Ето още един интересен празник – „денят на Ботев“.

Ако се направи справка в някоя енциклопедия, ще се види, че названието му е било променяно неведнъж. Родените преди 1980-та си го спомнят като „Ден на Ботев и загиналите в борбата срещу фашизма и капитализма“. А Ботев не се е борил нито срещу фашизма, нито срещу капитализма. Независимо от това той беше „начело“ и на тези борци.

Не е добре да съдим хора, дори ако ги познаваме лично; а още по-неразумно е да се съди според имена – тоест, по спомени и слухове, които образуват нечий личен „образ“. Така че днес няма да говоря за Ботев, а по-скоро за какво служи неговото име.

…

Самото намерение да се гради „национално самосъзнание“ с цел някои да се чувстват горди от принадлежността си към някоя „нация“, е погрешно в самата си основа.
В древността такова нещо не е имало, ако изключим съвсем особения случай с еврейския народ. Евреите се чувствали различни от всички други, защото са били „избрани“ от единствения Бог и имали задачата да Му служат.
Това не е национализъм, защото национализмът поставя в основата на „ние“-то общността като колектив с чисто човешки белези и задачи – естествен език, расови белези, територия, общо име, спомени, свързани с името и т.н. Евреите обаче имали задача, надхвърляща човешкото.

Гърците също се чувствали отделни от другите, но то не е било заради боговете, тъй като още Омир не вижда разлика между „ахейските“ (собствено гръцките) и „троянските“ (азиатските) богове. На същото мнение е и Херодот, който направо заявява, че гръцките богове са внесени от Египет, само имената им са променени („История“, кн. II).
Гърците смятали себе си за отделни заради езика, към което някои атински и македонски интелектуалци (Перикъл, Изократ, Демостен, Аристотел) добавят и отстояването на политическа (гражданска) „свобода“ – която се разбира най-напред като отхвърляне на беззаконстващата монархия и олигархия.
Тяхната заслуга е, че внасят в идеята за такава общност нещо, което е въпрос и на личен избор; защото ако това, което твърдят, се вземе сериозно, ще се окаже, че онзи, който не се съобразява с приетите закони или се опитва да ги променя насилствено, не е грък.
Точно така се е държал Сократ (взимал е върховенството на закона сериозно) и затова Платон говори за него като за най-справедливия („Федон“) и може би единствения сред съвременниците му, който наистина се е занимавал с държавническа дейност („Горгий“).

„Римлянин“ също не е националност, а гражданство. Апостол Павел е бил иудеин по род и религия, но също и римлянин – защото бил римски гражданин по рождение („Деяния на апостолите“).
„Гражданство“ е да имаш определени права според закона (примерно, да получиш кредит, ако отговаряш на някои условия). В модерно време говоренето за „човешки права“ подсказва, че човек е най-напред „гражданин на света“; и поради това едно световно законодателство трябва да има приоритет над националните (локалните).

По-късно във Византия (Константинопол) към „гражданството“ се е прибавила и религията, наследена от иудеите. „От тях идва спасението“, казва Христос.
Така че да си византиец (ромей) пак не е националност, а нещо като „централност“ в човешкия свят, която е такава благодарение на царството, което единствено на земята дава светска защита на Църквата. Това не е привилегированост, а мисия – да се пренесе образа на Божието царство на земята. Така че във Византия Израил и Рим се съединяват, но не дават „нация“, която да е просто една измежду всички останали.
Този принцип все още не отчита възможността да съществуват множество царства, които да са в общение помежду си чрез църквите си. Но и те не са „нации“, защото извън чисто човешките белези имат и онази същата – като на Константинополската империя – надчовешка задача.

В модерното понятие, означено с думата „нация“, такава надчовешка задача не е включена.

…

А сега да се върнем към деня на Ботев.
Всъщност това е чисто национален празник. Тъй като Ботев загина за независимостта на България от Османската империя, този празник създава усещането, че България е само нещо, „изникнало“ от империята; или – отделило се в процеса на нейния разпад.
Поради това и днес повечето хора възприемат като напълно подходящ и „роден“ странния топоним „Балкани“, който не напомня за нищо, освен за присъствието на мюсюлманската империя по тази земя; което, макар и вековно, все пак е само едно от историческите събития, случили се по нея.

Такъв вид национални празници, използвани от време на време и с политическа цел (2 юни – антикапиталистически празник!), донякъде съдействат за поддържане на така наречения „патриотизъм“, но твърде малко помагат за благоустрояването на човешката душа. Причината е, че те поставят понятието за „нация“ в основата на светогледа. А „нациите“, доколкото изобщо съществуват, са неравнопоставени.
Ето защо онзи, който вижда в себе си преди всичко „националното същество“, постоянно ще страда душевно – тъй като човешката душа не понася грозотата. А е грозно да гледаш на хората като на неравнопоставени „по принцип“.

Така че добър празник е този, който напомня на хората, че заедно с тяхната отделна (професионална, институционална, местна, държавна и т.н.) общност съществуват и други; и че тяхната съдейства на тези други за тяхното добро, а и за доброто на всички, взети заедно.

А за какво съдейства денят на Ботев?