Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство

Пролог

В съчинението си “Срещу Апион” Йосиф Флавий защитава юдейския народ срещу оскърбленията и клеветите, събрани в книгата на александриеца Апион. Като твърди, че законодателството, замислено от най-уважавания гръцки философ – Платон, е подобно на онова, което Мойсей е дал на народа си, Йосиф казва:
И другите философи, които са обсъдили тези неща в съчиненията си, оставям настрана; Платон пък – комуто гърците се възхищават за това, че се е отличавал с достоен живот и че със силата и убедителността на словата си е надминал всички, които някога са философствали – и досега продължава да бъде почти подиграван и осмиван от онези, които твърдят, че владеят политиката. Ако обаче човек погледне писанията му, ще види, че това, което предлага, не е нито много трудно, нито много далеч от онова, което хората така или иначе правят.
Та самият той е казал, че не е безопасно истинното мнение за Бога да се изразява пред невежите тълпи
(“Срещу Апион” ІІ, 225).

***

А. Политическата теория на гърците. Платон и Аристотел.

І. Платон

Отвъдното “добро” е причина за истинно съществуващото, а умът, обърнат към Доброто, създава и поддържа истинската държава. Истинската държава, веднъж установена, трябва да се пази от безразборни контакти и случайни промени.

1. Целта на държавата

По този въпрос е достатъчно да изложим накратко убежденията на Платон така, както са изразени в “Закони”.
1. Законите на държавите се различават помежду си, защото законодателствата им си поставят различни цели (962 е).
2. Когато става дума за една наистина добра държава – тази, която се готвят да създадат събеседниците в “Закони” – целта на законодателството трябва да бъде добродетелта на гражданите. С оглед на това ще се съставя и всеки отделен закон (963 а).
3. Добродетелите са различни, но сред тях има основни – справедливост, мъжество, благоразумие – върху които се градят останалите. Всички те се управляват от ума (nous)(963 а).
4. Но какво да разбираме, когато говорим за “ум”? В “Държавата” (509 а) се казва, че душата може да го мисли и да го познава нещо, само когато то е осветено от истината и битието (to on) – и тогава изглежда, че в него има “ум”. Само при това положение за него може да има знание (episteme). А причината за това, в нещата да има ум, така че да могат да се знаят, е “Доброто” (в текста – “идеята на доброто” he tou agathou idea, онази форма, която стои зад всяко “отделно добро” и го причинява).

2. Кой е държавник?

И така, “Доброто” е причина за ума като познаваща сила от една страна и като опознаваем ред от друга; а той трябва да управлява човешката душа така, че да я довежда до състояние на добродетелност, и после чрез нейните добродетели човек да урежда живота си разумно (като изгражда общество, в което има ум, и което поради това е познаваемо и жизнеспособно). Такъв би трябвало да бъде всеки човек, или поне истинският държавник. Ето нещо повече за него:
Ако някой не изглежда да знае целта, към която трябва да гледа държавникът, нима той изобщо би могъл справедливо да бъде наричан управник? И после, как би могъл да опазва онова, чиято цел изобщо не познава? Така че изглежда и сега, ако ще се осъществи това наше населяване на страната, трябва в него най-напред да съществува нещо което ще познава онова, за което говорим – целта. Това нещо ще бъде държавникът, който при това ще знае по какъв начин трябва да постигнем тази цел и кой би бил добър съветник за това – било закон, било човек. Ако някой град и лишен от такъв държавник, нищо чудно, че тя, като лишена от разум и чувства, винаги и във всяко дело ще действа както се случи (962 b).

3. Висшият ръководен орган на държавата

След като е определил до подробности законодателството на бъдещата държава, “атинянинът” предлага да се създаде върховен орган, чието задължение ще бъде да контролира образованието и контактите на държавата с други държави. При необходимост той би могъл да променя законодателството.

1. В Съвета влизат жреците, получили държавни награди, десетте най-възрастни “пазители на законите” и действащият “инспектор по образованието” заедно с онези, които преди това са заемали същата длъжност. Всеки от тях е придружаван от един по-млад човек (от 30 до 40-годишен).
2. Този съвет обсъжда състоянието на законодателството в града, но също и законодателството на други градове; и доколко то би могло да се използва. Също – какви науки (mathemata) трябва да учат младите. Науките са полезни дотолкова, доколкото ще им помогнат да разбират по-добре законодателството на своята страна.

Този Съвет, казва атинянинът, би могъл да се постави като котва за целия град – котва, която ще удържа полезното за него и ще опазва всичко, което бихме желали да се опази (961 с).

ІІ. Аристотел

Аристотел приема, че царството би могло да бъде най-добрата политическа уредба – но само ако царете надминаваха в своята добродетел поданиците си така, както боговете надминават хората

Видовете държавни уредби са съпоставени накратко в “Никомахова етика” (VІІІ, 10; 1160 b):
Има три вида правилни държавни уредби (politeiai), толкова са и отклоненията от тях, които са нещо като техни упадъчни форми (phthorai). Правилните държавни уредби са царството, аристокрацията, а на трето място е тази, при която длъжностите се заемат с оглед на имущественото състояние, която като че ли следва да се казва “тимократическа”, но повечето хора обикновено я наричат “полития”. От тях най-добро е царството, а най-лоша е тимокрацията.

Ето какво се казва за царството и царската власт в “Политика”.

1. Някои смятат, че абсолютната монархия (pambasileia) не е добра уредба, защото при нея царят властва според собствените си желания. Но хората би трябвало да се подчиняват не на нечии желания, а на закона. Царят е човек като тях и няма причина те да му се подчиняват безусловно. Когато се казва, че само законът трябва да властва, това значи, че онези, които ще властват, са “богът и умът” – защото законът е мисъл, а бог е мислещо същество, освободено от страсти (вж. примерно Метафизика, 1072 b). Но там, където властва човек, се добавя и животното, защото човекът, макар да носи в себе си разбирането за закона, е също и животно (ІІІ, 16; 1287 а).
2. Царската власт не е нещо, което противоречи на природата. Тиранията противоречи на природата, но царската власт – не, защото бащата властва над децата си като цар. Това е естествено (1259 b). Когато някой род или индивид надминава всички подобни на него по добродетел, тогава е естествено той да царува (ІІІ, 17; 1288 а). Би било несправедливо някой да царува над човек, който далеч надминава другите по добродетел. Това е все едно някой да иска да царува над Зевс. Така че на такъв човек всички би трябвало да се подчиняват с радост и такива хора да бъдат вечни царе в градовете (ІІІ, 13; 1284 b).

Б. Мойсеевото законодателство според Йосиф Флавий

І. Царската власт в Стария завет

В 1 Царе 8 Самуил се колебае дали е добре израилтяните за получат цар, и така да бъдат управлявани както се управляват и други народи. От отговора, който той получава, се разбира, че управлението на Бог е за предпочитане пред управлението на цар. Бог управлява народа си не непосредствено, а чрез Закона и пророците. Когато обаче властта се поеме от цар, тя ще бъде предадена на рода му. Така че дори той да е пророк и Божи избраник (като Давид) синовете му биха могли да се отклонят от Божиите пътища и да внесат идолопоклонство. Така управлението ще престане да бъде теократично, каквото, предполага се, е било при Мойсей и съдиите (тъй като те са били Божии избраници).
От друга страна, текстът в гл. 8 показва, че и при съдиите положението не е било идеално, защото:
1) Случвало се е и те, без да са царе, да оставят управлението на синовете си, и
2) народът е бил упорит, така че дори във времето на добрите съдии е показвал склонност към идолопоклонство.

И Самуил беше съдия над Израиля през всички дни на живота си; и всяка година ходеше и обикаляше Ветил, Галгал и Масифа и съдеше Израиля по всички тия места; после се връщаше в Рама, понеже там беше къщата му, и там съдеше той Израиля и там построи жертвеник Господу.
Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма. и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи. Тия думи не бяха приятни на Самуила, когато те казаха: дай ни цар, който да ни съди (δὸς ἡμῖν βασιλέα δικάζειν ἡμᾶς).
И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (οὐ σὲ ἐξουθενήκασιν, ἀλλ᾿ ἢ ἐμὲ ἐξουθενήκασι τοῦ μὴ βασιλεύειν ἐπ᾿ αὐτῶν);
както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет, и доднес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе; затова, послушай гласа им; само изложи им и обяви им правата на царя (ἀπαγγελεῖς αὐτοῖς τὸ δικαίωμα τοῦ βασιλέως), който ще царува над тях
(1 Царства, 8:4-9).

ІІ. Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство и неговото превъзходство над законодателствата на гръцките държави

1. Нашият законодател, казва Йосиф, създаде държавно устройство, което, ако някой насили словото, би нарекъл “теокрация” – защото възложи управлението и властта на Бога (“Срещу Апион” ІІ, 165).

2. Това, което Мойсей мисли за Бога, не се отличава по нищо от мнението на добрите гръцки философи (166-167). И все пак те не са успели да убедят мнозина в правотата на мислите си, а винаги са философствали в тесен кръг и са имали малко последователи; а той не само е убеди мнозина, но е завещал вярата си и на техните потомци (168-170).
3. Образованието изобщо се осъществява по два начина (tropoi) – чрез упражнения, водещи до възпитанието на нравите (dia askeseos ton ethon) и чрез усъвършенстване на разсъдъка и речта (logoi didaskalikos). Недостатъците на гръцките държави започват от едностранчивостта на образованието – то е насочено или само към нравите (така е в Спарта и Крит), или само към словесността (както в Атина). Мойсей обаче е постигнал правилното съчетание на двете. Той е разпоредил да се спазват неща, свързани с поддържането на живота във всекидневието, като се започне още от храната – какво и кога трябва да се яде; от друга страна обаче не е пренебрегнал словесното образование, защото е наредил един път в седмицата хората да оставят всичко друго и да се посвещават на четенето на Закона. По този начин всеки израилтянин научава законите си още от ранна възраст. В гръцките държави обаче гражданинът обикновено не познава законите, а бива осведомяван за тях от специалисти, и то само ако се наложи – най-често след като той самият е извършил някое нарушение (171-175)

4. Това всеобщо задължение да се чете редовно Закона води, казва Йосиф, до единодушието сред юдеите относно Бога и до това, да не се отличават в начина на живот и нравите помежду си. Съгласието за това, какво е най-добро, води до уважение към съществуващия ред и поради това юдеите не са склонни към нововъведения, особено в законодателството. При други нарушаването на традицията (да не се придържа човек към бащиното – to medeni ton patrion emmenein) се смята за нещо много хубаво и белег за мъдрост (sophia), но юдеите смятат, че разумно и добродетелно е точно това – да не се прави, нито дори да се мисли нещо противоположно на установените отначало закони (179-183).

5. И коя [държавна уредба – katastasis tou politeumatos] би била по-добра или справедлива от тази, който прави Бога водач на всичко, позволява на свещениците да управляват най-важните неща заедно, а на първосвещеника пък е поверила водачеството на другите свещеници?… Защото те са определени за надзиратели на всичко, съдии при споровете и изпълнители на наказанията на осъдените (185-187).
Нему [на Бога] винаги ще служат свещениците, а ще ги води винаги първия по род. Той, заедно със съсвещениците си ще жертва на Бога, ще съди за спорните неща, ще наказва изобличените. Който не му се подчинява, ще бъде наказан така, сякаш оскърбява Бога (193-194).

По повод на тези думи на Йосиф може да се отбележи, че първосвещеникът, така както е представен в неговата апология – пък и в действителност (защото имаме достатъчно сведения за историята на първосвещенството, като много от тях са дадени от самия Йосиф в други съчинения) се намира в положението на цар, тъй като разполага с политическа власт, и при това я предава на синовете си. Рисковете пред царското управление, споменати по-горе, съществуват и там, където мястото на царя е заето от първосвещеника. Самият Йосиф в “Юдейски древности” изрично посочва някои първосвещеници (които са били такива съвсем законно, като синове на първосвещеник) като виновници за сериозни нещастия, сполетели неговия народ. Такива са били Йоан, убиец на собствения си брат (ХІ, 7, 1) и Хиркан, чието съперничество с брат му Аристобул е довело до фактическо подчиняване на страната на римляните, командвани от Помпей (ХІV, 4, 5).

Послеслов

В “Срещу Апион” Йосиф Флавий говори за Мойсеевото законодателство като за успешно осъществено държавническо намерение. Мойсей е представен пред гръкоезичната и сигурно много разнообразна читателска публика като основател на държава, сравним с прославените Минос и Ликург, и несъмнено превъзхождащ реформатори като Солон или чисти мислители като Платон. Може би само от вежливост къв своите покровители – императорите – той не прави сравнение с Ромул.

Йосиф не отделя богослужението от държавността. Юдея – това е преди всичко Храмът, където първосвещеникът управлява жертвопринасянето. Един храм на един Бог (защото винаги всяко нещо обича подобното си) – общ за всички, защото и Бог е общ на всички (ІІ, 193). Появата на други Храмове е нежелателна, тя е следствие от разкол или гонение и самата тя причинява разкол, заради което такива храмове са били премахвани (както този в Самария, вж. “Юдейски древности” ХІІІ, 9, 1). Жертвопринасянето не може да прекъсва при никакви обстоятелства – дори когато враговете навлизат в Храма, свещениците не спират богослужението (“Юдейски древности” ХІV, 4, 3). Но жертвопринасянето се поддържа с труда на народа (юдеите), който пък се нуждае от земя и трябва да я защитава с оръжие.
Юдеите са онези потомци на 12-те правнука на Авраам, които вярват в Бог, както Той се е разкрил на Мойсей и изпълняват Мойсеевите заповеди. Но Законът, както Йосиф изглежда да мисли за него, предвижда и Обещана земя и място за богослужение, което Бог е обещал да посочи след завладяването на земята. Така че юдейството се нуждае от земята си и от нейния център – Йерусалим, където е Божият дом. За да може тази земя – която е дом на потомците на Авраам по плът и на онези, които поради вяра са се присъединили към тях – да се опазва, е необходима държава. А тази държава, чието население се обединява от вярата в Бог и от служението пред Него, ще се управлява от онези, които са първи в служението – първосвещениците. Такава държава е “теокрация”. И както юдеи са преди всичко потомците на Авраам по плът, така и първосвещениците трябва да са потомци на Аарон по плът.

***

По време на своята проповед пред народа и учениците Си, Христос е казал, че службата на Бога и задълженията към владетеля могат да бъдат отделени (Матей, 22:15-22). Той е казал изрично, че е цар (Матей, 16:28), но че неговото царство не е от този свят (Йоан, 18:36).
По-късно ап. Петър пише, че е добре за вярващите да се подчиняват без страх на земните владетели, доколкото те изискват от тях неща, свързани със земния живот (1 Петър, 2:13-14; 3:15).
В “Послание до евреите” ап. Павел казва, че законът не доведе нищо до съвършенство (7:19); че първосвещениците са обикновени хора, подвластни на слабости (5:1-2), заемат поста си съгласно плътски произход (7:16) и извършват телесни ритуали, които са само предобраз на по-доброто (9:9-10). Ето защо и Храмът вече не е нужен, защото той е само едно земно светилище (9:1). Но и самата земя не е нужна на вярващия, след като дори и патриарсите Авраам, Исаак и Яков са се стремили не към земно, а към небесно отечество (11:13-16).
И така, християнинът може да бъде такъв и без да населява (или да се надява да населява) Обещаната земя, чието владеене се осмисля от придържането към Мойсеевия закон според буквата му. Ето защо той няма защо да желае теокрацията.

***

В “Закони” Платон съставя един върховен Съвет и го нарича “котва” (ἄγκυρα) на държавата. В “Послание до евреите” (6:18-20) ап. Павел говори също за „котва“, но тя е “котва на душата”, защото християнинът може да се придържа към Доброто и без държава:
…да имаме сигурна утеха ние, които потърсихме убежище при Него, за да се хванем здраво за предоставената ни надежда. Тя е за душата ни като сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>