„Ялдаваот“ на архим. Павел Стефанов. 2008

І. За книгата

1.
Като имаме предвид литературата на български език, която е свързана с гностицизма, и особено с древния гностицизъм, трудът на архимандрит Стефанов е основополагащ. За пръв път на нашия език се прави подробен и системен преглед на изворите за гностицизма, както и на изследванията, направени откакто има модерно и академично – което значи неполемично спрямо самите гностици – проучване на явлението. Въз основа на запознатостта си с изворите – както критиките на отците и учителите на Църквата, така и на самите произведения, доколкото са оцелели, доц. Стефанов представя историята на гностицизма като движение, съвременно на християнството – и го прави по начина, по който тази история е представяна и друг път в изследвания на други езици през последните сто години. Така че ние имаме пред себе си едно – с оглед на структурата и обосновката си – стандартно цялостно академично представяне на гностицизма.

2.
Бих добавил няколко думи за конкретните ползи, които ние, като участници и академичния, културен и образователен живот, който се води на български език, ще имаме от книгата. Благодарение на труда на Павел Стефанов ние имаме вече утвърдена транскрипция на имената на най-влиятелните гностически автори, превод на заглавията на най-важните им произведения (и оцелели, и загубени), яснота относно това, кои точно са най-влиятелните модерни проучвания по темата и една несъмнено много изчерпателна библиография.

3.
Ето и нещо за по-общите достойнства на книгата.
Първо, тя не е само преглед на гностицизма като историческо – религиозно или квази-религиозно – явление, съперничещо на християнството. Тя е съдържа убеждението, че античният гностицизъм е историческа проява на едно общо човешко умонастроение (гносис), което е може би непреходно – в смисъл, че съпътства цялата известна на нас човешка история.
Това е причината, поради която архимандрит Стефанов не се ограничава с наблюдения върху античния гностицизъм и неговия разцвет през ІІ-ІІІ в. Той обръща внимание, че догматическите спорове в рамките на самата Църква, заради които се свикват вселенските събори, са по същество борба между истинското християнство, както то е определено чрез съборите, и някои движения вътре в Църквата, които имат за основа гностическо умонастроение. Освен това, в книгата става дума не само за възгледи, относно които в началото не е било лесно да се вземе решение дали са еретически – да кажем монофизитството и монотелитството – но и за веднага отделили се от Църквата по-късни ереси като богомилството и за оригинални движения като манихейството, които също, поне от християнска гледна точка, стъпват върху идеята за гносиса. (А гносис, както се разбира от много места в текста на Павел Стефанов, е такова укрито или известено знание, което би трябвало само да води душата – умишлено казвам душата, а не човека – към спасение, или това, което някои смятат за спасение). Ето защо множество критики или просто отграничения от християнството на тази основа са споменати от автора като гностически явления.
Второ, макар книгата да е преди всичко академичен труд, тя се отличава от множеството подобни произведения с наличието на ясна гледна точка. Архимандрит Стефанов, колкото и да е критичен към свидетелствата на някои свои предшественици-клирици, и да посочва, че вероятно не всичко, което Църквата съхранява като предание, е буквална историческа истина, все пак проучва гностицизма от християнска и православна гледна точка. Така че книгата му не е просто съобщение за това, че “ние знаем за толкова и такива книги, имена и термини”, а е активна позиция спрямо изследваното явление – той многократно, макар и не винаги изрично, указва, че гностицизмът е едно духовно заблуждение.

ІІ. За гносиса и гностицизма

1. Особена антропология – човекът не е единство (уникално тяло и уникална душа, обединени в една – също уникална личност) – а душа, напълно подобна на много други души, която е въведена и заключена в някакво случайно тяло.

Още тук се вижда това, за което и архим. Стефанов, и всички изследователи говорят с право – че гностицизмът е дуализъм. Съществуват две начала – не само във вселената, но и в човека – които са непримирими и не образуват единство. Ето защо гностиците не разбират как може Христос да е богочовек. Тъй като божествената природа е безсмъртна, а ако човешката, разсъждават те, е различна от нея, то е поради смъртността й, и по-точно, поради смъртността на тялото. Но как смъртно и безсмъртно могат да се съберат в едно Лице? Ако Христос изобщо има Лице, то, според тях, би трябвало да е Божието Му лице и нищо друго. Но този христологичен проблем, който те не могат да решат по християнски, е неизбежен, защото произтича от тяхната антропология. Защото, както ми се струва, гностиците не само нямат идея за богочовек, но нямат идея дори и за човек – човек не само в християнски, но и в елински смисъл. Те не мислят човека като единство, а виждат в него душа, попаднала в тяло. Обединението душа-тяло не е реално единство, както затворникът не образува реално единство със своята килия или със своите вериги. Поради това при гностическото спасение се спасява само душата, но не “целият човек”. Тази душа е безлична – напълно еднаква с останалите “затворени души”. От това може да се разбере защо в гностическата литература не се забелязва интерес към историческите събития – събитията на този свят – тъй като “хората”, като преходни и случайни съчетания от душа и тяло, нямат реалност, в смисъла, в който те са реални от християнска, а и от езическа гледна точка. Така се обяснява и защо гностикът толкова охотно приема идеята за превъплъщението. Една душа, според него, естествено може да мине през много тела, защото той не вижда необходимост, която да я свързва точно с това тяло. Онова, което минава през материалните – и преходни – тела, е устойчиво – то обаче не е “личност” а нещо като “душевен атом”. То получава много имена, но няма свое “собствено име”. Нищо чудно, че при гностиците няма светци, към които да се обръщат с името им, което са носили през земния им живот. То обаче (“минаващото през телата”) е по природа равно на божеството и е част от светлината. При такава вяра става ясно защо гностикът намира смирението за напразно.
Липсата на интерес към тялото – като проява на отрицателното начало в дуализма – обяснява защо гностиците не вярват нито в страданията на Христос на кръста, нито в Неговото възкресение. Защото и страданията, и възкресението на Христос се отнасят и до телесната Му природа. Но за гностика възкресението на тялото изглежда излишно – нали точно от тялото той се опитва да се спаси. Защото тогава тялото – което е източник на нещастията ни – трябва да възкръсва? И какъв смисъл имат телесните страдания, при положение, че тялото е външно за същността? Те са само неприятен инцидент, който засяга хората поради изпадналото им положение, но на който един Бог не би трябвало да се подлага. Ето защо не са ни известни и гностически мъченици, на което Павел Стефанов обръща внимание.
И както душата не се свързва по необходимост с тяло, така и мъжът или жената не се свързват по необходимост със съпруг – няма никакво съмнение, че гностиците са или враждебно настроени или поне безразлични към семейството.
Също – ако Христос не е живял като съвършен човек, а и бил просто Бог със съвършено знание, тогава Той не би могъл да бъде и пример за нас – защото ние, доколкото също сме богове, благодарение на съвършеното си знание, бихме били напълно равни на Него още при земния си живот и поради това бихме могли да живеем както намерим за добре – а не да се придържаме към Неговия пример заради съвършенството му.

2. Гностикът отбягва системно проблема за Страшния съд

Тези души или се спасяват, благодарение на придобитото знание, или се задържат, поради незнанието си, в материалния свят. Обикновено задържането им се представя като превъплъщение. Но и спасението, и задържането не са резултат от решение на върховен Съдия, който взима предвид техните заслуги и провинения. Това донякъде обяснява аморализма на някои секти и отделни гностици – кой би могъл да съди дали те живеят правилно, или не? Спасилият се се спасява или по стечение на обстоятелствата (защото е попаднал на мъдри, усвоил е тайна, възприел е знание), или поради собствената си изключителна природа (родил се е мъдър – знаещ, съвършен). И в двата случая няма идея за вина (грях) и поради това за отговорност. (Щом няма грях, тогава за какво ще служи и смирението?). Но дори душата да се спасява благодарение на някакъв правилен начин на живот (въздържание, изпълнение на ритуали) пак не става дума за това, че последното решение е в ръцете на Бога; и че той може да откаже спасение дори и на онзи, който на пръв поглед е изпълнил всички изисквания, но да го даде на друг, който изглежда крайно грешен и невеж – тъй като Бог вижда в дълбината на човешкото сърце и няма човек без грях.
Поради това християнинът, както и да е живял, се чувства несигурен относно съдбата си след смъртта. Гностикът обаче, тъй като не обръща внимание на последната дума на Бога, а смята, че спасението е резултат на овладяно знание, извършени действия, дарби и т.н. се чувства сигурен, и това се проявява в усещането му за превъзходство и за собствената му “елитност” – нещо, което християнството осъжда най-строго, както се вижда, примерно, от притчата за фарисея и митаря.

Идеята за “апокатастазата”, сиреч, за спасяването на всички души след определен, макар и дълъг период, е наистина, както забелязва архим. Стефанов, гностическа. Защото това е по същество заобикаляне на Съда. Тъй като ако една присъда не е окончателна, тя е само възпитателна мярка. Но християнинът смята, че възпитанието му трае само през земния живот (“След този живот вече няма време за добри дела“ – Св. Василий Велики, „Нравствени правила“, 1). По същество няма разлика между страданията “преди апокатастазата” и “наказанията” които се изтърпяват при превъплъщенията, когато душата отива в други тела според предишните си заслуги или простъпки. Тъй като и в двата случая не се предполага вечно страдание.
Невярата в Съда има връзка с прословутата “толерантност” на гностиците. Те не полемизират относно своето учение – просто го предлагат. Ако някой техен съмишленик се отдели от тях и създаде своя система, не спорят с него. Те рядко влизат в диалог с християнските автори, които енергично ги опровергават. Причината може би е следната. Всяко присъда се издава въз основа на събрани факти и на някаква идея за справедливост, законност и нарушение на тези законност. На всичко това трябва да се приписва истинност. Но гностикът не е заинтересуван толкова от истината за делата в човешкия свят, колкото от собствените си представи за отвъдното. Наред с това той вярва, че възприетото или изобретено знание ще го доведе до освобождение от тялото. Но той е способен да допусне, че и друго представяне на отвъдното, а и други действия могат да осигурят спасение. И ако има много начини за спасение и всички те са ефективни, за какво да се спори с другите школи? И освен това въз основа на какво ще съди Съдията? Всеки има своето право да говори и да действа по своя начин.

3. Гностикът няма идея за благодат и Божия милост

Много поучителна е историята за Симон Влъхва, както е разказана в “Деяния на апостолите”, гл. 8. Симон, чието чудотворство е засенчено от чудесата на апостол Филип, не влиза в конфликт с него, а вместо това се опитва да се приобщи – кръщава се, така че на пръв поглед той е станал християнин (ὁ δὲ Σίμων καὶ αὐτὸς ἐπίστευσε – 8:13).
Но Симон е озадачен, след като вижда, че дори след кръщението не е придобил дарбите на апостолите – той не може да предава Светия Дух, както правят Петър и Йоан чрез възлагане на ръце (8:17). Тогава той им предлага пари, за да му предадат чудотворните си способности, за което сурово е упрекнат от апостол Петър.
Оказва се, че Симон, като гностик, не разбира, че не всичко може да се придобие с човешки усилия. Той смята, че всяка способност е или по природа, или се придобива с определени действия (ритуали, специални техники, труд). И тъй като не допуска (и с основание), че апостолите имат различна природа от неговата, стига до извода, че те не са му дали всичко, с което разполагат, и им предлага, бидейки почтен човек, да си го купи.

***

Текстът е четен на премиерата на „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия“ от архимандрит Павел Стефанов (29 октомври 2008, София, Столична библиотека).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>