География

За тях обикновено се казва, че са седем, макар че тези числа, когато се отнасят до някоя група острови от източносредиземноморския архипелаг, винаги са приблизителни. При това често има колебание – дали някои трябва да влизат в групата или не.

За ионийските острови седемте „безспорни“ са (от север на юг): Керкира (наричана и Корфу), заедно с близките до нея Пакси и Антипакси; Левкада; Итака и Кефалония; и Закинт. Понякога към тях се добавят Китира и Антикитира, които се намират южно от Пелопонес – близо до нос Малея.
Всички те са близо до западното крайбрежие на Хемуския полуостров и в източния край на онзи голям залив на Средиземно море, който е разположен между полуострова от една страна, и Италия със Сицилия – от друга. Северната част на този залив отдавна е известна като Адриатическо море; а южната, която е между Сицилия и Пелопонес – като Ионийско.
Името му се свързва с приключенията на аргоската принцеса Ио, която, гонена от Хера, прекосила Пелопонес и стигнала до морето; а оттам продължила на север към Илирия, Хемус, Босфора и Азия; и накрая стигнала до Египет, където родила син от Зевс – Епаф.

Най-дълъг от тях (от север на юг към 60 км и около 600 кв.км. площ) е Керкира, най-голям и с най-висока планина е Кефалония (780 км. и връх над 1600 м.), а най-близък до континента и почти сливащ се с него – Левкада.

История

Историята на тези острови може да се разкаже във връзка с текстовете на някои прочути автори; а също и покрай историята на онези държави, които са ги присъединявали към своите владения през вековете.
Авторите са (на първо място): Омир, който говори за Итака и другите около нея заради приключенията на Одисей; и Тукидид, който започва „История на Пелопонеската война“ с конфликта между Керкира и метрополията й Коринт.

След полисната епоха и краткотрайното македонско и вероятно епирско управление, островите, както и целият регион, са присъединени към Римската империя и наследени от Константинополската.
След 1204 са придобити от римокатолическите завоеватели, и преди всичко от Венеция, която владее Керкира в продължение на почти 400 години.
После, по време и след Наполеоновите войни те са обединени в „Република на Ионийските острови“ (1800 г. – по инициатива на Русия и Турция). След войните автономията им е запазена, но все пак като протекторат на Британия. Британското присъствие, което е било не само административно, но и военно, продължило около 50 години.
От 1864-та година всички те стават част от кралство Гърция. В средата на ХХ в. са окупирани за кратко от Италия и Германия.

Освен всичко това островите пазят спомена за природни катастрофи (земетресения) и носят следите и последствията от тях. Най-тежко е това от 1953, което унищожава почти изцяло селищата на Закинт и Кефалония. Поради това населението там намалява рязко и дори развитието на туризма през следващите десетилетия не се оказва достатъчно, за да се възстанови предишният му брой.

За останалите острови в източното Средиземноморие

Историческите перипетии, през които минават ионийските острови, са подобни на онези, които се случват и на останалите в източното Средиземноморие. За всички могат да се кажат неща, които са им общи.

За повечето от тях става дума в Омировите поеми.
Херодот, който в „Историята“ се опитва да разкаже за целия гръцки свят от древността до средата на V в. пр. Хр., казва, че в началото много от тях били населени от негръцки народи (пеласги, траки, карийци); и освен това били колонизирани от близкоизточните финикийци; или, както Сицилия, от финикийския Картаген.
Почти всички били въвлечени в гръкоперсийския конфликт, като някои били завладени от персите и дори участвали във войните на тяхна страна.
След него Тукидид разказва за участието им в атино-спартанската война.

После много от тях са били бази на Александровите диадохи; и някои (като Делос) са пострадали в течение на войните между Рим и Митридатовото царство.

Във византийско време островите били многократно атакувани и разграбвани от арабски и нормански нашественици.
След Четвъртия кръстоносен поход на почти всички се установили династии на западни завоеватели – преди всичко от Венеция и Генуа.
После повечето – с изключение на йонийските – са влезли в границите на Османската империя, за която, както и за Византия преди това, Егейско море се оказало вътрешно. Най-дълго време запазва независимостта си Крит. През тези векове много от тях са били атакувани и за кратко овладявани от противниците на империята – като Венеция или Русия.

След Наполеоновите войни повечето са въвлечени в гръцкото освободително движение и част от тях – с изключение на най-северните и източните – стават част от гръцката държава.
Положението с Кипър, който поради местоположението си винаги е имал по-особена съдба, е различно: към него през XIX в. се насочват британците и той за дълго (от 1878-ма нататък) остава техен протекторат.
След войните за Османското наследство от началото на ХХ в. почти всички те са присъединени към Гърция.

Много от тях са страдали от земетресения и дори вулканични изригвания – като най-прочутия и забележителен пример е този на Тера (Санторини).

Особеното в историята на Ионийските острови

Кое, в рамките на тези картина, е особеното за „седемте“ ионийски острова?

Първо незабравимата легенда за Одисеевата Итака. Впрочем и до днес се спори къде е бил градът на Одисей. Някои мислят, че той не е бил на острова източно от Кефалония, който сега се нарича „Итака“, а на един полуостров в самата Кефалония.
Също – кои от местата, споменати в „Одисея“ съответстват на места из островите, които познаваме. Примерно – твърди се, че островът на феаките, където Одисей намира гостоприемство и разказва приключенията си, трябва да е бил Керкира.

През полисната епоха тези острови се оказват встрани от известните исторически събития – с изключение на Керкира, която е била една от големите морски сили през VI и V в.; и не случайно станала повод за избухването на Пелопонеската война.
В римско време за тях не се говори много, освен че недалеч от Левкада се е случила прочутата битка между флотите на Октавиан Август и Марк Антоний – битка, която Август печели (31-ва г. пр. Хр).

След Христос някои от тези острови стават известни като места за поклонение – като Керкира, която и до днес пази мощите на свети Спиридон Кипърски (пренесени след превземането на Константинопол в 1453-та).

Ионийските острови единствени са останали незавоювани от Османската империя. Вместо това те били придобити от Венецианската република; и с тази държава е свързан дълъг период от тяхната история.
Също: те, подобно на Кипър, за немалък период са били приобщени и към Британската империя. Особено интересна за Запада се е оказала Керкира; знак за това и днес е вилата на австрийската императрица Елизабет, която днес винаги се показва на туристите.

Островите имат и славата на новогръцки културен център. Те са родно място на прочути новогръцки поети – Калв и Соломос (и двамата от Закинт). Там е бил основан и първият модерен гръцки университет – Ионийската академия на Керкира (1808 г.).