Авиньонският семинар. 2000

През юли в Авиньон се състоя редовната – вече трета – сесия на Международната школа по теория в областта на хуманитарните науки (ISTH). Всяка година в нея участват сравнително млади университетски преподаватели или докторанти: същевременно се канят – като лектори и водещи – изтъкнати професори-хуманитари, от които се очаква да запознаят по-младите си колеги със своите занимания, отнасящи се пряко до темата на семинара, която по правило е различна в различните години. От самото учредяване на школата през 1997 г., на нейните сесии присъстват и български интелектуалци – тяхното участие се финансира от фондация “Отворено общество”, а те придобиват правото на стипендии след провеждане на конкурс. Досега това са били колегите Димитър Камбуров, Илия Панчовски (in memoriam), Благовест Златанов, а тази година – аз и известният наш преводач на англоезична философска литература Тодор Петков. Естествено, не бих могъл да пропусна името на Александър Кьосев, който, като представител на Консултантския борд на ISTH за България, има изключителна заслуга за участието на нашите колеги в този престижен форум.
Несъмнено е, че такъв семинар заслужава внимание дори само заради съдържанието на лекциите, които участниците имат възможност да изслушат: и все пак това, което се научава там, не идва само от програмата на сесията, колкото и богата да е тя. Ето защо ще си позволя да споделя с уважаемите читатели и други впечатления от едномесечния си престой в този стар европейски град. Вярвам, че това, което научих от посещението си по тези места като обикновен турист, също се отнася към темата на семинара, обявена като “Глобализация и хуманитарни науки”.

І. Пътуването

1. Париж

От “Шарл де Гол” до “Орли” пътят е твърде дълъг и се изминава със специалните автобуси на Air France, чийто брой е достатъчен, за да не се допусне натрупване на тълпи от пътници, очакващи транспорт между двете летища. Гледан от околовръстния път, Париж има вид на обикновен космополитен град от втората половина на ХХ в., където грижата за настаняването, снабдяването и придвижването на неудържимо растящото население лесно измества вниманието към привлекателността на пейзажа, озеленяването и поддържането на традиционната местна архитектура.
На “Орли” ми се наложи да чакам почти 10 часа. Съгласуването на два последователни полета не може да е идеално: ако летищата са различни и отдалечени като тези в Париж, времето между полетите не би трябвало да е по-малко от 3 часа, тъй като освен пътя и предвидените формалности около пристигането и заминаването, има закъснения заради лошо време, задръствания по улиците, а и всякакви неочаквани забавяния – защото организацията мъчно издържа изискванията на усилващото се движение. На обратния път, след като 800-те километра от Авиньон до Париж бяха изминати за един час, пътниците не успяха да слязат от самолета повече от 30 минути, защото подвижният коридор, която свързва изхода със салона на аерогарата, не идваше; след това пък полетът за София се отложи с 45 минути заради “претоварен трафик над Европа”.
Летището е място, където човек узнава, че хората могат да съществуват заедно в мир и взаимна търпимост, дори външно да се различават много: това, което ги сродява, е общата им задача да заминат някъде. Мнозина от тях носят ясни знаци на определена раса и традиция, но тези разлики не произвеждат напрежение: те по-скоро известяват, че “ето този човек” е обвързан – природно или по негова воля – с белезите на една култура, която някога – а сред голяма част от носителите й и сега – се е развивала изолирано. Днес обаче той е по-близо до нарастващата група на “пътуващите” и до нейния режим и ценности, отколкото до същинските представители на културата, която е напуснал, макар и тя да е още жива по местата, където хората пътуват рядко и на малки разстояния.

2. Авиньон

Пътуването ми към Авиньон съвпадна с финала на европейското първенство по футбол. Французите спечелиха и пътниците бяха в добро настроение, а и половината от тях бяха деца на възраст между 6 и 10 години. Първият пилот ни осведоми за резултата от мача, децата вдигаха шум, пиеха кока-кола и ядяха бисквитки като хора, които ежедневно летят със самолет. Авиньонското летище е съвсем различно от парижкото. От разписанието става ясно, че дневно там се приземяват не повече от четири самолета (аз пристигнах в началото на театралния фестивал, значи в най-натовареното време от годината): има един вход за пристигащи, една лента за багаж, едно кафене и няколко витрини с мънички модели на пътнически и товарни самолети, каквито мнозина от нас са конструирали като ученици.
На летището беше останал само един служител, който много сърдечно ми обясни, че сигурно скоро ще дойде такси и ще ме откара, където отивам. Беше нощ – около 11 ч., хладно и много тихо, и отдалеч се усещаше атмосферата на малък град, където хората отиват на почивка или при роднини и много рядко за работа. В такава мирна, почти домашна обстановка човек губи усещането за чужбина – аз се чувствах спокоен, сякаш знаех, че към когото и да се обърна, ще ми услужи за всичко, от което имам нужда.
Все пак таксито се забави. “Нали знаете, тази вечер имаше мач”, каза служителят от летището, “иначе отдавна някой да е дошъл”. Наистина, не измина и час, и се появи такси, от което излезе възрастен, побелял чичко, който говореше малко и нечленоразделно, макар и да разбираше всичко. Оказа се, че Авиньон, и по-точно старият град, където отивах, не е близо до летището: изминахме около 10 километра, другият пътник спря пред някакъв хотел, а ние с шофьора продължихме. Разбра се, че той не знае съвсем точно кой е хотелът, където имах среща. Когато приближихме главната улица (хотелът трябваше да е там) той каза, че не може да влезе в нея, и наистина не можеше, защото платното беше заето от ликуващи французи и колите им, които се движеха или стояха с натиснати клаксони. Някои наобикаляха таксито и тропаха по прозорците му – изглежда искаха да кажат, че сега не е време да се ходи по работа. Казах на шофьора, че ако той не знае адреса, на мен ще ми е още по-трудно да го намеря и че няма да имам какво да правя, ако просто сляза от таксито, и му предложих да потърсим друг от известните ми адреси – защото благодарение на е-mail-ите знаех не само постоянното си местожителство (което не съвпадаше с мястото на срещата) но и тези на директора на семинара, неговия асистент и голяма част от участниците. По-късно щях да узная, че повечето хора не бяха пристигнали до тази нощ, а и дори да бяха пристигнали, аз не бих могъл да се свържа с тях, защото в нито една от квартирите нямаше телефон; входните врати не се отваряха иначе, освен чрез набиране на цифров код от автоматите пред тях, който не би могъл да ми бъде съобщен; и също, че част от адресите (включително и моят) бяха сменени, а други изобщо не можеха да бъдат намерени – защото на мястото на номера им не се откриваха никакви сгради.
Шофьорът все пак проникна до главната улица, но успя да ме убеди, че на търсения номер няма хотел, а само банка и Макдоналдс: след време видях, че има, но разстоянието между двата съседни номера беше необикновено голямо, а и хотелът нямаше вид на хотел и се познаваше само по един надпис, при това много трудно забележим. На адреса на постоянната ми квартира нямаше никой, който да ме посрещне, освен двама студенти на пейка в градината, които се смаяха от проблемите ми и от лошия френски, на който им ги представих; след това потърсихме и другите адреси на участниците в семинара, които всеки път се оказваха мистериозно неверни и дори невъзможни; пак се върнах на постоянния си адрес, освободих шофьора (който ми направи известна отстъпка от цената, пожела ми успех и си замина, радостен, че знае къде е домът му), влязох отново в градинката и се примолих на един студент, който ме беше запомнил от предишното идване, да ми помогне да се свържа с представителите на борда на директорите на ISTH. Момчето, което се казваше Тома, се отзова веднага: остави пицата, която си беше купил за вечеря, и тръгна с мен из града. Не можахме да открием никого и по едно време аз му предложих да ме изпрати до някой хотел и доста обикаляхме, защото той не знаеше къде има хотели, освен в центъра: накрая влязохме в един, който се намираше на главния площад. Вътре беше тесничко, но чисто и подредено: погледнах цените, и разбрах, че мога да имам легло и за 390 франка (около 65 долара) и казах на Тома, че му благодаря много и ще остана тук, стига да намерим човека от рецепцията. Него обаче го нямаше: чакахме толкова, че аз се запитах, какво всъщност пречи да легна на килимчето до лакираната маса, около която стояха четири красиви виенски стола със светла дамаска на розички; или да се кача по извитото стълбище, и да видя, дали някоя от стаите не е отворена – пък утре да уредя плащането. Изобщо не си помислих, че е най-лесно да взема някой от ключовете, които висяха на таблото в рецепцията. Накрая се появи елегантен млад мъж с мустаци, повдигна вежди и ни обясни, че стаи, разбира се, няма, защото “фестивалът вече започва” и че по това време в Авиньон никъде нищо не е свободно. Ние го прекъснахме в един глас, и казахме, че положението е сериозно и го молим да ни съдейства, а той погледна загрижено в бележника си, позвъни някъде по телефона и каза, че тук има един чуждестранен professeur, който търси desesperement една стая: и след като свърши разговора, ме посъветва да проверя в един-два хотела, които се намирали отвъд реката във Ville-Neuve. Аз не знаех какво е Ville-Neuve, но Тома знаеше, и след като благодарихме и излязохме, каза, че така сигурно ще е най-добре и че дотам се стига съвсем лесно с такси: че таксита обикновено има, и ако походим, ще видим някое. Тогава си спомних, че имам телефона на една госпожа, която като че ли трябваше да ме чака в хотела на “главната”, но вече беше към 2 часа и тя, колкото и да ме е чакала, сигурно се е прибрала. Отидохме с Тома до неговото общежитие, където в едно сервизно помещение до градинката имаше телефон. Той ми услужи с картата си и аз се свързах с госпожата и открих, че вече почти съм забравил да говоря английски (а помнех, че работният език на конференцията беше английски), но все пак й казах кой съм и какво очаквам от нея. “Ах, господин Гочев” каза Намита (тя се казваше Намита, беше етническа индийка, много възпитана и строга жена) “защо не дойдохте a la rue de la Republique? Аз ви чаках до един часа! Сега как ще намеря такси, за да дойда?” Цялата работа беше там, че Намита държеше ключа от стаята ми заедно с някакви пари и материали за конференцията. Аз й казах, че изобщо не харесвам сегашното си положение и не знам какво ще правя, ако откаже да ми помогне. Разбрахме се да се чакаме на същата улица, но на друг номер. И така, двамата с Тома седнахме на бордюра и за пръв път всеки от нас заговори за живота си. Той ми разказа, че е от Елзас, че учи информатика и сподели мнението си за образованието тук: а аз му говорих за семейството си, за работата и за други неща и след час и четиридесет минути в едно такси пристигна госпожа Намита, даде ми една папка и един ключ и каза, че трябва да се връща незабавно, защото в града по това време нямало други таксита.

ІІ. Конференцията

1. Историята

Както споменах и в началото, ISTH (International School for Theory in the Humanities) съществува отскоро. Инициативата за нейното основаване принадлежи на Михай Спариозу, професор по сравнително литературознание от университета в Джорджия, и Дарио Вилануева, който и сега заема висока административна длъжност в университета на Сантяго де Компостела. Те се запознали преди години на конференция в Буенос Айрес и още по това време замислили създаването на ежегоден форум за среща на учени-хуманитари от цял свят. “Оттогава ние станахме много близки приятели” каза Спариозу, разказвайки за историята на школата и за проблемите около организацията на тазгодишната сесия “и с течение на времето успяхме да убедим и други колеги да подкрепят нашия план и да намерят средства за реализирането му. Същевременно се съгласихме, че сесиите ще се провеждат в Европа – защото тук обстановката е различна. В противен случай би трябвало да се срещаме някъде в Америка, и каквото и да правехме, това все пак би било една американска конференция.” И така, университетът в Сантяго де Компостела приел да бъде домакин – веднъж годишно и за четири седмици – на заниманията на школата. Предполагало се, че участниците във всяка сесия ще запазват установените контакти и след завръщането си в своите университети, и ще посещават – ако желаят – следващите срещи и може би ще замислят и реализират съвместни теоретични проекти в областта на хуманитаристиката. Част от резултатите на този план се видяха и в България – в началото на тази година Департаментът по Нова българистика към НБУ организира тридневна конференция с участието на професор Волфганг Изер, който е член на Почетния съвет на ISTH, а повечето от чуждестранните лектори бяха активни участници в дотогавашните сесии на школата.
Тази година обаче ISTH преживя първата си по-сериозна криза. В края на май между американските инициатори и домакините от Сантяго де Компостела настъпил разрив, довел до оттеглянето на испанските участници и отказа на университета да осигури провеждането на семинара. Всичко това – както сподели техническият директор Джелал Кадир – стана причина за съкращаване на бюджета на сесията с близо 30%. Организаторите изпаднаха в затруднение, и не можеха, а и не се стремяха да скрият белезите на несполуката – така например професор Кадир призна, че официалната вечеря на първия ден от сесията, на която присъстваха всички участници, е била заплатена “от собствения му джоб”. Най-очевидният знак за кризата стана известен на стипендиантите и най-рано – след бърза размяна на е-mail-и в началото на юни беше решено сесията да се премести не само в друг град, но и в друга държава, макар и също членка на Европейския съюз. Както забеляза колегата Владимир Градев, комуто разказах накратко за тези неща, имаше нещо наистина символично в това, че този семинар, прогонен от мястото на основаването си, намери временно убежище не другаде, а именно в Авиньон.

2. Участниците

Михай Спариозу имаше основание да каже, че ако сесиите не се провеждаха на европейска територия, всяка от тях би изглеждала като обикновена американска конференция. От близо 20-те стипендианти (fellows) там едва ли имаше и четирима, които не бяха или не са били преди време преподаватели, докторанти или студенти в американски университети. Като мнозина други, и аз отдавна бях осведомен, че “американец” не означава нищо повече от “гражданин на Съединените американски щати”, но сега това мнение се подкрепи и от непосредствени впечатления. Сред онези, които бяха родени и израснали в Америка, и поради това говореха нейния език “без акцент”, имаше виетнамка от Калифорния, никарагуанец от Пенсилвания, потомка на преселници от Доминиканската република, която учеше в Ню Йорк и афро-американка от Далас. От тези, които бяха пристигнали в Америка по-късно и после бяха останали там или пък се бяха завърнали в страните си, и следователно говореха “с акцент” имаше хора от Индия, Китай, Тайван и Южна Корея. Изглежда, че именно това разнообразие е един от факторите, които подхранват увереността на “средния американец” (и още повече на всеки, който е решил да бъде “преди всичко” американец), че тази страна заема съвсем изключително положение в света, че днес всичко съществено се случва там, или поне там се осмисля, и че, както каза поетесата от Тексас, макар и иронично, “we are the world”. В един от многото ни разговори литературоведката Хиангсун И ми разказа с голямо неудоволствие, че когато в днешна Америка се говори за (или се преподава) “мултикултурализъм”, това означава главно “мултикултурализъм в Америка”, и че това е дисциплина, имаща за предмет расовите, езикови и културни разлики между жителите на Съединените щати. Макар и американските участници в семинара да бяха все образовани хора и специалисти в някаква хуманитарна дисциплина, все пак възгледът за централността на страната им беше навик и нещо несъзнато, и това понякога ставаше причина за любопитни недоразумения. Веднъж те обсъждали качествата на един от лекторите и забелязали с пренебрежение, че въпреки напредналата си възраст и високия си академичен статус той “бил издал само една книга”. Англичанката от Лайден, която присъствала на този разговор, се изненадала и запитала, дали това е съвсем сигурно. Оказало се, че в действителност професорът бил автор на шест или седем книги, и събеседниците били чували за тях, но само една била издадена в Америка. Така че той по същество имал една книга.
По-голямата част от населението на тази страна се струпва в големите градове или около тях, а расовата и етническа картина в тези области става – от наша гледна точка – все по-неопределена. Това се отнася и за университетите, и дори особено за тях. Голяма част от студентите, докторантите и преподавателите там са нови имигранти, а сред тях най-многобройни са преселниците от Далечния изток. Колегите, които говореха за това, твърдяха, че 25-30, дори 40% от състава на някои от най-престижните академични центрове – като да кажем МТИ или Бъркли – идва от Китай, Корея, Япония, Тайван, дори Виетнам. Единственият значителен – и все по-силен – техен конкурент на американския интелектуален пазар е Индия. Ето защо, когато се говори за “американско участие” на даден научен форум, става дума за присъствие на хора, които идват от много части на света, често твърде отдалечени от Америка, говорят английски с най-различни акценти, но работят в Съединените щати и изследванията им се финансират от американски институции.

ІІІ. Авиньон

1. Старият град и Провансът

През античността Авиньон е бил известен с римското си име Avenio, и, подобно на повечето градове от тази област е достигнал разцвета си през ІІ в. сл. Хр., когато империята, управлявана от династията на Антонините, е била богата и стабилна. Той не се отличавал много сред останалите селища по течението на Рона, и това личи и днес – тъй като по-голямата част от важните римски архитектурни паметници из Прованса са запазени на други места. Изобщо територията на Южна Франция е извънредно интересна за класическия археолог. В Арл може да се види цял амфитеатър, който се използва и сега; амфитеатър има и в Ним, където се намира и един от най-добре запазените антични храмове в цяла Европа; на 25 километра северно оттам минава огромният акведукт, известен като Пон-дю-Гар; в Оранж (30 километра северно от Авиньон) има театър и триумфална арка от І в., издигната в чест на един от легионите, а по-късно посветена на Тиберий. В Сен-Реми дьо Прованс е оцелял много оригинален, прекрасно съхранен 18-метров мавзолей, издигнат (предполага се) в памет на внуците на Октавиан Август: и това са само най-прочутите паметници. Ето защо от гледна точка на един “античник” Авиньон е по-скоро скучно място, ако не смятаме археологическия музей, където се пазят хубави статуи и надписи от първите векове сл. Хр. И все пак това е най-важният туристически център на Прованса: той дължи известността си преди всичко на голямото разцепление на католическата църква през ХІV в. През първите няколко десетилетия главната резиденция на папството се премества там, а към края на века настъпва и самата “схизма”, когато църквата се оглавява едновременно от двама папи – единият в Рим, а другият – в Авиньон. Тези сътресения в църковния живот съвпадат и с времето на чумата, от която, както се смята, било унищожено почти една трета от населението на Западна Европа. Все пак Авиньон преживява века и получава богато наследство – масивния дворец на папите, крепостната стена, затваряща и днес туристическата част на града, и славата, че е единственият град наред с Рим, който е бил обитаван за дълго от главата на католическата църква. Оттогава там не се е случило почти нищо особено. Наистина, революцията е оставила следи: всички порти на крепостната стена са били преименувани (това е записано на паметни плочи, изработени много по-късно), а по-значителните сгради са сменили предназначението си: папският дворец, например, е служел за казарма и военен склад.

2. Фестивалът

Авиньон е известен и с театралния си фестивал. Всяко лято за един месец там се събират много театри от Франция, някои от други страни (главно европейски) и голям брой пътуващи независими актьори, музиканти и фокусници от най-различни места. Фестивалът има официална програма, в която влизат около 40 постановки, които се играят няколко вечери подред: някои имат по четири-пет представления, други се изпълняват през целия месец. Играе се на предварително определени места – закрити зали или вътрешни дворове, и цената е между 80 и 200 франка (14-35 $), а билети се намират трудно и театрите са пълни. Аз присъствах на първото представление на “Сфумато” (“Черното руно”), където нямаше нито едно свободно място. Същевременно в града пристигат достатъчно театри, които не са записани в официалната програма. Техните представления понякога са безплатни, а информацията се разпространява от самите актьори, които обикалят града, спират всеки турист, поднасят му рекламните си материали и го уговарят да посети представлението им. Срещата с тях е неизбежна, особено ако човек седи под чадърите на някое централно кафене или ресторант – ако остане по-дълго, той ще получи писмена информация за всичко, което може да се гледа през следващите дни, и то в много екземпляри, защото актьорите не помнят лицето на всеки турист, или смятат, че няколко покани до един и същ човек ще свършат повече работа от една.

3. Всекидневието

Туристът, който вижда само историческите паметници и настоящите културни събития, които придават на посетеното място световно или поне континентално значение, би могъл да бъде обвинен, че е капризен и дори несправедлив. Неговият интерес към прекалено добре уредената консумация на онова, което “си заслужава”, не е само белег за снобска повърхностност, но и лесно води до скука и тревога от излишъка на туристическо време, което така или иначе е заплатено, но рискува да остане неизползвано. Някои от моите колеги на семинара, които са имали възможност да пътуват много, още в петък започваха да въздишат и да се оплакват, че тук “просто няма какво да се прави”, или “добре, че си донесох работа”; и казваха, че не знаят как ще дочакат понеделник, когато заниманията ще започнат отново (отделно от това се говореше, че и на семинара няма какво да се прави). Но за Авиньон може да се разказват и неща, които се отнасят и за други френски и европейски градове: поне за нас те все още представляват интерес.
Когато вървим по улиците на Авиньон, забелязваме, че местната архитектура се отличава подчертано от онова, с което сме свикнали у нас (нямам предвид само София, която все пак е голям и сложен град и би трябвало по-скоро да се сравнява с други столици, а повечето от средните и малки български градове), и че в началото е трудно да се каже, в какво точно се състои тази разлика. Това, което е не само очевидно, но и лесно изказуемо, е, че улиците са крайно тесни – в много случаи пешеходецът може просто да прескочи от единия на другия тротоар, без да стъпва на асфалта. Има улици, където човек дори би могъл да се опре с ръце в двете срещуположни сгради – това наистина е необикновено, а впечатлението за теснота се подсилва и от относителната височина на сградите, тъй като повечето от тях са на три и повече етажа. После разбрах, че градът изглежда толкова странен – поне в очите на един жител на Балканите – поради липсата на външни дворове. Спомних, си че съм виждал нещо подобно и в Гърция, но там малките градчета никога не са толкова гъсто застроени, а и сградите са по-ниски. Но и там, както и в Авиньон, много от къщите са построени така, че човек влиза в стаята, където се живее, направо от улицата: така е, ако къщата е еднофамилна, иначе може да има и стълбище. Прозорците, гледащи към улицата, най-често са затворени и покрити с дървени щори, които като че ли никога не се отварят. Очевидно такава къща би могла да се обитава само ако има и вътрешен двор: а ролята на високия зид или ограда на традиционната българска къща тук се изпълнява от самата стена на дома.
Друго, което бихме забелязали веднага, са парковете и градините. Макар и близо до река и на една и съща географска ширина със София, все пак климатът на Авиньон е сух, градската растителност е малко и за нея се полагат повече грижи. Парковете са “места за разходка” – те са добре заградени, отварят се сутрин и се заключват вечер: изпълнени са с пейки и полянки, по които седят или лежат туристи и ядат сандвичи. Там си почиват и градските просяци: макар и разликата в жизненото равнище на населението да е голяма, в Авиньон те се срещат също толкова често, колкото и в българските градове. В централния парк, намиращ се зад двореца на папите, могат да се видят и много бюстове на заслужили провансалци и граждани на Авиньон: те са съвсем подобни на паметниците, с които ние сме украсили Борисовата градина.
Градинките са място, където туристът би могъл да се разходи и да поседне безплатно: в града обаче това не е възможно, освен за актьори, които забавляват публиката със способността си да остават дълго в една поза (но те най-често са прави) или пък скитници, които просто живеят на улицата. Пространство за сядане има само в кафенетата и ресторантите. Ако човек разполага със средства (ресторантите във Франция са средно два-три пъти по-скъпи, отколкото в България) той би могъл да се развлича, като проучва разликите между националните кухни – или поне тези, които се представят за национални. И тук Далечният изток е навлязъл дълбоко: градът е пълен с китайски и китайско-виетнамски ресторанти, където туристът може да се нахрани по-евтино и – струва ми се – по-вкусно, отколкото там, където се предлагат местни ястия. Из стария град се срещат още марокански, мексикански и кубински ресторанти, гръцки сувлакаджийници, Макдоналдс и много места, където се предлагат просто сандвичи – от изобилието им личи, че туристът е човек, свикнал да яде суха храна. Като балкански човек аз намерих за най-приятна обстановката в турския ресторант. В него се влиза през каменен свод, попада се във вътрешен двор с маси, а после може да се слезе под равнището на двора в малка сводеста механа, където в единия край има ниска дървена маса и зад нея миндер, постлан със шарени черги, а от каменната стена висят на пирон едри броеници. Под броениците бяха оставени няколко броя турски вестници, които не се смениха за три седмици. Веднъж със сервитьора Халил си говорехме за езици и аз казах, че турската граматика ми изглежда трудна, а той възрази, и за да ме убеди, взе вестник и ме накара да прочета едно заглавие. “Виждаш ли, че е лесна”, каза, “каквото виждаш, това и четеш”. И така, аз се отбивах там веднъж на няколко дни, за да хапна сарми, пълнени чушки, мусака и за десерт баклава (много вкусна!), а за пиене си поръчвах турска бира. “Не по лоша от Хайнекен!” – увери ме Халил, и имаше право. Ресторантът явно беше собственост на баща му. Като разбра, че имам семейство, Халил се заинтересува на каква възраст съм се оженил, и се удиви, когато му казах “двадесет и девет”. “Защо толкова късно?” Той също имал две деца, но се оженил на 17, а баща му – на 16. Те били в Авиньон от много години, но често си пътували за Турция. “Турция е хубава”, каза, “но тези, които са на власт… те не мислят за нея. Ето, аз съм мюсюлманин, а ти – православен. И аз, и ти знаем какво може и какво – не. А те са… ох, не знам как да го обясня, не знам как е на френски…” “Corrompus?” – попитах аз. “Точно така!” – възкликна той. “Именно! Ето това е думата!” Още на второто ми идване се появи бащата на Халил, поздрави ме и приседна на миндера. Почерпиха ме с чай и поговорихме за работата ни и за пътя от Европа до Балканите. Той каза, че наскоро е пътувал с колата си през България и се оплака от българските митничари.
Изобщо, моите домакини не изглеждаха много свързани с Франция. “Приятно ми е да си говоря с теб!” заяви Халил. “Тук страната е хубава, работим, но няма с кого да си общуваш. Не ми е по сърце” – и посочи сърцето си. “Това е друга култура”. И всеки път, когато се отбивах, ми стискаше ръката с две ръце и казваше “Бонжур, комшу”. Брат му обаче, който се мяркаше рядко в ресторанта, се държеше по-студено, имаше много по-добро произношение и ми казваше “monsieur” а не “комшу”.

ІV. Теоретични въпроси на глобализацията

След всички тревоги около организацията и неяснотите, свързани със самото оцеляване на школата, в Авиньон се събраха всички стипендианти (fellows), директорът Джелал Кадир, Михай Спариозу и трима лектори, чиито изложения трябваше да запълнят цялото време на семинара – тъй като не се предвиждаше четене на доклади от страна на редовните участници. Семинарът започна и протече като цикъл лекции, всяка от които беше следвана от дискусия. Този начин на работа не се хареса на част от стипендиантите, които го определиха като “много традиционен” и в средата на втората седмица на една от пленарните сесии се взе общо решение да се сформират работни групи, които да дискутират проблеми, свързани с темата на конференцията. Появата на тези групи помогна за подобряване на диалога между самите участници, но приносът й към обсъждането на “глобализацията” беше незначителен: изглежда, че разговорите послужиха повече на преживяването на глобализацията, отколкото на размисъла върху нея.
Основната серия лекции беше изнесена от Майк Федърстоун, англичанин, професор от университета в Teeside, главен редактор на списанието за съвременна хуманитаристика TCS (Theory, Culture & Society) и водещ поредица от монографии на същата тема. Федърстоун, като социолог, просто изложи главните проблеми на днешния свят, който се “глобализира”, значи, движи се към културно, информационно, икономическо и на места – както в Европа – политическо обединение. Неговият семинар съдържаше по-скоро тематичен преглед на литературата по въпроса, отколкото факти или лични мнения: ставаше ясно, че този процес е толкова сложен, че е възможно да възникнат съмнения дали той съществува въобще. Политическото и икономическо обединение може да се съпътства или да бъде следвано от разединение – и не е нужно някой да бъде жител на Източна Европа, за да се съгласи с това. Интернет съществува, но броят на хората, които имат достъп до него, все още е сравнително малък и не превишава 1,5-2% от населението на Земята. Почти същият е процентът на онези, които имат възможност да пътуват на големи разстояния и извън границите на отделните държави, което трябва да е постоянен белег на глобализационния процес. Подобно изглежда и положението с културната унификация, защото избледняването на културните различия е възможно само там, където има активно общуване на доскоро изолирани традиции – това значи засилено придвижване на хора, стоки и информация. Като че ли най-важният въпрос около процеса на световното обединение би могъл да се изкаже така: “Да не би това обединение да засяга само една, при това много малка част от световното общество (и вместо “световно общество като че ли е по-добре да казваме “човечеството” или “населението на Земята”)? Можем ли да се откажем да наречем тази подвижна, активно контактуваща и изразходваща големи средства част от световното население “елит”? И какво следва от обединяването на този елит? Проблемът е, че той не може да си позволи да бъде толкова малоброен, колкото е сега, и пак да поддържа идеологията на “приближаването и обединяването заради…”, защото, както отдавна се знае, едно общество има изгледи да бъде стабилно само ако прослойката на “средните” надминава по брой и доходи прослойката на “богатите и влиятелните” и “бедните и отхвърлените” взети заедно.
Лекциите на Майк Федърстоун приближаваха слушателя към този въпрос без да го поставят непосредствено: а и какво би могло да се постигне от непосредственото му обсъждане? Все пак за днешното човечество, дори то да се разглежда като единно или намиращо се в процес на единение, би могло да се говори добре само ако се обсъждат различни проблеми, и, ако е възможно, от различни гледни точки. Каква е историята на термина “глобализация”? Дали процесът, който се обозначава така, е бил наблюдаван и по-рано от края на ХХ век и къде? Дали този процес има център и главен двигател? Не може да се отрече, че в основата на днешния стремеж към обединение се намира експанзията на евро-американския културен модел, основан на демокрацията, индустрията и развитието на технологиите. Но защо този модел се е реализирал именно в Европа? Не е възможно да се твърди че западната цивилизация е била водеща през целия период на писаната й история. Напротив, нейната мощ в сравнение с Изтока става осезаема едва след средата на ХVІІІ век. Дали сега инициативата и лидерството не преминават отново другаде?
Вече е трудно да се твърди, че световното развитие се диктува от отделни национални държави или техни коалиции. От една страна, Съединените Щати – световен лидер през втората половина на века и особено в края му – не са национална държава, или поне не могат да претендират за етническа монолитност. Същевременно подвижният бизнес елит със сигурност е интер- и наднационален – и вероятно той е главният двигател на обединяването.
Но къде из територията на днешния свят, разделен на независими държави и по-гъсто и по-рядко населени места, протича тази среща на капитали и култури? Необходимо е да се обърне внимание на големите градове. Дали те са от един и същ тип? Сега градове като Токио, Мексико, Сао Паулу и Бомбай достигат и надминават 20 милиона жители. Във всички случаи тези необгледни урбанистични образувания нямат нищо общо с традиционния европейски град с исторически център и периферия, съзнателна градоустройствена политика и усещане за общност на гражданите. Възможни са и още по-големи градски обединения – да кажем в Кантон, южен Китай, няколко големи града ще се приближават в процеса на разрастването им, докато се стигне до фактическото им сливане (implosion) и така ще се появи непрекъснат град, обитаван от 40-50 милиона души. Свръхградовете са белег на днешната цивилизация и в това тя е надминала всички предишни опити в тази посока. Тяхното разрастване сякаш ги отделя от националните държави, в които те са възникнали, и ги превръща в нещо отделно, в някакъв особен фактор на промените.
Друго явление, свързано с глобализацията, е разпростирането на производството на едни и същи компании в различни краища на света. Ако преди стоките се произвеждаха – примерно – в един град и след това се разпращаха на различни места по света, сега те направо се произвеждат по тези места. Тази особеност на производството би могла да предотврати тревожещата унификация на стоките за масова употреба – защото нищо не пречи на компанията да се съобразява с изискванията на местната култура и да предлага стоки, оформени в съгласие с националната традиция. Защо, да кажем, Макдоналдс да не строи своите ресторанти в България като възрожденски къщи със зидове, озеленени дворове, кладенци и чардаци? Човек, израсъл в Източна Европа от времето на студената война, веднага си спомня сентенцията: “Национално по форма, социалистическо по съдържание”.
Друга особеност, съпътстваща изграждането на глобалната култура, е разрастването на електронния архив. Всяка голяма цивилизация се е стремяла да изгради своя архив – и е лесно да назовем някои от тях: табличките на Ашурбанипал, Александрийската библиотека, Ватиканът, Конгресната библиотека във Вашингтон. Но всички те са били организирани по нечия инициатива и са се поддържали със съзнателно усилие и протекцията на политическата власт. Сега обаче сме свидетели на нещо съвсем ново – самоорганизиращият се Интернет архив нараства спонтанно и неконтролирано. Колкото по-зависимо става общуването от електронната мрежа, толкова повече ще се мисли за един свят, където цялата комуникация, всички съобщения, независимо от вида източника и предназначението си, се съхраняват.
“Наистина, много от говоримите езици изчезват и ние не можем да ги запазим”, каза веднъж Федърстоун. “Но поне знаем, че всичко казано вече може да се запише и съхрани. Да предположим, че някой ден арабският език изчезне – но нали големите му паметници ще са съхранени в общия електронен архив? Всеки и по всяко време би могъл да разтвори Корана и да си го чете, ако иска, в оригинал: нали ще има и помагала, и коментари.”
Като автор и издател Федърстоун е много добре информиран за това, какво се пише днес по тези въпроси. Той говори монотонно, но недогматично, и излъчва интерес към нещата, с които се занимава. На въпроси отговаря добродушно и търпеливо, и през думите му се забелязва упоритата надежда, че “последиците не са непоправими”, “явленията се допълват и балансират”, “винаги има изход”. “Моят дядо”, каза той, “никога не се е отдалечавал на повече от 20 мили от фермата си. Баща ми вече беше пътувал в няколко европейски страни. Аз се движа непрекъснато, и ту съм в Токио, ту някъде в Америка, ту в Бразилия, но обичам да се връщам в Англия. Когато съм там, говоря английски по различен начин – не така, както в чужбина. Приятно ми е да говоря с местни хора и по местни въпроси в Англия. За дъщеря ми – какво да кажа. Тя живее в Малайзия, има си китайски boy-friend, пишем си по Интернет. Нещата са други за всяко поколение – аз не искам да бъда носталгичен. Разбира се, човек има нужда от някакъв habitus: има нужда от неща, които да му бъдат обичайни, да повтаря някои действия, да знае, че би могъл да потърси нещо и да го намери на старото му място.”
Няколко пъти пред аудиторията говори Влад Годзич, професор по литература в Женевския университет. Опитен преподавател и много добър разказвач, Годзич, както и Федърстоун, обърна внимание на някои значими промени на днешното време, но предметът и стилът му бяха други. “Мнозина от моите колеги от един момент нататък престават да четат художествена литература”, каза той. “Аз считам това за сериозна грешка. Все пак духът на времето се чувства най-добре в тези текстове. Колкото до философията, тя, заедно с другите жанрове на хуманитаристиката, пък дори и на нехуманитарната наука – всички те се опитват да говорят направо за нещата, за които литературата съзнателно е избрала да говори косвено. А какъв е смисълът да се говори научно и обективистично, при положение, че по-късно или другаде тези текстове неизбежно ще се четат или като документи за историята на тази дисциплина, или направо като литература? Наистина, възможен е и обратният процес – има текстове, които възникват като литература, а в друга обстановка с възприемат като история или наука. Но при свършека на времената всеки текст ще се чете като литература”.
На лекциите си Годзич заявяваше, че ще представя книги на съвременни хуманитари. Той беше нарекъл това “обсъждане през фокус”. Ставаше дума за разглеждане на някои предполагаеми “глобални” промени в политическата и икономическа уредба на света и в основите на рационалното световъзприятие, изложени като хипотези в книгите на Антонио Негри и Петер Слотърдайк. Според Негри днес човечеството е свидетел на решаваща промяна в политическата структура на западното общество. Демокрацията преживява последните си дни, в ход е съсредоточаването на всички властови ресурси в ръцете на малцина, което (както мисли Негри) няма да остане скрито, а ще бъде обявено, и светът ще трябва да се примири с открито наложената диктатура. От друга страна, Слотърдайк говори за фундаментална промяна в концептуалния ред, възприет от западната цивилизация през последните 2600 години. Основата на съществуващия досега концептуален и дори сетивен поглед към света е била поставена от гърците, които, благодарение на особената си интелектуална интуиция са създали теоретичната математика, и тяхната идея за число и геометрична фигура е повлияла решително на начина, по който ние мислим и възприемаме нещата. Една от исторически най-важните геометрични фигури е сферата – западният човек винаги (открито или скрито) е вярвал в сферичността на универсума и елементите му. Това се е отразило по решаващ начин на неговата култура: но – каза Годзич чрез Слотърдайк – днес тази визия е в криза и най-явният белег на кризата е обсесивното вкопчване в този изтощен елемент на символния ни свят. Нарастващата несигурност в сферичността на света произвежда непрестанното говорене за неговата глоб-алност и глоб-ализация.
След това Годзич говори – вече от свое име – за историята и традиционната историография като метод за производство на опростени разкази, претендиращи, че дават точно изложение на случилото се. Той започна с една илюстрация на сложността на историческата събитийност, като разказа за неотдавнашния военен конфликт между Мавритания и Сенегал. Самият той преди време бил прекарал няколко месеца в Сенегал и това му позволило да се запознае лично с обстановката в тази страна. “Аз имах един приятел сенегалец на име Мамади, който беше убит при този конфликт: след като научих за смъртта му, аз се опитах да разбера какво точно беше станало и заминах за Сенегал, където узнах, че…” В разказа на Годзич се преплетоха религиозните и културни конфликти в модернизиращото се сенегалско общество, тайна търговия с оръжия между Франция и Средния изток, в която се оказва замесен самият Жак Ширак, сенегалски емигранти в Марсилия и ислямски фундаменталисти от Либия и Иран. В началото всичко изглеждало като дребен и необясним сблъсък на границата на Сенегал и Мавритания. Съгласно официалната информация на сенегалското посолство в Париж, мавритански войници навлезли в територията на Сенегал, причинили умишлени палежи и разрушения и убили двама сенегалски граждани и три крави. “Всичко това породи у мен съмнения” – каза Годзич. “Аз познавам много добре тази част на страната. Там по същество няма никаква граница. Има няколко войници и по един павилион от тези страни, но никой нищо не пази, те си общуват спокойно и много често се хранят заедно. Освен това на това място имаше само един човек, който притежаваше крави, и това беше моят приятел Мамади – но той нямаше три крави, а само две.”
Годзич говори и за езиковия проблем на съвременния свят. “В Европа” – каза той – “нещата вероятно ще се развият като в Швейцария. Наистина, в Швейцария има само четири официални езика (той каза кой е четвъртият, но аз не го запомних) но в действителност езиковото положение в тази страна е много по-сложно. Според статистиката 75% от населението е немскоезично. От тях обаче едва ли има и пет процента, които наистина могат да говорят немски. Останалите говорят диалекти, напълно неразбираеми за който и да било немец извън Швейцария, а също и за повечето немскоезични швейцарци. Ето защо, когато швейцарците трябва да свършат заедно някаква работа, те се събират в някоя от хубавите заседателни зали на своите банки, разменят приветствия на официалните езици, и веднага след това отиват в друго помещение, където обстановката е по-делова и там вече преминават на английски: защото това е език, който всеки в Швейцария разбира. След като изяснят позициите си и вземат решение, те отново се връщат в голямата зала, произнасят заключителните речи, после си заминават – всеки в областта си – и там написват отчети за случилото се на собствените си езици. След като това се обсъди и всеки от представителите получи мнението на своите съграждани от областта, те отново се събират заедно и написват крайния документ, който също е оформен на всеки един от четирите официални езика.”
“Подобно е положението и в парламента. Когато швейцарският депутат излезе на трибуната, в началото той обикновено говори на родния си език. Повечето от колегите му по банките не го разбират, но изчакват да завърши увода и да премине към същността на изказването си, която, както те очакват, ще бъде изказана на английски. Ако той не направи това, а продължи да говори по същия начин, залата започва сравнително бързо да се изпразва: тогава обаче той заговаря на английски, депутатите се заслушват – защото го разбират – и така узнават какво е искал да им каже. Когато ораторът изложи основната част на речта си, той изведнъж заговаря отново на собствения си език и произнася заключителните думи, които вече никой не слуша.”
“Колкото до швейцарската армия (според Годзич тя е най-боеспособната в Западна Европа) там не се употребява никакъв друг език освен английски. Очевидно, когато е нужно да се действа бързо, не е възможно да се отделя време за превод. Това, че повечето команди са кратки, и че военният език, както навсякъде, е максимално опростен, не помага. Ето един пример. Както е известно, думата за “седем” на немски е “sieben”. Съществува обаче един широко употребяван швейцарски диалект, на който същата дума се произнася “soh”. Това не може да се знае от всеки – а една армия, чийто личен състав се затруднява дори да се преброи, не може да бъде боеспособна. Но когато офицерът каже “seven” го разбират всички. Ето защо единственият работен език в швейцарската армия е английският.”
“Положението в Европа не би трябвало да се развие иначе. Европейският парламент, да кажем, не би могъл дълго да поддържа усложнената и скъпа система за превод, която се използва сега. Освен това езиците, на които говорят евродепутатите, няма да намаляват, а ще се множат. Това предстои дори само в границите на сегашия Европейски съюз: защото на неговата територия има достатъчно малцинства, които скоро ще постигнат правото езикът им да бъде признаван за официален. Възможно ли е да очакваме, че парламентът ще плаща ежедневно, за да се превежда, да кажем, от финландски на корсикански?”
“Впрочем”, каза Годзич, “в Европа вече никой няма сили да се съпротивлява срещу настъпващото едноезичие. Съвсем наскоро именно финландците, като председателстващи поредната сесия на Европарламента отказаха да осигурят превод за всеки от официалните езици на страните-членки, и обявиха, че ще превеждат само на английски. Французите бяха толкова ужасени, че не можаха да кажат нито една дума. Германците обаче протестираха и казаха, че при това положение те няма да присъстват на заседанията. “Добре” отговориха финландците, “не идвайте”. И германците дойдоха”.
“Тези неща не стават с декрети” – завърши Годзич. “Когато Европа се разшири на Изток, езиците ще се умножат рязко и това вече няма да бъдат просто езици на държави, а на области – защото евродепутатите ще бъдат представители на области и ще искат да им се превежда на езика на тяхната област. Тогава ще имаме работа не с 30, както би могло да бъде в момента, а може би с 60 езика. Ще стане съвсем ясно, че преводът на всички тях е невъзможен и депутатите ще се съгласят да има работни езици – но техният брой наистина ще трябва да е съвсем малък. Кои ще бъдат те? Да предположим, английски, френски и немски. И какво ще се случи? На немски няма да говори никой, дори и германците – защото няма да ги разбира никой, освен техните сънародници. Френският, напротив, има много по-големи шансове. Но германците никога няма да допуснат френският да получи толкова голямо предимство в парламента. Какво остава, освен да се гласува за един работен език.”
Може да се каже, че лекциите на Майк Федърстоун и Влад Годзич определиха духа на семинара: и това, което казаха, беше живо, добре обмислено и наистина проясняваше въпроса за “глобализацията”, който не е друг, освен въпроса за днешния ден на едно – като че ли – все по-подвижно и контактуващо човечество. Другите двама лектори разполагаха с много по-малко време, а и те самите не показаха ясно по какъв начин предметът на техните занимания се отнасяше до основната тема.
Изобщо, семинарът не успя да разгледа достатъчно добре проблема за отношението между глобализация и хуманитаристика – макар и темата да беше обявена именно така. Ако глобализацията съществува и ние имаме понятие за нея, то как хуманитарните науки – заедно и поотделно – допринасят за разбирането й? Може ли хуманитаристиката да повлияе на този процес, и ако вече влияе, как става това? Как, от своя страна, глобализацията влияе на хуманитаристиката? Какво е положението на интелектуалеца и учения с хуманитарна подготовка в новата обстановка: в какъв смисъл тя е нова за него? Дали положението му се е променило в сравнение с миналото (и кое минало?) и какво може да се мисли за близкото бъдеще? Тези въпроси присъстваха скрито в съдържанието на лекциите и понякога бяха произнасяни, но не бяха обсъждани пряко.
Най-големият недостатък на семинара се оказа неравностойното положение, в което бяха поставени лекторите и останалите участници. Повечето от тях съвсем не бяха толкова млади – средната възраст на стипендиантите не беше много по-ниска от 40 години. Всички те бяха хонорувани или редовни преподаватели в университетите си, някои дори доценти (ако това е българското съответствие на званието associate professor). Следователно беше твърде странен замисълът, който не предвиждаше те да взимат думата,
освен за съвсем кратки (около пет минути) самопредставяния по време на първата “пленарна сесия”. Наистина, този план за работа срещна активна съпротива, но разговорът, на който част от участниците изразиха недоволството си, се състоя чак на десетия ден: тогава, както казах, бяха сформирани работни групи по отделни теми, но това стана набързо и без ясна идея за метода и целта на тяхната работа.

V. Университетският преподавател и глобализацията

1. Хиангсун

А. Корея и останалият свят

Сред участниците в семинара беше и корейката Хиангсун И от университета в Джорджия. Първият ни разговор се случи по време на обяд, когато тя разпалено говореше пред част от групата за езиковото възпитание в семействата на някои азиатски емигранти в Америка. “Представи си, те заминават там със семействата, децата им са съвсем малки или още нямат деца. От първия ден тях ги преследва страхът, че няма да успеят да се адаптират – и мислят, че най-голямото препятствие е незнанието на езика. Така че, за да облекчат адаптацията на децата си, те им говорят в къщи само на английски. И какво се получава? Самите родители знаят английски незадоволително, а не говорят пред децата си на родния си език и така те порастват, стават на 6-7 години и фактически не знаят никакъв език: английският им е съвсем беден и слаб, също като на родителите им, и те нито могат да съставят сложни изречения, нито да си служат с абстрактни изрази, защото няма кой да им ги обясни – и интелектуално изостават от връстниците си, на които се говори на родния им език.” Аз се съгласих, че детето най-напред трябва да овладее един език, все едно кой е той, и така започна нашето познанство.
Хиангсун беше израснала някъде по южното крайбрежие на корейския полуостров, а после беше учила в Сеул. Там се омъжила и родила две деца – момиче и момче, но бракът й не вървял добре. “Моят баща беше военен”, каза тя, “но беше свободомислещ човек и никога не съм се чувствала подтисната от това, че съм момиче. Но след като се омъжих, влязох в едно твърде консервативно семейство. Изобщо законодателството в Корея винаги е поставяло жената в много лоши условия. Най-напред двойното гражданство е забранено. Ако един кореец се ожени за чужденка, тя автоматично става корейка – иначе бракът се счита за нелегитимен – и децата, които ще се родят, трябва да имат корейско гражданство. Ако корейка се омъжи за чужденец, бракът е легитимен, но ако той не приеме корейско гражданство, се оказва, че децата не могат да получат никакво гражданство: защото децата на родители, живеещи постоянно в страната, трябва да бъдат корейски граждани, но те не могат да станат такива, ако и двамата им родители не са корейци.”
“Корея е особена страна. Тя винаги е допускала извънредно трудно чужденци, ако това изобщо е ставало: сега тя се модернизира много бързо и доходите за последните 15-20 години се покачиха няколко пъти. Това е истински шок, защото, от една страна, хората имат стандарт на живот като в Европа и Америка, пътуват много и виждат какъв е западния свят, а същевременно нравите в страната много трудно се променят. Ето, една жена не може да се омъжи за чужденец и да има нормално семейство – това е просто абсурдно.”
Най-сетне Хиангсун се развела. Бившият й съпруг живеел в Корея със сина им, който наскоро влязъл в казармата, а дъщеря им била при нея в Джорджия. “И синът ми можеше да дойде тук и да започне да следва в Америка”, каза тя, “а после да се върне – ако реши – и да влезе в армията. Законът позволява военната служба да се отложи, ако момчето е заминало да учи в чужбина: но той не знаеше това, а баща му не му каза нищо – умишлено го премълча. Иначе в Корея всички мъже задължително служат след завършване на средно образование. И сега той трябва да прекара три години в армията, а това е много дълго време – и той разбра, че е можел да се отложи и съжалява много. Това е. Какво да се прави.”
“Корейците са най-чистата народност. В Корея няма малцинства и почти не е имало смесени бракове. Всеки кореец знае родословието си столетия назад – дори до 3-4 век.” Аз я погледнах с удивление. “Е, това обикновено са митически истории. Но до 16-17 век хората си знаят рода – това наистина е така”.
“От всички народи в Азия ние имаме най-добри чувства към виетнамците. Корейците и виетнамците се разбират отлично, защото между нас има много общи неща: да кажем това, че и на двата народа им се е налагало да воюват много. Виетнамците са най-добрите бойци в Азия – те са единствените, които превъзхождат корейците. Помисли си само: те са воювали с Китай в продължение на хиляда години! Когато Чингис хан е завоювал Изтока, той не е успял да завладее само Виетнам. Не е влязъл и в Корея, но не защото не е могъл – просто не му е било нужно. С виетнамците обаче наистина не е могъл да се справи. Затова и французите напуснаха Виетнам – защо мислиш си отидоха? Да не би някой да освобождава колониите си доброволно? А след това американците си мислеха, че могат да заемат тяхното място. И какво стана? Те не знаеха с кого си имат работа.”
“А Корея е една от най-старите култури и винаги е служела като мост между Китай и Япония. Будизмът, например, е достигнал до Япония чрез Корея. Но ако попиташ японците откъде са приели будизма, ще кажат – от Китай. А това не е така. Но те мълчат за всичко, което дължат на Корея: и повечето хора просто не знаят, защото в тяхното образование за тези неща не се казва нищо.”
“Японците са странни хора: те се различават много от всички останали азиатци. Ако отидеш в Америка, ще видиш огромни азиатски колонии. Хората обикновено се събират в една част на градовете, имат съвместен бизнес и общуват много помежду си, така че навсякъде има китайски, корейски и виетнамски колонии. Но японски не – и не защото няма японци, а защото те никога не се събират заедно. Те се стремят да се смесят с останалите американци. Те са много гъвкав и възприемчив народ. Презират останалите азиатци и гледат на тях като на хора от по-ниско качество, а себе си считат за западна страна: искат да се приобщят към Запада и много страдат от това, че европейците и американците се отнасят с тях просто като с азиатци – и не ги предпочитат пред останалите.”
“До края на миналия век в Корея е имало аристокрация и ясно разделение на съсловията. Но след японската окупация и корейската война това разделение изчезна напълно и сега обществото е твърде изравнено. Наистина, някои хора са по-заможни от други, но това, което дава истински престиж, е образованието. Така че в Корея най-важната задача пред всяко семейство е образованието на децата и всичко се прави заради това: и нивото на образоваността е много високо. Самата държава дава големи средства за култура – да кажем, за преводи. Най-напред, огромно количество литература от всякакви езици се превежда на корейски, а освен това се дават и много сериозни субсидии за преводи на корейски автори в чужбина.”
“По време на окупацията японците са се отнасяли много зле с корейците – като с поробен народ. Затова поколенията преди моето развиха чувство за малоценност спрямо Япония. Но след Втората световна война корейското правителство наложи пълна цензура върху всякакви японски продукти, особено културни. Не се допускаше никаква литература, филми, телевизия. Всичко това беше много полезно, защото ние израснахме без да познаваме Япония и моето поколение вече нямаше никакво чувство за малоценност спрямо тях – за нас те вече са народ като всеки друг.”
Хиангсун разказваше охотно за чувствата на корееца към другите страни в Далечния изток (когато казваше “Азия”, тя разбираше само Далечния изток). Тя говореше твърде общо и предаваше разпространени мнения, каквито навярно би споделил всеки друг от сънародниците й. Повечето от разказите й сигурно биха били твърде скучни за човек, който познава отблизо културната обстановка в тази част на света. За мен обаче всичко това беше интересно, тъй като не знаех почти нищо за историята на тези страни и отношенията им, а тя беше израсла и учила там, и макар и понякога да се разграничаваше от мненията и да казваше “корейците” вместо “аз “ или “ние”, все пак беше техен носител и сигурен източник – ако не за факти, то поне за настроения. Едно от нещата, които ставаха съвсем ясни, беше, че повечето азиатци, родени през втората половина на века в икономически проспериращите страни, са видимо приобщени към западната култура – най-често с посредничеството на Америка. Разбира се, това се отнася преди всичко за тези, които са получили добро образование, но изглежда, че в страни като Корея (Хиангсун не делеше Корея на Северна и Южна и много рядко споменаваше за КНДР, освен веднъж когато каза, че обединението е сигурно, но ще стане много бавно), Япония, Сингапур и Тайван, доброто образование и пътуванията в чужбина са достъпни за голяма част от населението. Освен модерна и образована азиатка, Хиангсун беше и преподавателка в американски университет, и то от много години: тя можеше да разкаже и други неща, които също ме интересуваха, но не толкова като човек, обитаващ друга част на света, колкото като неин колега.

Б. На работа в Америка

Преди да започне работа в Департамента по сравнително литературознание към университета в Джорджия, Хиангсун беше защитила дисертация в Пенсилвания, а след това беше преподавала литература и корейски в други университети. Въпреки немалкото години, прекарани в американските академични среди, тя не се чувстваше сигурна за работата си и често казваше, че всъщност е корейска гражданка, която просто пребивава в Съединените щати с работна виза. Тя беше асистент с пълна заетост и редовна заплата, но нямаше безсрочен договор с университета. “Това е сериозен проблем. Това, че съм написала дисертация, не ми помага много. Необходимо е да работя няколко години в департамента, да издам книга – и то в добро издателство – и след това да се надявам, че ще получа постоянно място. Защото ако пропаднеш на апробацията, после едва ли някъде ще успееш да си намериш същата работа, и излиза, че е било по-добре да не си започвал въобще. А не е лесно да издадеш книга където трябва. Аз мога да публикувам текста си в Корея на английски, но в Америка никой няма да обърне внимание на такава книга. Освен това има йерархия на известните издателства и не е все едно кой ще те приеме. Ако те издадат, примерно, в Принстън – това е отлично. В издателството на SUNY – пак става, но не е толкова добре. И така нататък. И е почти задължително издателството да е американско: европейските не се ценят. Освен това забавянето е много голямо. Най-напред не е лесно изобщо да се влезе във връзка със сериозно издателство и да им се предложи текст. След това минава поне една година, докато те включат в програмата си и сключиш договор – ако сключиш. И после има година-две докато излезе. Така че можеш да си написал книга, да си я изпратил на издател, и дори той да ти е дал надежда, че ще я приеме – и пак няма вероятност да чакаш по-малко от три години.”
“Но дори да си издал книгата си, от това не следва, че ще станеш постоянен преподавател. Трябва да знаеш, че при всяко положение могат да ти откажат – и дори няма да научиш мотивите им. За годините, които прекарах в Америка, съм видяла всички видове нечисти комбинации. Виждала съм как се провежда конкурс, на който се взима очевидно най-слабият кандидат. Не бива да влизаш в конфликт с хората от департамента – докато си на временен договор е най-добре да си мълчиш. Департаментите винаги са разделени на две – и още щом се появиш там, вече трябва да е ясно към коя група ще се присъединиш. Ако се опиташ да си независим и да не се обвързваш с никого, е най-зле. Това е. В университета обикновено си сам или имаш един-двама приятели – всички останали са врагове.”
“И трябва да си много предпазлив в контактите си с хората – и колеги, и студенти. Не може да казваш на колегите си колко точно взимаш. Случвало ми се е в личен разговор да ме питат каква ми е заплатата и аз просто да си кажа. Веднага след това същият човек вдигна голям шум: защо аз съм получавала повече от него, след като той имал диплома от Йейл. Посъветваха ме да си мълча, когато става дума за пари.”
“Друг проблем са студентите. Не можеш да се срещаш с тях извън кабинета си, както, да кажем, става в Корея – винаги има опасност да те обвинят в sexual harassement. В това отношение мъжете са по-застрашени. Един мой колега го уволниха след подобен скандал. За съжаление можеш да си имаш големи неприятности дори само заради едно чисто обвинение, без никакви доказателства. Освен това студентите също могат да бъдат агресивни. Затова са ме съветвали, когато имам приемен час, да оставям вратата отворена: въпреки че съм азиатка, което е в моя полза, защото с жена от друга раса мъжете са по-предпазливи – не знаят как може да реагира.”
Раздвояването между места, занимания и перспективи беше станало съдба за Хиангсун. Тя беше отделила много години, за да преподава корейски език, но специалността й беше свързана с историята на европейската литература – занимаваше се с ирландска драма. “Толкова време преподавах корейски” – каза тя. “Написах учебник, участвам в съюза на преподавателите по корейски в Америка, хората ме познават повече благодарение на това. Когато отида на някоя литературна конференция, за да прочета нещо, се чудят – “Ти и с това ли се занимаваш?” А аз съм писала дисертация по литература и затова съм в този департамент. Чувствах се длъжна да направя нещо за Корея, след като мога и съм оттам: но сега вече ще престана.”
Изглежда, че работата в университета й даваше много поводи да бъде недоволна от живота си. “Заплащането на преподавателя не е добро. Ако си асистент като мен и имаш късмет, можеш да стигнеш до 35 хиляди годишно. Това е твърде малко. С такива пари не може да се издържа семейство. Е, ако и двамата работят в университета, и са професори, тогава доходът им ще стане към 100 хиляди. Това е по-добре. Така човек вече се справя. Но университетските преподаватели, особено ако са хуманитари, са почти най-зле платени измежду образованите хора. Мога ли да се сравнявам с един юрист, който взима триста хиляди? И колата, която карам, ме поставя на най-ниското възможно стъпало. Предишната кола подарих на един професор от Буркина Фасо, който ми беше съсед. Той беше толкова, ама толкова беден! Беше дошъл с жена си, три деца и едно огромно куче. И нямаше кола, не можеше да отиде абсолютно никъде. Затова му подарих моята, вместо да я продам – и без това почти нищо нямаше да взема за нея.”
“Да работиш в университет и да се занимаваш с литература в Америка е много странно. Всички ти се учудват, че си се заел с това. Наистина трябва много да обичаш тази работа, за да се чувстваш добре с нея в такава обстановка. Тези хора, които са дошли тук (тя имаше предвид участниците в семинара), не са обикновени американци. Те са много културни, истински елит. Обикновеният американец е съвсем друго нещо. В повечето градове там няма никакъв културен живот – искам да кажа, от моя гледна точка, след като идвам от Сеул. Театри, опера – такива неща могат да се видят само в големите центрове.”
“Не знам какво ще излезе от моята работа. Аз самата не съм някакъв особен професионалист. Знам ограниченията си. Когато прочетох доклада си в Дъблин миналия месец, някои хора го харесаха. А там се бяха събрали най-големите специалисти. Представи си, аз дори не ги познавах по лице. Дори и директорът на издателството от Сиракузкия университет прояви интерес – а това е най-доброто издателство за Irish Studies. Но не знам. Като гледам какви неща правят някои професори, си казвам – къде са те, къде съм аз. Ако се наложи, винаги мога да се върна в Корея – ще давам уроци по английски и ще стана милионер. Но не бих отишла да преподавам в някой English Department. Какъв е смисълът? Човек не може да направи нищо, ако е далеч от големите центрове, където стават истинските неща.”

2. Интелектуалецът като homo viator

Въпросът за движението е един от първите, които се обсъждат, когато става дума за глобализацията. Обикновено изходната позиция е такава: елитът се движи, останалите са закрепостени – завинаги или през повечето време – към определени места. Глобалното е навсякъде: локалното – само там, където е възникнало. Така че интелектуалецът не може да заобиколи въпроса за това, към коя от страните принадлежи. Той би могъл да се примири с незначителното си влияние в публичното пространство и с невисокия престиж на професията си, а също и със средни или дори по-ниски доходи: но няма да се откаже от убеждението, че е част от един елит – и това е елитът на “знаещите”. На пръв поглед няма нищо необикновено в това, знанията да се придобиват на едно място – да кажем, в университета. Фигурата на “знаещия”, който рядко напуска дома или града си, е добре позната в западната култура. Въпросът е, дали традицията на “неподвижните мъдреци” би могла да има някакво сериозно влияние в днешния свят. Това изглежда съмнително. От друга страна, тя има и своя алтернатива в рамките на същата тази култура. Ако не “мъдростта”, то поне “образоваността” е била свързвана – най-малко от Херодот насам – с възможността да се обикаля достъпния цивилизован свят и да се правят сравнения. Първият развит образ на “знаещия” в западната литература съвпада с този на пътешественика – Одисей. Изобщо този, когото сме склонни да наричаме “интелектуалец”, трудно понася предвидимостта на ежедневието. Той не се задоволява с ритуала като начин за организация на времето и света, макар и да е способен да го препоръча като необходим регулатор на човешката общност. Ето защо той охотно оценява придвижването като източник на усложнен жизнен опит: а когато разбира, че не може да си го позволи, го заменя с четене, философстване, изкуство или опити да се внесат промени в живота на общността.
По всяка вероятност днешният интелектуалец, ако имаше възможност да избира, не би останал от страната на неподвижните. Това можеше да се забележи и на семинара – хората споделяха спомени от пътуванията си също така охотно, както говореха за професионалните си занимания. Може би това се дължи на неизказаното убеждение, че “знае” онзи, който е “видял”. Аргументите, които се разменяхт по време на дискусиите, най-често включваха позоваване на факти и събития, които могат да се проверят най-добре, ако се отиде там, където говорещият е бил: те звучат като покана към събеседника да посети мястото, за което става дума, и същевременно му напомнят, че хуманитарната подготовка предполага осведоменост, която се постига чрез пътуване. Изглежда, че знанието, както и влиянието, се развива чрез непосредствено участие в нещата, и поради това не само четенето, но дори и гледането на филми и телевизия и осведомяването чрез Интернет се усещат като непълноценни заместители на правилния начин за узнаване – личното телесно присъствие.
И така, пропътуваното пространство и посетените места се оказват мяра за личностно развитие. Щом това, да се пътува, е културно изискване, с което човек трябва да се съобразява, той по-малко ще обсъжда ценността на пътуването, а повече – възможностите за осъществяването му и критериите за неговото качество. От една страна се говори за това, кои места могат да бъдат посетени, и кои си заслужава; от друга – как да се осигури финансиране.
Пътуващият оформя картата на света, служейки се с няколко основни опозиции. Най-напред е добре да се знае, кои места са по-опасни и кои – по-малко. Територията на “безопасните” райони не съвпада задължително с тази на богатите страни. “Повечето мегаполиси са опасни”, каза веднъж Федърстоун, “и все пак има разлика. В Ню Йорк, казват, си заслужава да се иде: там е опасно, но и вълнуващо. А за Сао Паулу е друго – там е само опасно.” И все пак се предполага, че в по-бедните страни рискът е по-голям. “Аз мислех да отида в Бирма”, каза Хиангсун, “но ме разубедиха. Казаха ми, че ако не хвана малария – а имало 99% вероятност да хвана – съм щяла да пострадам от друга болест, или от престъпници, и че нямало да мога да се оправя нито с транспорта, нито с парите, нито със съобщенията. Случвало ми се е да съжалявам, че съм попаднала някъде. Веднъж трябваше да прекарам цял месец в Бомбай. Последният ден си казах: ”ако утре самолетът ми не замине или го пропусна – ще се върна в стаята си и ще се обеся”. Миналата година щях да ходя в Перу, но разбрах, че един американец, специалист по предколониална история на Америка, бил убит там по много жесток начин. И се отказах. А и в Китай е опасно. По едно време бяха зачестили убийствата на японски и корейски туристи, и то в таксита. Правят го за пари – защото знаят, че японците и корейците обикновено носят със себе си много пари в брой.”
От друга страна, постколониалните и изобщо по-слабо развитите страни представляват все по-голям интерес. Смята се, че е добре човек да познава повече места от Централна и Южна Америка, Африка, Средна Азия. Интересът не е заради риска, а защото това позволява да се види нещо различно – а за интелектуалеца е още по-важно заради възможността да прави нещо, което винаги е ценял – сравнение. За нас това е непривично и изглежда ненужно. Когато средният българин казва “чужбина”, той изключва огромна част от обитаемия свят. “Чужбина” са единствено тези страни, където доходът на глава от населението със сигурност надвишава нашия. В тази липса на безкористен интерес към пътуването не би имало нищо необикновено: повечето хора по света наистина не се интересуват от пътешествия, които не носят нищо повече от впечатления и снимки. Бедата е, че у нас това безразличие към “бедните” засяга и тези, които се считат – и според определени критерии наистина са – интелектуалци.
И така, да се пътува означава да се поддържа определен стандарт на живот: и тъй като в богатите страни пътуването е достъпно за мнозина, интелектуалецът – особено университетският – трудно би се съгласил да загуби този белег за принадлежност към средната класа. Това е една от причините, поради които повечето колеги на Запад не оценяват редовната си заплата като достатъчна: и следователно са принудени да отделят много внимание на възможното финансиране от външни източници. Откъде и за какво могат да се получат пари е тема, която лесно измества разговора за особеностите на “глобализацията”. Западният интелектуалец, също както и нашият, е принуден да бъде гъвкав – той е свикнал да се насочва към теми, които на пръв поглед са в периферията на интересите му, стига да знае, че такъв проект би получил подкрепа. Тази подвижност издава несигурност – ще има ли пари и за нас и докога? Влад Годзич, който изглеждаше добре осведомен по въпросите на финансирането, съветваше да се избягва специализацията. “След дисертацията си е добре да потърсите друга тема. Затварянето в една и съща проблематика води до изхабяване и непродуктивност. Търсете новото”.

***

Един вариант на текста е публикуван в сп. “Демократически преглед”, кн. 46, пролет 2001.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>