Подобно на древната реторика и модерната журналистика (медийно дело) трябва да избира между два пътя.

Единият от тях се състои в разпалване на чувства: на хората се предлага да желаят, да се възмущават и да се страхуват. Създават се сюжети с действащи лица, които зрителят ще следи за кратко или постоянно – и всекидневно ще очаква „новини“ за тях.
Така той привиква с някои персонажи и теми и му е приятно да бъде убеждаван, че нещата „са си така“, че промяна няма да има, и че от него лично нищо особено не се очаква.

От своя страна журналистът (екипът на медията) се намира в положението на „педагог“(бавачка) – значи такъв, който развежда насам-натам деца, забавлява ги. Тази бавачка няма план за възпитанието на децата, тя трябва само „да ги занимава“.

Около тази игра на чувства и сплетни възниква „обществото“ на медийните лица и тяхната публика. В него нищо не се предприема, нито пък сериозно се обсъжда, а само се показва и преживява – като на представление. Това общество няма никакви планове и не желае да има: то се държи така, сякаш би искало представлението да продължава вечно.
Привлекателността на тази позиция е в това, че тя е безопасна, ненатоварена с отговорност и създава усещане за безвремие. Тя е подобна на позицията, в която се намират Омировите богове, които наблюдават отдалеч живота на хората, избират си любими или ненавистни лица и спорят за събитията; често се скарват, но непременно се сдобряват.

Този вид реторика разглезва хората и ги прави умствено лениви, интелектуално и душевно несамостоятелни, самодоволни и недоволни едновременно; и накрая – цинични. Това е резултатът от нейната педагогика: нейната зрелост е цинизмът.

…

Но има и друг вид реторика (журналистика и публицистика).

Това е, когато се отнасяш с четящите (публиката) като с възрастни и зрели хора; такива, които обичат красивото, а не приятното (апетитното).

Такъв автор не се нахвърля злобно срещу публиката си, като че ли тя е виновна за истинските му и въображаеми беди. Не я ласкае, че има някакви необикновени качества и заслуги, които да я поставят над „останалите“ така, че да се отнася с тях равнодушно и подигравателно.

Не фамилиарничи с нея, говорейки й на „ние“, та да я покани в света на неговата собствена надменност и самопрезрение. Не й предлага сплетни и злословия, представяйки ги за „разследване“ и „критика“. Не говори с клишета и не се укрива в „общоприетите“ мнения. Не се преструва на бунтар, само защото така правят съвременните му конформисти. Не роптае и не се оплаква, защото знае, че това е недостойно за свободния човек.

Добрият публицист не съветва слушателите си да бъдат „реалисти“, а много повече да бъдат „идеалисти“ – значи, да живеят за човешкото съвършенство, което именно и е доброто. Поради това, че е достигнал зрелостта, той иска всички да бъдат като него – но не заради него, а заради тях самите. Това го отличава от циника, който също иска всички да са като него, но не защото това ще е добре за тях, а защото така собствената му душевна грозота ще стане незабележима.

Добрият публицист не хули никого, но съчувства на всички и същевременно ги призовава към подвиг. Но това не е подвигът на алчния и честолюбеца, а на царя и светителя. Значи – на онзи, който води другите, защото иска да им служи.

(фб)