Александрия II 5 дек 18 ч

„Александрия II“ 2

[за книгата, разговор с Любомира Константинова]

– Приказна ли е епохата на „Александрия“, от днешната ни гледна точка?

– Не, не бих казал, че е приказна. Александрия, елинистическата Александрия в Египет, която е пристанище на Средиземно море, е един град, за който може да се каже, че се знае всичко – защото неговият произход не се губи далече във вековете, както е примерно със София, за която ние дори не знаем откога е град, толкова е древна. А Александрия – не. Тя е основана с решение на всеизвестния Александър Македонски, който завладява Египет и решава да построи един голям град на морето и го нарича със своето име. Така че този град не е приказен, не е легендарен, той присъства в историята от самото си начало.

– Тази книга, която представяте днес в Софийския университет, ни връща не само към историята на едни хора, но към философията им и начина им на живот. И не са малко препратките към днешния свят, някои от тях и с конкретни поводи от съвременната ни история. Към какво тя ни връща – към каква философия, какъв начин на размисъл за всичко онова, което се случва около нас, хората?

– За да представя книгата ясно и да не се заблуди читателят и слушателят, трябва да кажа, че това не е книга за древността, макар че в нея се говори и за древността. Но тя не е книга, която казва: „Вижте, имало е едни древни времена и сега ние ще ви разкажем за тях…“ Всъщност текстовете са твърде разнообразни. И нейният замисъл е да покаже как един университетски преподавател, който се стреми да бъде и интелектуалец, тоест да участва в актуалния културен живот на своята общност, говори за своята специалност. Ние, ако искаме да бъдем цялостно полезни за обществото, не можем да говорим само като специалисти. Трябва да говорим, несъмнено, върху своя материал, да го познаваме добре, но също така и да правим аналогии между това, което професионално изследваме и онова, което се случва тук – както и Вие сте забелязала и отбелязвате, че има много препратки и размишления и за нашето актуално настояще. Така че книгата не е просто за античността и класическата филология, тя е върху материала на античността и на древността, но също така е и за днешния ден. И това е денят както на учения, преподавателя, четящия и интелектуалеца, така и на всеки човек, който се интересува от живота на общността.

– Тази книга ни връща към един период отпреди само десет години и една важна наистина година за България, 2007-ма. Какво ни показва тази нишка, която води от гръцката античност към днешна Европа?

– Аз съм отбелязал в текстовете, които съм посветил на аналогията между ЕС и класическа Гърция, че преди известно време имаше проект за европейска конституция, който не можа да се осъществи; но в този проект, който съм чел внимателно, имаше едно мото – и то не беше нищо друго, освен цитат от историята на Тукидид, известния атински историк. Тоест, в самото начало на проекта за европейска конституция неговите автори са искали да кажат, че Европа някак наследява античността; и не само римската античност, с което всички  са съгласни, но и гръцката. Когато пишех за ЕС и за класическа Гърция, идеята ми беше да покажа една аналогия: че както ЕС е по идея съюз на независими държави, които са в диалог и сътрудничество помежду си заради общото благо, така и гръцките полиси някога са се стремяли към нещо подобно. Те са били политически независими, но поради общност в езика пък и близост на територията, са успявали да контактуват помежду си и да създават съюзи, включително и политически. Показах в един от текстовете тази аналогия между ЕС и епохата на полисна Гърция. Това беше във връзка с встъпването на България в този съюз.

– Какво ни показват тези връзки по отношение на толерантността – особено важна тема в съвременния европейски дневен ред?

– Относно толерантността – действително, в книгата има едни размишления за отношението между Рим и римският свят, който е типично европейски и близкоизточния свят, който аз нарекох условно „Израил“. По същество се мисли за това, какви са отношенията между светска култура, която някак е представена, исторически може би, по-ярко на Запад, и една духовна, религиозна, може да се нарече и църковна култура, която бива внесена на европейските територии от Близкия изток.  Какво се случва при тази среща? Защото е добре да се напомня, че религията, която и ние българите сме възприели веднъж завинаги, няма европейски произход, тя има близкоизточен произход. Какво се случва при тази среща – среща на чисто светска култура, политеистична, религиозно толерантна, както някой би я нарекъл, и нещо различно, което идва от изток – от Палестина, да кажем: културата на религията, на духовността, на църквата, която казва, че поне в религиозен аспект има една истина, а не много. И поради това някои казват, че на Изтока му липсва, примерно, религиозна толерантност. Да, разсъждава се и по тези въпроси.

представящи А

– По отношение на трагичността – една съвсем немаловажна тема в рамките на подобни изследвания – в какви рамки на античноста ни връща изследването, което правите, и отново тук, каква е препратката към днешния свят?

– Това, за което Вие споменавате, е един текст, посветен на превода на „Антигона“ от Софокъл, който аз направих преди три години, през 2014-та. И в предговора размишлявам за това, какво трябва да разбираме под „трагично“ или по-точно, под „трагическо“ – защото трагическото е една естетическа категория, която за пръв път е разработена от Аристотел в неговата „Поетика“. Там се стремя да покажа, че през античността, в онази класическа епоха, трагическият герой е онзи, който се усеща изоставен от своите богове; изоставен, както се казва, на произвола на „съдбата“. Защото има сблъсък между богове и съдба: боговете са тези, които помагат на човека, докато съдбата е тази, която бездушно се разпорежда с него. И когато античният човек, трагическият герой усети, че боговете са престанали да се интересуват от него, той изпада в едно отчаяние, едно усещане за изоставеност; и точно това според мен е специфично за атическата трагедия – да бъдеш изоставен от своите богове. А християнството преодолява тази идея и днес един християнин, ако наистина е такъв, не може да се чувства изоставен от своя Бог. Така че античната трагедия има една специфика, която днес сякаш е изчезнала. Днес, когато говорим за трагедия, имаме предвид нещо по-различно, а именно – нещастието на човека, който се е предал на своите пороци. Ето това, твърдя аз, е трагичното днес: не страданията на тялото, не смъртта, не някакво външно нещастие, а вътрешният провал. За този вътрешен провал, казвам в тази статия, че е виновен самият човек. Това е нашето днешно понятие за трагично, макар че не всички биха го, предполагам, изразили по този начин…

*

http://bnr.bg/hristobotev/post/100904882/aleksandria-razkazi-za-knigi-hora-i-gradove-14-godini-po-kasno

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>