За 3 март

- Този трети март мина под знака на посещението на руския патриарх у нас и предизвика много коментари и люти спорове. Колкото и неочаквано да беше, някои от зададоха въпроса: “Защо [да] празнуваме трети март?”. Други попитаха “Национален празник или преклонение пред чужда сила?”.

Макар за мнозина поводът, създаването на третата българска държава, да е ясен, за други очевидно това не е така. Разделението между хората, които пишат и четат на български по този и подобни въпроси, видимо в разговорите за историята, но и в обсъждането на общия ни проект за бъдещето, е толкова дълбоко, противоречията между тях така неизгладими, че човек неволно се улавя в мисълта: “Не се ли е разделил този народ на части, с напълно различен прочит на миналото, на поводите за празнична общност, на важните решения от днешния ден и на посоките, в които държавата ни да търси гаранция за бъдещето си.

Подведен от такова съмнение, ще попитам за следното:

1. Често говорим за “българския народ”, но трудно го определяме. Какво е “българският народ”? Как (поради какво) се появяват народите, какво ги отличава от “племената”, как се отнасят към “нациите”?

– „Народ“ е понятие в системата на християнския, тоест православен поглед към нещата. То е неотделимо от понятието за „Църква“. Народите се раждат около своите църкви и тези последните са като тяхна „душа“. Общността на православните народи съставя съборната/вселенска Църква. Така че съществуването на народа няма смисъл извън православния възглед за нещата. Хората, които по някакви причини са отделени от Църквата, не разбират защо трябва да се празнува годишнината от освобождението на народа, значи от възстановяването на държавата му – тъй като просто не разбират смисъла на неговото съществуване.

2. Как става така, че (в последно време) сред тези, с които живеем заедно, се чуват гласове сякаш на хора от “разни народи”? Търпи ли изменения “народът” дотам, че да се раздели, да се превърне в нещо друго. Въпрос на избор ли е принадлежността към него?

– Народът, ако той е това, което казахме преди малко, не може да се дели. Но от него е възможно да се отпада, както се отпада от Църквата. Отпадането има симптоми, които се проявяват ясно в говоренето за тeзи неща: че „тази страна“ няма бъдеще, нито минало; че не е добре да се говори за „народ“, а по-скоро за нация, общество, „гражданско общество“ и т.н.; че трябва непременно да се „емигрира“, за да се живее като „хората“. В същия дух е и темата за „нормалната държава“. Всичко това са словесни нападения срещу народа: отрича се не просто неговото съществуване, но дори и съществуването на отделни хора по тези места – тъй като реалните „хора“ не живеят тук. Има основание тази реч да бъде определена като „реч на омразата“. Но тя е омраза преди всичко срещу Църквата, което значи срещу Бога и заедно с това срещу всички хора, които са Божие творение, предназначено за вечността. Това обаче не се осъзнава; хората смятат, че просто споделят мнението си за „България“.

3. Как се отнася “народът” към “държавата”. Благо ли е собствената държавност? Какви е ползата (или вредата) народите да градят своя държава?

– Държавата е нещо като собствен дом на народа. Трябва да се отбележи, че не са много етносите, които имат собствени държави; това е рядка привилегия. Интересно е и това, че практически всички православни народи имат собствени държави. Наред с това е възможно един народ да живее в няколко държави, но при все това той не може да има няколко независими, тоест автокефални църкви; защото това ще значи, че се е разделил; а ние казваме, че народът не може да се дели. Автокефалната църква, с изключение на древните патриаршии, винаги е знак за съществуването на отделен народ. Така че, ако пак се изразим образно, църквата, народът и държавата се отнасят помежду си както душата, тялото и домът.

4. За конкретния празник, 3 март, много може да се пише по фактите, които коментаторите привиждат като съществената страна на датата. Във всеки текст от това поле обаче, ще открием една обща тема: ролята на Русия в създаването на третата българска държава. Какво може да се каже за Руската империя в съдбата на българите?

– За да се говори разумно за отношенията на България с Русия трябва да се запитаме кое е онова, което най-напред свързва тези народи. Аз бих казал, че главното в нашите отношения е духовната връзка, която се е появила преди едно хилядолетие с кръщението на киевските руснаци. Тогава се ражда руският народ; като в духовно отношение България е като негова майка или родина. Така че когато Русия освобождава България, тя освобождава своята духовна родина – тоест нещо свое. Затова е естествено това действие да бъде безкористно, както и самите руснаци твърдят: за него не може да се иска отплата.

5. В продължение на предишния въпрос, подозирам, че спорът върху руините на историята е толкова горещ не заради изследователска страст, а защото се отнася по някакъв начин към настоящето и бъдещето. Кой знае накъде ще ни отведе едно начертание на миналото. Смяташ ли, че битката за правата върху верния исторически разказ е важна за решенията, които (ще) се вземат за днешния ден?

– Несъмнено човек трябва да приеме някакъв възглед за историята, иначе той не може да бъде част от никакво жизнеспособно общество. Само обществата, които имат съзнание за задача (мисия), имат сили за живот. При народите задачата е духовна: да свидетелстват за Бога – такъв, какъвто Той се е открил на хората преди две хилядолетия.

6. Посещението на руския патриарх у нас и острите думи, които отправи в ефир към българските власти, се превърнаха в новина на месеца. В цялата случка изненадваща бе не толкова позицията на главата на РПЦ, колкото шокът у мнозина, които очакват да виждат “приятелското” лице на Руската държава (империя). Могат ли империите да бъдат страшни? (“Грозни”?) Имаш ли прочит на този на това послание от руската държава (църква)?

– Безпокойството, изразено от руския патриарх, беше свързано с възможността за отричане и още повече за забрава на извършеното от Русия преди 140 години. В дълбочина това е тревога за разкъсването на връзката между православните народи, което би било опасно за цялата съборна Църква. Но такава опасност в случая няма; уверен съм, че духовната връзка между тези два народа няма да бъде прекъсната, докато те съществуват. По подобен начин Русия се тревожи и когато отричат ролята й в победата над европейския фашизъм в средата на XX в. Трябва да се отбележи, че руският народ чрез своята държава е натоварен с крайно тежка историческа задача – да бъде наследник на Източната римска империя като единствена християнска империя в света; което значи главен светски защитник на християнството. От друга страна, България трябва да помни, че е създателка на третия световен християнски език, и че след отпадането на Рим съществуването на този език спасява Църквата като съборна, което ще се рече – като християнска. Значи ролята на България в историята на света е преди всичко духовна. Впрочем това е известно на високообразованите руски християни, какъвто е и сегашният московски патриарх Кирил.

(въпросите зададе д-р Николай Янев)

***

[от записа]

Имаме един юбилей, една годишнина – 140-тата от това, което все още всички наричат „Освобождението на България“, макар наистина да има някои спорове. Първото, което бих искал да посоча, е, че ми се вижда положителен самият факт, че по този въпрос се води дебат. И аз, като много други хора, си спомням, че някога Трети март се празнуваше като почти най-големия празник. Казвам „почти“: защото в това време, което хората от поколението на сина ми и дъщеря ми няма как да помнят, най-големият празник беше 9-ти септември; а Трети март беше много уважаван, на държавно ниво, но все пак някак на второ място. Тогава той беше нещо като компромис. Защото се казваше: „Да, това е един голям празник, той е свързан с тази голяма държава (която тогава се наричаше Съветски съюз), което е много положително, но същевременно той някак ни свързва и с голямото минало на България, предсоциалистическа България, може би даже средновековна; и също с онази Русия, която е била голяма и имперска, подобно на СССР, но все пак друга държава, а не СССР.“ Така че когато се празнуваше Трети март, се отбелязваше предисторията на големите събития от началото и средата на XX век и нататък. Но за важността на този празник въобще не можеше да се спори. Хората казваха: „Да, това са нашите освободители; те впрочем са ни освободили два пъти, вторият път сякаш завинаги, но и първият не може да се пренебрегва: защото тогава те ни освободиха от турско иго и се възстанови българската държава.“ Тогава не беше възможен обществен дебат по тези въпроси, а датата 3-ти март и Освобождението на България можеха само да се честват.

Мина много време; минаха вълненията на 90-те години, когато не се знаеше България къде ще бъде. Тогава се въведе изразът „геополитически избор“; или „геополитическа ориентация“. Даже не знам дали понякога не се казваше „геополитическа съдба“; мисля че не, защото наистина ставаше въпрос в известна степен за избор, това беше вярно.
Минаха 90-те години, мина и началото на 2000-те, когато пък имаше вълнения около Европейския съюз и т.нар. „приемане на България“ в Европейския съюз. Подчертаваше се, че „България кандидатства“. Това също е исторически въпрос: дали България е кандидатствала в ЕС? Документи има; но ние знаем, че всяко кандидатстване, било на общество или на индивид, има специфични особености – как всъщност са станали нещата, какъв е бил мотивът?
Минаха и тези вълнения, и сега вече се намираме в друга ситуация, в която нещата са доста успокоени – да кажем, геополитически. В Европа (имам предвид голяма Европа, която естествено включва и Русия) е установено едно напрегнато равновесие. Тоест, Русия и Европа поддържат отношения; това не е точно студена война, не е онова, което помним от 70-те, но има големи несъгласия. Същевременно, както в политическо, така и във военностратегическо отношение Европа и Русия са най-малкото равностойни; Русия не е СССР, но продължава да не отстъпва на Европа, като впрочем Европа без подкрепата на други големи сили не би могла да бъде равностоен опонент (противник) на Русия.

И ето сега България вече знае, вижда, че тя е от другата страна на това противостоене. Това се случва в рамките на един човешки живот, и хората от моето поколение би трябвало да бъдат благодарни, че са видели всичко това: как една държава, цяло общество, цял народ може да се придвижи от едната страна на геополитическото противостоене към другата. И когато всичко това вече е успокоено, ние заварваме, сякаш неочаквано за нас самите, един празник, за който си спомняме, че е бил голям, бил е честван без всякакви резерви заради „братството“ – многократно подчертавано, заедно с всички тези семейни метафори.
И възниква въпросът: „Толкова неща се промениха; защо да запазваме този празник, още повече, че празниците са от особена важност в живота на едно общество?“ Точно на празник едно общество, както и всеки човек поотделно, си задава въпроса: „Защо празнувам това?“ И ако успее да си отговори, той забелязва, че значението на този празник е част от смисъла на съществуването на това общество, а и на този индивид. Значи празниците не могат да бъдат какви да е: те ни казват кои сме ние, и даже защо живеем.
Поради това има голямо напрежение около празнуването на един ето такъв празник. И по-голямо, отколкото при други като Съединението или Независимостта, които също са важни, сериозни празници. Но около този има специално напрежение, защото той се отнася до отношенията между България и една друга държава, при това не каква да е. Така че няма как да се отмине въпросът какви да бъдат нашите отношения с тази суперсила – при положение, че ние не сме точно в нейната политическа зона на влияние.

Оттук нататък започва тежкият разговор. Какво е това, което свързва България с Русия? Тук вече е време да се каже какво е това „България“. Защото ние не можем да тръгнем така спонтанно към такъв разговор. И едва ли някой ще се учуди, ако кажем, че хората много се затрудняват с този въпрос. Ако човек върви по улиците на София, той непрестанно чува около себе си да се дискутира директно за България. Застанат ли двама души на тротоара, човек може да бъде сигурен, че ако произнесат пет думи, една от тях ще е „България“. Значи хората направо се занимават с общностния живот като цяло на държавно и историческо ниво, те за по-малко не говорят. И това е по улицата, това го знае всеки. Значи „България“ е важна. И затовасъм съгласен да се задава въпросът – и ти го зададе преди малко – можем ли да говорим за български народ?

Това е тежък въпрос към днешна дата. Защото ако се каже, че България е просто държава и толкова, ще се яви въпросът: „А тази държава за какво е?“ Държавите за нещо служат. За какво служи държавата България? Първият отговор който и аз, а може би и мнозина други биха дали, е: „Държавата България служи на българския народ.“ Тя е заради него. Ако него го нямаше, би било непонятно за какво е тя. След като има толкова много други държави, защо още една? Значи тази държава има една специална задача. И тя е – нека употребя една по-стара и традиционна дума – да обгрижва народа. Бих добавил: на първо място в материално отношение. Исторически нещата стоят така – още от времето на древните философи се казва: „Държавите са, за да могат хората да живеят по-леко, да се справят с живота в материален смисъл – иначе не биха могли.“ Така мисли примерно Аристотел – и той е съгласен, че държавите са заради добрия живот на хората, най-напред в материално отношение.
Значи държавата все пак е заради народа. Но някой ще каже: „А защо пък заради народа? Държавата не е ли заради нещо, което не е точно народ? Не е ли заради обществото?“ Тогава ще кажем: „А кое е това общество? Нека впрочем съществува общество в държавата България; но кое е онова, което го прави „едно“? Нима това са хора ей-така, случайно попаднали заедно? Без нищо общо помежду си, освен че имат паспорти, в които пише едно и също?“ Никой не вярва, че България е такова нещо. Всеки смята, че в България има един субект – носещ, главен; и около него, разбира се, има хора, които не са българи и в това няма никакъв проблем. Но все пак държавата България е държава на българите, тя е заради тях. И сега стигаме до това: „Какво значи да си българин?“ Това е същото като да се запитаме: „Какво е българският народ?“ Но ако успеем да отговорим какво значи да си българин, ще можем да кажем и дали съществува български народ и какъв е той; кой е той?

Аз набързо ще кажа някои отговори, които биха могли да дойдат в ума на всеки. Първо: „Българин е този, който говори на български език.“ Това е лесно да се опровергае: много хора говорят на български език и то хубаво, без изобщо да са българи. Веднага ще посоча – турци, арменци, евреи; всякакви други хора, които по някаква причина живеят в България, израсли са тук, оженили са се, омъжили са се и си говорят български много добре. Ако ги попитаме българи ли са, най-вероятно да кажат: „Не сме.“ И това, разбира се, никого не притеснява. Значи не е достатъчно да говориш български. Тогава какво? Имаш гражданство? Още по-малко. Ти можеш да имаш българско гражданство пък въобще без да говориш български език, това не е необходимо. Знаеш нещо за българската история? Смяташ, че си част от българската история? Но за българската история, първо, могат да знаят много хора, които не са българи; и второ, много мъчен е отговорът на въпроса, какво значи да си част от българската история. Кое е, ще се запитаме, същественото за българската история? Онова, което се движи през вековете и в което може да се участва? Да не би българската история да има някаква задача, някаква цел? И ние, ако кажем, че сме българи, да участваме в решаването на тази задача и на тази цел? Но коя е тя?

По времето на социализма имаше отговор. България, каквото и да се е случвало с нея, е влязла в общността на социалистическите държави и ще се бори за социална справедливост в планетарен мащаб. Това беше отговорът, но той в момента е отпаднал и малцина са тези, които ще кажат, че това е така. Пък и аз самият също не бих го казал; за мен това не е отговор на въпроса. Може би има нещо друго, което движи българската история и благодарение на което човек е българин. И това „нещо друго“ не може да е какво да е – то трябва да е наистина сериозно.

Моето мнение, към което аз се придържам не отскоро, е, че принадлежността към България има отношение към религията. Тоест, ти имаш отношение към България дотолкова, доколкото имаш отношение към религията й. И ако попитаме коя е религията на България, дори най-негативно настроените към България ще се съгласят веднага, че тя е – известно коя. И след това ще кажат, че те, разбира се, не принадлежат, че са извън тези неща и прочее, но все пак знаят коя е. Така че според мен добрият отговор е този. Към него трябва да се прибави, че не са малко народите, които споделят същата религия; но те са други. Примерно, имат друг език, по друго време са влезли в Църквата; друга история имат.

Та ако това, да си българин, има отношение към религията, тогава ние трябва да се прехвърлим към темата за тази религия, която е обединена от една Църква. Тази Църква казва, че е световна: няма значение в какви държави се разполага, но казва, че е световна и че се състои от поместни, независими автокефални църкви, които обединяват около себе си съответните народи. Тоест, казвам: да си българин означава да си човек, който най-малкото не отрича, че принадлежи към ето тази църква, с ето такава история, и чрез нея е в общността на тези народи, които са образувани и живеят около аналогични църкви; и заедно дават една общност, която е обединена на първо място от вярата в Бога и от изпълнението на Неговите препоръки към хората.
Това е, което би трябвало да се каже. И сега, ако някой постави нещата така, както ги поставям, всеки се сеща какъв взрив от чувства ще се яви…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>