В строежа на какво да е общество (или общност) има една трудност, която, ако не бъде решена, това общество няма да се осъществи. Тази трудност е да се намери отговор на въпроса: „Какво ще разбираме под местоимението „ние“?“

Въпросът за „ние“ не може да бъде отделен от въпроса за „аз“. Защото всеки път, когато отговарят на въпроса: „Кой съм аз?“ хората включват себе си в някакво множество; примерно, множеството на човешките същества. Но това множество не е общност, тъй като хората по земята са прекалено много, за да почувстват, че взаимодействат; и освен това като че ли нямат пред себе си задача, заради която да се обединят. Поради това „човечеството“ днес не е общност, а само множество.

Като казвам „днес“, това не значи, че човечеството скоро е престанало да бъде общност. Историческата наука не може да посочи време, когато то да е било обединено. Има обаче всеизвестни разкази, които говорят за такова време – такъв е разказът за Вавилонската кула (Битие 11:1-9). Тогава човечеството се е обединило, за да създаде сграда, с която да достигне небето и така да се избави от възможния втори потоп.
Така че строежът на Вавилонската кула донякъде напомня строежа на Ноевия кораб (Битие 6-7). Но разликата, съгласно библейския текст, е, че Ной е получил разпореждането за своето предприятие от Бог, докато Вавилонската кула е била чисто човешки проект.
И в двата случая човечеството не успяло да се обедини. Най-напред хората не обърнали внимание на приготовленията на Ной, а после, след потопа, Бог ги разделил на различни езици (което значи и „народи“).
Оттогава „народът“, тоест хората, които си служат с един и същ естествен език, е станал най-голямото множество, което би могло да се заеме с обща задача; значи да бъде общност.

От друга страна, човек може да определи себе си, като посочи своето място в една съвсем малка общност – семейството.
Ако се върнем пак към Библията, ще видим, че първото семейство е било заедно заради телесното си подобие или родство. Защото Адам казва: „Ето плът от моята плът“ (Битие 2:23). Но, наред с това, то съществува заради общуването, тъй като още преди създаването на жената Бог казва: „Не е добре за човека да бъде сам“ (Битие 2:18). Така че общността е заради добрия живот; и той не е възможен, ако човекът е лишен от връзка с подобни на него.

След грехопадението семейството прибавило и още едно основание за съществуване – раждане и отглеждане на други хора. Първоначално те също влизат в него; и това продължава, докато младежите се отделят от баща си и майка си, за да се съединят с някой от другия пол.
И днес то запазва тези три основания или причини – родство (или взаимно привличане); общуване (приятелство); и възпроизводство, което включва отглеждането и възпитанието (защото родителите се грижат не само за тялото, но и за душата на децата). Но към тях се е добавило и четвърто – обетът за вярност, който съпрузите си дават. Това е бракът. Той се отличава от съжителството главно с това, че при съжителството няма обет за вярност (макар че може да има договор).

Това е новина, защото когато Бог събира мъжа и жената, той им дава заповед просто да се умножават (Битие 1:28). По-късно обаче, с Новия завет, идва и заповедта хората да се обичат безкористно (без оглед на резултата от това); и обетът за вярност пред Бога е обещание, че тази заповед ще бъде изпълнявана, като се започне от семейството.

Ето как, на основата на такова тълкуване на християнското Писание, човек може да заключи, че той е същество, което участва в различни общности, като най-малката и най-голямата от тях са определени с Божие решение. А тези четири причини (и цели), благодарение на които съществува семейството – телесна близост (родство), близко общуване (приятелство), възпроизводство и обещание за вярност – трябва да бъдат основа на онова, което бихме нарекли идеология на общността.

Възможно ли е тези причини (или подобни на тях) да бъдат поставени в основата и на по-многобройни общности?

Тук трябва да се забележи, че институционалните общности (като фирми, учебни заведения, министерства, болници) не могат да имат собствена идеология, тъй като са създадени, за да съдействат за добрия живот в една по-голяма общност, на която са нещо като органи. Те не могат да са „независими“.
Това се отнася дори за Църквата, тъй като и тя не може да има за цел своето собствено опазване („спасение“), каквато цел има семейството (заради отглеждането на децата). Тя се грижи за опазването на душите на всички хора, а не само на онези, които „към момента“ участват в нея; докато семейството се грижи само за своите членове. На пръв поглед крайната й цел е обединението на цялото човечество в нещо като огромно семейство, което би живяло по Божиите закони и в съгласие с Неговата воля. Но, също като в историята с Ноевия кораб, с който Църквата често бива сравнявана, такова обединение не се очаква, тъй като повечето хора просто няма да пожелаят да се присъединят към нея. А тя не може да действа противно на волята им (с насилие).
Така че Църквата не е нещо самодостатъчно (завършено) така, както е завършено семейството. Тя не е обърната към себе си, а навън – към света; и съдейства не толкова на него като цяло, колкото на всеки отделен човек, който желае да се присъедини към нея.
А семейството не си поставя такава цел – то не се стреми към присъединяване на хора, а стига до един размер, който му е определен по природа, и след това се занимава със себе си – със своето опазване, което включва и отпращането на родените в него хора към техните нови семейства. Така че то първо се разраства, но после намалява, за да се върне към началното си положение на общност между един мъж и една жена.

Така че когато търсим някоя общност, която да е голяма, и все пак сравнима със семейството, може би трябва да погледнем към народа и да помислим за неговото отношение към държавата. Народите се отличават едни от други по това, че имат естествени езици, чийто произход трудно може да се проследи исторически; макар че може да се узнае немалко за тяхното развитие. Езиците, както и народите, не се учредяват, а по-скоро се „раждат“; като моментът на раждането им не може да бъде посочен с точност и винаги би бил предмет на спорове. Така че въпросът за появата на народите не може да бъде решен от историческата наука и поради това не би трябвало да й се задава.

От друга страна, възникването на държавите е исторически въпрос, който понякога не е труден за решаване – тъй като държава се появява в резултат на някакъв договор (споразумение), който много често е и писмен. Ако се придържаме към споменатото досега, бихме казали, че държавите са инструменти за защита на семействата; те биха могли да се ограничават до един народ, но също така и да включват множество народи или части от народи.
Но държавата не е естествена (надисторическа) общност, каквито са семейството и едноезичният народ: тя е институция и следователно е само техен инструмент. Затова не би трябвало да има своя собствена идеология, а обратното – да бъде резултат от тяхната. Това е в съгласие с очевидния факт, че всеки народ може да пожелае да има своя държава, но за държавата е много по-трудно да пожелае да има народ.

И тъй, идеологията на общността е онова, което се развива върху основанията за съществуването й и ги изяснява; без нея тя ги забравя и това може да доведе до тяхната загуба и с това до изчезването (смъртта) на самата общност.
Лесно е да се забележи, че ако съпрузите забравят, че трябва да си бъдат приятели и същевременно да са си верни, то и семейството надали ще оцелее дълго. Вероятно това се отнася и за народите и то обяснява изчезването им.
Така че ако някой народ желае да съществува, той трябва да изясни основанията за това и да определи тяхното посочване и обмисляне като първостепенна задача, не по-малко важна от задачата да се справи с най-необходимите материални потребности на хората си.

Относно отделния човек би могло да се забележи, че, противно на обичайното си усещане, той не може да бъде самодостатъчен; и поради това няма как да има своя идеология, каквато могат да имат семейството и народът. Той е насочен към това, да участва в тези общности, и да им съдейства; и така да се приобщава към основанията за съществуването им, които създават онова, което се нарича „смисъл на живота“.

В заключение и като резюме на казаното може да се добави, че има разлика между човешки множества и общности.
Тези общности, за които стана дума, бяха разделени на естествени (самодостатъчни) и такива, които са създадени, за съдействат за опазването (спасението) на първите. Това са обществените институции, сдруженията, религиозните движения. Най-сетне, това могат да бъдат временни проекти, чийто образи са Ноевият кораб и Вавилонската кула. Такъв проект – за спасение на цялото човечество – е и християнската Църква.

Първите общности (естествените) могат и трябва да имат своя независима идеология. Те са онези, към които преди всичко би трябвало да се отнася местоимението „ние“.

…

Четено на Международна научна конференция „Диалогът Изток-Запад: философски и политически прочити (30 окт. 2015; ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград)