Хуманитарни науки са тези…

Хуманитарни науки са тези, чрез които напредваме в разбирането за човешкия живот. А какво е човешкият живот? Това е да взимаме всекидневно решения въз основа на някакви принципи (Животното не взима решения въз основа на принципи, а действа съобразно инстинкти. Някои хора сякаш се опитват да стигнат до това положение, но опитите им са напразни. Човекът не може да се превърне в животно, дори много да му се иска). Сред принципите на едно от първите места стои този на справедливостта – да действаме така, че да не ощетяваме никого, да се стараем никой да не бъде ощетен. Този принцип е познат в известна степен на всеки човек, и то не толкова благодарение на някакво специално образование, колкото благодарение на нравственото му чувство (съвест). Ако накажем престъпник според закона и съответно на деянието му, ние не го ощетяваме – просто му отреждаме това, което заслужава според идеята за справедливото (която и той би трябвало да познава, щом е човек).

Как става така, че човек много чете и пише като професионалист в някоя хуманитарна наука, а сякаш не я разбира? Причината е, че този човек се занимава с думи, обаче не се старае да свързва тези думи с живота – както със своя, така и с живота на онези хора, за които бе трябвало да знае много неща като професионалист. Да вземем някой, който се занимава с етика. Той трябва да знае кой философ какво бил казал някога за доброто, справедливото, порочното и пр., но сам той в действията си не проявява грижа за тези неща. Вместо това гледа на него лично да му е добре, да си живее горе-долу комфортно или поне с по-малко неприятности, да напредва донякъде в службата (публикации, конференции, позиции и т.н.), обаче когато трябва да защити нещо или някого безкористно, тоест заради справедливостта – мълчи си.
Някой ще каже – е какво, защо това да пречи да си добър професионалист? Ами пречи, защото като не се трудиш в полза на справедливостта, ти преставаш да се интересуваш от нея. А как ще разбираш нещо, което не те интересува? То трябва да е прекалено просто, а справедливостта просто нещо ли е? Лесна ли е за постигане? Справедливостта не е дума, макар че за нея има дума. Както и дървото не е просто дума, а е дърво, независимо че има и дума “дърво”. Справедливостта е да жертваш нещо приятно, нещо “за тебе”, да жертваш спокойствие и пр. за да кажеш, че нещо трябва да е така или иначе, независимо дали на някой ще му стане приятно от тази работа. Е, много важно, че трябвало да е така – казва си обикновено човек. Аз ли ще оправя света? И защо трябва да си развалям отношения, да ме изолират, да ме смятат за луд? Защо да не съм добре с хората, пък справедливостта и т.н. да я оставим, това си е работа за юристи, държавници, не е за мен. Аз просто съм осведомен за разни стари мнения, това е всичко.
Когато се тревожим за справедливостта и се борим за нея и рискуваме нещо (ако ще да е и дребно, но нещо) тогава и започваме да я разбираме. Същото е и със законите. Ако се трудим нещата в човешкия свят да стават съобразно законите, а пък самите закони да се прилагат не за нечия изгода, а заради справедливостта – ето тогава започваме да разбираме и самите закони, виждаме смисъла им. Иначе какво – закони много, прилагаме ги когато ни е удобно. Е, това ли е смисълът им – някой да спечели нещо от тяхното прилагане? Не е това, несъмнено не е. Ако някой казва, че е това, лъже. Но ако не мислим за смисъла им, няма да ги разбираме, а човек мисли сериозно само за това, което го засяга, покрай което губи спокойствието си. Ако си губим спокойствието около готвенето на вкусна храна, ще разбираме от вкусна храна и толкова. Така че за да разбираме законите трябва да се безпокоим за законността, да се отказваме от разни приятни работи, от лек живот – иначе не става. Дори да знаем наизуст цялото законодателство, ако не ни е грижа за справедливостта, пак само ще цитираме и ще повтаряме, и нищо на никого няма да можем да обясним.
И с науката изобщо е така, дори с класическата филология. Как ще разберем онези хора в далечното минало, ако не се интересуваме от тези, които са ни пред очите? Но да се интересуваш и да разбираш, това не е същото като да се забавляваш в компания, да любезничиш, да хвалиш, да ругаеш и да се оплакваш. А как да преценяваме действията на хората пред нас, ако не се заемем да преценим първо своите – и то не лицемерно, не като се самосъжаляваме и самооправдаваме за всичко, а сериозно, като се осъждаме за каквото трябва, така, все едно че упрекваме друг. А приятно ли е да упрекваш себе си? Не, никак не е приятно.
Ако учим история или нещо друго само за да ни похвалят, няма никога да разберем какво правим. Защо ли? Защото науката не е за да ни хвалят или за да ни плащат, или за да сме на сухо и топло, докато други са на студено и мокро. Нито за да имаме повод да си побъбрим с нови и интересни хора, така че да не ни е скучно. Тя е за да добием знание за себе си и за другите (а това знание се добива мъчително, често в самота и неприятности, в конфликти, а не на само на коктейли) и чрез това знание – какво е човекът – да ставаме по-добри хора, повече хора, отколкото сме сега. Всяко нещо в науката трябва да се прави с оглед на това – научаваме ли нещо за други и за себе си? Като научаваме, ставаме ли по-добри? И по какво се познава, че ставаме по-добри?
Ами приятно ли е да си добър, ще каже някой. Да, приятно е, но тази приятност не прилича на онази, към която човек обикновено се стреми.

(писмо до М.К., към края на октомври 2011)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>