И трите тези – слово, смисъл и съвест…

И трите тези – слово, смисъл и съвест – не са възможни, ако не съществува „истина“. Всеки знае, че словото може да послужи и за да се излъже. Обаче как да излъжем някого, ако той не е очаквал да чуе истината за това, което го интересува? Така че лъжата не може да действа сама. Тя употребява истината, „преструва се“ на истина, иначе не би постигнала целта си, не би „станала“ лъжа.

От друга страна, има фантастични твърдения, фантастични – или просто фиктивни – образи, изработени със слово, и накрая – цели художествени произведения, които не са буквално „истинни“. Персонажите и събитията не са се „случили“ (от историческа гледна точка). И все пак те имат смисъл. Те не са лъжа, защото не въвеждат никого, който очаква да чуе истина, в заблуждение. Те не се „преструват“ на истинни. Създателят им предварително е дал знак, че това са просто словесни изработки, произведения на изкуството, създадени с думи, а не „съобщения“ за нещо случило се. Но с това, че имат смисъл, те се опират на истината. Смисленото е онова, което „би могло“ да бъде и исторически истинно, то някак отпраща и към исторически истинни неща, и дори помага те да бъдат забелязани. Безсмисленото обаче не отпраща към нищо, то „нищо не означава“ и поради това няма връзка с истината. А тъй като не може да се престори на истина, не е и лъжливо.
Така че словото би могло да бъде и лъжливо, но само ако някой допуска съществуване на истина.

[Там, където виждаме смисъл, очакваме истина – може би защото истината е причина за „смислеността“. Или казано с образ (използван някога от Платон) – смислеността е сянка, чието начало е слънцето на истината. Когато казваме, че смисленото е „правдоподобно“, имаме предвид, че то може да е сянка на нещо исторически „случило се“; макар че може и да не е, ако онова, което хвърля сянка, не е онова, което си представяме, гледайки очертанията на сянката. Във всеки случай то е невъзможно без източника на светлината, който „открива“ кое какво е, и причинява сянката].

Последно, съвестта е непременно истинна. Тя „съдържа“ истина (светлина!), „открива“ кое какво е (дали е добро или зло). Тъй като „да се допиташ до съвестта си“ значи да пожелаеш истината относно това, дали вършиш добро или зло.
И тъй, нека се съгласим, че човекът е същество, основано на слово, смисъл и съвест.

**

А ето и противоположното мнение за човека – че той е същество неопределено, по-малко или повече отличаващо се от другите „форми на живот“. Това е представата (ругателна и злобна, несъмнено) за човека като „образована маймуна“ или „трудеща се маймуна“.
И все пак служещият си с тази идея ползва думата „човек“, и при това много често като похвала. Нали се казва, че човекът, макар и просто вид животно, все пак е „висше животно“. А „висшето“ е похвално и желано. „Човек“ в положителен смисъл бива наричан онзи, който живее според желанията си – получава, каквото ще. Защото всичко живо се стреми към нещо, опитва се да удовлетвори желания, а „висшето“ сигурно затова е висше, защото най-успешно удовлетворява желанията си. Ето защо човекът е висше животно, дори някак повече от животно. А сред онези, които изглеждат външно като хора, „истински човек“ е онзи, който получава, каквото, предполага се, всички желаят – и той именно е най-висшият сред тях. В сравнение с него останалите са животни.
А какви са тези желания? Да допуснем два вида. Единият е по-примитивен – да получиш приятен живот, започващ с обикновено съществуване без болка и, ако е възможно, достигащ до всички разнообразни и трудно достъпни удоволствия за сетивата. Другият е живот с власт. Той е по-висш, защото властващият може да си достави удоволствията, но прибавя и друго – потвърждаване на висшето си положение (положение на „истински човек“!) чрез упражняване („проявяване“) на властта си.
А какво значи да упражняваш власт? Това е да правиш неща със слово. Да казваш „нека бъде така“ – и то да се случва. Това не е удоволствие за сетивата. Така че властният не може без словото и донякъде обича словото. Но той се интересува по-малко от смисъла (защото не всяко смислено слово произвежда нещо извън себе си) и никога – от съвестта. Обаче истината го интересува или по-скоро безпокои, защото „ставащото“ трябва „наистина“ да съответства на словото. Без истината не съществува нито власт, нито каквото и да е.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>