Към средата на 70-те баща ми беше отишъл по някакъв повод за една седмица в Западна Германия – в Брауншвайг.
Там му се случило да поговори в частна обстановка с някои немци – научни работници от селскостопанския сектор, като него. И като се върна, коментираше:
„Хм, чудна работа с немците. Приказваме си една вечер на масата и ги питам за Хитлер – а какво мислите за него? И си мисля, ще кажат: `О, Хитлер, разбира се! Голям държавник… Той направи толкова за Германия… Имаше добро отношение и към България… Но нямаше късмет… ` Такива работи очаквах. Нали са немци… „

Тъй като баща ми беше диалогично настроен и смяташе, че всеки народ трябва да се отнася положително към лидерите си, дори да са допускали някои грешки и увлечения. И не че непременно трябва, но е нормално, обяснимо… Той от своя страна нямаше добро мнение за Хитлер (пък и беше член на БКП); но би му било приятно да поговори за историята с хора, които са от другата страна на Завесата, да чуе и тяхната страна.

Но чул същото, което се казваше и при нас, и дори с повече емоции.
„Да, това очаквах, и ми се искаше да обсъдим тези неща – какво мислим ние, какво те…. Но какво излезе? Че те не могат да го понасят! И така не можахме да говорим…“

…

Впрочем на мен самия ми се случи нещо подобно преди няколко години в Будапеща. Общувахме си с един немец от Франкфурт, преподавател в тамошния университет по психология – криминална психология, както каза.
И веднъж, както обядвахме, аз се разпрострях върху темата за нацизма, и за това, че той, като расова теория, би трябвало да търси аргументи и в областта на природните науки… Съвсем невинно, просто мислех на глас. Въобще не съм имал намерение да го провокирам. В това отношение мисля, че приличам на баща си.
Но от другия ден човекът престана да сяда с мен на обяд, и дори да ме поздравява, когато се срещнехме покрай сградата на института.

Така че в обществото на немци човек трябва да внимава какво говори, когато стане дума за история и хуманитарни науки.

***

Някои се чудят защо наричам ЕС „пародия на нацистката империя“. Ето защо.

Онова немско правителство (Хитлеровото) си постави висока цел – световно господство. Тази цел беше обоснована с теорията за расовото превъзходство на немците над всички други: нали е редно по-развитият да властва над по-неразвитите.
И тъй, правителството на Германия, придобило след честна война съучастието на Франция, се осмели да воюва открито с най-мощните държави в света, и то едновременно. И на своя отговорност.

Сега, 70 години след онези събития, правителството на г-жа А.М. си поставя по-скромна цел – привилегировано положение в континентална Европа; и пак в сътрудничество с Франция.
Идеологията на превъзходството (развитостта) остава, само терминологията е различна: Германия превъзхожда тези наоколо вече не расово, а като осъществителка на „ценности“ – демокрация, ефективна икономика, отсъствие на корупция, политкоректност, „европейскост“ изобщо, права на… ще видим на кого, и т.н.

Целта е по-ниска и обосновката й е по-лицемерна. Освен това немското правителство не е самостоятелно, а е изпълнител на решенията на своя покровител – атлантическата финансова олигархия. Тази олигархия не е съвсем невидима, тя си има органи – Федералният резерв, МВФ, ЕЦБ, печално известната „Голдман Сакс“ и други като нея, които още не са фалирали. Също така – самата държава САЩ.
Така че немското правителство може да взима някои технически решения, но политиката му се определя „отгоре“. Г-жа А.М. добре знае, че може да бъде отстранена (пенсионирана) във всеки момент, при това напълно демократично. За чест на Хитлер трябва да се признае, че по време на не много дългото му управление той можеше да бъде отстранен само чрез атентат или военна победа – както и стана.

Затова сегашната роля на Германия в Европа е роля на затворник, комуто е дадено оръжие и му е възложено да охранява останалите. Съдбата й през ХХ в. беше трагична, а сегашната е достойна за съжаление. Затова и цялата управлявана от нея Европа е пародия на онази отпреди 1945-а.

И колкото по-скоро я напуснем, толкова по-добре.