за изкусителя. 2008

Да прочетем какво се казва във „Федър“, 253 с за съставките на душата.

Да, те наистина са двама. Единият взима твърди решения, за да направи нещо разумно и добро. Другият, който никога не се отделя от него, го разубеждава и понеже говори умело и е хитър, успява да го откаже. А първият е доверчив и мисли бавно, и всеки довод, който чува, му изглежда разумен и не знае какво да отговори. Затова се съгласява.
А над тях е умът. Умът не говори много, а повече забранява. Той не се обръща към желанието, защото то е лукаво и външно за човека (дошло е с греха), а само към волята – и й нарежда да не слуша желанието. Умът трябва да бодърства. Но и той не е независим, защото е човешки ум, а има нужда от Словото и от Духа. Ако не се поучава от Словото и не е подкрепян от Духа, той трудно ще бодърства, а и няма да има знание, за да управлява волята. Ако няма знание – а то идва от Словото – ще мълчи, а ако мълчи дълго, ще престане и да бодърства. Тогава лукавият овладява беззащитната воля и я поробва.

И така, от първите двама единият е волята, а другият е желанието за лесен живот. При повечето хора и при всички хора в повечето случаи желанието надделява („защото съм нищ и окаян“). Понякога то надделява толкова много, че изцяло овладява способностите (дарбите) на човека, които иначе би трябвало да се използват от волята, защото тя е, която „работи“. Тогава човекът започва да изглежда като говорител на „лукавия“, а после и като негов роб. Страстта зачева и ражда грях (Яков, 1…) .
И какво говори, като стане говорител на лукавия? Главно недоволства и се оправдава. Защото лукавият се представя за негов приятел и първо го убеждава да не се преуморява, за да спазва някакъв си ред или решения, дори да ги е взел сам той; после му казва, че е човек с големи дарби и добродетели, и че е по-добър от мнозина (а може би от всички?); а също и че има „права“, от които е редно да се възползва, и, най-вече, че рядко или никак не греши, и че никому нищо не дължи. После му подшушва, че заслужава да живее по-хубаво и да получава повече почести – или поне не по-малко от тези, които получават „други“. А после започва да го настройва срещу околните (ближните!), защото те сигурно са отговорни за това, че не живее така приятно, както може би живеят „други“; и че не му се оказват почести – а тези почести са му дължими. А може би някъде има хора, които са по-достойни от тези тук и които биха му отдали тези почести? И започва открито да охулва ближните. Всичко това човекът просто повтаря.
Така че волята, оставена без надзора на ума, се съгласява с всичко това и понеже е по природа гневлива, се гневи, че е лишена от много неща – както й е казал лукавият. И започва да повтаря неговите думи, защото не чува никакви други. Така тя става едно със желанието – и това е „смъртта“. …а грехът, като съзрее, ражда смърт (Яков, 1…) .
А животът се добива така – умът се храни със Словото и бодърства, закрилян от Духа; и е способен да наставлява волята, а тя, защото е създадена да му се подчинява, отблъсква лукавия. Човек не може да отблъсне лукавия завинаги, но Господ, бидейки човек, го е отблъснал – Тогава дяволът си отиде от Него, и ето, ангели дойдоха и Му служеха – (Матей, 4…). И накрая волята се слива с Ума и стават едно, и така човекът бива осиновен и наследява вечен живот.

А при жените как е? Там умът пак изглежда като мъж, като бащата. Но лукавият й се явява като приятелка – приказлива, весела, винаги предлагаща забавления и приятно прекарване. Тя клюкарства, злослови забавно за мнозина и я съветва да забрави „поне за малко“ за сухия, строг, вечно нещо забраняващ Ум.

***

Дяволът се дразни особено много, когато стане дума за спасението на нечия „отделно взета“ душа. Защото той няма нищо против да се умува за „душата изобщо“. Но когато някой се замисли за своята душа и при това не го крие и от другите, лукавият се озъбва. Защото той не се бори за думи и „идеи“, а за живи хора. Тогава той се възмущава, говори за „свобода на съвестта“ и сочи към Инквизицията, кладите, Галилей и пр. Или насочва разговора към окултизъм и „източни неща“, или пък, ако искате нещо „наистина интересно“ – психоанализа. Или предлага просто „да се посмеем“. А накрая се тросва – „не ме учи!“ Той охранява душата на наивния и измамения, който затова е и страстен – тя е все още негова, на лукавия. И същевременно предупреждава – не мисли, че си кой знае какво; лесно ще се справя с тебе. Но усеща че е забелязан, и се дразни, защото предпочита да е скрит зад лицата на жертвите си, или зад „идеи“ или още повече зад „естествени“ и „реални“ неща.

Във всяко време пътищата му са гибелни; Твоите съдби са далеч от него; на всички свои врагове гледа с презрение; дума в сърце си: „няма да се поклатя; от рода в род зло няма да ми се случи“. Устата му са пълни с проклятия, коварства и лъжа; под езика му – мъчение и пагуба; седи в засада зад двора; в скришни места убива невинния; очите му дебнат сиромаха; причаква на скришно място като лъв в леговище; причаква в засада, за да хване сиромаха; хваща сиромаха и го увлича в мрежите си; прегъва се, приляга – и сиромасите падат в силните му нокти; дума в сърце си: „Бог е забравил, скрил е лицето Си, никога няма да види“ (Пс. 9).

А може би дяволът не е толкова изобретателен, за колкото го мислят – или за колкото иска да го мислят. Той прави само две неща – или заплахи, мъчения и убийства, или, от друга страна, многобожие, което е подкрепено със злато и се представя за „култура“. Но ги редува – щом усети, че едното започва да отслабва, веднага се прехвърля на другото. И го представя или за „свобода“, или пък за „въвеждане на ред и сигурност, връщане към традицията“. И след като не успели да го надвият със страх, понеже това се оказало неизпълнимо, те променили средствата и прибегнали към ласки. Защото такова е коварството на дявола – заплашва страхливия, размеква мъжествения (Св. Василий Велики. За деня на св. мъченик Гордий).
Господ е казал накратко за тези неща в притчата за сеяча (Матей, 13:1-23). Някои изобщо не чуват словото – това са семената „край пътя“. С тях дяволът не се бори, защото те никога не поникват – той просто отнася семето. Но от онези, които могат да разберат, едните – „на каменистите места“ – се боят и щом настъпи притеснение или гонение заради словото, веднага отпадат. Другите пък може би биха издържали, но са делови и сребролюбиви – при тях светските грижи и измамното богаство заглушават словото.

Ропот, самоугодство, самооправдание, двоемислие, малодушие, двоедушие, човекоугодство, идолопоклонство.
Дяволът купува душите евтино, отвсякъде и по много наведнъж – с милиони.

Дяволът е интригант. Той не се показва, не е оставил своя книга.
Той иска хората да са като него – горделиви и завистливи. Затова ги настройва един срещу друг, така че, вместо да мразят него и служителите му, да се мразят едни други. Няма нищо против да не вярват в него, стига да не вярват и в Бог – защото Му завижда. В невярата на хората той се надява да се изравни с Бога.
Затова и произвежда различни „религии“, промъква се в Църквата и я разцепва. „Просвещава“ хората, убеждава ги да се опират на себе си, да се уповават само на „своите сили“. Предлага им да знаят „много“, да се „развиват“. Предлага им да са свободни, макар самият той да е роб на развалата (2 Петр. 2:19). И той е като онези, за които говори Апостолът – първо е опознал Бога, а после е паднал в плен на покварата.
Той иска хората да се мразят, и ги сблъсква – внушава на всеки, че ближният му е „проблем“ за него и че в него, в ближния, е „проблемът“.

Ленивецът (празнословец) – интригант сякаш говори и живее под диктовката на дявола. Не му се работи, или поне не му се работи за нещо добро; същевременно не спира да говори с хора, което е действие. Старае се да замърсява всичко, което му се струва красиво и добродетелно; замърсява го с думи, неуморен е в замърсяването. Това не е работа, но пък е някакво действие. Работата е нещо, на което човек е осъден, но би могъл да я извършва от любов. Но замърсяването не е от любов.
Ленивият и празнословещ интригант е дребнав и заядлив. Усеща добродетелта и се опитва да я замърси, изравяйки дребен недостатък около нея („сламката в окото“). Натяква на ближния заради дребния му недостатък (или за престъпление, за което той не може да носи отговорност).
Също – отрича очевидното добро, приписвайки на извършителя му невидими грехове. „Този изгонва бесовете само със силата на Веелзевул, бесовският княз“ (Матей, 12:24).

***

Человек обижен. В его в голове сидит мысль, что его обидели жестоко и несправедливо. Мол, я же так хорошо к этому обидчику относился и ничего такого обидчику не сделал, чтобы с ним так несправедливо поступили и посмели такое сказать! Да как же так! да почему! И человек не находит ответа, и никак не может успокоиться.
Человека начинает циклить. Ты силишься что-то кому-то доказать. И ничего не получается. Стараешься изо всех сил, сейчас, кажется, поймаешь. Но опять срываешься, потому что доказать ничего нельзя. И опять начинаешь.
На этот цикл лукавый человека толкает раз за разом. Человек тратит колоссальные душевные силы: вроде бы – сидит, ничего не делает, а силы просто уходят в песок, и ему самому тяжко. Он хочет от этого избавиться, и пытается вновь и вновь разобраться: что же произошло, почему. И опять. Эта холодная логика, которая оставляет человека при себе.
Лукавому именно это и нужно. Ему нужно, чтобы человек не каялся, а так мыслил, повторяя и напряженно обдумывая одни и те же мысли, прокручивая в голове одну ситуацию, переживая о произошедших событиях, и вновь и вновь возвращался к конфликту. Задача лукавого – загнать человека в бесперспективный, безнадежный и бесконечно изнурительный мысленный круг и довести человека до полного изнеможения: и физического, и нравственного. Опустошить его внутренние силы!
Священник Александр Ильяшенко. „Вырваться из замкнутого круга“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=23980

„Как-то, будучи ребенком, я спросил у папы: „Папа, говорят, что антихрист придет в конце. А как же в него народ поверит? Ведь антихрист – это зло. Что, он будет проповедовать убийство и воровство? Как же ему люди могут поверить, ведь всем ясно, что это зло?“ Мне тогда папа не смог ответить, а теперь я отвечаю сам себе: да с легкостью поверит, если нет различия между добром и злом! Ведь еще совсем недавно никто помыслить не мог о том, что государством на законодательном уровне будут поддержаны однополые „браки“, поставленные на один уровень с браками естественными! Могли ли мы, люди старшего поколения, 20-30 лет назад представить себе постановку такого вопроса? Но теперь это просто альтернативное поведение, это не грех, как и нарушение семейной верности. Почему разрушаются семьи? Да потому что не грех все это, а удовольствие – если два человека решили доставить друг другу удовольствие, что же в этом плохого? Понятия о грехе нет, и значит, любое альтернативное поведение законно, но при одном условии: оно не должно мешать другим людям выражать их собственную свободу. В значительной мере богословие XIX-XX веков на Западе было ориентировано на поддержку либерализма“, – отмечает Предстоятель Русской Церкви.
„Патриарх Кирилл: Либерализм – это путь к апокалипсису“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184241

И сам о. Даниил всегда подчеркивал эту грань. Он боролся не против мусульман, четко отличая человека от его заблуждения, а против исламского лжеучения за души самих мусульман, для того, чтобы те из них, кто захочет послушать голос Истины, оставили учение лжепророка и пришли в Церковь Сына Божия. Он выступал не против людей: не против кавказцев, не против татар, не против арабов. Он всегда подчеркивал наднациональный характер Церкви и утверждал, что человек любой национальности вправе отказаться от заблуждения предков и выбрать Истину. Таково и есть учение Церкви, в которой нет ни эллина, ни иудея, ни русского, ни чеченца, в согласии с которым о. Даниил четко отвергал расхожую ложь, будто «каждый должен оставаться в религии своих предков». Он всех призывал к свету Православия.
В своих проповедях о. Даниил четко показывал, что христиане и мусульмане покланяются вовсе не одному Богу, как говорят и думают некоторые. Бог мусульман – это вовсе не Бог-Творец, Которому покланяемся мы, христиане, на основании Его Откровения о Себе. Бог мусульман – это мысленный идол. Т.е., под именем Бога на арабском языке («Аллах») мусульмане обожествляют некую мысленную конструкцию, которую дьявол создал в уме Мухаммеда и наделил чертами, недостойными для Творца. Это и предопределение части людей заведомо к вечной погибели, и учение о том, что Аллах является творцом не только добра, но и зла (в нравственном смысле). Это и непостоянство Аллаха по Корану, свойственное скорее человеку, но никак не Богу, и ограниченность Аллаха в пространстве (как учат ваххабиты), что является уже язычеством, и другие черты, свойственные либо дьяволу, либо человеку, но никак не Богу-Творцу.
И мы по примеру о. Даниила на основании учения Церкви и здравого смысла вполне можем обосновать, что Мухаммед – лжепророк; Коран – книга, написанная по внушению дьявола; ислам – не спасительная религия, дающая ложное представление о Боге. Мусульманина, читающего эти строки, призываю к беседе или полемике, потому что спасение его души дороже, чем ложный мир, дороже, чем обычай предков.
А Христиан призываю любить, знать и без малейшей уступки отстаивать Православную веру, как о. Даниил, чья проповедь и свидетельство – это документ, который утверждает, что не может быть двух истин, не может быть двух путей к Единому Богу, а есть только один Путь к Небесному Отцу через Церковь. Все остальные пути и религии – ложь. И человеку необходимо сделать жесткий выбор, если он хочет стать и остаться Христианином.
Свящ. Алексий Шляпин. „Новый мученик“.

http://www.rusk.ru/analitika/2009/12/17/novyj_muchenik/

Схема очень простая: сделать так, чтобы человек побольше нагрешил и НЕ УСПЕЛ покаяться. Милосердие Божие велико и неизреченно, поэтому диаволу очень трудно гарантированно погубить душу. Поэтому, дабы погубить душу человека, он пытается сделать все, чтобы оборвать жизнь человека прежде его Покаяния.
Михаил Александров. „За что ненавидят Сталина“

http://www.rusk.ru/monitoring_smi/2009/12/28/za_chto_nenavidyat_stalina/

***

св. Варсануфий:

Какво е самооправданието? – Самооправданието е отричане от греха, както виждаме при Адам, Ева, Каин и подобните им, които съгрешили, но желаейки да се оправдаят, са се отрекли от съгрешението си.

Да не те смущава врагът в твоята скръб. Нима изкушенията и скърбите се случват с когото и да било без Божие допускане? Не. Бог допуска това за наша душевна полза, а дяволът ни представя нещата по друг начин, както някога, когато е изгонил прародителите ни от рая. Но ние не вникваме в това и забравяйки, че Бог ни изпраща скръб за очистване от всяка сквернота, се смущаваме и униваме. Ако искаш да се спасиш, то не вярвай на този помисъл. Защото бесовете всяват в тебе злото семе и представят едно вместо друго. Не обвинявай никого в нищо. Но се старай във всичко да угодиш на ближния. И никога не помисляй лошо, защото чрез това ставаш зъл, тъй като злият мисли зло, а добрият – добро. Когато ти идва мисъл „Те говорят за мене“, знай, че врагът ти нашепва това. Никога нямай такива подозрения. Търпи всичко. Радвай се и се весели, защото голяма награда има търпението. А на демоните не вярвай, защото това, което ти показват те, нима е действителност? Те искат само по някакъв начин да те смутят.

***

св. Ефрем Сирин:

Ако по време на молитвата или посредством очите, или поради някаква друга причина твоят ум се разсейва, то знай, че това прави врагът, и не бързай да свършиш своята молитва, но като осъдиш сам себе си, отново се съсредоточи и тогава вече се моли с познание, за да знаеш за какво се молиш на Бога и поради какво Го просиш, и за да не говориш излишно и да не многословиш…. Защото [сатаната] знае, че ако човек продължи молитвата си, то Сътворилият го ще го чуе, макар и да би бил безкрайно грешен…

Не казвай, монаше: „Тук има борба и утеснение, а там (на еди-кое си място) животът е спокоен и без скърби.“ Защото знаеш ли кой води борба с нас? Не е ли дяволът наш враг? А той ходи по земята и я обикаля (Иов, 2:2)… Не се мести от едно място на друго, но по-добре с търпение извличай полза от неудобствата, срещнати на мястото на твоето жителство.

Който се наранява от завистта и съперничеството, е жалък. Защото той е съучастник на дявола, чрез чиято завист влезе в този свят смъртта (Прем. 2:24). Сърцето му винаги изнемогва от скръб, тялото се изяжда от бледност и силите му се изтощават.

***

св. Нил Синайски:

Вярвай, че лошите помисли са посети от дявола. От това те ще се прекратят и сеячът им ще бъде посрамен.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>