Петко Венедиков. „Спомени“

“Спомените” на Петко Венедиков, доколкото може да се съди по текста[1], са писани през първите години след края на еднопартийната система. Така че те са късно произведение, авторът им е преминал 85-тата си година. Че са писани, а не диктувани, личи от много места в текста, където се казва “сега, когато пиша това”. Текстът не е написан отведнъж, а за няколко години, както се разбира от датировките – колко години са минали “от” някое събитие или “от” възстановяването на многопартийността. Той е очевидно недовършен – последните събития, за които се говори, са от края на 60-те, спира се неочаквано и няма заключение. Ако беше имал възможност, Венедиков вероятно би довел изложението си до 90-те. Впрочем в текста често се споменава за събития, случили се към края и след края на комунистическото управление, както е естествено, когато човек би желал да каже нещо за известните му последствия от някои събития, или да спомене какво е сегашното му виждане по обсъждания въпрос.

***

В началото на книгата Венедиков съобщава подробно какво му е известно за историята на рода му, като започва най-напред от бащиния си род, който идва от Пиринска Македония, от с. Баня, Разложко. Също като брат си Иван той смята, че фамилното им име идва не от Бенедикт (или Венедикт), както мислели някои езиковеди, а от една форма на името на град Венеция, тъй като прадядо му някога е имал търговски контакти с Венеция.

Неговият внук, бащата на Петко – Йордан – е известна личност. Бил е кавалерийски офицер, участвал е в Балканската и Световната война и е бил произведен генерал преди Втората световна; а същевременно е бил журналист и редактор във военни периодични издания и автор на няколко исторически изследвания за войните на България след Освобождението.

Но, ако се съди по отделеното място и внимание в текста, измежду всичките роднини най-голямо влияние върху Венедиков е имал вуйчо му Никола от битолския род Генадиеви. Никола Генадиев е бил министър в няколко правителства, стамболовист и, макар русофоб, явен противник на участието на България във войната на страната на Централните сили. Благодарение на една интрига на политическите си противници, Генадиев е бил съден (за износ на хранителни продукти за Франция) и прекарал две години в затвора. Бил убит неочаквано през 1924 г. (недалеч оттук  – на ул. “Кракра”, близо до дома си).

Венедиков е бил много близък с вуйчо си, чийто авторитет в семейството е бил голям. “Майка ми боготвореше вуйчо Никола”, казва той. Като гимназист той се е отбивал при Генадиев твърде често и без предупреждение. “Можех да вляза и веднага да седна на масата за обяд, ако имаше свободно място”. Домът на Генадиев е бил посещаван непрестанно от негови съпартийци и изобщо хора, свързани с политиката и са се водели разговори, каквито Венедиков, разбира се, е имал възможност за слуша и от родителите си още от най-ранно детство. Сред гостите е имало хора с тежест в културния живот като Симеон Радев, с който обаче Генадиеви се разделят след споровете около участието във войната. Другите вуйчовци на Венедиков също са били известни хора – това са Павел Генадиев, предприемач и издател на сп. “Художник”, Михаил Генадиев, председател на Сметната палата, и по-възрастният Харитон Генадиев, журналист и преводач на класически френски романи. И все пак влиянието на Никола върху Петко изглежда да е било по-голямо от това на всички останали взети заедно. Венедиков още като ученик е мислел да учи право (“като вуйчо ми Кольо”)[1] и може би да участва в политиката, пак като него. Но убийството на Генадиев е променило някои от тези намерения. Намесили са се и родителите му, които го посъветвали незабавно да излезе от вестника, основан от Генадиев в началото на 20-те като орган на една бъдеща обединена стамболовистка партия.

Градът

Макар и видни хора, роднините на Венедиков не винаги са имали възможност да живеят нашироко – в смисъл, всяко семейство отделно.

Докато Венедиков и сестра му са били още деца, семейството им е живеело в къщата на Никола Генадиев на “Аксаков” – зад къщата на Яблански. С тях е била и баба му Василикия – майката на Генадиеви. После са живели пак с него на “Евлоги Георгиев”, недалеч от Орлов мост, а след годежа си (с Данка Халачева) той ги е поканил да заемат един етаж от новата му къща на “Сан Стефано” и „Шипка“. Този път те отказали (за да може “вуйна ми да стане господарка на къщата”) и се преместили на партера в къщата на Павел Генадиев на “Московска”, точно срещу “Света София”.[2]

Там съжителствали пак с баба им и с петимата си братовчеди (Павел Генадиев имал пет деца от Невена, племенница на Михаил Маджаров). Но несъмнено майката на Венедиков е предпочитала да имат собствен дом. Баща му взел заем и като журналист получил място за строеж в “Журналистическия квартал” на ул. “Смирненски” (тогава “Паскал Паскалев”). Това било вече отвъд “Евлоги Георгиев” и Перловската река, следователно извън града.

Венедиков казва “хората ни мислят за кореняци софиянци”. Той изглежда не смята така, но все пак дядо му Тимотей се е преместил в София още докато баща му и чичо му били малки деца.[3]  Баща му бил член на дружество, наречено “Дружество на кореняците”, съществувало до 1949. Имало и партия на кореняците-софиянци,  за която Венедиков говори скептично:

Какви особени интереси можеха да имат старите софиянци, за да съставят партия? Очевидно им беше мил споменът за стария град, с тесните му криви улички, покрити с калдъръми, с черковите на отделните еснафи и на отделните квартали, с 19-те му джамии, с кафенетата и кръчмите му. [4]

Самият Венедиков прекарва целия си 90-годишен живот в София и никога не напуска града, освен за някоя кратка почивка или конференция. По неговите спомени, дори само от времето на детството и ученичеството му, може да се направи карта на София и да се означат места с прояви на най-важни исторически събития.  Той има спомени отвсякъде – на Руски паметник (значи в края на града) е посрещал войници, завръщащи се от Македония след Първата световна война; в ресторанта на островчето на езерото “Ариана” видял Иван Вазов на чаша бира; веднъж по “Цар Освободител” срещу него и майка му се задала колата на Фердинанд, те го поздравили (макар че Венедиков не могъл да си свали навреме шапката) и Фердинанд също ги поздравил; в сградата на Първа Мъжка гимназия на “Московска”, баща му  го представил на стария (60-годишен тогава) директор Станимир Станимиров; като гимназист бил строен близо до двореца, за да посреща завърналия се от обиколка из Европа Стамболийски; и безброй други.

 Юридическият факултет 

Силно впечатление прави респекта, който Венедиков е имал към преподавателите и колегите си от Юридическия факултет и от Университета изобщо.

По това време професори и доценти можеха да се наричат само преподавателите в Университета, казва той.

“Впоследствие (преразказвам – Н. Г.) самото звание “професор” се обезцени, защото така можеха да се наричат и преподаватели от всякакви висши и полувисши учебни заведения. Но и званието “академик” не беше толкова почетно. Никъде няма да срещнете да се казва “акад. Цанков” или “акад Фаденхехт”, както би било сега, а само “проф. Цанков, проф. Фаденхехт”. Самата академия далеч нямаше такова значение, каквото се опитаха да й придадат по-късно, защото всички помнеха, че това беше просто бившето Книжовно дружество, наречено “Академия” от Иван Евстратиев Гешов през 1911, когато той беше и министър-председател, и председател на Книжовното дружество. Тогава всички членове на Дружеството станаха изведнъж академици, независимо каква дейност са имали дотогава.”

Венедиков отбелязва, че по времето, когато се е готвел за доцентския си конкурс, в състава на Факултета като редовни или хонорувани преподаватели е имало “двама бивши министър-председатели и 11 министри”. Когато професорът по гражданско право Любен Диков му предложил да се яви на конкурс за доцент по римско право, той е бил силно изненадан и радостен, макар иначе да е имал добро мнение за способностите си. Дотогава е предполагал, че с помощта на вуйчо си Михаил може да започне като чиновник в някое министерство, или като адвокат или като съдия някъде из страната. Но работата в Университета е обещавала съвсем различно бъдеще. “Изпитвах вълнение” казва той, “че след няколко месеца може би ще седя като равен във Факултетния съвет заедно с онези, които доскоро ми преподаваха и ме изпитваха и които бяха обучили поколения от адвокати и съдии”. Затова и едни от най-дългите глави в “Спомените” съдържат характеристики на юристите в Университета, понякога критични, но винаги с един уважителен тон, както когато става въпрос за бележити хора.

Разбира се, Венедиков е влязъл и в конфликти. Още в началото, само заради това, че е бил поканен и покровителстван от Диков, той вече трябвало да бъде от “тази група – на Диков-Ганев”, против която е била друга, която той нарича “групата на Фаденхехт”.  Всяка от тези групи издавала списание – “Правна мисъл“ на Фаденхехт и “Архив за юридически науки” на Диков и Ганев. Но и вътре в групите не всичко е вървяло гладко. Най-напред Венелин Ганев му поръчал да събере материал за статия за едно италианско юридическо списание, а като видял материала, му казал да напише и статията и дори да я преведе на италиански. И не след дълго му я показал отпечатана – там пишело, че автор на статията е Венелин Ганев. После пък имало спор около един доцентски конкурс, при който Ганев се противопоставил, а Венедиков защитил кандидата. Конкурсът се провел и кандидатът (Иван Апостолов) бил приет. “Ганев не беше човек да забрави такова нещо”, казва Венедиков. Не след дълго Ганев изпратил едно писмо до редакцията на “Архива”, където пишело, че ако Венедиков не бъде освободен, Ганев ще напусне колегията. Сътрудниците начело с Диков отказали и Ганев наистина напуснал списанието, заради което те трябвало да сменят името му, защото той бил сред основателите му. Затова той престанал да поздравява бившите си сътрудници от редакциятата (но не и самия Венедиков).

Някои от преподавателите в тази колегия напускат преди и след 9 септември поради пределна възраст – например Стефан Баламезов, за когото Венедиков казва, че вярвал, че комунистите ще възстановят конституционния ред в държавата, унищожен от звенарите след май 1934 и невъзстановен от царя. Но други очаквали друго – като Диков, който по времето евакуацията, когато провеждал изпити в Ямбол (през август 1944), казал на Венедиков: “На тези, които идват, няма да им трябва право”.

За класическото образование

Венедиков се записва в класическия отдел на Първа мъжка гимназия, защото, както казвал баща му, “класическото образование е за предпочитане”. Тогава паралелките били две, но след като част от учениците отпаднали, се слели в една. По това време сградата на “Московска” била дадена на Медицинския факултет и учениците трябвало да учат в различни сгради в района на север от „Московска“.

Венедиков няма много спомени от ученичеството си там – или по-скоро, разказва спомените си по други поводи, а не във връзка със самото училище. Той не е имал много приятели, но си спомня някои от тях – албанеца Тома Люараси, Владимир Топенчаров, който още тогава бил “твърд комунист” и Адолф Хаимов, който бил от богато еврейско семейство. “Направи ми впечатление”, казва Венедиков, “че в класическия отдел имаше много евреи – може би половината бяха евреи.  Той не коментира преподаването там, както прави брат му Иван в своите спомени, но сигурно е бил добър ученик и наученото му е помогнало да бъде поканен именно за преподавател по римско право. Спомня си, че когато направил един реферат за източноправославното брачно право при Стефан Бобчев, Бобчев бил възхитен от добрия му гръцки. “При кого сте учил гръцки, господин Венедиков?” – попитал го той. “При “Перикли Чилев”, казал Венедиков. “О да,” казал Бобчев, “прекрасен елинист”. И оттогава имал най-положително отношение към него и му писал отличен без да го изпитва.

В майчиния род на Венедиков гръцкият е бил употребяван в известна степен дори повече от български. Прадядо му поп Георги, ръкоположен за Дебърски митрополит на Патриаршията под името Генадий, естествено служел на гръцки. Впоследствие обаче минал към Екзархията и станал, макар и за кратко, митрополит на Велес. Според Венедиков, който като че ли взима някои от сведенията си за тези събития от енциклопедията на Касъров от 1899, Генадий започнал да служи на славянски под натиска на сина си Иван, дядото на Петко, който бил завършил в Атина и се върнал от там като убеден български патриот. И все пак бабата на Петко Василикия, жената на Иван Генадиев, до края на живота си четяла молитвите и службите на гръцки, даже тефтера с разходите си водела на гръцки, а на български четяла само вестници. Но впоследствие никой в семействата  на децата им не е знаел гръцки, и внуците им като Петко и Иван са го учили отново – този пък като старогръцки – едва в гимназията; а новогръцки не са знаели.

От времето на доцентския си конкурс Венедиков е запомнил съвета на проф. Любен Диков – работете с римското право, но не забравяйте гражданското – защото то е живото право. И наистина, казва Венедиков, винаги, когато имаше възможност, той ми даваше да водя и лекции по гражданско право. В този спомен се усеща отношението на Венедиков към класическото образование и знанието за античността. Той никога не е имал интерес към чисто академичните предмети, макар да ги е уважавал и да е знаел, че без тях няма наука. И все пак, за разлика от по-младия си брат Иван, той никога не е мислел за занимания с древна история. Историята го интересува преди всичко като събития свързани със семейството и с народа му, и като възможност да се разберат съвременниците – и не просто като частни лица, а още повече в политическия и обществения им живот.  Ето защо, като изключим хабилитационната му работа,  той не пише големи трудове по римско право. Това, което е останало, са записките, приготвени от него за упражненията през 1929 г., когато е бил още доброволен асистент на руския емигрант проф. Базанов. Работата, с която се гордее много повече, е “Система на българското вещно право”, която той нарича “Учебника ми по вещно право” и за която казва, че е имала голям успех и три издания, включително и през 1947.

*

Текстът е от 2012.

В: „Александрия II“. Част четвърта, „България и българската интелигенция“. IX, „Петко Венедиков“

[1] Петко Венедиков. Спомени. “Петко Венедиков”, 2003

[1] с. 200

[2] От това жилище са първите спомени на Иван Венедиков.

[3] “Той”, казва Венедиков, “не обичаше русите още тогава” – чичо ми го е чувал да казва: “Те ни освободиха от турците, но кой ще ни освободи от тях?”.

[4] с. 15

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>