Избрах Херодот

Със студентите по класическа филология имаме час за Херодот. Те са чели, учили – достатъчно. Към края на часа се обръщам към една студентка и я питам:
– А Вие как решихте да кандидатствате в нашата специалност?
– Ами… – казва тя. – Аз всъщност мислех да стана художничка. Взимах уроци по рисуване.
– Да… Това е много хубаво. И какво?
– Но моите родители ми казаха, че като художник няма да намеря лесно реализация, и че трябва да се заема с нещо по-практично…

*

из „коментарите“:

1. Там е работата, че преди да изберем, ние вече сме се отказали от почти всичко…

2. География на туризма също е практично. Ако ще ставаш турист…

3. Всъщност дори класическият филолог може да си намери работа. Но в идеалния случай той учи просто заради образованието – за историята, литературата, идеите… тоест за неща, с които човек се занимава по-скоро през свободното си време. Както е турист през свободното си време.

4. Изглежда справедливо най-зле платени да са онези дейности, от които самият човек извлича най-голяма полза (лично за себе си).

5. Нейното изказване е не просто смешно, но и забележително, защото насочва към мисли за чистото и приложното образование; за общото и специализираното. Защото рисуването все пак е повече умение, отколкото знание и то в рамките на едно отделно изкуство (както и свиренето на цигулка). Значи то е по-специализирано и по-лесно ще намери приложение (художникът и цигуларят умеят нещо точно определено и преди всичко него). Докато класическият филолог се занимава с цяла една цивилизация, и въз основа на нея – с човешкия свят изобщо. Тъй като той не може да разбира античността без да има идея и за други епохи. Затова неговото знание обикновено не е много приложно и специализирано, и въобще тази наука като цяло няма приложение в практиката. И все пак е наука, а не просто някакво название за произволен учебен план („културология“ да речем, или „европеистика“). Затова и човекът има голяма полза от това занимание. Чрез него той става интелектуално, а понякога и светогледно самодостатъчен и мъчно се включва в екипи – може и без тях. Тогава защо да му се плаща…

6. „Практичност“ – според значението, в което го използвах тук и което е най-често срещано, това е да устроиш всекидневието си (частния си живот) според някакъв стандарт. Какъв ще е той – зависи от времето и мястото, разбира се. Трябва да е приемлив, във всеки случай не по-лош от стандарта на родителите ти. И пак става въпрос за действащ възглед – кое е „удовлетворително“. Да притежаваш разни неща, да имаш достъп до някакви общности – поне отдалеч погледнато. В действителност достъпът ти може да е съвсем привиден. Примерно: „Аз живея в еди-кой си град (държава)“. От това сякаш следва, че имаш достъп до някаква общност, която „представлява“ това място пред останалия свят. Е, обикновено нямаш. Но това, че си физически там, вече е „стандарт“. Каква кола караш… Това е практичността.

7. Значи ти „прилагаш“ онова, което знаеш – каквото и да е – за да си устроиш всекидневието. Това ще рече: „уча еди-какво си, защото съм практичен“. От друга страна, стои въпросът с приложението на науката за промяна на действителността – не на живота на този или онзи индивид, а на цели общества. Физиката беше модна през ХХ в. главно заради приложението си (оръжие, енергетика). После, към края на века, беше изместена от „информатиката“. И понеже това са огромни научно-технологични масиви, те налагат специализация. Ако човек е силно специализиран (а за да се стигне до крайния продукт, повечето са така) неговото занимание няма как да му е много полезно – за личното му културно, пък и интелектуално развитие. Затова пък се плаща, или поне е престижно (работя за Microsoft/за „НАСА“). Ако обаче науката не съдейства за появата на толкова сложни и важни (глобално) продукти, тя не може да стигне и до чак такава специализация (съответно не е и толкова финансирана). Социалните науки са така – там е невъзможно да влязат толкова големи пари. Значи няма и такава специализация, но пък човекът получава достъп до по-общо знание. Това за него е добре, но няма да има много пари. А престижността зависи от институциите (университетите преди всичко). Но това, което се върши в хуманитарните факултети на богатите университети, и заради което те получават пари, е в областта на идеологията главно.

*

Едни студенти научават каквото е нужно за изпита, други – по-малко от това, а трети – никак; и няма какво да се направи, това не се променя. Но трябва да се пишат оценки.
Казвам на една студентка: „Дали бихте могла да разкажете накратко как протича действието в `Едип цар`“? А тя: „За `Едип цар` мога да говоря само от обща култура…“ „Защо не“ – казвам. „Говорете от обща култура.“ „За Едип знам“ – казва тя – „че той много е обичал майка си…“

Това дали и как Едип обича майка си, е тема за обсъждане. Би могло да се забележи, че в митологията той не е единственият, който се намира в трудни отношения с майка си. Има и други прочути примери – Орест, Телемах.
Орест я убива като прелюбодейка и предателка. И след това полудява; но с помощта на боговете оцелява.
А Телемах я пази. Напуска я за кратко, и то само за да потърси баща си, и наистина го намира; довежда го у дома, помага му в боя срещу натрапниците и възстановява семейството.

Отсъствието на бащата не е удобство, а голямо страдание за мъжа. Причината е, че майка му се намира в опасност. Затова момчетата, колкото и млади да са, в отсъствието на баща си се отнасят с майка си така, като че ли са мъже.
Но то е само за да не допуснат до нея друг. Ако баща им се върне, те са щастливи. Защото не мислят, че тя може да принадлежи на друг, освен на него.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>