Метафизика А

I.
Всички хора по природа се стремят към познание. Белег за това е обичта им към сетивата: защото хората ги обичат заради самите тях и независимо от употребата им. Сред сетивата най-много се цени зрението – защото не само когато се готвим да извършим нещо, но дори и да не ни предстои да правим каквото и да било, пак избираме зрението пред всички останали сетива. Причината е, че именно това сетиво в най-голяма степен ни дава възможност да познаваме, и ни позволява да установим най-голям брой различия.
Живите същества се раждат със сетива съгласно природата си . При едни от тях сетивата не са причина за поява на памет, при други обаче тя възниква и поради това тези същества се оказват по-разумни и по-способни да учат в сравнение с онези, които не могат да помнят. Разумни, но неспособни да учат са онези, които не чуват звуци: такава е пчелата и може би някой друг род същества, които приличат на нея. Предразположени към учене са тези, които освен памет притежават и сетивото, за което стана дума .
Много живи същества ползуват както представи, така и памет: и все пак те разполагат с опит в твърде ограничена степен. Родът на хората обаче си служи още с изкуството и разсъжденията. Хората придобиват своя опит благодарение на паметта, тъй като натрупването на повече спомени за едно и също нещо води до поява на някакъв опит. Той много прилича на науката и изкуството, но в действителност хората придобиват наука и изкуство едва благодарение натрупването му: защото, както правилно казва Пол , опитът създава изкуството, а липсата на опит – случайността. Изкуството се ражда тогава, когато от многото впечатления, придобити в резултат на опита, възникне едно схващане относно подобните неща. Нали ние дължим на опита схващането, че когато Калий е бил болен именно от тази болест, тогава за него е било полезно точно това лекарство, и че при същите обстоятелства то е било полезно и за Сократ, а и за мнозина други поотделно. От друга страна обаче, само благодарение на изкуството ние можем да сме сигурни, че същото това лекарство е полезно за всички индивиди, които страдат от определена болест и образуват определен вид съгласно някаква своя характеристика (примерно такива, които имат излишък на флегма или жлъчка, или страдат от остра треска).
По отношение на самото действие опитът сякаш не се различава от изкуството и дори виждаме, че опитните имат по-голям успех от онези, които владеят теорията, но нямат опит. Причината е, че опитността е познание за отделното, а изкуството – за общото. От друга страна, всяко действие и ставане се отнася до нещо отделно. Лекарят обаче не помага за оздравяването на човека изобщо, освен случайно, защото той лекува Калий, Сократ, или някой друг с определено име, а всеки от тях е човек само по съпътстващо свойство . Следователно, ако някой притежава теоретично знание без опит и познава общото, но няма знание за отделното, което се включва в него, той ще прави не малко грешки при лечението: защото не общото, а именно отделното е онова, което трябва да бъде излекувано. И все пак ние приемаме, че познанието и разбирането принадлежи повече на изкуството, отколкото на опита и смятаме хората на изкуството за по-мъдри от опитните, тъй като мъдростта при всички се дължи на познанието. Това е така, защото едните знаят причината за случващото се, а другите не: опитните просто знаят, че нещо е така, но не знаят защо е така , другите обаче знаят „защото”, както и причината.
И така, във всяка отделна дейност ние отреждаме почетното място на главните майстори, и считаме, че те са по-мъдри и знаят повече от обикновените работници: а то е, защото знаят причината за онова, което се прави. Работниците обаче, подобно на неодушевени инструменти, правят нещо, но не познават дейността, която извършват и работят така, както огънят гори. Разликата е, че неодушевените неща действуват спрямо всяко нещо съгласно някаква природа, докато работниците изпълняват задачите си по навик. Следователно мъдрите хора са такива не доколкото изработват нещо определено, а доколкото владеят общото положение и познават причините.
Изобщо онова, което отличава знаещия от незнаещия е способността да се преподава. Ето защо смятаме, че изкуството е в по-голяма степен знание, отколкото опитността – защото владеещите изкуството могат да го предават, докато тези, които просто са опитни, не могат. Освен това ние не мислим никое от сетивата за мъдрост, макар че от знанията, които имаме за отделните неща, най-значимите идват именно от сетивата. Но сетивата не ни съобщават „защото” за каквото и да било – например, те не ни казват защо огънят е горещ, а ни осведомяват единствено за това, че е горещ.
В началото е естествено онзи, който е изнамерил каквото и да е изкуство, надминаващо обикновената способност за усещане, да бъде ценен от хората. Това става не само защото нещо в изнамереното е могло да бъде полезно, а и защото се е оказал мъдър и изтъкнат сред другите. Но след като са били изнамерени повече изкуства и едни от тях са били насочени към осигуряването на необходимите неща, а други са служели само за развлечение, то за по-мъдри винаги са се смятали откривателите на изкуства от втория вид, тъй като техните знания нямали за цел обслужването на всекидневните нужди. По-късно, след като всички тези изкуства са били налице, последвало откриването на онези науки, които не служат нито за създаване на удоволствия, нито за набавяне на най-необходимото: те са се появили там, където хората са разполагали със свободно време. Затова математическите изкуства са възникнали първо в Египет, защото там съсловието на жреците е разполагало с достатъчно свободно време.
В изложението по етическите въпроси беше казано каква е разликата между изкуството, науката и останалите неща от този род. Сегашното изследване обаче цели да обоснове положението, че така наречената мъдрост се занимава с първите причини и начала. Както беше казано по-рано, опитният човек изглежда по-мъдър от онзи, който просто притежава сетива, владеещият някакво изкуство надминава опитния, а майсторът превъзхожда обикновения техник. Изобщо теоретичните изкуства надминават творческите. При това положение става ясно, че мъдростта е знание за някакви начала и причини.

II.
Най-напред би трябвало да се помисли за какви начала и причини е тази наука, която търсим и която наричаме мъдрост. Това веднага може да се разбере, стига само да се разгледат схващанията, които имаме относно мъдрия. Първо приемаме, че мъдрият познава всичко, доколкото е възможно, без обаче да има знание за всяко нещо поотделно. След това считаме за мъдър онзи, който е способен да знае нещо, което не е лесно да се знае (защото усещането, примерно, е обща способност за всички и в това, да усещаш нещо, няма нищо мъдро). Освен това по-точният и по-способният да преподава причините е по-мъдър в която и да е наука. Ако сравним самите науки, ще се съгласим, че тази, която се избира заради самата себе си и заради чистото познание би трябвало да бъде наречена мъдрост с по-голямо основание в сравнение с онази, която съществува заради резултатите си: а тази, която управлява, е повече мъдрост от онази, която служи. Защото мъдрият трябва да разпорежда, а не на него да му бъде нареждано и не той трябва да се подчинява на друг, а отстъпващият в мъдростта трябва да се подчинява на него.
Нашите схващания за мъдростта и мъдрите са такива и толкова на брой. От тях следва, че това, да се знае всичко, принадлежи по необходимост на онзи, който притежава в най-голяма степен общото знание: защото той по някакъв начин знае всичко, което е основополагащо. За хората най-общите неща са вероятно най-трудни за познаване, защото са най-далеч от сетивата. Освен това най-точни са онези науки, които в най-голяма степен са насочени към първите неща: защото тези, които се изграждат върху по-малък брой начала са по-точни от онези, които включват допълнителни начала – както аритметиката е по-точна от геометрията. Теоретичната наука, която изучава причините, е свързана и с по-добро преподаване, защото преподават онези, които казват причините за всяко нещо. Също така, да се познава заради познанието и да се владее някаква наука заради самата нея е характерно именно за тази наука, която се отнася до предмета, който в най-голяма степен е собствен за науката въобще. Защото онзи, който се насочва към владеенето на науката заради самото него, вероятно ще избере онази наука, която е наука в най-висша степен. Такава обаче е науката, която изследва онова, което е най-собствено за науката изобщо, а най-собствени за науката изобщо са първите неща и причините. Нали останалите се познават поради тях и от тях, а те от своя страна не се познават чрез другите, които са обхванати от тях. Най-първа измежду науките, която особено надминава служещите й, е тази, която знае с каква цел трябва да се прави всяко нещо: а целта е доброто за всяко нещо и изобщо най-доброто в цялата природа.
От всичко казано следва, че въпросното название се отнася до една и съща наука. Тя трябва да изследва първите начала и причини, защото доброто и „онова, заради което” е една от причините. Тя не е свързана с изработването на каквото и да е, и това се знае благодарение на първите, които са се занимавали с философия. Защото хората сега, както и в миналото, са започвали да философстват поради учудването. В началото те са се учудвали на най-очевидните необясними неща, но после постепенно са се заинтересували и от по-значителните. Между тях са промените, свързани с измененията на луната, слънцето и звездите, а и с възникването на вселената.
Този, който се озадачава и учудва, смята, че не знае. Ето защо и всеки, който обича митовете, е в някакъв смисъл философ, защото митът се състои от чудни истории. Щом са започнали да философстват, за да избегнат незнанието, значи са се стремели да овладеят науката заради познанието, а не заради някаква употреба. В полза на казаното свидетелства и следното обстоятелство: едва след като са били налице всички условия, необходими за живот, а също и за забава и развлечение, хората са потърсили този вид умност. Значи е ясно, че не се стремим към нея заради някаква полза. Напротив, също както наричаме свободен онзи, който съществува заради себе си, а не заради някой друг, така и за нея говорим като за единствената свободна наука – тъй като само тя съществува като цел на самата себе си.
Затова би било справедливо да се мисли, че тя не може да бъде притежавана от човек. Защото природата на човека е робска и, както казва Симонид, „само бог би имал този дар”, а човек би трябвало да се стреми към знание, което отговаря на неговите възможности. Ако поетите имат право да твърдят, че божеството е завистливо по природа, то тогава има голяма вероятност то да завижда най-много в този случай и поради това всички хора, които притежават изключително знание, да бъдат нещастни. Но не е допустимо божеството да завижда (аедите лъжат много, както твърди поговорката), нито би трябвало друга наука да се счита за по-достойна от тази, защото най-божествената наука е и най-достойна. Тя е божествена в два смисъла. Първо, божествена наука е тази, която би владял именно бог. От друга страна, това е тази, която би се отнасяла до нещата, свързани с бога. Но само науката, за която говорим, отговаря и на двете условия: защото, както изглежда, богът е измежду причините за всички неща и сам той е някакво начало, а от друга страна такава наука би владял или само бог, или поне преди всичко той. Това е така, защото всички науки са по-необходими от нея, но никоя не е по-добра.
Впрочем нейното придобиване би трябвало да доведе до нещо противоположно на това, от което сме започнали. Защото, както казахме, всички започват от озадачаването дали нещата са наистина така, както изглеждат: както когато става дума за движещи се предмети или за слънцестоянията , или пък за несъизмеримостта на диаметъра . Тези неща изглеждат удивителни за всички, които все още не са установили причината за тях – удивително е, да кажем, че има нещо, което не се измерва дори с най-малката мерна единица. Но все пак трябва да се стигне до противоположното схващане, което, съгласно поговорката, е и по-доброто, а това става тогава, когато се разбере причината. И наистина нищо не би учудило един геометър повече от това, диаметърът да се окаже съизмерим.
И така, вече е казано каква е природата на търсената наука, а също и каква е целта, до която трябва да достигне търсенето и цялото изследване.

III.
Очевидно е, че трябва да се придобие знание за изначалните причини. Това е така, защото казваме, че знаем всяко отделно нещо, само когато мислим, че познаваме първата причина. Думата „причина” обаче се употребява в четири смисъла: а) Казваме, че една от причините е същността или същината (нали въпросът „защо” се свежда до крайното определение, а първото „защото” е причина и начало); б) друга причина е материята и подлежащото ; в) трета е това, откъдето започва движението; г) четвърта е тази, която й противостои, а именно „това, заради което” или доброто (защото то е целта на всяко възникване и движение). За тези неща говорихме достатъчно на лекциите за природата , но все пак е добре да обърнем внимание и на онези, които още преди нас са размишлявали за нещата и са философствали за истината. Ясно е, че и при тях става дума за някакви начала и причини. Настоящото изследване ще има полза, ако разгледа техните мнения: защото така или ще открием някакъв друг род причини, или ще се уверим още повече в съществуването на тези, за които говорим.
Повечето от първите философи смятаха, че начала на всички неща са само онези, които съществуват във вид материя. Те твърдят, че елементът и началото на нещата е това, от което са съставени всички те, от което се появяват най-напред и в което се разрушават накрая, като същността му е устойчива, макар и да се променя в състоянията си. Поради това смятат, че нищо не възниква, нито изчезва, защото тази природа се запазва винаги. По същия начин ние не казваме, че самият Сократ „става”, когато става красив или образован, нито пък че изчезва, когато губи тези свойства . Ето защо те не мислят, че нещо възниква или изчезва: защото винаги има някаква природа, която е една или няколко и докато другите неща възникват от нея, тя самата се запазва. Обаче когато става дума за броя и вида на това начало, мненията на философите се различават.
Така Талес, който е начинател на този вид философстване, твърди че такъв елемент е водата (затова и казва, че земята е върху вода). Вероятно той е предположил това, защото е забелязал, че онова, което подхранва всички същества, е влажно и че самата топлина възниква от влажното и живее с него. А това, от което възниква кое да е нещо, е начало на всичко. Причината за неговото схващане е такава, но то се дължи и на това, че спермата на всички живи същества по природа e влажна, а водата е начало на природата на влажните неща.
Някои мислят, че и най-древните автори, които първи са мислели за божественото и са живели далеч преди днешното поколение, са споделяли това схващане : защото според тях Океан и Тетида са родители на пораждането, а боговете се кълнат във водата, наречена от поетите Стикс . Обаче най-старото е най-уважавано, а най-уважаваното е това, в което се кълнем. Дали това мнение за природата наистина е толкова древно, не е ясно, но все пак се твърди, че относно първата причина Талес е мислел така. Но едва ли някой би поставил Хипон редом с тези автори: неговите мисли са твърде повърхностни.
Анаксимен и Диоген поставят въздуха преди водата и приемат, че от простите тела той най-вече е начало. Според Хипас от Метапонт и Хераклит от Ефес това е огънят: а Емпедокъл приема за начала и четирите, като прибавя на четвърто място след споменатите и земята. Той твърди, че те са устойчиви и никога не възникват, а само се изменят, като стават по количество повече или по-малко и се събират в едно или се разделят от това едно. Анаксагор от Клазомене пък, който, макар и по-възрастен от Емпедокъл, е започнал заниманията си с тези неща по-късно от него, твърди, че началата са безкраен брой. Според него почти всички хомеомерии (подобно на водата или огъня) възникват и изчезват само чрез събиране и разделяне: в друго отношение обаче те нито възникват, нито изчезват, а остават вечни.
В резултат на всичко това би могло да се помисли, че единствената причина е тази, за която се казва, че е във вид на материя: и като следвали този път, самият предмет ги водел и ги принуждавал да търсят. Дори и всяко пораждане и разрушение да има в основата си един или повече елементи, то все пак защо това се случва и каква е причината? Защото не самото подлежащо е това, което изменя себе си: искам да кажа, че дървото и медта не стават сами причина за промяната на кое да е от тях, и нито дървото прави легло, нито медта статуя, а има нещо друго, което да е причина за промяната им. Да се търси това означава да се търси и друго начало, а то е, както ние бихме казали, онова, откъдето започва движението.
Онези философи, които първи се бяха заели с подобни изследвания и твърдяха, че подлежащото е едно, не бяха обезпокоени от тази трудност. Но някои от тях, които говорят за него като за едно, казват (сякаш победени от собственото си изследване), че едното е неподвижно, и че цялата природа също е неподвижна: и то не само по отношение на собственото й пораждане и разрушение (това е древно твърдение и се приема от всички), но и по отношение на всяка друга промяна. Това е един възглед, характерен за тях. Никой от тези, които твърдяха, че Вселената е единна, не забеляза друга причина освен тази, с изключение може би на Парменид – и то дотолкова, доколкото прие, че не само едното е причина, но в известен смисъл съществуват две причини. Онези обаче, които приемат повече причини, като топлото и студеното или огъня и земята, имат по-добра възможност да обяснят нещата: защото в разсъжденията си те приписват на огъня задвижваща природа, а на водата, земята и другите като тях – противоположното.
Мислителите, за които говорихме, предложиха такива начала. Те бяха последвани от други, които, както вече се изразихме, сякаш принудени от самата истина, потърсиха следващо начало, тъй като досегашните не бяха достатъчни за да обяснят пораждането на природата. Защото надали огънят, водата или кое да е друго подобно нещо може да е причина нещата да са устроени добре и красиво. Вероятно и самите тези философи не са мислели така. При това е неприемливо да се мисли, че нещо толкова величествено е възникнало случайно и от само себе си. Ето защо онзи, който каза, че съществува ум и в живите същества, и в природата, и че този ум е причина за света и за целия порядък, се оказа сякаш единствен трезв сред всички други, които говореха просто напосоки. Сигурни сме, че това схващане е развито от Анаксагор. Споменава се обаче, че преди него за същото е говорил Хермотим от Клазомене. Онези философи, които споделяха това схващане, посочиха причината за благоустрояването като начало на нещата изобщо, и то именно такова начало, от което възниква движението им.

IV.
Може да се предположи, че първият, който е потърсил подобно нещо е бил Хезиод, както и всеки друг, който би поставил любовта или желанието като начало на нещата. Така е при Парменид, защото, докато изследва възникването на вселената, казва:
„Ерос пръв от всички богове създаде тя”
Хезиод от своя страна казва така:
„няма съмнение, Хаос възникнал е най-напред, после
Гея с широката гръд…
още и Ерос – между боговете безсмъртни най-хубав…”,
тъй като е необходимо в нещата да има някаква причина, която да ги задвижи и събере. Кой мислител пръв е изказал тази хипотеза е въпрос, чието решение засега ще отложим.
Очевидно е обаче, че в природата има и неща, противоположни на добрите: че няма само порядък и красота, но и безредие и грозота, и че лошите и пренебрежими неща са повече от добрите и красивите. Ето защо един мислител въведе като начала Обичта и Раздора, та всяко от тях да е причина за споменатите противоположности. Ако мисълта на Емпедокъл бъде проследена и се обърне внимание на смисъла, а не на странния начин, по който той се изразява , ще стане ясно, че според него Обичта е причина за добрите неща, а Раздорът – за лошите. Бихме имали основание да твърдим, че Емпедокъл казва, и то за пръв път, че начала са лошото и доброто – тъй като причина за всички добри неща е самото добро.
И така, ние твърдим, че всички тези философи до това време са използвали две от причините, които посочихме в изложенията за природата, а именно материята и онова, откъдето започва движението. Те обаче са правели това по неопределен и неясен начин, също както се сражават необучените: защото и те, движейки се насам-натам, нанасят често добри удари, но не благодарение на военно знание. Така е и при тези мислители, които като че не знаят това, за което говорят – защото се вижда, че в размислите си, ако се изключат отделни случаи, те почти не използват откритите от тях самите причини.
Анаксагор, когато обяснява възникването на света, си служи с Ума като с изкуствено приспособление , и привлича това обяснение тогава, когато се затруднява относно нещо, което съществува по необходимост. В останалите случаи той посочва като причина всичко друго, но не и Ума. Емпедокъл си служи със своите причини повече, но недостатъчно, а и не всякога намира непротиворечиво обяснение. При него твърде често се оказва, че Обичта разделя, а Раздорът обединява. Например: когато вселената се разделя на елементи под действието на Раздора, тогава огънят, както и всеки от другите елементи се събира в едно, и обратно, когато благодарение на Обичта те се събират в едно, частите на всяко нещо по необходимост отново се разделят.
За разлика от предшествениците си Емпедокъл въведе разделението на причините, като предположи, че началото на движението не е едно, а са различни и противоположни. Освен това той пръв каза, че така наречените елементи, които са във вид на материя, са четири. Но той не си служи и с четирите, а като че ли само с два – от една страна с огъня сам по себе си, а от друга, с противопоставените му земя, въздух и вода, които сякаш са от една природа. Всичко това може да се разбере, ако се разгледат стиховете му. И така, според нас той е посочил толкова начала и го е направил по този начин.
Левкип и неговият приближен Демокрит казват, че елементи са пълното и празното и наричат едното съществуващо, а другото – не-съществуващо. От тях пълното и плътното е съществуващо, а празното и разреденото – не-съществуващо (поради това и смятат, че съществуващото не е в по-голяма степен от не-съществуващото – защото тялото не е в по-голяма степен от празното). Според тях тези елементи са причина за нещата като материя. И както някои смятат, че подлежащата същност е една и показват, че всичко останало възниква чрез нейните състояния (след като са приели, че разреждането и сгъстяването са начала на измененията), така и те смятат, че разликите са причина за останалите неща. Те казват, че тези разлики са три: форма , ред и положение; защото съществуващото се различавало само по „очертание” „съприкосновение” и „наклон”. От тези термини „очертание” означава форма, „съприкосновение” – ред, а „наклон” – положение. Ето пример за това: Р се различава от N по форма, AN от NA по ред, а N от Z – по положение. Колкото до движението – какъв е неговият източник и как принадлежи на нещата, този проблем те го отминаха небрежно, подобно на останалите мислители.
И така, струва ни се, че в изследването върху тези две причини предишните философи са стигнали дотук.

V.
По времето на тези мислители, а и по-рано, се появиха така наречените питагорейци . Те първи се заеха да развиват математиката и тъй като имаха такава подготовка, предположиха, че началата на математиката са начала и на всички неща. Но в математиката първо място естествено заемат числата и те, изглежда, виждаха в тях немалко подобия на съществуващите и възникващите неща, и ги виждаха повече в тях, отколкото в огъня, земята и водата. Те разглеждаха едно свойство на числата като справедливост, друго – като душа и ум, трето – като сгоден случай, с една дума всяко от тези и останалите неща мислеха по такъв начин. Те виждаха, че свойствата и съотношенията на музикалните хармонии са числови, а също че и другите неща явно уподобяват природата си на числата. След като числата се оказваха първото нещо в цялата природа, те сметнаха, че елементите на числата са елементи на всички съществуващи неща и че цялото небе е хармония и число. Те събираха и сравняваха всички числови съотношения и хармонии, за които можеха да докажат, че съответстват на измененията и частите на небето и изобщо на устройството на света. Ако пък някъде нещо липсваше, те натъкмяваха данните заради последователността на теорията си. Ето един пример. Смята се, че декадата е нещо съвършено и обхваща в себе си цялата природа на числата. Поради това те твърдят, че телата, които се движат в небето, са десет. Но тъй като се виждат само девет, те въвеждат и десето, което наричат антиземя . За тези неща сме говорили по-подробно другаде: но сега се занимаваме с тях, за да видим какви са началата, приети от питагорейците и как те съответстват на посочените дотук. Те изглежда смятат, че числото е начало на съществуващите неща като материя, но също и като свойство и състояние. Елементите на числото пък, казват, са четното и нечетното, като от тях първото е безпределно, а второто – определено. Единицата е и от двете – защото е и четна и нечетна: числото е от единицата, а от числата, както се каза, е цялото небе .
Други питагорейци твърдят, че началата са десет – става дума за така наречените начала „по съответствие”. Това са: граница-безгранично, нечетно-четно, едно-множество, дясно-ляво, мъжко-женско, неподвижно-подвижно, право-криво, светлина-мрак, добро-зло, квадрат-разностранна фигура. По всяка вероятност този възглед е принадлежал и на Алкмеон от Кротон, като или той е възприел това учение от тях, или те – от него. Нали Алкмеон е съвременник на остарелия Питагор и се изразява приблизително като тях: той казва, че повечето от нещата в човешкия свят са по двойки, но не говори като тях за определени противополагания, а за какви да е, като бяло-черно, сладко-горчиво, добро-зло, голямо-малко. За останалите обаче говори неопределено, докато питагорейците посочват колко и какви са противоположеностите. От техните възгледи не може да се извлече нищо повече от това, че началата на съществуващото са противоположности: но колко са тези начала и какви – за това трябва да се отнесем само към питагорейците. Как бихме могли да ги свържем с посочените дотук причини? Техният начин на изразяване не е ясен, но все пак изглежда, че според тях елементите са във вида на материята: казват, че същността е тяхно съчетание и е изградена от тях, сякаш те са налични вътре в нея.
Тези примери са достатъчни за да разберем онези древни мислители, според които елементите на природата трябва да са повече от един. Наистина има някои, които твърдят, че Всичкото може би е по природа едно, но те не си приличат нито що се отнася до подредеността на теорията им, нито що се отнася до съгласуването й със самата природа. Да говорим за тях не би съответствало на настоящата ни задача, а тя е да се изследват причините. В схващанията си тези мислители се различават от някои философи на природата, които най-напред приемат, че съществуващото е едно, а после пораждат всичко останало от това едно, като че ли то е негова материя. Защото, когато обясняват пораждането на Всичкото, онези прибавят и движението, докато тези твърдят, че то е неподвижно: толкова може да се каже за тях във връзка със сегашното изследване. Изглежда, че Парменид се е занимавал с едното, което е такова според логоса, докато Мелис разглежда едното по материя: затова и Парменид казва, че то е ограничено, а Мелис – че е неограничено. Ксенофан пък, който пръв от тях се е замислил по въпроса за едното (казва се, че Парменид бил негов ученик), не е изяснил нищо, а и явно не е имал отношение към разбирането за природата, поддържано от другите двама. Той просто се е замислил за света като цяло и затова казва, че едното е бог. Както казахме, всички те трябва да бъдат отминати при разглеждането на настоящия проблем. Това се отнася особено за Ксенофан и Мелис, които разсъждават малко грубовато. Явно Парменид е забелязвал нещо повече: той твърди, че няма никакво несъществуващо наред със съществуващото и така по необходимост приема, че съществуващото е едно и няма нищо друго (за това сме говорили с повече яснота в лекциите за природата). Но все пак, тъй като е трябвало да отчита и явленията, той е стигнал до извода, че едното съществува съгласно логоса, а многото – съгласно сетивността. Ето защо е приел две начала и две причини – топло и студено (все едно, че говори за огън и земя). От тях той съотнася топлото със съществуващото, а другото – с несъществуващото.
И така, ето какво получихме от казаното дотук и от мъдрите хора, които вече са обсъдили разумно тези въпроси. От първите мислители сме наследили предположението, че началото е телесно (вода, огън и подобни тела), като едни от тях считат, че това телесно начало е едно, а според други – че са повече. Всички те мислят, че началата са във вида на материята. След като са приели тази причина, някои добавят и друга, отнасяща се до това, „откъде е” движението: по същия начин според едни от тях тя е една, а според други – две. До времето на италийските мислители и като изключим тях, философите се изразяваха смътно за тези неща, освен че, както казахме, ползуваха в теориите си две причини: за едната от тях, а именно, откъде е движението, едни казват, че е една, а други – че са две. Най-сетне питагорейците посочиха също две причини, но добавиха и още нещо, което е характерно само за тях. Те мислеха, че определеното, безпределното и едното не са някакви различни природи, подобно на огъня, земята или други такива, но че самото безпределно и самото едно са същност на нещата, на които се приписват : и затова числото е същност на всички неща. За тези неща те се изразяваха така, като при това започнаха да говорят относно „що”-то и да го определят, но подходът им беше твърде опростен. Те даваха повърхностни определения и приемаха за същност на определяното това, на което най-напред би принадлежало даденото определение. Това е, да речем, да се мисли, че двойно и диада е едно и също нещо, защото двойното принадлежи най-напред на “две”- те. Но по всяка вероятност двойното и диадата не са едно и също нещо : ако не е така, би се оказало, че едното е много – и точно такова беше следствието, до което стигнаха.
Това е, което може да се научи от първите мислители и от живелите непосредствено след тях.

VI.
След философиите, за които говорихме, започнаха заниманията на Платон. В много отношения той ги следваше, но философията му съдържаше и особености, които я отличаваха от тази на италийците. В младостта си беше общувал първо с Кратил и се придържаше към Хераклитовите схващания за това, че всичко сетивновъзприемано тече и за него не може да има знание. Това убеждение той запази и по-късно. Колкото до Сократ, той не се интересуваше от природата като цяло, а размишляваше по етически въпроси, като при това търсеше общото и пръв насочи вниманието си към определенията. Платон се присъедини към него с убеждението, че при даването на определения се търси знание за нещо, което не е сетивно. Защото, смяташе той, не би било възможно да има общо определение за сетивните неща, след като те непрекъснато се изменят. И така, той нарече идеи нещата, до които се отнасят определенията. Според него сетивните неща съществуват отделно и се наричат съобразно с идеите, защото повечето от нещата, които имат едни и същи имена, съществуват по причастност към ейдосите . Но когато говори за причастност, той не внася нищо ново, освен една промяна на името, защото и питагорейците казват, че нещата съществуват благодарение на подражанието си на числата. Според Платон те съществуват благодарение на причастността си към тях, което е просто смяна на думата. В какво точно се състои тази причастност или подражание е нещо, което те оставиха за по-нататъшно изследване.
При това той твърди, че освен сетивните неща и ейдосите съществуват още и математическите неща, които са между тях. Те се различават от сетивните, с това, че са вечни и неподвижни, а от ейдосите – по това, че са много и подобни, докато всеки ейдос поотделно е единствен.
След като приел, че ейдосите причиняват останалите неща, от това последвало, че техните елементи ще са елементи и на всички съществуващи неща. Той посочва за начала като материя Голямото и Малкото”, а като същност – едното, защото числата съществуват благодарение на тях и на причастността си към едното. Това, че едното е същност и че няма нищо друго, което да може да се нарече „едно” освен него, е възглед, чрез който той се приближава до питагорейците. Същото се отнася и за схващането, че числата са причина за същността на другите неща. Възгледите, които собствено му принадлежат, са, от една страна, замяната на безкрайното като едно с неопределената диада, и, същевременно, приемането, че безкрайното се състои от Голямо и Малко . Освен това той казваше, че числата съществуват отделно от нещата, докато според питагорейците самите неща са числа: те не поставят математическите неща между сетивните и техните образци . Отделянето на едното и числата от нещата, което го отличава от питагорейците, както и въвеждането на ейдосите станаха възможни благодарение на логическите му изследвания (тъй като предишните философи не се занимаваха с диалектика). Колкото до схващането, че диадата е друга природа, то се дължеше на това, че той успешно обясняваше пораждането на числата – с изключение на първите – от нея, като от някакъв екмагейон.
Но това не е приемливо, защото в действителност става обратното. Платонистите мислят, че от материята възникват много неща, докато ейдосът ражда само веднъж. Изглежда обаче, че от дадено количество дървен материал се прави една маса, докато този, който придава формата, макар и да е един, прави много маси. В същото съотношение се намират мъжкото и женското: при сношаването им последното се опложда само веднъж, докато мъжкото опложда много женски. Ето тези неща са подражание на началата, за които стана дума.
Това са решенията, които Платон даде на изследваните от нас въпроси. От казаното става ясно, че той е използвал само две причини – „що е” и материалната причина, тъй като ейдосите са причини за „що-то” на останалите неща, а “едното” е причина за ейдосите. Той се опитваше да изясни и коя е подлежащата материя, към която се отнасят ейдосите в случая със сетивните неща, а от друга страна коя е онази, към която се отнася едното: в този случай това са ейдосите. Според него тази материя е диадата – Голямото и Малкото. Най-сетне той отдаде причината за доброто и лошото: на всеки от елементите – съответна причина. Както казахме, по този път вървяха и някои от предишните философи като Емпедокъл и Анаксагор.

VII.
Ние обсъдихме накратко и в общи черти кои и как са говорили до този момент за началата и за истината. Намереното в техните теории показва, че никой от онези, които са мислили за начала и причини, не е излязъл извън посоченото от нас в лекциите за природата. Явно е, че всички са се занимавали именно с тях, макар и колебливо и без нужната яснота. Изглежда, че някои от тях схващат началото като материя, независимо от това, дали приемат, че то е едно или повече и дали е тяло или безтелесно. Така например Платон говори за Голямото и Малкото, някои от италийците – за безпределното , Емпедокъл – за огън, земя, вода и въздух, Анаксагор – за неограничеността на хомеомериите. Всички те търсят такава причина: същото се отнася и за онези, които посочват само въздух или само огън, или вода, или пък нещо, което е по-гъсто от огън, но по-рядко от въздух (защото според някои първият елемент е именно такъв). И така, тези се насочиха към тази причина, докато други се питаха и откъде е началото на движението: сред тях са онези, които определят като начала Обичта и Раздора, Ума или Ероса. Относно същината и същността обаче никой не е казвал нищо ясно, макар и онези, които предположиха съществуването на ейдосите, да се бяха приближили най-много към това. Според тях ейдосите не са като материя за сетивните неща, нито пък едното е материя за ейдосите: също така те не смятат, че от тях или от едното е възникнала причината за движението. Напротив, те мислят, че ейдосите и едното са причина по-скоро за неподвижността и покоя, като ейдосите дават на всяко от другите неща същината, а същината на ейдосите се дава от едното. Що се отнася до целта на действията, промените и движенията, те по някакъв начин я наричат причина, но не говорят за нея като нас, нито определят каква е природата й. Тези, които говорят за Ум или Обич, схващат подобен вид причини като добро, но не казват, че нещо съществува или става заради тях, а твърдят, че движенията започват от тях. Също и онези, които казват, че едното или съществуващото имат такава природа , мислят, че то е причина за същността, но не и че нещо съществува или става заради него. В такъв случай излиза, че те и приемат и не приемат доброто за причина: те не смятат, че то е такова в абсолютен смисъл, а само случайно. Същевременно като че ли всички свидетелстват в полза на правилността на нашето схващане за броя и вида на причините, тъй като никой от тях не успява да открие някаква причина извън тези, които посочихме ние. И така ясно е, че началата трябва да се търсят по този начин, по който ние ги търсим, или поне приблизително така.
Вече казахме какви са били възгледите на тези философи и какво са мислели за началата. Това, което ни предстои да разгледаме сега, са възможните трудности, които възникват при поддържането на такива схващания.

VIII.
Онези, които приемат Всичкото за единно и дадена единна природа и я схващат като телесна и притежаваща величина материя, очевидно грешат в много отношения. Те приемат единствено елементите на телата, а не и тези на безтелесните, макар че безтелесни неща съществуват. Ето защо, когато се опитват да посочат причините за пораждането и унищожението, и разсъждават относно природата на нещата, те премахват причината за движението. Те грешат и в това, че не смятат същността и „що-то” за причина. Най-сетне те твърде лесно посочват за начало кое да е от простите тела освен земята, без да помислят внимателно как става взаимното пораждане на елементите, а именно на огъня, земята, водата и въздуха. Защото едни възникват от смесване помежду си, а други – от разграничаване и това има голямо значение, за да се определи кой елемент е пръв и кой – следващ. Донякъде изглежда приемливо, че най-основният трябва да бъде онзи елемент, от който възникват останалите, като това би ставало най-напред чрез смесване: а такова би било онова тяло, което е най-нежно и с най-малки частици. С тази теория се съгласува най-вече възгледът на онези, според които начало на всичко е огънят, но и всички останали философи приемат, че основният елемент трябва да е такъв. Поради това никой, който смята, че основният елемент е един, не е посочил земята – очевидно защото частиците й са твърде големи. Затова пък всеки от останалите три елемента е намерил своя защитник. Едни смятат, че това е огънят, други – водата, трети – въздухът (а защо никога не говорят за земята, както правят повечето хора? Това схващане е старо и разпространено – прието е да се казва, че всичко е земя, а и Хезиод твърди, че първа от телата се е появила земята ). Но съгласно тази теория би било грешка за основен елемент се посочи нещо друго освен огъня, или да се предположи, че този елемент трябва да е по-гъст от въздуха, но по-разреден от водата, това. Ако обаче това, което възниква по-късно, е първо по природа, а узрялото и съчетаното е по-късно с оглед на появата си, тогава трябва да е обратното: би следвало водата да е преди въздуха, а земята – преди водата. По повод мислите на онези, според които причината трябва да е една, а именно посочената от нас, казаното е достатъчно. Положението остава същото и тогава, когато се предположи, че елементите са повече, както прави Емпедокъл, според когото материята се състои от четири тела. Неговата теория по необходимост съдържа същите трудности, които изброихме досега, но също и някои други, характерни само за нея.
Щом като елементите възникват един от друг, очевидно огънят и земята не остават неизменни като едно и също тяло (за тези неща стана дума и в лекциите за природата). Освен това не можем да смятаме, че Емпедокъл е говорил вярно, нито пък съвсем убедително относно това, дали причината за движението на нещата е една или са две. Изобщо, на мислещите по този начин им се налага да отричат всякакво изменение: защото нито от топлото може да възникне студено, нито от студеното – топло. Най-сетне какво е онова, което ще търпи тези противоположности? И коя ще е единствената природа, която става и огън, и вода? Емпедокъл впрочем отрича, че такава природа съществува.
Нека сега да разгледаме схващанията на Анаксагор. Ако приемем, че той говори за два елемента, ще се приближим достатъчно до това, което в действителност е искал да каже. Сам той не го е изразил ясно, но несъмнено би се съгласил с онзи, който успее да изложи смисъла на твърденията му. Да се твърди, че в началото всичко е било смесено е неуместно по различни причини и особено защото от това следва, че нещата би трябвало да са предсъществували тази смесеност в несмесено състояние. Друго възражение е, че не всяко нещо може да се смесва с кое да е друго. И още: оказва се, че измененията и съпътстващите свойства биха могли да се отделят от същностите (защото едни и същи неща се смесват и се отделят). И все пак, ако думите му се проследят внимателно и това, което иска да каже, се схване добре, ще разберем, че той е говорил в достатъчно съвременен дух. Защото е ясно, че щом тогава не е имало нищо отделено, не е възможно да се каже нищо истинно и по отношение на така съществувалата същност: искам да кажа, че тази смес не е могла да бъде нито бяла, нито черна, нито сива, или пък да е с някакъв друг цвят, следователно би била по необходимост безцветна, защото иначе би имала някой от тези цветове. Ако продължим разсъждението си, ще се окаже, че тя не би имала и никакъв вкус, нито някое друго то подобните свойства: тя не би могла да бъде такава или толкова голяма, и изобщо не би могла да бъде нещо. В противен случай за нея би се отнасял някой от отделните ейдоси, а това би било невъзможно, ако наистина всичко е било смесено. Иначе ейдосът би се проявил, а той твърди, че всичко е било смесено, освен Ума, който единствен бил несмесен и чист. Оттук той ще бъде принуден да посочи за начала “едното” (защото именно то е просто и несмесено) и “другото”, както наричаме неопределеното, което още не е станало определено и причастно към някакакъв ейдос. Накратко казано, Анаксагор не говори нито правилно, нито ясно, но се стреми да каже нещо, което е близко до схващанията на мислителите след него и до онова, което изглежда вярно сега.
Тези философи се занимават само с разсъждения, засягащи пораждането, унищожението и движението – защото търсят началата и причините, доколкото те имат отношение към същността, подложена на промени . Разбира се, онези, които теоретизират относно всичко съществуващо и приемат, че едни неща са сетивни, а други – несетивни, насочват мисълта си и към двата рода. Поради това си струва да се занимаем и да видим какво добро или не толкова добро са казали те с оглед на сегашното ни изследване.
Така наречените питагорейци употребяват в своята теория по-особени начала и елементи, отколкото философите на природата. Причината е, че те не извлякоха началата си от непосредственото наблюдение на сетивните неща: защото математическите неща, с изключение на тези, които се изучават от астрономията, са лишени от движение. Това обаче не им пречи да размишляват за природата и да изследват всичко, свързано с нея. Те обясняват пораждането на небето и изработват описания на неговите части, изменения и действия, и, сякаш в съгласие с останалите философи на природата, употребяват своите начала и причини за обяснението именно на тези неща, като че ли съществуващото не надхвърля границите на сетивното и се обхваща изцяло от така нареченото небе. Но, както казахме, причините и началата, които те посочват, са достатъчни, за да се премине към знание и за по-висши неща. Впрочем, те са по-подходящи именно за такава теория, отколкото за обяснение на природата. Но питагорейците не казват как ще се обясни движението, ако приемем, че съществува само граница и безгранично, и нечетно и четно: нито пък как може да има пораждане и унищожение без движение и промяна. Така не се обяснява нищо за движещите се по небето тела. И още: ние бихме могли просто да се съгласим, че чрез тези начала се обяснява съществуването на големина, или пък това би могло да се докаже: но как ще се обясни това, че едни тела са леки, а други имат тежест? Защото от това, което допускат и утвърждават, става ясно, че те говорят и за математическите, и за сетивните неща. Затова не казаха нищо за огъня, земята и другите подобни тела, и аз мисля, че това е така, защото те изобщо нямат никакъв собствен възглед за сетивните неща. Как да се приеме, че числото и неговите свойства са причина за нещата които са и са ставали и преди, и стават и сега на небето, след като няма никакво друго число, освен това, от което е съставен светът? Понякога, според тях, на едно определено място се намират Мнението и Удобният случай, а пък малко по-нагоре или по-надолу е Несправедливостта и Разделението, или Смесването: доказателството им за това е, че всяко едно от тези неща е число. И ако се окаже, че в тази област вече има множество величини, образувани от числови отношения поради това, че тези свойства на числото са свързани с различни места, тогава дали това на небето е същото число, за което приемаме, че е нещо такова или пък е друго, съществуващо наред с него? Защото Платон казва, е друго: впрочем и той мисли, че тези величини, както и техните причини, са числа, но мислимите числа причиняват, докато тези са сетивни .

IХ.
Вече можем да спрем разглеждането на питагорейските възгледи: разсъжденията, които направихме дотук, са достатъчни. Нека сега се обърнем към схващанията на тези философи, които приеха, че идеите са причини. Когато се опитаха да намерят причините за нещата, те решиха да въведат други, равни по брой на тях. Това е все едно някой да се опита да преброи определено количество единици и след като не успее, да реши, че ако увеличи броя им, ще може. Оказва се, че ейдосите са равни по брой или поне са не по-малко от нещата, чиито причини те търсят и от които преминават към ейдосите: защото твърдят, че за всяко отделно нещо има и някакво едноименно с него и наред със същностите (както и едното, което обхваща много ейдоси) – както при нещата тук, така и при вечните.
Както и да доказваме, че ейдосите съществуват, не можем да бъдем убедителни. В някои случаи не възниква силогизъм по необходимост: в други обаче се оказва, че съществуват ейдоси и за неща, за които не сме допускали, че това е възможно. Ако се съобразим с аргумента „от знанията”, излиза, че има ейдоси за всички неща, за които има и знание . От друга страна, съгласно принципа „едно върху много” би трябвало да има ейдоси и за отрицанията . А съгласно възможността да се мисли нещо унищожено, би трябвало да има ейдоси и за унищожимите неща – защото има представа за тях . Сред още по-обработените аргументи има такива, които допускат съществуването на идеи за отношенията (на нас обаче ни се струва, че те не образуват самостоятелен род ): други пък въвеждат „третия човек” . Впрочем оказва се, че самите аргументи, обосноваващи съществуването на ейдосите, ни задължават да се откажем от неща, на чието съществуване ние държим повече, отколкото на съществуването на тези ейдоси. Защото се оказва, че не диадата, а числото би трябвало да е първо, а също и че отношението би трябвало да има предимство пред нещото само по себе си. Накратко казано, потвърждават се неща, които показват, че онези, които възприеха теорията за идеите, бяха принудени да достигнат до противоречие със собствените й начала.
И още: от основанията, които ни убеждават в съществуването на ейдосите следва, че ейдоси ще има не само за същностите, но и за много други неща. Това е така, защото мисълта е една и съща, както когато се отнася до същностите, така и когато се отнася до други неща. Също и науките не са науки само за същността, но и за други неща : и в тази връзка се оказват верни хиляди други твърдения. Но ако се обърнем към логическата необходимост, пък дори и към мнението на самите последователи на тази теория, ще видим, че ако ейдосите допускат нещата да участват в тях, тогава ще има ейдоси само за същностите. Защото нещата не са причастни към тях по случайност, но трябва да са причастни към всеки ейдос дотолкова, доколкото той не се казва за някакво подлежащо . Имам предвид следното. Ако нещо е причастно към „самата двойност”, то ще е причастно и към вечното, но като съпътствие: защото вечното е присъщо на двойното само като съпътстващо свойство. Така че ейдосите ще бъдат същност. Думата „същност” от своя страна означава едно и също нещо тук и отвъд : иначе какво би означавало твърдението, че съществува нещо, независимо от нещата тук и то е „едното върху многото”. Та ако идеите и нещата, които са причастни към тях, имат един и същ ейдос, тогава ще има и нещо общо между тях: защото на какво основание това, “нещо да е диада” ще означава едно и също при унищожимите диади спрямо многото, но вечни, а не при самата нея спрямо някаква друга? Но ако те нямат един и същ ейдос, тогава биха били просто хомоними и това би било все едно някой да нарече човек и Калий и едно дърво, без иначе да забелязва нещо общо между тях.
Най-голямо недоумение предизвиква въпросът какво допринасят ейдосите за обяснението на тези сетивни неща, които съществуват вечно , или пък за онези, които възникват и изчезват? Те не им причиняват нито някакво движение, нито промяна. Освен това не помагат и за знанието относно другите неща, след като не са същност на нещата тук: защото ако бяха, щяха да бъдат в тях . И още: щом като не са налични в това, което им е причастно, те не поддържат и съществуването му: защото ако бяха налични в нещата тук, може би щяха да изглеждат като причини, както бялото, което, след като се смеси с предмета, е причина той да е бял. Това твърдение беше изказано първо от Анаксагор, после от Евдокс, и някои други, но то е лесно опровержимо, защото не е трудно да се посочат много невъзможни следствия, произтичащи от него. Истината е, че другите неща не могат да са „от” ейдосите в нито един от обикновените смисли на „от”. Да се говори, че те са образци и че останалите неща участват в тях е безсъдържателно и не е нищо повече от поетическа метафора. Защото кое е онова, което произвежда, следвайки идеите? Напълно е възможно нещо да бъде и да става подобно на друго, без непременно да му подражава. Например: независимо от това дали Сократ съществува или не, пак е възможно да се роди някой, подобен на Сократ, а това е вярно също и в случай, че Сократ е вечен. При това ще бъде необходимо да има повече от един образец, а следователно и повече от един ейдос за едно и също нещо. Така например за човека образци ще бъдат тези за животно и двукрако, но също и човекът сам по себе си. И още: ейдосите биха били образци не само за сетивните неща, но и за самите себе си, както родът е образец за видовете си като техен род. Тогава образец и изображение би било едно и също. И още: изглежда невъзможно същността да е отделна от това, на което е същност. Тогава как идеите като същности на нещата биха били отделни? Във „Федон” се говори така, сякаш идеите са причина и за битието и за ставането. Но дори и ейдосите да съществуват, причастните на тях неща не могат да възникнат без източник на движение; от друга страна пък възникват неща, за които не смятаме, че съществуват ейдоси – например дом или пръстен. При това положение става ясно, че и всички останали неща биха могли да са и да стават по същите причини, по които са и стават току-що посочените.
И още: ако ейдосите са числа, как могат да бъдат причини? Дали защото нещата са други числа, както ако кажем: това число е човек, това пък – Сократ, а това – Калий? Но защо идеалните числа ще са причина за тукашните? Предположението, че едните са вечни, а другите – не, не променя нищо. Ако пък нещата тук са числови съотношения, каквото е, да кажем, музикалната хармония, очевидно трябва да има нещо, от което те да се образуват в резултат на съотношенията в него. В случай, че това е материята, тогава и самите числа ще са някакви съотношения на едно нещо към друго. Ето пример. Ако Калий е съотношение между числата на огъня, водата, земята и въздуха, тогава и ейдосът [за Калий] също ще бъде число от няккави други подлежащи. Значи и човекът сам по себе си, независимо дали е някакво число или не, все пак ще е числово съотношение на някакви неща, а не просто число, и поради това никоя идея не би трябвало да е число.
И още: от много числа наистина се получава едно число, но как от много ейдоси ще се получи един ейдос? Ако пък числото не е съставено от идеалните числа, а от елементите им, както е в мириадата, в какво отношение влизат монадите? Ако те са от един вид, от това ще произтекат много неприемливи следствия. Също ще е, ако не са от едни вид – все едно дали те ще са различни помежду си в едно число, или пък всички от едно число ще са различни от всички останали. Впрочем в какво ще се различават, при положение, че са неподатливи на изменение? Всички тези следствия са неприемливи и се намират в противоречие с разума. При това ще се окаже необходимо да се приеме съществуването на друг род число (за което се отнася аритметиката), а също и съществуването на всички неща, които някои наричат междинни. Но по какъв начин съществуват и от какви начала са произлезли те? И защо ще бъдат между нещата тук и онези там ? Също така всяка от монадите в диадата ще бъде от някаква предишна диада, а това е невъзможно.
Защо числото като сбор от единици е едно? Освен това, ако монадите са различни, би трябвало да разсъждаваме като тези, които твърдят, че съществуват два или четири елемента: защото никой от тях не нарича елемент общото – например тялото, говори за огън и вода, независимо от това, дали между тях има нещо общо, каквото е тялото или не. Същевременно се твърди, че едното е хомеомерно, както са хомеомерни огънят и водата. Ако това е така, то числата не биха могли да бъдат същности. При това положение се разбира, че ако съществува някакво „едно”, което да е начало, то тази дума „едно” би имала няколко значения: обратното е невъзможно. Ако се стремим да сведем същностите до началата, ще трябва да приемем, че дължините се състоят от „кратко” и „дълго”, които са някакъв вид „малко” и „голямо”. Тогава равнината ще се състои от широко и тясно, а тялото – от дълбоко и плитко. Но как равнината ще съдържа линия или пък обемното – линия и равнина? Нали „широкото” и „тясното” са различен род от „дълбокото” и „плиткото”? След като в тях няма дори число (защото „многото” и „малобройното” също са различен род в сравнение с тях), ясно е, че и нищо от по-високите родове няма да е налично в по-ниските . Също така не може да се мисли, че „широкото” е род, в който „дълбокото” да се съдържа като вид – защото тогава тялото би било някаква равнина. Откъде биха се появили и точките, за да присъстват в посочените неща? Впрочем Платон оспорваше, че съществува род на точките под предлог, че той е нещо, прието само в геометрията и го наричаше начало на линията (като при това често допускаше съществуването на неделими линии). Необходимо е обаче да съществува някаква граница на линиите, така че щом се приема съществуването на линия, това налага да се приеме и съществуването на точка .
Задачата на мъдростта е да търси причината за видимите неща: но се оказва, че ние сякаш сме изоставили този въпрос, щом като не казваме нищо за причината, откъдето е началото на промяната. Същевременно, като мислим, че посочваме тяхната същност, казваме, че съществуват други същности, но не можем да обясним смислено как тези “други” са същности и на тукашните неща. Както вече казахме, това, да са „причастни”, не означава нищо. Ейдосите не се отнасят по никакъв начин дори до това, което виждаме, че е причина в науките и благодарение на което всеки ум и всяка природа действуват: а това е причина, за която казваме, че е едно от началата. Стигна се дотам, че за днешните мислители математиката зае мястото на философията, макар и да казват, че самата математика би трябвало да се изучава заради някаква друга цел.
Освен това подлежащата същност, която те наричат материя, би могла да се стори някому твърде математична и да бъде по-скоро нещо, което се казва за същността и материята, или е тяхно видово отличие, а не материя. Такова нещо е Голямото и Малкото: подобно схващане имат и философите на природата, които говорят за „рядкото” и „гъстото” като за първи видови различия на подлежащото. Всички тези неща са един вид излишък и недостиг. Що се отнася до движението, ако Голямото и Малкото са движение, то ейдосите ще се задвижат: но ако не е така, откъде е дошло то? В такъв случай цялото изследване за природата би било отречено. Дори и доказването на това, че всички неща са едно, да изглежда лесно, в действителност не се получава. Защото от изложението им не следва, че всички неща са едно, а само, че съществува някакво “едно” само по себе си. Дори и това обаче не излиза истина, ако не приемем предварително, че общото е род, а в някои случаи това е невъзможно. При това няма как да се обосноват същности като линии, равнини и обеми, които са „след” числата: не се разбира нито по какъв начин те са или биха могли да бъдат, нито какви са техните възможности. Те не могат нито да са ейдоси (защото не са числа), нито да са междинни (защото това са математическите неща). Те не могат да съвпадат и с унищожимите неща, и следователно би трябвало да принадлежат на някакъв четвърти род.
Невъзможно е да се постигне нещо дотогава, докато търсим елементите на нещата без да сме направили разлика между различните смисли, в които се употребяват думите за тях, особено ако по този начин се опитваме да разберем какви са елементите. Не е възможно да узнаем от какви елементи е съставено действието или претърпяването, нито пък „правото”: ако е възможно да знаем нещо за някакви елементи, това ще са само елементите на същностите. Следователно ще сгрешим, ако се опитваме да търсим елементите на всичко съществуващо, или пък ако си мислим, че ги знаем. Как всъщност някой би могъл да узнае елементите на всички неща? Ясно е, че не би могло да има нищо, което той да знае предварително. Защото онзи, който започва да учи геометрия, не знае нищо за онова, за което е тази наука и за което му предстои да учи, макар и да би могъл да знае предварително други неща. Това се отнася и за ученето на всичко друго. Така че ако има наука за всичко, както някои говорят, то този, който ще я изучава, не би могъл да знае нищо за каквото и да било. Но все пак всяко учене, независимо дали използува доказателства или определения, се осъществява благодарение на някакви предварителни знания, които или покриват областта на предстоящото занимание, или са част от него. Това е така, защото елементите от които се състои определението, трябва да бъдат предварително познати. Така е и когато се използува индукция. Ако пък това знание ни е вродено, чудно е как не забелязваме, че притежаваме най-добрата от всички науки . Освен това, как бихме разбрали какви са елементите на съществуващото и как може да се подходи, за да се узнае това? Тук също възникват затруднения: и би могло да се спори така, както в случая, когато се говори за състава на някои срички. Примерно, едни твърдят, че „дза” е от „с”, „д” и „а” . Други обаче смятат, че това е особен звук, който няма нищо общо с останалите, които познаваме.
Също така, как биха били познати сетивно възприеманите неща от някой, който е лишен от сетивност? Все пак той би ги познал, но само елементите на всички съществуващи неща са едни и същи, както например съставните звуци са образувани от собствените си елементи.

Х.
От казаното става ясно, че всички философи до този ден са търсили причините, споменати вече в обсъжданията ни за природата и освен тях ние сякаш не бихме могли да посочим нито една друга. Но все пак причините са посочени мъгляво. В известен смисъл всички те вече са изтъкнати, в друг – не са. Явно, в своите начала философията все още се е изразявала неуверено за нещата, които е изследвала, защото е била млада и е правела първите си стъпки. Това става ясно, когато видим, как Емпедокъл е твърдял, че костта съществува благодарение на собствения си логос, а логосът не е друго освен същината и същността на нещото. По същия начин е необходимо и плътта, и всичко останало да бъде собствения си логос, или, в противен случай, изобщо да не бъде едно нещо. Следователно плътта, костта и всяко друго нещо ще трябва да съществуват именно поради този логос, а не поради материята, която той нарича огън, земя, вода и въздух. Ако някой би обяснил това на Емпедокъл, той би бил принуден да се съгласи, но мислите му, така както сам ги е изразил, не са ясни.
За всички тези неща вече е ставало дума по-рано. Във връзка с тях съществуват въпроси, които могат да ни затруднят и към които ние ще се върнем отново. Тяхното решаване ще ни позволи да се занимаем успешно и с трудностите, които ще срещнем по-нататък.

***

Преводът е публикуван в: Аристотел. Метафизика. „Сонм“, 2000. Редактор Димка Гочева

През юли (2000 г.) в Авиньон се състоя редовната – вече трета – сесия на Международната школа по теория в областта на хуманитарните науки (ISTH). Всяка година в нея участват сравнително млади университетски преподаватели или докторанти: същевременно се канят – като лектори и водещи – изтъкнати професори-хуманитари, от които се очаква да запознаят по-младите си колеги със своите занимания, отнасящи се пряко до темата на семинара, която по правило е различна в различните години. От самото учредяване на школата през 1997 г., на нейните сесии присъстват и български интелектуалци – тяхното участие се финансира от фондация “Отворено общество”, а те придобиват правото на стипендии след провеждане на конкурс. Досега това са били колегите Димитър Камбуров, Илия Панчовски (in memoriam), Благовест Златанов, а тази година – аз и известният наш преводач на англоезична философска литература Тодор Петков. Естествено, не бих могъл да пропусна името на Александър Кьосев, който, като представител на Консултантския борд на ISTH за България, има изключителна заслуга за участието на нашите колеги в този престижен форум.
Несъмнено е, че такъв семинар заслужава внимание дори само заради съдържанието на лекциите, които участниците имат възможност да изслушат: и все пак това, което се научава там, не идва само от програмата на сесията, колкото и богата да е тя. Ето защо ще си позволя да споделя с уважаемите читатели и други впечатления от едномесечния си престой в този стар европейски град. Вярвам, че това, което научих от посещението си по тези места като обикновен турист, също се отнася към темата на семинара, обявена като “Глобализация и хуманитарни науки”.

І. Пътуването

1. Париж

От „Шарл де Гол” до „Орли” пътят е дълъг и се изминава с автобусите на Air France. Гледан от околовръстното шосе, Париж има вид на обикновен космополитен град от втората половина на ХХ в., където грижата за настаняването, придвижването и снабдяването на растящото население лесно измества вниманието към привлекателността на пейзажа, озеленяването и поддържането на традиционната местна архитектура.
На „Орли” ми се наложи да чакам 10 часа. Съгласуването на два последователни полета не може да е идеално: ако летищата са различни и отдалечени като тези тук, времето между полетите не трябва да е по-малко от 3 часа, тъй като освен пътя и формалностите около пристигането и заминаването, има всякакви неочаквани забавяния. На обратния път, след като 800-те километра от Авиньон до Париж бяха изминати за един час, пътниците не успяха да слязат от самолета повече от 30 минути, защото подвижният коридор, който свързва изхода със салона на аерогарата, не идваше; след това пък полетът за София се отложи с 45 минути заради „претоварен трафик над Европа”.
Летището е място, където човек узнава, че хората могат да съществуват заедно в мир и търпимост, дори външно да се различават: това, което ги сродява, е общата им задача да заминат някъде. Мнозина от тях носят знаци на определена традиция, но тези разлики не произвеждат напрежение: те по-скоро известяват, че „ето този човек” е обвързан с една култура, която някога се е развивала изолирано от останалите. Днес обаче той е по-близо до нарастващата група на „пътуващите”, отколкото до същинските представители на културата, която е напуснал, макар и тя да е още жива по местата, където хората пътуват рядко и на малки разстояния.

2. Авиньон

Пътуването ми към Авиньон съвпадна с финала на европейското първенство по футбол. Французите спечелиха и пътниците бяха в добро настроение, а и половината от тях бяха деца на възраст между 6 и 10 години. Първият пилот ни осведоми за резултата от мача, децата вдигаха шум, пиеха кока-кола и ядяха бисквитки като хора, които ежедневно летят със самолет.
Авиньонското летище е съвсем различно от парижкото. От разписанието става ясно, че дневно там се приземяват не повече от четири самолета (аз пристигнах в началото на театралния фестивал, значи в най-натовареното време от годината): има един вход за пристигащи, една лента за багаж, едно кафе и витрини с мънички модели на самолети, каквито мнозина от нас са конструирали като ученици. Хората не се оглеждаха за автобуси и таксита: за всеки имаше един или повече посрещачи, пристигнали с колите си, и след малко аз останах сам с един французин на средна възраст, в сив костюм и с вид на бизнес-пътник.
На летището беше останал само един служител, който сърдечно ми обясни, че сигурно скоро ще дойде такси и ще ме откара, където отивам. Беше нощ – около 11 ч., хладно и много тихо, и отдалеч се усещаше атмосферата на малък град, където хората отиват на почивка или при роднини и много рядко за работа. В такава мирна, почти домашна обстановка човек губи усещането за чужбина – аз се чувствах спокоен, сякаш знаех, че към когото и да се обърна, ще ми услужи за всичко, от което имам нужда.

Авиньон

Все пак таксито се забави. „Нали знаете, тази вечер имаше мач”, каза служителят, „иначе отдавна някой да е дошъл”. След около час се появи едно такси, от което излезе възрастен, побелял чичко, който говореше малко и нечленоразделно, макар да разбираше всичко. Оказа се, че Авиньон, и по-точно старият град, където отивах, не е близо: изминахме към 10 километра, другият пътник спря пред някакъв хотел, а ние с шофьора продължихме. Разбра се, че той не знае точно кой е хотелът, където имах среща. Когато приближихме главната улица (хотелът трябваше да е там) той каза, че не може да влезе в нея, и наистина не можеше, защото платното беше заето от ликуващи французи и колите им, които се движеха или стояха с натиснати клаксони. Някои наобиколиха таксито и затропаха по прозорците.
Казах на шофьора, че ако той не знае адреса, на мен ще ми е още по-трудно да го намеря и няма да имам какво да правя, ако просто сляза от таксито; и му предложих да потърсим друг от известните ми адреси – защото благодарение на мейлите знаех не само моето местожителство, но и тези на директора на семинара, неговия асистент и част от участниците. По-късно щях да узная, че повечето хора не бяха пристигнали до тази нощ, а дори да бяха пристигнали, не бих могъл да се свържа с тях, защото в никоя от квартирите нямаше телефон. Входните врати не се отваряха иначе, освен чрез код, който не можеше да ми бъде съобщен; и също, че част от адресите бяха сменени, а други изобщо не можеха да бъдат намерени – защото на мястото на номера им не се откриваха никакви сгради.

Шофьорът все пак проникна до главната улица, но успя да ме убеди, че на търсения номер няма хотел, а само банка и Макдоналдс: след време видях, че има, но разстоянието между двата съседни номера беше голямо, а и хотелът нямаше вид на хотел и се познаваше само по един надпис, при това трудно забележим. На адреса на постоянната ми квартира нямаше никой, който да ме посрещне, освен двама студенти на пейка в градината, които се смаяха от проблемите ми и от лошия френски, на който им ги представих; след това потърсихме и другите адреси на участниците в семинара, които всеки път се оказваха мистериозно неверни и дори невъзможни; пак се върнах на постоянния си адрес, освободих шофьора (който ми направи отстъпка от цената, пожела ми успех и си замина, радостен, че знае къде е домът му), влязох в градинката и се примолих на един студент, който ме беше запомнил от предишното идване, да ми помогне да се свържа с представителите на борда на директорите на ISTH.
Момчето, което се казваше Тома, се отзова веднага: остави пицата, която беше купил за вечеря, и тръгна с мен из града. Не можахме да открием никого и по едно време аз му предложих да ме изпрати до някой хотел и доста обикаляхме, защото той не знаеше къде има хотели, освен в центъра. Накрая влязохме в един, който се намираше на главния площад. Вътре беше тесничко, но чисто и подредено: погледнах цените, и разбрах, че мога да имам легло и за 390 франка (около 65 долара) и казах на Тома, че му благодаря много и ще остана тук, стига да намерим човека от рецепцията. Него обаче го нямаше: чакахме толкова, че аз се запитах, какво пречи да легна на килимчето до лакираната маса, около която стояха четири красиви виенски стола със светла дамаска на розички; или да се кача по извитото стълбище, и да видя дали някоя от стаите не е отворена – пък утре да уредя плащането. Не знам защо не си помислих, че е най-лесно да взема някой от ключовете, които висяха на таблото. Накрая се появи елегантен млад мъж с мустаци, повдигна вежди и обясни, че стаи, разбира се, няма, защото „фестивалът вече започва” и по това време в Авиньон никъде нищо не е свободно. Ние го прекъснахме в един глас, и казахме, че положението е сериозно и го молим да ни съдейства, а той погледна загрижено в бележника си, позвъни някъде по телефона и каза, че тук има един чуждестранен professeur, който търси desesperement една стая: и след като свърши разговора, ме посъветва да проверя в един-два хотела, които се намирали отвъд реката във Ville-Neuve. Не знаех какво е Ville-Neuve, но Тома знаеше, и след като благодарихме и излязохме, каза, че така сигурно ще е най-добре и че дотам се стига лесно с такси: че таксита има, и ако походим, ще видим някое.
Тогава си спомних, че имам телефона на една госпожа, която като че ли трябваше да ме чака в хотела на „главната”, но вече беше към 2 часа и тя, колкото и да ме е чакала, сигурно се е прибрала. Отидохме с Тома до неговото общежитие, където в едно сервизно помещение до градинката имаше телефон. Той ми услужи с картата си, и аз се свързах с госпожата и открих, че вече почти съм забравил да говоря английски (а помнех, че работният език на конференцията беше английски), но все пак ѝ казах кой съм и какво очаквам от нея. „Ах, господин Гочев” каза Намита (тя беше индийка) „защо не дойдохте a la rue de la Republique? Аз ви чаках до един часа! Сега как ще намеря такси, за да дойда?” Цялата работа беше там, че Намита държеше ключа от стаята ми заедно с някакви пари и материали за конференцията. Аз ѝ казах, че изобщо не харесвам сегашното си положение и не знам какво ще правя, ако откаже да ми помогне. Разбрахме се да се чакаме на същата улица, но на друг номер.

И така, двамата с Тома седнахме на бордюра и за пръв път всеки от нас заговори за живота си. Той ми разказа, че е от Елзас, че учи информатика и сподели мнението си за образованието тук: а аз му говорих за семейството си, за работата и други неща, и след час и четиридесет минути в едно такси пристигна госпожа Намита, даде ми една папка и един ключ и каза, че трябва да се връща незабавно, защото в града по това време нямало други таксита.

ІІ. Конференцията

1. Историята

ISTH (International School for Theory in the Humanities) съществува отскоро. Инициативата принадлежи на Михай Спариозу, преподавател по сравнително литературознание от университета в Джорджия, и Дарио Вилануева, който и сега заема висока административна длъжност в университета на Сантяго де Компостела. Те се запознали преди години на конференция в Буенос Айрес и още тогава замислили създаването на ежегоден форум за среща на учени-хуманитари от цял свят. „Оттогава ние станахме много близки приятели” каза Спариозу, разказвайки за школата и проблемите около тазгодишната сесия, „и с течение на времето успяхме да убедим и други колеги да подкрепят нашия план и да намерят средства за реализирането му. Съгласихме се, че сесиите трябва да се провеждат в Европа – защото тук обстановката е различна. Иначе би трябвало да бъдем в Америка, и тогава, каквото и да правехме, това би било просто една американска конференция.”
И така, университетът в Сантяго де Компостела приел да бъде домакин – веднъж годишно и за четири седмици – на заниманията на школата. Предполагало се, че участниците във всяка сесия ще запазват установените контакти и след завръщането си, и ще посещават – ако желаят – следващите срещи; и може би ще замислят съвместни проекти. Резултатите от този план се видяха и в България – в началото на тази година Департаментът по Нова българистика в НБУ организира тридневна конференция с участието на Волфганг Изер, член на Почетния съвет на ISTH, а повечето от чуждестранните лектори са били активни участници в дотогавашните сесии на школата.
Тази година обаче ISTH преживя първата си по-сериозна криза. В края на май между американските инициатори и домакините от Сантяго настъпил разрив, довел до оттеглянето на испанските участници и отказа на университета да приеме семинара. Всичко това – както сподели техническият директор Джелал Кадир – станало причина за съкращаване на бюджета на сесията с близо 30%. Организаторите не можеха, а и не се стремяха да скрият белезите на несполуката. Така например Кадир сподели, че официалната вечеря от първия ден, на която присъстваха всички участници, била заплатена „от собствения му джоб”. Най-очевидният знак за кризата стана известен и най-рано – след бърза размяна на мейли в началото на юни се разбра, че сесията се мести не само в друг град, но и в друга държава.
Както забеляза един колега, комуто разказах накратко за тези неща, имаше нещо символично в това, че този семинар, прогонен от мястото на основаването си, намери временно убежище не другаде, а именно в Авиньон.

2. Участниците

Михай Спариозу имаше основание да каже, че ако сесиите не се провеждаха в Европа, всяка от тях би изглеждала като обикновена американска конференция. От близо 20-те стипендианти (fellows) там едва ли имаше и четирима, които не бяха или не са били преподаватели, докторанти или студенти в американски университети. Като мнозина други и аз отдавна знаех, че „американец” не значи нищо повече от „гражданин на Съединените американски щати”. Сега това мнение се подкрепи от непосредствени впечатления. Сред тези, които бяха родени и израсли в Америка, и поради това говореха езика ѝ „без акцент”, имаше виетнамка от Калифорния, никарагуанец от Пенсилвания, потомка на преселници от Доминиканската република, която учеше в Ню Йорк и афро-американка от Далас. От онези, които бяха отишли в Америка по-късно и бяха останали или пък се бяха завърнали в страните си, и следователно говореха „с акцент”, имаше хора от Индия, Китай, Тайван и Южна Корея. Изглежда, че точно това разнообразие е един от факторите, които подхранват увереността на „средния американец” (и на всеки, който е решил да бъде „преди всичко” американец), че тази страна заема изключително положение в света, че днес всичко важно се случва там и че, както каза поетесата от Тексас, макар и иронично, „we are the world”.
В един от многото ни разговори корейката Хиангсун И ми разказа с неудоволствие, че когато в днешна Америка се говори за „мултикултурализъм”, това означава просто „мултикултурализъм в Америка”; и че това е дисциплина, занимаваща се с расовите, езикови и културни разлики между жителите на Съединените щати. Макар и американските участници в семинара да бяха учени хора и специалисти в някаква хуманитарна област, все пак възгледът за централността на страната им беше навик, и това понякога ставаше причина за недоразумения. Веднъж те обсъждали един от лекторите и отбелязали, че въпреки напредналата си възраст и високия си академичен статус той бил издал „само една книга”. Англичанката от Лайден, която присъствала на този разговор, запитала дали това е съвсем сигурно. Оказало се, че професорът бил автор на шест или седем книги, и събеседниците били чували за тях, но само една от тях била издадена в Америка. Така че той имал една книга.
По-голямата част от населението на САЩ се струпва в големите градове и около тях, а расовата и етническа картина в тези области става все по-неопределена. Това се отнася и за университетите, и дори особено за тях. Голяма част от студентите и преподавателите са нови имигранти, а сред тях най-многобройни са тези от Далечния изток. Колегите твърдяха, че 25-30, дори 40% от състава на някои от най-влиятелните университети – като МТИ или „Бъркли” – идва от Китай, Корея, Япония, Тайван и Виетнам. Единственият значителен – и все по-силен – техен конкурент на американския интелектуален пазар е Индия. Ето защо, когато се говори за „американско участие” на даден научен форум, става дума за хора, които идват от целия свят, говорят английски с всякакви акценти, но работят там и изследванията им се финансират от американски институции.

ІІІ. Авиньон

1. Старият град и Провансът

През античността Авиньон се е казвал Avenio, и, подобно на повечето градове от тази област, е достигнал разцвета си през ІІ в. сл. Хр., когато империята, управлявана от Антонините, е била богата и стабилна. Той не се отличавал много сред останалите селища по течението на Рона, и това личи и днес – тъй като повечето римски архитектурни забележителности на Прованса са по други места. Изобщо територията на Южна Франция е извънредно интересна за класическия археолог. В Арл може да се види цял амфитеатър, който се използва и сега; също в Ним, където се намира и един от най-добре запазените антични храмове в Европа. На 25 километра северно оттам минава огромният акведукт, известен като Пон-дю-Гар; в Оранж има театър и триумфална арка от І век. В Сен-Реми е оцелял оригинален, прекрасно запазен 18-метров мавзолей, издигнат в памет на внуците на Октавиан Август. И това са само най-прочутите паметници.
Ето защо от гледна точка на античника Авиньон е по-скоро скучно място, ако не смятаме археологическия музей, където се пазят хубави статуи и надписи от първите векове сл. Хр. И все пак той е най-важният туристически център на Прованса, като известността му се дължи на голямото църковно разцепление през ХІV в. През първите няколко десетилетия резиденцията на папството се премества там, а към края на века настъпва и самата „схизма”, когато Ватиканът се оглавява едновременно от двама папи – единият в Рим, а другият – в Авиньон. Тези сътресения съвпадат с времето на чумата, от която, както се смята, била унищожена почти една трета от населението на Западна Европа. Все пак Авиньон преживява века и получава богато наследство – масивния дворец на папите, крепостната стена, затваряща и днес туристическата част на града, и славата, че е единственият град наред с Рим, който е бил обитаван за дълго от главата на католическата църква. Оттогава там не се е случило нищо толкова забележително. Революцията е оставила следи: всички порти на крепостната стена били преименувани (това е записано на паметни плочи, поставени по-късно), а някои сгради сменили предназначението си. Папският дворец, примерно, е служел за казарма и военен склад.

2. Фестивалът

Авиньон е известен и с театралния си фестивал. Всяко лято за един месец там се събират много театри от Франция и други европейски страни, и голям брой независими актьори, музиканти и фокусници от различни места. Фестивалът има програма, в която влизат към 40 постановки, които се играят няколко вечери подред: някои имат по четири-пет представления, други се изпълняват през целия месец. Играе се в зали или вътрешни дворове; цената на билетите е между 80 и 200 франка (14-35 щ.д.), и театрите са пълни. Аз присъствах на първото представление на „Сфумато” („Черното руно”), където нямаше нито едно свободно място.
Същевременно в града пристигат театри, които не са записани в основната програма. Техните представления често са безплатни, а информацията се разпространява от самите актьори, които обикалят града, спират минувачите, поднасят им рекламни материали и ги уговарят да посетят представлението. Срещата с тях е неизбежна, особено ако човек седи под чадърите на някое централно кафе или ресторант. Ако остане по-дълго, той ще получи информация за всичко, което предстои през следващите дни, и то в много екземпляри, защото актьорите не помнят всяко лице или смятат, че няколко покани до един и същ човек ще свършат повече работа от една.

3. Всекидневието

Туристът, който вижда само по-рекламираните исторически паметници и културни събития, би могъл да бъде упрекнат, че е капризен и дори несправедлив. Неговият интерес към уредената консумация на онова, което „си заслужава”, не е само белег за повърхностност, но и лесно води до скука и тревога от излишъка на време, което така или иначе е заплатено, но може да остане неизползвано. Някои от участниците в семинара още в петък започваха да въздишат и да се оплакват, че тук „просто няма какво да се прави”, и „добре, че си донесох работа”; и казваха, че не знаят как ще дочакат понеделник, когато заниманията ще започнат отново. Отделно от това се говореше, че и на семинара няма какво да се прави.

Като вървим по улиците на Авиньон, забелязваме, че местната архитектура се отличава от това, с което сме свикнали у нас, и в началото е трудно да се каже, в какво се състои тази разлика. Очевидно е, че улиците са крайно тесни – в много случаи пешеходецът може просто да прескочи на другия тротоар, без да стъпва на асфалта. Понякога би могъл да се опре с разперени ръце в две срещуположни сгради – това е необикновено, а впечатлението за теснота се подсилва и от височината на сградите, тъй като повечето от тях са на три и повече етажа.
После разбрах, че градът ми изглежда толкова странен поради липсата на външни дворове. Спомних си, че съм виждал нещо подобно и в Гърция, но там малките градчета не са толкова гъсто застроени, а и сградите са по-ниски. Но и там, както и в Авиньон, много от къщите са построени така, че човек влиза в стаята, където се живее, направо от улицата. Прозорците най-често са затворени и покрити с дървени щори, които като че ли никога не се отварят. Очевидно такава къща би могла да се обитава само ако има вътрешен двор: а ролята на зида или оградата на традиционната българска къща тук се изпълнява от самата стена на дома.
Друго, което бихме забелязали веднага, са парковете и градините. Макар да е на река и на една и съща географска ширина със София, климатът на Авиньон е сух и градската растителност е малко. Парковете са „места за разходка” – те са заградени, отварят се сутрин и се заключват вечер; пълни са с пейки и полянки, по които седят и лежат туристите и ядат сандвичи. Там си почиват и градските просяци. В централния парк зад двореца на папите могат да се видят много бюстове на заслужили провансалци и граждани на Авиньон: те са съвсем подобни на паметниците, с които ние сме украсили Борисовата градина.
Туристът би могъл да се развлича, като проучва разликите между националните кухни – или тези, които се представят за национални. Градът е пълен с китайски и китайско-виетнамски ресторанти; срещат се още марокански, мексикански, кубински, гръцки сувлакаджийници, Макдоналдс и много места, където се предлагат просто сандвичи – от изобилието им личи, че туристът е човек, свикнал да яде суха храна.

Все пак намерих за най-приятна обстановката в турския ресторант. В него се влиза през каменен свод, попада се във вътрешен двор с маси, а после може да се слезе под равнището на двора в малка сводеста механа, където в единия край има ниска дървена маса и зад нея миндер, постлан със шарени черги, а от каменната стена висят на пирон едри броеници. Под броениците бяха оставени няколко броя турски вестници, които не се смениха за три седмици. Веднъж със сервитьора Халил си говорехме за езици и аз му казах, че турската граматика ми се струва трудна, а той възрази, и за да ме убеди, взе вестник и ме накара да прочета едно заглавие. „Виждаш ли, че е лесна”, каза, „каквото виждаш, това и четеш”.
И така, аз се отбивах там веднъж на няколко дни, за да хапна сарми, пълнени чушки, мусака и баклава (много вкусна!), а за пиене си поръчвах турска бира. „Не по лоша от Хайнекен!” – увери ме Халил, и имаше право. Ресторантът изглежда беше собственост на баща му. Като разбра, че имам семейство, Халил се заинтересува на колко години съм се оженил, и се удиви, като му казах „двадесет и девет”. „Защо толкова късно?” Той също имал две деца, но се оженил на 17, а баща му – на 16. Те били в Авиньон от много години, но често си пътували за Турция. „Турция е хубава, но тези, които са на власт… те не мислят за нея. Ето, аз съм мюсюлманин, а ти – православен. И аз, и ти знаем какво може и какво – не. А те са… ох, не знам как да го обясня…” „Corrompus?” – попитах аз. „Точно така!” – възкликна той. „Именно! Ето това е думата!” Още на второто ми идване се появи бащата на Халил, поздрави и приседна на миндера. Почерпиха ме с чай и поговорихме за работата ни и за пътя от Европа до Балканите.
„Приятно ми е да си говоря с теб!” заяви Халил. „Тук страната е хубава, работим, но няма с кого да си общуваш. Не ми е по сърце” – и посочи сърцето си. „Това е друга култура”. И всеки път, когато се отбивах, ми стискаше ръката с две ръце и казваше „Бонжур, комшу”. Брат му обаче, който се мяркаше рядко в ресторанта, се държеше по-хладно, имаше по-добро произношение и ми казваше „monsieur” а не „комшу”.

ІV. Теоретични въпроси на глобализацията

След всички тревоги около организацията все пак в Авиньон се събраха стипендиантите, директорът Кадир, Спариозу и четирима лектори, чиито изложения трябваше да запълнят времето на семинара – тъй като не се предвиждаше четене на доклади от редовните участници. Семинарът започна и протече като цикъл лекции, всяка от които беше следвана от дискусия. Този начин на работа не се хареса на част от стипендиантите, които го определиха като „много традиционен” и в средата на втората седмица се взе решение да се сформират групи, които да обсъждат въпроси по темата на конференцията. Това помогна за диалога между самите участници, но ползата за обсъждането на „глобализацията” не беше голяма: така че разговорите послужиха повече на преживяването ѝ, отколкото за размисъла върху нея.

Основната серия лекции беше изнесена от Майк Федърстоун от университета в Teeside (не бях чувал за такъв университет; после научих, че бил в Англия, в Мидълсбро), главен редактор на списанието за съвременна хуманитаристика TCS (Theory, Culture & Society) и водещ на поредица от монографии по такива въпроси.
Като социолог, той представи състоянието на днешния свят, който се „глобализира”; тоест, движи се към културно, информационно, икономическо и на места – като в Европа – политическо обединение. Лекциите съдържаха главно преглед на литературата по въпроса: ставаше ясно, че този процес е толкова сложен, че може да възникне съмнение дали изобщо съществува. Очевидно, всяко политическо и икономическо обединение може да бъде последвано от разединение. Интернет съществува, но броят на хората, които имат достъп до него, все още е малък и не превишава 1,5-2% от населението на Земята. Почти същият е процентът на онези, които могат да пътуват на големи разстояния и отвъд границите на държавите си – което трябва да е съществен белег на глобализационния процес. Подобно изглежда и положението с културната унификация. Защото избледняването на културните различия е възможно там, където има активно общуване на доскоро изолирани традиции – значи засилено придвижване на хора, стоки и информация.
Като че ли най-важният въпрос на световното обединение е този: „Да не би то да засяга само една, и то много малка част от световното общество?“ Впрочем вместо „световно общество“ може би е по-добре да се казва „човечество” или „население на Земята”? Можем ли да откажем да наречем тази подвижна, активно контактуваща и изразходваща големи средства част от световното население „елит”? И какво следва от обединяването на този елит?
Освен това: каква е историята на термина „глобализация”? Дали такъв процес е бил наблюдаван и преди края на ХХ век и къде? Дали той има център и главен двигател? Не може да се отрече, че в основата на днешния стремеж към обединение стои експанзията на евро-американския културен модел, основан на демокрацията, индустрията и развитието на технологиите. Но не е възможно да се твърди че западната цивилизация е била водеща през целия период на писаната ѝ история. Напротив, нейната мощ в сравнение с Изтока става осезаема едва след средата на ХVІІІ век. Дали сега инициативата и лидерството не преминават отново другаде?
Вече е трудно да се мисли, че това развитие се диктува от отделни национални държави или техни коалиции. От една страна, Съединените Щати – световен лидер през втората половина на века и особено в края му – не са национална държава, или поне не могат да претендират за етническа монолитност. Същевременно подвижният бизнес елит със сигурност е интер- и наднационален – и вероятно той е двигателят на обединяването.
Но къде из днешния свят, разделен на държави и по-гъсто и по-рядко населени места, протича тази среща на капитали и култури? Необходимо е да се обърне внимание на големите градове. Дали те са от един и същ тип? Сега градове като Токио, Мексико, Сао Паулу и Бомбай достигат и надминават 20 милиона жители. Във всички случаи тези необгледни урбанистични образувания нямат нищо общо с традиционния европейски град с исторически център, консервативна градоустройствена политика и усещане за общност на гражданите. Възможни са и още по-големи обединения. Примерно в Кантон, южен Китай, няколко растящи града ще се приближават, докато се стигне до фактическото им сливане (implosion) и така ще се появи непрекъснат град, обитаван от 40-50 милиона души. Свръхградовете са характерни за днешната цивилизация и в това тя е надминала всички предишни опити в тази посока. Тяхното разрастване сякаш ги отделя от националните държави, в които са възникнали, и ги превръща в нещо отделно, в особен фактор на промените.
Друг елемент на глобализацията, е разпростирането на компаниите по целия свят. Ако преди стоките се произвеждаха – примерно – в един град и след това се разпращаха по света, сега те направо се произвеждат по тези места. Впрочем тази особеност на производството би могла да предотврати унификацията на стоките за масова употреба – защото нищо не пречи на компанията да се съобразява с изискванията на местната култура и да предлага стоки, оформени според националната традиция. Защо Макдоналдс да не строи своите ресторанти в България като възрожденски къщи със зидове, озеленени дворове, кладенци и чардаци? Човек, израсъл у нас във времето на студената война, веднага си спомня: “Национално по форма, социалистическо по съдържание”.
Друга особеност е разрастването на електронния архив. Всяка писмена цивилизация се е стремяла да изгради свой архив. Лесно да назовем някои от тях: библиотеката на Ашурбанипал, Александрийската, Ватиканската, Конгресната във Вашингтон. Но всички те са били организирани по нечия инициатива и са се поддържали с протекцията на политическата власт. Сега сме свидетели на нещо ново – самоорганизиращият се интернет архив нараства спонтанно и неконтролирано. Колкото повече общуването се измества към електронната мрежа, толкова повече ще се мисли за свят, където всички съобщения, независимо от вида им, ще се съхраняват.
„Наистина, много от говоримите езици изчезват и не можем да ги запазим”, каза веднъж Федърстоун. „Но поне знаем, че всичко казано може да се запише и съхрани. Да предположим, че някой ден арабският език изчезне. Но нали големите му паметници ще са съхранени в общия електронен архив? Всеки и по всяко време би могъл да разтвори Корана и да го чете, ако иска, в оригинал: нали ще има и помагала, и коментари.”
Като автор и издател Федърстоун е добре информиран за това, какво се пише по тези въпроси. Той говори монотонно, но недогматично и излъчва интерес към нещата, с които се занимава. На въпроси отговаря добродушно и търпеливо, и през думите му се забелязва упоритата надежда, че „последиците не са непоправими”, „явленията се допълват и балансират”, „винаги има изход”.
„Моят дядо”, каза той, „никога не се е отдалечавал на повече от 20 мили от фермата си. Баща ми вече беше пътувал в няколко европейски страни. Аз се движа непрекъснато и ту съм в Токио, ту някъде в Америка, ту в Бразилия. Но обичам да се връщам в Англия. Когато съм там, говоря английски по различен начин – не така, както в чужбина. Приятно ми е да си говоря с местни хора и по местни въпроси. За дъщеря ми – какво да кажа. Тя живее в Малайзия, има китайски boy-friend, пишем си по интернет. Нещата са други за всяко поколение. Аз не искам да бъда носталгичен. Разбира се, човек има нужда от някакъв habitus: има нужда от неща, които да бъдат обичайни, да повтаря някои действия, да знае, че би могъл да потърси нещо и да го намери на старото му място.”

…

Няколко пъти пред аудиторията говори Влад Годзич, преподавател по литература в Женевския университет. Опитен лектор и много добър разказвач, Годзич, както и Федърстоун, обърна внимание на някои промени, настъпващи в днешно време, но предметът и стилът му бяха други.
„Мнозина от моите колеги от един момент престават да четат художествена литература”, каза той. „Аз считам това за сериозна грешка. Все пак духът на времето се чувства най-добре в тези текстове.
Колкото до философията, тя, заедно с другите жанрове на хуманитаристиката и още повече на нехуманитарната наука, се опитва да говори направо за нещата, за които литературата съзнателно е избрала да говори косвено. А какъв е смисълът да се говори обективистично при положение, че по-късно тези текстове неизбежно ще се четат само като документи за историята на тази дисциплина, или направо като литература? Наистина, възможен е и обратният процес – има текстове, които възникват като литература, а в друга обстановка се възприемат като история или наука. Но при свършека на времената всеки текст ще се чете като литература…”.

Годзич казваше, че ще представя книги на съвременни хуманитари. Той беше нарекъл това „обсъждане през фокус”. Ставаше дума за разглеждане на някои глобални промени в политическата и икономическа уредба на света и дори в основите на световъзприятието, изложени като хипотези в книгите на Антонио Негри („Empire“, 2000) и Петер Слотърдайк („Sphaeren“, 1999). Според Негри днес човечеството е свидетел на решаваща промяна в политическата структура на западното общество. Демокрацията преживява последните си дни, в ход е съсредоточаването на всички властови ресурси в ръцете на малцина. И това няма да остане скрито, а ще бъде обявено; и светът ще трябва да се примири с открито наложената диктатура.
От друга страна, Слотърдайк говори за промяна в концептуалния ред, възприет от западната цивилизация през последните 2600 години. Основата на съществуващия досега концептуален и дори сетивен поглед към света е била поставена от гърците, които са създали теоретичната математика; и тяхната идея за число и геометрична фигура е повлияла на начина, по който ние мислим и възприемаме нещата. Една от исторически най-важните геометрични фигури е сферата: западният човек винаги е вярвал в сферичността на универсума и елементите му. Това е определило неговата култура. Но – каза Годзич чрез Слотърдайк – днес тази визия е в криза и най-явният белег на кризата е обсесивното вкопчване в този изтощен елемент на символния ни свят. Нарастващата несигурност в сферичността на света произвежда непрестанното говорене за неговата глоб-алност и глоб-ализация.

След това Годзич говори – вече от свое име – за историята и традиционната историография като метод за производство на опростени разкази, претендиращи, че дават задоволително изложение на случилото се. Той започна с една илюстрация на сложността на историческата събитийност, като разказа за неотдавнашния военен конфликт между Мавритания и Сенегал. Самият той преди време бил прекарал няколко месеца в Сенегал и успял да се запознае с обстановката в страната.
„Аз имах един приятел сенегалец на име Мамади, който беше убит при този конфликт: след като научих за смъртта му, се опитах да разбера какво точно беше станало и заминах за Сенегал, където узнах, че…”
В разказа му се преплетоха религиозни и културни конфликти в сенегалското общество, тайна търговия с оръжие между Франция и Средния изток, в която се оказва замесен самият Жак Ширак; сенегалски емигранти в Марсилия и ислямски фундаменталисти от Либия и Иран. В началото всичко изглеждало като дребен и необясним сблъсък на границата на Сенегал и Мавритания. Съгласно официалната информация на сенегалското посолство в Париж, мавритански войници навлезли в територията на Сенегал, причинили палежи и разрушения и убили двама сенегалски граждани и три крави. „Всичко това породи у мен съмнения” – каза Годзич. „Аз познавам много добре тази част на страната. Там няма никаква граница. Има няколко войници и по един павилион от двете страни, но никой нищо не пази, те си общуват спокойно и много често се хранят заедно. Освен това на това място имаше само един човек, който притежаваше крави, и това беше моят приятел Мамади – но той нямаше три крави, а само две.”

Годзич говори и за езиковия проблем на съвременния свят. „В Европа” – каза той – „нещата вероятно ще се развият като в Швейцария. В Швейцария има само четири официални езика (той каза кой е четвъртият, но аз не го запомних) но в действителност езиковото положение е много по-сложно. Според статистиката 75% от населението е немскоезично. От тях обаче едва ли има и пет процента, които наистина могат да говорят немски. Останалите говорят диалекти, напълно неразбираеми за който и да е немец извън Швейцария, а също и за повечето немскоезични швейцарци. Ето защо, когато швейцарците трябва да свършат заедно някаква работа, те се събират в някоя от хубавите заседателни зали на своите банки, разменят приветствия на официалните езици и веднага след това отиват в друго помещение, където вече преминават на английски: защото това е език, който всеки в Швейцария разбира. След като изяснят позициите си и вземат решение, те отново се връщат в голямата зала и произнасят заключителните речи. После си заминават – всеки за областта си – и там написват отчети за случилото се на собствените си езици. След като това се обсъди и всеки от представителите получи мнението на своите съграждани от областта, те отново се събират и написват крайния документ, който също е оформен на всеки един от четирите официални езика.”
„Подобно е положението и в парламента. Когато швейцарският депутат излезе на трибуната, в началото той обикновено говори на родния си език. Повечето от колегите му не го разбират, но изчакват да завърши увода и да премине към същността на изказването, която, както те очакват, ще бъде представена на английски. Ако той не направи това, а продължи да говори на своя език, залата започва бързо да се изпразва: тогава той заговаря на английски, депутатите се заслушват – защото го разбират – и така узнават какво е искал да каже. Когато ораторът изложи същественото, той изведнъж заговаря отново на собствения си език и произнася заключителните думи, които вече никой не слуша.”
„Колкото до швейцарската армия (според Годзич тя е най-боеспособната в Западна Европа), там не се употребява никакъв друг език освен английски. Очевидно, когато е нужно да се действа бързо, не е възможно да се отделя време и за превод. Това, че повечето команди са кратки и че военният език, както навсякъде, е максимално опростен, не помага. Ето един пример. Думата за „седем” на немски е „sieben”. Съществува обаче швейцарски диалект, на който същата дума се произнася „soh”. Това не може да се знае от всеки – а една армия, чийто личен състав се затруднява дори да се преброи, не може да бъде боеспособна. Но когато офицерът каже „seven” го разбират всички. Затова единственият работен език в швейцарската армия е английският.”
„Положението в Европа не би трябвало да се развие иначе. Европейският парламент не може да поддържа дълго усложнената и скъпа система за превод, която се използва сега. Освен това езиците, на които говорят евродепутатите, няма да намаляват, а ще се множат. Това ще стане дори само в границите на сегашния Европейски съюз: защото на неговата територия има достатъчно малцинства, които скоро ще добият правото езикът им да се признава за официален. Възможно ли е обаче парламентът да плаща ежедневно, за да се превежда от финландски на корсикански?”
„Впрочем”, каза Годзич, „в Европа вече никой няма сили да се съпротивлява срещу настъпващото едноезичие. Съвсем наскоро именно финландците, като председателстващи поредната сесия на Европарламента, отказаха да осигурят превод за всеки от официалните езици на страните-членки, и обявиха, че ще превеждат само на английски. Французите бяха толкова ужасени, че не можаха да кажат и дума. Немците обаче протестираха и казаха, че при това положение те няма да присъстват на заседанията. „Добре” отвърнаха финландците, „не идвайте”. И немците дойдоха”.
„Тези неща не стават с декрети” – завърши Годзич. „Когато Европа се разшири на Изток, езиците ще се умножат рязко и това вече няма да бъдат просто езици на държави, а на области – защото евродепутатите ще са представители на области и ще искат да се превежда на езика на тяхната област. Тогава ще имаме работа не с 30, както може да е в момента, а с 60 езика. Ще стане ясно, че преводът на всички тях е невъзможен и депутатите ще се съгласят да има работни езици – но техният брой ще трябва да е съвсем малък. Кои ще бъдат те? Да предположим, английски, френски и немски. И какво ще се случи? На немски няма да говори никой, дори и германците – защото няма да ги разбира никой, освен техните сънародници. Френският, от друга страна, има много по-големи шансове. Но германците никога няма да допуснат френският да получи толкова голямо предимство в парламента. Какво остава, освен да се приеме един работен език.”

Може да се каже, че лекциите на Федърстоун и Годзич определиха духа на семинара: и това, което казаха, беше живо, обмислено и наистина проясняваше въпроса за „глобализацията”.
Най-големият недостатък на семинара беше неравностойното положение, в което бяха поставени останалите участници. Повечето от тях не бяха съвсем млади – средната възраст на стипендиантите не беше много по-ниска от 40 години. Всички те бяха хонорувани или редовни преподаватели в университетите си. Така че беше твърде странен замисълът, който не предвиждаше те да взимат думата, освен за кратки (около пет минути) самопредставяния по време на първата „пленарна сесия”. Този план за работа срещна съпротива, но разговорът, на който част от участниците изразиха недоволството си, се състоя чак на десетия ден: тогава, както казах, бяха съставени работни групи по отделни теми, но това стана набързо и без ясна идея за начина и целта на тяхната работа.

V. Университетският преподавател и глобализацията

1. Хиангсун

А. Корея и останалият свят

Сред участниците в семинара беше и корейката Хиангсун И от университета в Джорджия. Първият ни разговор се случи по време на обяд, когато тя разпалено говореше пред част от групата за езиковото възпитание в семействата на някои азиатски емигранти в Америка. „Представи си, те заминават там със семействата, децата им са съвсем малки. От първия ден ги преследва страхът, че няма да успеят да се адаптират – и мислят, че най-голямото препятствие е незнанието на езика. И за да облекчат адаптацията на децата, говорят в къщи само на английски. И какво се получава? Самите родители знаят английски зле. И така децата порастват, стават на 6-7 години и не знаят никакъв език: английският им е съвсем беден и слаб, също като на родителите им. И нито могат да съставят сложни изречения, нито да си служат с абстрактни изрази, защото няма кой да им ги обясни. И интелектуално изостават от връстниците си, на които се говори на родния им език.” Аз се съгласих, че детето най-напред трябва да научи един език, все едно кой е той, и така започна нашето познанство.

Хиангсун беше израснала някъде по южното крайбрежие на корейския полуостров, а после беше учила в Сеул. Там се омъжила и родила две деца – момиче и момче, но бракът ѝ не вървял добре. „Моят баща беше военен”, каза тя, „но беше свободомислещ човек и никога не съм се чувствала потисната от това, че съм момиче. Но като се омъжих, влязох в едно твърде консервативно семейство. Изобщо законодателството в Корея винаги е поставяло жената в лоши условия. Най-напред двойното гражданство е забранено. Ако кореец се ожени за чужденка, тя автоматично става корейка – иначе бракът се счита за недействителен – и децата, които ще се родят, трябва да имат корейско гражданство. Ако корейка се омъжи за чужденец, бракът е законен, но ако той не приеме корейско гражданство, децата им не могат да получат никакво гражданство: защото децата на родители, живеещи постоянно в страната, трябва да бъдат корейски граждани, но те не могат да станат такива, ако и двамата родители не са корейци.”
„Корея е особена страна. Тя винаги е допускала трудно чужденци, ако това изобщо е ставало: а сега се модернизира бързо и доходите за последните 15-20 години се покачиха няколко пъти. Това е шок, защото хората имат стандарт на живот като в Европа и Америка, пътуват много и виждат какъв е западния свят, а същевременно нравите в страната трудно се променят. Ето, една жена не може да се омъжи за чужденец и да има нормално семейство – това е просто абсурдно.”

Най-сетне Хиангсун се развела. Бившият ѝ съпруг живеел в Корея със сина им, който наскоро влязъл в казармата, а дъщеря им била при нея в Джорджия. „Синът ми можеше да дойде тук и да започне да учи”, каза тя, „а после да се върне – ако реши – и да влезе в армията. Законът позволява военната служба да се отложи, ако момчето е заминало да учи в чужбина. Но той не знаеше това, а баща му не му каза – умишлено го премълча. Иначе в Корея мъжете задължително служат след средното образование. И сега той трябва да прекара три години в армията. Разбра, че е можел да се отложи и съжалява много. Това е. Какво да се прави.”
„Корейците са най-чистата народност. В Корея няма малцинства и почти не е имало смесени бракове. Всеки кореец знае родословието си столетия назад – дори до III-IV век.” Аз я погледнах с удивление. „Е, това обикновено са митически истории. Но до XVI-XVII век хората си знаят рода – наистина е така”.
„От всички народи в Азия ние имаме най-добри чувства към виетнамците. Корейците и виетнамците се разбират отлично, защото между нас има общи неща: да кажем това, че и на двата народа се е налагало да воюват много. Виетнамците са най-добрите бойци в Азия – те са единствените, които превъзхождат корейците. Помисли си само: те са воювали с Китай в продължение на хиляда години! Когато Чингис хан е завоювал Изтока, той не е могъл да завладее само Виетнам. Не е влязъл в Корея, но не защото не е могъл – просто не му е било нужно. С виетнамците обаче не е успял да се справи. Затова французите напуснаха Виетнам – защо мислиш си отидоха? Кой освобождава колониите си доброволно? След това американците си помислиха, че могат да заемат тяхното място. И какво стана? Те не знаеха с кого си имат работа.”
„Корея е една от най-старите култури и винаги е служела като мост между Китай и Япония. Будизмът е достигнал до Япония чрез Корея. Но ако попиташ японците откъде са приели будизма, ще кажат – от Китай. А не е така. Но те мълчат за всичко, което дължат на Корея. И повечето хора там просто не знаят, защото в тяхното образование за тези неща не се говори нищо.”
„Японците са странни хора: те се различават от всички останали азиатци. Ако отидеш в Америка, ще видиш огромни азиатски колонии. Хората се събират в една част на градовете, имат съвместен бизнес и общуват помежду си, така че навсякъде има китайски, корейски и виетнамски колонии. Но японски не – и не защото няма японци, а защото те не се събират заедно. Стремят се да се смесят с американците. Те са много гъвкав и възприемчив народ. Презират останалите азиатци и гледат на тях като на хора от ниско качество, а себе си считат за западна страна: искат да се приобщят към Запада и много страдат от това, че европейците и американците се отнасят с тях като с азиатци – и не ги предпочитат пред останалите.”
„До края на миналия век в Корея е имало аристокрация и разделение на съсловията. Но след японската окупация и корейската война това разделение изчезна и сега обществото е изравнено. Наистина, някои хора са по-заможни от други, но това, което дава истински престиж, е образованието. Така че в Корея най-важната задача е образованието на децата и всичко се прави заради това: и нивото на образоваността е високо. Самата държава дава големи средства за култура – да кажем, за преводи. Огромно количество литература от всякакви езици се превежда на корейски, а освен това се дават и сериозни субсидии за преводи на корейски автори в чужбина.”
„По време на окупацията японците се отнасяли много зле с корейците – като с поробен народ. Затова поколенията преди моето развиха чувство за малоценност спрямо Япония. Но след Втората световна война корейското правителство наложи пълна цензура върху всякакви японски продукти, особено културни. Не се допускаше никаква литература, филми, телевизия. Всичко това беше полезно, защото ние израснахме без да познаваме Япония и моето поколение вече нямаше чувство за малоценност спрямо тях. За нас те вече са народ като всеки друг.”

Хиангсун разказваше охотно за чувствата на корееца към другите страни в Далечния изток (когато казваше „Азия”, тя разбираше само Далечния изток). За мен това беше интересно, тъй като не знаех почти нищо за историята на тези страни и отношенията им, а тя беше израсла и учила там, и макар и понякога да се разграничаваше от мненията и да казваше „корейците” вместо „аз“ или „ние”, все пак беше сигурен източник – ако не за факти, то поне за настроения. Едно от нещата, които ставаха ясни, беше че повечето азиатци от икономически проспериращите страни са приобщени към западната култура – най-често с посредничеството на Америка. Изглежда, че в страни като Корея (Хиангсун не делеше Корея на Северна и Южна и много рядко споменаваше за КНДР, освен веднъж когато каза, че обединението е сигурно, но ще стане много бавно), Япония, Сингапур и Тайван, висшето образование и пътуванията по света са достъпни за голяма част от населението. Освен модерна азиатка, Хиангсун беше и преподавателка в американски университет. Тя можеше да разкаже и други неща, които ме интересуваха, но не като човек, обитаващ друга част на света, а като като неин колега.

Б. На работа в Америка

Преди да започне работа в Департамента по сравнително литературознание към университета в Джорджия, Хиангсун беше защитила дисертация в Пенсилвания, а след това беше преподавала литература и корейски в други университети. Въпреки немалкото години, прекарани в американските академични среди, тя не се чувстваше сигурна за работата си и често казваше, че е просто корейска гражданка, която пребивава в Съединените щати с работна виза. Тя беше редовна асистентка с пълна заетост, но нямаше безсрочен договор с университета.
„Това е сериозен проблем. Това, че съм написала дисертация, не ми помага много. Необходимо е да работя няколко години в департамента, да издам книга – и то в добро издателство – и след това да се надявам, че ще получа постоянно място. Защото ако пропаднеш на апробацията, после едва ли някъде ще успееш да си намериш същата работа. Така излиза, че е било по-добре да не си започвал въобще. А не е лесно да издадеш книга където трябва. Аз мога да публикувам текста си в Корея на английски, но в Америка никой няма да обърне внимание на такава книга. Освен това има йерархия на издателствата и не е все едно кой ще те приеме. Ако те издадат в Принстън – това е отлично. В издателството на SUNY – пак става, но не е толкова добре. И така нататък. И е почти задължително издателството да е американско: европейските не се ценят. Освен това забавянето е голямо. Най-напред не е лесно изобщо да се влезе във връзка със сериозно издателство. След това минава поне една година, докато те включат в програмата и сключиш договор – ако сключиш. И после има година-две докато излезе. Така че може да си написал книга, да си я изпратил на издател и той да ти е дал надежда, че ще я приеме – и пак няма вероятност да чакаш по-малко от три години.”
„Но дори да си издал книгата, от това не следва, че ще станеш постоянен преподавател. При всяко положение могат да ти откажат – и дори няма да научиш мотивите им. За годините, които прекарах в Америка, съм видяла всички видове нечисти комбинации. Виждала съм как се провежда конкурс, на който се взима очевидно най-слабият кандидат. Не бива да влизаш в конфликт с хората от департамента – докато си на временен договор е най-добре да си мълчиш. Департаментите винаги са разделени на две – и още щом се появиш, вече трябва да е ясно към коя група си. Ако се опиташ да си независим и да не се обвързваш с никого, е най-зле. Това е. В университета обикновено си сам или имаш един-двама приятели – всички останали са врагове.”
„Трябва да си много предпазлив в контактите си с хората – и колеги, и студенти. Не може да казваш на колегите си колко взимаш. Случвало ми се е в личен разговор да ме попитат каква ми е заплатата и аз да си кажа. Веднага след това същият човек вдигна голям шум: защо аз съм получавала повече от него, след като той имал диплома от Йейл. Посъветваха ме да си мълча, когато става дума за пари.”
„Друг проблем са студентите. Не можеш да се срещаш с тях извън кабинета си, както става в Корея – винаги има опасност да те обвинят в sexual harassement. В това отношение мъжете са по-застрашени. Един мой колега го уволниха след подобен скандал. Можеш да си имаш големи неприятности дори само заради едно обвинение, без никакви доказателства. Освен това студентите също могат да бъдат агресивни. Затова са ме съветвали, когато имам приемен час, да оставям вратата отворена: въпреки че съм азиатка, защото с жена от друга раса мъжете са по-предпазливи – не знаят как може да реагира.”

Раздвояването между места, занимания и перспективи беше станало съдба за Хиангсун. Тя беше отделила много години, за да преподава корейски език, но специалността ѝ беше свързана с европейската литература – занимаваше се с ирландска драма. „Толкова време преподавах корейски” – каза тя. „Написах учебник, участвам в съюза на преподавателите по корейски в Америка, хората ме познават повече заради това. Когато отида на някоя литературна конференция, за да прочета нещо, се чудят: „Ти и с това ли се занимаваш?” А аз съм писала дисертация по литература и затова съм в този департамент. Чувствах се длъжна да направя нещо за Корея, след като мога и съм оттам: но сега вече ще престана.”
Изглежда, че работата в университета ѝ даваше много поводи да бъде недоволна. „Заплащането на преподавателя не е добро. Ако си асистент като мен и имаш късмет, можеш да стигнеш до 35 хиляди годишно. Това е твърде малко. С такива пари не може да се издържа семейство. Е, ако и двамата работят в университета, и са професори, тогава доходът им ще стане към 100 хиляди. Това е по-добре. Така човек се справя. Но университетските преподаватели, особено ако са хуманитари, са най-зле платени измежду образованите хора. Мога ли да се сравнявам с един юрист, който взима триста хиляди? И колата, която карам, ме поставя на най-ниското стъпало. Предишната подарих на един професор от Буркина Фасо, който ми беше съсед. Той беше толкова, ама толкова беден! Беше дошъл с жена си, три деца и едно огромно куче. И нямаше кола, не можеше да отиде абсолютно никъде. Затова му подарих моята, вместо да я продам – и без това почти нищо нямаше да взема за нея.”
„Да работиш в университет и да се занимаваш с литература в Америка е много странно. Всички ти се чудят, че си се заел с това. Наистина трябва много да обичаш тази работа, за да се чувстваш добре в такава обстановка. Тези хора, които са дошли тук (участниците в семинара), не са обикновени американци. Те са истински елит. Обикновеният американец е съвсем друго нещо. В повечето градове там няма никакъв културен живот – от моя гледна точка, след като идвам от Сеул. Театри, опера – такива неща могат да се видят само в големите центрове.”

„Не знам какво ще излезе от моята работа. Аз самата не съм някакъв особен професионалист. Знам ограниченията си. Когато прочетох доклада си в Дъблин миналия месец, някои хора го харесаха. А там се бяха събрали най-големите специалисти. Представи си, аз дори не ги познавах по лице. Дори и директорът на издателството от Сиракузкия университет прояви интерес – а това е най-доброто издателство за Irish Studies. Но не знам. Като гледам какви неща правят някои професори, си казвам – къде са те, къде съм аз. Ако се наложи, винаги мога да се върна в Корея – ще давам уроци по английски и ще стана милионер. Но не бих отишла да преподавам в някой English Department. Какъв е смисълът? Човек не може да направи нищо, ако е далеч от големите центрове, където стават истинските неща.”

2. Интелектуалецът като homo viator

Въпросът за движението е един от първите, когато става дума за глобализацията. Изходната позиция е: елитът се движи, останалите са закрепостени. Глобалното е навсякъде; локалното – само там, където е възникнало. Така че интелектуалецът не може да заобиколи въпроса към коя от страните принадлежи. Той би могъл да се примири със слабото си обществено влияние, а също и със среден или по-нисък доходи: но няма да се откаже от убеждението, че е част от един елит – този на „знаещите”. На пръв поглед няма нищо необикновено в това, знанията да се придобиват на едно място. Фигурата на „мъдрия”, който не напуска града си, е добре позната в западната култура (Сократ, Кант). Въпросът е, дали традицията на „неподвижните мъдреци” би могла да има сериозно влияние в днешния свят. Това изглежда съмнително. От друга страна, тя има и своя алтернатива в рамките на същата култура. Ако не „мъдростта”, то поне „образоваността” е била свързвана – най-малко от Херодот насам – с възможността да се пътува. Първият развит образ на „знаещия” в западната литература съвпада с този на пътешественика – Одисей.
Днешният интелектуалец, ако може да избира, трудно би останал от страната на неподвижните. Това можеше да се забележи и на семинара – хората споделяха спомени от пътуванията си също така охотно, както говореха за професионалните си занимания. Може би това се дължи на убеждението, че „знае” онзи, който е „видял”. Аргументите, които се разменяха по време на дискусиите, често включваха факти и събития, които могат да се проверят най-добре, ако се отиде там, където говорещият е бил. Те звучаха като покана към събеседника да посети мястото и напомняха, че хуманитарното знание предполага осведоменост, която се постига чрез пътуване. Така не само четенето, но и гледането на филми и осведомяването чрез Интернет се оказват непълноценни заместители на правилния начин за узнаване – личното телесно присъствие.
Пътуващият оформя представата си света, служейки се с няколко опозиции. Най-напред трябва да се знае, кои места са по-опасни и кои – по-малко. „Повечето мегаполиси са опасни”, каза Федърстоун, „и все пак има разлика. В Ню Йорк си заслужава да се иде: там е опасно, но и вълнуващо. А Сао Паулу е друго – там е само опасно.”
„Аз мислех да отида в Бирма”, каза Хиангсун, „но ме разубедиха. Казаха ми, че ако не хвана малария – а имало 99% вероятност да хвана – съм щяла да пострадам от друга болест, или от престъпници, и че нямало да мога да се оправя нито с транспорта, нито с парите, нито със съобщенията. Случвало ми се е да съжалявам, че съм попаднала някъде. Веднъж трябваше да прекарам цял месец в Бомбай. Последният ден си казах: „Ако утре самолетът ми не замине или го пропусна – ще се върна в стаята си и ще се обеся”. Миналата година щях да ходя в Перу, но разбрах, че един американец, специалист по предколониална история на Америка, бил убит там по много жесток начин. И се отказах. А и в Китай е опасно. По едно време бяха зачестили убийствата на японски и корейски туристи, и то в таксита. Правят го за пари – защото знаят, че японците и корейците обикновено носят със себе си много пари в брой.”

И така, да се пътува значи да се поддържа стандарт на живот: и тъй като в богатите страни пътуването е достъпно за мнозина, интелектуалецът трудно би се съгласил да загуби този знак за принадлежност към средната световна класа. Това е една от причините, поради които повечето колеги не оценяват редовната си заплата като достатъчна и са принудени да мислят за финансиране от други източници. Откъде и за какво могат да се получат пари е тема, която лесно измества разговора за „глобализацията”. Западният интелектуалец трябва да е гъвкав – и той привиква да се насочва към теми, които са в периферията на интересите му, стига да знае, че такъв проект би получил подкрепа.
Тази подвижност издава несигурност – ще има ли пари и за нас и докога? Влад Годзич, който изглеждаше добре осведомен по въпросите на финансирането, съветваше да се избягва специализацията. „След дисертацията е добре да потърсите друга тема. Затварянето в една и съща проблематика води до изхабяване и непродуктивност. Търсете новото”.

***

Един вариант на текста е публикуван в сп. “Демократически преглед”, кн. 46, пролет 2001.

специалност Класическа филология
бакалавърска степен
задължителен курс в рамките на “Старогръцка литература”
1 семестър – есенен

(2007 г.)

След уводната лекция (“Аполоний, цар на Тир”) заниманията текат като семинари. Всеки студент трябва да е прочел и да представи поне един от предложените романи.

***

Съдържание на семинарните занимания

Първо. 16 октомври, вторник

І. За работата през семестъра

1. Произведения за обсъждане

а. Любовно-приключенски романи
Аполоний, цар на Тир (ок. 50 стр.)
Аброком и Антия (ок. 70 стр.)
Дафнис и Хлоя (ок. 70 стр.)
Херей и Калироя (ок. 130 стр.)
Левкипа и Клитофон (ок. 130 стр.)
Етиопска повест (ок. 300 стр.)

б. Фантастично-приключенски романи
Апулей. Златното магаре (ок. 250 стр.)
Лукиан. Луций или магарето (ок. 30 стр.)
Лукиан. Истинска история (ок. 40 стр.)

2. Начин на обсъждане

а. Да се разкаже съдържанието на романа – за около 15-20 мин.
б. Да се отделят типовите (характерни за жанра, шаблонни) събития (ситуации)
в. Да се посочат типовите герои (персонажи)
г. Да се посочат особеностите на сюжетното (фабулно) протичане – паралелни разкази, разкази-отклонения, перипетии (редуване на изгледи за щастлив с изгледи за нещастен изход)

ІІ. Из историята на жанра

Може да се твърди, че основата на любовно-приключенския (или семейно-приключенския) роман е поставена в някои от трагедиите на Еврипид. Това са на първо място Ион и Елена. В Ион царицата на Атина е обладана от Аполон и ражда син, когото предава за отглеждане в светилището на бога в Делфи. След това в продължение на много години тя не успява да забременее и отива в Делфи, за да узнае причината за безплодието си. Там среща порасналия си син, но не го разпознава, а само научава, че той би могъл да претендира за трона в Атина; и се опитва да го убие. Накрая те се разпознават и драмата завършва щастливо. В Елена Менелай открива жена си в Египет, където тя твърдо устоява на предложението на местния цар. С хитрост и след преживени опасности двамата избягват и се завръщат щастливо в Спарта.
Тези сюжетни елементи (нежелано раждане, изгубено и намерено дете, разделена и отново събрала се двойка съпрузи, преследване от страна на нежелан кандидат, рисковано пътуване по море) преминават в новата атическа комедия и са засвидетелствани в оцелелите римски комедии, които изцяло копират атическата. От театъра те преминават в литературата за четене: в елинистическия епос (Аргонавтика) и романа.

ІІІ. „Аполоний, цар на Тир“

1. Фабула на романа

2. Типови събития и герои в „Аполоний“

a. събития
Фабулата на любовно-приключенския роман е насочена към щастлив край за двамата влюбени, като до този край се достига след перипетии – двамата главни герои преминават през много опасности и в някои случаи изглежда, че раздялата им е безвъзвратна. На това това основание и събитията в романа могат да се разделят най-общо на щастливи (брак, забогатяване, среща с изгубен близък, избягване на опасност) и нещастни (смърт на близък човек или мнима смърт на тях самите, раздяла с или изчезване на близък човек, загуба на социален статус – като обедняване, заробване). Друга цел на фабулата е да покаже, как героите получават заслуженото – добродетелните са възнаградени, а злите – наказани. Ето защо може да се говори за компенсаторни събития – примерно, в Аполоний предателите са изгорени или убити с камъни, а верните помощници получават много пари и подаръци, или служба в двореца на царя и жена му.
Ето как съдържанието на романа за Аполоний от Тир може да се представи като поредица от типови събития.
Героят прави опит да се ожени (неуспешен). Излага се на опасност (ревнив и тираничен цар поръчва убийството му).
Героят избягва опасността (напуска града си) и проявява своята щедрост и състрадателност (снабдява гладуващ град с провизии).
Губи имуществото си и е застрашен от гладна смърт или заробване (при корабокрушение). Получава помощ (един рибар се грижи за него) и възстановява част от имуществото си (получава покровителство и пари от местен цар).
Между него и една девойка (оттук нататък втори главен персонаж) се поражда любов. Героинята е в опасност (разболява се от любов към него), която е преодоляна (оженват се).
Героят преживява две раздели (жена му привидно умира и той я спуска в морето, после оставя дъщеря си в друго семейство).
Жена му оживява. Застрашена е от заробване (намерена е на брега от група местни жители), но се спасява (разрешават й да стане жрица).
Дъщерята на главния герой (оттук тя е трети главен персонаж) губи близък човек (дойката й умира) и е застрашена (жената, която я отглежда, поръчва убийството й). По стечение на обстоятелствата тя се спасява, но е заробена (отвлечена от пирати малко преди да бъде убита) и претърпява най-тежка загуба на социален статус (продадена е на сводник).
Но там тя запазва честта (девствеността си) и намира покровител (местния владетел).
Скоро след това среща изгубения си баща (първия главен персонаж) и възстановява статуса си като се оженва (за покровителя си, местния владетел).
На сводника е отмъстено (изгорен е жив).
Главният герой среща изгубената си жена (тя се отказва от жречеството и заживяват отново заедно).
На жената, която е поръчала убийството на дъщерята, е отмъстено (убита е с камъни заедно със съпруга си).
Героят и жена му се завръщат и срещат стария й баща, с когото са се разделили отдавна. Героят придобива и царството на ревнивия и тираничен цар, който някога е поръчал убийството му (това е справедливо възмездие). Помощниците му са възнаградени.
Героят живее без да преживява опасности, има семейство и роднини, които в началото не е имал и владее повече градове и богатства отколкото е имал преди да започнат изпитанията.

3. Особености на фабулното действие

4. Литературни влияния, скрити цитати

***

Второ. 30 октомври, вторник

І. „Аброком и Антия“. Ефеските влюбени и разбойникът

1. Фабула на романа

2. Типови събития и герои

а. събития
Ето някои типови събития, както бяха извлечени от фабулата на „Аполоний, цар на Тир“
– щастливи
= героят се оженва, получава почести, придобива материални блага, които не е имал (имущество, владения), повишава социалния си статус (ако е роб, бива освободен), живее добре (богато, сред почести, в безопасност – лична и на близките си)
= спасява се от опасност, получава помощ, намира загубен близък, възстановява загубени в течение на действието материални блага, възвръща социалния си статус, заживява отново добре
– нещастни (могат да се извлекат от щастливите)
= излага се на опасност (изпада в беда), разделя се с близък човек, търпи материални загуби и лишения, губи социален статус (бива поробен)
– възмездия
= наказва враговете си, възнаграждава приятелите си (или някой друг прави това вместо него, или така се случва)
– други
прави опит да придобие благо или се разминава с опасност; влюбва се

Въз основа на тези събития фабулата на един любовно-приключенски роман би трябвало да се разкаже задоволително. Повечето от тези типови събития са видове за конкретни събития („излага се на опасност“ е вид, чиито конкретни случаи са – пленен е от разбойници, търпи корабокрушение, поръчано е убийството му).

б. Типови герои
Героите в любовно-приключенския роман изобщо могат да се разделят на:
– главни (които винаги са положителни)
– помощници на главните (техни роби, приятели, роднини, или случайно срещнати, които им съдействат)
– противници на главните (винаги отрицателни). Това са случайно срещнати опасни хора (пирати, разбойници), които ги отвличат с цел продажба, жертвоприношение или сексуална употреба; развратници, които желаят телата им; завистливи и ревниви хора, които се опитват да им навредят с измама (клеветят ги) или по друг начин (поръчват убийството им); сводници, които се опитват да печелят от тях
– нито помощници, нито противници, които се влюбват в тях, но се държат почтително (предлагат им брак без да ги насилват); или просто събеседници, които им говорят за живота и приключенията си, и изслушват тяхната история.

3. Особености на фабулата

4. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения

- Гордостта на Аброком, пренебрежението му към Ерос – вж. „Иполит“ на Еврипид. Там героят показва пренебрежение към Афродита и става жертва на божеска интрига.
– Възхищението на съгражданите от него подхранва гордостта му – аналогия с Платоновия Алкивиад („Пирът“, „Алкивиад“).
– Ерос е разгневен и улучва Аброком със стрелата си. Вж. „Аргонавтика“ песен ІІІ, където Ерос е изпратен от Афродита за да улучи Медея.
– Влюбените се разболяват – както дъщерята на Архестрат в „Аполоний“.
– Допитване до светилище на Аполон – както допитванията на Крез до Делфи при Херодот (кн. І).
– Описание на изображенията по балдахина над брачното легло – както описанието на доспехите на Ахил в „Илиада“ и Еней в „Енеида“.
– Нападнати от финикийски пирати на път за Египет. Финикийците са смятани за разбойници още от Омир („Одисея“, разговорът на Одисей с Евмей). После Херодот (кн. І) казва, че враждата между Азия и Европа започнала със заграбването на аргоски жени от финикийски моряци.
– Пророческият сън на Аброком в І,12 – сънищата се използват за гадаене още в „Илиада“ (началата на І и ІІ песен).
– Възпитателят на Аброком пътува с него – в „Илиада“ възпитателят на Ахил Феникс го придружава по време на война.
– Антия се оплаква от красотата си, причина за много злини – както Елена в „Илиада“.
– Манто споделя любовта си към Аброком с Рода и му пише писмо, а после го наклеветява. Така и Федра в „Иполит“ споделя любовта си към Иполит с дойката си, а после го наклеветява пред Тезей с писмо. Също Медея в „Аргонавтика“ споделя любовта си със сестра си.
– Антия предлага да се самоубие, така че Аброком да се спаси от заплахите на Манто. Вж. „Хераклидите“ на Еврипид, където Макария се съгласява да умре, за да предпази по-малките си братя.
– Манто поръчва Антия да се ожени за козар (мъж с по-ниско положение). Така са омъжени Електра („Електра“ от Еврипид) и майката на Кир Велики (Херодот, І). Също и Тетида е принудена да се омъжи за Пелей (тя е богиня, а той-човек) и да роди дете от него, а не от Зевс, защото синът би бил опасен за бащата.
– Многобройните корабокрушения са тема в литературата още от „Одисея“.
– Мнимата смърт на Антия – както на жената на Аполоний в „Аполоний“.
– Кино поканва Аброком да заживее с нея след убийството на мъжа й – както жената на Кандаулес поканва Гигес (Херодот, І).
– Нил се вслушва в молбата на Аброком и изгася пламъците на кладата и наместникът отменя присъдата – както Аполон изпраща дъжд над кладата на Крез и Кир го пощадява (Херодот, І).

ІІ. „Дафнис и Хлоя“ – лесбоският пасторален роман

1. Фабула на романа

2. Типови събития и герои

3. Особености на фабулата

4. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения

***

Трето. 13 ноември, вторник

І. Лукиан. „Луций или магарето“

1. Фабула на романа. Особености на фабулата в сравнение с други романи

2. Типови събития и герои. Новото в „Роман за магарето“

3. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения

ІІ. Апулей. Златното магаре

1. Фабула на романа. Различия от Луций

2. Типови събития и герои. Различия от Луций

3. Приказката „Амур и Психея“. Мистериите на египетските божества

4. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения

***

Четвърто. 27 ноември, вторник

І. Фабула на „Херей и Калироя“. Особености на фабулата в сравнение с други романи

ІІ. Типови събития и герои. Новото в „Херей и Калироя“

ІІІ. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения. Специална образованост и интереси на автора

1. Поезия

Харитон (романът е запазен с това име на автора) очевидно предпочита Омир. В текста има около 30 изрични цитата от „Илиада“ и „Одисея“. Приятелите Херей и Полихарм напомнят на Ахил и Патрокъл. Още в началото главният герой заради красотата си е сравнен с Омировите герои Ахил и Нирей. Женихите на Калироя (І,2-4) напомнят с коварството си за женихите на Пенелопа. Сватбата на героите е сравнена с тази на Тетида и Пелей (І,1). Обвиненията, които Калироя отправя към Афродита като причинителка на нещастията й (ІІІ,10) напомнят на диалога между Елена и Афродита в „Илиада“ (ІІІ, 390-420). Когато Дионисий от Милет се тревожи за верността на жена си във Вавилон, той споменава за прелъстяването на Елена в Спарта и за „множеството Парисовци“, които може би населяват Вавилон (V,2). Влизането на Калироя в персийския съд (V,5) се сравнява с появата на Елена пред троянските старейшини на крепостната стена („Илиада“, ІІІ,147) и на Пенелопа пред женихите („Одисея“, І,366). Знатните перси, наредени около трона на царя (V,4), се сравняват с боговете, седнали около Зевс („Илиада“, ІV,1).
Като всички автори на романи и Харитон е имал предвид фабулите на Новата комедия. Бременността на Калироя от първия й брак и решението й да запази детето, като го представи за плод на втория си брак напомня за фабулата на „Момичето от Самос“ на Менандър.
За възможни намеци за други поетически произведения вж. т. 2.

2. Историография, реторика, художествена проза

Главната героиня е представена като дъщеря на сиракузкия стратег Хермократ, герой от войната с атиняните от 415-413 г. Следователно събитията в романа би трябвало да се развиват в края на V или началото на ІV в. пр. Хр. Авторът не се позовава на конкретен текст; все пак основния източник за войната е Тукидидовата история (кн. VІ-VІІ). Други известни и запазени изложения на събитията са Диодор Сицилийски (кн…) и Плутарх („Алкивиад“, „Никий“).
В V,1 Калироя изразява отчаянието си, че трябва да премине Ефрат и да се отдалечи твърде много от морето. Нежеланието на гърците да навлизат далече в сушата е показано при Херодот (кн. V, 49-51) където спартанският цар Клеомен отказва да участва във война срещу персите, когато узнава, че до столицата Суза има три месеца път по суша.
Влиянието и високото уважение към персийската царица (кн. V-VІІІ) е известно на гърците и е засвидетелствано при Херодот (влиянието на Атоса върху Дарий, кн…), Есхил (положението на царицата в двора, „Перси“) и Платон (богатството на царицата, „Алкивиад“). За отношенията между персийския цар и жена му си заслужава да се погледне и старозаветната „Естир“.
Когато разбойниците, отвлекли Калироя се колебаят дали да спрат в Атина, някои казват, че там като на градски площад се стича цяла Гърция, а друг – че атиняните са приказливи и пристрастени към съдебните процеси. За Атина като общогръцки политически, културен и икономически център говори Изократ (…), а големият им интерес към съдебните процеси се пародира от Аристофан („Оси“).
Персийската царица е пленена, но Херей и Калироя, макар и след колебание, се отнасят към нея със съответстващото на царското й достойнство уважение и я освобождават (VІІІ,3). Това напомня за вежливостта на Александър Македонски към плененото семейство на Дарий ІІІ (Псевдо-Калистен… и при много други автори).
За изобразяването на съдебни процеси и въвеждането на пространни речи в по-голямо произведение най-ранен е примерът на Тукидид (…). В „чистата“ реторика най-старите примери за двойки речи по едно дело принадлежат на атинянина Антифонт.

3. Философски трактат

Подчертаване на разликата между свободния и роба. В ІІ,10 се казва, че Калироя не познава робското коварство. В същата книга (пар.1) Дионисий твърди, че не е възможно „едно тяло да крие в себе си красота, ако не е родено свободно“.
В „Политика“ на Аристотел се казва, че „робството е по природа“ (…) и дори, че телата на свободните би трябвало да се отличават от тези на робите (…).
Присъства възгледът, че за елина е естествено да живее свободно, а за варварина – да бъде роб. (Следствието от това убеждение е, че в идеалния случай всички не-гърци са роби на гърците). В VІ,7 за евнуха на Артаксеркс се казва, че е „израсъл сред тирания и произвол“ и поради това не можел да си представи, че има нещо невъзможно за царя. Също там се казва, че „варварите се прекланят през своя цар и го смятат за бог сред хората“.
Тук също може да се види отглас от Аристотеловото твърдение, че „варварите са по природа роби“ („Политика“, …); но също и, че монархията е не само приемлива, но може да е дори най-добрата държавна уредба в случай, че монархът надминава своите поданици така, както бог надминава хората (…).

***

Пето. 11 декември, вторник

І. Фабула на „Левкипа и Клитофон“. Особености на фабулата в сравнение с други романи

ІІ. Типови събития и герои. Новото в „Левкипа и Клитофон“

ІІІ. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения. Специална образованост и интереси на автора

1. Реториката в „Левкипа и Клитофон“

а. съдебният процес
Терсандър (временно изчезналият съпруг на Мелита, любовницата на Клитофон) среща Клитофон и го „завлича право в затвора и го предава с обвинение в прелюбодеяние“. Вероятно това е било възможно, защото Терсандър е бил ефески гражданин, а Клитофон – чужденец. После придумва тъмничаря да вкара в килията на Клитофон (комуто е наложена мярка за неотклонение, не става ясно за какъв срок) човек, който да му даде лъжливи сведения за любимата му. Казва се, че после човекът бил отведен при стратега на града, за да даде показания за отправените му обвинения (VІ,5-6).
На следния ден Клитофон е изправен пред съда. Терсандър се беше подготвил здравата срещу мен, че и адвокатите му бяха не по-малко от десет. Мелита също се беше постарала за защитата си. Клитофон произнася реч, в която лъжливо се самообвинява, че заедно с Мелита е поръчал убийството на „предишната си любима“. Адвокатите на Терсандър с радост нададоха победни възгласи, а тези на Мелита взеха да я разпитват какво означава това…и у защитниците се появи подозрение срещу Мерита, поради съвпадението с повечето от моите показания, и те не знаеха на какви аргументи да се опрат на защитата. Приятелят на Клитофон Клиний моли да му разрешат да се изкаже и опровергава казаното. Като свърши Клиний, речта му се стори убедителна на повечето хора, но адвокатите на Терсандър и приятелите му, които присъстваха, се развикаха да бъде отнет животът на убиеца, сам признал се за виновен по божия воля. Мелита предаде прислужниците си и изиска Терсандър да предаде Состен, защото по всяка вероятност той бил убиецът на Левкипа. Защитниците на Мелита настоятелно искаха те да бъдат призовани в съда (VІ,7-11).

2. Платонизмът

В І,2 авторът предлага на Клитофон да поседнат на скамейка в една близка горичка, където растат платани, има извор и мястото е „приятно и предразполагащо към любовни истории“. Това е препратка към „Федър“ 230b, където в подобна обстановка Сократ и Федър обсъждат речта на Лизий „За любовта“. В І,16-18 Клитофон произнася реч за любовта в природата, подобна на речта на Ериксимах в „Пирът“ 186а-188е. Аргументите на Менелай в І,36 за предимствата на любовта към момчета пред тази към жени (аз смятам, че сред хората витаят два вида хубост: едната – небесна, другата – земна, както и богините, предвождащи красотата… Никога никоя жена не е възнасяна на небето заради красотата си…) напомня казаното от Павзаний в „Пирът“ 180d-181c: А как тези богини да не са две? Едната, струва ми се, е по-стара, няма майка и е дъщеря на Небето, която именно наричаме Небесна, другата е по-млада, дъщеря на Зевс и Диона, и която наричаме Простолюдна… А Небесната Афродита, първо, няма дял от женското, а само от мъжкото начало – това е то любовта към момчета…

3. Естествена история

В романа има серия описания и етиологии на природни, физиологични и психологически явления, на редки или впечатляващи животни и растения, анекдоти за откриването на ценни продукти и стоки.
в І,16-18 се говори за половото привличане между животни (птици, влечуги). В ІІ,2 – как Дионис е дарил на хората виното; ІІ,11 – за откриването на пурпура; ІІ,15 за вида на египетският бик; ІІ,29 – за свойствата на страстите срам, мъка и гняв; ІІІ,24 – за птицата феникс; ІV,2 – за хипопотама; ІV,4 – за слона; ІV,12 – за приливите на Нил и растителността около него; ІV,19 – за крокодила; VІ,7 – за сълзите; VІ,19 – за свойствата на гнева и любовта; VІІ,4 – за раната от зъб на глиган (като образ на болката от внезапна лоша новина); VІІІ,6 – за инструмента сиринга, мита за появата на тръстиката, от която се прави и за разликата й с флейтата.

***

Шесто. 8 януари

І. Фабула на “Истинска история” на Лукиан

1. Увод

2. Пътешествие до луната

3. Във вътрешността на кита

4. Островът на блажените

5. Последни приключения

ІІ. Новото в „Истинска история“

***

Седмо. 15 януари

І. Фабула на “Етиопска повест”

ІІ. Ред на повествованието

ІІІ. Литературни препратки (размисли на автора за жанровете, цитати, намеци, аналогии). Какво да съдържа една гръцка книга от епическо-романен вид

IV. Картината на античния свят в „Етиопска повест“

***
***

Резюмета на романите

І. „Аполоний, цар на Тир“

Младият Аполоний, цар на град Тир, претендира неуспешно за брак с дъщерята на Антиох, цар на Антиохия. Антиох, който има кръвосмесителна връзка с дъщеря си, поръчва убийството му.
За да се предпази, Аполоний напуска Тир с няколко кораба и пристига в Тарс (Киликия). Там продава евтино голямо количество зърно и така помага на жителите на града да се спасят от застрашаващия ги глад. В знак на благодарност те му издигат статуя. Аполоний се запознава с тарсиеца Странгвилион.
Скоро след това потегля към Пентапол (в областта Киренайка на африканския бряг). Там търпи корабокрушение, но се спасява и е подслонен в дома на един рибар. По-късно е приет в двореца на местния владетел Архестрат и печели благоволението му благодарение на своите спортни, музикални и актьорски дарби.
Аполоний става учител по музика на дъщерята на Архестрат. Тя се влюбва в него и скоро след това двамата се оженват. Преди раждането Аполоний получава известие, че е поканен да стане цар на Антиохия. Той потегля по море заедно с бременната си съпруга. Докато пътуват, тя ражда момиченце и умира (привидно) при раждането.
Аполоний поставя трупа на жена си в ковчег и го спуска в морето. Вълните го изхвърлят близо до град Ефес, където е открит от група лекари и благодарение на грижите им жената се връща към живот. Скоро след това тя става жрица на Артемида в известния ефески храм.
Аполоний пристига в Тарс, среща Странгвилион и оставя новородената си дъщеря заедно с една прислужница и дойка в неговия дом, надявайки се, че Странгвилион и жена му Дионисиада ще се грижат за момичето до пълнолетието му. Когато девойката пораства, Дионисиада поръчва убийството й; но малко преди да бъде убита близо до гроба на дойката си от роба Теофил, на брега слизат пирати, отвличат Тарсия (така се казва девойката) и я продават на един сводник в град Митилене (на Лесбос).
Там Тарсия успява да трогне всички клиенти на сводника с историята на живота си и така запазва честта си и се сдобива с благоволението на мнозина граждани, включително и на местния владетел Атенагор.
По това време на острова пристига баща й Аполоний, който е прекарал тези години в траур и странстване. Атенагор узнава за неговата скръб и поканва Тарсия да поговори с него и да се опита да го утеши. В този разговор бащата и дъщерята се разпознават.
Аполоний оженва дъщеря си за Атенагор и после тримата потеглят на юг. В съня си Аполоний вижда ангел, който го съветва да спре за кратко в храма на Артемида в Ефес. Там те са посрещнати от главната жрица – съпругата на Аполоний – която е толкова царствена, че Аполоний и спътниците му я взимат за самата богиня. Те се разпознават и жената напуска жречеството и потегля с тях.
Двете семейства спират в Тарс, където коварната Дионисиада и мъжът й са наказани със смърт от самите тарсийци (такава е съдбата и на сводника от Ефес). После те пристигат в Пентапол при стария Архестрат, който скоро след това умира. Аполоний и жена му царстват дълго и щастливо над Пентапол, Тир и Антиохия, и умират заедно на 74-годишна възраст.

ІІ. “Аброком и Антия”

В Ефес живели младеж и девойка – Аброком и Антия. И двамата били красиви и не вярвали, че някога ще се влюбят – били безразлични към Афродита и Ерос, и дори отправяли предизвикателства към тях.
Видели се на празника на Артемида Ефеска, влюбили се и започнали да страдат, като страданието им приличало на болест.
Родителите им се допитали до оракула на Аполон в град Колофон, разбрали, че синът и дъщеря им са влюбени един в друг, и решили да ги оженят.
След сватбата Аброком и Антия потеглили на сватбено пътешествие към Египет. На отпътуване от Родос Аброком сънувал страшен сън.
Финикийски пирати превзели кораба, пленили ги и капитанът на кораба пожелал Аброком, а един от пиратите – Антия.
Пристигнали в Тир, където пиратът – собственик на кораба ги взел за себе си. Дъщеря му Манто се влюбила в Аброком и му написала любовно писмо. Той я отхвърлил, а тя го наклеветила пред баща си, че искал да я насили. Той подложил Аброком на мъчения и го хвърлил в затвора.
Антия била изпратена в Сирия (Антиохия) с Манто и нейния съпруг Мойрид, за когото наскоро се омъжила. Там Манто продала слугите Левкон и Рода, които съпровождали Аброком и Антия още от Ефес. Те попаднали в Ликия като роби на един добър и богат старец. После дала Антия за жена на своя роб, козаря Лампон. Но Антия с молби го убедила да не я докосва.
Мойрид се влюбил в Антия, а Манто узнала на това и наредила на козаря да я убие. Той я съжалил и я продал на киликийски търговци, но корабът им потънал и Антия попаднала в ръцете на разбойници. Те решили да я принесат в жертва на Арес.
Господарят на Аброком Абсирт намерил писмото на дъщеря си, разбрал, че е невинен и го направил свой управител. Аброком обаче го напуснал, за да търси Антия. Пристигнал в Антиохия, научил от козаря за станалото и се отправил към Киликия.
Разбойниците били нападнати и избити от иринарха на Киликия Перилай. Спасил се само главатарят им Хипотой. Перилай отвел Антия в Тарс и пожелал да се ожени за нея, а тя се престорила, че е съгласна, но го помолила за 30 дни отсрочка.
Аброком срещнал Хипотой, който му разказал историята си. Обичал момче от Перинт, което било дадено на богат византионец, когото Хипотой убил. След това избягали заедно, но корабът им потънал и момчето се удавило близо до Лесбос.
В Тарс при Антия пристигнал корабокруширалият ефески лекар Евдокс. Тя се сприятелила с него и тъй като сватбата наближавала, го помолила за отрова. Вместо отрова той й дал сънотворно и отпътувал за Ефес. Тя изпила лекарството в деня на сватбата и всички я помислили за мъртва.
Перилай я оплакал и я положил в гробница. Разбойници разбили гробницата и откарали Антия в Александрия, където тя била продадена два пъти – първо на едни търговци, а после на индийския цар Псамид. Той опитал да я насили, но тя му казала, че до пълнолетието си е посветена на Изида. Той я оставил на спокойствие, тъй като бил суеверен.
Аброком и Хипотой узнали за смъртта и за изчезналото тяло на Антия. Аброком заминал за Александрия, а Хипотой с новата си банда – за Сирия и Финикия.
В Египет Аброком бил пленен и продаден в Пелузий. Купил го един войник, чиято жена Кино се влюбила в него и му предложила да убие мъжа си и после да се ожени за него. Аброком отказал, но жената наистина убила мъжа си и след това наклеветила Аброком. Арестували го и го изпратили на съд при наместника на Египет в Александрия. Там Аброком бил осъден на разпъване на кръст. Той се помолил на божеството Нил и Нил съборил кръста му. След това опитали до го изгорят на клада. Но Нил го спасил отново като изгасил пламъците. Тогава наместникът, впечатлен от чудото, отменил присъдата. По-късно му помогнал да замине за Италия. А Кино разпънал на кръст.
През това време разбойниците на Хипотой стигнали до Пелузий, а после продължили на юг през Мемфис чак до Копт близо до Етиопия. Там те срещнали кервана на Псамид, убили го и пленили Антия. Хипотой не я познал. Един от разбойниците я пожелал и опитал да я насили в една пещера, но тя го пронизала с меч. За наказание я хвърлили в яма с кучета, но пазачът – друг от бандата – й я обикнал и хвърлял храна за нея и кучетата, така че тя оцеляла.
Аброком пристигнал в Сиракуза и отседнал при рибаря Егиалей. Егиалей му разказал, че бил от Спарта и обичал момичето Телксиноя; и когато се разбрало, че може да я принудят да се омъжи за друг, двамата избягали. Заселили се в Сиракуза, прекарали заедно целия си живот, а след като Телксиноя починала, рибарят я мумифицирал и оставил трупа й в къщата.
През това време разбойниците на Хипотой били разбити от местния пълководец Полиид. Хипотой се спасил, потеглил на север и стигнал до Тавромений в Сицилия.
А Полиид прибрал Антия и докато били в Мемфис се опитал да я насили. Но Антия избягала в светилището на Изида, помолила й се и Полиид й обещал да я остави на спокойствие.
Когато пристигнали в Александрия, жената на Полиид започнала да го ревнува от Антия и наредила на свой роб да я отведе в Италия и да я продаде в публичен дом. И той я продал в Тарент. Там обаче Антия имитирала епилепсия и сводникът решил да я продаде.
Аброком напуснал рибаря и пристигнал в Нукерий в Италия. Там се хванал на работа като каменоделец. Но работата била тежка. Той се отказал, върнал се обратно в Сицилия и оттам взел кораб за Крит, Кипър и Родос. Бил решил да направи гробница на Антия в Ефес и след това да се самоубие.
Господарят на Левкон и Рода в Ликия умрял, но преди смъртта си ги освободил и им завещал много пари. Те заминали и се установили в Родос.
Хипотой пък се оженил за една богата стара жена, която скоро след това починала и му оставила голямо наследство. Той пристигнал в Тарент, видял на пазара за роби Антия и я купил. Пожелал я, но Антия му казала коя е, той разбрал, че тя е жената на приятеля му Аброком и обещал да се грижи за нея. Двамата потеглили на изток и пристигнали в Родос. С тях бил и любимецът на Хипотой – Клистен.
В Родос Левкон и Рода срещнали Антия и Хипотой, а скоро след това се намерили и с Аброком. Това станало на празника на Хелиос, близо до храма на Изида. Целият град научил за това.
Шестимата се върнали в Ефес. Аброком и Антия погребали родителите си и принесли жертви на Артемида, а Хипотой издигнал гробница на удавения си приятел в Лесбос. После всички заживели щастливо и като близки приятели.

ІІІ. Лонг. “Дафнис и Хлоя”

В Лесбос, близо до Митилена, един козар на име Ламон намерил подхвърлено момченце. Една от неговите кози го кърмела. При детето в една кошничка имало кутия със скъпоценни предмети (пурпурна наметка със златна тока и кама с дръжка от слонова кост), оставени за разпознаване. Две години по-късно недалеч от същото място един овчар (Дриас) намерил момиченце – също подхвърлено, и също, както можело да се разбере от предметите, от богати родители. Пастирските семейства нарекли момчето Дафнис, а момичето – Хлоя (І, 1-6).
Една пролет, когато децата били вече големи (на 15 и 13 години), на осиновителите им се присънило момче с лък, което събрало Дафнис и Хлоя и ги уболо със стрелата си. Те помислили, че някой бог ги съветва да ги срещнат и ги изпратили да пасат заедно овцете и козите (7-10).
Веднъж Дафнис, докато гонел един козел, паднал в дълбок трам, изкопан като капан за вълк. Не пострадал, но се окалял целият. Хлоя му помогнала да се измие при извора до пещерата на Нимфите; забелязала колко е нежна кожата му и започнала да тъгува. Дори се бояла, че е болна и ще умре. Не знаела, че страда от любов (11-14).
Един воловар на име Доркон харесал Хлоя и започнал да й носи подаръци. Твърдял, че е по-красив от Дафнис. Двамата решили да спорят за красотата си и избрали Хлоя за арбитър. Дафнис произнесъл по-добра реч. Хлоя му присъдила победата и за награда го целунала. Така и Дафнис се влюбил (15-18).
Доркон предложил на овчаря да му даде Хлоя за жена, но той отказал, защото разбирал, че тя е дете на знатни родители и заслужава по-добър брак. Доркон се натъжил, но не се отказал и решил да й грабне. Наметнал си вълча кожа и опитал да се промъкне до стадото й и да я уплаши. Но кучетата го нападнали и Дафнис и Хлоя едва го спасили (19-22).
Настъпило лятото. Островът бил нападнат от тирски разбойници. Те грабнали част от кравите на Доркон, пребили го и пленили Дафнис. Малко преди смъртта си Доркон успял да поговори с Хлоя; посъветвал я да засвири на сирингата му, за да помогне на Дафнис и я помолил за една целувка. Тя го целунала и след малко той умрял от раните си.
А Хлоя засвирила със сирингата, кравите чули песента, скочили всички наведнъж във водата и корабът се преобърнал. Разбойниците се издавили, а Дафнис изплувал на брега. Двамата с Хлоя погребали Доркон. После Хлоя се изкъпала пред Дафнис и той още повече се влюбил (23-32).
Дошла есента. Започнал гроздоберът; девойките в селото харесвали Дафнис, а момците – Хлоя, и двамата се ревнували един друг.
Един стар човек на име Филетас им разказал как наскоро срещнал Ерос в градината си и говорил с него. Ерос му казал, че не е обикновено дете, а бог, при това много стар, и той е събрал някога Филетас с любимата му Амарилида. Споменал му, че сега е тук, за да се грижи за Дафнис и Хлоя. Това им разказал Филетас и ги посъветвал да лекуват любовта – да легнат заедно голи (ІІ, 1-11).
На брега близо до селото слезли богати младежи от Метимна. През нощта един селянин им отмъкнал въжето, с което връзвали кораба си за брега. На другия ден вързали кораба с лико, а козите на Дафнис го прегризали, и корабът си, пълен с ценни вещи, отплувал. Младежите се нахвърлили върху Дафнис, а той казал, че не е виновен и предложил да се обърнат към Филетас като съгия. Филетас казал, че Дафнис има право. Младежите се разсърдили и опитали да отвлекат Дафнис, но селяните ги набили и прогонили (12-19).
Младежите се върнали в Метимна и се оплакали на стратега. Започнала война между Метимна и Митилена. Стратегът пристигнал с войници, които слезли на брега, опустошили крайбрежието и отвлекли Хлоя заедни с овцете й. Дафнис се оплакал на Нимфите, а те го посъветвали да се обърне към Пан. Пан обездвижил кораба на Метимна и започнал да плаши войниците с чудеса. После се явил насън на стратега и му наредил да освободи Хлоя и стадото й. Казал му, че това е момиче, което Ерос иска да направи гериня на любовна история. И той я освободил, а после двамата с Дафнис принесли жертва на Пан и Нимфите (20-32).
Пастирите в селото си устроили пир. Филетас свирил на сиринга. Ламон разказал историята на Пан и Сиринга – че тя била девойка, обикната от Пан, но бягала от него и се превърнала в тръстика, а после Пан направил от тръстиката музикалния инструмент и го нарекъл на нейно име. Дриас танцувал, а Дафнис и Хлоя изиграли историята на Пан и Сиринга. Скоро след това се заклели, че ще си бъдат винаги верни (33-39).
Митиленците рещили да нападнат метимна заради случката с младежите, но се разколебали и сключили мир. Дошла зимата и Дафнис и Хлоя не можели да излизат и да се виждат така често. Това ги измъчвало, но Дафнис често идвал на гости в дома на Дриас и Напа и носел подаръци (ІІІ, 1-11).
През пролетта пак тръгнали заедно да пасат стадата. Дафнис още по-силно желаел Хлоя, но не знаел какво да направи. Една жена на име Ликенион го харесала, повикала го в гората уж да й помогне да намери изгубена гъска, и му показала какво правят мъжът и жената. След това го предупредила да бъде внимателен с Хлоя. И Дафнис решил да я пази (12-22).
Мнозина младежи идвали да искат Хлоя за жена, някои били заможни. И Дриас решил да я омъжи наесен. Дафнис се изплашил и помолил Нимфите за помощ. Боял се, че няма да му дадат Хлоя за жена, защото бил беден. Нимфите му се явили насън и му казали, че на брега е изхвърлена торба с много пари – три хиляди драхми – и къде да иде и да я намери (23-29).
Така Дафнис отишъл при Дриас и поискал Хлоя и му дал подаръци и всичките пари, които намерил. Дриас се съгласил, и сам отишъл при Ламон, за да предложи да даде Хлоя за жена на Дафнис. Ламон казал, че не може да реши сам, защото е роб, и че ще попита господаря си, когато дойде да види стопанството. А Дафнис и Хлоя били неразделни – веднъж той се изкатерил до върха на едно ябълково дърво за да й откъсне ябълка(30-34).
Станало ясно, че господарят ще дойде преди гроздобера. Ламон се заел да се погрижи за парка, в който имало всякакви растения, цветни лехи и статуи. Но един воловар Лампис, който искал Хлоя за жена, като разбрал, че е обещана на Дафнис, за отмъщение опустошил парка. Ламон се изплашил, че господарят ще се разгневи, и дори се боял, че ще го обеси – а заедно с него може да обеси и Дафнис (ІV, 1-9).
Но преди господаря в селото пристигнал синът му Астил заедно с паразита си Гнатон. Ламон помолил Астил да се застъпи заради него пред господаря и да му каже, че Ламон няма вина за безпорядъка в парка. Астил обещал. Гнатон обаче харесал Дафнис и го нападнал; а Дафнис, който бил по-силен, успял да го отблъсне (10-12).
Пристигнал господарят Дионисофан заедно с жена си Клеариста. Дафнис свирил пред тях и показал, как козите се подчиняват на звука на сирингата му. Те го харесали. Но Гнатон също го харесал – още повече отпреди – и замилил Астил да убеди баща си да му подари Дафнис. Астил се учудил, че Гнатон се е влюбил в един обикновен козар и роб, но Гнатон му казал, че в това тяло на роб той вижда красотата на свободен. И Астил се съгласил да му помогне (13-17).
Тогава Ламон, като разбрал какво заплашва Дафнис, отишъл при господарите и разказал истината за него – че не е негов син – и показал оставените предмети. Те веднага ги познали, а Дионисофан разказал, че дафнис бил четвърто дете, и затова го подхвърлил – защото вече имал достатъчно наследници. Но големият му син и дъщеря му умрели, и останал само Астил. И Дафнис, тъкмо когато се отчаял и се готвел да скочи от една скала, научил от Астил, че е негов брат. И така бил приет в семейството си (18-26).
Хлоя си помислила, че Дафнис, като младеж с благороден произход и от богато семейство, ще я изостави. Лампис пък решил, че това е времето да я вземе за жена – грабнал я и въпреки волята й я понесъл към дома си. Тогава Гнатон, който се боял, че Дафнис ще му отмъсти за оскърблението, решил да се сдобри с него, като му помогне: отишъл с няколко души при Лампис и освободил Хлоя (27-30).
Тогава и Дриас разказал на Дионисофан, че Хлоя е намерена и показал панделката, пантофките и гривните. Дионисофан, който поканил много гости на пиршество, ги показал на всички, и един от тях – Мегакъл – ги разпознал. Оказало се, че той подхвърлил момичето преди време, защото внезапно обеднял и не знаел дали ще може да я отгледа. И веднага му я довели да я види (31-37).
Тогава родителите на Дафнис и Хлоя взели решение да ги оженят. Отпразнували сватбата по пастирски, а така преминал и целият им живот – дори давали и на децата си да сучат от овце и кози. А първата брачна нощ не спали никак.

ІV. Лукиан. „Луций или магарето“

Героят, който се казва Луций и е родом от Патра, пътува за Тесалия, за да предаде писмо на един местен жител на име Хипарх. Намира дома на Хипарх и домакинът го поканва да остане. Из града среща позната заможна жена, която го предупреждава да се пази от жената на домакина си (1-4).
Флиртува със слугинята Палестра. Описание на нощните им забавления. Една вечер Палестра му показва как господарката й се превръща във врана. Луций също пожелава да се превърне в птица. Палестра погрешно го намазва с друга смес и го превръща в магаре. Уверява го, че това ще е за кратко, защото, за да стане обратно човек, е достатъчно да изяде няколко рози (5-14).
Луций, превърнат в магаре, прекарва нощта в яслата. Преди изгрев слънце в дома нахлуват разбойници, ограбват всичко и натоварват Луций с плячката. По пътя той узнава, че не може да говори, а само да реве; че все още предпочита човешка храна, а не магарешка; и че, независимо от променената си външност, е запазил разсъдъка и чувствата си.
Спират при един помагач на разбойниците, градинар, където Луций яде от зеленчуците. Градинарят го удря, Луций го ритва и след това е наказан с бой. По-късно мисли дали да не легне на пътя и да откаже да върви нататък с разбойниците. Другото магаре го изпреварва и прави точно това. Разбойниците прерязват сухожилията му, хвърлят го в крайпътна пропаст и разпределят товара му между Луций и коня. Накрая пристигат в постоянния си лагер, където ги посреща тяхната икономка – стара жена. Сядат да вечерят (15-20).
На другия ден разбойниците довеждат пленена млада жена. Говорят, че магарето е куцо и слабо, и че е по-добре да го убият. През нощта Луций успява да избяга с момичето на гърба и въпреки съпротивата на бабата-икономка. Разбойниците ги залавят и ги връщат обратно, където откриват, че бабата се е обесила. Намислят мъчителна смърт за Луций и момичето (21-25).
На сутринта в лагера нахлуват войници, избиват разбойниците и освобождават момичето и магарето. Момичето се връща при годеника си, от когото е било отнето. В началото за благодарност го изпращат в стадото на кобилите, но там е нахапан от жребците, а след това е даден да работи в мелница. После започва да пренася дърва под надзора на един жесток млад магаретар. Той го товари прекомерно, бие го и дори опитва да го подпали. Луций се спасява, като изгасява обхваналия го огън в една локва. Накрая магаретарят го наклеветява, че по пътя нападал младите жени по пътя и се опитвал да ги обладае. Слугите обмислят да го убият, но накрая решават, че е по-добре да го скопят. Луций се изплашва много (26-33).
Някой съобщава, че младата жена и съпругът й неочаквано се удавили. Робите разграбват имуществото и се разбягват; Луций е натоварен и пристига в македонския град Берое. Продават го евтино на група скитащи „жреци на Сирийската богиня“. В един град след представлението си на площада те довеждат в квартирата си някакъв случаен младеж и започват да развратничат с него. Луций вдига шум, издава ги и става причина да ги изгонят от града. Те го набиват, но не го убиват, защото той носи статуята на богинята им (34-38).
Установяват се в къща на един богаташ, чийто готвач е допуснал кучета да изядат бут от диво магаре, който е трябвало да бъде поднесен на вечеря. Готвачът мисли за самоубийство, но жена му го съветва да убие Луций и да вземе неговия бут. Луций се преструва на бесен, затварят го, после продължават пътя си. В едно село жреците открадват от храма златна фиала; разкрити са и са хвърлени в затвора (39-41).
Луций е продаден на един мелничар, а после на беден зеленчукопродавец, при когото гладува. Стопанинът му се сбива с римски войник и се скрива, за да не бъде арестуван. Луций го издава по невнимание. После е продаден евтино на двама братя – роби на богат човек от Солун (42-46).
Стопаните му разполагат с много и вкусна храна, която той яде в тяхно отсъствие. Те узнават това, изненадват се и започват да го показват и на други хора; обучават го да се държи на трапезата като човек и се учудват на схватливостта му. Господарят им го вижда, харесва го и го отвежда в Солун, където много хора са любопитни да го видят. Така той заживява добре и с времето надебелява и се разхубавява. Една жена го пожелава и той става неин любовник (47-51).
Решават да го представят в театъра, където той да обладае жена, осъдена на смърт. Там случайно вижда венец от рози, изяжда го и се превръща отново в човек (52-54).
Публиката се смайва и го подозира в магьосничество. Той разказва цялата история, съобщава произхода си и е освободен. Среща се отново с местната си любовница, но тя го отхвърля с думите „Аз не теб, но магарето в теб обичах!“ Напуска града с кораба на брат си и се прибира в родината (55).

V. Лукиан. “Истинска история”

Както спортистите почиват от състезанията, така и ерудитите трябва да си позволяват отдих от четенето и писането на сериозни книги. Това е и задачата на тази книга, писана на шега. Тя съдържа намеци за невероятни разкази, писани с претенция за истинност. Но тук авторът заявява, че всичко, което разказва, е измислено от начало до край (1-4).

Лукиан потегля с кораб и 50 моряци към западния Океан. След буря, продължила 80 дни, достига остров, където преди него са били Херакъл и Дионис. На острова тече река от вино; рибите в нея имат вкус на вино. Попадат на жени, подобни на лози, които съблазняват няколко моряци; моряците се срастват с тях и остават на острова (5-8).
Силен вятър ги издига на 600 км (3000 стадия) над земята. Попадат на луната, която е обитаема и управлявана от цар – Ендимион. Той е във война с владетеля на слънцето Фаетон заради спор около колонизацията на Венера. Във войската му влизат странни същества – бълхострелци, ветробегачи, жълъдоврабчета, паяци, големи като Цикладските острови. На брой бойците му са близо 60 милиона. Армията на Фаетон е подобна и битката е толкова кръвопролитна, че облаците се боядисват в червено и на земята вали кървав дъжд. В началото лунната войска има надмощие, но накрая Фаетон побеждава. Сключва се мирен договор и се взима решение за изпращане на обща колония на Венера (9-20).
Описание на лунните жители – те са само от един пол (мъжки). Ендимион бил толкова благодарен на Лукиан за помощта във войната, че му предложил ръката на сина си; но Лукиан отказал. Описание на лунните жители – забременяват в прасеца, някои порастват от посадени тестиси; пият сгъстен и изстискан въздух, очите им могат да се вадят и слагат, при смъртта си се разпръскват като дим. Имат огледало, през което виждат неща на голямо разстояние и с подробности – включително и на Земята.
След тези събития групата на Лукиан се завръща обратно, като минава през два града, разположени преди Земята – единият от тях е птичият град на Аристофан. Накрая, за голяма радост на екипажа, достигат водната повърхност (21-30).
Поглъща ги кит. Оказва се, че във вътрешността му има цял остров с 50 км (250 стадия) обиколка. Откриват светилище на Посейдон и извор с прясна вода, а близо до него – малка къща, в която живеят възрастен човек и синът му. Те били от Кипър и пътували за Италия, когато буря ги завлякла на мястото, където били погълнати. Островът бил обитаван и от други същества (тритонокозли…) и старецът им бил подчинен и плащал данък. Лукиан го посъветвал да се освободи от тях и му предложил помощта си; избухнала кратка война, която Лукиан спечелил (31-39).
През устата на кита се виждало какво става отвън. Лукиан и другарите му наблюдавали цяла морска битка – гигантски мъже (100 м. високи) били насядали на подвижни острови, гребяли с кипариси и се замервали със стриди – големи като каруци. Много острови били потопени (40-42).
Опитват се да избягат от кита, като го прокопаят – но след 5 дни копаене се отказват. Запалват гората на острова и подпират челюстите му с дървета. След няколко дни китът умира изгаряне на вътрешностите, а те успяват да излязат.
Морето замръзва и се налага да копаят леда, за да измъкват риби за храна. След това попадат на море от мляко и остров от сирене. Виждат същества, които тичат по водата с корковите си крака (ІІ, 1-4).
Достигат остров, от който се носи благоухание. Това е Островът на блажените, където Радамант решава съдебни спорове между героите. Климатът е приятен, няма нощ, навсякъде растат вкусни плодове; хлябът никне готов, направо върху житните класове. Лукиан вижда множество прочути хора; разговаря с Омир. Някои отсъстват – Платон не е там, защото живее в собствения си идеален град. Провежда се поетическо състезание, спечелено от Хезиод.
Налага им се до водят война с осъдените мъртъвци, избягали от острова на наказанията. Битката е спечелена, главно благодарение на Ахил; а Омир създава поема. След това Кинир (синът на възрастния човек от вътрешността на кита) се влюбва в Елена и една нощ двамата избягват. Но героите помагат на Менелай да ги залови; а после ги изпращат на Острова на осъдените.
Лукиан потегля, след като е получил от Раадамант пророчество за останалия път. Одисей му предава писмо за Калипсо (тайно от Пенелопа)(ІІ, 5-29).
Посещават Острова на осъдените, където се чуват вопли от изтезания. На входа виждат Тимон Атински; става ясно, че сред осъдените са и някои лоши историци като Херодот.
После попадат на острова на сънищата, където самите сънища са видими; остават 30 дни. Пристигат на Огигия при Калипсо и Лукиан й предава писмото от Одисей. Срещат тиквопирати, стрелящи със семки, а после и гигантската птица алкион, чието гнездо е с обиколка 12 км. Минават през гориста местност, където дърветата са толкова гъсти, че корабът се движи по равнината, образувана от върховете им. Стигат дo пропаст в морето, дълбока 200 км, и я преминават по мост (от вода). Минават през остров, чийто обитатели имат бичи глави и виждат мъже-кораби, които плават по гръб и използват члена си като мачта за платно. Слизат на остров, където жените имат магарешки крака и се хранят с трупове на пътешественици, но се спасяват. Накрая достигат до суша – изглежда, че това е голям континент на срещуположната част на Земята (ІІ, 30-47)

VІ. Хелиодор. “Етиопска повест”

Красива девойка се грижи за ранен, също много красив младеж близо до едно от устията на Нил. Около тях са труповете на множество мъже, загинали по време на угощение. Появяват се група местни разбойници и отнасят част от богатствата, събрани на кораба, но докато се готвят да отведат девойката и младежа, внезапно са нападнати и прогонени от други разбойници. Те пленяват двамата и ги отвеждат в своето скривалище, което е цяло селище, разположено на остров сред блато в делтата на Нил. Там получават лечител и преводач – също като тях пленен грък, атинянин на име Кнемон. Той им разказва своята история.
Бил единствен син на заможен атинянин (Аристип), който се оженил повторно. Съпругата му – мащеха на Кнемон – се влюбила в него и започнала да го уговаря да сподели леглото й. Кнемон отказал. Тогава Деменета (това било името на мащехата) накарала робинята си Тисба да се сближи с него и да го въвлече в коварна интрига. Тисба спечелила доверието на Кнемон и една нощ му казала, че мащехата й е в съседната стая с любовник. Кнемон нахлул с меч в стаята, но заварил там баща си. Баща му помислил, че Кнемон иска да го убие, предал го на полицията и поискал от атинския съд да му наложи тежко наказание. Подозренията му били засилени от клеветите на Деменета, която твърдяла, че Кнемон я ухажвал и че преди време я ударил и така станал причина да се прекъсне бремеността й; и че изобщо водел разпътен живот. Атинският съд го признал за виновен и го осъдил на доживотно изгнание, и той се установил на Егина. Там след време го намерил негов приятел и го осведомил, че Деменета се самоубила след като станала жертва на постановка, изработена от същата Тисба. Онази я завела в дома на своя приятелка под предлог, че ще я срещне с Кнемон; но вместо това повикала Аристип, като при това му разказала за невинността на сина му и го уверила, че Деменета го мами. Аристип я заварил в този чужд дом и макар да не я хванал с любовник, повярвал на Тисба и решил да се разведе с жена си и да я осъди. Но същата нощ на връщане към дома им Деменета се хвърлила в кладенец и загинала.
Тук Кнемон прекъснал разказа си. На другия ден, подтикнат от сън, главатарят на разбойниците Тиамид поискал от останалите да му отредят пленената девойка (Хариклея) като плячка, и ги уверил, че иска да се ожени за нея. Той самият бил от жречески род и желаел да го продължи. Хариклея не отказала, но го убедила да отложат сватбата, защото била жрица на Артемида и не можела да се освободи от обета за девственост без специален ритуал. Това можело да стане в Мемфис, където самият Тиамид бил до неотдавна жрец на Изида – преди да бъде отстранен несправедливо от по-малкия си брат. Той и без това смятал да нападне града и да си възвърне жреческия пост.
Но селището е нападнато от разбойници (същите, появили се по-рано при устието на Нил) и Тиамид повежда хората си в битката. Сред тях е и красивия младеж (името му е Теаген), когото Хариклея е представила като свой брат и жрец на Аполон. Преди това изпраща Хариклея заедно с Кнемон в една пещера, служеща за скривалище и съкровищница. Нападателите подпалват тръстиката около острова и колибите, в които живеят хората на Тиамид. Той разбира, че ще загуби битката, връща се в пещерата и, обзет от отчаяние, убива до входа жена, за която мисли, че е Хариклея. После се връща в боя, сражава се и е пленен. Оказва се, че разбойниците изпълняват поръчка от брат му Петосирид (който узурпирал жречеството в Мемфис) да го хванат жив (І).
Теаген и завърналият се по-късно в битката Кнемон оцеляват. Теаген се бои, че Хариклея е загинала в пожара, но Кнемон го уверява, че тя е в безопасност и го завежда при пещерата. Спускайки се в нея, недалеч от входа се натъкват на трупа на жената, убита от Тиамид, която Теаген взима за Хариклея. Той я оплаква безутешно, но скоро след това чува гласа на самата Хариклея; двамата се спускат натам и я откриват. Докато влюбените изнемогват от радост, че са заедно след такива опасности, Кнемон разпознава трупа на жената и разбира, че това е Тисба.
По този повод той продължава прекъснатия от битката разказ. Тисба била харесана от богат навкратийски търговец на има Навзикъл. Нейната приятелка флейтистка й завидяла и съобщила на близките на Деменета за коварството на Тисба, довело до смъртта й. Те завели дело срещу Аристип. Тисба избягала с търговеца и не било възможно да бъде разпитана; а атиняните осъдили Аристип на изгнание и отнемане на имуществото. Затова Кнемон потеглил от Егина за Египет – за да открие навкратийския търговец и Тисба, и да я върне в Атина, да я принуди да свидетелства за случилото се и така да издейства реабилитацията на баща си.
Същото станало ясно и от една табличка, която открили на шията на мъртвата Тисба – тя съдържала писмо до Кнемон с молба да я избави от разбойниците, които я отнели от Навсикъл.
По това време в пещерата нахлул оръженосеца на Тиамид, който се казвал Термутид. Той бил собственик на Тисба, обичал я и я скрил в пещерата преди битката. Той разпознал трупа й и плакал над нея; помислил, че Тегвн и Кнемон са убийците, но те го усмирили, защото били въоръжени, а той – не. Освен това го убедили, че убиецът е Тиамид – това личало и от забития в трупа меч, чиято дръжка принадлежала на Тиамидовия меч.
Погребали Тисба и предложили на Термутид да излезе от пещерата и да разузнае какъв е изходът от битката. Той се съгласил при условие, че някой въоръжен го придружава – и затова Кнемон тръгнал с него. Уговорили се с Теаген и Хариклея да се чакат в крайнилското село Хемис. По пътя Кнемон успял да се отдели от Термутид, а той бил ухапан през нощта от змия и умрял.
Близо до Хемис Кнемон срещнал стар мъж е се заговорили. Старецът го поканил на гости в селото в дома на свой близък. Оказало се, че къщата била на Навзикъл, който отсъствал, защото се опитвал с помощта на персийски войници да открие разбойниците на Тиамид и да си върне Тисба.
Старецът се казвал Каласирид…

Събират се изтъкнати граждани в дома на млад поет, спечелил награда и аплодиран от 30 000 зрители на живо. Това става в най-богатия и политически влиятелен град в цяла Европа (в онези времена само южна Европа става за живот и то по местата по-близо до морето). Има роби-портиери, роби за измиване на краката, за сервиране, за музика (някои може би са наети, а не лични на домакина).
Домакинът е не само млад и талантлив, но и красив. Поне двама изтъкнати граждани са влюбени в него или става дума, че са влюбени – Сократ и Алкивиад. Но и последните двама са имали някаква любовна връзка и тя се обсъжда и разказва надълго.
Пие се умерено, защото предната вечер са пили прекомерно; жени не присъстват, освен ако не са музикантки. Но има женска стая (или стаи), и те са там.
Говори се за любовта и се казва, че тя е поне два вида – едната на простите хора, другата на издигнатите (с по-добра „природа“?). Първата има за цел удоволствие от тялото, отправена е и към жени (може все пак и към момчета), предпочитана е от варварите. Тя води и до възпроизводство и така задоволява по един начин човешкия стремеж към безсмъртие.
При другият интересът е към душата, предава се добродетел, някой бива обучаван, получава пример от по-възрастен и по-издигнат. Целта на особено издигнатия (на мъдрия – като Сократ) е да се разбере, че любовта е за “красивото” и връзката с него е доказателство за безсмъртието на душата (или на нещо от нея).
Самият Сократ е грозен и непридирчив към външността си, но обичан от красавци, което значи, че е обичан заради душата си (тя е, което е обичано, тя е красивата).
Макар че е похвално едно приятелство да продължи цял живот, мъдрият знае, че любовта не е за конкретна душа, а за красотата, която може да се проявява в тази душа.
Не се споменава за семейство, следователно не се предполага, че е необходимо човек може да започне с доброто възпитание в семейството. Възпитанието се случва между хора, спонтанно проявили красива природа. Човек няма задължение да възпитава собствените си деца. С жената не би могло да има достойно за споменаване общуване, освен ако не е мъдра (Диотима), но Диотима не е семейна и не става дума да е раждала и отглеждала деца. Освен това е стара и за външността й не се говори.

Интересът към телесното е за удоволствие; това удоволствие е общо на човека и животното, защото е телесно. Но някои хора се придържат към това удоволствие и не знаят за красивото (роби, варвари – възпитани да бъдат управлявани тиранично).
Свободни са заинтересуваните от любов към красиви души; спортът също съдейства за свободата (спортистите се явяват голи, което не се случва във варварските държави – вж. Херодот, І). Спортът, където се създават и се виждат красиви тела, и любовта към мъжкия пол, тръгваща от тялото и насочена към душата, се свързват с интереса към знание (философията). Всичко това създава свободни хора и е омразно на тираните, които владеят варварските народи (но пък създава хора с робски души, които могат да вършат робската работа при нас).

Възпроизводството е добро за създаване на тела, с които по необходимост са свързани души, някои подходящи за любов и възпитание. Те ще са хората, които би трябвало да управляват (последното не се казва изрично в „Пирът“, струва ми се).