От най-стари времена народите са се отличавали едни от други според езиците си. И при нас – в старите ни книги – се вижда, че думата „език“ означава „народ“.

Множеството народи се появили тогава, когато езиците на хората се разделили при Вавилон. Накрая, след идването на Христос, народите би трябвало да приемат Словото Му и отново да се съединят – но вече чрез църквите си и като запазят различията помежду си. Те могат да живеят в общи държави и така на пръв поглед да се „преливат“ едни в други; но няма да се смесят. Различните езици ще бъдат запазени, и то благодарение на богослужението в отделните църкви-сестри; също и на това, че всеки православен народ ще има някъде и своя държава.

Освен това всеки ще има свое историческо съзнание; разказ за своето участие в разпространяването на Словото.

…

Знам, че това въведение към въпроса за съществуването на България няма да задоволи всекиго. Но и не всеки от говорещите български има заслуга за опазването на моята страна. Хората имат различни намерения и поради това живеят различно,        четат и слушат различни неща. То е, защото имат свобода на избор.

Ако човек вярва в Бога и мисли за историята, той би трябвало да взима предвид и Неговото участие в нея. А то е промислително: Бог причинява едни неща и допуска други заради спасението на човека.

*

Относно България.

Мнозина са чували и знаят, че усилването на българската държава и постоянното й установяване на Хемуския полуостров – което значи, отвоюването му от Константинопол – се случва през първата половина на IX в. Решаваща стъпка към това отвоюване е превземането на София от войските на хан Крум. И по същото време – придобиването на градове по южното Черноморие (Несебър), вече недалеч от столицата на империята. При управлението на следващите ханове и царе, това положение се запазва и затвърждава.

Почти по същото време се възстановява Западната империя – папата признава Карл за „римски император“. Така римският епископ получава държавна подкрепа, каквато не е имал от средата на V в. По-нататък, дори след преодоляването на иконоборството на Изток, напрежението между Рим и Константинопол нараства. Фактическото разделение между тях се случва още тогава – два века преди формалното от 1054-та.

Това означава, че през IX в. константинополският патриарх се е оказал в привилегировано положение спрямо останалите предстоятели на съборните автокефални църкви. Всички те, с изключение на грузинската, вече се намирали в границите на арабския халифат. И точно тогава, недалеч от столицата, се появява християнска държава, чийто монарх претендира за независимост от и равенство с константинополския император; а предстоятелят на църквата й – с патриарха. Силата на тази държава и независимостта на нейната църква позволява да се опази, след отделянето на Рим, съборността на цялата Църква. Това е историческият смисъл от въздигането на България.

Съборността е необходима: тя е принцип на църковния живот, установен на иерусалимската среща на апостолите (Деяния, 15) и потвърден в Символа на вярата. Поради това удържането й чрез появата на християнска България трябва да се мисли за проява на Божия промисъл, насочен към опазването на Църквата и чрез нея – към спасението на всички хора.

…

Различието на езиците – особено когато те станат богослужебни – съдейства за независимостта на църквите. След отпадането на латиноезичния Рим за съборната Църква е било нужно да се яви друг език, който да бъде равностоен на гръцкия: ако не чрез древността на писмената си форма и на светите писания, то поне чрез своето разпространение. По различни причини това не се е удало на древни езици като коптския, сирийския, арменския и грузинския. Тази роля беше поета от славянския – и той я запазва и до днес.

През вековете оцеляването на славянския, като втора и необходима езикова опора на съборността, беше подложено на изпитания. Някои от славяноезичните народи бяха въвлечени в отделилата се латиноезична църква. През ХI-XII в. България беше лишена от държава и независима църква; а през ХIII-ХIV в. Русия беше разбита от монголите.

И все пак след Борис I, вече повече от 1100 години, не е имало време, когато езикът на славянското православие да е оставал напълно незащитен – без подкрепата на независими църкви и държави. Гонението през ХХ в., на което бяхме свидетели, засегна цялото славяноезично православие – и руско, и сръбско, и българско; и все пак богослужението не беше прекратено и оживя.

И какво се случи през тези векове с България? Тя бе поглъщана или поставяна в зависимост от три империи – гръкоезичната (римска) през ХI-XII век, ислямската (турска) през ХV-XIX в. и атеистичната (руско-съветска) през ХХ в. Сега, в ХХI век след Христос, страната бива поглъщана от четвърта, неоезическа и плутократична – североатлантическата. И пак, както е възможно, запазва участието си в общата Църква и съдейства за нейната съборност. Това е смисълът от съществуването на България – удържане на съборността. Това трябва да се произнася и да се помни.  И всеки от нас, като помни това наследство, да живее и да свидетелства за него.

*

Това „помнене“ е проява на историческо съзнание – знание, че си част от общност, живееща във времето. Историческото съзнание, за което говоря тук, се удържа с помощта на език, църква и държава; и от своя страна то самото им придава живот.

От тях трите най-крехка е държавата. Тя най-лесно бива разрушавана. Пример за това е и България. Ние съществуваме като славяноезични православни християни „от България“ вече повече от 1100 години; но за това време сме имали държава (и то понякога зависима) за по-малко от 500.

Може би и поради това „отцеругателите“, за които споменава Паисий, така ревностно хулят държавата ни – те усещат, че тя е най-уязвима, лесно може да се срине.

Църквата (за поместната говоря – автокефална или автономна) е по-устойчива. Тя може да живее – и то дълго – и без държава, „на която“ да е църква.

Ето, българската църква се възстанови през XIX в. (и то сама, без външна помощ) в границите на ислямската държава; част от руската църква оцеляваше през ХХ в. из други държави. Но и в самото начало: цялата съборна Църква живя 300 години след основаването си в рамките на враждебна за нея държава – древноримската.

Най-устойчив от тях трите е езикът. Ето защо се случва онези, които шумно отричат държавата ни и пренебрегват църквата й, лицемерно да възхваляват българския език. Тъй като са страхливи, те се отнасят почтително към него. Това е заради силата му: усещат, че е труден за унищожаване и оцелява в най-големи несгоди. Той успява да живее и чрез хора, които са загубили историческото си съзнание – не помнят от кого и как са го наследили.

…

Тези четири опори на „това, което сме“ – държава, поместна църква, език и историческо съзнание – създават собствени за тях знания, които се превръщат в науки. Тези науки от своя страна укрепват самите „опори“. Това са правото, богословието, филологията и историята.

Така че, като ценим и овладяваме всички науки, нека помним, че тези четирите са особено важни са нас – и винаги са били. Ако погледнем старите ни книги, ще се уверим в това.

*

http://glasove.com/komentari/46353-prichinata-za-syshtestvuvaneto-ni