прем 4-ма

„Александрия II“ 3

[на представянето на „Александрия II“ в СУ]

Най-напред, разбира се, ще благодаря на колегите, които се съгласиха да прочетат книгата и да участват в обсъждането й. Това е голямо внимание, защото знам, че за нас не е лесно да четем книги на хора, които познаваме лично – тъй като те са ни твърде близо, а и значението на написаното от тях няма как да е толкова голямо, колкото на класиците от миналото. Така че едно е някой да прочете превода на Аристотел и да обсъди това с преводача, а съвсем друго – да отдели време за авторска книга на същия човек.

И по същата причина благодаря на всички гости, които отделиха от времето си, за да дойдат и да послушат това обсъждане.

Замислих се за това, което каза колегата Пенчев – че съм говорел някак твърде спокойно за нещата, с които се занимавам, и че не се стремя да изненадам с нещо слушателя. Бих казал, че ако има нещо индивидуално в начина, по който се отнасям към знанието за античността, то се дължи на следното: че гледам на своите занимания повече като на изкуство, отколкото като на наука. Това значи, че ме интересува по-скоро „как“ се правят нещата, отколкото да се установи нещо ново, което досега не е било забелязвано или изричано. Тъй като никога не съм имал чувството, че говоря нови неща: напротив, бил съм уверен, че всичко, което казвам, като съдържание вече е познато и е било казвано много пъти; и това никак не ме безпокои. По-важно ми се е струвало да изричам добре това, което изричам, така че то да бъде запомнено и разбрано, и да стане причина за размисъл. Възможно е оттам да идва „спокойствието“, за което каза Бойко Пенчев.

И във връзка с това, което казвам за „изкуството“ на филолога и изобщо на учения, бих добавил и кои са двете неща, за които човек трябва винаги да се старае и без които няма да бъде истински учен. Това го казвам най-много за онези, които са студенти и изобщо по-отскоро се занимават с тези неща и не са достигнали нашата възраст.

Първото нещо е техниката. Ако някой се занимава с наука, както и с изкуство, то е най-добре да намери онзи основен елемент на науката, който е технически и в който може да се усъвършенства така, че да достигне виртуозност. Тоест, трябва да се стремим да правим нещо така, че никой да не може да го прави по-добре от нас. Ако сме художници, трябва да рисуваме така, че никой да не го прави по-добре – не става дума да сме точно първи, това е трудно да се установи, но да го правим така, че да не отстъпваме на никого. Или ако се занимаваме с музика – да свирим на някой инструмент или да пеем не по-лошо от когото и да е; или ако сме математици – да решаваме задачи наравно с най-добрите. И това е нещо, което се прави цял живот, ето и аз примерно го правя сега – стремя се да изработя превод на един философ, който да е толкова добър, колкото и който да е друг превод, правен досега.

Какво успяваме да избегнем, когато усъвършенстваме техниката си? Това е нещо, което наричам мошеничество – да се преструваш, че правиш нещо, но в действителност да не го правиш, тъй като просто не умееш онова, което умеят онези, които го правят наистина.

х 5-ма отляво

А второто нещо, което му е някак противоположно и също необходимо, това е любопитството. Това значи, че човек не бива да спира да се интересува какво е онова „отвъд“ настоящото му и ограничено занимание, в което самото то е поставено. Защото точно нещата отвъд границата на заниманията ни, които ги обхващат – те им придават смисъл. Значи за да разбираме онази част от науката, в която сме специалисти, трябва да се стремим да изучим цялата наука; а след това и „що е науката“ изобщо и така, докато стигнем до нещо, което може да се нарече „общ възглед за нещата“. Само така ще сме способни да разбираме всяко отделно нещо, което правим.

Впрочем любопитството, подобно и на техническото умение, е в известна степен вродено; но все пак човек трябва да знае за него и да го поддържа.

А онова, което избягваме чрез любопитството е „закостеняването“ – то е нещо, което един мой по-възрастен колега наричаше и „склерозиране“. Това е, когато решиш, че няма какво повече да учиш, че знаеш достатъчно и е излишно да се интересуваш от общото между науките и въобще между нещата. Впрочем аз в никакъв случай не свързвам това състояние на „лоша удовлетвореност“ с възрастта. То е въпрос повече на характер, тъй като човек може да се отнася по такъв начин към заниманието си и на двадесетгодишна възраст.

Тези неща, които сега говоря, имат отношение към първата част на книгата, която се казва „За метода“, и там има подобни размишления. И може би главната й грижа като цяло е методологическа – как да се подхожда към науката. И мислейки наскоро за тези неща, забелязах, че никога не съм поглеждал в старогръцкия речник за думата „метод“ („methodos“), което е странно, тъй като философът, с който последните години най-много се занимавам, Аристотел, я употребява много често. Затова погледнах, но написаното там не ми помогна много, защото пишеше само: „път, начин на излагане“.

Но какъв начин? А самата дума се разделя на две: “meta” и “hodos”, като първото значи примерно „след, до“. Затова реших, че тази дума може да се преведе най-точно и в първо (най-дълбоко) значение като „път до“, „успореден път“. Значи методът е път, който е успореден на нещо, на някой друг път. Но на кой? Кой друг, освен истинният? Значи „метод“ – това е „път, успореден на истината“ и който следователно води там, където води и тя.

5 дек 2018

– Прави впечатление, че Вие почти не употребявате в текстовете си латинизми и грецизми, а предпочитате думи от славянски корени. Изглежда така, сякаш смятате българския за класически език. Не знам дали ще се съгласите с думите ми.

– Това е точно така. Аз наистина смятам българския за класически език. Защото това, което някога са ни учили и което е вярно, е, че българският е третият език на християнска Европа. А това е много важно. Защото там, където са двама, това е първата заедност, но все още не е общност, не е „множество“. Общността е тайнствено свързана с троичността, тя се явява там, където вече са се събрали трима. Така че общност на християнски народи или Църкви имаме в Европа оттогава, откогато България става християнска. И това е нашата историческа мисия като българи – да поддържаме общността на християнските Църкви и народи, която се нарича и съборност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>