азбуки 2

За Европа

[За Европа]

Въпросът е най-напред дали тя е едно нещо или е само название за общества, които имат малко общо помежду си, а просто влизат по необходимост в някакви отношения.

За да бъде една общност единна, е необходимо тя да знае за себе си, което значи, да се възприема като една; а освен това и да иска да остане такава. Но за единството има и някои предварителни условия, различни от самосъзнанието. Когато става дума за големи общества, трябва да имат предвид най-напред две от тях – територията и езикът.

Европа не е остров, нито е център на някоя голяма суша, а е част от такава, при това по-скоро крайбрежна и вдадена в морето част: тя е полуостров, ограничен от Средиземното море, Атлантическия океан и северните морета около Британия и Скандинавия. Това е, което й придава отделност по отношение на големия континент; а отделността е необходимо условие за единство.
Но освен това тя самата е многообразна като суша и релеф: има свои собствени полуострови, и освен това е разделена на южна и северна от дълги планински вериги – от Иберия до Черно море. Северната й част е по-скоро равнинна, а южната – планинска. По същата причина европейският Запад се различава от Изтока: Западът е по-усложнен като повърхност, с повече полуострови, острови и планини, а Изтокът е равнинен и отдалечен от морето.

От друга страна, Европа е богата на езици, макар че те са ставали писмени постепенно и бавно, което значи, че много от говоримите са изчезнали – било напълно и безследно, било като говорими. В началото европейците – тези, които са знаели, че са такива, тъй като са отделни от азиатците – са говорели/пишели само на гръцки. После към гръцкия се е прибавил латинският и дълго време Европа се е удържала като една – в границите на Римската империя – благодарение и на това, че писмените й езици са били малко.
Но дори и само тези два езика с времето са се оказали причина за разделението й: защото след преместването на столицата в Константинопол, Рим не е изчезнал, а е останал фактически като втора столица – тази, в която се говори на латински, за разлика от гръкоезичния Константинопол. Така че империята се е разпаднала в известна степен заради това, че е имала две столици с два различни езика.

По същото време Европа тръгва към единство на друга основа – не държавно и езиково, а единство на вярата, тоест на изяснения възглед за първите въпроси на човешкото съществуване. По този начин тя е била единна много векове след политическото си разделение и почти цяло хилядолетие след Христос. Но там, където хората се събират на основание обща вяра, започват спорове за неща, които на пръв поглед са незначителни, но после се оказват съществени и довеждат до разделение и дори до отчуждение.
Наред с това общността на вярващите в Европа винаги е била укрепена и организационно, чрез Църквата, която се управлява с писани правила, значи има свои закони; а във всяка организация възникват спорове относно управлението, които могат да доведат до разделение или отпадане на някоя от частите й. Това се е случило на Църквата в Европа, и така и в това отношение се е явило разделението на Изток и Запад.

Впоследствие западната църква се е разпаднала, в известна степен под натиска на националните езици, чието развитие е било ограничавано с административни средства. Тогава, поради острите конфликти по въпросите на вярата, е възникнала необходимостта за създаване на „светско“ идеологическо пространство: значи, търсел се е културен език, неутрален спрямо вярата. Така на Запад се е появил т. нар. „Ренесанс“ – обръщане към европейската древност, което е давало възможност да се говори по общите въпроси на човешкия живот с помощта на различен културен материал.

Стремежът да се запази мир, като се избягват въпросите на вярата, насочва вниманието на човека към развитие на материалната част на битието, на т. нар. „цивилизация“. Развитието й довежда до натрупване на богатство, а то от своя страна мъчно може да се разпредели така, че да не дава повод за конфликти. Стремейки се да запазят мира помежду си, европейците са повели война с всички останали хора по земята, натрупвайки все повече богатство за тяхна сметка – и така са се отделяли от тях в материален смисъл. Това едновременно сближаване и отделяне е съпътствало европейската експанзия из планетата, която е протичала по различен начин, в зависимост от географската ситуация. Западна Европа е завоювала света чрез корабоплаване, а източната – представена от руското царство – е напредвала на изток по суша, така че двете Европи накрая са се срещнали на Тихия океан.

Разбира се европейската експанзия не бива да се мисли като само материално и властово мотивирана. Тя се е усещала и като мисия – не просто за подчиняване, но и за изменяне на света според доброто, което Европа може да предложи. Наред с това разширяването е дейност, която сама по себе си и като аналогична на естествения растеж, придава цел на живота на едно общество, тоест – смисъл на съществуването му.

Така в крайна сметка Европа изнася своите различия на територията на цялата планета. Така че противостоенето на двете велики сили, което видяхме през XX в., беше по същество противостоене на Запада и Изтока на Европа. Те бяха равни по сила, но имаха различни идеологии: едната се строеше върху идеята за „светскостта“, която води по необходимост към натрупване на материално богатство; а другата – върху идеята за справедливостта и определеността на истината.
Днес виждаме един свят, в който такова разширяване вече не може да има и който е единен в комуникационен смисъл – хората, отдалечени на най-голямо разстояние, могат да влязат мигновено във връзка помежду си. В такъв смисъл светът е единен, а в друг – отново разделен.

Така е и на територията, която по традиция продължаваме да наричаме Европа. На нея живеят хора с различно историческо съзнание и говорещи на различни езици – което води и до политически разделения, противостоящи на обединителния проект, наречен Европейски съюз. Тъй като, за да бъде едно общество единно, мирът като отсъствие на буквална война не стига: първо, защото той може да бъде несправедлив, и второ, защото сам по себе си не е достатъчен. За да да бъдат заедно, хората се нуждаят и от идея за бъдещето: значи от намерение да правят нещо общо в течение на времето. А кой ще каже кое е то? Не можем да искаме това от действащите политици, тъй като те са натоварени с твърде много задачи на актуалното обществено всекидневие.

Предлагането на обща цел е тежка интелектуална задача, при това изискваща и ориентация в историята; тя е задача по-скоро за онези, на които обществото е дало свободата да се занимават с размисъл.

(за БНР, 2-ри януари)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>