Достоевски и България

„А преди два века Петър, ако беше взел Цариград, не би се въздържал да не пренесе столицата си в него, което би било и гибел, понеже Цариград не е в Русия и не можеше да стане Русия. Ако сега Цариград може да бъде наш, и то не като столица на Русия, то все едно не и като столица на всеславянството, както мечтаят някои.

Всеславянството без Русия ще се изтощи там в борба с гърците, дори и ако можеше да състави от частите си някакво политическо цяло. Сега за гърците е съвсем невъзможно сами да наследят Цариград; не може да им се даде такава важна точка от земното кълбо, това съвсем не би било според ръста им. Всеславянството с Русия начело – разбира се, тази работа е съвсем друга, но пита се пак, добра ли е тя?

И така, в името на какво нравствено право Русия би могла да иска Константинопол? Опирайки се на какви висши цели, тя би могла да го иска от Европа? Ето какви – като предводителка на православието, като покровителка и негова пазителка – роля, предназначена й още от Иван III, който постави като неин знак и цариградския двуглав орел по-горе от стария герб на Русия, но която роля се прояви несъмнено едва след Петър Велики, когато Русия почувства в себе си силата да изпълни своето назначение, а фактически вече и стана действителна и единствена покровителка и на православието и на народите, които го изповядваха.

Ето това е причината, ето това е правото ни над стария Цариград и би било понятно и не оскърбително дори за славяните, които най-много държат на своята независимост, или на самите гърци. Пък и заедно с това би се проявила и истинската същност на онези политически отношения, които непременно трябва да настъпят в Русия към всички други православни народности – славяни ли, гърци ли, все едно.
Тя е тяхна покровителка и дори, може би, тяхна преводителка, но не и владетелка. Дори и да бъде тяхна царица, някога, то това ще стане по тяхна собствена покана, като се запази всичко онова, с което те сами биха определили своята независимост и личност.

Тъй че към такъв съюз биха могли да се присъединят, най-сетне, и кога да е дори и неправославните европейски славяни, понеже сами биха видели, че всесъединението под закрилата на Русия е само заякчаване на независимата личност на всяка от тях, тогава, когато без тази огромна обединяваща сила те, може би, отново биха се изтощили във взаимни раздори и несъгласия, дори и ако биха станали някога политически независими от турците и европeйците, на които принадлежат сега…

„Дневник на писателя“. Юни, 1876

*

Та дори и унгарците писаха и печатаха за нас, почти един ден преди ултиматума, че ние се страхуваме от тях и не смеем да обявим своята воля. Отново ще интригантстват и ще ни посочват англичаните, които пак ще си въобразяват, че от тях така се страхуват.

Дори някаква Франция и тя с горд и надут вид ще каже думата си на конференцията, и „какво тя иска и не иска“, тогава когато – какво ни струва Франция и за какъв дявол ни е да знаем какво иска тя там у дома си или какво не иска? Сега не е петдесет и трета година и никога, може би, не е имало момент за Русия, в който нейните врагове да не са били по-безвредни за нея. Но нека, нека отново да се възцари дипломацията, за утеха на нашите петербургски нейни любители.

Но България, славяните, какво ще стане с тях в тези два месеца, ето въпросът. Та нали това е насъщно дело, което нито минута не чака. Какво ще стане с тях в тези два месеца? Отново, може би, ще потече българската кръв! Нали ще трябва Портата да докаже на своите софти, че не от страхливост е приела ултиматума, и ето че България ще плати: „Както се вижда, не се страхуваме от русите, щом като колим българите пред самата конференция.“

Е, какво ще сторим в такъв случай, който е така възможен? Ще заявим тогава на конференцията своето негодуване? Но Портата веднага ще отрече избиването, ще обвини българите във всичко, пък, може би, още и ще вземе благородно обиден вид: „Ето, господа представители на Европа, вие сами виждате как Русия ме обижда и как търси начин да се закачи с мен!“
А българите в това време ще ги убиват и все ще ги убиват, а европейският печат там, може би, пак ще поддържа башибозуците, ще каже, че Русия се закача от честолюбие, нарочно интригантства против конференцията и иска война, и…

Твърде е възможно, че Европа отново ще предложи мир още по-лош от войната и това, може би, за цяла година още! Цяла година отново неизвестност…

Октомври, 1876

*

Но нашите мъдреци се хванаха и за другата страна на работата: те проповядват човеколюбие, хуманност, те скърбят за пролятата кръв, затова, че ние още повече ще озвереем и ще се оскверним във войната и с това още повече ще се отдалечим от вътрешното преуспяване, от верния път, от науката.

Да, войната, разбира се, е нещастие, но в случая има и много грешки в тези разсъждения, а главно стигат ни вече тези буржоазни нравоучения! Подвигът на самопожертването на своята кръв за всичко онова, което ние смятаме за свято, разбира се, е по-нравствен от целия буржоазен катехизис. Ние може и да грешим в това, което смятаме за великодушна идея; но ако това, което ние почитаме като светиня, е позорно и порочно, то ние не ще избегнем от самата природа: позорното и порочното носи само в себе си смъртта и, рано или късно, само себе си наказва.

Войната, например, за придобиване на богатства, за потребностите на ненаситната борса, макар и в основата си да излиза от този общ на всички народи закон за развоя на своята национална личност, ала има предел, който не бива да се премине и след който всяко придобиване, всеки развой означава вече излишък, носи в себе си болест, а след нея и смърт. Така Англия, ако би се вдигнала в сегашната източна борба зад Турция, забравяйки вече окончателно заради своите търговски изгоди стоновете на измъченото човечество – без съмнение, би повдигнала против себе си меча, който рано или късно, но ще падне върху нейната глава.

Обратно: какво е по-свято и по-чисто от подвига на такава война, каквато Русия предприема сега? Ще рекат, че
„и Русия, макар и действително да отива само да освобождава измъчените народи и да възражда тяхната самостоятелност, но, заедно с това, в същите тях ще си намери съюзници, а, ще каже, сила – и което ще рече, че всичко това, разбира се, съставя същия закон на развоя на националната личност, към който се стреми и Англия. А тъй като замисъла на „панславизма“ със своята колосалност, без съмнение може да плаши Европа, то вече според този закон на самозапазването Европа несъмнено е в правото си да ни спре… Но натрупалото се съзнание, наука и хуманност, рано или късно непременно трябва да отслабят вековечния и зверски инстинкт на неразумните нации и да вселят, напротив, във всички народи желание за мир, за международно единение и човеколюбиво преуспяване. А това значи, трябва все пак да се проповядва мир, а не кръв.“

Свети думи! Но в този случай те като че ли не прилягат към Русия, или още по-добре казано – Русия представя в сегашния исторически момент в цяла Европа сякаш някакво изключение, което и действително е така.
Всъщност ако Русия, която толкова безкористно и правдиво се е опълчила сега за спасението и за възраждането на угнетените народи, отпосле се и усили с тях, то все пак, и в този случай дори, ще се яви като най-изключителен пример, който Европа вече никак не очаква, мерейки всичко със своята мярка: като се усили, макар дори и извънмерно чрез съюза с освободените от нея народи, тя не ще се хвърли срещу Европа с меч, не ще й заграби и не ще й отнеме нищо, както непременно би сторила Европа, ако би намерила възможност отново да се съедини цяла против Русия, и както са вършили всички нации в Европа, през целия си живот, щом само някоя от тях е получавала възможност да се усили за сметка на своята съседка…“

Април, 1877

*

„Ив. Игнатов“. Превод Цветан Минков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>