Критският събор

През юни т.г. на остров Крит се проведе среща на предстоятелите на десет автокефални православни църкви, придружавани от някои епископи. Срещата беше замислена като събор на цялата Православна църква и затова беше наречена от организаторите й „Свят и Велик Събор“.

Светият Синод на Българската църква взе решение (на 1-ви юни т.г.) да не участва в срещата. Това решение беше последвано от Синодите на Антиохийската, Грузинската и Руската църкви. Така че съборът не успя да стане всеправославен, а остана съвещание на част от предстоятелите и част от епископите. Причина за това е несъгласието на Синодите на четирите Църкви с документите, предложени за подписване на срещата. И това несъгласие е основателно. Ето защо.

Най-напред трябва да се има предвид, че ако съборът е „Свят и Велик“ и е на цялата Православна църква, той се стреми да бъде Вселенски, тоест – равен по значение на Седемте вселенски събора (последният от които се проведе преди повече от 1200 години). Това значи, че документите, приети на него, ще изразяват позицията на Църквата относно най-важни събития в нея и в света, случили се през този огромен период от време. Тази позиция не може да има различен характер от онзи, изразяван на Седемте събора, ако това е същата Църква – а никой от участвалите и неучаствалите не оспорва, че е същата.

Първо, такъв събор трябва да вземе отношение по въпроса за отделянето на римския епископ и неговия диоцез – това какво е? Поне от времето на св. патриарх Фотий (и значи след последния Вселенски събор) Църквата твърди, че Рим е изпаднал в ерес и има доказателство за това (промяна в Символа на вярата). В документите на Критската среща този въпрос е заобиколен, а римският епископат е споменат, макар и не изрично, като „църква“; и не само той, а и множеството християнски религиозни общности, появили се в Европа от началото на XVI в. досега („Отношения с останалия християнски свят“, 6).

Второ, в документите се говори за съществуването на „икуменическо движение“, в което Православната църква била взела участие „от самото му появяване“ („Отношения с останалия християнски свят“, 4). Във времето на Вселенските събори икуменическо движение не е имало. Това значи, че този събор (ако иска да е като тях) трябва първо да направи оценка на това движение и да каже как се е появило то – кой е двигателят му. Но не се казва, а „движението“ се представя като нещо възникнало от само себе си, но пък, за щастие, полезно.

Трето, няма никаква полза от това, тазгодишната среща да се представя като продължител и на събранието от 1872-ра, когато архиереите на някои Църкви осъдиха нещо, което нарекоха „етнофилетизъм“ („Окръжно послание“ I, 3). Тогава някои влиятелни кръгове в Цариград обявиха, че някои народи неправомерно се отделят от Църквата; и че поради това техните Църкви са еретически. Но не след дълго всички тези Църкви се оказаха част от Едната, Съборна и Апостолска Църква, каквито са и днес; и то, нека забележим, без да променят нищо в своята вяра и организация. Ако бяха еретически, това не би било възможно. Следователно не те са отделили от братята в Цариград, а братята в Цариград са се отделили от тях, като впоследствие, с Божия помощ, са сметнали за разумно да възстановят общението.

И освен това: в документите, сякаш покрай другото, се предлага този формат  – среща на предстоятелите заедно с избрани, незнайно как, епископи – да продължи да работи редовно и в бъдеще („Послание на Светия и Велик Събор“, 1). Значи да се въведе един особен орган (thesmos, институт, institution), председателстван от Цариградския патриарх, който да решава текущите въпроси на Църквата.

Но Църквата никога не е била управлявана по такъв начин, и когато някой предлага толкова сериозно нововъведение, би трябвало да посочи и доводи в негова полза. Но не се обосновава нищо, просто се съобщава, че „се е оформило предложение“ (а според френския вариант на текста даже и предложение не било, а направо решение, „a été décidé“ – ни повече, ни по-малко).

Заключението е, че провелата се на Крит среща не може да се нарича „Свят и Велик Събор“. В нейните документи се предлага Църквата да се договаря с еретици, вместо да ги призовава към завръщане и покаяние; да се внася раздор между поместните Църкви чрез празни обвинения, засягащи тяхната свобода; и да се въведе специален орган за управление на Църквата, в нарушение на нейната съборност.

Четирите древни и велики поместни православни Църкви постъпиха добре, като се въздържаха от участие.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>