От около 50 години (мисля, от средата на 1960-те, след Карибската криза) сме в нещо като „постсвръхчовешка“ епоха.

Преди това, покрай ВСВ пък и не само, беше време на „гении“ – главно в идеологията и политиката. Но отказът от „гореща война“ доведе до отслабване и на студената и до едно съгласие между силите, че е за предпочитане да се живее по-спокойно. Тогава се оказа, че няма и такава нужда от гениалност, поне не от политико-идеологическа. Но тъй като гениите не можеха да бъдат отменени изведнъж, се направи отстъпка – че ще има гении, но те ще са по-скоро в науката, изкуствата и също (добра идея!) в религията.

Може би една решаваща стъпка в тази посока беше отменянето на Сталиновата „гениалност“ и заместването й с „чудовищност“ – и то без да има очевидна необходимост от това, тъй като Сталин не беше загубил война – какво му пречеше да си остане гений? Но не остана, тъй като вървеше процес на отказ от всички тях.

Беше запазена за известно време гениалността на Маркс и Ленин, но вниманието се насочи към Айнщайн (par excellence!), купищата нобелови лауреати (нещо като „гений на годината“) и разни по-архаични персонажи (Шекспир, Леонардо да Винчи, дори и гръцките атомисти). Това бяха по-глобалните гении, но имаше и множество локални, у нас примерно – Ботев.

С християнството беше трудно, защото то си е по природа непримиримо, така че е по-лесно да обявиш светиите за несъществуващи, отколкото да ги наречеш гении. Но пък се намираха ясновидци (Ванга!) и популярни „учители“.

Това имам предвид, като казвам „неоезичество“ – то търси свръхчовеци, под някаква форма. Това са неговите богове и герои (хероси).

Но след официалния отказ от студена война при Горбачов процесът на премахването им се ускори, така че идеологическото пространство изведнъж се демократизира – важни станаха правата на човека, а не способностите му.

…

Необикновена е устойчивостта на християнския образ. Той не може да бъде приобщен към неоезическата общност, не може да бъде обявен за нищо „приемливо“, нито поне разбираемо.

От него не става не само гений, но и изобщо нищо, което да „върши работа“. Трудно е да го наречем общественик (св. Николай – общественик?), нито гражданин, нито философ (мислител), нито интелигент-интелектуалец… И специалист-професионалист не е. Но лошото е, че не е и декласиран, не е някъде из гората/пустинята (макар че и това може), нито обикновен просяк/клошар (макар и такива да е имало, и то не малко).

Не може да го наречеш дори „почтен човек“. Или „културен“. Защото в известна степен не е от света. И все пак е в света. Ето защо онзи, който се опитва да го разбере, накрая вдига ръце и казва: „Такъв човек няма…“