Увещания. 9-21 декември

 

  1. Независимото мислене

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

 

„Парменид“ 130 е

 

*

 

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

 

Младият човек не може да е свободомислещ, защото той все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

 

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет. („Едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

 

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те все още са само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

 

 

  1. Школа и ложа

 

Веднъж ме запитаха какво си представям, като казвам „школа“. Ето какво.

 

Школата е общност, към която е приобщен онзи, който споделя едно и също знание с другите там. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата.

Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

 

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.  Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават едни други. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

 

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

 

 

 

  1. Какво значи „учен“?

 

Какво значи да си „учен“? Когато бях ученик, често се говореше за това – или по-скоро, думата се произнасяше често. Тя заместваше думите от корена на „мъдрост“.

 

Какво значи днес?

Сега ще кажа какво е добре да значи.

 

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

 

Но освен това: той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят –  и полезно не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

 

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

 

 

  1. Език и образование

 

Езикът е вложен в природата на човека и се учи по естествен начин – най-напред чрез повтаряне на чутото. Всеки може да научи един език правилно и да отличава правилното от погрешното говорене. Не е нужно да мисли „защо“ нещо е казано езиково погрешно – достатъчно е, че просто „чува“ грешката.

Така че езикът създава усещане за правилно и неправилно; и съгласие, че има разлика между тях. Това съгласие не е далеч от вярата, че „истина“ съществува. Поради това заниманието с езика – с разбирането и изразяването – може да бъде основа на образованието.

 

Как да бъде образован човек на тази основа?

 

Първо, трябва да се види доколко той разбира, когато му се говори (когато чете).

Разбирането може да бъде проверено по три начина: чрез превод (преведи това на друг език); разговор (въпроси за отделни неща от чутото); и преразказ (кажи накратко и с по-различни думи какво чу).

Точното възпроизвеждане (запомняне) още не е свидетелство за разбиране. Ако беше, това би значело, че и компютърът разбира написаното в него.

 

После човек трябва да започне сам да говори (пише) по разни въпроси. Трябва да бъде научен (упражнен) да произвежда „речи“, в които нещо се твърди. Това зависи много от личната му надареност, защото такива речи всеки тъй или иначе понякога произнася.

Добре е да говори по определен материал; да е критически (а не наивно) осведомен за неща, по-различни от тези, които се обсъждат всекидневно.

И също – пред по-опитен и по-знаещ събеседник, който да му казва, че тази или онази част или подробност от речта му може да се направи по-добре.

 

Речите могат да бъдат дълги (30-50 мин. или съответстващият им брой страници: 6-10) и кратки (10-30 реда – до 1 страница). Колкото по-дълга е речта, толкова повече недостатъци би могла да има тя – и в стила, и в аргументацията.

„Книгата“, тоест голямото съчинение, може да се смята за поредица от свързани дълги  и кратки „речи“. Тогава тя е единна по тема или действие; ако не е, тогава е просто сборник.

Тя е за писане и четене: защото поради размера си не може да се произнесе и чуе наведнъж.

 

Образованието е завършено (съвършено) ако човекът е възприел, заедно с умението за разбиране и изразяване, и началата на добрия живот. Когато говори на теми като: „Не бива да се прелюбодейства“; „Не бива да се отрича свободната воля“ – той трябва да вярва в това, което говори.

 

 

  1. Културност и ренегатство

 

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (с две значения).

 

Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“. Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на благонравие; за да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа.

Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.

 

Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“, е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство, и все пак е достойно за следване (имитация).

Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно.

 

Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно. И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други.

 

Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.

 

*

 

Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за  нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба.

Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“. И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далече от нея, той ще се отрича от своите.

 

Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

 

 

  1. Ненадареност и завист

 

Има едно мъчително усещане – усещането за „ненадареност“. Друга дума е „бездарност“. И също – „липса на благодат, безблагодатност“.

 

И в Стария, и в Новия  завет се говори за жени, които силно са страдали от безплодието си. За тях това е било причина да се усещат „ненадарени“ – и унизени. Затова Рахил в отчаянието си казва на Иаков: „Дай ми деца; ако ли не, умирам.“

 

При мъжа също го има: да си лишен от „талант“, „положение“, или богатство. Но кой може да се измери способностите на човека? Колко „високо“ ти е нужно да бъдеш и какво значи да си „материално беден“? Беден е онзи, който вижда около себе си по-богати; а „низшестоящ“ е всеки, който има някого „над“ себе си.

 

Така че онова, което остава сигурно, е самото усещане за „лишеност“. Някои се смиряват и получават най-доброто – душевен мир. А други завиждат.

 

*

 

Завистта е тайнствено появило се в душата недоволство, че нямаш толкова, колкото други, или че имаш „само толкова“, колкото други. Тя е недоволство и от неравенството, и от равенството.

 

Завистникът се старае да настройва помежду им близки, и, ако е възможно, най-близки. Защото така причинява по-голямо зло. И Аристотел казва: „По-страшна е онази трагедия, в която нещата се случват между близки“.

Настройва ги не как да е, а като внася помежду им завист. Примерно: „Ето го този, има повече от теб, а с какво те превъзхожда?“ Или: „Ти си щастливо изключение, отличаваш се от сивата маса… но за такива като теб тук не е добре…“

Прави го, защото иска и други (всички) да са като него. Така порокът му, от който все пак се срамува, ще стане невидим.

 

Завистта, като всяка омраза, има за крайна цел убийството. Не е нужно завистникът да извърши убийството лично, нито да убие буквално. Достатъчно е да предаде другия на врагове, опасност, или просто на „случая“. Също – да се събере с други „против него“ и да го охули. Защото така ги настройва за зло, отрича от него и им го „предава“.

 

 

Предателят е предал заради омраза, но той продължава да мрази предадения и след това; мислено или действително злослови срещу него, за да се оправдае. Но не убеждава себе си и не вярва, че е убедил някого. И си казва (без думи): „Защо направих (говорих) това? Разбраха ме…“

 

Съзнанието за предателство носи усещане за провал и пак завист – към онези, които не са станали предатели. Но сега вече злословието е безполезно, защото предателят усеща, че е такъв не поради неизвестно как случила се „лишеност“, а защото сам е извършил, каквото е извършил.

Това съзнание за безсмислено престъпление му причинява срам, но срамът не го води към разкаяние; тъй като разкаянието значи да признаеш, че си по-лош от околните; а той сам се е възпитавал цял живот, че те са по-лоши от него. Страда, че е бил посрамен пред тези, които презира; но няма кого да обвини за това. И се бои, че ще бъде презрян от тях; защото не желае другите да се отнасят с него така зле, както той самият се отнася с тях. Този безизходен срам и страх го води към отчаяние, а отчаянието – към самоубийство.

 

Самоубийството пък няма защо да бъде зрелищно и болезнено (застрелване, обесване, хвърляне от високо); може да бъде тайно и безболезнено (алкохол, „антидепресанти“ или нещо друго).

 

 

  1. Грозното

 

Грозното не е някъде извън нас. То, също като циничното, се поражда от начина, по който виждаме света. Това значи, че е в душата.

 

Някои казват: „Около мен има толкова грозни неща.“ Но рядко някой ще каже: „В мен има толкова грозни неща.“ А може да има, макар че не се виждат с очи. Защото те не са тела, не са „в пространството“. Те не се хващат, нито се мерят, а се виждат с ума

Грозното не е във външността, а в смисъла – преди всичко в смисъла на думите и поведението.  Поради това то е сродно със срамното (позорното). „Грозен“ е онзи, който се е отказал да бъде човек (образ и подобие на Бога).

 

Грозотата на такъв проличава най-напред в думите, а после и в поведението му; а за по-умното око тя е видима и на лицето му. То е, защото човешкото лице изразява състоянието на душата.

 

Някои, които обичат да се изразяват, казват: „Сега ще го представя – ще го изобразя“.

Но как да го изобразяваме? За него трябва да се говори – не за удоволствие, а за да се предпазим. Но как? Някои се заемат да говорят за него по грозен начин. „Защото“, мислят, „така ще кажа истината.“

 

Истината обаче не може да е грозна. Поради това търсещият я не бива да говори за нищо по грозен начин – дори за грозното. То е като да отвръщаш на злото със зло. Така ти не премахваш злото, а напротив – на свой ред го пораждаш и умножаваш.

 

 

  1. „Защо си такъв?“

 

Случвало ми се е да ме запитат: „Защо си такъв?!!…“ – със съжаление, мъка и тревога. Сякаш се опитват да ме събудят, или да ме върнат към истинския живот.

Това значеше: „Можеш да бъдеш друг. Защо се отказваш от доброто, което е в теб?“

 

*

 

Нашите разправии с хората никога няма да спрат и безкрайно ще ни мъчат, ако не сменим начина, по който ги виждаме.

 

Първо е нужно да се съгласим, че човекът (всеки човек) е образ на съвършенството. Значи – всеки човек може да бъде прекрасен.

 

И заедно с това: всеки човек е жертва на бесове. Те му запушват ушите, за да не чуе думите, с които някой го буди; отнемат му собствения глас и вместо това заговарят със своите гласове. И какво говорят? Хули срещу всекиго, празнословия, подигравки, цинизми, грубиянщини, наглости; думи на пренебрежение, високомерие, яростно честолюбие, притворство, дребнавост, подозрение, самохвалство, човекоугодство, безотговорност (самооправдание), лицемерие. Безразличие към човешкото и към всеки човек като душа и личност. И лъжи.

 

Как да се отнасяме към тези думи и към поведението, което ги съпътства? Добре е да виждаме, че те са заедно – и човекът, и бесовете в него. Но човекът не е невинна жертва: той ги е допуснал в себе си, защото ги е харесал – не ги е спрял. Значи е виновен. И все пак трябва да се боим за него, да си спомняме, че е бил чист и може пак да стане чист.

 

Това би било чудо, но чудесата не са невъзможни. Добре е да тъгуваме за него – затова, че е пленник, глух и ням.

 

  1. Безброй грижи

 

„… докато душата ни е смесена с такова зло, няма да добием това, което желаем. А ние казваме, че желаем истината.

Тялото се нуждае от изхранване и с това създава безброй грижи. Ако се случи да боледуваме, това също препятства лова на битието. Освен това тялото ни изпълва с влюбвания, желания, страхове и всякакви образи; и така за истинното битие на нас, както се казва, и през ум не може да ни мине.

 

„Федон“ 66 b-c

 

*

 

А някой би казал:

 

Истинното човешко битие е точно това, което имаме тук – с тялото си. Да, препятствия пред мисълта има, разсейваме се и грижите ни завличат. Но ако нямахме тяло, а бяхме „чисти души“, тогава каква щеше да ни е заслугата, че все пак се опитваме да мислим и за „чистото (неподвижно, съвършено, вечно)“ битие?

Но точно това, че сме в тяло, позволява да се разбере кой какъв е. Щом е естествено да се грижим най-напред за себе си, толкова по-голяма ще е заслугата ни, ако се погрижим и за някой друг. И още повече – ако той не ни е жена (с която сме „една плът“) или дете (което е излязло от нас).  Защото тях усещаме като част от собственото ни тяло. Но да се погрижим за „чужд“ – ето това е заслуга.

И също – ако, макар и с тяло, не се боим дали утре ще го изхраним, а имаме надежда, отправена към Онзи, който го е хранил и до днес; ако не се гневим, че сме загубили нещо, което се мери с пари – по-дребно или по-голямо; ако не се плашим от болести, болки и смърт.

И също – ако, макар да имаме тяло, не се стараем да му угаждаме на всяка цена. Ако, разполагайки с него,  го даваме доброволно само на една жена и го отказваме на всяка друга – и така то ни служи като сигурен знак за вярност.

 

Ето за тези неща ни помага това тяло. Чрез него ние сме изпитвани.

 

10. Ти си това, което си днес

Случва да сме общували с някого, който е говорил или правил нещо пред нас (били сме свидетели на делата му).

Но не сме знаели какво да мислим за тях. Може да сме били деца; или твърде млади, за да разберем видяното; или малко сме знаели за човека. След време пак го срещаме – и виждаме, че прави нещо лошо.

 

И си казваме: „Как би могъл сега, след толкова години, да върши лоши неща, а тогава, в онова време, да е вършил добри? Как е възможно това?

Не, тогава просто не съм разбирал смисъла на делата му. Всъщност той си е вървял точно натам, където го виждам сега. Тогава не можех да разбера какво прави. А сега, като проследявам пътя му, разбирам. “

 

*

 

От действията на човека днес не може да се съди какво той ще направи след време. Би могъл да се промени – да се откаже от лошото, което е вършил. И тогава то ще се преобърне и ще стане друго. Няма да е просто зло (макар че е било грях), а ще е част от битката му за добро.  Било е време на „криволичене“ (блуждаене). Но с доброто, което накрая е избрал, той ще бъде „изчистен“.

 

Така е станало с Давид; също и с Петър. Техните грехове са били част от битката им, която е завършила с победа – със спасение.

 

Но обратно, от сегашните действия на човека може да се съди за онова, което е правил преди. Днешният му живот (буквално днешният) придава смисъл на целия му предишен живот. Оказва се, че „ти си това, което си днес.“

Затова не бива да се отлагат добрите мисли и дела; защото не се знае кога ще завърши животът на когото и да било. А от последното ще се съди за всичко.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>