради близостта ни с Византия и свързаността ни с цариградската и изобщо с гръкоезичните църкви, ние тук винаги сме имали гръцкия като първи или най-много втори чужд език. А това е добра основа за класическото образование; то е нещо, което на Запад не съществува, защото там гръцкият от хилядолетие и половина се учи само като „древен“ език и неговото място е само в науката.
Що се отнася до гимназиално-университетското класическо образование, то е възприето от Запада, донякъде с посредничеството на Русия. Там приемствеността е известна – старогръцкият и латинският се включват в програмата на гимназиите още от 80-те години на XIX в.
Това продължава до средата на XX в., когато се случва едно прекъсване за около 30 години и преподаването на класически езици се съхранява само в семинариите, Духовна академия и Университета.
След това то се възстановява в средното образование чрез НГДЕК. А хората, които имаха непосредствена грижа за начина на работа там, бяха студенти на онези класици, които са били навлезли в научните среди още във времето на предвоенна България; така че това, което ние сме учили като ученици, е същото, което са учили професорите Михаилов, Ничев, Милев, известните преводачи Вранчев и Батаклиев, и други възпитаници на Университета по онова време.
Аз познавам лично малцина от онези, които са били студенти в епохата на Царството. Това са Георги Михаилов и Василка Тъпкова-Заимова; присъствал съм и на един разговор с Иван Венедиков. Но и това е достатъчно, за да си състави човек представа за техния дух и възгледи; още повече, че специално се занимах с историята на класическото образование. Веднъж това беше през биографията на проф. Тъпкова, която съставих през 2010-2011 г.; и после, чрез избираемия курс „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, на чиято основа написах една от главите на „Александрия II“ (УИ, 2017).
– Как виждате бъдещето на класическото образование? Смятате ли, че трябва да има нова посока? Ако да, бихте ли споделили каква?
– Класическото образование ще живее, докато съществува християнският, пък и, наред с него, пост-християнският свят. Това е светът, който нарича себе си „западен“ или „европейски“, като влага различни значения в тези думи. Но макар и различни, тези значения предполагат познаване на античността.
Ако някой желае да говори за европейска история, той няма как да заобиколи Рим; а познаването на Рим по необходимост изисква познаване на класическа Гърция. Ако смята себе си за християнин или дори само за изследовател на християнството, ще учи гръцки и латински, това е неизбежно. Ако се занимава с философия, няма да избегне античността, защото няма влиятелен философ, който да не съотнася своите възгледи с традицията, възхождаща към Аристотел и Платон.
Така че без класическо образование не може да има европейско/западно или християнско образование. Ако се опита да заобиколи класиката, такова образование ще пропадне много бързо, както се видя в течение на неотдавнашната история, на която и аз съм свидетел.
– Каква е ролята на човека, занимаващ се с Античност, днес?
– Той има образователна задача и тя е тази, за която стана дума. Трябва да бъде посредник между нашите времена и античното наследство, значи да има поглед и към „средното време“ на историята – както като отношение между общества/държави, така и като живот на науките и словесността.
Смисълът на тази задача е в удържането на единството на човешката история. Както за един човек е полезно да има спомени за всяко време от живота си и те да са във връзка помежду си така, че той да бъде и многообразен, и един; така и едно общество трябва да помни своята история в цялото й разнообразие, и същевременно това да бъде една история. Защото съзнанието за това, „кой си ти“ те прави и отделен, и свързан с другите, което значи – свободен (въпроси от Ив.П. Петров).

XVI. Последни времена. Вирус и революция

26. Хронология

1941-1945 – военно положение
1946-1989 – извънредно положение, но със светло бъдеще
1990-2006 – национална катастрофа
2007-2020 – тежко, но с европейски ценности
март 2020 – извънредно (по болест)
от април 2020 нататък – почти военно, но важното е да сме живи и здрави

27. Самоизолация

27.1
Каква скука!
Няма да има културни и спортни мероприятия. От „хляба и зрелищата“ остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието?
Би могло да се помисли за един библиотечен „Ноев ковчег“. И ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще е подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата приятна групичка от флорентинската villa.

27.2
Не очаквайте новини, занимавайте се с друго. Новини няма да има, тъй като всичко необходимо вече беше постигнато.
Почти всички хора, цялото население на земята, са представени като възможни или действителни „преносители на опасно заболяване“. Затова те трябва да бъдат обездвижени и изолирани (затворени). Оттук нататък дали ще живеят или не, все едно; важното е да не разпространяват вируса.
А вирусът беше сметнат за опасен и светът беше превърнат в концлагер не защото „застрашава нашите близки, които са ни отгледали“, както мелодраматично каза един наш съгражданин по телевизията, а защото застрашава онези, които с цената на всякакво угодничество, подлости и престъпления са се устроили така, че да си живеят забавно още няколко века поне. И изведнъж – болест, за която няма определено лечение и е опасна преди всичко за тях (поради възрастта и пола им).
Е, как да не затвориш целия свят? Което именно и стана.

27.3
Медийното внимание към ситуацията е над всякаква критика. Трета световна война (с активни военни действия) не би могла да заеме повече място в TV-емисиите и интернет.
Събитие от такъв интерес през последните 50 години е имало само веднъж – властовите промени в източна Европа от края на 1989 и разпадането на СССР през 1990-1991. Един от поредицата факти оттогава стига: през юни 1990 Русия напусна СССР! Вярно е, че ролята на наскоро изоставилата ни Британия не беше чак такава, но не беше и пренебрежима.
Ако растежът на заразяванията и смъртните случаи продължи още месец-два, със съответстващите поражения в икономиката, може да се стигне и до геополитически промени, сравними с онези. Влиянието на Китай ще се увеличи още повече, а Русия няма да загуби нищо.
Западна Европа, която спечели много от изчезването на СССР, сега понася най-силния удар. ЕС не действа като нещо цяло, а се разпада на отделните си държави (границите се затварят, сътрудничество няма). Италия получава помощ не от Германия и не от Европейската комисия, а от Китай.
Впрочем скоростта на разрастване на епидемията в Италия намалява през последната седмица, както може да се убеди всеки, който прегледа общодостъпните цифри. Така че до милиони жертви в Европа няма да се стигне.

27.4
Когато през лятото на 1990 се върнах в София за ваканцията, кризата вече вилнееше и всички бяха в шок. Същевременно ми направи впечатление, че хората са станали по-любезни (не си бях идвал от 10 месеца).
Споделих това с една госпожица.
– А, глупости – отвърна тя. – Всички са толкова груби…
И започна да бълва хули срещу ближните, както правят обикновено завистливците.
Но беше истина, че хората бяха станали по-вежливи. Това се усещаше дори по интонацията, с която произнасяха някои обикновени думи като „Здравейте“, „Довиждане“, „Всичко добро“ и прочее. Защото в случай на обществена опасност човек си спомня същинския смисъл на думите, които иначе употребява по навик и небрежно.
И сега пак е така. Влизам в зоомагазин и питам продавачката дали случайно знае откъде мога да си купя разклонител (електрически).
Ако бях задал този въпрос преди десет дни, тя би ме сметнала за луд. А сега ме упъти най-любезно и ми пожела успех.

27.5
Като при всяка революция (или друга обществена катастрофа) наблюдаваме страшен срив на ролята на институциите и авторитета на техните представители.
Нито министрите са министри, нито президентът – президент, нито прокурорът – прокурор.
Конституционният съд е забравен; мнението на партийните лидери няма по-голяма тежест от това на кой да е гражданин, изказващ се по телевизията.
От полицията се очаква главно да атакува хора, чиято вина е в това, че са извън апартамента си; а армията трябва да й помага.
Има епидемия (не у нас, но както и да е); но епидемиолозите нямат думата, освен ако някой не им вземе интервю, което се забравя още същия ден.
Предполагам, мнозина вече си задават въпроса:
Кой ще е диктаторът?

27.6
Сега, когато започна да се говори за „отслабване на мерките“ и „завръщане към“, не е излишно да се каже на християните, които биха желали наистина да се върнат към църковния си живот, че с тях се подиграват.
За тях (т.е., за нас) няма да има завръщане към нормалността, а ще има навлизане в онова, което цинично беше наречено „нова нормалност“.
Примерно в Гърция архиепископът и синодът са се осмелили да изпратят писмо до правителството с въпрос „какво предстои“. Предполагам, че те знаят какво предстои, но нали не могат публично да мълчат, все пак в Гърция има християни, които очакват от тях поне някакви думи. Има и смели свещеници, и те ще си понесат наказанието за смелостта.
Та, както е казал тамошният министър-председател, от 4 май храмовете ще бъдат отворени за „индивидуални молитви“, а от 17-ти – дори за литургии. Но, „при спазване на строги правила“.
Това значи, гръцки братя и сестри, че храмовете при вас ще бъдат отворени точно толкова, колкото са сега при нас, и колкото бяха във времето на „реалния социализъм“.
Първо, около храмовете ще бъде пълно с полиция (и не само униформена). Ще бъдат наслагани жълти и бяло-червени ленти, за да се показва, че към входа се минава само по една пътечка – който иска, да я търси, ако не я намери, ще му помогнат.
По пода на храма ще се изрисуват точки и линии като за гимнастическа композиция – и свещениците ще трябва да подтикват всеки влязъл да разгадава значението им.
Всички миряни ще трябва да са с маски (за певците, четците и свещенослужителите ще видим). Поради това всеки от вярващите ще се чувства виновен, че е отишъл в храма и няма да се учудва, нито да протестира срещу какъвто и да било тормоз.
Целта на тези „мерки и правила“ не е да се вземат конкретни пари от глоби, макар че може и да се вземат; нито определен брой хора да бъдат вкарани в ареста и в затвора, макар че и това не се изключва. Целта е да се създаде и установи страх от посещението в храма, и в крайна сметка хората да бъдат прогонени оттам. Както беше направено преди време в Русия (СССР), България и други християнски страни.
Значи не става въпрос за дни, нито за седмици. Тук говорим за години, неопределено време. Това е, за което трябва да сме готови.
Нека не забравяме, че това се върши не само от правителствата и журналистите, нито само от онези, които финансират правителствата и журналистите. В тази дейност участват и немалко високопоставени архиереи.
Кипърският архиепископ обещава пълно подчинение на светските власти, че даже и повече (те и да му кажели да отвори храмовете, той нямало да го направи „без план“).
Московският и на цяла Русия патриарх заплашва свещенослужителите в страната с „църковен съд“.
За практически самоотлъчилия се с разколническите си дела цариградски патриарх няма какво и да се говори – той по начало е „за“ всичко, което се харесва на управляващите този свят.
При останалите положението не е много по-различно. Макар че има изключения, Бог вижда.
Накратко, това е.

27.7
През миналия век много неща по света бяха променени поради това, че „се строеше социализъм“ и се „противодействаше на капитализма и империализма“; и съответно, на „комунизма“. Това съвсем не значи, че социализъм, империализъм и пр. не е имало. Но в тяхно име бяха изречени лъжи и извършени престъпления. И нито комунизмът победи окончателно, както се твърдеше, че трябва да стане (и то скоро), нито капитализмът, макар че и той беше приветстван като „най-малко лошия“ от всички.
А това, което несъмнено се случи, беше революцията.
Така и сега. Общото между вируса и обществено-политическите формации е в това, че и той, и те, са невидими с просто око; но щом повечето специалисти казват, че ги има, защо да ги отричаме? Пък и да ги няма. Нали има глобални движения, обосновани чрез тях? Ако някой възразяваше срещу изграждането на социализма, ако се съмняваше в победата на комунизма или в съветската заплаха, мъчно можеше да се надява на лек и спокоен живот. И това беше истина, по-сигурна от всякакви философии на историята, защото можеше да се провери на практика.
Във всеки случай свободата беше системно и трайно ограничавана – за благото на обществото, заради трудещите се, заради цивилизацията и нейните ценности. Покрай това революцията се осъществи почти навсякъде и резултатите й се укрепваха с пропаганда, насилие, а и по други начини. И дали е било само за лошо? Може би не.
Та ето сега сагата с вируса. Има известно „разхлабване на мерките“, наистина, но нека не забравяме, че е имало и Априлски пленум, и осъждане на култа към личността (на Сталин), и смекчаване на репресиите, и пр.
Веднъж имаше повече арести, друг път – по-малко, поради което животът започваше да изглежда почти поносим. Веднъж викаха някого „за справка“ и той никога не се връщаше у дома си, а друг път – само за разговор, да го видят що за човек е.
И днес имаме отминаване на „вълната“, но и деликатно напомняне, че може да има и друга, че няма ваксина, че човешкият живот е най-ценен… накратко, всичко в името на човека.
Не казвам, че всичко това е лошо. Но сигурното е едно: революцията е в ход.

28. Подаръкът

Имам един много любим шал – червено-оранжево-жълто-светлосин, на карета и ивици. Подарък ми е от Димка.
Сутринта го взех на излизане, защото изглеждаше, че е хладно. Когато слънцето напече, го закачих на чантата, но незнайно защо не го завързах. На връщане минах през парка и правих снимки, главно около езерото с жабките и обелиска. И като наближих към къщи, някъде в края на „Омуртаг“, видях, че го няма.
Върнах се обратно, точно по стъпките си: през „Мануш войвода“, „Петър Делян“, „Чавдар войвода“, пресякох „Иван Асен“, после покрай 12-то, през градинката зад БТА, подлеза до Полиграфическия и нагоре по алейката към езерото. Огледах двете места, откъдето бях снимал обелиска – няма го.
И като наближих езерото, го видях – прострян върху облегалото на една пейка, така че да се вижда отдалеч.
Благодаря на човека, който го е оставил!

Епилог

„Не си събирайте съкровище на земята, където червеи го изяждат и крадци го подкопават и крадат; а си събирайте съкровище на небето, където нито червеи го изяждат, нито крадци го подкопават и крадат. Защото където е съкровището ви, там ще е сърцето ви…“

(март 2017 – юни 2020)

***

Съдържание

Въведение

I. Детски истории
1. С баща ми на село
2. Дядо и баба
3. Майка ми и нейната майка
4. Брат ми

II. Гимназиални истории
5. Загадките на историята
6. За религията
7. Езиково обучение
8. Античен театър
9. Римски разговори

III. В Плевен

IV. Студентски истории (София)

V. Студентски истории (Атина)
10. Гадаене и окултизъм
11. Запознанства
12. Староеврейският и Библията

Първа парабаза („Nel mezzo dell cammin di nostra vita…“)

VI. Отново в София
13. Запознанство с жена ми
14. Срещи с хора
15. Университетът и науката

VII. У дома

VIII. Европа – северният Вавилон
16. Студенти
17. Конференции

IX. Гръцките острови

X. Софийски разговори
18. Психология и психиатрия
19. Фейсбук. Въпроси на алкохола, джендъра и секса

XI. Предшественици и учители

XII. У дома 2
20 Семейство
21. Котешки истории

XIII. Църквата. Атон

Втора парабаза („Едни гърци посетили Атина…“)

XIV. Срещу течението

XV. Scripta manent
22. Някои книги
23. „Метафизиката“
24. „Старогръцката литература“
25. Интервю

XVI. Последни времена. Вирус и революция
26. Хронология
27. Самоизолация
28. Подаръкът

Епилог

…

„Автобиография“. УИ „Св. Климент Охридски“, 2021

*

*

276