Александрия II

„Александрия II“

[за книгата, разговор с Румен Спасов]

– С какво тази книга ще бъде интересна за всички хуманитаристи, не само за класиците-филолози?
– Аз мисля, че тази книга не е адресирана точно към класическите филолози, макар да не се съмнявам, че и един класически филолог ще намери в нея нещо интересно за себе си. Но може би не е неуместно да се каже, че и класическият филолог, и той е човек като всички други. Да, той знае латински и гръцки, работи по специализирани теми, но същевременно се интересува и от общохуманитарни въпроси – като всеки човек, който чете, учи, мисли и преподава. Така че конкретни хора, които са и класически филолози, също ще намерят интересни неща в тази книга. Но понеже споменахме за класическа филология, като начало ще кажа, че в този сборник (това е сборник от статии, предговори и лекции, писани между 2002 и 2014), наистина има специализирани текстове, които се отнасят точно към знанието за античността. Ще дам пример с предговора към превода на „Антигона“ от Софокъл, където се занимавам с това, какви преводи са направени на български на „Антигона“ и по какво се различават помежду си – като влизам в подробности и давам примери. Споменавам преводите на Пенчо Славейков (има такъв превод, направен към края на XIX в.), на Александър Ничев и този, който аз бях предложил в 2014 година. Така че това около „Антигона“ е пример за специален въпрос, който засяга класиците – а именно, какво става с превода на един конкретен текст на български език.

– Но има такива названия: „Част втора. Гръцката античност и днешна Европа.“
– Да, има. Аз написах няколко неща по тези въпроси и никак не съжалявам. Това беше времето около 2007, спомняме си, когато се подписваха последните документи за встъпването на България в съюза на европейските държави. И тогава беше моментът да се кажат няколко думи каква е идеологическата основа на това, което днес наричаме Европейски съюз; и, да кажем, към какво явление в историята може да се отнесе той. Това даде възможност да се разсъждава дали има аналогия между съюза на независимите европейски държави (защото това е ЕС – той е съюз, по идея, на независими държави) и, примерно, отношенията на гръцките полиси през класическата епоха. Защото и там виждаме, че има някакви съюзи: те са по-хлабави или по-плътни, но все пак съюзи, които имат своя обща политика и същевременно големи разногласия. И както в Европа (никой не го укрива това, напротив, то се обсъжда) има както съгласия, така и разногласия, така е било и в антична Гърция по времето на независимите полиси. Ето тук има един текст, който се занимава с приликите между класическата старогръцка епоха и днешна Европа. Впрочем, да отбележа, проектът за европейска конституция има мото, което не е друго, освен цитат от Тукидидовата „История“. Така че хората, които са се занимавали с проектите около ЕС, са имали предвид класическото гръцко наследство.

– Античността заема огромна територия, включително и днешните български земи, можем да вметнем; но интригуващо е и това – „Рим и Израил“. Какъв е духът, можем ли да търсим общ дух на тези две разделени от морето места?
– Аз се занимавам не толкова с приликата, колкото с разликата, която може да се открие при такова сравнение. И като казвам „Рим и Израил“, правя нещо като разграничение между Европа и Близкият изток, от една страна; от друга, може би, между светска култура и религиозна култура. Защото Рим и римската държава е нещо много характерно за Европа и европейската история: това е създаване на една мощна империя, която е, общо взето, светски организирана. Има религиозен култ, но той е по-скоро граждански. Всички граждани участват в него, като в никой случай не може да се каже, че има църква; това е религия, която не може да се сравни с юдейството и с християнството. От друга страна, Израил е онова, което е някакси отвъд Европа. То носи нещо различно, а именно, вярата в това, че съществува само един Бог и необходимостта да има една църква, която да опазва една и висша истина за най-важните въпроси на човешкото съществуване. Такова нещо в Европа до появяването на евреите и християните (като първите християни, разбира се, са били евреи) не е имало. Европа винаги е била някак политеистична, тоест тя е позволявала, както по време на гръцката класика, така и в рамките на римската империя, многообразие на религиозните вярвания. И е било лесно да се възприемат всякакви богове: имало е нещо, което често се нарича „религиозна толерантност“. Дали това в духовно отношение е полезно, това е тежка тема. Но когато навлиза християнската религия, тогава нещата се променят, защото за пръв път на културната територия на Европа се появява култ, който казва, че „отхвърля всички богове“ и приема само един. По този начин се поставя сериозно и в религиозен аспект въпросът дали истината е една или са много. Това, което имаме в „Израил“, е посланието, че истината, ако става дума за религия, е една; а това, което го посреща в „Рим“, е предположението, че не може да се говори за една истина; и че това не е и толкова важно, а по-скоро хората трябва да насочат вниманието си към устройването на държавата и обществото – повече, отколкото да размишляват за висшата истина в религиозно отношение. Това е голям сблъсък, който е един от аспектите на сблъсъка между „запада“ и „изтока“.

– Може би и между интелигенцията и светското „консумативно“ мислене. Не е ли също и това?
– Дали има противоречие между интелигенцията, между образования елит, така да се каже, и светското мислене? Аз не мисля, че тук лесно ще открием противоречие. Напротив, има хора, които наред със своето добро образование, чрез което принадлежат към интелигенцията, изповядват именно определен светски възглед по религиозните въпроси. Така че когато говорим за образованост, образованият човек може да бъде светски мислещ – да допуснем, агностик – или, напротив, религиозен. Така че няма противоречие (макар това понякога да се е подхвърляло) между образоваността и религиозността. Един образован човек може да бъде и такъв, и друг – това е въпрос по-скоро на нравствен избор. Донякъде на нравствен избор, а може би и на друг.

– Разгръщайки тази книга имаме шанс да станем читатели на класиката. Но тук, в отделна глава, сте обърнали внимание на едни читатели, които са оставили и текстове след себе си.
– „Читатели на класиката“. Да, има такава част на книгата. Не трябва да забравяме, че тя е сборник и всички тези текстове са писани по конкретен повод; и да не търсим непременно систематика. Но понеже споменахте за това, ще отговоря, че има различни начини да се възприема класиката. Това можем да забележим в текстовете, които са поставени в тази глава. Тя може да се чете, както я чете един писател: тук имам предвид по-специално Роберт Грейвс и неговия роман, посветен на експедицията на аргонавтите. Тоест, възможно е човек просто художествено да преработи античното митологично или историческо наследство: ето Роберт Грейвс, който е един наистина прекрасен писател, а при това и отличен класически филолог. От друга страна, тези работи с класиката могат да бъдат възприети академично и философски, както правеше уважаваният от мен и за съжаление вече не между нас, проф. Богдан Богданов, на когото съм посветил един доста голям текст за начина, по който той философстваше върху старогръцката литература и култура. Ето пример за такъв професор, академично лице, читател на класиката, който от една страна е ерудит, познавач, специалист в тази област, а от друга се стреми да създаде една цяла културна философия въз основа на знанията си за гръцката античност. Такъв беше Богдан Богданов. Той беше един философстващ читател на класиката, когото аз познавам лично и мога да свидетелствам.

– Тази книга е от някакви фрагменти… от отделни времена.
– Действително, това е един авторски сборник. И тя не е първото такова нещо, което предлагам на хората, които четат подобни текстове: тя затова и се нарича „Александрия II“. Защото преди около 14 години – в началото на 2003 – издадох една книга, която беше наречена просто „Александрия“ и тя беше подобна на тази: имаше шест части, които събираха в себе си текстове, писани в различни години и по различни поводи.

А

И тогава си спомням, че проф. Богданов, с когото говорихме точно в този кабинет, в който сега говорим, поогледа книгата и каза: „Знаете ли, Николай, прегледах Вашите текстове; те, разбира се, са интересни, но единственото, което ги обединява, е това, че Вие сте техен автор.“ Аз казах: „Да, Вие сте напълно прав.“ Наистина, и сегашната книга, също като онази тогава, няма една, а множество теми – и те са събрани в един сборник, който аз наричам авторски сборник.

– И в заключение, да оповестим премиерата, която е в библиотеката на филолозите, в Университета.
– Да, така е, ние ще направим едно представяне. Аз много благодаря на колегите, които се съгласиха да участват в него. Това са доц. Димитър Димитров от ВТУ, доц. Бойко Пенчев от ФСлФ и доц. Огнян Касабов от ФФ, които ще разкажат как са прочели този сборник. Това, надяваме се, ще се случи във вторник, 5-ти декември, от 18 ч., на VI-я етаж на Ректората, в библиотека „Филологии“.

*

https://knigizavinagi.com/2017/12/05/predpraznichno-mezhdu-klasikata-i-bestselarite/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>