Щом живеем в света, не можем да минем без съвремието. А съвремието – това са събития в общностния живот, уреждан чрез закони, администрация и всякакви посредници и представители.

От друга страна, в частния живот – семеен, роднински, приятелски – нещата се решават по нравствени (неписани) съображения и чрез личен контакт. И частният живот тече циклично – на мястото на по-старите идват по-млади, съществените събития са подобни и животът, общо погледнато, се повтаря през вековете.
Докато общностният, поради дълговечността на субектите (организации, народи, държави) върви само напред. Защото тези субекти са като индивиди, но не се възпроизвеждат така, както индивидите в природата; и затова там няма цикличност, а най-много аналогии.

Но къде е образът на общностния живот? Или, как научаваме за него? За частния си живот съдим с помощта на близките: съжителстваме лично и някак се договаряме помежду си „какво е положението“.
А за общностния научаваме от специални „говорители“. Те представляват властта, до която нямаме личен достъп (както синът има достъп до баща си и може лично от него да разбере „как стоят нещата“ в дома).

Някога – примерно, в полисна Гърция – „говорители“ са били ораторите, произнасящи тържествени речи или пък такива, в които се излага политическата стратегия на държавата. Такива речи има при Тукидид и Изократ. Разбира се, оратор може да е и самият владетел (като у Омир), или определено от него лице. Също така някои поети – като Пиндар и Алкей, чиито текстове на места са подобни на тържествени или политически речи. Също – историците. На изток – примерно, в Палестина – това са онези, които са наричани „пророци“ (или лъжепророци). В Рим – сенаторите.

В онези времена изказванията на такива хора са стигали до малцина; значи малцина са били онези, които са мислели за „съвремието“ си и дори изобщо са знаели, че има такова нещо.

Но не само тогава, а и винаги със съвремието се занимават най-напред тези, които взимат политически (съществени за общността) решения или са способни да им влияят. И тъй като армията и данъците са необходими на всяка общност, а те идват от мнозинството, трябва да се намери начин и то да бъде осведомявано за „съвременното положение“ – за да бъде подтикнато по-охотно да изпълнява взетите решения.

Приблизително такова положение имаме и днес (и в Европа, и другаде). Някои взимат решения и така причиняват събития; други, най-често в сътрудничество с тях, създават образ на събитията и чрез това – на съвремието „като цяло“. А трети просто възприемат изработеното и чрез него се чувстват „съвременни хора“.

Освен това тази „съвременна ситуация“ не се възприема като нещо отделно от историята – тя е част от нея, последната й част. Иначе никой няма да мисли, че е „тъкмо съвременна“. Ето защо онези, които се занимават с образа на съвремието, трябва да имат и образ на историята. Това е по-трудно, защото изисква повече време и продължителна подготовка. Поради това с тази работа се занимават съвсем малко хора – и това са „стратезите“ на идеологията. Те не решават всекидневни пропагандни задачи, това е техническа работа и с нея се занимават по-обикновени специалисти (имидж-мейкъри).

Всичко това го казвам, за да обърна внимание на защитата от непосредственото влияние на медиите, която всеки човек трябва да има. Да се гледа телевизия „просто така“, означава да нямаме никаква защита. Така хората получават само илюзия за съвременност, тъй като това, което им се предлага, е грубо решаване на разни практически задачи на управлението, и е напълно откъснато от каква да е разумна и полезна за човека идея за история; а без нея няма разбиране за съвременност. Такива хора стигат до положението на „зомбита“ (некрасива дума, но подходяща).

Проблемът е, че в непосредственото си обкръжение човек трудно може да се занимава с обсъждане на съвремието, а още по-малко със събиране на информация, защото хората край него са малка част от общността, и най-често не-управляваща. А освен това имат и задачи от областта на частния живот, които отнемат повечето им време за сътрудничество.

Затова той трябва да се обърне към представители на други части на обществото, но не пряко назначени от властта. Това сега се прави най-много чрез интернет. Ако той отделя повече време на общуване с тях (дори това да не е разговор, а само четене на нещо написано), това ще създаде около него една смислова, пък и конкретна словесна преграда, отслабваща вредното влияние на „назначените говорители“.

Така той пак ще получава информация за фактите (събитията) на деня, но също и по-многообразен смисъл; което ще го приближи към положението на онези, които създават образа на съвремието, и ще го отдалечи от това, да бъде беззащитен консуматор с всекидневно „промиван мозък“ („зомби“).

(фб)