S
за обществото, за Писанието и Отците, за събитията днес, история

По въпроса за автокефалията

Публикуване на коментар

Когато някои по-влиятелни медии и специализирани по църковните въпроси сайтове и телепредавания започнат да казват на Светия Синод на БПЦ какво решение да вземе по даден въпрос, то най-доброто, което могат да направят архиереите, е да вземат обратното решение. Така че btv,“Дневник“, „Двери“  и прочее все пак в известна степен улесняват работата на Синода.

Ето сега се разгласява едно интервю на духовник от непризнатата МПЦ, който казва, че Българската Патриаршия трябва да посредничи пред останалите православни Църкви по въпроса за автокефалията и дори първа да признае МПЦ за автокефална. Това се тиражира където може да се очаква, появява се писмо-обръщение от „учени, общественици и потомци“ (този път не са „интелектуалци“) до Патриарха и се готви подписка. Виждаме натиск върху Синода чрез медии и някакви ad hoc появили се лица: тоест, всичко както обикновено – както беше и за Критския събор през 2016.

Светият Синод на БПЦ не бива да се поддава на натиска, не бива да посредничи пред никого по такъв въпрос и в никакъв случай не бива да признава никаква македонска църква за автокефална. Има две причини за това и те са следните.

  1. В православния свят идеята за църква не се отделя от идеята за народ. Това означава, че там, където има автокефална църква, трябва да съществува отделен народ – като изключения има, но те засягат древните патриаршии на Иерусалим, Антиохия, Александрия и Константинопол. Този процес – към установяване на единство между народ и автокефална църква – започва през IX-Х в. с признаването от страна на Константинопол на независимата българска Църква. Той има своето основание в думите на нашия Господ Иисус Христос „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19) и в начина, по който е основана християнската Църква на Петдесетница (Деяния 2:1-4), където чрез Духа апостолите заговарят на различни езици. Това означава, че християнското Благовестие е отправено до всички народи, и то не само общо, но и поотделно.

Ето защо, ако днес бъде призната автокефалия на определена църква, това ще означава, че тя е църква на народ, различен от останалите. Точно затова и през XIX-XX в. беше възстановена автокефалията на българската Църква, независимо от упорството на Цариград – защото никой не можеше да оспори, че българският народ съществува и е различен от останалите.

Така че признаването на македонска автокефална църква ще значи, че ние се отричаме от македонските българи като българи и твърдим, че днес около Охрид и Скопие живее някакъв друг народ. Нека тези, които се представят за потомци на македонски българи и тези, които говорят за „национална кауза“ по този и други поводи, да обърнат внимание на това.

  1. Признаването на македонска (както на украинска и т.н.) автокефална църква ще стане прецедент, в съгласие с който автокефалия ще може да се дава на общности, които не са народи, нито има вероятност да станат такива. Но нашата Църква е християнска, защото освен свята и апостолска, е и съборна. Принципът на съборността, след постепенното (между IX и XI в.) отпадане на Рим, се удържа чрез естественото (езиково), но същевременно и църковно утвърдено различие между християнските народи, които не са безкрайно много. Благодарение на това, че днес независимите църкви са 15, все още е възможно, макар и много трудно, да се взимат общи решения. Но ако се допусне възможността за неограниченото им умножаване (значи да е достатъчно някои хора да се съберат и да решат, че са независими православни), това ще направи невъзможно общуването между тях и ще унищожи съборността. На нейно място ще дойде било хаосът, било единоначалието, както впрочем е от хиляда години на Запад – там и двете са представени чрез протестантството и римокатолицизма (папизма). И нека тези, които говорят за „отваряне“ и дори „европеизация“ на БПЦ, да помислят къде би се оказал центърът на едно бъдещо „православно“ единоначалие. В Константинопол (Истанбул) или в Москва?

Българската православна църква, която има неоценима историческа заслуга за опазването на християнството през вековете, може и сега, чрез Синода си, да вземе доброто решение – както много пъти в историята си. Не се съмнявам, че ще го вземе.

http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

*

[25-ти ноември, събота]

Както можеше да се очаква, медийната атака срещу Патриарха и Синода се усилва, тъй като в понеделник (27-ми) ще се обсъжда „македонският въпрос“.
Хора, които цял живот се трудят да направят разкол в българската Църква, намериха поредна възможност за изява: пак опит за разделение на българския народ, този път чрез даване на църковна автокефалия на част от него.

Сега Църквата е атакувана с националистически намеци (с македонците сме братя, имаме обща история, нека се сближим), но никой от апологетите на македонската автокефалия не смее и няма да посмее да каже истината – а именно, че става дума за един народ.

Преди 140 години чрез Сан-Стефанския договор, съставен главно въз основа на екзархийския ни диоцез, беше обявено, че българите обитават огромна за европейските мащаби територия, при това на геополитически най-важното място. Че то е такова, това е известно още от времето на Троянската война. Ето защо не беше допуснато създаване на държава, в която те да бъдат заедно. Това не стана и при следващите опити за обединение, направени през XX в.
Така че македонските българи останаха извън България и въпреки страшните гонения, чиято цел беше унищожението им, оцеляха и дори създадоха отделна държава. Но това не значи, че те не са българи.

Създаването на македонска автокефална църква обаче ще ги откъсне от България вече не просто административно-политически, но по същество: защото автокефалията в православието непременно – от 1000 години насам – означава признаване на отделен народ. Не е преувеличение да се каже, че и днешният гръцки народ съществува благодарение на българската автокефалия от IX-X в.: без това събитие може би и до днес в тази част на света щеше да има гръкоезични и славяноезични християни, но не православни „българи“ и „гърци“.

Така че днешният натиск върху Синода за действие в посока „македонска автокефалия“ не е друго, освен опит за разединяване на българския народ. Подходящо занимание за разколници, които не харесват православието, каквото е от IX век насам – защото не харесват християнството.

 

*

[26-ти ноември, неделя]

„Етнофилетизъм“

Самото значение на думата би могло да се преведе като, примерно, „народоплеменност“. Но за да се разбере за какво става дума, трябва да се изучи донякъде историята на българската екзархия.

Тя е църква, начело на която стои „екзарх“ и чрез нея се възстановява църковната независимост на българите от Цариград, която е била разбита след изчезването на Второто българско царство и заедно с него на Търновската патриаршия (края на XIV в.). Все пак почти 400 години след това е съществувала Охридската архиепископия, която също е българска. Тя е била премахната със султански указ и несъмнено по настояване на Цариградската патриаршия през 1767 г.

Така че около 100 години ние не сме имали независима църковна институция, която да се грижи за духовния ни живот като българи (да гарантира богослужение на български/славянски, да се застъпва за нас пред други църкви и пред светските власти, и т.н.).

Но през XIX в. тръгва един процес на възстановяване, донякъде с указите за религиозна търпимост в Османската империя, издадени през 1839 и 1856. Затова през 1860 на Великден в Цариград се случва прословутата служба, водена от епископ Иларион Макариополски, който на Големия вход не споменава името на цариградския патриарх, а вместо това споменава султана – това е нещо като прогласяване на независимост. Затова и е преследван от властите заедно с други българи-владици по настояване на патриаршията.

През тези години вървят преговори с патриаршията за църковна независимост на българите, които не са били успешни (естествено) и поради това нашите възрожденци са решили да действат чрез светската власт. И с успех, защото султанът в началото на 1870 издава указ (ферман) за учредяване на екзархия – по същество, автокефална църква на българите. А през 1871 тече първият български църковно-народен събор за избор на митрополити и екзарх. В началото на 1872 султанът разрешава избор на екзарх и няколко дни след това той е избран – това е Антим I.

Цариградската патриаршия реагира остро и низвергва или отлъчва (и анатемосва) някои наши владици, смятайки, че те все още са част от нейната йерархия. Но според държавата те не са.

Така че тук освен всичко друго имаме конфликт между светска и църковна власт, като трябва да се отбележи, че светската власт е друговерска.

През есента на 1872 цариградският патриарх свиква събор и обявява Екзархията за схизматична и дори еретическа църква, като специално по този повод обявява съществуването на ерес, наречена „етнофилетизъм“. Впрочем Иерусалимският патриарх отказва да подкрепи това решение на събора. Самата Екзархия игнорира случилото се, тъй като го е очаквала.

Разбира се, това решение е несправедливо и лицемерно, тъй като тогава всички народностни църкви (руската, грузинската, еладската и прочее) би трябвало да бъдат обявени за еретически, а не само българската. Така че проблемът съвсем не е догматически, както се опитват да го представят някои и до ден днешен, а чисто управленски – Цариград се е стремял да запази духовна власт над българите, от която е получавал очевидни материални облаги и която несъмнено е заграбил, възползвайки се от изчезването на българската държава.

Така че „етнофилетизъм“ е дума, чрез която някой е искал да каже, че българите не бива да имат своя църква – а защо точно те не бива да имат, това никой фанариот и българомразец още не е обяснил.

*

[26-ти ноември, неделя]

Като се обсъжда въпросът за някоя непризната църква, която твърди, че е православна, често се казва: „Хората са в изолация, нека им помогнем.“ Да, на хората трябва да се помогне, но за това има различни начини.

Ето, на Събора от 1998-ма предстоятелите на поместните Църкви се съгласиха, че няма да помогнат на самообявилия се и политически подкрепен „алтернативен синод“ и спряха разкола. Но после пак имаше трудности и бяха нужни години и още мерки, за да бъде изцяло преодолян. А той можеше да разцепи България на две, и не само България. Така че не всекиму следва да се дава църковна власт и независимост.

Ако се проследи църковната история от първите вселенски събори до днес, ще се види, че битката се е водела главно за две неща: 1) догматическа яснота, която да отговаря на Божията истина, и 2) добра организация, чрез която Църквата да остава една, апостолска и съборна (че е вселенска, се подразбира – щом е една).

Много трудно е било да се запази съборността. Първите 700 години след Никейския събор тя е била удържана главно благодарение на решението на Константин Велики да премести столицата на Изток, така че поне два града да имат равна тежест в империята – което е значело и поне две епископски катедри. И все пак латиноезичният Запад не е издържал, може би защото около Рим не е имало епископии с тежест, сравнима с неговата; докато на Изток е имало – Иерусалим и другите. Така че Рим се е препънал в съблазънта на единоначалието и е отпаднал, с всички печални последствия от това.

На Изток е предстояло същото, след като мюсюлманският халифат е откъснал източните територии и Константинопол е останал сам. Точно тогава се появява българското царство и веднага след Седмия вселенски събор и преодоляването на иконоборството създава – със съгласието на Константинопол, но не без дипломация – своя независима църква. После идва Русия, после сърбите и така на Изток се удържа съборността.

Но Константинопол (говоря за архиереите там) никога не се е примирил напълно с това положение и се е възползвал, както ние най-добре знаем, дори от мюсюлманската власт над Града. Тези негови намерения, аналогични с римските, са били ограничавани няколко века само от Русия.

През XIX в. няколко православни църкви се възстановяват като независими – с право, защото тях ги е имало и преди турското завоевание. Но от това отново възниква въпросът за съборността, която е „заедност-и-равенство“ и която е неосъществима при твърде много независими (автокефални) епископии. Затова, колкото повече стават автокефалните църкви, толкова по-основателна ще е претенцията на една от тях да властва над всички, и накрая това ще стане неизбежно. Значи – като в Рим.

Искам да кажа: не е необходимо, нито е добре църквата в днешната Република Македония да е автокефална. Трябва да се търси друго решение.

(фб)

*

202

първа реп Калигула
друго

За Калигула

Публикуване на коментар

На 27 октомври на голямата сцена на НТ „Иван Вазов“ се състоя премиерата на пиесата „Калигула“ на Албер Камю.
Режисьор – Диана Добрева
В главната роля – Деян Донков

…

Благодаря на режисьора Диана Добрева и драматурга Александър Секулов, които ме поканиха на първата репетиция (в началото на май), за да предложа на екипа едно въведение в епохата и мнението си за тази историческа фигура. Ето какво беше казано тогава:

 

  1. Рим – „новата Троя“. Завоеванията

За да се разкаже разбираемо за Калигула, би трябвало да се кажат няколко думи за историята на Рим преди неговото управление.

Рим е основан, според традицията, около 750 г. пр. Хр. от наследници на Енеевата династия: а Еней е троянски принц, герой от Омировата „Илиада“; и, както е прието още оттогава, е син на Афродита и троянеца Анхиз.

Така че римляните извеждат родословието на своите царе и държавността си от Троя. Това ги противопоставя на ахейците от континентална Гърция и островите, които в следомирово време се наричат просто „гърци“ (макар и Омир никога да не ги е наричал така).

Вярата на римляните, че са преселници от Мала Азия, които после се смесват с италийски племена и на първо място с латините (тъй като италийската съпруга на Еней Лавиния е дъщеря на легендарния цар Латин), е много устойчива. Вероятно тя е една от причините през IV в. сл. Хр. Константин I да премести столицата на Империята във Византион на Босфора, който се намира недалеч от разположената при устието на Хелеспонта Троя.

Победата им през II в. пр. Хр.  над техните континентални противници – Македония и Съюза на южните гръцки полиси, наречен „Ахейски“ – се възприема и като реванш на троянците над ахейците, случил се повече от 12 столетия след разрушението на Троя – тъй като древните са датирали края на тази война в 1183 пр. Хр. Само няколко години след това римляните получават буквално като подарък малоазийското царство Пергам, на чиято територия се намират развалините на Троя. Това вече им дава възможност, но и идеологическо основание да претендират за власт върху Азия, което значи върху близкия Изток поне до Ефрат: защото разказът на Омир представя Троя като най-могъщия град отвъд Егейско море, което за гърците е значело – най-силният град на Азия.

Така че възприетото от римляните още в най-ранни времена убеждение за троянския им произход естествено ги тласка към завоевания на Изток. Но все пак в продължение на около 500 години – значи до средата на III в. пр. Хр. – те са били само една регионална сила: с вековете стават най-мощния град в Италия, но все още са непознати извън полуострова.

Тяхното въздигане като световна (за античните мащаби) сила започва във връзка с войните с Картаген, а те са следствие от спора им за Сицилия. Тъй като картагенците поне от два века преди това водели постоянни войни със сицилийските гърци – така  че римляните, като най-голямата италийска сила през III в. не могли да избегнат намесата в този конфликт и всъщност наследили противостоенето с Картаген от гърците.

В продължение на 120 години Рим води три войни с Картаген, като последната – в средата на II в. – завършва с пълно унищожение на града, буквално с изравняването му със земята. След това вече Рим няма съперник в средиземноморския Запад и тъй като е привикнал да води войни, се насочва към завоевания на Изток. Още преди Картаген е победена Македония, а малко след това и Ахейският съюз. Това е моментът (146 пр. Хр.), в който Рим става първа военна сила в Средиземноморието. Оттук нататък завоюването на цялото североафриканско крайбрежие, на близкия Изток до Ефрат заедно с Египет, а след това и на атлантическия Запад (Испания и Галия) става много по-лесно.

 

2. Гражданските войни и краят на републиката

Това е, съвсем накратко, историята на римските завоевания. На мястото на унищожените държави се създават т. нар. провинции, които се управляват от легати и прокуратори. Това са длъжностни лица – чиновници и военни – които следят за събирането на данъците и командват разположената там римска военна част. Както трябва да се очаква, към града потичат огромни богатства, които, съгласно традиционното законодателство, се управляват от сената.

Така към края на I в. пр. Хр. Рим вече няма конкуренти, а само „съседи“, които, съгласно наследената от гърците традиция, биват наричат „варвари“. От тях за най-опасни се смятат германците на север и иранците (парти или перси) на изток, с които впрочем Рим така и никога не успява да се справи.

Защото точно германците са тези, който в крайна сметка унищожават града през V в. сл. Хр. и създават свое кралство в Италия; а на Изток константинополските императори водят войни с персите чак до началото на VII в., когато самото персийско царство е унищожено от арабите-мюсюлмани.

Докато Империята се разраства, вътре в града-държава протича един процес на отслабване на институциите, което значи на стария законов ред, чийто принцип е разделението на властта между консулите, сената и народа. В началото на I век пр. Хр. избухва първата тежка гражданска война между две политически фракции, предвождани от Гай Марий и Корнелий Сула. Сула побеждава и привържениците на Марий са подложени на тежки гонения. С това започва периодът на разделението на държавата на такива неформални партии със свои лидери, чиито имена стават всеизвестни – Гней Помпей, Марк Крас, Гай Юлий Цезар.

Така се стига до гражданската война между Помпей от една страна, който се представя за защитник на сената и на стария законов ред и Цезар от друга, който се опира на армията, тоест „народа“, и се стреми към еднолична власт. Той я и постига за няколко години – до убийството му през 44 г. пр. Хр.

В завещанието си той е посочил за свой наследник осиновения си племенник Октавиан, тогава още само 19-годишен. Следва войната между цезарианците Октавиан и Антоний от една страна и републиканците Брут и Касий, от друга. След победата на първите империята се разделя на две части – Западът със столица Рим се управлява от Октавиан, а Изтокът остава за Антоний, който смесва политиката с любовта и се жени за тогавашната царица на Египет Клеопатра (VII-ма).

Но през 31 г. Антоний и Клеопатра губят морската битка при Акциум в Йонийско море, недалеч от Левкада и скоро след това и двамата се самоубиват.

Египет бива присъединен към Империята и Октавиан става единствен лидер на държавата с престижа на умиротворител и с основна титла „принцепс“ – което значи просто „пръв сенатор“. Това е титлата, която носят всички лидери на държавата след него до края на IIΙ в. сл. Хр., включително и Калигула.

 

3. Властта на принцепса

Фигурата на Калигула, както ни е представена от старите историци, е интересна поради това, че тя не само позволява, но и подтиква читателя да размишлява по две теми. Първо,  как е възможно един човек да придобие толкова голяма лична власт в една поне на пръв поглед правова държава, каквато е била римската? И второ, въпросът за крайната злоупотреба с властта, тоест за произвола. Коя е причината за него?

Първият въпрос се отнася по същество до правомощията на принцепса след епохата на гражданските войни. След като Цезар побеждава Помпей, той си присвоява – разбира се, в съгласие с процедурите и чрез решения на сената – някои правомощия, които и дотогава са съществували, но никога не са били давани за толкова кратко време на един и същ човек: примерно, той всяка година бива избиран за диктатор (което значи изключителни военни правомощия за няколко месеца), а също и за консул.

Впоследствие Август нарича себе си „принцепс“ и не приема длъжността на диктатор, но продължава да натрупва правомощия въз основа на старото законодателство и някои нови разпоредби. Но той не прави това еднолично и дори не по своя инициатива. Формално тези действия се извършват от сената: сенатът „натоварва“ Август с определени задължения, като едно от тях е върховното командване на цялата римска армия.

Наред с това се създава „преторианската гвардия“ – това е полуполицейско, полувоенно формирование, нещо като жандармерия. Преторианците са единствената военизирана част, която има право да носи оръжие в границите на града. Тяхната задача е да охраняват сената, но по същество те охраняват само принцепса.

Така че властта на принцепса се основава на армията, разпръсната из Империята, и на преторианците в града; това, заедно с множеството на пръв поглед неголеми привилегии му осигурява решаващо влияние върху дейността на сената. Същевременно ролята на „римския народ“ като избирател и на неговите представители е силно принизена още от времето на Цезар. Така че държавата се управлява формално от сената, но в действителност – от принцепса.

Това положение остава непроменено при наследника на Август – Тиберий. По негово време сред сенаторите и конниците, тоест двете висши съсловия в държавата, вече се усеща недоволство от твърде голямата власт на принцепса, която му позволява да прави всичко, което е приятно на него и на приближените му – тоест, да управлява произволно. Затова след смъртта на Тиберий през март 37 г. сл. Хр. новият принцепс, когото той е посочил в завещанието си, е посрещнат с ентусиазъм и големи надежди.

Това е Калигула, синът на Германик и Агрипина, а пълното му име е Гай Цезар Август Германик.

 

4. Причини за произвола

Калигула е принцепс за по-малко от 4 години – от март 37 до края на януари 41 г. сл. Хр. Неговият живот с всички известни и скандални епизоди е познат преди всичко от биографията на Светоний (70-160 сл. Хр.) в „12-те цезари“ и от 59-та книга на „Римска история“ на Дион Касий (155-235). За съжаление на историците е загубена онази част на Тацитовите „Анали“ в които се говори за неговото време.

Сведенията на Светоний и Дион се допълват от Йосиф Флавий (37-100 сл. Хр.) в „Юдейски древности“ и Филон Александрийски (30 пр. Хр. – 45 сл. Хр.) в „Пратеничество при Гай“, които се интересуват от него главно заради неосъщественото му намерение да постави своя статуя в Иерусалимския храм.

Как е възможен произволът, за който се разказва в източниците за неговия живот?

На първо място, това е самата система на римското общество, която отхвърля равнопоставеността на хората като „човеци“. Там произволът на някои хора спрямо други се смята за естествен и е узаконен; или по-скоро нищо не пречи да бъде юридически оправдан.

Свободният може да се отнася всякак спрямо роба си, имайки предвид само личния си интерес; обществото на римските граждани може да се отнася всякак с неримските граждани, независимо дали са родени извън територията на Империята или вътре в нея; и поради това се оказва естествено, макар и изненадващо, че и принцепсът може да се отнася всякак с народа, с конниците и дори със сенаторите.

На второ място и наред с това, съществува претенцията за божественост на принцепса. Тоест, той – и то не сам, а със съгласието на сената, пък и на обществото изобщо – започва да претендира, че не е просто човек, макар и с огромна власт; той е повече от човек, а именно божество.

До смъртта на Юлий Цезар не е известно човек в Рим да е бивал официално обожествяван, ако изключим самия основател на града, Ромул. Една предпоставка за обожествяването на Цезар е това, че той принадлежи към фамилията на Юлиите, които извеждат своето родословие от сина на Еней, което значи от Афродита – тъй като Еней е син на Афродита.

Другото е, че самият град Рим е божествен – в града винаги е имало храм на „dea Roma“ (богинята Рим). Затова не е нелогично онзи, който има висшата власт и при това се представя за спасител на града, също да бъде обожествен.

Все пак Цезар става бог след смъртта си и по негово време няма храмове, в които да му се принасят жертви. Но при Август вече има, макар и не в Рим, а в провинциите.

Ето затова няма нищо толкова необикновено или ново в намерението на Калигула да бъде бог приживе. А ако ти си бог, то на теб ще ти е позволено всичко, което се разказва за боговете още от Омир.

Към всичко това трябва да се напомни, че той е станал господар на държавата като много млад човек. Когато заел мястото на Тиберий е бил 25-годишен и е бил убит от своите охранители преди да навърши 30.

…

(четено на 2 май 2017 в НТ „Иван Вазов“)

*

201

Служебник 1656 220
за Писанието и Отците, за събитията днес, за човека, история

„Сия“ или „сие“

1 Коментар

В църковнославянския текст на литургията на св. Иоан Златоуст има един възглас, който е цитат от Матей 26:28. Мястото от евангелието в превод на съвременен български език гласи: „…защото това е Моята кръв на новия завет…“  (Библия. Синодално издателство, 1993). Текстът, който е достъпен на сайта на Българската патриаршия, възпроизвежда превода от 1925 г. (Библия. София, Държавна печатница. Издава Св. Синод на Българската църква).

Общоприетият църковнославянски текст на Матей 26:28 от около 350 години насам е: „Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта…“ (Примерно: Новый завет Господа нашего Иисуса Христа. Петербург. Синодална печатница, 1880). Мястото в литургията съвпада с него, като и на гръцки, и на църковнославянски се пропуска „защото“ (γάρ и съответно – бѡ/бо).

През последните десетилетия обаче се появиха книги за богослужебна употреба, където показателното местоимение от ж.р. „сия“ е заменено с формата му в среден род „сие“. Затова възниква въпросът как се е стигнало до това различие и коя форма би било по-добре да се избере.

  1. Матей 26:28 в ръкописите от Първото българско царство

Църковнославянският текст на Златоустовата литургия възхожда, както е известно, към старобългарските преводи. В случая задачата се улеснява от това, че става дума за евангелски цитат и затова е възможно да се прегледат най-старите оцелели старобългарски ръкописи на евангелието и някои от множеството печатни издания на църковнославянския текст, и да се установи коя форма на местоимението е била предпочитана от славяноезичните книжовници през вековете.

В най-древните български евангелия, записани на глаголица, откриваме показателното местоимение „сь“ („този“) във формата му за среден род („се“). Така примерно в изборното Асеманиево евангелие (X в.) четем:

„се естъ кръвь моѣ новааго завѣта“

Също и във вероятно съвременното му Зографско четириевангелие:

„се естъ кръвь моѣ новаего завѣта“

И в Мариинското четириевангелие (Х-ХI в.):

„се естъ кръвъ моѣ новааго завѣта“

Защо местоимението е в среден род? Едно от възможните обяснения е, че родът е избран под влияние на гръцкия оригинал: „τοῦτο γάρ ἐστι τὸ αἷμά μου τὸ τῆς καινῆς διαθήκης“ (Ἡ Ἁγία Γραφή. Атина, 1986. Възпроизвежда текста на Новия завет от 1928 г., отпечатан с одобрението на Константинополската църква и Св. Синод на Еладската църква). Със старобългарското „се“ се превежда „τοῦτο“, което е гръцкото показателно местоимение в среден род; в случая то е такова, защото се отнася до съществителното „αἷμα“ (кръв), което е от среден род. Старобългарското „кръвь“ обаче е в женски, което позволява местоимението да бъде и в женски род.

Авторитетът на ранните кирилометодиевски преводи на евангелието и литургията е бил толкова голям, че текстът на евангелието е останал почти без изменения не само във времето на Първото и Второто българско царство, но и през османския период. Това се отнася и за мястото, за което говорим.

 

  1. През Второто българско царство и предвъзрожденския период

Така например в Иван-Александровото („Лондонско“) четириевангелие (1356 г.) виждаме:

„се есть кръвь моя, новааго завѣта“

в Рилското четириевангелие (1361 г.) също:

„се бѡ есть крьвь моа новаго завѣта“

Но и в Етрополското евангелие (ръкопис) от 1595:

„се бо ѥсть кръвь моя новаго завѣта“

И в четириевангелие от 1658 (ръкопис):

„се бо ѥсть кръвь моя новаго завѣта“

И все пак, доколкото успях да проуча, никъде в българските ръкописи не се среща формата „сие“: тъй като тя не е старобългарска, а именно църковнославянска.

 

  1. В църковнославянските ръкописи и печатни книги в Русия до „исправление книг“ в средата на XVII в.

Какво е положението с ръкописите, произведени извън българските земи и с печатните книги след 1500-та година?

Първо, в Елисаветградското евангелие (ръкопис, за чиято датировка има колебания – датира се било към края, било още в началото на XVI в.), което се стреми да копира Иван-Александровото, четем:

„се бо есть кръвь моа новаго завѣта“

В Генадиевската библия (ръкопис от 1499 г., Новгород):

„се бо есть кровь моѧ новаго завѣта“

В ранното печатно евангелие от Търговище (Влашко, 1512 г.):

„се есть кръвь моа новаго завѣта“

В Острожката библия (1581 г.) също намираме формата „се“:

„се бо есть кровь моа новаго завѣта“

Също и в Московската от 1663 г.:

„се бо есть кровь моѧ новагѡ завѣта““

Така че през ранния период от развитието на църковнославянския език (края на XV – средата на XVII в.) в текста на Матей 26:28, а както ще видим по-нататък, и на литургията, винаги откриваме наследеното от древните кирилометодиевски преводи „се“ („това“). И отново, никъде не се среща „сие“, чиято скорошна поява е предмет на нашето обсъждане.

 

  1. След „исправление книг“

В средата на XVII в. предстоятел на руската църква е патриарх Никон (1652-1666). Той, както е известно, предприема редакцията на църковнославянските богослужебни книги, наречена „исправление книг“, която именно е станала повод за възникването на старообрядческия разкол в Русия, който не е преодолян напълно и до днес.

След патриаршеството на Никон в изданията на Матей 26:28 не откриваме показателното местоимение „се“ (ср.р.), а вместо това виждаме „сия“ (ж.р.). Както се вижда от примерите, вече поне 300 години текстът е неизменен:

Нов завет. Киев, 1703 г.:

„Сїѧ бо есть Кровь моѧ Новагѡ Завѣта“

Евангелие. Петербург, 1718 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ новагѡ завѣта“

Нов завет. Москва, 1738 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ новагѡ завѣта“

Елисаветинска библия. Москва, 1751 и 1762 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта“

Свещено евангелие. Петербург, 1856 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта“

Библия. Петербург, 1900/2005 г.:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта“

Убедително свидетелство за това, че замяната на „се“ със „сия“ е извършена към средата на XVII в. не само в текста на Писанието, а също и в този на Златоустовата литургия, намираме при прегледа на ръкописите от библиотеката на Троице-Сергиевата лавра край Москва. Там (http://old.stsl.ru/manuscripts/index.php) откриваме, че в ръкописи или печатни издания на литургията, датирани преди средата на XVII в., все още се среща „се“.

Примерно:

Служебник, начало на XVII в. (ТСл, Златоустова литургия, рък. 221, л. 70):

„се есть кровь моѧ нѡваго завѣта“

Служебник, 1627 г. (ТСл, Златоустова литургия, Фонд IV, л. 134):

„се есть кровь моѧ новаго завѣта“

Докато в печатния „Служебник“ от 1656 г. вече виждаме „сия“ (ТСл, Златоустова литургия, Фонд VI, л. 220-221):

„сїѧ есть кровь моѧ нѡвагѡ завѣта“

Както и в ръкопис от края на века:

Служебник, края на XVII в. (ТСл, Златоустова литургия, рък. 222, л. 19):

„сїѧ есть кровь моѧ новагѡ завѣта“

 

5. В България от епохата на Възраждането и Княжеството

Какво е положението с Матей 26:28 в църковнославянския текст на евангелието и на Златоустовата литургия в България от по-ново време?

Първо нека обърнем внимание на превода на о. Неофит Рилски (Новый завет Господа нашего Иисуса Христа. Лондон, 1859), където е видно влиянието на църковнославянското „сия“:

„защото таѧ е моѧ та кровь на-новыа заветъ“

През 1867 г. Ню Йорк по поръчка на Британското библейско дружество е отпечатан Нов завет на църковнославянски и български (Новый завет Господа нашего Иисуса Христа. Ню Йорк. Печатница на американското библейско общество). На титулната страница е указано, че славянският текст е препечатка от последното издание на Всерусийския синод:

„Сїѧ бо есть кровь моѧ, новагѡ завѣта“

Най-сетне, през 1908 г. в Цариград (фот. издание от 2012 г.) е отпечатан „Служебник“ под редакцията на Струмишкия митрополит Герасим и архимандрит Борис. Там, в текста на Златоустовата литургия, също виждаме „сия“ (стр. 168):

„сїѧ есть кровь моѧ новагѡ завѣта“

Така че в периода на Възраждането и в първите десетилетия след създаването на Екзархията и от Освобождението, българските преводачи на Писанието и редактори на богослужебните книги са се придържали към традиционния следниконов църковнославянски текст.

 

  1. От средата на XX в. до днес

Доколкото успях да проуча, формата „сие“ се среща за пръв път в изданието: Божествена литургия. София. Синодално издателство, 1949 (църковнославянски и български). Редактори са епископ Партений и архимандрит Николай. На стр. 59 четем:

„сие есть кровь Моя новаго завѣта…“; превод: „това е Моята кръв на Новия завет“

През последните двадесетина години се появиха и други служебници, в които „сия“ е заменено със „сие“. Примерно:

Служебник. София, 1998. Редактор проф. Ив. Денев.  Стр. 92:

„сїе есть кровь Моѧ новагѡ завѣта“

Служебник. Неврокоп/Гоце Делчев, 2001. С благословението на митрополит Натанаил. Стр. 159:

„сїе есть кровь Моѧ новагѡ завѣта“

Божествена литургия на светия наш отец Иоан Златоуст. София. Храм „Света Неделя“, 2004. Стр. 136:

„сїе есть кровь Моя новагѡ завѣта“

Както виждаме, посочените издания от 1998-2004 следват отпечатаното през 1949 г. Каква обосновка са имали редакторите на текста, за да възприемат тази замяна, не ми е известно. Мога да предположа обаче, че причина за това е донякъде влиянието на синодалния превод на Библията от 1925 г., където Матей 26:28 се възпроизвежда според отпечатаното през 1909 г. в: Евангелие на Господа нашего Иисуса Христа. Издава св. Синод на Българската църква. София, Придворна печатница.

Текстът от 1909 г. изглежда така:

„…защото това е Моята кръв на Новия Завет…“

Редакторите на църковнославянския литургиен текст от предишните десетилетия и векове неизбежно са се съобразявали с текста на Писанието на същия език; както и обратното. Затова след патриарх Никон „сия“ заменя „се“ както в текста на литургията, така и в гл. 26, ст. 28 от евангелието според Матей.

През XX в. благодарение на изработването на пълен превод на Писанието на новобългарски и допускането на новобългарския като богослужебен език, става възможно спонтанното му влияние върху църковнославянския в литургията. То води и до замени като тази на „сия“ със „сие“ – защото в българския превод  на Матей 26:28 имаме „това“, което е показателно местоимение в среден род.

 

Заключение

Употребата на показателното местоимение „сие“ (от Матей 26:28) в църковнославянския текст на Златоустовата литургия е нова. „Сие“ не се среща нито в древните старобългарски преводи на евангелието от X-XI в., нито в ръкописите и изданията на Писанието и литургията през следващите векове.

Появата му в някои богослужебни книги в България от втората половина на ХХ в. насам може да се сметне за следствие от създаването на църковно утвърден новобългарски превод на Писанието и допускането на новобългарския като богослужебен език. Но никое от тях не може да бъде основание за промени в богослужението на църковнославянски.

Моето мнение е, че появата на „сие“ в някои богослужебни книги у нас може да се определи засега като редакторска грешка (недоглеждане). Ако обаче съществуват други причини или разумни основания за въвеждането му, непременно бих ги изслушал и обсъдил.

 

***

 

Послеслов

По въпроса за това, къде се пази българският език – и през последните 1100 години, и сега:
той се пази в богослужебните текстове на Българската православна църква.

Богослужението е двуезично – както на църковнославянски, който е продължител на кирилометодиевския старобългарски, така и на съвременен български.

От време на време възниква въпросът, необходимо и полезно ли е да се правят промени – дори на пръв поглед малки – в текста на църковнославянската литургия.

Разумният отговор е: не, не е необходимо и освен това е вредно.

Живият език се променя някак сам и не може да бъде спрян. Той непрекъснато е подложен на влияние, тъй като всекидневието е променливо; и за да се говори точно за него, са необходими промени в езика. Но чрез богослужебния език винаги се говори за едно и също. Поради това той може и трябва да бъде „спрян“ в книгите; и ако се променя, това става винаги с нечие решение или защото някой го е допуснал.

Защо е добре и дори необходимо езикът да има две форми – жива, включително и със своя писана форма и правила, и „класическа“, която го свързва с миналото, с други народи и вечността? Защото и човекът е такъв – той е както „тук и сега“ и винаги изменчив, така и устойчив през вековете и хилядолетията, един и същ по цялата земя и, надяваме се, вечен.

*

200

пред театъра
друго, за литературата, за Писанието и Отците, за хуманитаристиката, за човека

За вселената и всичко останало

Публикуване на коментар

1.

– А не Ви ли се струва, че земята е някак много малка?
– Не, защо?
– Ами малка е. И се намира до едно малко слънце и няколко други малки планети като нея. И всичко това е далеч от големите звезди, някъде в ъгъла, не в центъра на галактиката дори.
– Не, не мисля, че слънцето е малко. Ако беше по-голямо, тогава земята нямаше да я има. То й съответства точно. Освен това ме учудва не това, че е малко или голямо, а че изгрява всяка сутрин и винаги точно навреме. И не в един час, а винаги с определено изместване, което се спазва. За мен учудващото във вселената не е големината, а редът.
– И все пак не е ли някак излишно голяма? Защо е всичко това? Толкова много?
– Не, защото големината й не е безцелна, а е знак – тя съответства на Божието всемогъщество. То е безкрайно, както и добротата Му. Изобщо видимите неща не представят само себе си, те значат и още нещо, което не се вижда…

 

2.

– А Вие чел ли сте Библията?

– О, да. Няколко пъти. И Стария, и Новия завет. Но е трудно да цитираш Библията в разговор, защото звучи странно и архаично. Неуместно. Виж, ако цитираш Кант, Хегел, тогава е друго. Тогава ти обръщат внимание.

– Но много неща от Библията могат да се кажат и без тя да бъде споменавана. Освен това какво от това, че човек ще цитира Хегел? Все едно, другият няма да може да му отговори съответно, защото не познава автора. Пък и да се съберат двама, които са изучили Хегел в подробности и да започнат да си говорят като него, какво. Те никога няма да овладеят езика му по-добре от самия него, а и този език не е създаван за тях и за техния свят. Така че такъв разговор ще прилича повече на упражнение по чужд език, отколкото на философстване. Още повече, че той е и мъртъв – знае се прилично само от малцина специалисти. Тогава какво полезно и ново може да се каже на него?

– Но е добре човек да знае какво са казали големите мислители преди него.

– Да, но още по-добре е сам да пристъпи към мисълта. А това ще рече да говори като себе си, а не като друг. Всеки истински философ с годините изработва свой език, който непременно е въз основа на родния (първия) му език. Това е, за да може да каже нещо живо, което наистина се отнася до света, който познава и който е уникален. И точно това е, в което изпреварва съвременниците си – езика. И когато забележат, че той говори по-добре от тях – значи изказва важните неща по-точно – те започват да възприемат езика му и да мислят като него.

 

3.

Ако се занимаваш с наука или изкуство (тъй като имаш влечение към тях), е естествено да се стремиш към виртуозност. Понякога се мисли, че това е от тщеславие, но то, макар и трудно за избягване, не е главната причина. Защото виртуозността има своя собствена привлекателност, която затъмнява тщеславието: тъй като добрият майстор не може да не знае, че от един момент нататък околните престават да са способни да измерят неговото майсторство. А от това то не престава да го привлича.

Причината е, че виртуозът, колкото повече се упражнява и напредва, толкова повече се уверява в истинността на това, което прави, значи – в истинността на началата (основите) на своята наука/изкуство. Щом направеното е добро, значи и те са верни. Така че причината за неговото задоволство и дори страст към дейността е, че с нея той се чувства „у дома си“, и всеки път отново се уверява в сигурността, значи в истинното съществуване на този дом – и следователно на всичко.

Но с литературата, както и с философията, не е така. Защото човек не може да стане виртуоз в литературата (освен ако не смятаме стихоплетството за поезия, примерно). Тъй като дори в езика му да не се виждат недостатъци, самата безкрайност на фантазирането пречи да повярваш, че си направил нещата „точно както трябва“. Защото литературата няма правила, а е просто такава, каквато се направи и не подлежи на опровержение, а само на предпочитане или отхвърляне.

Така е и с философията, която няма предварително приети положения или „факти“, а всеки път се опитва наново да установи положенията, според които ще мислим. А когато философът веднъж ги е приел и пристъпва към обяснението на разни „факти“ според тях, тогава той не действа толкова като философ, колкото като учен и затова е способен да постигне и виртуозност – но в рамките на точно тази философия. Затова не е странно, че има и виртуозно богословстване – всъщност такъв човек не мисли за Бога „на чисто“, а просто прилага началата на богословието върху някакъв материал.

Така че философът, подобно на писателя, винаги е неспокоен относно истинността на своята дейност, и значи е неспокоен и относно самото съществуващо.

Затова апостол Павел казва на едно място: „Внимавайте да не ви излъже някой с философия…“, което значи: бъдете верни на това, което вече сте узнали.

 

 

Амон 3
друго, за човека

Котизъм

Публикуване на коментар

„Щом може да има кинизъм, защо да няма и котизъм…“

(арголидски котарак от породата „европейска тигрова“)

…

„Изповядвам най-древната и благородна философия на котизма…“

(„Котистко верую“)

 

Предговор

Преди половин година една моя студентка (сега вече докторантка) пророчески написа, че следващият ми роман ще е за котка, или от името на котка.

И наистина, тази книга е нещо подобно. Тя не е роман, но е за основите на котистката философия – как да живеем добродетелно и щастливо, като взимаме пример от котките.

 

I. Въведение в котизма

1. Видове котическа философия

Има два вида котическа философия – екзотерична и езотерична.

Екзотеричният котизъм е достъпен за всички, които имат симпатия към котките. Той може да се представи писмено и чрез илюстрации.

За езотеричния се говори само устно и само пред онези, които са способни да го възприемат.

2. Разпространение и древност на котическата философия

Котизмът е глобална философия, защото е полезна за всички. Тя е и най-разпространената в света или поне би могла да бъде, защото котки живеят навсякъде по сушата, а също и по много плавателни съдове.

Котизмът е ако не най-древната философия, то непременно е една от тях, защото котката е била почитана като божество още в  древен Египет. Това значи, че и сред египтяните е имало котисти, най-малкото екзотерични.

Древните гърци не са познавали котката, с което се обясняват някои недостатъци в техния светоглед. Все пак някои от най-проницателните измежду тях – като Платон – са имали усещането, че такова животно трябва да съществува. Когато говори в „Държавата“ за кучето като „най-философското животно“ (защото се радвало на познатите и лаело срещу непознатите), той казва това само защото не е познавал котката. А тя е наистина най-философски настроената, тъй като е най-любопитна. Защото види ли дупка, чекмедже, куфар или изобщо нещо отворено, веднага ще се навре в него, за да проучи какво има там.

 3. За названията „котист“, „котически“,  „котистки“ и „котизъм“

Възможно е някой да ни запита защо се наричаме „котисти“, а не „котици“ – аналогично на киниците, които са избрали кучешкия начин на живот и мислене. Ето какво следва да се отговори на такъв въпрос.

Ние употребяваме названието „котист“ аналогично на „платонист“ или „аристотелист“, под които се разбира, че такъв човек възприема мислите на Платон или Аристотел, без обаче да се ангажира с техния начин на живот. Така че „котист“ е онзи, който възприема все още само възгледите на котката – дотолкова, доколкото те могат да бъдат изразени на човешки език. Ако обаче някой реши и да живее като котка (подобно на киника, който претендира, че живее като куче), тогава той би могъл да се нарече „котик“ (с ударение на „и“-то, „котешки“).

Колкото до „котическата философия“, този израз има две значения. Първото е по-общо и включва както теорията, така и практиката на котизма; докато второто се отнася само до начина на живот („котически“ като „кинически“ – който живее като котка/куче). Същевременно наричаме философията ни „котистка“ дотолкова, доколкото тя е умозрителна и теоретична.

Последно, терминът „котизъм“ е синонимен на „котически“ в първото му значение – тоест той включва както теоретичната, така и практическата страна на котическата философия.

 

II. Котистки препоръки

Не се претоварвай с труд, защото главното вече ти е дадено. Не прави излишни движения, по-добре е да изчакаш, отколкото да прибързаш. Предпочитай неподвижността, това улеснява размисъла и разбирането.

Ако ти предложат безвъзмездна помощ, не отказвай, но бъди готов да се справяш и сам.

Бъди благодарен на онези, които ти правят добро. Защото и котката е благодарна на стопанина, който я храни, което личи от това, че му се погалва, докато той й пълни чинийката с пилешко.

Обичай ближните си. Защото и котката обича стопаните си, и се измъчва, когато отсъстват (мяука от скръб по цял ден). А когато се върнат, шумно изразява радостта и недоволството от отсъствието им (пак с мяукане).

Не воювай и не се бий, освен ако нямаш друг избор. Така и малкото котенце предпочита да избяга от болонката, която го лае, но ако са затворени в един коридор, тогава то се изправя на задните си лапи и замахва с предните, за да я одере по носа.

 

обичам те

…

Бъди приветлив, но не досаждай. Не скривай упорито чувствата си, но и не прибързвай да ги покажеш.

Грижи се за външността си, старай се да изглеждаш добре. Защото и котката отделя време за външния си вид – с часове се ближе и приглажда козината си.

Нищо не пречи понякога да отидеш при някого и да му кажеш в очите, че го харесваш. Така и котката е способна да отиде при хора, които са й приятни и да се погали в краката им.

Мисли за най-добрите хора и се опитвай да им подражаваш. Така и котката не забравя, че е роднина на лъва и тигъра и се стреми да е достойна за приликата си с тях.

Котистите са патриоти. Защото и котката обича дома си и дори да не остане да живее при хората, които са я отгледали, пак се заселва някъде наоколо, недалеч от тях.

Понасяй твърдо трудностите на живота, но оценявай и удобствата. Така и котката понася най-свирепи студове, свряна в някое мазе до тръбата с топла вода, но в къщи не спи на пода, а ляга на матраци, дивани, китеници, тапицирани столове или в гардероба върху дрехите на стопанина.

 

III. Котистки речник, сентенции и апории

„Прикотквам“ – приканвам котката да се чувства уютно и като сред близки хора.

„Коткам“ – отнасям се мило към котката, глезя я.

…

Казва се, че „положението се закучи“, но никога, че „се закоти“.

 

IV. Котистки размисли

1. Коткогония

Може да се предположи, че ако куче и котка с еднакъв ръст и тегло влязат в схватка, кучето ще е без шанс за успех – тъй като е по-бавно, не така гъвкаво, а и по-слабо. Как би изглеждала котка с размерите на санбернар или дори на немска овчарка?

И все пак кучето поради своята питомност не е опасно за стопанина си, независимо дали ще тежи един или сто килограма. Но кой ще си вземе в къщи стокилограмова котка, за да я храни с мляко и шунка?

Това ни навежда на мисълта, че котката е толкова голяма колкото е, за да може да живее с хора, тоест – че нейният размер и възможности са съобразени с човешките.

Дали за да не мислим за нея като за лъв, който някога умишлено се е умалил (понизил, смирил), за да отиде при хората и чрез вековно съжителство с тях да им предаде от своята мъдрост и други добродетели?

2. Котическа психология

Кучешкото и котешкото са противоположни. Ето защо когато мислим за човешките характери, можем да ги разделим най-напред на кучеподобни и коткоподобни.

Човекът с кучеподобен характер лесно се привързва към когото и да е и особено държи да има покровител (вожд, началник). Обича да угажда на любимия (покровителя) за всичко и се старае да го забавлява, но освен това и сам той има нужда от непрестанно забавление. Поради това досажда на приятелите си – звъни им натрапчиво по телефона, настоява за срещи, а когато се срещнат, е непрестанно недоволен, защото все му се струва, че не получава достатъчно внимание.
Едно от положителните му качества е, че е дисциплиниран – когато покровителят му разпореди нещо, той прави всичко, за да го изпълни и то така, че онзи да остане напълно доволен. А ако се случи да остане без покровител или компания, изпада в тревожност, защото не е способен да си съставя самостоятелно никакви планове, нито да остане сам дори за кратко време.

Този с коткоподобен характер му е противоположен. Той нито се старае да угажда някому, нито иска да му угаждат на него. Може да се обади на приятел, но предпочита по-скоро да се срещнат случайно. Добре му е да е стои сам и може да прекара неограничено дълго без компания, макар да няма нищо и против нея.
Не може да бъде принуден да направи нищо по чужда воля: прави само това, което той лично смята за добро и полезно, и слабо се интересува от оценката на другите за направеното.

 

V. Котистки разкази

Преди години имахме котка на име Люси. Тя стоя у дома по-малко от две години, но през втората започна да се измъчва. Веднъж, в началото на юли, Димка й каза: „Люси, разбирам какво ти има. Трябва да излезеш от дома и да си намериш мъж.“

На другия ден сутринта тя скочи от балкона (на третия етаж сме) и изчезна. Децата доста я търсиха, обикаляха квартала и я викаха, но тя не се показа.

И сега, около девет години по-късно, я намираме в едно дворче от другата страна на „Гео Милев“. Има каишка против бълхи и си живее в едно мазе (с прозорче). Като отидохме и извикахме: „Люси!“, тя изскочи навън, завъртя се около нас и изви гръб. Шарките й са същите – сиво-шарена, с бяло по шията и на лапите.

Интересно дали ни помни.

 

VI. Разни мнения и наблюдения относно котката и котешкото

„Котката е плътоядна животина. Телото длъгнесто; козината мегка, къса; цветът на козината обикновено е сив, нъ има и чърни, и бели, и дори жълти.

Котката може и ноще да вижда добре. Шия къса, обла. Опашка дълга, към крайт на колелце завита. Ходът тих, предпазлив. Тя има коварен вид и остър слух.

Качества: лъстива, лесно привикнува към местото, лесно и подивева. Тя е още раздразнителна, бърза, хитра и храбро се защищава.“

(Сборник от теми и планове за съчинения в средните училища и гимназиите. Съставил Ст. Костов. Пловдив. „Христо Данов“, 1884)

 

друго, за литературата

„Спасителят в ръжта“

Публикуване на коментар

Събитията от „Спасителят в ръжта“ се случват в три дни – от събота до понеделник на коледната седмица.

В събота Холдън Колфийлд  (на 16 години) е в общежитието на колежа „Пенси“ (в Пенсилвания), но е изключен за лош успех и няма да продължи да учи там след ваканцията. Освен това е имал и друга неприятност – бил капитан на отбора по фехтовка, но като отишли на състезание в Ню Йорк, забравил екипите и шпагите в метрото и отборът не могъл да участва. Не е за пръв път да напуска някое училище, това му е третото.

В събота отива да навести учителя си по история, макар да знае, че разговорът няма да е интересен. После се прибира в общежитието, където узнава, че съквартирантът му отива на среща с едно момиче, което той познава и много харесва. Това му разваля настроението и когато съквартирантът се връща, те се сбиват.

Той си събира багажа и се качва на влака за Ню Йорк, където попада в едно купе с майката на свой съученик. „Предполагам да имаше 40 или 45 години, но изглеждаше много добре. Много си падам по жени. Истина.“

Той е от Ню Йорк и семейството му живее там, но не иска да се прибере у дома преди сряда, тоест преди родителите му да са разбрали, че е изключен. „Не исках да съм наблизо в първия момент“. Затова решава да иде на хотел („Не си спомням точно колко пари имах, но бях добре зареден“). Взима такси от гарата и се настанява в един хотел, където през прозорците на осветените стаи се виждат „някакви извратеняци“.

Обажда се на едно напълно непознато момиче, чийто телефон му е попаднал случайно („Това момче от „Принстън“ ми каза, че не е съвсем курва или нещо подобно, но не би имала нищо против да върши онази работа от време на време“). Предлага й да се срещнат: тя не отказва съвсем, но разговорът се проваля („Братче, цяла тигрица беше по телефона. За малко оставаше да ми закрещи“).

Не му се спи и отива в някакво заведение, където попада на три момичета от Сиатъл, черпи ги и танцува с едната („И трите бяха доста грознички, но едната от тях, блондинката, не беше съвсем лоша“). После минава през още едно заведение и си мисли за онази Джейн, с която съквартирантът му е бил преди няколко часа. Прибира се в хотела, а операторът на асансьора му предлага проститутка („пет долара за веднъж, петнайсет за цяла нощ“).

Жената, която е почти на неговите години, идва в стаята, но от това нищо не излиза. Той й дава пет долара, отпраща я и си ляга, но след малко двамата се появяват и искат още пет. Той отказва и мъжът го набива. Проститутката изважда пет долара от портмонето му и го оставят.

На другата сутрин той се обажда на хубавичката Сали, с която се познават отдавна и я поканва да излязат. Гледат някакъв театър с известни актьори, който тя харесва, а той – не, и после отиват да карат кънки. Той изведнъж й предлага да заминат някъде далеч само двамата. „Но това е просто невъзможно! – каза моята Сали със страшно ядосан тон. – Преди всичко ние и двамата сме всъщност още деца. Ами ти помисли ли какво ще правим, ако не си намериш работа, когато парите свършат? Ще умрем от глад! Цялата работа е такава фантазия, че дори не е…“ Той й казва, че му се е „доповръщало“ от нея, а тя се разплаква и си отива.

Той се разхожда насам-натам, звъни у Джейн по телефона, но никой не отговаря. Тогава решава да се срещне с Карл Люс, който му бил нещо като наставник в предишния колеж. „Веднъж го нарекох дебелогъз преструванко.“ Люс идва в бара към десет, говорят си малко по сексуални въпроси и след това си тръгва, а той остава и се „напива като свиня“. Звъни на Сали, която разбира колко е пиян и му затваря телефона. Накрая решава да отиде до в къщи, за да види сестричката си Фийби – и по пътя почти изтрезнява.

Промъква се в апартамента, където Фийби (тя е на десет години) и прислужницата им спят по стаите си. Те били четири деца, но едното от момчетата, Али, починало от левкемия. По-големият брат на Холдън, когото той споменава само с инициалите Д.Б., бил писател и работел като сценарист в Холивуд („продаде се като проститутка“).

Той събужда Фийби, която веднага разбира, че са го изключили, макар че той се опитва да излъже („Татко ще те убие…“). Прегръща го и си говорят за всякакви неща, той пуши, после танцуват. Но родителите им се връщат от гости и той се скрива в дрешника. Майката влиза в стаята и усеща, че някой е пушил, но Фийби казва: „Запалих една цигара само за минутка. После я хвърлих през прозореца.“ Той все пак успява да излезе без да го усетят и на излизане я моли да му даде два долара, а тя му дава всичките си пари – осем долара и 65 цента. Той отива да спи в дома на учителя си по английски от едно предишно училище.

Учителят, мистър Антолини, го посреща радушно. Той живее в хубав апартамент с жена си („Беше въшлива от пари. Най-малко шейсет години беше по-стара от него, но изглежда си живееха добре“). Тя отива да спи, а те двамата разговарят за образованието. Мистър Антолини доста пие („ако не внимава, може да стане и алкохолик“), но е умен мъж. Преподава английски в Нюйоркския университет.

На Холдън му се доспива и ляга; но изведнъж се събужда от това, че мистър Антолини седи  на пода до кушетката му и го гали по главата. „- Какво правите? – извиках аз. – Нищо! Просто седя и се възхищавам на…“

Холдън незабавно става, облича се и си отива, като дори си оставя връзката някъде в апартамента. „Натъкна ли се на такива извратености, започвам да се потя като идиот…“ После обаче се замисля, дали не е се е държал прекалено троснато. „Боях се дали не съм сбъркал, като си помислих, че се опитва да педерастничи с мен.“

Отива на Централна гара и спи на една пейка до девет часа („Да не сте се опитали да спите на гара. Сериозно ви казвам“). После пие кафе и отива в училището на Фийби, където й оставя бележка. Пише, че не може да издържи до сряда (още е понеделник сутринта) и ще тръгне някъде на запад, но иска преди това да се видят и да й върне парите. Докато върви из града, се чувства все по-зле и започва да си представя, че говори с починалия си брат. Срещат се при Музея на изкуствата; тя е дошла с куфар и му казва, че иска да замине с него – където и да е. Той отказва, скарват се и тръгват да се разхождат, и накрая я завежда на въртележка.

„Тогава, съвсем неочаквано, тя ме целуна.“

…

От няколкото изречения в началото и в края на романа става ясно, че той пише всичко това в една психиатрична клиника, където са го настанили след завръщането му от „Пенси“. Това трябва да е някъде далеч на запад, защото брат му идва всяка седмица от Холивуд да го види. Мисли, че скоро трябва да излезе оттам и през септември да тръгне на училище.

Той много обича семейството си, а със сестра си е в почти любовни отношения, но във всичко останало има трудности. Учителите са или отегчителни и глупави, или умни, но извратени. Съучениците са му противни по различни причини, а някои от тях са извършили ужасни престъпления, но са били наказани само с изключване (все едно за нисък успех). Отношенията му с момичетата не вървят много: Сали е просто една празноглава снобка, а в Джейн е влюбен, но не знае какво да предприеме.

Той не може да се сърди дълго на никого и никого не мрази, а се безпокои за всички и ги съжалява. Няма представа какво ще прави след училище; животът на повечето хора, което познава, не е за завиждане. Когато говорят със Сали за бъдещето, той казва: „И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или автобусите на Медисон авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Ти не разбираш какво ти говоря…“

*

[Дж. Д. Селинджър. „Спасителят в ръжта“. „Абагар“, 1997. Превод Н. Сотирова]

друго

„Великият Гетсби“

Публикуване на коментар

Едни жертват парите и живота си за любов, а други – обратното.

…

Ник, който е родом от средния Запад, пристига в Ню Йорк, за да учи финанси. Намира си квартира на Лонг Айлънд, където има познати – една братовчедка на име Дейзи и мъжа й Том Бюканан, бивш състезател по ръгби от Чикаго. Двамата са много богати и живеят в разкошна къща недалеч от брега, който гледа към континента. Дейзи е близка със симпатичната състезателка по голф Джордан Бейкър, която често ги посещава.

Оказва се, че Том си има любовница – някоя си Мъртъл Уилсън, омъжена за притежател на малка авторемонтна фирма, не много заможен. Томас се среща с нея в един нюйоркски апартамент като веднъж завежда там и Ник, който се напива в компанията на сестра й Катрин и още неколцина полунепознати („Бил съм пиян точно два пъти в живота си и вторият път беше през този следобед, така че всичко, което се случи, има смътна, неясна форма, макар че до след осем часа апартаментът бе изпълнен с весела слънчева светлина…“).

В съседство с дома на Ник се намира луксозно имение с гигантска къща, собственост на човек на име Джей Гетсби. Няколко дни в седмицата, главно през уикендите, той организира блестящи приеми, посещавани от практически всички желаещи. Сред тях има милионери, кинозвезди, но и множество непознати хора, някои от тях бедни и почти скитници.  Един ден Ник получава покана да посети приема на Гетсби (докато повечето отиват там без покана).

Двамата се сприятеляват и Гетсби запознава набързо Ник с биографията си. Той бил от богато семейство в средния Запад, сражавал се като офицер в Първата световна война, откъдето получил награди за храброст, а освен това завършил в Оксфорд („тъй като в продължение на много години всичките ми прадеди са учили там.“)

Междувременно Ник започва да излиза с Джордан, която като че ли го харесва, а и той нея („Сивите й, зачервени от слънцето очи бяха вперени напред, но тя умишлено бе променила отношенията ни и за миг реших, че съм влюбен в нея.“)

Миналото на Гетсби е загадъчно за повечето от посетителите на дома му, включително и за Ник. Но част от него се прояснява, след като става ясно, че Гетсби е искал да се запознаят защото научил, че е близък със семейство Бюканан. С посредничеството на Джордан той го моли да покани Дейзи на чай. Оказва се, че преди да замине за войната, някъде към 1917-та, Гетсби познавал Дейзи и бил много влюбен в нея, а тя като че ли обещала да го чака. Но не го дочакала, а и той бил беден; и се омъжила за богатия и солиден Том.

След завръщането си от Европа Джей забогатял и като научил, че Бюканан живеят на Лонг Айлънд, си купил огромната къща на острова – и то на място, откъдето нощем се виждали светлините на тяхната.

Двамата се срещат в къщата на Ник и изглежда, че Дейзи още го обича и съжалява за прибързания си брак. После Гетсби се запознава с Том, който разбира, че между жена му и непознатия милионер се случва нещо съмнително. След един напрегнат разговор в дома на Бюканан петимата отиват с двете си коли до Ню Йорк, като Гетсби и Дейзи пътуват с колата на Том, а той, Ник и Джордан – с колата на Гетсби. По пътя спират да заредят при гаража на Уилсън и Ник забелязва, че Мъртъл гледа през прозореца си и сякаш си мисли, че Джордан е съпругата на Томас.

В Ню Йорк петимата отсядат в един хотелски апартамент, където Гетсби и Том заговарят открито. Гетсби заявява на Том, че Дейзи не го обича и никога не го е обичала, а Том се усъмнява в миналото му и казва, че той е само един помощник на евреина Улфсхайм, известен със съмнителните си сделки. Дейзи се изплашва и не посмява да се отдръпне от мъжа си; а той, като усеща, че надделява, решава да си тръгнат обратно и предлага на жена си да потегли с колата на Гетсби. И добавя: „Върви. Няма да те безпокои. Мисля, той съзнава, че с дръзкия му малък флирт е свършено.“

По обратния път става нещастие. Колата на Гетсби блъсва и убива една жена, която неочаквано е излязла на пътя; но не спира на мястото на произшествието. Жената е била Мъртъл Уилсън, любовницата на Том; а впоследствие става ясно, че не Гетсби, а Дейзи е управлявала колата. Мъжът на Мъртъл, който малко преди това се е усъмнил във верността на жена си, почти полудява от скръб и решава да намери виновника. Той отива в къщата на Бюканан, тъй като го е видял да пътува на отиване с жълтата кола (тази на Гетсби), която впоследствие е блъснала жена му. Том му обяснява, че колата е на Гетсби и че на връщане той е бил в нея; и посочва къде се намира дома му. Уилсън отива там, намира Гетсби, който се къпе на дюшек в басейна си, и го застрелва; а след това се самоубива.

Ник урежда всичко около погребението, като опитва да покани повече хора; но никой не желае да дойде, дори и Улфсхайм, с когото той отива да говори лично. Накрая на гроба се оказват четирима – Ник, свещеникът, един от редовните посетители на приемите и бащата на Гетсби. Том и Дейзи изчезват, като тя не се обажда по телефона, нито изпраща някаква вест.

Джордан съобщава на Ник, че току-що се е сгодила, а той посреща вестта сякаш безразлично, но и с недоверие. Двамата се разделят („Ядосан, наполовина влюбен в нея и изпълнен с горчиво съжаление, аз си тръгнах“).

*

Ф. С- Фицджералд. „Избрани творби“, т. II. „НК“, 1986. Превод Н. Доспевска

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания