Хуманитарни науки са тези, чрез които напредваме в разбирането за човешкия живот. А какво е човешкият живот? Това е да взимаме всекидневно решения въз основа на някакви принципи (Животното не взима решения въз основа на принципи, а действа съобразно инстинкти. Някои хора сякаш се опитват да стигнат до това положение, но опитите им са напразни. Човекът не може да се превърне в животно, дори много да му се иска). Сред принципите на едно от първите места стои този на справедливостта – да действаме така, че да не ощетяваме никого, да се стараем никой да не бъде ощетен. Този принцип е познат в известна степен на всеки човек, и то не толкова благодарение на някакво специално образование, колкото благодарение на нравственото му чувство (съвест). Ако накажем престъпник според закона и съответно на деянието му, ние не го ощетяваме – просто му отреждаме това, което заслужава според идеята за справедливото (която и той би трябвало да познава, щом е човек).

Как става така, че човек много чете и пише като професионалист в някоя хуманитарна наука, а сякаш не я разбира? Причината е, че този човек се занимава с думи, обаче не се старае да свързва тези думи с живота – както със своя, така и с живота на онези хора, за които бе трябвало да знае много неща като професионалист. Да вземем някой, който се занимава с етика. Той трябва да знае кой философ какво бил казал някога за доброто, справедливото, порочното и пр., но сам той в действията си не проявява грижа за тези неща. Вместо това гледа на него лично да му е добре, да си живее горе-долу комфортно или поне с по-малко неприятности, да напредва донякъде в службата (публикации, конференции, позиции и т.н.), обаче когато трябва да защити нещо или някого безкористно, тоест заради справедливостта – мълчи си.
Някой ще каже – е какво, защо това да пречи да си добър професионалист? Ами пречи, защото като не се трудиш в полза на справедливостта, ти преставаш да се интересуваш от нея. А как ще разбираш нещо, което не те интересува? То трябва да е прекалено просто, а справедливостта просто нещо ли е? Лесна ли е за постигане? Справедливостта не е дума, макар че за нея има дума. Както и дървото не е просто дума, а е дърво, независимо че има и дума “дърво”. Справедливостта е да жертваш нещо приятно, нещо “за тебе”, да жертваш спокойствие и пр. за да кажеш, че нещо трябва да е така или иначе, независимо дали на някой ще му стане приятно от тази работа. Е, много важно, че трябвало да е така – казва си обикновено човек. Аз ли ще оправя света? И защо трябва да си развалям отношения, да ме изолират, да ме смятат за луд? Защо да не съм добре с хората, пък справедливостта и т.н. да я оставим, това си е работа за юристи, държавници, не е за мен. Аз просто съм осведомен за разни стари мнения, това е всичко.
Когато се тревожим за справедливостта и се борим за нея и рискуваме нещо (ако ще да е и дребно, но нещо) тогава и започваме да я разбираме. Същото е и със законите. Ако се трудим нещата в човешкия свят да стават съобразно законите, а пък самите закони да се прилагат не за нечия изгода, а заради справедливостта – ето тогава започваме да разбираме и самите закони, виждаме смисъла им. Иначе какво – закони много, прилагаме ги когато ни е удобно. Е, това ли е смисълът им – някой да спечели нещо от тяхното прилагане? Не е това, несъмнено не е. Ако някой казва, че е това, лъже. Но ако не мислим за смисъла им, няма да ги разбираме, а човек мисли сериозно само за това, което го засяга, покрай което губи спокойствието си. Ако си губим спокойствието около готвенето на вкусна храна, ще разбираме от вкусна храна и толкова. Така че за да разбираме законите трябва да се безпокоим за законността, да се отказваме от разни приятни работи, от лек живот – иначе не става. Дори да знаем наизуст цялото законодателство, ако не ни е грижа за справедливостта, пак само ще цитираме и ще повтаряме, и нищо на никого няма да можем да обясним.
И с науката изобщо е така, дори с класическата филология. Как ще разберем онези хора в далечното минало, ако не се интересуваме от тези, които са ни пред очите? Но да се интересуваш и да разбираш, това не е същото като да се забавляваш в компания, да любезничиш, да хвалиш, да ругаеш и да се оплакваш. А как да преценяваме действията на хората пред нас, ако не се заемем да преценим първо своите – и то не лицемерно, не като се самосъжаляваме и самооправдаваме за всичко, а сериозно, като се осъждаме за каквото трябва, така, все едно че упрекваме друг. А приятно ли е да упрекваш себе си? Не, никак не е приятно.
Ако учим история или нещо друго само за да ни похвалят, няма никога да разберем какво правим. Защо ли? Защото науката не е за да ни хвалят или за да ни плащат, или за да сме на сухо и топло, докато други са на студено и мокро. Нито за да имаме повод да си побъбрим с нови и интересни хора, така че да не ни е скучно. Тя е за да добием знание за себе си и за другите (а това знание се добива мъчително, често в самота и неприятности, в конфликти, а не на само на коктейли) и чрез това знание – какво е човекът – да ставаме по-добри хора, повече хора, отколкото сме сега. Всяко нещо в науката трябва да се прави с оглед на това – научаваме ли нещо за други и за себе си? Като научаваме, ставаме ли по-добри? И по какво се познава, че ставаме по-добри?
Ами приятно ли е да си добър, ще каже някой. Да, приятно е, но тази приятност не прилича на онази, към която човек обикновено се стреми.

(писмо до М.К., към края на октомври 2011)