За моята среща с Георги Михайлов
През 1983 една възрастна приятелка на родителите ми, Надежда Априлова, предложи да ме запознае с Георги Михайлов. Тя беше учила в класическа (или полукласическа) паралелка в някоя от девическите гимназии и беше към 10-тина години по-млада от него. Откога и по какъв повод са се знаели, не ми е известно.
Посетихме Михайлов в 188-ми кабинет. Той се беше разположил на едно от канапетата (или беше кресло), с гръб към библиотеката, там беше и Богдан Богданов, мисля че други нямаше. Не си спомням точно как ме представи Априлова, нещо като – “това е този младеж от класическата гимназия, за когото ти бях говорила”. Дали Михайлов ме попита нещо по-определено или не, не си спомням, но заговори и произнесе един сравнително дълъг монолог за “тези занимания”, от който аз не запомних много, освен едно изказване: “Няма един гръцки език, има много гръцки езици”.
Изобщо споменът ми от думите му беше малко смътен, по-скоро си спомням вида му – първо като го видях при асансьора, а после и горе, докато седеше. Той беше доста слаб, като че ли тъмнокос (макар че тогава е бил към 68-годишен) поздравяваше приветливо, дори усмихнато. Като седеше, беше прехвърлил крака си над другия и гледаше повече пред себе си, отколкото към мен. От време на време се обръщаше към Богданов и му казваше по нещо, като му говореше на “ти”, а Богданов отговаряше на “вие”. По това време те двамата са работели много заедно, издаваха преводите на Платон във “Философско наследство” към “Наука и изкуство” и множество различни автори в библиотека “Хермес” на “Народна култура”. През 1983-та вече са били отпечатани томовете 1 и 2 от “Философско наследство” и “Избраните диалози” в “Хермес”.
Така че от личната си среща с Михайлов помня повече външния му вид, отколкото думите. А иначе съм слушал мнозина да говорят за него, но не точно за определени твърдения или дори за поведението му, а по-скоро – “той направи (издаде) това”, или “написа/изрази се така”, или “спомена еди-кого си”.
Михайлов за Балабанов
Спомените му за Балабанов
Михайлов има, доколкото знам, три текста за Балабанов – един от 1979 г., който е реч по повод на 100-годишнината от рождението му (това е било в 65-та аудитория), после един в сборника “Александър Балабанов. Симеон Радев” от поредицата “В спомените на съвременниците си” на “Български писател”(1986, съст. Тодор Боров) и един в сборника “Спомени за Софийския Университет” от 1988. Първият и третият са по-кратки, малко по-служебно написани, а вторият (с. 129-155) е по-дълъг и от двата, взети заедно. Той съдържа доста лични впечатления, и там Михайлов прави опит да предаде обстановката в специалността, да разкаже нещо за присъствието на Балабанов общо в Университета и в обществения живот. Тук не става дума какво е това, да си преподавател или изобщо ерудит в “тази област”, и какво е отношението на тези знания към образованието и културата на съвремието – като казвам образование и култура на съвремието, мисля и по-конкретно за СУ, София и България, и по-общо за Европа. Михайлов е имал впечатления и от други среди на античници – най-много във Франция и САЩ. Но все пак тук той просто говори като студент и приятел на Балабанов. Така че аз ще говоря за този текст.
Общо за текста от 1986
Текстът е написан живо, дори увлекателно и показва, че Михайлов има предразположение към белетристика, в смисъл, че разбира как може да се пише убедително за познанство с хора. Има една лекота, умишлено и успешно отбягване на официалността, с който се изразява в речта си от 1979-та. Целта е Балабанов да се представи като интелигент, който култивира едно непосредствено общуване на университетски хора, които учат и се забавляват съвместно, и това учене и забавление се преливат едни в други. Изглежда, че Михайлов намира този стил за удовлетворителен, макар самият той да не е бил такъв център на компания, защото – както е известно – е работел върху научни изследвания, които са поглъщали твърде много време. Балабанов пък е бил известен със сравнително слабата си научна продуктивност (ако го сравняваме с Кацаров, Дечев, Бешевлиев, Георгиев или със самия Михайлов), но пък е разполагал със свободно време.
За какво се разказва
В началото има малко размишления за метода и спомени за това, как самият автор се е бавил с писането. И още оттук има автобиографични места („съвместният ни живот“, „бях асистент“, „бяхме приятели до смъртта му“). И един малко безрадостен мотив, който минава през целият текст – “все пак се умира”. Защото още тук разказва за разговора между Балабанов и брат му – актьора Никола Балабанов – в последната квартира на професора на “Шипка” 5 (някъде през 1954-55): “Е, бате”, казал Никола, “ти ще умреш. И какво ще кажат за тебе хората? Беше един интересен човек”. И Балабанов възкликва към Михайлов: “Така ли се приказва на болен човек?”
После следват представяния на една серия от срещи и впечатления – най-напред, как той видял Балабанов за пръв път на “Цар Освободител” (тук има едно трудно за избягване обяснение, че този булевард се нарича “Руски”, но на времето му казвали най-често “Царя”) и как Михайлов и брат му вървели от НС към Университета, а Балабанов срещу тях, като гледал пред себе си и не се обръщал настрани, и изглеждал нещо нервен и запъхтян – невисок, но доста набит, с много гъста къдрава, невъзможна за решене и съвсем черна коса, и шапка отгоре – а наоколо хората го заглеждали, и макар всички да го знаели, някои се обаждали “Балабана, Балабана”. Така че изглежда вярно това, което по-късно един от авторите в сборника със спомени (не съм проверил кой е) казва “Балабанов беше най-известният професор в Университета”. А в спомените приятелят на Михайлов Иван Венедиков казва дори: “проф. Балабанов беше без съмнение най-интересната личност не само сред преподавателите в катедрата по класическа филология, но и в целия Университет” (с. 142)
Това било през 1934, а веднага след това разказва за едно радиопредаване на Балабанов на 1 април 1937, в което той говорил за лъжата – че “светът щял да пропадне без лъжата, и по-точно без благородната лъжа. Все пак той тук свързал лъжата с поезията – ето какво всъщност се казва: И от лъжата в живота, която толкова много спасявала хората от неприятности, отиде в лъжовния свят на поезията, който всъщност и е действителен… затова намеси и Платон, срещу когото се нахвърли заради схващането му за поезията в “Държавата”, а същевременно го защити, защото Платон бил истински поет… (само предавам думите на Михайлов, както са отпечатани – с. 135). Това неколцина (“от обществото”) го слушали по радиото у Венедиков, а на другия ден му изказали поздравления.
А малко след това и за още една среща – как с Венедиков отишли в квартирата му на “Дринов” 22 през 1945 г. , а после дошъл и Симеон Радев, който бил написал нещо кратко за Балабанов – да му го прочете. Ето обстановката: В една стая, натрупана с мебели, някои едни върху други, не можеш да се разминеш. Между тях задръстено леглото на Балабанов, на което лежеше, нещо го болеше кракът (с. 137).
Между тези три срещи Михайлов поставя едно описание на центъра на София, като споменава имена на множество заведения, които през 1986 не съществуват – и тук той е много подробен. Има смисъл да се направи това, защото този център – от Орлов мост до стария хотел “България” – е по същество “по-широкия дом” на тяхното общество; както, изглежда, сградата на Ректората пък е “самият дом”.
И после се връща изведнъж на специалността и Катедрата, и изрежда съвсем подробно кой е работел там и какво е преподавал, а също и кабинетите и аудиториите с имената им – става дума за 1934-та, а това са същите помещения, в които и сега работим, и в едно от тях и аз разговарях с Михайлов преди 29 години. И после за лекциите на Балабанов и за усета му към определени неща – примерно, как трябва да се подхожда към Омир – повече като източник за епохата или по-скоро като поет, и въобще какво е разумно да се мисли за тези неща. И кои са авторите, които предпочитал – Михайлов отбелязва, без да изрежда, а разказвайки отделни случаи – че това трябва да са били още Есхил, Лонгин (“За възвишеното”) и Сафо. И как веднъж безпричинно му се скарал в началото на една лекция и го изгонил, а после пращал да го викат, Михайлов пък се сърдел и не слизал, а след часа Балабанов ходил да му се извинява – На мен, казва, един нищо и никакъв студент (с. 149).
Балабанов изнасял много “сказки” – и в София, и из страната – за които се говори като за представления. (Наистина, мисля че Боров (или друг?) разказва как на една такава сказка нарочно си изпоцапал лицето със сажди (предварително събрал с носната си кърпа сажди от печката в стаята им) – но публиката си мислела, че е случайно, и че той не знае, че кърпата му е в сажди. И лекцията имала огромен успех, може би дори и заради това.) А през 1938 чествали 2000 години от рождението на Октавиан Август – във Военния клуб. И там Балабанов, като единствен лектор, говорил главно за гръцката литература и изведнъж извикал разсилния (бай Петър) да му донесе литературата от Августовата епоха – и той му донесъл 3-4 книжки, които Балабанов показал и обявил: “Ето това е всичко!”. Но после все пак похвалил и Август, и римляните. А след това се обърнал към италианския посланик на италиански (защото Балабанов говорел на няколко езика и при това наистина добре – не просто колкото да го разбират) (с. 153).
Относно конфликтите – Михайлов казва просто, че за “отношенията му с колеги и приятели не е тук мястото да се говори”. Само споменава, че понякога и критикувал – например, прочел някакво определение от един речник на Ст. Младенов, което намирал за ненаучно. Обаче с Младенов били в добри отношения и си говорели – даже ги видели и след същата сказка.
Споменът завършва с един техен разговор от октомври 1938 – когато Михайлов щял да заминава да специализира в Париж. И ето нещо много характерно – разговорът им не вървял, и Балабанов поръчал на келнера (уж незабелязано от Михайлов) да дойде след вечерята и да каже, че го викали на телефона за нещо важно. Но не се постарал да го скрие много добре. Мисля, че това е много успешен край, защото съответства на портрета, който авторът е изградил.
Малко преди това се разказва нещо за културно-обществените му занимания: през 1937-38 започнал да председателства дружеството “Българско родно изкуство” – с канцелария в един апартамент на „6-ти септември“ преди “Аксаков”, което устройвало, примерно, вечери на музиката на различните народи. Освен това бил председател на Дружество на приятелите на класическата култура и на ПЕН-клуба (Poets, Essayists, Novelists – от 1921-ва). Но Михайлов се въздържа да говори за отношенията му с властта – примерно, с Двореца, и за отношението му към политическите въпроси. Но за тези неща може да се разбере немалко от други мемоари.
Изложението на Георги Михайлов изцяло съответства на намерението на сборника. Може би си струва да се отбележи, че Балабанов и Радев са единствените “интелектуалци”, включени в тази поредица, които не са известни преди всичко като писатели. Времето, в което сборникът е издаден, несъмнено налага определена въздържаност или направо премълчаване на неща, свързани с политиката. Но и изобщо – изданието е официално, не е възможно да се пише всичко, пък и те са били близки.
Относно мемоарите
Все пак сега има възможност, разбира се с помощта на такива свидетелства, да се говори и по-общо, и по-конкретно. Най-напред – какъв смисъл все пак се придава на класическото образование от страна на водещите му носители, на специалистите. После – какво е отношението на тези хора към властта, къде те се намират в механизма на това общество. Ако са имали конфликти и приятелства, дали те са били само на лична и професионална основа? За тези неща може да се говори сега, защото сме достатъчно отдалечени от тях – нямаме лична, пък и роднинска връзка с тези хора, няма и политически препятствия, каквито преди време имаше. Днес идеологията на обществото ни не е ясно определена, а това благоприятства свободния разговор.
***
Текстът е четен на на семинара „Класическо образование и идея за класическа древност в България“ – 2 март 2012, в аудитория 165.